Лайза Клейпас
И тогава ти дойде (3)

Глава 3

Когато пристигна в Рейфорд Парк, Алекс отиде да поздрави Пенелопе и родителите й. Джордж и Тоти Лоусън бяха необикновена двойка от всяка гледна точка. Той беше учен, който обичаше да прекарва дните си, затворен в библиотеката с книги на гръцки и латински. Дори трябваше там да му носят храната. Поради липса на внимание бе загубил имотите и богатството, наследени от баща му. Тоти, съпругата му, бе истинска змия, атрактивна, с големи очи и изобилие от руси къдрици. Обожаваше клюките и празненствата и най-голямата й мечта бе да види дъщеря си добре омъжена.

Алекс разбираше как са могли да създадат дъщеря като Пенелопе. Спокойна, скромна, хубава — една комбинация от най-добрите черти на двамата. Но Лили… Трудно си я представяше като една Лоусън. Напълно разбираемо бе, че са я отхвърлили от фамилията. В противен случай никой нямаше да може да живее спокойно. Където и да се намира, винаги щеше да създава проблеми, да си пъха носа навсякъде и да подлудява всички наоколо. Бе напуснала собствеността на Мидълтън веднага след лова, но Алекс не спираше да мисли за нея. В дъното на душата си се радваше, че семейството й не поддържа контакти с нея.

С малко късмет никога повече нямаше да я види.

Лейди Тоти, много доволна, го осведоми за последните приготовления по сватбата. Отчето трябваше да ги посети същия следобед.

— Добре — отговори Алекс. — Уведомете ме, когато пристигне.

— Лорд Рейфорд — каза Тоти, посочвайки свободното място между нея и Пенелопе на канапето, — желаете ли да пиете чай с нас?

Алекс с ирония си каза, че в момента годеницата му изглежда като зайче пред вълк. Отклони поканата, тъй като не искаше да слуша брътвежите на Тоти за цветни украси и други глупости, свързани със сватбата.

— Благодаря, но имам да свърша някои неща. Ще ви видя на вечеря.

— Добре, милорд, — измърмориха двете жени, едната разочарована, а другата облекчена, но без да го показват.

Той се затвори в библиотеката и хвърли поглед на купчината документи и счетоводни книги, които чакаха да ги прегледа. Би могъл да прехвърли тази задача на управителя си, но след смъртта на Каролин работеше усилено, като лекарство против самотата и спомените. Прекарваше много повече часове в библиотеката, отколкото в което и да е друго помещение в къщата, наслаждавайки се на спокойствието и реда, които царяха там. Книгите бяха подредени по каталог, мебелите — подбрани прецизно, дори бутилките с напитки в италианския шкаф изглеждаха разположени с геометрична точност.

Всичко бе идеално чисто, не само там, но и в цялото имение, за което се грижеше армия от петдесет слуги. Други трийсет отговаряха за градините, конюшните и обработваемите земи наоколо. Посетителите оставаха със зяпнала уста при вида на мраморния купол на входа и огромния салон с кръгъл таван, украсен с орнаменти. Имението притежаваше зимни и летни салони, просторни галерии, пълни с творби на изкуството, зала за закуска, друга за кафе, две трапезарии, безброй спални (всяка с будоар), огромна кухня, библиотека, ловен салон и няколко зали, които при случай се превръщаха в салон за танци.

Имението бе огромно, но Пенелопе ще знае как да го управлява. Обучавана е за това още от детска възраст. Алекс не се съмняваше, че лесно ще успее да се превъплъти в господарката на дома. Бе интелигентна, макар и кротка. Все още не бе имал възможността да я представи на по-малкия си брат Хенри, но не се съмняваше, че ще се разбират добре.

Леко почукване наруши тишината на библиотеката.

— Кой е? — попита рязко.

Вратата се отвори и се появи русата глава на Пенелопе. Прекалената й предпазливост го накара да се почувства неудобно. За Бога, сякаш посещението при него крие някаква опасност! Наистина ли е толкова заплашителен? Признаваше, че понякога е доста рязък, но не можеше да се промени.

— Да? Влез.

— Милорд — каза плахо девойката, — бих искала да попитам как мина лова.

Алекс веднага заподозря, че идваше по настояване на майка си. Пенелопе никога не търсеше компанията му по собствена инициатива.

— Добре — отговори, като отмести документите настрани и се обърна към нея. Тя нервно потръпна. — Първия ден се случи нещо интересно.

Лицето й изрази слаб интерес.

— О, някой инцидент?

— Може и така да се нарече — отговори сухо той. — Запознах се със сестра ти.

Пенелопе заглуши възклицанието си.

— Лили беше там? О, скъпата ми… — Запъна се и го погледна нерешително.

— Доста е особена. — Тонът му показваше, че не го смята за комплимент.

Тя кимна с глава и преглътна.

— При Лили няма средно положение. Или те запленява изцяло, или… — Сви безпомощно рамене.

— Да — отговори саркастично Алекс. — Аз съм от вторите.

— О! — сбърчи чело Пенелопе. — Естествено. И двамата сте толкова… категорични.

— Казано дипломатично. — Вгледа се в лицето й. Нямаше дори намек за Лили в сладките нежни черти насреща му. — Говорихме за теб — каза внезапно.

Тя отвори широко очи, уплашена.

— Милорд, нека ви кажа, че Лили не е най-подходящата личност за това.

— Знам.

— Какво ви каза? — попита неуверено.

— Сестра ти предполага, че се страхуваш от мен. Истина ли е?

Тя се изчерви.

— Малко — призна.

Тази сладка свенливост подразни Алекс. Запита се дали някога ще се опита да му противоречи, дали ще го порицае, ако е направил нещо, което не й харесва. Изправи се и установи, че тя трепери. Бавно се приближи и я прегърна през кръста. Въпреки че положи усилия да го скрие, усети накъсаното й дишане. Внезапно си припомни момента, когато взе Лили в прегръдките си след падането. Макар Пенелопе да бе по-висока и стройна от сестра си, изглеждаше незначителна.

— Погледни ме — каза спокойно и тя се подчини. Погледна кафявите й очи, идентични с тези на Лили, с изключение на невинния блясък и без следа от тъмни страсти. — Не трябва да се притесняваш. Няма да ти причиня болка.

— Да, милорд, — прошепна.

— Защо не ме наричаш Алекс? — И преди я бе молил да го нарича с малкото му име, но изглежда й бе трудно да свикне.

— О… аз, не бих могла.

Той с усилие на волята успя да потисне нетърпението си.

— Опитай все пак.

— Алекс… — промърмори Пенелопе.

— Добре.

Наклони глава и докосна устните й със своите. Тя не помръдна, само леко размърда ръка върху рамото му. Алекс удължи целувката, увеличавайки натиска на устата си. За първи път търсеше нещо повече от кротък прием. Но устните под неговите продължаваха да са все така студени. Внезапно си даде сметка, че годеницата му счита прегръдката за задължение и рязко се отдръпна.

Вгледа се в лицето й. Изглеждаше като послушно момиченце, току-що взело горчиво лекарство. Никога преди не бе срещал жена, която да смята целувките му за неприятно задължение! Свъси недоволно вежди.

— По дяволите! Това е нелепо! — изръмжа.

Пенелопе подскочи като подплашена сърна.

— Милорд…?

Алекс знаеше, че трябва да се държи като джентълмен и да се отнася към нея с уважение и нежност, но мъжката му гордост изискваше отговор.

— Целуни ме пак — заповяда й и я притисна към тялото си.

Пенелопе изписка, отдръпна се и го зашлеви през лицето. Не беше истинска плесница, макар че на Алекс повече би му харесал един решителен юмрук. Бе по-скоро потупване по бузата в знак на порицание. Тя стоеше до вратата и го гледаше с насълзени очи.

— Милорд, опитвате се да ме подложите на проверка? — попита наранена.

Погледна я с безизразно лице. Бе прехвърлил мярката. Не трябваше да изисква повече, отколкото тя бе в състояние да му предложи. Прокле се наум.

— Моля за извинение.

Годеницата му несигурно кимна с глава.

— Предполагам — каза, — че е последица от ефекта на лова. Чувала съм, че на мъжете силно им въздейства примитивната природа на подобни събития.

Той се усмихна иронично.

— Вероятно си права.

— А сега ме извинете. — Понечи да излезе, но се спря и го погледна през рамо. — Милорд, не мислете лошо за Лили, моля ви. Тя е необикновена жена, смела и с прогресивни идеи. Когато бяхме малки, винаги ме защитаваше от всичко и всички.

Алекс се изненада от кратката й реч. Не бе свикнал да чува от устата й повече от две последователни фрази.

— В добри отношения ли беше с родителите ви?

— Само с леля Сали, тъй като и тя бе ексцентричка, обичаше приключенията и не се съобразяваше с нормите. При смъртта си, преди няколко години, остави на Лили цялото си богатство.

Значи от това живееше Лили. Тази информация подобри малко мнението му за нея. Вероятно нарочно е търсила одобрението на старицата, а после е танцувала върху гроба й, заради наследените пари.

— Защо не се е омъжила?

— Винаги е смятала брака за ужасна институция, създадена единствено в полза на силния пол. — Пенелопе се изкашля деликатно. — Няма особено високо мнение за мъжете, въпреки че си прекарва добре в тяхна компания… по време на лов, стрелба, игра на карти и т.н.

— И така нататък — повтори иронично Алекс. — Има ли си някой по-специален?

Въпросът му я изненада, но отговори веднага:

— Специален? Ами… Лили доста се забавлява в компанията на някой си Дерек Крейвън. Споменава го в писмата си.

— Крейвън?

Картинката му се изясни. Той членуваше в Крейвън’с и на няколко пъти бе срещал собственика. Имаше смисъл в това Лили да се забърка с такъв мъж, един кокни, презрително познат в елегантните кръгове като новобогаташ. Имайки предвид „приятелството“ й с него, тя явно притежаваше морала на проститутка. Как е възможно жена, родена в лоното на уважавана фамилия, облагодетелствана с образование и всички материални блага, да се унизи до такава степен? Съвсем съзнателно бе избрала да върви в такава посока.

— Лили е прекалено жизнена, за да води живота, предопределен й по рождение — каза Пенелопе, долавяйки интуитивно мислите му. — Откакто я зарязаха пред олтара, всичко стана различно. Предполагам, че предателството и унижението са я карали често да постъпва неблагоразумно. Или поне така казва мама.

— Защо тя не…? — Млъкна и погледна през прозореца. По алеята към къщата се приближаваше някаква карета. — Майка ти очаква ли посещение?

Годеницата му поклати отрицателно глава.

— Не, милорд. Може би е помощничката на модистката, дошла за още една проба. Но мислех, че сме се разбрали за утре.

Алекс имаше някакво предчувствие… лошо предчувствие.

— Да видим кой е. — Отвори рязко вратата на библиотеката, прекоси с широки крачки коридора, следван по петите от Пенелопе, и изпревари Силвърн, иконома. — Аз ще се заема — му каза и се насочи към централния вход.

Силвърн остана смаян от държанието, тъй нетипично за господаря му.

В този момент елегантна карета в черно и златисто спря пред величественото стълбище. Пенелопе трепереше до Алекс, тъй като тънката й рокля не я предпазваше от студа на влажния пролетен ден.

— Не разпознавам герба — промърмори.

Един лакей в блестяща ливрея в синьо и черно отвори вратичката и постави малката стълбичка за слизане.

Тогава се появи тя.

Алекс се вкамени.

— Лили! — извика Пенелопе и се затича към сестра си.

Лили слезе и разпери ръце.

— Пени! — Прегърна по-малката си сестра с пълна сила, а после се отдръпна, за да я огледа. — Господи! Станала си истинска елегантна госпожица! Очарователна! От толкова време не съм те виждала… откакто беше още дете, а сега… Погледни се! Най-красивото момиче на Англия.

— О, не, ти си най-красивата.

Лили се засмя и отново я прегърна.

— Много любезно от твоя страна, да ласкаеш бедната си неомъжена сестра.

Алекс, въпреки изненада си и напрежението като пред битка, призна пред себе си, че Лили изглежда чудесно в тъмносинята си рокля и кадифената наметка, обточена с кожа от норка. Носеше косата си прихваната с диадема, като няколко кичура грациозно се виеха покрай ушите й. Почти невъзможно бе да свърже този образ с дръзката жена с малиновите панталони, която яздеше по мъжки. Зачервена и усмихната, повече приличаше на почтена млада съпруга, дошла за следобедния чай.

Тя го забеляза, поглеждайки над рамото на Пенелопе. Отдели се от сестра и без грам притеснение се приближи към него. Подаде му ръка и безочливо се усмихна.

— Нападение на вражеския лагер — промърмори.

При вида на буреносното му изражение очите й доволно проблеснаха, но се въздържа да се усмихне широко. В противен случай щеше да дръпне лъва за опашката. Рейфорд бе много ядосан. Последното нещо, което очакваше, е да я види на собствена земя. Лили не допускаше, че ще се забавлява така. Никога преди не й бе доставяло такова удоволствие да дразни някой мъж.

Не изпитваше угризения заради това, което беше намислила. Съюзът между Уолвертън и сестра й бе грешка, ужасна грешка. Пени бе нежна като цвете, беззащитна пред каквато и да е заплаха и щеше да се огъне като тръстика пред свирепата буря.

А графът изглеждаше десет пъти по-опасен, отколкото на лова. Чертите му — твърди и перфектни, така дистанцирани, тези прозрачни очи, суровата линия на брадичката… Лице, лишено от нежност и съчувствие. Въпреки облеклото на джентълмен, от тялото му се излъчваше една брутална сила, поддържаща мускулите и нервите в напрежение. Нуждаеше се от жена, цинична като него, безчувствена към околния свят.

Алекс игнорира ръката й. Продължи да я гледа студено.

— Вървете си — изръмжа. — Веднага.

Лили кокетно му се усмихна, макар че й се искаше да изкрещи.

— Милорд, бих желала да видя семейството си. От доста време сме разделени.

И преди Алекс да успее да реагира, се чуха възклицанията на Тоти и Джордж.

— Вилхемина!

— Лили… за Бога!

Настъпи тишина, сякаш всички бяха застинали като част от картина. Погледите им бяха насочени към Лили. Превземките изчезнаха и тя се превърна в несигурно малко момиченце. Нервно прехапа долната си устна.

— Мамо? — прошепна. — Можеш ли да ми простиш?

Тоти избухна в сълзи и разпери широко пълничките си ръце.

— Вилхемина, трябваше по-рано да дойдеш. Толкова се страхувах, че няма да те видя повече!

Лили се завтече към нея, плачейки и смеейки се едновременно. Двете се прегърнаха, като не спираха да говорят една през друга.

— Мамо, изобщо не си се променила… Направила си чудеса с Пени… Тя е перлата на сезона…

— Миличка, чухме ужасни истории за теб. Винаги се притеснявам, нали знаеш… За Бога, какво си направила с косата си?

Лили вдигна ръка към къдриците си и се засмя.

— Толкова ли е ужасно, мамо?

— Стои ти добре — призна Тоти. — Отива ти.

Лили се обърна към баща си.

— Татко!

Джордж, малко притеснен, я потупа по гърба и се отдръпна от нея.

— Добре, добре, не е нужно да продължаваш. Харесва ти да правиш сцени, нали? И то пред лорд Рейфорд. Да нямаш проблеми? Защо дойде тук? И точно сега?

— Нямам никакви проблеми — усмихна му се. — Щях да дойда по-рано, но не знаех как ще ме приемеш. Искаше ми се да споделя радостта ви от сватбата на Пени. Естествено, ако присъствието ми притеснява графа, веднага ще си тръгна. Не искам да създавам проблеми. Просто си помислих, че ще бъде чудесно да прекарам една седмица тук. — Погледна скришом към Алекс и добави внимателно — Ще се държа добре, като светица.

Алекс й хвърли леден поглед. Изкушаваше се да я напъха обратно в елегантната й карета и да заповяда на кочияша да кара към Лондон или кое да е друго място, само да е далеч оттук.

Лили се почувства неудобно от мълчанието му.

— Добре, може би няма свободна стая. — Театрално завъртя глава, за да огледа многобройните редици прозорци и балкони на имението.

Алекс стисна зъби. С най-голямо удоволствие би я изритал. Знаеше какво крои. Но това щеше да го изложи в очите на семейството й. Отстрани Пенелопе го гледаше нервна и потисната.

— Алекс, — помоли го тя и докосна ръката му, за първи път по собствена воля. — Има свободна стая за сестра ми, нали? Щом казва, че ще се държи добре, значи ще го направи.

— Пени — намеси се Лили, — да не поставяме негова милост в затруднено положение. Друг път ще си поприказваме, обещавам.

— Не, искам да останеш — възкликна Пенелопе, усилвайки натиска върху ръката на годеника си. — Моля ви, милорд, разрешете й да остане!

— Няма защо да се молиш — промърмори Алекс. Как да отхвърли молбата й пред семейството, иконома и слугите? Хвърли поглед към Лили, като очакваше да види триумфален блясък в очите й и една иронична усмивка. Вместо това изражението й приличаше повече на Жана Д’Арк. Проклета да е! — Прави каквото искаш — каза на годеницата си. — Единствено те моля да я държиш далеч от очите ми.

— О, благодаря! — Очарована, Пенелопе прегърна първо Лили, а после и Тоти. — Мамо, не е ли чудесно?

Лили пренебрегна потока от благодарности на сестра си и се насочи спокойно към Алекс.

— Рейфорд, мисля, че с вас имахме лошо начало — каза. — Вината е моя. Можем ли да забравим проклетия лов и да започнем на чисто?

Изглеждаше толкова искрена и убедителна, че Алекс не можеше да повярва на думите й.

— Госпожице Лоусън — започна бавно, — ако направите нещо в ущърб на интересите ми…

— Какво ще направите? — Лили му се усмихна. Не можеше да направи нищо, което да я нарани. Бе преживяла най-лошото преди доста време. Не се страхуваше.

— Ще ви накарам да съжалявате до края на живота си — прошепна Алекс.

Когато й обърна гръб, усмивката на Лили се изпари. Припомни си съвета на Дерек. „Послушай ме, малко циганче. Остави нещата както са си… Не го доближавай.“ Сви рамене и се опита да забрави думите му.

Алекс Рейфорд бе само един мъж и тя можеше да се справи с него. Нима не си спечели току-що покана да остане в имението му за няколко дни? Погледна към майка си и сестра си и се засмя.

 

 

— Попитах Уолвертън дали те обича.

Лили бе използвала първата възможност да остане насаме със сестра си и да проведат един, както тя го нарече, „важен сестрински разговор“. Започна с разкриване на подробности за лова, тъй като искаше Пени да знае с какъв мъж й предстои да се обвърже.

— О, Лили, как можа! — Пенелопе покри очите си с ръце и изхлипа. — Но защо го направи? — Изведнъж изненада Лили, заливайки се от смях. — Не мога да си представя как е реагирал негова милост!

— Не е смешно — порица я сестра й. — Опитвам се да водя сериозен разговор за бъдещето ти, Пени.

— Бъдещето ми е в добри ръце. Или поне беше. — Не можеше да спре да се смее и постави ръка пред устата си.

Лили се запита защо срещата й с Уолвертън се струва толкова смешна на сестра й, вместо да я разтревожи.

— Отговорът му бе груб и обиден. Не е джентълмен и не те заслужава.

Пенелопе сви безпомощно рамене.

— Цял Лондон го смята за отлична партия.

— Съжалявам, но не съм съгласна. — През цялото време не спираше да ходи напред-назад из стаята, потупвайки дланта си с една кожена ръкавица. — Кажи ми — кое го прави отлична партия? Външният му вид? Е, добре, може да се каже, че е хубав, но не чак толкова, а и красотата му е студена.

— Предполагам… предполагам, че е въпрос на вкус.

— А колкото до богатството му — продължи енергично Лили, — съществуват много богати мъже, които да ти осигурят охолен живот. Титлата му? Лесно ще намериш някого с по-синя кръв и по-впечатляващо родословно дърво. И не ми излизай с тези, че Уолвертън ти харесва.

— Бракът бе уреден между татко и лорд Рейфорд — кротко отговори Пени. — Вярно е, че не го обичам. С малко късмет, това чувство ще дойде с времето. Така стоят нещата. Аз не съм като теб, Лили. Винаги съм била съвсем обикновена.

Лили изруга и я загледа с неодобрение. Имаше нещо у сестра й, което я караше да си припомни чувствата от непокорната си младост, когато не искаше да следва модела на останалите. Защо всички, с изключение на нея, приемаха брака без любов за нещо нормално? Седна до Пени на леглото.

— Не разбирам защо си толкова благосклонна пред перспективата да се ожениш за мъж, когото не обичаш. — Прозвуча доста тъжно, въпреки усилията й.

— Просто съм се примирила. Извини ме за това, което ще ти кажа, Лили, но ти си романтичка и то в най-лошия смисъл на думата.

Лили свъси вежди.

— Не е вярно! Ужасно практична съм. Достатъчно удари съм получила, за да гледам реално на света, и доколкото знам…

— Скъпа Лили — Пенелопе стисна ръката й между своите. — От малка те смятам за най-красивата и най-смелата. Но не и най-практичната. Никога.

Лили отдръпна ръката си и я погледна изненадано. Пени не се поддаваше толкова лесно, колкото си мислеше. Добре, продължаваше с плана. Ставаше дума за щастието на сестра й, независимо дали тя признаваше или не, че има нужда да бъде спасена.

— Не искам да говорим за мен, а за теб. Все има някой измежду всичките ти претенденти в Лондон, когото предпочиташ пред Рейфорд. — Повдигна съучастнически вежди. — Например Закариас Стамфорд. Хмм?

Пенелопе остана дълго време замислена. После на лицето й се появи меланхолична усмивка.

— Скъпият Закари — промълви и поклати глава. — Случаят ми вече е прочетена книга. Лили, знаеш, че никога не съм те молила за нищо. Но сега те умолявам от цялото си сърце да не ми помагаш. Смятам да се подчиня на желанието на мама и татко и да се омъжа за лорд Рейфорд. Длъжна съм. — Щракна с пръсти, като че току-що й е хрумнала нова идея. — Защо не се заемем да потърсим съпруг и за теб?

— Господи! — Лили се намръщи. — За нищо на света не ми трябва мъж. На ловните събирания и в игралните домове могат да бъдат много забавни, но извън тях са вредни. Мъжете са изискващи и скъперници. Не мога да понеса да съм подчинена на някого или да бъда третирана като дете, а не като жена със собствено мнение.

— Мъжете са от полза, когато искаш да имаш семейство. — И на Пенелопе, както и на другите девойки от нейната социална класа, й бе втълпено, че основната цел на всяка жена е отглеждането на деца.

Думите й предизвикаха у Лили тревога и болка.

— Да — каза с горчивина. — Истината е, че са особено полезни при правенето на деца.

— Не искаш завинаги да останеш сама, нали?

— По-добре това, отколкото да позволя на някой мъж да ме хване в лапите си! — Осъзна остротата в гласа си, когато видя слисаното лице на сестра си. Усмихна й се и се наведе да вземе един шал, оставен на стола. — Ще ми го дадеш ли назаем? Мисля да се поразходя. Тук стана малко напрегнато.

— Но, Лили…

— Ще продължим по-късно. Обещавам. Ще се видим на вечеря, миличка.

Забързано излезе, прекоси коридора с големи крачки и слезе по стълбите, без да се замисля накъде отива. Крачеше, вглъбена в мислите си, сляпа за красотата наоколо. В последно време не се владееше много добре и не мереше достатъчно думите си. Поскита из главния салон, докато откри една галерия, дълга около трийсет метра, в която светлината идваше от редица остъклени врати. Оттам се виждаше една добре поддържана градина, с окосена трева и виещи се алеи между храстите. В момента имаше нужда точно от разходка. Метна шала на раменете си и излезе навън, вдишвайки с удоволствие студения въздух.

Градината бе пищна и величествена, разделена на зони от редици подрязани храсти. Имаше и малко ручейче, което завършваше в овално езерце, пълно с водни лилии. По-нататък се виждаха розови храсти, отрупани с цветове, които образуваха кръг около една огромна роза от Еършайър. Лили продължи покрай стената на градината. Изкачи някакви антични стълби и се озова на малка тераса, от която се откриваше прекрасна гледка към изкуственото езерце. Наблизо видя фонтан и няколко разхождащи се на свобода пауна. Спокойствието и тишината бяха неописуеми. Мястото приличаше на омагьосано, където не можеше да се случи нищо лошо.

Насочи погледа си към гората от плодни дръвчета в източния край на имението. Напомни й за лимоновата градина в италианската вила, където живя две години. Тя и Никол прекарваха голяма част от времето си в градината или под колоните на лоджия, намираща се в задната част на къщата, а понякога ходеха на разходка в близката гора.

„Не мисли за това — си каза и въздъхна. — Не го прави.“ Но споменът бе толкова ярък, сякаш се бе случило вчера. Седна на ръба на фонтана и се сгуши в шала. Обърна глава по посока на гората, гледайки без да вижда, спомняйки си…

 

— Домина! Домина, нося най-доброто от пазара… хляб, сирене и хубаво вино. Помогни ми да откъснем плодове от градината. За обяд ще приготвим…

Лили се спря и си даде сметка, че тишината, която царуваше в къщата, не е нормална. Широката й усмивка се изпари. Остави кошницата на пода и влезе. Носеше памучна пола и блуза с къси ръкави в стила на местните жени, а огромна кърпа покриваше косите й. Често я бъркаха с италианка заради черните къдрици и отличния акцент.

— Домина? — повика отново.

Икономката се появи внезапно. Лицето й, набръчкано и почерняло от слънцето, бе облято в сълзи.

— Синьорина. — Наддаде вик и започна да говори толкова бързо и объркано, че Лили нищо не разбра.

Обгърна раменете й, за да я успокои.

— Домина, какво се е случило? Нещо с Никол? Къде е?

Жената избухна в ридания. Нещо ужасно бе станало, след като не намираше думи да й обясни. Малкото й момиченце е болно? Наранила се е? Обхваната от паника, Лили остави Домина и хукна нагоре по стълбите към детската стая.

— Никол! — извика. — Никол, мама е тук…

— Синьорина, не е тук!

Изтича ужасена към парапета. Погледна надолу към Домина, която не спираше да трепери.

— Как така? — попита с дрезгав глас. — Къде е?

— Бяха двама мъже. Не можах да ги спра. Опитах, Господи, но я отведоха…

Лили се чувстваше като в кошмар. В това нямаше смисъл.

— Какво казаха? — Гласът й едва се чуваше.

Домина отново се разрида и Лили се завтече към нея.

— По дяволите, не плачи! Кажи ми какво казаха!

Жената направи крачка назад, уплашена от убийствения пламък в очите й.

— Нищо не казаха.

— Къде я отведоха?

— Не знам.

— Оставиха ли някаква бележка или съобщение?

— Не, синьорина.

Лили се загледа невиждащо в старицата.

— О, не може да бъде… не може да бъде…

Изкачи като луда стълбите и влезе в стаята на Никол. Малката спалня имаше обичайния си вид: разпръснати играчки по пода, смачкана рокля върху облегалката на стола… Люлката беше празна. Лили падна на колене и притисна с ръка корема си. Бе прекалено уплашена, за да заплаче. Тогава чу собствения си глас да крещи ужасяващо:

— Не! Никол! Неее…!

 

 

Бавно се върна в настоящето. Оттогава бяха минали повече от две години. Две години! Питаше се отчаяно дали Никол все още се сеща за нея, дали е жива. Гърлото й се сви и не можеше да си поеме дъх. Може би това, че й бяха отнели детето, бе наказанието й за извършените грехове. Но Господ трябва да е милостив… Никол бе невинна. Лили знаеше, че ще открие момиченцето си, дори това да отнеме целия й живот.

 

 

Алекс не знаеше, че такова малко тяло е способно да погълне толкова храна. Може би там се криеше причината за неизтощимата й енергия. Лили набързо видя сметката на една порция шунка в сос от Мадейра, после картофи и варени зеленчуци и накрая сладко и плод, при това без да спре нито за миг да говори и да се смее. Меката светлина в трапезарията обрамчваше като аура оживеното й лице. Алекс се изненада на няколко пъти, за свое голямо недоволство, да я наблюдава с възхищение. Бе нервен, както поради факта, че се чувства запленен от нея, така и заради способността й да го изненадва.

Без значение каква беше темата на разговор, Лили винаги имаше какво да добави. Познанията й за лов, коне и други мъжки занимания й придаваха смущаваща привлекателност. Когато разменяше клюки с Тоти, изглеждаше като всяка друга светска дама. И най-учудващото от всичко: имаше моменти, когато показваше естествено очарование и то затъмняваше в пъти това на сестра й.

— Пени ще бъде най-възхитителната булка, която някога е виждал Лондон! — възкликна Лили и сестра й избухна в смях. След това погледна към майка си с ирония. — Мамо, радвам се, че най-накрая ще осъществиш сватбата на мечтите си. Особено след годините на страдание, които ти наложих.

— Не беше толкова непоносимо, скъпа. А и все още не съм загубила надежда някой ден да те омъжа.

Лили запази приветливото си изражение, макар че вътрешно си каза: „По-скоро ще горя в ада, отколкото да стана съпруга на някого.“ Хвърли поглед към Алекс, който изглеждаше погълнат от храната пред себе си.

— Мъжът, когото ще приема за съпруг, е много труден за откриване.

Пенелопе я погледна любопитно.

— И за какъв тип мъж става дума, Лили?

— Не знам дали може да се опише само с една дума — отговори сериозно сестра й.

— Мухльо? — подсказа Алекс.

Очите й хвърляха огън, когато го погледна.

— От наблюденията си съдя, че онова със сватбите е винаги по-изгодно за силния пол. Мъжът е този, който командва парада, както във финансов аспект, така и във всичко останало. А бедната съпруга прекарва най-хубавите си години в отглеждане на деца и треперейки над добруването му, докато си даде сметка, че е по-свършена и от изгоряла свещ.

— Вилхемина, нещата не стоят така — възкликна Тоти. — Всяка жена се нуждае от протекцията и съветите на някой мъж.

— Аз не!

— Сигурен съм — увери я Алекс, гледайки подигравателно.

Лили отвърна на погледа му. Очевидно знаеше за отношенията й с Дерек Крейвън. Но не даваше пет пари за мнението му. И не беше негова работа дали тя има, или не, връзка с някого.

— Да, можете да бъдете — отговори му студено. — Ако някой ден се омъжа, милорд, то ще е за някой, за когото думата сила не е синоним на бруталност. Някой, който вижда в своята съпруга истински другар, а не робиня. Някой…

— Лили, достатъчно! — каза баща й с мрачно изражение. — Искам малко спокойствие.

— Бих искал да продължи — каза графът. — Кажете ни, госпожице Лоусън, какви други качества търсите у един мъж?

Лили си даде сметка, че бузите й горят. Чувстваше странно усещане в гърдите… напрежение и топлина.

— Не — промърмори, — мисля, че вече добихте представа.

Започна да дъвче парче пилешко, но скоро месото доби вкус на сапун и не можеше да преглътне. Всички около масата запазиха мълчание, а погледът на Пенелопе шареше между сестра й и годеника й.

— Въпреки всичко, мамо, — проговори Лили след няколко минути, поглеждайки зачервената Тоти, — започвам да улягам с годините. Може би ще успея да намеря някого, който да е снизходителен към мен и да толерира дивашките ми навици. — Направи пауза. — Всъщност, май вече съм го открила.

— За кого става дума, скъпа? — попита Тоти.

— След ден-два ще имам посещение. Един чудесен младеж… и ваш съсед, лорд Рейфорд.

Тоти изрази радостта си.

— Шегуваш ли се, Вилхемина? Познавам ли го? Защо не си го споменала досега?

— Не съм напълно сигурна как ще се развият нещата — каза кокетно. — И да, познаваш го. Закари…

— Виконт Стамфорд?

Изненаданите физиономии на роднините предизвикаха широка усмивка у Лили.

— Няма друг. Както добре знаеш, Зак и аз се сприятелихме след инцидента с Хари. С годините се привързахме един към друг. Подозирам, че напоследък чувствата между нас узряха и се разбираме чудесно. — „Идеално“ — помисли си гордо. Поднесе новината по най-добрия начин — доволна, но с известна скромност.

На Алекс му се искаше да попита как е реагирал Дерек Крейвън, любовника й. Замисли се каква двойка са със Стамфорд. Той беше безобидно кутре без капка злоба. Лили щеше да води за носа бедния глупак.

Тя се усмихна на сестра си, като че искаше да й се извини.

— Естествено, скъпа Пени, всички знаем, че преди време Зак показа известен интерес към теб. Но напоследък започна да ме вижда с други очи. Надявам се, че идеята за възможен съюз между нас не те притеснява.

Лицето на Пени наистина имаше странно изражение. Изненадата се бореше с ревността, но в крайна сметка тя успя смело да се усмихне.

— Възхитена съм, че си открила някого, способен да ти даде щастието, което заслужаваш, Лили.

— Зак ще ми бъде добър съпруг — промърмори Лили. — Макар, че ще трябва да си подобри мерника. Не е състезател като мен.

— Чудесно — каза Пенелопе с фалшив ентусиазъм. — Виконт Стамфорд е сериозен и любезен джентълмен.

— Да, такъв е. — Лесно можеше да прочете подтекста в думите на сестра си. Бе силно изненадана, че мъжът, който я ухажваше с такава страст, мисли за брак със собствената й сестра. Малко по малко нещата си идваха на мястото. Лили погледна към Алекс. — Надявам се, че не възразявате да имам посещения, милорд.

— Никога не бих попречил на една възможност за брак, госпожице Лоусън. Кой знае кога ще ви се удаде друга?

— Много мило от ваша страна — отговори тя и се облегна назад, когато един слуга се приближи да вземе празната й чиния.

 

 

— Госпожице, да ви донеса нещо от кухнята? Чаша чай може би?

Дръпнаха завесите. Лили измърка и се протегна, изплувайки от топлите дълбини на съня. Дневната светлина попадаше право в очите й. Обърна глава и болката в схванатите мускули на врата предизвика гримаса на лицето й.

Бе прекарала ужасна нощ, пълна със странни сънища, някои от които свързани с Никол. Преследваше дъщеря си, опитваше се да я достигне, спъваше се и пропадаше в безкрайни тунели на непознати места.

Камериерката продължаваше да я засипва с въпроси. Вероятно негова омразна милост е изпратил слугите си да я тормозят в такъв ранен час. Лили прокле наум Уолвертън и бавно се изправи в леглото.

— Не, не искам чай — промърмори. — Само искам да си остана в леглото…

Нададе задавен вик, когато хвърли поглед наоколо. Сърцето й спря. Не беше в спалнята си. Беше… о, Боже, намираше се в библиотеката на долния етаж, свита върху едно кожено кресло. Пред нея стоеше млада червенокоса камериерка с бяло боне. Когато се погледна, с ужас установи, че е само по тънка бяла нощница, без халат и чехли. Предната нощ си бе легнала в отредената спалня…

Лошото бе, че не си спомняше как е излязла от стаята си, нито как е слязла по стълбите. Не си спомняше нищо.

Отново й се случваше.

Дезориентирана, Лили прекара ръка по мокрото си от пот чело. Можеше да разбере, ако бе прекалила с алкохола. Както казваше Дерек, в наквасено състояние бе способна на всякаква лудост. Но предната вечер не бе изпила повече от няколко глътки ликьор след вечерята, последвани от чаша силно кафе.

Не й се случваше за първи път. Веднъж, преди година, си легна в спалнята си в лондонската къща, а на сутринта се събуди в кухнята. Следващият път Бъртън я откри да спи в салона и си помисли, че е прекалила с алкохол или друга субстанция. Тогава Лили не бе в състояние да му обясни, че е трезва като съдия. Господи, не можеше да допусне някой да разбере, че броди насън като някой призрак… Жените със здрав разум никога не се държаха по този начин.

Камериерката продължаваше да я гледа в очакване на някакъв отговор.

— Аз… хм… нощес не можах да заспя и слязох за глътка коняк — каза Лили. — И явно съм направила глупостта да заспя в креслото. — Момичето се огледа да открие празната чаша. Лили се насили да се разсмее. — Седнах тук… да си подредя мислите… и съм заспала още преди да си налея.

— Да, госпожице, — несигурно се съгласи камериерката.

Лили прекара ръце през разбърканите си къдрици. Мигрената й причиняваше пулсиране в слепоочията и челото.

— Ще се кача в стаята си. Бихте ли ми донесли малко кафе?

— Да, госпожице.

Напусна библиотеката, притискайки нощницата, като се опитваше да не залита. Прекоси коридора. От кухнята се чуваха обичайните сутрешни приготовления на персонала за закуска. Трябваше да се добере до стаята си, без да я види никой. Изкачи на един дъх стълбите. Но когато достигна площадката, различи един тъмен силует. Светът се сгромоляса отгоре й. Лорд Рейфорд, в дрехи за езда и лъскави черни ботуши, се готвеше за ранната си сутрешна разходка. Лили прикри тялото си с ръце.

Осъдителният му поглед сякаш преминаваше през тънкия плат и виждаше под него.

— Какво правите в този вид? — попита сухо.

Тя събра останките от смелостта си, повдигна брадичка и го погледна високомерно.

— Може би съблазнявам някой от слугите. Не се ли очаква нещо такова от жена като мен?

Тишина. Лили остана в плен на очите му сякаш цяла вечност, после се опита да отклони поглед. Невъзможно. Внезапно си даде сметка за излъчваната от тях изгаряща топлина. Остана неподвижна. Сякаш останаха сами на света. Олюля се и се задържа за парапета.

Когато Уолвертън проговори, в гласа му имаше странна тежест.

— Ако смятате да се наслаждавате на гостоприемството ми, госпожице Лоусън, не искам повече да излагате по този начин тялото си, нито за слугите, нито за когото и да било друг. Ясен ли съм?

Презрението му бе по-лошо от юмрук в лицето. Лили пое дълбоко въздух. Не си спомняше да е мразела някого повече, с изключение на Джузепе. Би й доставило огромно удоволствие да му отговори подобаващо, но в момента единственото й желание бе да потъне в земята.

— Да — отговори кратко и продължи към стаята си.

Алекс не се обърна. Слезе бързо по стълбите, но вместо да се отправи към конюшните, влезе в библиотеката, като тръшна вратата след себе си. Въздъхна дълбоко няколко пъти. Бе я пожелал още на мига, в който я видя в онази полупрозрачна нощница. Тялото му трепереше от възбуда. Искаше му се да я вземе още там, на стълбите, да я повали на килима и да влезе в нея. Косата й, тези дяволски къси къдрици приканваха пръстите му да се заровят в тях… Деликатната белота на шията й, връхчетата на гърдите й…

Изруга и потърка току-що избръснатата си брадичка. С Каролин желанието се смесваше с любовта и нежността. Но сегашното му желание нямаше нищо общо с любов. Тази възбуда бе предателство срещу Каролин. Лили бе по-опасна, отколкото си мислеше. Контролът му отслабваше в нейно присъствие. Но няма да се поддаде, в никакъв случай, дори ако усилието го убие.