Лайза Клейпас
И тогава ти дойде (6)

Глава 6

Цяла армия от невъзмутими слуги натовари куфарите и сандъците на Лили в каретата. Бе закрита кола с герба на Рейфорд. Алекс бе дал инструкции на кочияша да закара госпожицата до лондонската й къща и да се върне, без да губи време.

Разрешеният час на Лили изтичаше. Обиколи имението в търсене на баща си. Намери го в един от салоните на горния етаж, с купчина книги пред него.

— Татко, — обади се.

Джордж Лоусън я погледна през рамо. Повдигна очилата си.

— Лорд Рейфорд ми каза, че си тръгваш.

— Принудена съм.

— Очаквах го — каза тъжно той.

— Каза ли нещо в моя защита, татко? — Лили сбърчи чело. — Опита ли се да го убедиш да остана? Или се радваш, че си тръгвам?

— Имам доста книги за преглеждане — отговори Джордж объркан и посочи купчината пред себе си.

— Да, естествено — промърмори Лили. — Съжалявам.

Баща й завъртя леко стола, така че да може да я вижда по-добре. Изглеждаше притеснен.

— Не е нужно да се извиняваш, дъще. Вече не ме учудва нищо, което правиш. Не можеш да ме изненадаш. Никога не си ме разочаровала, защото и никога не съм очаквал нищо от теб.

Лили не знаеше какво точно търси там. Ако баща й не очакваше нищо от нея, още по-малко очакваше тя от него. Като малка често се опитваше да го провокира, като се криеше в кабинета му, заливаше го с въпроси, драскаше с перото му и обръщаше мастилницата…

Костваше й години да приеме факта, че той очевидно изобщо не се интересува от нея, нито от идеите й, въпросите, поведението, независимо дали е добро или лошо. В продължение на доста време Лили си мислеше, че й липсват качествата, които да накарат баща й да й обръща внимание. Преди да ги напусне, призна пред Тоти чувството си за вина, а тя успя да го разсее.

— Не, скъпа, винаги е бил такъв — обясни й спокойно. — Баща ти е затворен човек. Но не е жесток, Лили. Има толкова бащи, които бият децата си, за да ги слушат! Ти имаш късмет с такъв любезен баща като него.

В дълбините на душата си Лили смяташе неговото безразличие за също толкова жестоко като побоя. Но сега вече не чувстваше яд, само примирение и известна доза тъга. Опита да намери точните думи, за да изрази чувствата си.

— Съжалявам, че съм се държала безотговорно — каза. — Може би, ако бях момче, щяхме да се разбираме по-добре. Винаги съм била непокорна и съм вършила глупости. А също така и ужасни грешки. О, ако знаеше, щеше още повече да се срамуваш от мен. Но трябва да ме разбереш, татко. Трябваше от малка сама да си проправям пътя. Никога не ме наказа, нито ми се скара, с нищо не показа, че съществувам. Мама поне плачеше. — Прекара ръка през косата си и въздъхна. — Аз се нуждаех от помощ… Можеше на теб да се опра. Но ти — винаги с книгите и философските си трактати.

Джордж й хвърли поглед, пълен с неодобрение. Лили тъжно се усмихна.

— Само исках да ти кажа, че все още има значение за мен, въпреки всичко. Бих желала… бих желала и ти да изпитваш същото. — Застина в очакване, с поглед към баща си, сключила ръце. Тишина. — Извини ме. Кажи на мама и Пенелопе, че ги обичам. Сбогом, татко. — Рязко се обърна и излезе.

Слезе по величественото стълбище, като се опитваше да успокои емоциите си. Тъжно си каза, че никога повече няма да се върне в Рейфорд Парк. С изненада откри, че харесва достолепното спокойствие на имението и класическия му стил. Жалко. Ако не беше отвратителния характер на Уолвертън, можеше да се наслаждава на престоя си тук.

Кимна за сбогом на иконома и две от камериерките, и се насочи към каретата. Сложи ръка на очите си, за да се предпази от слънцето и видя една самотна фигура да се приближава откъм алеята. Разпозна Хенри, който бе прекарал сутринта в компанията на няколко приятели от селото. Държеше пръчка в ръка и я размахваше срещу въображаем противник.

— Слава на Бога — каза си Лили с облекчение.

Направи му знак да побърза и скоро момчето се озова пред нея. Нежно отмахна няколко къдрици от челото му.

— Страхувах се, че няма да се върнеш навреме — каза.

— Какво става? — Хвърли един поглед към каретата с багажа. — Навреме за какво?

— За сбогуване. — Тъжно му се усмихна. — Брат ти и аз поспорихме и трябва да си тръгна.

— Спорихте? И защо?

— Тръгвам за Лондон — каза Лили, като пренебрегна въпроса. — Съжалявам, че не успях да ти покажа всичките си номера с картите, приятелю. Добре, може пътищата ни да се пресекат отново някой ден. — Сви рамене. — Може би дори в Крейвън’с. Прекарвам там много време, нали знаеш.

— Крейвън’с? — повтори Хенри със страхопочитание. — Не си ми споменавала.

— Ами, със собственика сме добри приятели.

— С Дерек Крейвън?

— Значи си чувал за него. — Лили доволно се засмя.

Хенри беше захапал стръвта, както и очакваше. Никое момче не можеше да устои на изкушението на Сейнт Джеймс Стрийт.

— Че кой не е? Леле, какъв живот водиш! Крейвън познава най-богатите и силни мъже в цяла Европа. Той е легенда. Най-важният човек в Англия, с изключение на краля, разбира се.

Тя му се усмихна.

— Не бих казала. Ако Дерек беше тук, би те уверил, че той е Господин Никой. Но пък клубът му е чудесен.

— В училище често си говорехме с приятелчетата, че някой ден ще отидем в Крейвън’с да поиграем на масите и да погледаме жените. Е, след години, естествено. Но ще отидем. — В усмивката му имаше меланхолия.

— Защо да чакаме? — попита Лили с нисък глас. — Защо не сега?

Момчето я погледна изненадано.

— Няма да ми позволят да пристъпя прага. На моята възраст…

— Разбира се, забранено е за дванадесетгодишни — призна Лили. — Дерек си има принципи. Но би направил всичко за мен. Ако отидем заедно, ще можеш да влезеш, да видиш игралните зали със собствените си очи, да опиташ от френската кухня и компанията на едно-две момичета. — Усмихна се лукаво. — Дори можеш да стиснеш ръката на Дерек за късмет, казва, че помагало.

— Шегуваш се — каза Хенри недоверчиво, но очите му блестяха.

— Аз? Ела с мен в Лондон и ще видиш. Без да разбере брат ти, естествено. Ще трябва да се скриеш в каретата. — Намигна му. — Отиваме в Крейвън’с, Хенри. Обещавам ти цяло приключение.

— Алекс ще ме убие.

— О, ще се ядоса. Изобщо не се съмнявам.

— Но няма да ме бие — позамисли се момчето. — Не и след белезите, които ми оставиха в проклетото училище.

— Тогава от какво се страхуваш?

Хенри радостно се засмя.

— От нищо!

— Alors, качвай се на борда — каза весело Лили. После добави тихо: — И гледай да не те види кочияша, нито някой друг. Ще бъде ужасно да те хванат.

 

 

Заминаваше си. Алекс наблюдаваше от прозореца на библиотеката отдалечаващата се карета, докато се изгуби от погледа му. Очакваше вълна на облекчение, но тя не идваше. Дори напротив, усещаше празнота. Мотаеше се из къщата като тигър в клетка. Искаше да се освободи от нещо, а не знаеше от какво. Домът му беше тих и спокоен, както е бил години наред, преди да дойде тя. Нямаше да има повече дискусии, проблеми, сцени. Скоро ще се почувства по-добре.

Чувството му за вина го подтикна да потърси Пенелопе. Щеше да е ужасена от пиянската сцена сутринта. Докато качваше стълбите, си обеща, че от днес нататък ще бъде пример за търпеливост. Ще направи всичко възможно да зарадва годеницата си. Представи си бъдещето им заедно… дълги години на спокойствие, предначертани предварително. Тъжна усмивка се появи на устните му. Всички бяха съгласни, че бракът му с Пенелопе е най-разумното нещо.

Наближи спалнята й и я чу да плаче сърцераздирателно. А после и гласа й, вибриращ и пълен със страст, и за момент я помисли за Лили.

— Обичам го, мамо, — говореше през сълзи Пенелопе. — Винаги ще обичам Закари. Ако имах поне половината от смелостта на Лили, нищо нямаше да ми попречи да тръгна с него.

— Спокойно, спокойно — бе гласа на Тоти. — Не говори така. Ако се омъжиш за лорд Рейфорд, бъдещето ти и това на семейството ще са осигурени. Двамата с баща ти знаем какво е добро за теб. А също и графът.

Пенелопе не спираше да плаче, но успя да изрече задавено:

— Не мисля така.

— Повярвай ми за тези неща — продължи Тоти. — Забрави за глупостите на сестра ти. Обичам Вилхемина с цялото си сърце, но тя не спира, докато не направи всички нещастни. Дължим извинение на лорд Рейфорд, толкова възпитан джентълмен, с такъв добър характер… Не мога да повярвам, че Лили го е изкарала от кожата му! Не трябваше да й позволяваме да остане.

— Тя е права за всичко — подсмърчаше Пенелопе. — Знае колко се обичаме със Закари… О, ако не бях такава страхливка…

Алекс се отдалечи, свивайки ръце в юмруци и с една подигравателна усмивка на лицето си. Би му харесало да хвърли цялата вина върху Лили, като Тоти, но се оказваше невъзможно. Вината бе негова, че загуби контрол и желаеше нещо, което не можеше да има.

 

 

По време на пътуването Хенри сметна за необходимо да изреди всичко, което Алекс е направил за него, стигайки до най-ранното си детство. И тъй като Лили бе единствената му слушателка, нямаше друг избор, освен да го слуша. Хенри, седнал срещу нея, разказа как веднъж се качил на едно дърво и се наложило Алекс да го спасява, как го научил да плува, как играли на войници, как му помагал с математиката…

— Хенри, — прекъсна го накрая Лили. — Имам чувството, че се опитваш да ме убедиш в нещо. Може би, че брат ти не е безсърдечния негодник, когото познавам?

— Да, точно така — отговори Хенри, впечатлен от досетливостта й. — Именно! Знам, че в някои случаи Алекс минава границата, но е добър приятел. Да пукна, ако лъжа.

Лили му се усмихна.

— Скъпо момче, няма значение какво мисля аз за брат ти.

— Но ако го опознаеш, ако го опознаеш истински, ще ти хареса. Много.

— Стига ми и това, което знам.

— Разказах ли ти за кученцето, което ми подари за Коледа, когато бях на седем години…

— Хенри, има ли някаква специална причина да си толкова упорит да опозная брат ти?

Момчето се усмихна и отклони поглед, като преценяваше отговора си.

— Искаш да предотвратиш сватбата на Алекс с Пенелопе, нали?

Лили си помисли с ирония, че е допуснала типичната за възрастните грешка: да подцени интелигентността на едно дете. Хенри бе много наблюдателен и правилно бе преценил ситуацията.

— Откъде ти дойде такава идея?

— Когато спорите, го правите по най-скандален начин — осведоми я Хенри. — А и слугите шушукат.

— Ще се почувстваш ли зле, ако разваля сватбата?

Момчето поклати глава.

— О, Пенелопе не е зле… Но Алекс не я обича. Не и като…

— Каролин — довърши Лили, без да се разстройва. Всеки път, когато се споменаваше проклетото име, го усещаше като удар в корема. Какво толкова прекрасно имаше в тази жена, та да накара Алекс да си загуби главата по нея? — Помниш ли я, Хенри?

— Да, достатъчно добре, въпреки че тогава бях още малък…

— А сега си толкова стар с твоите… Колко? Единайсет? Дванайсет?

— Дванайсет — обяви гордо. — Знаеш ли, доста приличаш на нея. Макар че си по-хубава. И по-голяма.

— Добре. Не знам дали да се чувствам обидена или поласкана. Разкажи ми как ти се виждаше.

— Харесваше ми. Беше много жизнерадостна. Никога не ядосваше Алекс като теб. Караше го да се смее. Сега едва се усмихва.

— Жалко — каза Лили, припомняйки си кратката заслепяваща усмивка на Алекс, когато играеха карти.

— Мислиш ли да се омъжиш за Дерек Крейвън? — плахо попита Хенри.

— Не, за Бога.

— Можеш да се омъжиш за Алекс, когато се освободиш от Пенелопе.

Тя избухна в смях.

— Да се освободя? Господи, казваш го така, все едно, че мисля да я хвърля в Темза! Преди всичко, скъпи, не мисля да се омъжвам за никого. И на второ място, брат ти изобщо не ми харесва.

— Не ти разказах за времето, когато се страхувах от тъмното и Алекс идваше в стаята ми…

— Хенри… — прекъсна го Лили.

— Остави ме само да довърша — настоя той.

Спътничката му изпъшка и се облегна назад, готова стоически да изслуша продължението на списъка с благородни постъпки на Алекс Рейфорд.

 

 

Дерек и Уърти работеха на бюрото в главната игрална зала. Абаносовата повърхност бе покрита с множество листове хартия, свързани с подготовката на един маскен бал. Единственото нещо, за което бяха постигнали съгласие, бе да украсят клуба като античен римски храм. Дерек искаше балът да е отражение на упадъка на римската цивилизация в неговия върхов момент. За съжаление, той и Уърти имаха различни мнения за начина, по който да постигнат желания ефект.

— Добре, добре — каза накрая Дерек. — Ще имаш твоите колони и сребристи украшения на стената, но в замяна ще ме оставиш аз да реша за момичетата.

— Ще ги изрисуваш в бяло и ще ги увиеш в чаршафи, за да приличат на статуи? — попита скептично Уърти. — И какво ще правят цяла вечер?

— Ще стоят мирни на проклетите си пиедестали!

— Няма да издържат повече от десет минути.

— Плащам им, за да правят това, което им наредя — настояваше Дерек.

— Господин Крейвън, — каза Уърти. Гласът му, обикновено спокоен, сега трепереше от негодувание. — Дори и идеята ви да е изпълнима, а не е, мисля, че ще придаде на клуба недостоен и неприличен облик, а никой не желае това.

Дерек смръщи вежди.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Иска да каже — прекъсна ги веселият глас на Лили, — че имаш ужасен вкус, дебелоглав кокни.

Дерек се обърна. При вида на Лили на лицето му се появи усмивка. Роклята й с цвят на лавандула, украсена със сребриста дантела, й придаваше вид на апетитен десерт. Тя се хвърли в прегръдките му и доволно се разсмя, когато той я вдигна и се завъртя с нея.

— Нашата госпожица Циганче се е върнала — каза Дерек. — Даде ли на Уолвертън заслуженото?

— Не — отвърна тя и завъртя очи. — Но все още не съм приключила с него. — Чувствайки се като у дома си сред познатата обстановка, въздъхна доволно и се обърна към управителя. — Уърти, красив дяволе, как беше в мое отсъствие?

Мъжът с очилата й върна усмивката.

— Ами, добре. Винаги е удоволствие да ви видим сред нас, госпожице Лоусън. Искате ли нещо от кухнята?

— О, не. Мосю Лабарж ще е очарован да ме натъпче с пудинги и сладки.

— Имаш нужда — потвърди Дерек. — Приличаш на птиченце. — Обгърна я с ръка и я поведе към другия край на залата. — Изглеждаш ужасно.

— Изглежда днес всички мислят еднакво за мен — отговори тя сухо.

Внимателният поглед на Дерек забеляза напрежението в очите й и бледото лице.

— Какво има, скъпа?

— Уолвертън е непоносим. Бях принудена да взема драстични мерки.

— Драстични?

— За начало, отвлякох по-малкия му брат.

— Какво? — Дерек погледна в посоката, в която сочеше Лили и видя едно симпатично русо момче. То оглеждаше всичко наоколо с ококорени очи. — Господи! — възкликна.

Лили, леко засрамена, поправи произношението му.

— Поставих капан на Уолвертън — каза. — Хенри е стръвта.

— Боже, този път наистина я оплеска. — Той бе очарован и тонът му накара Лили да настръхне.

— Искам да ми направиш услуга, Дерек. Ще оставя Хенри тук. Само за тази нощ.

Приятелското изражение изчезна от лицето му като с магическа пръчица. Хвърли й един леден поглед.

— Не позволявам на деца да влизат тук.

— Хенри е ангел. Няма да ти създава грижи.

— Не.

— Ела поне да го поздравиш — помоли Лили.

— Не!

— Моля те, Дерек! — Стисна го за ръката. — Хенри е на седмото небе от мисълта, че ще се запознае с теб. Смята, че си най-важния човек в Англия след краля.

Дерек отвори широко очи.

— Моля те — примоли се тя.

— Добре — каза той накрая. — Ще му кажа „здрасти“ и толкова.

— Благодаря. — Потупа го по рамото.

Дерек, мърморейки, се остави да бъде завлечен към мястото, където стоеше Хенри.

— Господин Крейвън, — каза Лили, — позволете да ви представя лорд Хенри Рейфорд, брат на графа на Уолвертън.

Дерек изобрази най-любезната си усмивка, запазена само за кралски особи и елегантно поздрави Хенри.

— Добре дошли в Крейвън’с, милорд.

— Това е още по-хубаво, отколкото си представях — възкликна детето и здраво стисна подадената ръка. — Чудесно! Неописуемо!

Отдалечи се към помощната маса и разрови жетоните за cribbage. После премина с ръка по облегалките на столовете в имперски стил. Насочи се към една от игралните маси със същото благоговение, с което сигурно влизаше в църквата.

— Играете ли? — попита Дерек, развеселен от ентусиазма на момчето.

— Не много добре. Но госпожица Лоусън ме учи на някои неща. — Поклати възторжено глава. — Не мога да повярвам, че съм тук. Крейвън’с! По дяволите, какво ли ви е струвало да построите това! — Погледна към Дерек изумено. — Вие сте най-възхитителния мъж, когото познавам. Само гений може да сътвори такова нещо.

— Гений — изпръхтя се Дерек. — Нищо подобно.

— Такъв сте — настоя Хенри. — Като си помисли човек откъде сте тръгнали, а колко високо сте стигнали… Крейвън’с е най-известния клуб в цял Лондон. Да пукна, ако не сте гений! Аз и приятелчетата ми от училище ви уважаваме най-много от всички!

Лили си мислеше, че Хенри прекалява с хвалебствията. А Дерек от своя страна започна да харесва момчето. Обърна се доволен към нея.

— Наистина не е глупав.

— Само повтарям думите на останалите — призна сърдечно Хенри.

Дерек го потупа по гърба.

— Блестящ като новичка монета — каза. — Добро момче. Ела с мен, малкия. Ще те представя на едни красиви момичета.

— Не, Дерек, — намеси се Лили. — Никакви зарове, пиене, нито жени. Брат му ще ми откъсне главата.

Дерек погледна Хенри съучастнически.

— Тази да не си мисли, че се намираме в детска градина? — Поведе го със себе си. — Тук имам най-прекрасните момичета в цяла Англия. Няма мъж, който да устои на прелестите им.

Лили и Уърти си размениха погледи.

— Момчето му хареса — коментира Уърти.

— Уърти, не позволявай да се случи нещо с Хенри. Не го изпускай от поглед. Може да прекара часове с тесте карти. Внимавай никой да не му направи нещо.

— Нямаш грижи. Кога искаш да ти го върна?

— Утре сутринта. — Лили притеснено въздъхна.

Управителят й подаде учтиво ръка.

— Ще ви придружа до каретата, госпожице Лоусън.

— Лорд Рейфорд сигурно е изпаднал в истерия, питайки се къде е брат му.

— Не оставихте ли бележка? — попита Уърти.

— Не. Графът не е глупав. Няма да му отнеме много време да разбере какво се е случило. Още тази нощ ще е в Лондон. И аз ще съм готова да го посрещна. — Изправи решително рамене.

Уърти можеше да одобрява, или не идеята, но изпитваше към нея същата лоялност, като към Дерек.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Изпрати графа вкъщи, в случай, че се появи тук. И скрий Хенри, иначе планът ми ще отиде по дяволите.

— Госпожице Лоусън, — каза управителят с уважение, — смятам ви за една от най-смелите жени, които познавам…

— Благодаря.

— Но знаете ли какво правите?

— Разбира се! — Лили показа една самодоволна усмивка. — Готвя се да дам урок на лорд Александър Рейфорд, който никога няма да забрави.

 

 

Когато установиха изчезването на Хенри и започнаха да го търсят, една от камериерките се сети, че го е видяла да разговаря с госпожица Лоусън, малко преди тя да си тръгне. Кочияшът се върна от Лондон и остана изненадан от лавината въпроси. Каза, че не е виждал господин Хенри да се качва в каретата, макар че е могъл да се промъкне, без някой да го забележи.

Алекс бе сигурен, че брат му е с Лили. Онази проклета жена бе отвела Хенри, за да го принуди да отиде в Лондон. Добре, ще отиде в града и ще го претърси от край до край. Ще намери Лили и ще я накара да съжалява до края на живота си, че го е срещнала.

Когато пристигна на Гросвенър Скуеър, вече бе започнало да се стъмва. Скочи от каретата още в движение. Изкачи на бегом стълбите пред номер 38 и заблъска с юмрук по вратата. Отвори му висок и брадат иконом, впечатляващ мъж, с изписано достойнство на лицето.

— Добър вечер, лорд Рейфорд. Госпожица Лоусън ви очаква.

— Къде е брат ми? — Алекс влезе, без да изчака отговора. — Хенри! — извика гръмогласно.

— Лорд Рейфорд, — обади се Бъртън любезно, — ако желаете да ме последвате…

— Къде е брат ми? — излая графът. — Къде е? — Взе стъпалата по две, забравяйки за иконома. — Хенри? Хенри, ще те направя на парчета! А колкото до вас, госпожице Лоусън, бихте показали здрав разум, ако се качите на метлата си и избягате, преди да ви открия!

Като стигна площадката на втория етаж, чу веселия глас на Лили.

— Уолвертън, първо ме гоните от вашата къща, а после нахлувате в моята!

Алекс последва посоката на гласа и отвори първата му попаднала врата. Оказа се празна всекидневна.

— Къде сте?

Подлудяващото хихикане на Лили изпълни коридора.

— В спалнята си.

— Къде е Хенри?

— И защо трябва да знам? Престанете да крещите по този начин, Уолвертън. Дори и ранен мечок не вдига такъв шум като вас.

Алекс се засили към следващата врата и влезе в спалнята. Видя мебелировка от буково дърво със златиста украса и завеси от зелена коприна. Когато понечи да се огледа, получи зашеметяващ удар по главата. Нададе рев и падна на пода на четири крака. Погледът му се замъгли. Хвана се за главата и потъна в абсолютна тъмнина.

Лили отпусна ръката, която все още стискаше бутилката и остана загледана в него, триумфираща и малко уплашена. Алекс приличаше на ранен тигър със златистата си коса на фона на тъмночервения килим.

— Бъртън! — извика тя. — Ела веднага! Помогни ми да сложим лорд Рейфорд на леглото.

Икономът наблюдаваше от прага бутилката, обвита в парцал, в ръката на Лили и проснатото тяло на графа. През годините бе станал свидетел на стотици приключения на господарката си, но за първи път изглеждаше загубил самообладание. С голяма мъка успя да възвърне поне част от невъзмутимото си изражение.

— Да, госпожице, — каза накрая и се наведе да вдигне огромното тяло на графа.

— Внимателно, да не го нараниш — каза нервно Лили. — Искам да кажа… не повече от това, което вече му причиних.

Бъртън, след доста усилия, успя да положи тялото на Алекс върху леглото. После оправи сакото и вратовръзката си и прекара пръсти през прошарената си коса.

— Желаете ли още нещо, госпожице Лоусън?

— Да — отговори тя, сядайки до тялото на леглото. — Въжета.

— Въжета — повтори невъзмутимо Бъртън.

— За да го вържа, естествено. Не можем да позволим да ни избяга, нали? О, побързай, Бъртън. Може да се събуди всеки момент. — Погледна към затворника си замислено. — Предполагам, че трябва да му свалим палтото и ботушите…

— Госпожице Лоусън…

— Да?

Икономът преглътна.

— Ще ми позволите ли да попитам колко време ще остане графът с нас?

— О, само тази нощ. И настани някъде кочияша му.

— Много добре, госпожице.

Докато Бъртън се оправяше с въжетата, Лили се вгледа в гиганта, който лежеше в леглото й. Алекс не помръдваше. Излегнат така, със затворени очи, изглеждаше млад и уязвим. Без обичайното си намръщено изражение излъчваше някаква невинност…

— Трябваше да го направя — каза извинително. Наведе се и погали разбърканата му коса.

Поразхлаби вратовръзката да не го стяга. Коприната още пазеше топлината на тялото му. После разкопча елечето и първите две копчета на бялата ленена риза. Без да иска, докосна с пръсти кожата на гърдите му и потрепери от странно удоволствие. Не можа да се сдържи и погали загорялата буза, твърдата брадичка, копринените коси. По това време на нощта брадата му бе набола и кожата му приличаше на грапаво кадифе. Дори паднал ангел не можеше да притежава такава атрактивна смесица от светлина и тъмнина. Лицето му още пазеше останки на напрежение и умора, дори и в безсъзнание. Много алкохол и малко сън. И болка, акумулирана толкова време, че хвърляше незаличима сянка върху чертите му.

— Ти и аз сме еднакви в известна степен — промърмори. — Гордост, характер и инат. Ще преобърнеш планина, за да постигнеш целите си, но ти, скъпи, дори не знаеш къде е планината. — Усмихна се, като се сети как изхвърляше дрехите й през прозореца.

Подчини се на някакъв внезапен импулс, наведе се и леко положи устни върху неговите. Бяха топли. Помисли си за онази целувка в библиотеката. Повдигна глава да го погледне.

— Събуди се, спящи принце, — прошепна. — Време е да разбереш на какво съм способна.

Алекс започна да идва на себе си. Раздразнен, се питаше кой бие барабан. Звукът отекваше в главата му. Опита се да я помръдне и усети болка.

— Няма нищо — шепнеше един глас. — Спокойно, ще се оправите.

Отвори очи и видя пред себе си лице на жена. Помисли, че отново сънува Лили. Бяха нейните очи, с цвета на отлежало уиски и примамливата й уста с очарователна усмивка. Усети топлината на нечии пръсти, галещи го по бузата.

— Проклятие — промърмори. — Цял живот ли ще ме преследваш?

Усмивката на Лили се разшири.

— Това зависи от вас, милорд. Не, не мърдайте, че ще падне леда. Бедната ви глава. Опитах се да ви ударя възможно най-леко, но и достатъчно силно, за да не се налага да го правя два пъти.

— К-какво? — попита той, все още замаян.

— Ударих ви по главата.

Алекс примигна. Започваше да вижда по-ясно и осъзна, че не сънува. Спомни си, че влезе в спалнята й… удара по главата. Изруга. Лили беше седнала до него с кръстосани крака, а той лежеше с цялата си дължина на леглото. Под притеснението прозираше триумфалния й поглед, което го ядоса и постави нащрек.

— Хенри…

— Не се притеснявайте. Добре е. — Усмихна се. — Прекарва нощта с един мой приятел.

— Какъв приятел? Кой?

Лили го погледна предпазливо.

— Не си вадете предварително заключения. Ако имах и най-малкото съмнение…

Той се помъчи да стане.

— Кажете ми с кого е!

— С Дерек Крейвън.

— Този мошеник, който се заобикаля с крадци…

— Хенри е в пълна безопасност с Дерек, имате думата ми…

Лили задавено извика и скочи от леглото, когато Алекс изрева:

— Мръсница!

Бе вързан с въжета за колоните на леглото, както китките, така и глезените. Извиваше глава наляво-надясно, а очите му щяха да изскочат от орбитите. Изръмжа и бе обхванат от такава атака на ярост, че разтресе леглото. Бореше се с въжетата като див звяр, хванат в капан. Лили притеснено го наблюдаваше, но се поуспокои, като видя, че леглото издържа на бесните напъни. Накрая Алекс сложи край на битката. Дишаше тежко.

— Защо? — попита. — Защо?

Лили отново приседна на леглото, но вече не толкова доверчива. Не й харесваше да го гледа вързан и безпомощен, въпреки победата, която означаваше. Не изглеждаше естествено. И въжетата бяха започнали да оставят белези по китките му…

— Спечелих, милорд, — каза със спокоен глас. — Трябва да го приемете. Признавам, че тактиката ми не е много спортсменска, но всичко е позволено, както се казва. — Разтри схванатите мускули на врата си и се прозина. — Докато ние си говорим, Закари Стамфорд се намира в Рейфорд Парк. Тази нощ ще избягат с Пенелопе за Гретна Грийн, за да се оженят. Предложих безвъзмездно услугите си да ви задържа. И когато ви пусна на свобода, вече няма да можете нищо да направите. Не можех да ви позволя да се ожените за Пенелопе, не и с толкова влюбения в нея Закари. Той ще я направи щастлива. А вие… ще си възстановите гордостта за нула време. — Усмихна се, като видя кървясалите му очи. — Казах ви, че няма да е ваша. Трябваше да вземете на сериозно предупреждението ми. — Наведе кокетно глава в очакване на отговора му. — И така? Какво е вашето мнение?

На Алекс му бе трудно да говори. Но го направи с гръмовен глас.

— Мнението ми? Трябва да бягате. И да се молите на Бога да не ви настигна.

Само Алекс Рейфорд можеше да е толкова заплашителен, дори и вързан за ръцете и краката. Думите му съдържаха смъртоносна заплаха. Лили реши, че може сама да се справи, каквато и трудност да възникне.

— Направих ви услуга — посочи. — От утре можете да потърсите по-подходяща за вас жена от сестра ми.

— Исках сестра ви.

— Никога нямаше да сте щастливи. Мили Боже, не мисля, че ви харесва идеята да се ожените за момиче, което винаги ще се страхува от вас, нали? Сигурна съм, че следващия път, ако сте умен, ще изберете някоя с по-силен характер. Но не… Най-вероятно пак ще се сгодите за някое кротко агънце. Вие, вълците, ги предпочитате.

Болката в главата, опитите да се освободи, гнева и отчаянието причиниха замайване на Алекс. Бе загубил всичките си близки — майка си, баща си, Каролин. Позволи си да мисли, че никога няма да загуби Пенелопе… Господи! Не можеше да понесе повече, без да полудее. Стисна яростно челюсти.

— Лили, — каза с дрезгав глас. — Развържи въжетата.

— Не мисля да го правя, ако смятам да остана жива.

— Това е единствения начин да го постигнеш.

— Утре сутринта ще сте свободен — увери го. — Ще можете да вземете Хенри, да се приберете вкъщи и да планирате отмъщението си. Щом Пени е на сигурно място, не ме интересува.

— Вие никога няма да сте в безопасност — каза Алекс през зъби.

— В този момент съм. — Нахално му се усмихна. Тогава усети и други чувства у пленника си, скрити под гнева. Усмивката й се стопи и гласът й прозвуча нежно. — Не се притеснявайте за Хенри. В добри ръце е… Управителят на Дерек ще се погрижи да не си навлече проблеми. Хенри през целия път дотук не спираше да ви хвали. Мъж, който внушава такова обожание у едно дете, не би трябвало да е толкова ужасен в края на краищата. — Постави ръце от двете страни на снажното тяло и го погледна в очите. — Не за Хенри се притеснявате, нали? За какво тогава?

Алекс затвори очи за да не я вижда, молейки се този кошмар да свърши по-скоро. Но тя продължаваше да човърка в раните му.

— Никой преди не ви е побеждавал със сила, нали? — попита тя.

Той се концентрира върху дишането и опита да се успокои.

— Откъде тази болка по загубата на сестра ми? Ако наистина това искате, лесно ще си намерите подобна на нея. — Лили направи пауза и после добави: — Ако намерението ви е да е някоя, която няма да изтрие спомена за Каролин. Какъв срам. — Поклати глава. — Много малко мъже са способни на траур в продължение на толкова години. Това показва способността ви да обичате, или упоритостта ви. Питам се каква ли е причината.

Алекс отвори очи. Лили трепна изненадано. Сивото на очите му се бе превърнало от лед в опушено сребро. Усети някакъв странен прилив на съчувствие.

— Не сте единствения, който е претърпял някаква загуба — опита се да звучи спокойно. — И аз съм го преживяла. Вече съм експерт в самосъжалението. Не върши никаква работа, освен, че ви кара да се чувствате по-зле.

Покровителственият тон още повече ядоса Алекс.

— Ако мислите, че загубата на онзи самовлюбен младеж може да се сравни със случилото се с Каролин…

— Не, не говорех за него. — Лили го наблюдаваше леко изненадана, питайки се как е разбрал за лорд Хиндън. Явно го е измъкнал от Зак. — Чувствата ми към Хари не бяха нищо повече от каприз. Човекът, когото обичах и загубих, е друг, съвсем различен. Бих умряла за него.

— Кой е?

— Това е тайна.

Главата му се отпусна на възглавницата.

— Може би лошото ви настроение ще отмине с напредването на нощта — предположи Лили и внимателно оправи яката на ризата му. Знаеше прекрасно, че колкото по-равнодушна се показва тя, толкова повече ще се пали той. — Когато помислите разумно върху всичко това, ще си дадете сметка, че е най-доброто за всички. Включително и за вас. — Видя, че продължава да опъва въжетата. — Не го правете. Ще ви излязат мехури. Отпуснете се. Бедният Алекс. Сигурно ви е трудно да приемете, че една жена ви е победила. — В очите й танцуваха радостни искрици. — Ще запазя завинаги този спомен. Графът на Уолвертън, оставен на милостта ми. — Наведе се и почти докосна устните му. — Кажете ми сега, милорд, какво ще направите, ако успеете да се освободите?

— Ще ви удуша.

— Сериозно? Или ще ме целунете, както го направихте в библиотеката?

Той примигна и се изчерви.

— Смятайте го за грешка — промърмори.

Лили се почувства наранена от презрителния тон. Опитът й с мъжете — бягството на Хари, ужасното разочарование с Джузепе, дори липсата на интерес от страна на Дерек — й бе показал, че й липсваше онова, което правеше една жена желана. Защо се различаваше от останалите жени? Какво мистериозно нещо я правеше толкова непривлекателна? Едно дяволче й нашепна да покаже на Алекс колко е безпомощен. Приближи се още повече, така че дъхът й овлажняваше брадичката му.

— В библиотеката бях в неизгодна позиция — каза. — Някой целувал ли ви е против волята ви, Алекс? Може би ще ви хареса да научите какво е усещането.

Алекс я гледаше свирепо, като че ли е полудяла. Тя се усмихна и залепи една лека целувка на стиснатите му устни, без да отваря уста. Той отдръпна глава назад като попарен. Знаеше, че тя се готви да го измъчва. Първо целувка, после ще оскубе един по един космите на гърдите му.

Лили го наблюдаваше мълчаливо. Дишаше затруднено, незнайно защо. От яд? Или защото целувката го развълнува?

— Трябва ли да смятам това за друга грешка? — попита шепнешком.

Гледаше я изумен.

Отново наведе глава към него. Той вдиша дълбоко, но не се отдръпна. Тя нежно погали устните му, без да предлага повече от един изучаващ допир. Алекс понасяше милувката със силно стиснати клепачи, като че бе подложен на болезнено мъчение. Напрежението от обтягането на въжетата направи гърдите му твърди като камък. Когато деликатните й пръсти погалиха врата му, той издаде гърлен стон.

Лили се настани по-удобно върху него. Искаше още, но не знаеше нито какво, нито как. Тогава той намести главата си върху възглавницата, за да се нагоди към нейната. Лили прекара ръка под него и инстинктивно усили натиска върху устните му. Допирът на влажния му език я разтърси от удоволствие. Алекс усети тръпките и учестения й пулс върху бузата си и повдигна глава в търсене на още. Тя не се отдръпна, остана върху него, отворена и сладка.

Алекс сви ръце в юмруци, пленник на тялото си, леглото и своята безпомощност. Нищо вече не можеше да спре вълните на възбуда. Болеше го цялото тяло, ръмжеше и ругаеше. Отдръпна уста, за да я зарови в ухаещата извивка на шията й.

— Недей повече — каза рязко. — Или ме развържи, или спри.

— Не — каза тя с пресекващ глас. Никога преди не се бе чувствала толкова дръзка. Зарови пръсти в косата му. — Давам ти урок…

— Махни се от мен! — извика той и Лили подскочи.

Но след малко отново започна да се движи, нагаждайки се върху тялото му, без да престава да го гледа в очите. Той потрепери и прехапа устни. Усещайки цялата й тежест върху възбудената си мъжественост, започна несъзнателно да се извива нагоре. Не бе достатъчно. Искаше още, искаше топлината й да го обгърне, да влезе в нея. Успя да проговори:

— Достатъчно, Лили… стига.

Тя дишаше тежко и имаше същото предпазливо изражение, както когато прескачаше препятствията по време на лов. Алекс не можеше да разбере какво става в главата й, докато тя не проговори.

— Сега кажи името й — подкани го с едва доловим глас. — Кажи го. — Алекс се напрегна. — Не можеш — прошепна Лили. — Защото желаеш мен, а не Каролин. Усещам го. Аз съм жива, дишам и съм тук. И ме желаеш.

В този миг хиляди мисли минаха през главата на Алекс. Търсеше Каролин, но не беше там. Откриваше само един блед спомен, цветни сенки, звуци. Единственото истинско нещо бе лицето пред него. Устата й, долепена до неговата. Деликатното тяло, което го подлудяваше.

Не отговори, но тя прочете истината по погледа му.

Лили можеше да се отдръпне в този момент, триумфираща, наслаждавайки се на победата си. Но изстена и отново го целуна. И той се предаде, обезоръжен, неспособен да откаже. Ръцете й продължаваха да изследват лицето и врата му, а той въздъхна пред необходимостта да я погали, да я притисне силно към бедрата си. Но беше пленник и тя бавно го убиваше. Въжетата се врязваха все по-дълбоко.

Лили задуши един вик, като усети ритмичното движение на бедрата му. Опита се да се отдръпне, но той държеше долната й устна между зъбите си.

— Наведи си главата — промърмори Алекс. — Наведи я… — Тя се подчини и той отвори уста в очакване на нейната.

Лили изстена от удоволствие. Притисна се към него, без да може да го предотврати, търкайки гърди срещу неговата мощна гръд. При тези движения полата й се вдигна до кръста, но не я интересуваше, не я интересуваше нищо друго, освен настойчивата необходимост, растяща в утробата й.

Някой чукаше на вратата. Лили се вкамени.

— Госпожице Лоусън? — питаше заглушеният глас на иконома.

Тя отпусна безпомощно глава на възглавницата с накъсано дишане. Алекс зарови своята в къдриците й, вдишвайки аромата им.

Бъртън настояваше.

— Госпожице Лоусън?

Лили вдигна глава.

— Да, Бъртън?

— Дойде едно съобщение.

Потрепери. Това можеше да означава само едно нещо. В противен случай Бъртън никога нямаше да я притеснява.

Алекс забеляза смайването й. Изглеждаше уплашена.

— Не може да бъде — чу я да прошепва. — Много скоро.

— Скоро за какво?

Гласът на Алекс я върна в реалността. Отдръпна се от него и оправи полата си. Избегна погледа му.

— Принудена съм да ви кажа „лека нощ“, милорд. Надявам се да се чувствате удобно…

— Не много, малка провокаторке! — Видя я как възвръща самообладанието си и се насочва към вратата. Извика след нея няколко нецензурни думи, изруга и накрая добави: — Ще се видим в Нюгейт! А колкото до проклетия ти иконом… — Вратата се затвори с трясък и той остана там, загледан в тавана.

Лили намери Бъртън в коридора. Държеше сребърен поднос с писмо на него. Пликът бе запечатан с небрежно петно восък.

— Казахте ми да ви го предам веднага, щом дойде, и аз…

— Добре — прекъсна го нетърпеливо. Счупи печата и погледът й пробяга по нечетливите редове. — Още тази нощ. По дяволите! Явно има хора да ме следят, след като винаги знае къде съм.

— Госпожице?

Бъртън никога не бе имал привилегията да чете тези бележки, но ги разпознаваше по нечетливия почерк и странния външен вид на приносителите, почти винаги парцаливи момчета.

— Оседлай ми един кон — каза Лили.

— Госпожице Лоусън, бих искал да ви напомня, че не е желателно сама жена да препуска из улиците на Лондон и по-специално нощем.

— Кажи на някоя от камериерките да ми донесе сивото палто с качулката.

— Да, госпожице.

Слезе бавно по стълбите, подпирайки се на парапета, за да не се свлече.

Ковънт Гардън беше една от най-неприятните зони на Лондон, където всяко удоволствие имаше цена, от най-обикновеното до най-екстравагантното. Рекламираше се и визуално, и вербално: обяви и плакати по стените, викове на мошениците, жигола и проститутки, предлагащи се на всеки минувач. Пияни войници излизаха от театрите с гаджетата си и влизаха клатушкайки се в кръчмите на пазара.

Лили се опитваше да избягва всички. Някой пиян лорд можеше да е също толкова опасен, колкото и професионален престъпник. Минавайки по зле осветените от газените фенери улици, изпитваше известна симпатия към проститутките. Имаше ги всякакви: и млади, и изморени, и кокалести, и развеселени от джина. Стояха на стълбите пред къщите или по ъглите, но всички имаха едно и също изражение на досада и еднаква начервена усмивка, предназначена за евентуалните клиенти. Несъмнено никоя от тях нямаше да води подобен живот, ако бе имала друг избор.

Лили си помисли, че Божията ръка ги е поставила там. Тя би предпочела смъртта, ако трябваше да води такъв живот, дори и ако е на куртизанките, които отрупваха с кожи и бижута срещу услугите им между копринените чаршафи. Сви тъжно устни. По-добре да умре, отколкото да бъде собственост на някой мъж и да е принудена да задоволява физическите му потребности.

Продължи по Кинг Стрийт в южна посока. Не обръщаше внимание на подсвиркванията и обидите, които й подхвърляха от балконите. Прекоси предпазливо улицата до входа на пазара. Арката му се поддържаше от тоскански гранитни колони, доста претенциозен дизайн за такова мизерно място. Дръпна юздите на коня и се спря на място. Не й оставаше друго, освен да чака.

Помисли си за Никол. Боже, какъв ли живот водеше в този момент? Съществуваше ли вероятност, въпреки крехката си възраст, да е използвана за задоволяване на нечии гнусни страсти? Само при мисълта очите й се насълзиха и рязко ги изтри с ръка. Не можеше да се остави на емоциите да я победят, още повече в този момент. Трябваше да остане невъзмутима.

Един изморен глас изникна от тъмнината.

— Надявам се, че ми носиш това, което искам.

Лили бавно слезе от коня, без да изпуска юздите. Обърна се и макар, че вътрешно трепереше, застави гласа си да прозвучи спокойно:

— Повече не, Джузепе. Дори и четвърт пени няма да видиш, докато не ми върнеш детето.