Лайза Клейпас
И тогава ти дойде (10)

Глава 10

— Твоя съпруга — промърмори Лили.

Всичко е било шега… жестока игра, която е планирал през нощта, когато го държа вързан за леглото. Може би, въпреки всичко, все още я искаше за любовница. Той ще диктува правилата, ще си играе с нея, ще я измъчва. Питаше се дали ще я презира така, както тя се презираше. Толкова я болеше, че й бе трудно да се ядоса.

— Ти, с перверзното ти чувство за хумор…

Накара я да замълчи, поставяйки ръка на устата й.

— Не, по дяволите! Не е шега. Искам да се оженя за теб.

Лили захапа ръката му и той я отдръпна като ужилен.

— Няма защо да ми го предлагаш. Вече се съгласих да ти стана любовница.

Алекс невярващо гледаше белезите от зъбите й по ръката си.

— Уважавам те прекалено много за това, бясна лисицо такава!

— Не ти искам уважението. Единственото, което ми трябва, са петте хиляди либри.

— Всяка друга би се почувствала поласкана от предложението ми. Дори благодарна. Предлагам ти нещо по-добро от една скандална връзка.

— Предполагам, че е така от твоята лицемерна гледна точка! Но не се чувствам поласкана и още по-малко благодарна. Или ще съм ти любовница, или нищо.

— Ще бъдеш моя съпруга — каза той твърдо.

— Искаш да съм твоя собственост! — обвини го Лили и се опита да се освободи.

— Да. — Хвърли я на леглото и легна отгоре й. — Да. Искам всички да знаят, че си моя. Искам да носиш името ми и да разполагаш с парите ми. Искам да съм вътре в теб, да съм част от мислите ти, от тялото ти… Искам да ми се довериш. Искам да ти дам онова мистериозно нещо, което ще те направи щастлива. Страх ли те е? Добре, защото и аз се страхувам. Мислиш ли, че ако можех да го предотвратя, щях да се чувствам така? Не си най-лесната жена на света… — Млъкна рязко.

— Не знаеш нищо за мен — каза тя. — Боже! Май наистина ти се е размътил мозъка!

— Не смятам да плащам за грешките на Хари Хиндън, нито на онова другото копеле, който и да е той. Не съм те предавал, Лили. Веднъж те попитах защо мразиш мъжете. Свободна си да презираш всички останали, но не и мен.

— Мислиш, че мотивът за отказа ми са неуспешните любовни истории от миналото? — Гледаше го, като че ли е някой ненормален. — Бих могла да живея известно време, може би няколко години, според проклетите условия и обществени норми… Но вярваш ли, че съм способна да се окова по този начин за цял живот? И освен това, срещу какво? Заради привилегията да ти предоставям тялото си всяка нощ? Признавам, че ми е приятно, но не си заслужава заради едното удоволствие да жертвам всичко, което ценя.

— Приятно — повтори развеселено той.

Погледна го предизвикателно.

— Тежиш ми — каза. — Не мога да дишам.

— Обясни ми сега колко си щастлива. Наслаждаваш се на свободата си, за да можеш да играеш в Крейвън’с и от това да преживяваш? Не ми казвай, че понякога нощем не се чувстваш самотна, че не се нуждаеш от приятел и съчувствие…

— Имам всичко, което ми трябва. — Опита се да издържи на пронизващия му поглед, но не издържа и отвърна глава.

— Аз не — отговори Алекс с дрезгав глас.

— Тогава потърси си друга — каза му отчаяно. — Има стотици жени, които с радост ще се омъжат за тебе. Жени, които се нуждаят от това, което ще им предложиш, които ще те обичат…

— Няма друга като теб.

— О? И откога се превърнах в толкова важна за теб? — Погледна го отново и видя усмихнатото му лице. — Кое е толкова смешно?

Алекс отмести малко тялото си и хвана брадичката й, вече сериозен.

— От самото начало се привличаме. Създадени сме един за друг. Мисля, че щяхме да се намерим, дори и ако живеехме на различни континенти. Ти също усещаш тази химия помежду ни.

— Сигурно четеш Байрон — промърмори тя. — Говориш такива романтични глупости…

— Ти ме избра.

— Не е вярно!

— Забърка се с мен, въпреки многото ти познати от клуба, от баловете, от ловните събирания. Провокира ме, появи се в дома ми, напъха си носа в работите ми, предотврати женитбата ми, измами ме да дойда в Лондон, където ме върза за леглото си, заложи тялото си срещу парите ми… За Бога! Има ли нужда от повече обяснения? Влезе ли в живота на някой друг така, както направи с мен? Не мисля.

— Причината за всичко беше Пени — каза Лили с тънък глас.

Алекс й се усмихна подигравателно.

— Тя беше само извинение. Направи го, защото ме искаше.

— Самонадеян глупак! — възкликна тя и се изчерви.

— Мислиш ли, че всичко е плод на моето въображение? Кажи ми тогава да се махна от живота ти.

— Искам те далеч от себе си — веднага отговори тя.

— Кажи ми, че последните две нощи не означаваха нищо за теб.

— Разбира се, че не!

— Кажи ми, че не искаш повече да ме виждаш.

— Аз… — Не можа да продължи.

Той нежно погали косите й.

— Кажи го — прошепна. — И ще те оставя на мира.

Лили опита отново.

— Аз никога…

Не можеше. Но и не можеше да му позволи да й усложнява живота. Мисълта да го загуби й причиняваше необясним страх. Очакваше още думи от него, нещо, което да наклони везните в една или друга посока. Но Алекс не мислеше да я улеснява, продължаваше да я измъчва с мълчанието си. Опита се да подреди мислите си. Ако той беше покорен и можеше да го води за носа… Оставаха й малко възможности да си върне Никол.

Сърцето й биеше учестено и затрудняваше говора й.

— Ще…? — Навлажни устни и се застави да продължи. — Наистина ли ще си тръгнеш, ако те помоля? Просто така?

Алекс проследи движението на езика й по устните.

— Не — отговори почти без глас. — Само исках да проверя дали си способна да ми го кажеш.

— О, Боже! — Лили се засмя, едновременно уплашена и облекчена. — Мисля, че не мога.

— Защо?

Започна да трепери. Винаги смело бе посрещала проблемите и загубите и никой, дори и Джузепе, не бе успявал да сломи защитните й сили. Само Алекс.

— Не знам — извика и се хвана за главата. — Не знам.

— Скъпа. — Покри с леки целувки шията и раменете й и я притисна към себе си.

— П-предпочитам да съм ти любовница — изхлипа тъжно тя.

— Всичко или нищо. Така стоят нещата между нас. — Отметна косата й от лицето и й се усмихна. — Освен това, единственият начин, по който ще накарам Бъртън да ми стане иконом, е като се оженя за теб. — Целуна я. — Кажи да. Кажи го, скъпа — прошепна.

Лили се опита да убеди себе си, че го прави за пари. Страхуваше се да признае, че има друга причина, още по-убедителна, за да приеме. Като съпруга на Алекс щеше да бъде много богата. Ще има достатъчно пари, за да купи завръщането на Никол, а в случай, че Джузепе откаже да се споразумеят, ще наеме най-добрите детективи, занимаващи се с подобни случаи. Господин Нокс, когото бе наела преди, не направи кой знае какво, но занапред можеше да наеме няколко като него. Ще ги накара да преровят града, докато намерят дъщеря й. А след това да става каквото ще. Когато Алекс разбере, че тя има извънбрачно дете, което смята да задържи, веднага щеше да поиска развод. Вероятно ще се ядоса, че го е измамила, но ще си намери някоя девойка, която да му даде половин дузина наследници. Тогава двете с Никол ще се преместят на някое отдалечено място, където да живеят на спокойствие.

А междувременно Лили смяташе да се наслаждава на времето, което ще прекара с него. Предстояха й много нощи в спалнята с небе и облаци по тавана. Ще говорят, ще се шегуват, ще го провокира.

Никога през живота си не бе поддържала такава връзка с мъж. Най-близко до това бе приятелството й с Дерек Крейвън, странно и лишено от страст. Но за разлика от Дерек, Алекс се отнасяше собственически с нея, защитаваше я и искаше да сподели проблемите й. Лили предполагаше, че ще се остави на течението и ще й хареса да принадлежи на някого. За известно време ще разбере какво е да имаш съпруг.

Алекс планираше нещо невъзможно — да се оженят още същия следобед. Знаеше причината за нетърпението му: страхът, че тя ще си промени мнението. И имаше право, тъй като тя го менеше на всеки десет минути. Той изпрати за камериерката й Ани и уреди всичко, така че да й донесат необходимото в Суонс Корт.

Лили беше неспокойна. Облече си памучна рокля в бледожълто с бухнали ръкави и скромно деколте.

— Така изглеждам като селянка — промърмори, оглеждайки се в огледалото, докато Ани връзваше панделките на гърба й. — И прекалено млада. Защо не ми донесе нещо по-представително?

— Не е роклята, която ви прави по-млада, госпожице, — усмихна се над рамото й камериерката. — От лицето е.

Лили седна и се загледа любопитно в отражението си. Даде си сметка, че Ани има право. Устните й бяха по-розови от обикновено и леко подути, което се дължеше на страстните целувки на Алекс от предната нощ. Лицето й изглеждаше различно: излъчваше мека топлина, блясък и уязвимост. Дори и пудрата не можеше да скрие порозовелите й страни, обикновено бледи, както диктуваше модата. Нищо общо със светската дама, която обираше гълъбчетата в Крейвън’с. Циничният и подигравателен поглед, който използваше с такъв успех, бе изгубил ефекта си. Очите й бяха широко отворени, а погледът — невинен като на Пенелопе. Образът й напомняше за безгрижната девойка, лудо влюбена в Хари Хиндън.

Тези промени я накараха да се почувства неудобно.

— Донесе ли ми някоя от диадемите? — попита, прекарвайки ръка през къдриците си. — Косата ми пада в очите. — Ани й поднесе няколко и Лили избра една златиста, украсена с топаз. Сложи я на челото си и се намръщи, като видя контраста между екзотичното украшение и младежката рокля. — По дяволите! — Махна диадемата и отметна нетърпеливо къдриците си. — Донеси ножиците, моля те, и отрежи малко от това чудо.

— Но, госпожице, — опита се да протестира Ани. — Така ви стои чудесно.

— Тогава остави го както си е. — Зарови лице в ръцете си и започна да стене. — Няма значение. Не мога да продължа с това, Ани.

— Да продължите с кое? — попита обърканата камериерка.

— Този срам… О, няма нужда да знаеш. Помогни ми да се измъкна оттук и кажи на лорд Рейфорд… — Спря нерешително.

Един нов глас се намеси в разговора:

— Да каже на лорд Рейфорд какво?

Алекс се прибираше след кратко пътуване до града. По доволната му физиономия Лили разбра, че е намерил пастор, който да ги венчае веднага. Един Господ знаеше какво е разказал на бедния човечец.

Ани го погледна изненадано — бе първия мъж, който влизаше в стаята на господарката й без разрешение. После се оттегли в един ъгъл.

Алекс прекара длани по раменете на Лили и се наведе да прошепне в ухото й:

— Страхливка. Няма да избягаш.

— Нямах намерение да го правя — излъга тя.

— Прелестна си с тази рокля. Нямам търпение да я сваля.

— Само за това ли мислиш? — попита тихо, знаейки, че Ани е наострила уши.

Той се усмихна и я целуна по шията.

— Свърши ли вече?

— Не.

— Трябва да тръгваме.

Лили стана и започна да обикаля из стаята. После се спря пред него.

— Милорд, — каза развълнувано, — помислих върху налудничавото решение, което взехме набързо и стигнах до заключението, че е неблагоразумно да…

Алекс протегна ръка и я привлече към себе си, като котка, която предотвратява паническото бягство на мишката. Направи знак на Ани да напусне стаята. После я целуна със страст, докато не усети краката й да треперят. Повдигна глава и погледна настойчиво в тъмните й очи.

— Женитбата ти с мен е най-благоразумното нещо в живота ти.

Тя постави ръце на реверите на сакото му.

— Аз… Бих искала да имам някаква гаранция.

— И какво ще постигнеш с това?

Отново я целуна с първична страст, разтваряйки устните й и разпалвайки я с език. Лили скръсти ръце зад главата му с накъсано дишане. Когато целувката свърши, остана така, за да запази равновесие.

— Алекс…

— Хм? — Устните му галеха чувствителните крайчета на устата й.

— Няма да бъда нормална съпруга. Не бих могла, дори и да искам.

— Знам.

Погледна го скришом с подозрение.

— Как да съм сигурна, че няма да искаш да се променя?

Той се усмихна иронично.

— И да се превърнеш в какво?

— Ще искаш да стана уважавана дама, да престана да яздя по мъжки, да събирам рецепти за лъскане на ботуши, да седна в салона да бродирам…

— Млъкни — засмя се и взе лицето й в ръце. Потърка устни в нейните. — Не се учудвам, че толкова време си избягвала брака. Ако искаш, можеш да хвърлиш в огъня всички бродерии. Остави на госпожа Ходжис да се занимава с лъскането на ботушите… — Пръстите му шареха по деликатната извивка на шията и си играеха с фините къдрици на врата. — Не искам да те променям, скъпа. Само да забавя малко устрема ти.

Както и предполагаше, коментарът я жегна.

— Опитай се, ако ти стиска — отговори наперено и той избухна в смях.

Помъкна я навън, давайки й време само да си вземе ръкавиците. Отпред ги чакаше открит файтон. Алекс й помогна да се качи и даде знак на момчето да пусне конете. Насочиха се на юг по брега на реката. Лили установи, че се наслаждава на пътуването. Седеше на издигнатата седалка и наблюдаваше усилията на Алекс да контролира двойката великолепни коне. Животните с неизчерпаемата си енергия отнемаха цялото му внимание.

Премести се на седалката, така че да му остави достатъчно място да движи ръцете си. Не след дълго конете понамалиха лудешкия си бяг и вече можеха да разговарят.

— Защо не си им отрязал опашките? — попита Лили, сочейки дългите черни опашки пред себе си. Напоследък такава бе практиката, пък и модата сред лондонските й познати. — Могат да се оплетат в юздите.

Алекс тръсна глава и каза нещо под носа си.

— Какво каза? — попита тя.

— Казах, че е болезнено за конете.

— Да, но болката е само за кратко, а е по-сигурно да им се отрежат опашките.

— Това е единственото им средство да се предпазват от мухите.

— Обожаваш деца и животни — каза Лили. — Въпреки репутацията ти на студен човек. Хайде, дай ми поводите. — Протегна ръце.

Той я погледна, като че ли идеята жена да управлява файтон му изглеждаше странна. Тя се засмя.

— Справям се доста добре, милорд.

— Ще си съсипеш ръкавиците.

— Няма значение.

— Никога не съм позволявал на жена да управлява файтона ми.

— Страх ли те е? — попита сладко Лили. — Изглежда, че доверието в този брак ще е едностранчиво.

Алекс й подаде юздите с нежелание. Но като я видя как умело ги пое, малко се поуспокои.

— Отпусни се — засмя се тя. — Имам чувството, че всеки момент ще се намесиш. Никога не съм обръщала файтон, милорд.

— Винаги има първи път. — Не преставаше да я наблюдава изпод вежди.

— Така казват — отговори и насърчи конете да увеличат темпото.

След няколко километра Алекс я поздрави за отличното управление. Чувстваше се горд, гледайки с каква вещина тези малки ръце насочваха буйните животни. Не бе от тези, които предаваха командването в чужди ръце, но задоволството й от показаните умения му се струваше възбуждащо и атрактивно. Нито той, нито някой друг биха могли да я уплашат. Беше идеалната съпруга за него, способна да се изравни по страст, сила и воля.

Файтонът продължи в посока към Бромптън и Челси и Алекс хвана поводите в последната част на пътуването. Спря в една тясна уличка пред малка каменна църква. На входа ги очакваше младеж на около петнадесет години.

— Пази конете — каза му графът и подхвърли една монета. — Няма да се бавим много.

Момчето радостно се усмихна.

— Да, милорд.

Алекс слезе и протегна ръце към Лили. Тя стоеше неподвижно и го гледаше с широко отворени очи. При вида на църквата я обзе нерешителност.

— Дай ми ръка, Лили.

— Какво правя? — попита тя с дрезгав глас.

— Позволи ми да ти помогна.

Без да откъсва поглед от неговия, Лили постави ръка на сърцето си, което биеше с бясна скорост. Поведението на Алекс бе спокойно, но очите му излъчваха стоманен блясък и в гласа му се усещаше предупредителна нотка. Не можеше да избяга, той нямаше да го позволи. Подаде му ръка и слезе от файтона като насън.

— След като Х-хари ме изостави — заекна унило, — се заклех, че никога няма да се омъжа.

Алекс не отместваше поглед. Даде си сметка колко много я е наранил годеникът й, след като споменът за унижението я преследваше и след десет години. Постави ръце на кръста й и я целуна по челото.

— Не те е заслужавал — прошепна. — Бил е луд и страхлив.

— Или достатъчно интелигентен да се спаси. И всеки би казал, че ти си още по-луд, за да направиш това…

— Не съм идеален. — Разтри успокояващо раменете й. — Имам доста дефекти и ти вече познаваш повечето. Но никога няма да те изоставя, Вилхемина Лоусън. Никога. Разбра ли?

— Разбрах — преглътна горчивия си смях, — но не ти вярвам. Мислиш си, че знаеш най-лошото за мен, но не е така. — Не се осмели да разкрие повече. Очакваше, че това ще е достатъчно, за да се откаже от сватбата.

— Знам всичко, което ми е нужно — каза той спокойно. — Останалото може да почака.

Влезе заедно с нея в църквата, като през цялото време я придържаше за талията.

Вътрешността правеше впечатление с простотата си. Светлината навлизаше през живописни прозорци с цветни стъкла. Пламъкът от свещите хвърляше златисти отблясъци върху излъсканите дъбови пейки. В средата на помещението ги очакваше възрастен свещеник с приятно, загоряло лице. Не бе по-висок от Лили, но присъствието му излъчваше сила и добронамереност.

— Лорд Рейфорд, — каза с лека усмивка. После погледът му се насочи към уплашеното лице на Лили. — Вие трябва да сте госпожица Лоусън. — Изненада я, като постави ръце на раменете й и я загледа настойчиво. — От доста време познавам Алекс, дъще, почти от раждането му.

— О? — възкликна тя. — И какво мислите за него, отче?

— Графът е добър човек — погледна замислено към Алекс, — макар и на моменти да се показва горделив.

— И арогантен — появи се искрена усмивка на устните й.

Свещеникът се усмихна.

— Може би. Но също така е отговорен, грижовен и ще е верен съпруг, съдейки по семейната традиция. Кръвта на рода Рейфорд, както знаете. Радвам се, че си е избрал една смела жена за спътница в живота. Достатъчно дълго е носил сам отговорностите си. — Хвърли поглед към графа. — Пътували ли сте някога по море, госпожице Лоусън? Сигурно сте чували думата „възел“, използвана от моряците. Означава да свържеш две въжета в едно, за да имат по-голяма сила. Моля се на Бог това да се превърне в реалност във вашия брак.

Лили кимна с глава. Чувстваше се трогната от атмосферата на мир и спокойствие в църквата, от думите на свещеника и от развълнуваното лице на Алекс, забил поглед в пода.

— Надявам се — успя да промълви.

Отчето им направи знак да го придружат до олтара. Лили се опитваше да успокои лудото биене на сърцето си. Бавно свали ръкавиците и ги подаде на Алекс. Той ги прибра в джоба си и я хвана за ръка. Продължаваше да е сериозен, но в очите му се появи искрица огън.

Застанаха пред олтара с преплетени ръце. Лили едва чуваше гласа на свещеника. Всичко й се струваше като неясен сън. Животът й бе поднасял много изненади, но тази бе най-неочакваната. Женеше се за мъж, когото почти не познаваше, макар че на моменти й се струваше, че я разбира по-добре и от самата нея. Усещаше ръката му, топла и влажна, хванала нейната, сякаш е най-естественото нещо на света. Мелодичният му глас, когато повтаряше брачните клетви, успокояваше изтерзаната й душа. Когато дойде и нейния ред, повтори думите с леко треперещ глас. Алекс постави на пръста й златен пръстен с огромен рубин.

Свещеникът ги обяви за съпруг и съпруга и отправи молитва към Бога за новото семейство. Подписаха се в църковния регистър и поставиха имената си върху брачното свидетелство. Лили въздъхна след последната буква. В задната част се чу някакъв шум и влязоха няколко възрастни енориаши. Отчето се извини и остави Алекс и Лили сами пред отворения регистър. Двамата се взираха в имената си и датата. Лили повдигна ръката с пръстена, разглеждайки го от всички страни. Рубинът и диамантите, които го заобикаляха, изглеждаха прекалено големи на малката й ръка.

— Принадлежеше на майка ми — обясни Алекс.

— Много е хубав. — Погледна го в очите. — Някога… Каролин…?

— Не — веднага отговори той. — Изобщо не го е виждала. — Погали ръката й. — Никога не бих те молил да носиш нещо, помрачено от спомена за друга жена.

— Благодаря. — Не можа да сдържи една плаха усмивка на задоволство.

Той стисна ръката й почти до болка.

— Каролин значеше много за мен. Ако беше останала жива, мисля, че щях да се оженя за нея и… да бъдем щастливи.

— Разбира се — промърмори Лили, изненадана от насоката на разговора.

— Но с теб е различно… — Алекс се изкашля от неудобство.

Тя задържа дъха си в очакване на следващите му думи. Като че бе застанала над някоя бездна. Накрая не издържа.

— Какво искаш да кажеш с това „различно“? — Гледаше право в загорялото му лице. — В какъв смисъл?

Прекъсна ги гласът на свещеника.

— Лорд и лейди Рейфорд, дългът ме зове на друго място. Ако ме извините…

— Да, разбира се — каза Алекс. — Благодаря.

Изненадата, че я нарекоха лейди Рейфорд, накара Лили да забрави въпроса си. Сбогува се с отчето и се насочи към изхода заедно с Алекс.

— Вече съм графиня — засмя се недоверчиво, вече далеч от църквата. Забеляза изненаданото изражение на съпруга си. — Мислиш ли, че майка ми ще е доволна?

— Ще припадне — предположи той и й помогна да се качи във файтона. — После ще поиска чаша чай. — Усмихна се, като я видя да посяга към поводите. — Не пипайте, лейди Рейфорд. Аз ще управлявам към къщи.

 

 

По молба на Лили, Алекс я придружи до банката „Форбс, Бертран и Къмпани“, за да изтеглят пет хиляди либри. Струваше й се странно, че той не проявява любопитство за какво й трябват. Вероятно предполагаше, че става дума за дълг на карти или че дължи парите на Дерек.

— Достатъчно ли са? — попита само, след като служителят отиде в съседната стая, където се намираха касите.

Лили кимна с глава и виновно се изчерви.

— Да, благодаря ти. Следобед трябва да свърша нещо. — Поколеба се. — Предпочитам да отида сама.

Алекс я погледна изпитателно, но лицето му остана спокойно.

— Ще се видиш с Крейвън?

Лили се изкушаваше да излъже, но потвърди.

— Искам Дерек първи да научи за сватбата. Знам, че е безскрупулен, но винаги е бил любезен с мен и мисля, че ще се почувства обиден, ако не го уведомя лично.

— Не му казвай много — посъветва я. — Това също може да го нарани. — Усмихна се без желание, като видя слисаната й физиономия. — Наистина ли не си даваш сметка какво чувства към теб?

— Не, ти не разбираш отношенията ни…

— О, разбирам, затова ще те оставя да отидеш сама.

Лили се чувстваше странно да дава обяснения. Надяваше се, че няма да е нужно да го лъже.

— Вероятно няма да се прибера преди мръкване.

— Нека те придружат едно момче от конюшнята и двама лакеи.

— Добре.

Усмихна му се. Не я вълнуваше дали ще пристигне в Крейвън’с в затворена кола, съпроводена от цяла армия. Но на срещата с Джузепе в Ковънт Гардън трябваше да отиде сама. Ще заеме един от конете на Дерек и скришом ще се измъкне.

Бързото й съгласие накара Алекс да се колебае между задоволство и подозрение.

— А аз ще посетя лейди Лайън.

— Леля ти? — Беше чула името от майка си.

Той кимна с нежелание.

— Леля ми е много уважавана и веща в случаите, които изискват дипломация.

— Смяташ, че ще ни помогне да предотвратим скандала? След облога ни в Крейвън’с, сцената от снощи, бягството на Пени и прибързаната ни женитба? — Направи комична гримаса. — Не мислите ли, че злото е вече сторено, милорд?

— Ще го приеме като предизвикателство.

— Или катастрофа, по-скоро — каза Лили, представяйки си една матрона от висшето общество да се опитва да обяснява неприличните й лудории. Смехът й предизвика неодобрителни погледи от страна на клиенти и служители.

— Спри — възкликна Алекс, въпреки че не спираше да се усмихва. — Дръж се прилично. Всеки път, когато сме на публично място, правим сцена.

— От години го правя сама — отговори Лили. — Но виждам, че се притесняваш за репутацията си. Накрая ще ме молиш да не те излагам.

Остана като вкаменена, когато той се наведе да я целуне. Възклицания на неодобрение изпълниха помещението. Опита се да го отблъсне, но той усили натиска на устните си, докато не я накара да забрави къде се намират и не изтръгна от гърлото й стон на удоволствие. После Алекс повдигна глава и й се усмихна, а погледът му блестеше предизвикателно. Лили избухна в смях и го погледна с възхищение.

— Touchee — каза, докосвайки пламналите си страни.

 

 

Лили намери Дерек в един от частните салони на клуба. Бе събрал две маси, за да поберат счетоводните книги, чекове и огромни купчини монети и банкноти, привързани с бели панделки. В миналото го бе виждала да брои пари с изненадваща бързина. Но днес беше непохватен и пресмяташе печалбите без обичайната си вещина.

Когато се приближи, усети сладникавата миризма на джин, разлят по масите. Погледна изненадано към Дерек. Не бе нормално да го види пиян, още повече от джин, питието на бедните. Той го мразеше, тъй като му напомняше за миналото.

Дерек вдигна глава и плъзна поглед по жълтата рокля и порозовелите й страни. Изглеждаше като преситен млад султан. Забеляза, че е отслабнал. Скулите му бяха изострени и видът му малко занемарен: връзката бе разхлабена, а косата му падаше безразборно по челото. Нещо нетипично за него.

— Уърти не се грижи за теб — каза Лили. — Почакай малко, ще помоля да ти изпратят от кухнята…

— Не съм гладен — прекъсна я той, изговаряйки внимателно думите. — Не си прави труда. Зает съм.

— Дойдох да ти кажа нещо.

— Нямам време за приказки.

— Но, Дерек…

— Не…

— Омъжих се за него — каза рязко Лили. Засмя се нервно. — Омъжих се за лорд Рейфорд тази сутрин.

Дерек пребледня. Отпи бавно няколко глътки. Стискаше силно чашата си. После с неутрален глас и неразгадаемо изражение попита:

— Разказа ли му за Никол?

Усмивката й се изпари.

— Не.

— И какво очакваш от него, когато разбере, че имаш извънбрачно дете?

Тя сведе поглед.

— Очаквам да поиска анулиране или развод. Не смятам да го обвинявам, че ме мрази, когато разкрие истината. Дерек, не се пали. Знам, че това, което извърших, сигурно ти се струва лудост, но има смисъл, наистина…

— Не съм ядосан…

— С богатството на Алекс ще мога да преговарям с Джузепе…

Нададе вик, когато той внезапно се изправи и хвърли в краката й шепа монети. Погледна го с ококорени очи.

— Не си го направила заради парите — каза й студено. — Кажи ми истината, циганче. Между мен и теб винаги е било така.

— Истината е, че искам да си върна дъщерята. И това е единствената причина, поради която се омъжих за него.

Той посочи вратата с трепереща ръка.

— Ако ще лъжеш, изчезвай от клуба ми.

Лили наведе глава и преглътна.

— Добре — промърмори. — Трябва да си призная. Харесва ми. Това ли искаше да чуеш?

Дерек кимна поуспокоен.

— Да.

— Държа се добре с мен — продължи тя, скръствайки ръце. — Не знаех, че съществува някой като него: мъж без никаква следа от злоба. Не иска да се променям. Когато съм с него, си мисля, че се доближавам до щастието. Никога преди не съм имала това усещане. Толкова лошо ли е да го имам, па макар и за кратко?

— Не — промърмори той.

— Можем пак да си бъдем приятели, нали?

Дерек кимна утвърдително. Лили въздъхна и се усмихна с облекчение.

— Трябва да ти кажа нещо. — Той се опитваше да говори правилно, както на нея й харесваше. — Нуждаеш се от мъж като Уолвертън. Ще си глупачка, ако го изгубиш. Животът, който водеше, щеше да те довърши, циганче. Нещата отиваха на зле. Той ще ти помогне да бъдеш уважавана дама и ще се грижи за теб. Не му казвай за Никол. Няма нужда.

— Някой ден ще научи, когато я открия.

— Никога няма да я откриеш.

Очите й светнаха от гняв.

— Напротив, ще си я върна. Няма защо да си дребнав, само защото съм направила нещо, което не ти харесва.

— Минаха вече две години. Нито аз, нито проклетият ти детектив успяхме да я намерим. Хората ми обърнаха публични домове, кръчми, всички подозрителни места по Флийт Маркет и Ковънт Гардън… — Млъкна, като видя как цветът изчезва от лицето й. Но после реши да продължи. — Накарах ги да търсят по затвори, странноприемници, работилници, по доковете… Циганче, или е мъртва, или отдавна са я продали и е далеч от Лондон. — Челюстта му се стегна. — Вече е прекалено късно. Знам какво правят с децата, какво ги карат… И с мен направиха същото. По-добре да е умряла.

— Защо ми го казваш? — попита Лили дрезгаво. — Защо?

— Защото трябва да се наслаждаваш на възможността, която ти предлага Уолвертън. Трябва да забравиш миналото, в противен случай бъдещето ти ще стане на парчета.

— Грешиш — отвърна му с треперещ глас. — Никол е жива. Някъде в този град. Мислиш ли, че нямаше да почувствам, ако е мъртва? Нещо вътре в мен щеше да ми каже… Грешиш!

— Циганче…

— Няма да споря повече. Нито дума, Дерек, или приятелството ни ще приключи завинаги. Ще си върна дъщерята и някой ден смятам да ти натикам думите обратно в устата. А сега ми трябва кон за един-два часа.

— Ще дадеш на онзи кучи син петте хиляди — каза намръщен Дерек. — Би трябвало да те последвам и да го убия.

— Не. Добре знаеш, че с него изчезват и възможностите ми да намеря Никол.

Той кимна недоволно.

— Уърти ще ти приготви коня, а после очаквам всемогъщият Уолвертън да измисли начин да те държи заета нощем.

 

 

Лили дойде на уреченото място няколко минути преди полунощ. Започваше да ръми, което усилваше миризмите на боклук и оборски тор, типични за Ковънт Гардън. Изненада се да завари Джузепе там. Докато се приближаваше бавно към него, си даде сметка, че обичайното му нахакано държание се бе изпарило. Беше нервен. Носеше тъмен костюм, добре ушит, макар и малко поизносен. Запита се защо не си купува нови дрехи, при всичките пари, които му даваше. При вида й на лицето му се изписа нетърпение.

— Имаш ли парите?

— Да — отговори Лили, но пренебрегна протегнатата му ръка.

Джузепе обгърна с поглед гъстата влажна мъгла, която ги заобикаляше, и сви устни.

— Винаги вали — каза, — винаги е сиво. Проклета Англия!

— Защо не се върнеш в Италия? — попита Лили без да мига.

Той сви рамене.

— Не зависи от мен. Тук съм, защото съм им необходим.

— Значи така стоят нещата. И кои са „те“, Джузепе? Имат ли нещо общо с Никол и този шантаж?

Той се притесни, че се е разприказвал.

— Дай ми парите.

— Не искам да го правя повече — каза твърдо Лили. Очите й блестяха върху бледото лице. — Не мога, Джузепе. Направих всичко, което поиска. Дойдох в Лондон, когато ми заповяда. Дадох ти всичко, което имах, без да получа никаква гаранция, че Никол е жива. Единствено ми даде рокличката, която носеше в деня на отвличането си.

— Съмняваш се, че Николета е при мен? — попита меко Джузепе.

— Да, съмнявам се. — Преглътна с усилие. — Мисля, че е мъртва.

— Имаш думата ми, че не е.

— Аха. — Лили се изсмя презрително. — Извини ме, че не вярвам на думата ти.

— Грешиш, cara — каза той надуто. — Не знам защо, но тази нощ ми хрумна да ти донеса едно доказателство, че Николета е жива. Не искам да се съмняваш в мен и затова ще ти покажа нещо. — Погледна през рамо към тъмната уличка.

Лили слисано насочи поглед в същата посока. Джузепе извика нещо на диалекта си, което тя не разбра. На няколко метра от тях се появи една фигура, обвита в нещо, приличащо на чаршаф. Лили смаяно наблюдаваше странното появяване.

— Какво ще кажеш сега, cara? — попита самодоволно Джузепе.

Тя започна да трепери, когато фигурата се оказа мъж, който държеше за ръцете едно момиченце. Когато я повдигна, черните й къдрици блеснаха като полиран оникс, контрастирайки със сивото на небето.

— Не! — извика Лили. Сърцето й щеше да изскочи от гърдите.

Момиченцето гледаше към Джузепе.

— Ти ли си, татко? — попита на италиански.

Това беше дъщеря й. Беше Никол. Лили изпусна торбата и се олюля. Джузепе запуши с ръка устата й, за да предотврати вика на агония. Тя размаха панически ръце да се отърве от него, а очите й се замъглиха от сълзи. Гласът му прозвуча в ухото й:

— Да, Николета е, нашата дъщеря. Сладка е, нали?

Мъжът изчезна с момиченцето в отговор на подадения знак от страна на Джузепе. Той изчака малко, преди да пусне Лили.

— Боже мой, — хлипаше тя, обгърнала се с ръце.

— Както видя, при мен е. — Провери съдържанието на торбата и въздъхна доволно.

— Го-говори италиански — преглътна Лили, без да откъсва поглед от мястото, където се появи дъщеря й.

— А също и английски.

— Има ли много италианци на мястото, където я държиш? — попита задавено. — Затова ли не е забравила езика?

Джузепе я погледна подозрително и тъмните му очи светнаха.

— Ако се опиташ да я откриеш, ще се ядосам.

— Джузепе, можем да се споразумеем. Една сума, която да задоволи… — гласът й трепереше. — За да ми я върнеш. Това не може да продължава. Из-изглежда, че се грижиш за Никол. В дъното на сърцето си знаеш, че с мен ще й е по-добре. Онзи мъж, който я държеше, съучастник ли ти е? Има ли още? Не вярвам да си дошъл сам от Италия. — Протегна умоляващо ръка. — Мисля, че си се набъркал в някаква конспирация или нещо подобно. Само такова заключение има смисъл. Парите, които ти дадох… Взеха по-голямата част, нали? Джузепе, ако е вярно, каквото съм чула за тези банди, намираш се в голяма опасност и няма да ти хареса Никол да страда…

— Вече видя, че е жива и здрава — каза той.

— Да, но докога? В безопасност ли си, Джузепе? Може би трябва да помислиш върху някакво споразумение с мен, както заради себе си, така и заради нея. — Потискаше омразата си към него, която почти я задушаваше. Продължи спокойно, виждайки интереса в очите му. — Можем да обсъдим една прилична сума. Ще бъде добре и за тримата — за теб, за мен и най-важното — за нашата дъщеря. Моля те, Джузепе. — Остави й горчив вкус в устата да го моли, но настоя отново: — Моля те.

Той се забави с отговора. Не преставаше да я пронизва с поглед.

— За първи път ме молиш като жена — каза накрая. — Така мило и сладко. Май си го научила в леглото на лорд Рейфорд, а?

Лили замръзна.

— Значи си разбрал?

— Знам, че си станала негова държанка и може би си се променила, откакто бяхме заедно. Сега вероятно имаш какво да предложиш на един мъж.

— Как си научил?

— Следя всяка твоя стъпка, cara. Местата, които посещаваш… — Докосна лицето й.

Прие пасивно милувката, въпреки че й се повдигаше. Успя да потисне тръпката на отвращение.

— Ще помислиш ли върху предложението ми? — каза твърдо.

— Може би.

— Тогава да обсъдим сумата.

Той се изсмя на нетърпението й и поклати глава.

— Не сега.

— Кога? Кога ще се срещнем отново?

— Скоро. Ще ти изпратя бележка.

— Не. — Лили го задържа за ръкава, когато той понечи да си тръгне. — Искам да знам сега. Да се разберем…

— Имай търпение — прекъсна я уморено и се дръпна назад с пресилена усмивка. — До скоро, Лили. — И изчезна в тъмнината.

— За мен беше удоволствие — промърмори тя, изтривайки сълзите си.

После застина неподвижно със стиснати юмруци. В отчаянието си виждаше искрица надежда. Момиченцето беше Никол, без съмнение. Дъщеря й беше жива. Спомни си красивото личице, крехкото телце.

— Господи, запази я жива и здрава, пази я — прошепна.

Приближи се към арабския кон, който Дерек й бе предоставил и погали лъскавата кафеникава грива. През главата й препускаха екзалтирани мисли. Качи се на седлото и оправи наметката и качулката. Насочи коня в посоката, в която бе изчезнал Джузепе, без да се замисля, навлизайки в райони, където и полицията не смееше да патрулира, дори и денем. Тъмните улички на това змийско гнездо бяха оживени: пияници, проститутки и всякаква измет, от джебчии до убийци. Идеално място за извършване на престъпление.

Скитниците, забелязвайки арабския жребец и богато облечената му ездачка, започнаха да я наобикалят. Един от тях хвана ботуша й и тя се дръпна уплашено назад. Пришпори коня. Лудост бе да се движи из този район без оръжие и защита. Насочи се към една странична уличка, която да я изведе към относителната сигурност на Ковънт Гардън.

Дочу сърдити гласове, подвиквания и шум от борба. Между полуразрушените дървени къщички видя групички мъже, някои в дрипи, други елегантно облечени. Изглежда наблюдаваха някакъв спектакъл. Лили свъси вежди, когато долови лай и ръмжене на кучета. Бе попаднала на бой с животни. На мъжете им доставяше удоволствие този кървав спорт — да затварят животни в клетки с освирепели кучета и да наблюдават как ги разкъсват. Запита се каква е жертвата за тази нощ. Сви между сградите, за да избегне тълпата. Знаеше колко лесно тези мъже могат да станат необуздани. Не й се искаше да се сблъска с някой от тях.

Дивашките крясъци отекваха между дървените стени на сградата, превърната в обор. Между количките и боклуците Лили видя едно хлапе, свито на пода с глава на коленете. Раменете му потреперваха, като че плачеше. Тя забрави всякаква предпазливост и спря коня.

Момчето вдигна глава. Лицето му бе мръсно, а сълзите оставяха вадички по бузите му. Беше много слабо, с изострени черти. На възраст бе горе-долу колкото Хенри, но гладът и болестите бяха оставили своя отпечатък. При вида на Лили и лъскавия й кон спря да плаче и я загледа със зяпнала уста.

— Защо плачеш? — попита го нежно.

— Не плача — отвърна то и изтри очите си с парцаливия ръкав.

— Нараниха ли те?

— Не.

— Чакаш ли някого? — Посочи с ръка дървената стена, зад която се чуваше глъчката.

— Да… Скоро ще дойдат да го вземат.

Детето погледна към задната част, където стоеше една шарена каруца. Виждаше се изписано името на пътуващ цирк. В предната й част бе впрегнато сиво измършавяло конче.

— Него ли? — попита Лили смаяно. Слезе от коня. Момчето се надигна и, спазвайки дистанция, я придружи до каруцата. Тя извика задавено при вида на решетките и рошавата глава на една мечка. — По дяволите!

Мечката бе положила глава на лапите си. Погледна я с тъжен поглед, като че ли я питаше нещо.

— Няма да те нарани. — Детето протегна ръка и погали животното по главата. — Това е стар приятел.

— Наистина стар — съгласи се Лили, гледайки очарована към мечката.

Козината й беше мръсна, имаше огромни плешивини както по врата, така и по цялото тяло. Момчето продължаваше да я гали.

— Можеш да я пипнеш — каза.

Лили внимателно пъхна ръка между решетките. Мечката дишаше спокойно, а очите й бяха притворени. Нежно погали огромната глава, а в погледа й се четеше мъка за бедното животно.

— Никога не бях докосвала жива мечка — прошепна.

Момчето подсмръкна.

— Не й остава много.

— От цирка ли си? — попита го Лили.

— Да. Баща ми е дресьор. Поки вече не помни номерата. Баща ми каза да я доведа тук и да я продам за десет либри.

— За да я използват в боя?

Лили се намръщи. Кучетата щяха да я разкъсат на момента.

— Да — отговори тъжно детето. — За да настървят кучетата, започват първо с плъхове и язовци. После ще им дадат Поки.

Тя беше ужасена.

— Това е чудовищно! Прекалено стара е, за да се защитава!

— Не мога да се върна вкъщи без десетте либри — изхлипа момчето. — Баща ми ще ме бие.

Отвърна глава от разплаканото му лице. Не можеше нищо да направи, освен да се моли кучетата да си свършат бързо работата и мечката да не се мъчи дълго.

— Каква нощ — промърмори. Светът бе пълен с жестокости. Безполезно е да се бори срещу тях. Да види това животно победено и беззащитно я изпълваше с горчивина. — Съжалявам. — Насочи се към коня си. — Нищо не мога да направя.

— Идва Палача — прошепна момчето.

Лили погледна през рамо и видя да се приближава един огромен мъж с мърляв вид. Имаше врат на бик и ръце като дънери. Беше небръснат, а между оределите му зъби се мъдреше пура.

— Къде си, Мецо? — извика с цяло гърло. После очите му светнаха любопитно при вида на елегантния арабски жребец. — Какво е това? — Заобиколи коня и огледа обстойно Лили. — Мале каква коса! Вие ли сте дарителката, милейди?

Грубият й отговор провокира гръмогласен смях. После мъжагата погледна към момчето.

— Даде ли й да яде, а? Я да хвърлим един поглед. — Гледката на свитата мечка го накара да свие презрително устни. — Кучетата изобщо няма да се затруднят. И баща ти иска десет либри за това?

Момчето потрепери.

— Да, господине.

Лили не можеше да понася повече. Имаше достатъчно жестокост и ненужно страдание на тоя свят, за да позволи да измъчват това нещастно животно.

— Ще ви платя десетте либри за нея — каза. — Очевидно е, че бедното животно не ви служи за нищо, господин Палач. — Дискретно потърси портмонето в корсажа си.

— Казва се Рутърс — прошепна момчето. — Невил Рутърс.

Лили потръпна, като си спомни, че палач е обичайната обида между долнопробната измет. Гръмкият му смях заглуши крясъците зад стената.

— Оттатък има повече от двеста мъже — каза Рутърс, — които са платили, за да гледат кръв. Запазете си парите, милейди. Взимам мечката.

Тя се огледа наоколо и видя тежката верига върху един сандък.

— Щом така искате — промърмори и остави портмонето си да се изплъзне от ръцете й и да падне на земята. — О, Боже, златото ми! Бижутата ми! — възкликна.

Рутърс гледаше алчно.

— Злато? — Навлажни устни и се наведе, протягайки ръка към портмонето.

Чу се звън на метал, последван от заглушен вик. Мъжът се просна на пода и огромното му тяло замря неподвижно. Лили пусна тежката верига и доволно потри ръце. Момчето я гледаше изненадано със зяпнала уста. Тя бързо взе портмонето от пода и му го подаде.

— Вземи това и го дай на баща си. Ще го компенсира предостатъчно за загубата на коня и каруцата.

— И… Поки?

— Аз ще се погрижа за нея. Няма да позволя да я наранят.

Очите на момчето светнаха и се осмели плахо да й се усмихне. Докосна наметката й.

— Благодаря. Много ви благодаря. — И изчезна тичешком в тъмнината.

Лили побърза да върже коня си за задната част на каруцата. Мечката, усетила раздвижване от другата страна на решетките, нададе някакво подобие на ръмжене, което нервира жребеца.

— Спокойно, Поки, — прошепна Лили. — Не разваляй спасяването си.

Качи се на изтърканата седалка и взе поводите. Усети, че някой я хваща за глезена. Погледна надолу и видя Рутърс, който дръпна по-силно. Тя падна на земята върху задните си части.

— Значи ми крадеш мечката, а? — Изправи се до нея. Лицето му излъчваше ярост и от устата му пръскаше слюнка. — Напускаш префърцуненото си имение, пристигаш тук с лъскавото си конче и създаваш проблеми… Заповядай тогава, милейди! — Нахвърли се върху нея и започна да опипва тялото й.

Лили крещеше и се опитваше да се освободи, но тежестта му я приковаваше и едва успяваше да диша. Помисли си, че ще й счупи ребрата.

— Не — опита се да си поеме дъх.

— Крадла такава, луксозна курва от Уест Енд — извика той. — Хайде, опитай се пак да ме удариш по главата!

Чу се един спокоен глас:

— Има този лош навик. Опитвам се да я отуча.

— Кой сте вие? Сутеньорът? — Рутърс го гледаше заплашително. — Ще ти я дам, когато приключа с нея.

Лили извърна глава. Не можеше да повярва — виждаше размазания образ на съпруга си. Невъзможно! Сигурно беше илюзия.

— Алекс, — изплака.

— Махни си лапите от съпругата ми — заповяда той.