Лайза Клейпас
И тогава ти дойде (2)

Глава 2

Камериерката влезе в стаята, натоварена с вечерното облекло.

— Не, Ани, не искам розовата рокля — каза Лили, като погледна през рамо. — За тази нощ искам нещо специално. Нещо перверзно. — Седна пред тоалетката и се загледа в отражението си в овалното огледало с позлатена рамка.

— Онази синята с бухналите ръкави и ниско изрязаното деколте? — предложи Ани с усмивка. Родена и израснала на село, бе запленена от изтънчените маниери на Лондон.

— Чудесно! Винаги, когато я обличам, печеля. Господата се заглеждат в деколтето, вместо в картите.

Ани излезе да търси роклята, докато Лили прикрепяше една диадема от сребро и сапфири в косата си. Остави умело няколко кичура да паднат отстрани. Усмихна се на отражението си, но резултатът бе повече гримаса. Очарователната и ефикасна усмивка, която имаше навика да използва, бе изчезнала. Напоследък, въпреки усилията си, постигаше само бледа имитация. Може би причината се криеше в постоянното напрежение, с което живееше от доста време насам.

Сви вежди натъжена. Ако не бе приятелството й с Дерек Крейвън, щеше да е още по-огорчена и отчаяна при тези обстоятелства. Колко иронично! Най-циничният мъж, когото бе срещала в живота си, й помагаше да запази последните искрици надежда. Лили знаеше, че всички онези сноби мислеха, че има връзка с Дерек. Не я изненадваше… Той не беше от мъжете, които биха поддържали платонични отношения с жена. Но между тях не съществуваше нищо романтично, нито щеше да има. Никога не бе опитал дори да я целуне.

Естествено, не можеше да убеди никого в противното, след като ги бяха виждали заедно на лов, в операта или в долнопробни барове в Ковънт Гардън.

Дерек никога не я посещаваше в дома й, нито пък тя го бе канила. Като че ли съществуваха определени граници, които не искаха да прескочат. Това я устройваше, тъй като държеше на разстояние натрапниците. Никой не се осмеляваше да навлезе в смятаната за частна, територия на Дерек Крейвън.

През последните години Лили бе започнала да цени някои негови аспекти: силата му и пълната липса на страх. Имаше си и дефекти, разбира се. Парите му звучаха като музика. Не се интересуваше нито от живопис, нито от скулптура. Освен това тя трябваше да признае, че Дерек бе егоист до мозъка на костите си… и подозираше, че по тази причина никога не се е влюбвал. Не би бил способен да постави нечии нужди пред своите. Но ако е бил по-малко егоист, ако е бил чувствителен и приятен, детството му е щяло да го довърши.

Дерек й довери, че е роден в един помиен канал и че майка му го изоставила. Израснал сред крадци, проститутки и убийци, които го научили на занаята си. Като дете припечелвал хляба си с кражби от гробове, но скоро открил, че няма достатъчно здрав стомах за това. По-късно работил на пристанището, чистейки риба и боклуци, само да може да изкара деня. Един ден, както носел каси с празни бутилки за близката кръчма, го забелязала една високопоставена дама, минаваща оттам с каретата си. Въпреки неугледния си вид, привлякъл с нещо вниманието й и тя го поканила да се качи при нея.

— Лъжеш — тогава Лили бе прекъснала разказа му.

— Това си е чистата истина — каза той, изпъвайки удобно крака пред камината в неговия апартамент. Имаше тъмни коси и загоряло лице и, въпреки че чертите му не бяха нещо изключително, бе почти красив. Белите му зъби бяха леко разкривени и придаваха на усмивката му лъвски характер. Една неустоима усмивка, макар и никога да не стопяваше леда в зелените му очи. — Качи ме в каретата, наистина, и ме заведе в къщата си в Лондон.

— Къде беше съпругът й?

— На село.

— И какво е мислела да прави с един дрипльо от улицата? — попита подозрително Лили, виждайки усмивката му. — Не мога да повярвам, Дерек! Нито дума!

— Първо ме принуди да се окъпя — припомни си замислено той. — Господи, топла вода, сапун и миришеше толкова хубаво, и килима на пода… Изтърках си първо ръцете и лактите… кожата ми изглеждаше толкова бяла… — Тръсна глава и отпи от коняка си. — Накрая треперех като новородено.

— А после си представям как те е поканила в леглото си и си се оказал най-добрия любовник, който е имала — завърши саркастично Лили.

— Не. По-лошо, предполагам. Как можех да знам как да задоволя една жена? Знаех само себе си да задоволявам.

— Но й хареса в края на краищата? — попита скептично тя.

Винаги се чувстваше конфузно при такива разговори. Нямаше идея какво привлича мъжете и жените, нито защо толкова искаха да споделят леглото и онзи болезнен, жесток и тъжен акт. Не се съмняваше, че мъжете му се наслаждават много повече от жените. Защо жените биха търсили някой странник, с когото да си легнат? Сведе поглед, почувствала изчервяването си, но продължи да слуша разказа на Дерек.

— Показа ми какво й харесва — каза той, — а аз исках да се науча.

— Защо?

— Защо ли? — Замисли се, отпи нова глътка и се загледа в огъня. — Мъжете се възбуждат, но много малко от тях си правят труда да задоволят жената под себе си. А да я видиш, че стига върха… това дава сила на мъжа, разбираш ли? — Хвърли поглед към ошашавената си събеседничка и се разсмя. — Не, мисля, че не, бедното ми циганче.

— Не съм бедна — отвърна тя, бърчейки нос в знак на несъгласие. — И какво искаш да кажеш със „сила“?

— Ако погъделичкаш една жена на точното място и по правилния начин, тя ще направи всичко за теб.

Лили възпитано поправи произношението му и поклати глава:

— Не съм съгласна с теб, Дерек. Имала съм… исках да кажа, правила съм… това и изобщо не ми хареса. А пък Джузепе имаше славата на най-прословутия италиански любовник. Всички го признаваха.

Зелените му очи проблеснаха подигравателно.

— Сигурна ли си, че го е направил както трябва?

— Предполагам, че да. Все пак родих момиченце от този акт — отвърна тя.

— Всеки мъж може да е баща на стотици копелета и пак да не го прави добре, скъпа. Ясно е, че си нямаш и идея.

„Арогантен мъжкар“ — помисли Лили. Без значение как се правеше, винаги бе неприятно. Намръщи се при спомена за влажната уста на Джузепе върху кожата й, задушаващата тежест на тялото му, болката, която й причиняваше…

„Това ли е всичко, което можеш да ми предложиш?“ — питаше я на италиански, без да спира да опипва тялото й. Сви се при спомена за жестокостта, с която я мачкаше, и че не й донесе нищо повече от смущение и болка. — „И ти си като всички англичанки — по-студена и от риба!“

Но още преди тези събития бе разбрала, че не трябва да подарява сърцето си на никой мъж и че ще бъде катастрофа, ако се обвърже с който и да е.

Дерек се изправи и бавно я приближи. Постави ръце зад главата си и я загледа настойчиво с искрящите си зелени очи. Тя се размърда неудобно, чувстваше се като в капан.

— Не ме изкушавай, скъпа, — промърмори той. — Би ми доставило огромно удоволствие аз да съм мъжа, който ще ти покаже колко приятно може да бъде.

Лили, недоволна от обзелите я усещания, му каза:

— Да не си посмял да ме пипнеш, кокни дебелоглав!

— Бих могъл, ако поискам, и бих те накарал да му се насладиш. От всички жени, които познавам, ти най-много се нуждаеш от едно търкаляне в леглото. Но няма аз да съм този, който ще ти го даде.

— Защо не? — Опита се гласът й да звучи небрежно. Но излезе страхливо и той пак се усмихна.

— Ако го направя, ще те загубя — отговори. — Обикновено така се случва. Скоро ще намериш мъжа, който да ти разтвори краката. И когато се върнеш, аз ще съм тук. Винаги.

Лили стоеше неподвижно и блуждаещият й поглед се спря на самоувереното му лице. Вероятно това беше максимума, до който Дерек можеше да достигне в обичта си към друго човешко същество. Смяташе любовта за слабост, а мразеше слабостите. Но в същото време зависеше от дълбокото приятелство, което ги свързваше. Не искаше да я загуби и тя също.

Погледна го подигравателно.

— И какво се предполага, че е това? Декларация на чувства? — попита.

Напрежението се стопи. Той се засмя и разбърка косата й.

— Каквото пожелаеш, скъпа.

След посещението на Закари Лили отиде в Крейвън’с да потърси Дерек. Със сигурност знаеше нещо за Уолвертън, все пак познаваше финансовото състояние на всеки мъж в Англия, включително скандалите, дълговете, поетите задължения. А благодарение на собственото си разузнаване, имаше сведения дори за завещанията, издръжката на любовниците или оценките на синовете в Итън и Хароу.

Пристигна в клуба сама, облечена в бледосин костюм, чието кръгло деколте с блестяща панделка подчертаваше малките й гърди. Присъствието й не направи впечатление, тъй като често я виждаха тук. Беше единствената жена, допусната от Дерек, като в замяна бе поискал пълно откровение. Познаваше най-съкровените й тайни.

Надникна из залите да огледа положението. Трапезариите бяха препълнени. Гостите се наслаждаваха на хубавата храна и отличните напитки.

— Гълъбчета — усмихна се Лили.

Тази дума използваше Дерек да опише посетителите си, макар че никой друг, освен нея не я бе чул.

Първото нещо, което правеха гълъбчетата, бе да се натъпчат с най-добрата храна в Лондон, приготвена от готвач, на който Дерек плащаше безбожната заплата от две хиляди либри годишно. Вечерята обикновено бе придружена от избрани френски вина като доказателство за доброто сърце на домакина. Такава щедрост приканваше членовете да харчат с пълни шепи на игралните маси.

След вечеря господата се отправяха към залите за игра. Луи XIV би се чувствал като у дома си в тях, заобиколен от множество огледала, величествени свещници, метри и метри синьо кадифе и ослепителни картини на неизмерима стойност. Голямата зала с извития свод заемаше централната част на сградата, като скъпоценен камък. Атмосферата там бе на мълчалива активност.

 

 

Лили се спря на прага и започна да попива звука от заровете по масите, шумоленето на картите, ромоленето на гласовете. Над кръглата маса по средата висеше лампа, която насочваше цялата си светлина върху тапицираната в зелено повърхност и жълтите знаци по нея. В момента около масата имаше няколко служители на немското посолство, френски емигранти и голям брой английски джентълмени. Усмихна се иронично при вида на възбудените им лица. Залаганията и хвърлянето на заровете се повтаряха с хипнотична ритмичност. Някой страничен наблюдател би помислил, че става въпрос за религиозен ритуал.

За да играеш на печалба, трябваше добре да прецениш рисковете. Но болшинството от присъстващите не бяха дошли да печелят, а го правеха заради емоцията да се оставиш на съдбата. Лили играеше без сърце и печелеше от време на време, но достатъчно. Дерек я наричаше обирджийка, което от неговите уста звучеше като комплимент.

Дарнел и Фиц, две от крупиетата на масата, дискретно я поздравиха с глава, като я видяха. Връзките й със служителите на клуба, включително и с кухненския персонал, бяха отлични. Готвачът, мосю Лабарж, винаги настояваше да пробва и оцени последните му кулинарни творения.

Потърси с поглед високата тъмна фигура на Дерек, но не го видя. Когато се запъти към една от шестте врати с арки, усети леко докосване по китката. Обърна се с усмивка, очаквайки да срещне слабото познато лице. Но вместо това се оказа срещу един мургав испанец, който носеше на ръкава си отличителния знак на помощник в посолството. Поздрави я според етикета и фамилиарно я придърпа.

— Приковахте вниманието на посланик Алварез — информира я. — Желае да се запознаете. Елате с мен.

Лили се дръпна, обиколи с поглед залата и откри посланика, един дебелак с големи мустаци, който я гледаше алчно и я приканваше да се приближи, без да крие намеренията си. Обърна се отново към помощника.

— Станала е грешка — каза му любезно. — Предайте на господин Алварез, че съм поласкана от проявения интерес, но имам други планове за вечерта.

Обърна се, но помощникът отново я хвана за ръката.

— Елате — настоя. — Ще ви плати за цялата работа.

Очевидно я бяха объркали с една от жените на Крейвън’с, но дори те не заслужаваха подобно отношение, като че ли са проститутки от улицата.

— Не съм от жените за забавление на клуба — изфуча Лили. — Не съм за продан, разбирате ли? А сега ме пуснете.

Лицето на испанеца се помрачи. Започна да говори на родния си език и се опита насила да я заведе до масата, където я очакваше Алварез. Няколко мъже оставиха играта, за да наблюдават врявата. Лили хвърли убийствен поглед към Уърти, помощника на Дерек, който напусна масата си в ъгъла и се насочи към тях. Преди да ги достигне обаче, се появи Дерек, сякаш изникнал от нищото.

— Господин Бареда, виждам, че вече сте се запознали с госпожица Лоусън. Красавица, нали? — Докато говореше Дерек измъкна дамата от ръцете на испанеца. — Но тя е гостенка тук, моя гостенка. Ако посланикът желае, мога да му предложа други жени на разположение, доста сладки при това. Тази е като кисела ябълка.

— После ще ти кажа ти какво си — промърмори Лили.

— Той иска тази — настоя помощникът.

— Не може да бъде негова — отговори любезно Дерек.

Тук бе неговото царство и думата му бе закон.

По блясъка в очите му Лили разбра, че испанецът е готов на насилие. Само в един случай се бе изправяла срещу Дерек, но знаеше колко опасен може да бъде. Както обикновено, и тази вечер той бе облечен в скъпи дрехи: синьо сако, перленосиви панталони, бяла риза и връзка. Но въпреки облеклото си, излъчваше твърдост и агресивност, присъщи на хората, прекарали по-голямата част от живота си на улицата. В момента се движеше сред каймака на обществото, но всички знаеха, че навремето успешно е използвал юмруците си.

Дерек направи знак на две от компаньонките, които веднага изпъчиха гърди и се запътиха към масата на посланика.

— Не, уверявам ви, че повече ще му харесат тези двете. Вижте… Изглежда по-щастлив от мишка пред сирене.

Лили и Бареда проследиха погледа му и видяха как Алварез, благодарение на вниманието на двете жени, сменя настроението си. Помощникът измърмори някакви извинения и се отдалечи.

— Как се осмелява? — възкликна Лили възмутена с пламнало лице. — И как ти се осмеляваш? Твоя гостенка? Не искам никой да си мисли, че имам нужда от закрилник и бих ти била много благодарна, ако премълчиш предположенията си, по-специално пред…

— Успокой се. Трябваше да го оставя да си пробва късмета с теб, така ли?

— Не, но можеше да говориш за мен с малко повече уважение. И къде беше, по дяволите? Исках да говоря с теб за…

— Уважавам те, скъпа, повече, отколкото всяка друга би могла да мечтае. Хайде сега да се поразходим. Ушите ми, или каквото е останало от тях, са на твое разположение.

Тя не можа да се сдържи и се засмя. Прекосиха главния салон и се запътиха към стълбите, когато Дерек се спря да поздрави двама пристигащи — Лорд Милрайт и граф Невил, а Лили им отправи една от лъчезарните си усмивки.

— Едуард, очаквам да сте снизходителен към мен, когато играем следващия път — каза Лили на Невил. — Очаквам реванш след загубата от миналата седмица.

— Уверявам ви, госпожице Лоусън, че и аз с нетърпение очаквам следващата ни игра. — Двамата господа се отправиха към трапезарията, но Дерек и Лили успяха да чуят коментара на Невил: — За жена е доста интелигентна…

— Не всичко, което блести, е злато — посочи Дерек. — Вчера ми поиска заем. Няма достатъчно пълни джобове за такава обирджийка като теб.

— Добре, кажи ми тогава кой — предизвика го тя.

— Опитай с младия лорд Бентинк… Когато играе силно, баща му се оправя с дълговете му. — Заедно се качиха по величествените стълби, водещи към горния етаж.

— Дерек — каза внезапно Лили, — дойдох да те питам какво знаеш за един определен джентълмен.

— Кой?

— Графът на Уолвертън, лорд Александър Рейфорд.

— Гълъбчето, за когото е сгодена сестра ти.

— Да. До мен достигнаха някои неприятни слухове за характера му. Бих искала да узная мнението ти.

— Защо?

— Защото се страхувам, че ще е жесток съпруг за сестра ми. И все още имам време да променя нещо. Остават четири седмици до сватбата.

— Ти никога не си помръднала дори пръст за сестра си — каза той.

Лили го погледна с неодобрение.

— Това показва колко малко ме познаваш! Вярно е, че не си приличаме, но аз обожавам Пени. Тя е приятна, скромна, послушна… Все качества, достойни за възхищение у една жена.

— И се нуждае от помощта ти.

— Да, тя е сладка и невинна като агънце.

— А ти се роди с нокти и зъби — допълни той.

Тя повдигна брадичка.

— Ако щастието на сестра ми е заплашено, смятам за мой дълг да направя нещо.

— Светица, ето какво си ти.

— Разкажи ми сега всичко, което знаеш за Уолвертън. Знаеш всичко за всички. И без да премълчаваш, не смятам да върша глупости.

— Да, а адът ще замръзне. — Дерек се заливаше от смях, представяйки си новата лудория, в която щеше да се забърка.

Лили поправи произношението му.

— Днес не си се виждал с господин Хастингс, нали? Винаги познавам, когато не си имал урок.

Той я погледна с предупреждение.

Само тя знаеше, че работи с учител, за да премахне кокни диалекта и да омекоти дикцията си. Беше загубена кауза. След години на упорит труд бе успял да издигне говора си от нивото на рибар от Билингсгейт до… ами, до това на кочияш на наемни коли или търговец от Темпъл Бар. Слабо подобрение, което едва се усещаше.

— Бърка се с „х“-то — оплака й се веднъж учителят. — Ако внимава, успява да го произнася правилно, но винаги забравя. За него ще си остана господин Астингс, до последния дъх.

Лили му се усмихна съучастнически.

— Имате право, господин Хастингс. Но трябва да имате търпение. Ще ви изненада, когато най-малко го очаквате. Няма винаги да се препъва с това „х“.

— Няма слух — тъжно каза учителят.

Лили не искаше да спори. Знаеше, че Дерек никога няма да говори като джентълмен, но това не я интересуваше. Дори й харесваше начина му на говорене, една смесица от „б“ и „в“ и несъвършени съгласни, което й звучеше незнайно защо приятно.

Дерек я поведе към балкона със златни орнаменти, от който се наблюдаваше цялото помещение. Това бе любимото му място за разговори, тъй като едновременно можеше да контролира и движението по масите. Главата му никога не спираше да прави сложни сметки. Нямаше ни пени, ни карта, които да избягат от погледа му.

— Алекс Рейфорд — промърмори замислено. — Да, няколко пъти си е подавал носа тук. Не е гълъбче, мисля.

— Наистина ли? — Бе изненадана. — Не е гълъбче? Това в твоите уста звучи като комплимент.

— Рейфорд играе с главата си. Има си своите моменти, но никога не потъва. — Дерек се усмихна. — Дори и ти не можеш да го обереш.

Лили пренебрегна обидата.

— Толкова ли е богат, колкото се говори?

— Повече.

— Някакъв семеен скандал? Тайни, проблеми, минали случки, дългове? Има ли вид на студен и жесток?

Той се подпря на перилата и се загледа надолу към малкото си царство.

— Резервиран. Мълчалив. По-точно, такъв е от една-две години, когато жената, в която беше влюбен, му го начука.

— Начука? — прекъсна го Лили, полуусмихната, полуужасена. — Защо винаги трябва да си толкова вулгарен?

Той не обърна внимание на забележката.

— Госпожица Каролин Уитмор, Уитфийлд или нещо подобно. Казват, че си счупила врата по време на лов. Луда, бих казал аз.

Лили сърдито поправи изговора му за сетен път. Тя обожаваше язденето и лова, но дори и Дерек не одобряваше жените да практикуват такива опасни дейности.

— Яздя толкова добре, колкото който и да е мъж. Даже по-добре от повечето.

— Рискуваш да си счупиш врата — отговори небрежно той.

— Добре де. Не е възможно само това да знаеш за Уолвертън. Познавам те. Криеш нещо.

— Не. — Видя студенината в очите му, които блестяха предупредително. Още веднъж си каза, че Дерек, въпреки приятелството им, нямаше да й помогне, ако си търсеше проблеми. Гласът му изглеждаше странен и разтревожен. — Чуй ме, малко циганче. Остави всичко както е писано — сватбата, каквото и да е. Рейфорд не е жесток, но не е и света вода ненапита. Остави го. Вече имаш достатъчно проблеми. — Намръщи се и поправи произношението си.

Лили се замисли. Дерек имаше право, разбира се. Трябваше да пази силите си, да не мисли за друго, освен да се събере с Никол. Но по някаква причина загадката Уолвертън я тормозеше и нямаше да намери спокойствие, докато не я разреши. Помисли си за Пени, която никога не бе постъпвала лошо и не бе противоречила на родителите им. Нямаше си никого да й помогне. Припомни си и умоляващото лице на Закари. Дължеше му го. Въздъхна.

— Трябва да се запозная с Уолвертън и да извадя собствените си заключения — обяви решително.

— Тогава отиди на лова, организиран от Мидълтън тази седмица — каза Дерек, внимавайки за произношението си. Звучеше почти като джентълмен. — Най-вероятно той ще е там.

 

 

Алекс изчакваше пред конюшните заедно с останалите да оседлаят конете им. Атмосферата бе превъзбудена, всички участници знаеха, че днешният ден ще е изключителен. Състезанието на Мидълтън беше много известно, както поради качеството си, така и заради наградата (над три хиляди либри).

Повдигна глава, присви устни с нетърпение и погледна към сияйното небе. Според програмата състезанието трябваше да започне точно в шест. Но сигурно ще закъснеят. Повече от половината участници още не разполагаха с конете си. Помисли си, че е по-добре да поговори с някого.

Имаше много познати тук, а и няколко приятели от училище. Но всъщност нямаше желание да бъбри с никого. Искаше да язди, да се концентрира върху преследването, докато се изтощи дотолкова, че да не може да мисли или да чувства нещо.

Огледа се наоколо. Студена мъгла се стелеше върху пожълтялата трева и придаваше на гората сиви и зеленикави тонове. Близките храсти бяха отрупани със златисти цветове и остри бодли. Изведнъж в съзнанието му проблесна споменът за друг лов…

 

 

— Не, Каро, няма да участваш…

Годеницата му, Каролин Уитмор, се засмя и му намигна. Беше очарователна девойка, с прасковена кожа, искрящи бадемови очи и черна коса.

— Скъпи, не смяташ да ме лишиш от това удоволствие, нали? Няма никаква опасност. Аз съм превъзходна ездачка, като по учебник, както казвате вие, англичаните.

— Не знаеш какво е да прескачаш препятствия с толкова хора наоколо. Често стават сблъсъци, конете се препъват, можеш да паднеш…

— Ще яздя много внимателно. Мислиш ли, че ще прескачам на сляпо? Знаеш, скъпи, че здравият разум е сред отличителните ми черти. Освен това, когато си наумя нещо, не можеш да ме разубедиш. — Каролин въздъхна драматично. — Защо го правиш толкова трудно?

— Защото те обичам.

— Тогава не ме обичай. Поне до утре сутринта…

 

 

Алекс тръсна глава, за да отдалечи спомените. Боже, винаги ли ще бъде така? От две години бе мъртва, а кошмарите продължаваха да го измъчват.

Миналото го обгръщаше като невидими пипала. След няколко неуспешни опита си даде сметка, че никога няма да се освободи от Каролин. Съществуваха и други като нея, със същия темперамент, страст и красота, но не искаше и да чуе за жени. Веднъж тя му каза, че никоя не може да го обича достатъчно. Бе прекарал твърде много години без обич.

Майка му бе умряла при раждане, когато Алекс бе още малко момченце. А година след нея почина и дукът. Говореше се, че се е самоубил, оставяйки след себе си двама сина и куп отговорности. На осемнадесет години Алекс бе натоварен с бизнес делата, арендаторите, земите, къщите и фамилията. Имаше собственост в Хиърфордшайър, стотици декари обработваеми земи, богати на сьомга реки и друга ферма в Бъкингамшайър.

Алекс положи и огромни усилия за отглеждането и образованието на по-малкия си брат Хенри, отлагайки собствените си нужди. Когато най-накрая откри подходящата жена, дълго потисканите чувства се отприщиха и го победиха. Загубата на Каролин почти го довърши, толкова голяма бе болката. Обеща си, че никога повече няма да се остави в плен на любовта.

Тъкмо по тази причина поиска ръката на Пенелопе Лоусън, скромна блондинка, типичната възпитана британска госпожица. Бе привлякла вниманието му с приятните си обноски по време на няколко бала на лондонската аристокрация. Трябваше да се ожени и да остави наследници. Пенелопе отговаряше на условията и по нищо не приличаше на Каролин.

Ще споделя леглото му, ще отгледа децата му, ще остареят заедно в мир и спокойствие. Нямаше да стане част от него. Кафявите й очи не излъчваха жизненост, коментарите й бяха обикновени, нищо не заплашваше сърцето му. Никога нямаше да спори или да му противоречи. Дистанцираната любезност, която съществуваше между тях, изглежда, устройваше и двамата.

Изведнъж мислите на Алекс бяха нарушени от образа на една жена, която яздеше красив бял кон редом с другите участници. Веднага отклони поглед, но картината остана запечатана в главата му. Без да иска смръщи вежди.

Екзотична, привлекателна, с мъжки маниери, сякаш излязла от нищото. С изключение на издаващия бюст, приличаше на момче. Косата й бе къса, тъмна и къдрава, прибрана назад с лента, за да не пада на лицето й. Без да може да повярва, Алекс я наблюдаваше как е обкрачила седлото, по мъжки, а изпод роклята й се подаваха панталони. С цвят на малина, за Бога! И въпреки всичко това, никой не изглеждаше изненадан. Почти всички мъже я познаваха и й подхвърляха разни коментари, от зачервения лорд Ярбъро до киселия лорд Харингтън. Алекс гледаше със зяпнала уста как амазонката с малиновите панталони наближава мястото, където щяха да пуснат лисиците. Имаше нещо в нея, което му се струваше познато.

 

 

Лили с усилие задържа доволната си усмивка, като видя, че Уолвертън не откъсва очи от нея.

— Милорд, — каза на Честър Харингтън, едър и възрастен господин, многогодишен неин обожател, — кой е онзи господин, който така нахално ме гледа?

— Защо? Това е графа на Уолвертън — отговори Харингтън. — Лорд Рейфорд. Мислех, че вече се познавате, след като скоро ще сключи брак със сестра ви.

Лили поклати глава и се усмихна.

— Не, негова милост и аз се движим в различни кръгове. Кажете ми, наистина ли е толкова груб, колкото изглежда?

Харингтън се разсмя.

— Желаете ли да ви го представя и лично да си създадете мнение?

— Благодаря, но смятам сама да се представя. — И без да дочака отговора, насочи коня си към Уолвертън. Докато се приближаваше, в стомаха й се появи някакво странно усещане. Погледна го в лицето и го позна на мига. — Боже мой! — каза и спря коня си пред него. — Това сте вие.

Получи поглед, по-остър и от меч.

— Празненството на кораба — измърмори той. — Вие скочихте през борда.

— А вие ме гледахте с неодобрение. — Лили му се усмихна. — Проявих се като глупачка — призна искрено. — Бях малко замаяна. Макар че за вас едва ли е основателна причина.

— Какво искате? — От гласа му я полазиха тръпки по гърба. Нисък, глух, звучеше като ръмжене.

— Какво искам? — тихо се засмя. — Право в целта, а? Директността е едно от качествата, които ценя у мъжете.

— Нямаше да ме доближите, ако не искахте нещо.

— Имате право. Знаете ли коя съм, милорд?

— Не.

— Госпожица Лили Лоусън. Сестрата на годеницата ви.

Алекс щателно я огледа, успявайки да прикрие изненадата си. Изглеждаше невъзможно това същество да е сестра на Пенелопе. Едната — толкова приятна и с вид на ангел, а другата — тъмна и провокативна… Но съществуваше и известна прилика. Имаха еднакви кафяви очи и особено сладка извивка на устните. Опита се да си припомни какво му е разказвала Пенелопе за по-голямата си сестра. Предпочитаха да не говорят за нея. Единствено бяха споменали, че Лили (или Вилхемина, както я наричаше майка й) е „малко полудяла“, след като двадесетгодишна са я изоставили пред олтара.

Заминала за чужбина с леля вдовица като придружителка, където се впуснала в безразборен живот. Тази история не бе предизвикала интерес у Алекс, но сега му се искаше да е слушал по-внимателно.

— Семейството ми разказвало ли ви е нещо за мен? — попита тя.

— Описват ви като ексцентричка.

— Питам се дали изобщо знаят, че съм жива. — Наведе се да добави съзаклятнически — Имам много лоша репутация, доста усилия ми костваше да я постигна. Семейство Лоусън не ме гледат с добро око. Както казват самите те, никой не избира роднините си. Твърде късно е да ме изтрият от семейната библия.

Погледна го в очите и спря да говори. Само Бог знаеше какво се крие зад този сребрист поглед. Очевидно нямаше да е благосклонен към нея, нито да си играе на непознати пред обществото. Запита се дали откритият подход е най-добрия да се изправи срещу него.

— Уолвертън — каза рязко, — искам да поговорим за сестра ми.

Той продължаваше все така мълчаливо да я гледа с ледените си очи.

— По-добре от всеки познавам амбициите на родителите ми спрямо Пени — посочи Лили. — Тя е очарователна и разумна, нали? Ще бъде един отличен брак. Госпожица Пенелопе Лоусън, дукеса Уолвертън. Никой от семейството не се е издигал до такава титла. Но се питам… това ли желае тя? И за да съм по-ясна: ще се грижите ли за нея, лорд Рейфорд?

Лицето му продължаваше да е безучастно.

— Колкото е необходимо.

— Това нищо не ми говори.

— Какво ви притеснява, госпожице Лоусън? — попита Алекс саркастично. — Че ще малтретирам сестра ви? Тя няма ли думата в случая? Пенелопе изглежда доволна от ситуацията. — Отвори по-широко очи и продължи с нисък глас — И в случай, че имате намерение да поднесете някоя от театралните си постановки, госпожице Лоусън, ви предупреждавам, че не ми харесват сцените.

Прикритата заплаха в гласа му накара Лили да отметне глава назад. Изобщо не й харесваше. В началото го смяташе за забавен — един висок и надут аристократ с ледена вода вместо кръв във вените си. Но сега интуицията й подсказваше, че не само е студен, а и жесток.

— Не мисля, че Пени е доволна — отговори. — Познавам сестра си и несъмнено родителите ни са я накарали да се подчини на желанието им. Трябва да е ужасена. Изобщо интересувате ли се от нейното щастие? Тя заслужава някой, който да я обича истински. Инстинктът ми подсказва, че вие желаете една послушна женичка, която да ви дари с рояк руси наследници за продължаване на името. Ако е така, можете лесно да си намерите поне стотина момичета…

— Достатъчно — прекъсна я сухо. — Пъхате си носа в чужди работи, госпожице Лоусън. Ще се видим в ада… Не, аз лично ще ви пратя там, ако продължавате да се месите в работите ми.

Лили му хвърли заплашителен поглед.

— Успях да разбера, каквото исках да знам. — Приготви се да си тръгне. — Приятен ден, милорд. Беше поучително.

— Почакайте! — Преди да си даде сметка какво прави, Алекс се видя да хваща една от юздите на коня й.

— Пуснете ме! — възкликна тя ядосана и изненадана.

Поведението му бе скандално. Да хванеш юздите на нечий кон без разрешение, да рискуваш да загуби контрол над коня си, бе достойно за презрение.

— Няма да участвате в лова — каза той.

— Да не мислите, че съм дошла дотук, за да ви пожелая късмет? Разбира се, че ще участвам. И не се притеснявайте, няма да забавя никого.

— Жените не могат да ловуват.

— Естествено, че могат, стига да искат.

— Само в случай, че са вдовици или дъщери на отлични ловджии. Ако не…

— Една грешка при раждането няма да ми попречи да участвам в лова. Отлична ездачка съм и не ми трябва разрешение. Мога да прескачам всякакви препятствия. Какво ми предлагате — да седна вътре с останалите дами да бродирам и да клюкарствам?

— Така ще намалите рисковете за останалите, а навън ги поставяте в опасност.

— Страхувам се, че много малко от господата споделят мнението ви, сър.

— Никой мъж със здрав разум не би ви искал тук.

— Предполагам, че ще трябва да се изпаря незабелязано, уплашена и засрамена — промърмори Лили. — Как се осмелявам да навлизам в такава чисто мъжка територия като лова? Е, добре — щракна с пръсти, облечени в ръкавица. — Не давам пет пари нито за вас, нито за вашето мнение. А сега ме пуснете!

— Няма да яздите… — изскърца със зъби Алекс. В този момент нещо се скъса вътре в него и го накара да изостави всякакво разумно държание. „Каролин, не! О, Боже…“

— Проклета да съм, ако не го направя! — Дръпна юздата, тъй като конят вече нервничеше. Графът продължаваше да я държи. Учудена, Лили втренчи поглед в сиво-сините очи, които приличаха на огледало. — Вие сте луд — промърмори.

Двамата останаха неподвижни. Лили първа се отърси от унеса. Замахна с камшика и на брадичката на Алекс остана червена диря. Пришпори коня си и с едно дръпване успя да се освободи от пръстите на графа. Отдалечи се яздейки, без да се обърне. Всичко се случи толкова бързо, че никой от останалите не разбра. Той избърса кръвта от брадичката си, като едва усещаше болката. Главата му се въртеше и се питаше какво става с него. За няколко секунди бе неспособен да раздели минало от настояще.

Приятният далечен глас на Каролин отекваше в ушите му.

„Скъпи Алекс, тогава не ме обичай…“ Побиха го тръпки. Сърцето му заби учестено и изплува спомена за фаталния ден…

 

 

— Просто инцидент — каза спокойно един от приятелите му. — Падна от коня. Още на мига знаех…

— Повикайте лекар — заповяда дрезгаво Алекс.

— Алекс, няма смисъл.

— По дяволите, върви да извикаш доктора или…

— Счупила си е врата.

— Не.

— Алекс, мъртва е…

 

 

Гласът на коняря му го върна в настоящето.

— Милорд?

Алекс примигна и погледна блестящия кон с кафеникав косъм, който бе избрал заради отличната комбинация от сила и издръжливост. Хвана юздите, ловко се метна на седлото и насочи поглед към мястото, определено за начало.

Лили Лоусън разговаряше с останалите участници. По вида й никой не можеше да предположи каква свада е имала преди броени минути.

— Пуснаха лисиците! — извика някой.

Прозвуча тръба и конниците се впуснаха в преследване. Насочиха се към гората, възбудени и надавайки викове. Земята трепереше под лудия бяг на коне и кучета.

— Давай!

— След тях!

Ездачите пришпорваха конете и ловът достигна необходимата еуфория. Ловците следваха отблизо гончетата, съгледвачите заедно с хрътките подканваха изостаналите да не се отделят от групата.

Лили Лоусън яздеше като обладана от дявола и прескачаше препятствията, като че ли имаше крила. Не изглеждаше да се притеснява за сигурността си. При нормални обстоятелства Алекс би яздил в авангарда, но сега се придържаше отзад. Щеше да я следва и да наблюдава самоубийствените й действия. Ловът бе от най-интересните, но той преживяваше истински кошмар, докато конят се напрягаше преди скок и после забиваше копита в земята. Каролин…

Преди време бе решил да зарови дълбоко всички спомени от миналото. А сега се чувстваше безпомощен пред мислите, които нахлуваха без предупреждение, усещаше устните на Каролин под своите, копринената й коса в ръцете си, сладката буря на прегръдката. Бе отнесла със себе си и част от него, която никога нямаше да си върне.

„Полудяваш“ — каза си ядосано. Превръщаше лова в зловещ образ от миналото. Един луд в преследване на изгубени сънища… и препускаше след Лили, наблюдавайки я как скача над храсти и канавки. Въпреки че не обръщаше глава, Алекс усещаше, че е наясно с преследването му.

Час след началото на лова преминаха границите на друго графство. Лили пришпорваше решително коня си. Никога не обръщаше внимание на трофеите, но ездата… о, с нищо не можеше да се сравни. Наближи един двоен храст с форма на рога и бодли от двете страни. За секунда си помисли, че е прекалено висок, но някаква зла сила я накара да продължи. В последния момент конят отказа да скочи и от инерцията Лили изхвръкна от седлото.

Стори й се, че е застинала във въздуха и когато видя земята да се приближава, защити лицето си с ръце. Приземи се върху влажната пръст. Дробовете й останаха без въздух и нададе глух вик, извивайки се от болка, докато ръцете й се мъчеха да се хванат за нещо.

Почти не усети, че някой я обръща и прихваща. Отвори уста, търсейки глътка въздух. Пред очите й танцуваха звезди. Малко по малко мъглата се разсея и откри едно загоряло лице. Сви се, като разбра че се намира притисната между две мускулести бедра. Чувстваше се слаба и беззащитна като кукла. Нуждаеше се от въздух, гърдите й се издигаха и спускаха френетично. Усещаше ръката на мъжа да натиска силно врата й, причинявайки й болка.

— Казах ви да не излизате на лов — изръмжа Уолвертън. — Искате да се самоубиете ли?

Лили поиска да говори и надигна глава малко смутена. Яката на ризата му бе изцапана с кръв от раната, която тя му причини с камшика. Усещаше силата на ръката му на врата си. Ако искаше, можеше да счупи костите й като клечки. Тогава си даде сметка каква мощ крие това мускулесто тяло. На лицето си имаше някакво примитивно изражение, смесица от омраза и нещо друго, което не можеше да определи. Чу едно име… Каролин…

— Вие сте луд — промърмори с усилие. — Боже мой! Трябва да сте в Бедлам. Махнете си ръцете от мен, чувате ли?

Думите й изглежда събудиха графа. Убийственият блясък изчезна от погледа му и линията на устата омекна. Лили усети как напрежението напуска тялото му. Пусна я внезапно, като че ли пареше.

Тя падна по гръб и крадешком го погледна. Не й подаде ръка да й помогне, но изчака, докато тя се изправи. Веднъж уверил се, че не е ранена, скочи на седлото.

Лили с треперещи крака се подпря на едно дърво. Трябваше да събере сили, преди да се качи отново на коня. Дишайки дълбоко, погледна любопитно безизразното лице на Уолвертън.

— Пени е прекалено добра за вас — успя да каже. — Преди само се страхувах, че ще я направите нещастна. Сега мисля, че сте способен да я нараните и физически.

— И какво, по дяволите, ви интересува? — изръмжа той. — От години не поддържате контакт с никого от семейството си, а очевидно и те не искат да знаят за вас.

— Вие нищо не знаете! — разпалено извика тя.

Представата за това чудовище до сестра й до живот…

Пени преждевременно ще се състари. Обзе я възмущение. Как да позволи на мечка като Уолвертън да се ожени за малката й сестричка, когато такъв приятен и обичлив мъж като Закари е влюбен в нея?

— Няма да имате Пени! — възкликна. — Няма да го позволя!

Алекс продължаваше да я гледа равнодушно.

— Докъде може да стигне вашата лудост, госпожице Лоусън?

Порой от ругатни се изсипаха от устата й, докато го наблюдаваше да се отдалечава.

— Няма да я има! — каза почти без дъх. — Заклевам се! Няма да бъде негова!