Лайза Клейпас
И тогава ти дойде (12)

Глава 12

Лили продължаваше да се взира в навалицата. Но успя да се съвземе и да изобрази усмивка на лицето си. Тръсна глава — не можеше да е Джузепе. През последните години постепенно бе загубил привилегията да се смесва с аристокрацията, въпреки синята си кръв.

— Не, Пени, няма нищо. Стори ми се, че видях познато лице.

Изхвърли неприятните мисли от главата си и успя да се забавлява през остатъка от вечерта. Макар, че се почувства наистина облекчена, едва когато Алекс отхвърли няколко покани и предложи да се прибират в Суонс Корт.

Бъртън ги посрещна и пое ръкавиците им и шапката на Алекс. Лили го загледа настойчиво, както правеше, когато питаше за някоя специална бележка. Икономът дискретно поклати глава в знак на отрицание. Боже, колко ще продължава това мъчение? Не издържаше вече.

Алекс усети притесненията й, въпреки усилията от нейна страна да коментира току-що гледаната пиеса. Помоли за уиски, но той поръча на камериерката да донесе чаша топло мляко. Лили се намръщи, но не възрази. Изпи млякото, съблече се и се пъхна в леглото, където се сгуши в прегръдките на съпруга си. Той я целуна и тя с желание обгърна тялото му, но за първи път не можа да му отговори подобаващо, когато правиха любов. Алекс предпазливо я попита какво й става, но тя поклати глава.

— Уморена съм — прошепна. — Моля те, само ме прегърни.

Той въздъхна и удовлетвори молбата й. Тя положи глава на рамото му в очакване сънят да дойде по-скоро.

В главата й непрекъснато изникваше образа на Никол сред мъглата. Лили я зовеше, опитваше се да я докосне, но тя се отдалечаваше. Смразяващ кръвта смях я караше да отстъпи уплашено, а един демоничен глас подигравателно й нашепваше:

— Никога няма да бъде твоя… никога… никога…

— Никол, — извика отчаяно.

Хвърли се напред с протегнати ръце, спъна се и падна върху бодливите храсти, които се увиваха около краката й. Опита се да се пребори с тях и отново изкрещя името на дъщеря си. Тогава долови в мъглата уплашен детски стон:

— Мамо…

— Лили, — един спокоен мъжки глас наруши тъмнината.

Тя размахваше ръце. До нея стоеше Алекс и я успокояваше в прегръдките си. Отпусна се и се сгуши в него. Всичко е било само сън. Ужасен кошмар. Положи глава на гърдите му и се заслуша в ритмичните удари на сърцето. Вече напълно събудена, установи, че не се намират в леглото, а до парапета от ковано желязо, на площадката пред стълбите. Извика задавено. Отново беше ходила насън.

Виждаше чертите на Алекс размазано, а гласът му сякаш идваше от друг свят.

— Събудих се, а теб те нямаше — каза той. — Намерих те тук. За малко да паднеш. Какво сънува?

Не беше честно да й задава въпроси, когато знаеше колко е дезориентирана.

— Опитвах се да достигна нещо.

— Какво?

— Не знам — отговори с тревога в гласа.

— Не мога да ти помогна, ако не ми се довериш. Не мога да те предпазя от сенките, нито от кошмарите.

— Разказах ти всичко…

Мълчанието се проточи.

— Казвал ли съм ти — каза студено Алекс, — че мразя да ме лъжат?

Тя погледна към килима, после към стената, защото не можеше да срещне погледа му.

— Съжалявам — каза. Искаше й се да я прегърне, както правеше винаги след някой кошмар. Да правят любов и да може, поне за малко, да забрави всичко и да не мисли. — Алекс, да се върнем в леглото.

— Ти върви.

— Какво ще правиш? — попита го изненадано с тънък глас.

— Ще чета. Ще пия. Не знам. — И слезе по стълбите, без да се обърне.

Лили се завлече до спалнята и се сгуши между измачканите завивки. Чувстваше се виновна и разтревожена. Завря глава във възглавницата. Току-що откри нещо ново за себе си.

— Ти мразиш да те лъжат, милорд, — промърмори, — но не и наполовина, колкото аз мразя да спя сама.

 

 

На следващия ден студенината продължи. Лили направи без него сутрешната си разходка в Хайд Парк, придружена от едно конярче. По-късно реши да се заеме с кореспонденцията, нещо, което мразеше. Имаше доста покани, посочващи деня и часа, когато ще е добре дошла, а също и завоалирани въпроси кога ще започне да приема посещения. Изобилстваха и поканите за балове, вечери и музикални соарета. Кливлънд ги канеха в Шропшайър да участват в есенния лов на глухари, Пакингтън — да прекарат няколко дни в ловната им хижа при блатата, а няколко приятели — да ги посетят в Бат. Лили не знаеше какво да им отговори. Как да приеме, когато ставаше въпрос за бъдещето? Изкушаваше се да мисли, че ще е с Алекс завинаги, но после унило си казваше, че някой ден всичко ще свърши.

Остави настрана поканите и разсеяно взе някакъв лист от бюрото на Алекс. Преди да излезе за срещата си, свързана с парламентарната реформа, бе отделил време на кореспонденцията си. Усмихна се, като видя почерка му: силен, наклонен и с доста чести подчертавания.

Хвърли поглед на едно писмо, предназначено за управителя му, в което отменяше годишните вноски на наемателите си за сметка на дългосрочни договори върху земята, което би им спестило средства. Освен това даваше инструкции за построяването на нови обори и складове за негова сметка. Лили замислено остави писмото на мястото му и прекара пръст по хартията. Беше чувала за егоизма и алчността на богатите земевладелци и си даваше сметка, че чувството за чест и справедливост на съпруга й е странно изключение. После друго писмо привлече вниманието й и се зачете.

„… за новия ви наемател, трябва да знаете, че ще поема всички разходи на Поки до края на живота й. В случай, че се нуждае от специална диета, ще направя необходимото, за да не й липсва нищо. Не се съмнявам, че вие ще се грижите добре за животното, но ми се иска да го посещавам от време на време…“

Лили се усмихна, като си спомни първата сутрин на Поки в Рейфорд Парк. Хенри прекара часове наред пред клетката в градината, толкова унил, колкото облекчена бе прислугата.

— Необходимо ли е да я подаряваме? — попита момчето, когато Лили се присъедини към него в градината. — Поки не създава проблеми…

— Ще е много по-щастлива в новия си дом — отговори му тя. — Без вериги. Лорд Кингсли ни описа бърлогата, която е построил — прохладна и сенчеста, с малко поточе.

— Сигурен съм, че ще й хареса повече от клетката — каза Хенри, признавайки се за победен. Продължаваше да гали мечката по главата.

Изненада ги гласът на Алекс.

— Хенри, отдръпни се от клетката… бавно. Ако още веднъж те хвана тук, такъв шамар ще отнесеш, че ще ти се иска да се върнеш в Уестфилд.

Момчето прикри усмивката си и се подчини. Лили също щеше да се засмее. Доколкото знаеше, съпругът й никога не бе удрял малкото си братче.

— Изобщо не е опасна — изпръхтя Хенри. — Тя е много симпатично животно, Алекс.

— Това симпатично животно може да ти откъсне ръката.

— Дресирана е и освен това, е прекалено стара.

— Все пак е животно — настоя Алекс. — Малтретирано е от човека. И това, че е старо, няма значение. Някой ден ще разбереш, момче, че възрастта няма нищо общо с кротостта. Помисли за леля си Милдред, например.

— Но Лили дори я целува — запротестира момчето. — Видях я тази сутрин.

— Доносник — промърмори Лили, пронизвайки го с поглед. — Ще го запомня, Хенри. — Обърна се към Алекс с извинителна усмивка, но вече беше късно.

— Целувала си това проклето животно? — попита я и направи крачка към нея. — След като ти казах да не го доближаваш за нищо на света?

Поки повдигна глава към тях и издаде ръмжене, което повече наподобяваше стенание.

— Но, Алекс… — каза тя. — Стана ми мъчно за нея.

— След минута теб ще съжаляват.

Лили се усмихна широко при вида на сериозното му лице и направи движение наляво, за да избяга. Той я хвана с лекота, а тя започна да пищи и да се смее.

— Ще ти покажа какво става, когато не ми се подчиняват — изръмжа Алекс и я целуна пред Хенри.

При спомена за тази сцена Лили разбра какво е било чувството, разтърсило я тогава, чувството, което вземаше връх и не я напускаше.

— Господи, помогни ми — прошепна. — Обичам те, Алекс Рейфорд.

 

 

Приготви се грижливо за тазвечерното събитие: бала по случай шейсет и петгодишния юбилей на лейди Лайън. Бяха поканени шестстотин души. Много от тях щяха да дойдат от провинциалните си имения специално за случая. Лили знаеше, че ще е обект на внимателно оглеждане, затова избра новото произведение на Моник. Роклята бе скромна, но очарователна. Беше в бледорозово и имаше сложна бродерия, която отне почти два дни на помощничките на французойката. Полата завършваше с къс шлейф, който сякаш плуваше, когато Лили се движеше.

Алекс я очакваше в библиотеката, зает с документите си. Повдигна глава, когато тя влезе. Лили се усмихна и се завъртя в кръг, за да покаже тоалета си. Носеше гребенчета от злато и диаманти, които проблясваха между тъмните къдрици, а краката й бяха обути в златисти пантофки, чиито панделки стигаха до прасците й. Алекс с мъка се удържа да не стане и да погали стройната й фигура. Беше перфектна, разкошна, като направена от порцелан.

Лили се приближи и се наведе съблазнително.

— Добре ли изглеждам?

— Много добре — отговори и той и постави лека целувка на челото й. Всичко друго би го накарало да изгуби контрол.

Балът се провеждаше в лондонското имение на семейство Лайън. Къщата бе построена върху останки от средновековен замък и се виждаха различни разширения, правени през вековете. За случая бе празнично осветена и украсена със свежи цветя и скъпи допълнения от кристал, коприна и злато. Мелодиите, изпълнявани от големия оркестър в салона за танци, изпълваха всички кътчета на имението.

Лейди Лайън взе Лили под крилото си още с пристигането й. Представи я на много хора: министри от кабинета, оперни певци, посланици и аристократи от най-висок ранг. Главата й се замая от толкова непознати лица, а успя да запомни едва дузина от имената.

Разговаряше, усмихваше се и отпиваше от чашата си с пунш. В един момент видя как Рос и още няколко мъже повлякоха Алекс с тях за съдия на някакъв облог.

— Мъже — коментира сухо към лейди Лайън. — Сигурно са се обзаложили колко бързо се стича една капка дъжд по стъклото или колко чаши коняк може да изпие еди-кой си лорд, преди да падне под масата!

— Сигурно — каза лелята с подигравателно пламъче в очите. — Какво ли не правят хората, за да спечелят някой облог!

Лили се почувства засрамена, тъй като възрастната дама явно имаше предвид позорното им представление в Крейвън’с.

— Онзи облог, — опита се гласът й да звучи с известно достойнство, — бе предизвикан от племенника ви, мадам. Надявам се с времето да успея да залича този епизод от съзнанието си.

— Когато станеш на моите години, ще разказваш историята на внуците си — предрече лейди Лайън. — Ще ги скандализираш, а те ще те обожават заради фантастичното ти минало. Едва напоследък разбрах какво имаха предвид старите хора, когато казваха: „Ако младостта знаеше, ако старостта можеше…“

— Внуци… — прошепна меланхолично Лили.

— Остава ти доста време дотогава — увери я старицата, без да разбира причината за тъгата й. — Години. Когато родих Рос, бях на трийсет и пет, а на четирийсет се появи Виктория, последната. Още не си престаряла за деца, малката. Предполагам, че Алекс често хвърля семето си.

— Лельо Милдред, — възкликна Лили през смях, — изненадвате ме!

В този момент един слуга се приближи дискретно към нея.

— Извинете, милейди, но в коридора има един непознат господин, който казва, че е поканен от вас. Ще благоволите ли да дойдете и да го разпознаете?

— Не съм канила… — започна Лили изненадана, но затвори уста. Имаше някакво ужасно подозрение. — Не — прошепна, а слугата я погледна учудено.

— Милейди, да го помолим ли да си тръгне?

— Не. — Лили преглътна и успя да изобрази подобие на усмивка, тъй като изпитателният поглед на лейди Лайън не се отделяше от нея. — Мисля, че лично ще проверя тази малка мистерия. — Погледна старицата и се принуди да свие рамене с безразличие. — Любопитството винаги е било сред дефектите ми.

— И убива котката — добави лелята, наблюдавайки я с внимание.

Последва слугата до главния коридор, чийто таван бе декориран със сложни гипсови орнаменти. Гостите продължаваха да влизат през огромните врати, където слугите ги приемаха един по един. Лили спря ужасена, когато различи една тъмна неподвижна фигура сред множеството. Той й се усмихна леко подигравателно в знак на поздрав и махна с ръка.

— Познавате ли го? — попита слугата.

— Да — отговори Лили с дрезгав глас. — Един стар познат, италиански аристократ. Граф Джузепе Гаваци.

Слугата погледна подозрително към Джузепе. Въпреки, че бе облечен подходящо за случая (копринени панталони, богато бродирано сако, бяла колосана връзка), нещо във вида му издаваше вулгарност. Лили си помисли, че в сравнение с него, Дерек Крейвън притежаваше стойката и възпитанието на принц.

Нахаканият му вид говореше, че се смята за равен на останалите присъстващи. Но някога очарователната му усмивка сега бе само някаква престорена гримаса, а впечатляващите черти бяха станали твърди и вулгарни. Черните очи, някога топли, сега светеха хищнически и отмъстително. И въпреки скъпия костюм, привличаше вниманието като патица сред лебеди.

— Добре — промърмори слугата и се отдалечи.

Лили остана на мястото си в ъгъла и изчака Джузепе бавно да се приближи. Той се усмихна самодоволно и с жест посочи наоколо.

— Напомня за Италия, нали?

— Как можа? — прошепна тя с треперещ глас. — Махай се оттук.

— Дойдох, за да заема полагащото ми се място, cara. Имам пари, синя кръв, всичко необходимо. Както, когато се запознахме във Флоренция. — Отвори нахално очи. — Скъпа, много се натъжих, че не ме осведоми за сватбата си с Рейфорд. Трябва да си поговорим за доста неща.

— Не и тук — каза му тя през зъби. — Нито сега.

— Ти ме накара да дойда тук — обвини я студено и посочи балната зала. — Затова ще ме представиш и ще ми бъдеш… — Потърси точната дума.

— Покровителка? — попита тя невярващо. — Боже мой! — Постави ръка на устата си. Трябваше да запази самообладание, защото хората ги гледаха. — Къде е дъщеря ми, лудо копеле?

Джузепе поклати глава.

— Лили, от сега нататък ще се наложи да направиш доста неща за мен. После ще си получиш Николета.

Тя се задави от истеричния си смях.

— Вече двайсет и четири месеца чувам същото. — Невъзможно й бе да не повишава тон. — Писна ми вече.

Той й изсъска да запази спокойствие и я хвана за ръката, за да я предупреди, че някой се приближава.

— Това да не е Рейфорд? — попита.

Лили погледна през рамо и почувства внезапна болка в стомаха си. Беше Рос, на чието лице се четеше любопитство.

— Не, братовчед му. — Обърна се да го поздрави с измъчена усмивка.

— Лейди Рейфорд, майка ми ме изпрати да ви попитам за тайнствения посетител. — Погледна и двамата.

— Това е един приятел от Италия — бързо отговори Лили, макар че се чувстваше унизително. — Лорд Лайън, позволете ми да ви представя граф Джузепе Гаваци, току-що пристигнал в Лондон.

— Приятно ми е да ви видя сред нас — отговори Рос с такава нотка на ласкателство, че граничеше с обида.

Джузепе не се побираше в себе си от гордост.

— Надявам се познанството ни да е полезно и за двамата, лорд Лайън.

— Разбира се — отвърна Рос с царствения тон на майка си. Обърна се към Лили. — Добре ли се чувствате, милейди?

— Чудесно.

Той я погледна с лека усмивка.

— Лейди Рейфорд, мислила ли сте някога да се отдадете на сцената? — И се отдалечи, без да дочака отговора.

Лили изруга под нос.

— Ще каже на съпруга ми. Върви си, Джузепе! И престани с този фарс веднъж завинаги! Няма да измамиш никого с парцалите, които носиш.

Това страшно го ядоса, разбра Лили по злобния блясък в очите му.

— Мисля да поостана, cara.

Няколко новодошли я извикаха. Тя им махна с ръка и извинително се усмихна. После спокойно каза на Джузепе:

— Тук наблизо трябва да има някаква закътана стая. Ела, преди съпругът ми да ни намери.

С чаша уиски в ръка, Рос стоеше заедно с Алекс и още няколко господа в залата за пушене. Говореха за военна тактика, като поставяха различни предмети върху масата, за да илюстрират аргументите си.

— Ако частите се разположат тук… — говореше един, поставяйки в ъгъла кутия за енфие, чифт очила и малка порцеланова фигурка.

Алекс го прекъсна с усмивка:

— Не, по-лесно е да се разделят и да застанат тук… и тук… — Постави кутията и фигурката така, че врагът, в лицето на една ваза, да се окаже заобиколен. — Така. По този начин на вазата не й остава никаква възможност.

— Забравихте за ножиците и чашата — каза друг. — Намират се в чудесна позиция, за да атакуват отзад.

— Не, не… — започна Алекс, но Рос го прекъсна и го отведе настрана.

— Стратегията ти е интересна — каза сухо. — Но има един дефект, братовчеде. Винаги трябва да си оставяш път за отстъпление.

Алекс хвърли преценяващ поглед към масата.

— Да не бях местил кутията за енфие, така ли?

— Нямам предвид проклетата кутия, нито въображаемите битки. — Рос понижи глас. — Говоря за съпругата ти.

Изражението на Алекс се втвърди, а очите му се превърнаха в лед. Извади пурата от устата си и я смачка в един сребърен пепелник.

— Давай — подкани възпитано. — Но си мери приказките, Рос.

— Казах ти, че непокорната Лили не е от жените, които ще останат завинаги с един мъж. Алекс, беше грешка да се ожениш за нея. Ще те подлуди. И е започнала вече.

Братовчед му го наблюдаваше ядосан. Мислеше да му забие един, задето приказваше така за Лили. Но преди това трябваше да открие какво става. Вероятно се е забъркала в проблеми.

— Къде е?

— Трудно е да се каже — отговори Рос и сви рамене. — Навярно в някой ъгъл, където се наслаждава на целувките на своя италианец, представящ се за граф. Мисля, че се казва Гаваци. Познаваш ли го? Не вярвам. — Самоувереността на Рос започна да се разклаща при вида на тъмния поглед на Алекс, който приличаше на самия дявол.

Без да каже нито дума, Алекс се обърна и бързо излезе. Рос се облегна на стената и за сетен път си напомни, че може да постигне всичко, което си науми, стига да има достатъчно търпение.

— Както казах — промърмори, — аз ще съм следващия й покровител.

 

 

— Никога няма да спреш, нали? — казваше Лили. Намираха се в един малък салон на горния етаж. — Това ще продължи вечно. Никога няма да си я върна!

Джузепе се опитваше да я успокои.

— Не, bellissima. Скоро ще свърши, много скоро. Ще ти дам Николета. Но преди това трябва да направиш така, че тези хора да ме приемат. Да ми осигуриш приятелства. Това е причината, поради която работя толкова години: да събера достатъчно пари и да се превърна във важна личност в лондонското общество.

— Разбирам — каза Лили слисано. — Не си достатъчно добър за италианската аристокрация… Господи, ти си търсен криминален тип… И сега искаш да те въведа тук. — Гледаше го с отвращение. — Чудесно знам какво си намислил. Ще ти се да се ожениш за някоя богата вдовица или млада наследничка и да си играеш на господаря на къщата до края на дните си. Това ли е плана ти? Искаш да ти стана покровителка и да ти осигуря entree? И смяташ, че тези хора ще приемат моите препоръки? — Засмя се подигравателно. — Господи, Джузепе, та те едва ме понасят! Нямам никакво влияние!

— Нали си графиня Уолвертън!

— Почтителни са само заради уважението към съпруга ми!

— Ще ти обясня какво искам. — Бе неумолим. — И ще го направиш. Тогава ще получиш Николета.

Лили тръсна глава.

— Джузепе, това е смешно. Моля те, върни ми дъщерята и да приключваме. Не мога да направя нищо за теб. Ти използваш хората и те те презират… Мислиш ли, че не го виждат изписано на лицето ти? Не си ли даваш сметка, че веднага ще открият какъв си?

Ококори очи от изненада, когато той се приближи и я прегърна. Погали брадичката й с потните си ръце, а после ги спусна по шията й.

— Винаги питаш кога ще ти върна дъщерята, кога мисля да приключа с всичко това. Повтарям ти, ще свърши. Когато ми помогнеш да стана част от твоя свят.

— Не — каза Лили и изхлипа от отвращение, когато ръката му се спусна към гърдите й.

— Помниш ли нашата история? — прошепна й той. Вярваше в способностите си на съблазнител и притисна възбуденото си тяло към нейното. — Помниш ли как те учих да правиш любов? Как се търкаляхме между чаршафите, с какво удоволствие те дарих, когато зачевахме нашето красиво момиченце…

— Моля те — каза тя задавено, опитвайки се да се отдръпне. — Пусни ме. Мъжът ми ще се появи всеки момент. Много е ревнив и…

Обзе я ужасен студ и започна да трепери, когато видя Алекс на вратата. Гледаше я невярващо с побеляло лице.

Джузепе проследи погледа й и възкликна леко от изненада.

— Лорд Рейфорд, — каза и пусна Лили. — Мисля, че е станало малко недоразумение. Веднага си тръгвам и оставям на съпругата ви да ви обясни.

Намигна й скришом и излезе със самоуверена усмивка, убеден, че тя ще смекчи ситуацията с някой от женските трикове. В края на краищата имаше какво да губи.

Алекс не преставаше да я наблюдава. Не говореха. Отвън долитаха смях и музика, но сякаш принадлежаха на друг свят. Лили знаеше, че трябва да говори, да се движи, да изтрие това ужасено изражение от лицето му, но не можеше да направи друго, освен да трепери.

Най-накрая той заговори. Гласът му бе неузнаваем.

— Защо му позволяваше да те прегръща по този начин?

Тя, в плен на паниката, се опитваше да намери някакво обяснение, да го убеди, че греши. И преди го е правила. Но се бе променила. Затова стоеше като парализирана. Разбра какво усеща лисицата, когато открият дупката й: схваната от страх в очакване да дойде краят.

Алекс отново заговори:

— Имаш връзка с него.

Лили го наблюдаваше без думи, а ужасът бе изписан на лицето й. Той прие мълчанието й за потвърждение и със стон на болка понечи да излезе.

— Курва — прошепна.

Като го видя да се отдалечава, очите й се напълниха със сълзи. Беше го загубила. Лейди Лайън имаше право… единственото, което можеше да го убие, бе смъртта или предателството.

— Алекс, — успя да промълви.

Той се спря, но не се обърна. Отпусна рамене, като под тежестта на огромен товар.

— Остани, моля те — каза тя накъсано. — Моля те, нека ти кажа истината. — Обърна се към стената и се обгърна с ръце. Пое си дълбоко дъх, защото мъката я задушаваше. — Казва се Джузепе Гаваци. Запознах се с него в Италия. Бяхме любовници. Преди много време… пет години. Той е човека, за когото ти говорих. — Прехапа устната си до кръв. — Знам какво отвращение чувстваш, да видиш този презрян човек, да си мислиш, че той и аз… — Изхлипа. — И мен ме отвращава. Преживяването бе ужасно и за двамата. Мислех, че съм се отървала от него завинаги. Но после разбрах… разбрах… — Поклати глава. Заекваше като страхливка. Принуди се да продължи. — Бях бременна. — Алекс не казваше нищо. Тя беше много уплашена и засрамена. — Родих момиченце.

— Никол — каза Алекс със странна нотка в гласа.

— Откъде знаеш? — попита тя изненадано.

— Говореше насън.

— Ясно. — Усмихна се горчиво, а сълзите продължаваха да се стичат по страните й. — Изглежда не спирам, дори и насън.

— Продължавай.

Лили изтри лицето си с ръкав и се опита гласът й да звучи по-сигурен.

— Живях две години в Италия в компанията на Никол и леля Сали. Никой не знаеше за дъщеря ми, освен Джузепе. Мислех, че има право да знае, че ще прояви интерес към нея. Естествено, изобщо не му пукаше. Никога не дойде да ни види. Леля Сали почина и останах сама с Никол. Един ден се върнах от пазара и… — Гласът й трепереше. — Тя беше изчезнала. Джузепе я отвел. Знаех, че е той, защото после ми донесе рокличката, която носеше в онзи ден. Криеше я и не искаше да ми я върне. Искаше пари. Никога не бяха достатъчно… Не ми разрешаваше да я видя. От полицията не можаха нищо да направят. Джузепе бе намесен в някои нелегални дейности и бе принуден да напусне Италия, за да не го съдят. Каза ми, че с Никол идват в Лондон и аз ги последвах. Наех частен детектив, за да открие скривалището им. Единственото, което откри, е, че Джузепе е станал член на международна криминална организация.

— Дерек Крейвън знае — каза Алекс.

— Да. Искаше да ми помогне, но бе невъзможно. Опитах какво ли не. Направих всичко, което искаше Джузепе, но иска още и още. Всяка нощ се питам дали Никол е добре, дали не плаче, дали ме помни. — Гърлото й се стегна. Гласът й беше само шепот. — Онази нощ в Ковънт Гардън Джузепе ми я показа… сигурна съм, че беше тя… Но не ми разреши да я докосна, нито да говоря с нея… Не мисля, че ще ме познае.

Имаше чувството, че ще се разпадне при най-малкия контакт. Искаше да остане сама. Никога в живота си не бе била толкова беззащитна. Когато превъзмогна парализата си и се опита да избяга, две силни ръце хванаха раменете й. Започна да се тресе от разкъсващи ридания. Алекс я обърна и я приюти върху широката си гръд.

Горещите й сълзи мокреха ризата му. Вкопчи се в него в търсене на единственото сигурно пристанище, което познаваше. И той не смяташе да я пусне.

— Всичко ще бъде наред, скъпа, — прошепна й в ухото и погали тъмните къдрици. — Вече не си сама.

Тя искаше да преглътне звуците на агония, които раздираха гърлото й, но конвулсивният плач не спираше.

— Спокойно — утешаваше я Алекс, като не преставаше да гали треперещото й тяло. — Сега разбирам. Разбирам всичко. — Очите му пареха. С радост би дал живота си, за да й спести това страдание. Целуна косата й, влажното лице. Продължи да я прегръща с цялата защитна сила, която притежаваше, желаейки да може да поеме болката й в себе си. Бавно риданията й започнаха да стихват. — Ще открием какво е станало с нея — увери я Алекс. — Ще я върнем, каквото и да струва. Кълна се.

— Би трябвало да ме мразиш — каза Лили накъсано. — Да ме напуснеш…

— Мълчи. Толкова ниско мнение ли имаш за мен? Проклятие! — Притисна устни в косата й. — Изобщо не ме познаваш. Мислеше, че няма да ти помогна? Че ще те изоставя, когато науча?

— Да — прошепна тя.

— По дяволите!

Почти се задави от гняв и любов. Накара я да вдигне глава. Отчаянието в погледа й накара сърцето му да се свие.

Алекс повика един от слугите да им покаже как дискретно да се измъкнат от къщата, без да ги видят останалите гости. Нареди му да съобщи на лейди Лайън, че Лили е получила страшно главоболие и затова е трябвало спешно да напуснат бала. Тя се чувстваше толкова отпаднала, че се опираше на него по пътя към изхода. Той я взе на ръце, за да я качи в каретата, без да дава обяснения на изненаданите лакеи.

По обратния път към къщи Алекс трябваше да се бори с куп мисли и чувства, които го разтърсваха. Преживяното от Лили го убиваше. Бе избрала да оцелее сама, бе изградила защитните си сили без чужда помощ, в продължение на години… Не беше сигурен, че ще успее да й върне Никол, въпреки че бе готов да обърне небето и земята, за да я намери. Чувстваше се изпълнен с яд — към Лили, към Дерек, към безполезните детективи, към онова италианско копеле, а и към себе си.

От друга страна бе ужасен. Лили толкова време живееше с надеждата… Ако не успее да си върне Никол, вече нямаше да е същата. Искрящата й жизненост и страстта, която той толкова обожаваше, ще се изпарят завинаги. Познаваше случаи на хора, които след загубата на най-скъпите си същества, рухваха напълно. Това се случи и с баща му, който накрая представляваше само куха обвивка и не желаеше нищо друго, освен смъртта. Алекс искаше да умолява Лили да бъде силна, но знаеше, че е изцедена. Лицето й бе бледо, а очите — угаснали.

Когато пристигнаха в Суонс Корт, той я придружи до главния вход. Бъртън ги наблюдаваше обезпокоен.

— Връщате се рано, милорд, — каза.

Алекс нямаше време за обяснения.

— Приготви й едно уиски, Бъртън. И я накарай да го изпие, ако се наложи. Не й позволявай да си тръгне. Кажи на госпожа Ходжис да й приготви банята. Нека някой остане при нея до завръщането ми. Разбра ли ме?

— Не се притеснявайте, милорд.

Размениха погледи, което поуспокои малко Алекс. Трогваше го мисълта, че икономът е направил всичко по силите си, за да се грижи за Лили през последните две кошмарни години.

— Нека уискито да е двойно, Бъртън, — каза Лили. В гласа й нямаше и помен от обичайната му свежест. Спря за миг и погледна съпруга си. — Къде отиваш?

Решителният му вид я накара да се почувства малко по-добре.

— Ще ти обясня, когато се върна. Няма да се бавя.

— Няма да постигнеш нищо — предупреди го унило. — Дерек вече опита всичко.

Алекс, въпреки съчувствието и обожанието си, й хвърли изпепеляващ поглед.

— Явно не ти е дошло наум, че аз имам влияние в някои кръгове, където Дерек не е добре дошъл. Върви да си изпиеш уискито, скъпа.

Лили отвори уста да отговори, но той вече слизаше по стълбите. Спря се на последното и отново се обърна към нея.

— Как се казваше детективът, когото нае?

— Нокс. Алтън Нокс. — Усмихна му се горчиво. — Първа категория. От най-добрите, които могат да се купят с пари.

 

 

Сър Джошуа Натан бе започнал да се изявява като най-добрия съдия в града преди няколко години, когато Алекс използва влиянието си да го подкрепи и да прокара в парламента нов закон, в резултат на който се създадоха нови обществени длъжности. В случая политическата битка бе жестока и кървава. Трябваше да се изправят срещу голям брой съдии, свикнали да променят становищата си в замяна на пари, жени и алкохол. Алекс прекара месеци наред в срещи и дискусии, само и само да прокара проектозакона. Направи го не само, защото каузата си заслужаваше, а и защото Натан бе негов близък приятел от ученическите години.

Името на Натан винаги се свързваше с това на Доналд Лиърман, младия и енергичен съдия на Уестминстърския съд. Двамата бяха привърженици на нетрадиционни методи в дейността на полицията и твърди поддръжници на реформите. По тяхно предложение бяха обновени и разширени полицейските патрули. Отначало обществото, свикнало с немощната защита на обикновено възрастни пазители на реда, бе скандализирано. Но усилията скоро дадоха резултат и доста общини последваха примера им. Банките и богатите граждани все по-често наемаха членовете на патрулните групи на Натан и Лиърман, известни като лиъри.

Натан, слаб и елегантен, но непретенциозен, прие Алекс с приятелска усмивка.

— Здравей, Алекс. Радвам се да видя едно познато лице.

Алекс пристъпи и му подаде ръка.

— Съжалявам, че те безпокоя в този час.

— Свикнал съм с ненормалното разписание. Част от работата ми е. — Въведе го в библиотеката и двамата се разположиха в кресла от тъмна кожа. — Така — каза, след като размениха новини за семействата си. — Колкото по-скоро ми обясниш проблема, толкова по-бързо ще се заемем да го разрешим.

Алекс му описа ситуацията възможно най-подробно. Приятелят му го слушаше внимателно, задавайки по някой въпрос от време на време. Името на Гаваци не му говореше нищо, но споменаването на Алтън Нокс го накара да свие вежди. Накрая се наведе напред замислено.

— Отвличането на деца се превръща в често срещано явление напоследък — коментира. — Красивите момченца и момиченца са доходоносна стока. Магазините и парковете, а дори и домовете им, са обект на внимание от страна на похитителите. Често ги продават в чужбина. Бизнесът е практичен: лесно се изоставя, когато срещнат трудности и се подновява със същата лекота, когато теренът е чист.

— Смяташ ли, че Гаваци е замесен в подобен бизнес?

— Да. Сигурен съм, че принадлежи на някоя от тези банди, за които говорехме. Не изглежда като тип, който се оправя сам.

Настъпи продължително мълчание.

— По дяволите! За какво става дума? — не издържа Алекс.

Лицето на Натан се помрачи.

— Обмислям няколко тревожни предположения — каза накрая. — Мъжът, когото е наела съпругата ти, Нокс, е гордостта на съда в Уестминстър. Лейди Рейфорд го смята за доверен човек.

— А такъв ли е?

— Не съм сигурен. — Въздъхна дълбоко. — Виж, Алекс, детективите в процеса на работа се запознават с всякаква измет и начина им на действие. В някои случаи могат да се изкушат и да използват тези познания с користна цел, например да търгуват с човешки живот в замяна на пари. Страхувам се, че съпругата ти и дъщеря й са станали жертва на такова споразумение с дявола. — Лицето му се сви от отвращение. — Нокс е спечелил една хубава сумичка тази година от възнаграждения, получени за връщането на изчезнали деца. Такъв изключителен успех като неговия ме кара да подозирам, че е свързан с похитителите: подава им информация, предупреждава ги кога да се преместят, помага им да не ги хванат. Нокс трябва да е съучастник с онзи Гаваци.

— И какво, по дяволите, мислиш да правиш? — Челюстта на Алекс се стегна още повече.

— С твое разрешение, бих искал да му заложа капан, използвайки лейди Рейфорд като стръв.

— Съгласен съм, но при условие, че не я грози никаква опасност.

— Никаква — увери го Натан.

— А дъщеря й? Ще помогне ли всичко това да я намерим?

Натан се поколеба.

— Ако имаме късмет, ще стигнем до нея.

Алекс потърка челото си и притвори очи.

— Проклятие — измърмори. — Не са кой знае какви новините, които да занеса на съпругата си.