Ан Стюарт
Принцът на меча (4)

Глава 4

Къщата се намираше на Кларджис Стрийт и беше компактна, но повече от достатъчна за човек с вкусовете на Алистър Макалпин. Идваха му малко гости, обикновено други ергени, за да играят комар. Салоните за гости не бяха много големи, но добре подредени. Спалнята беше претенциозна и достатъчна за навиците му. Рядко му се налагаше да предлага гостоприемството си — всички от семейството му бяха мъртви, а малко от приятелите му пиеха толкова много, че да не могат да се приберат по къщите си и да се налага да остават за през нощта.

Той обичаше самотата и му беше хубаво в малката къща. Вярно, не притежаваше разточителството и блясъка на Макалпин Хаус, но той нямаше нищо против. Макалпин Хаус никога не е била негова — брат му я беше наследил, заедно с всичко останало, и бе умрял там, отровен от алкохола и отчаянието. Сега принадлежеше на семейството на един богаташ, имаше друго име и Алистър си казваше, че дори е забравил къде се намира.

Сегашното си жилище бе закупил с бижутата на мис Еджърстоун, плюс печалбата от доста хубавата колекция от жълти диаманти, които бе откраднал от отвратителната съпруга на граф Пембъртън. Парите бяха останали изненадващо дълго време, увеличавани от обичайния му късмет на игралните маси, и по-скоро скуката, отколкото необходимостта, бе накарала Котката да направи поредния си удар.

Беше следобед на следващия ден и той седеше пред камината, загледан замислено в огъня, което беше необичайно за него. Някога беше мрачно дете и това не му бе донесло никаква полза — нито вниманието на баща му, нито загрижеността на брат му. Самосъжалението беше чиста загуба на време и той се беше научил да го избягва, но през този есенен ден беше изпаднал в меланхолия, когато би трябвало да е в превъзходно настроение заради грозните камъни, скрити на горния етаж — там, където никой не би могъл да ги открие. И знаеше прекрасно кой е виновен за всичко това.

Тази тайнствена мис Браун, която бе изчезнала безследно, оставяйки го без никаква възможност, освен да се въоръжи с търпение и да чака, бе подействала зле върху обичайната му леност. Тя щеше да се появи отново, в това не се съмняваше. Беше подхвърлил достатъчно въдици на Изолд, за да е сигурен в това. Но никога не е бил особено търпелив, а искаше отново да види очите й, да разбере дали наистина са толкова прозрачни, както му се бе сторило. И дали можеше да погледне в странните си карти и да предскаже и неговото бъдеще.

— Една персона иска да ви види, милорд — обяви прислужникът му с тона, който използваше, когато ставаше дума за Никодимъс Ботъм.

Малкин не одобряваше Никодимъс, както би сторил всеки здравомислещ слуга, но бизнес делата на Алистър бяха тема табу за него. Впрочем, Алистър не се и съмняваше, че Малкин знае прекрасно какъв бизнес може да върти с един проклет дребен човечец като Никодимъс, но доблестно успяваше да прикрива неодобрението си.

Наистина, понякога на Алистър му беше трудно да прикрива потреперването си заради странната и смущаваща миризма, която често се носеше от съучастника му, отколкото от чудатия му външен вид. Никодимъс някога е бил коминочистач и ръцете и краката му все още носеха белезите и със сигурност малко от саждите, които бе събирал преди толкова години. Беше дребен мъж с лице на пор, странна съвкупност от потъмнели зъби, вкус към претрупаното облекло и определена неприязън към къпането. Но знаеше също как да продаде откраднати диаманти на най-добрата възможна цена и ако Алистър не бе имал дяволския късмет да хване ръката на Никодимъс в джоба си, това сътрудничество сигурно никога нямаше да се осъществи и първата открадната огърлица може би още щеше да стои в стаята му недокосната.

— Бързо работите — каза мързеливо Алистър, като внимаваше да не си поема прекалено дълбоко въздух. — Не знаех, че сте толкова нетърпелив.

— Предположих, че сте направили малко упражнение, ваше благородие — отвърна Никодимъс. — Но не бързам чак толкова. Още не съм направил всичко необходимо, затова могат да си останат така, необезпокоявани, за момента.

— Не че не харесвам компанията ви, скъпи приятелю, но ако не сте дошли за бижутата, защо все пак сте тук? — попита Алистър все още, без да му обръща особено внимание.

— Дойдох да ви предупредя.

Алистър мързеливо вдигна поглед.

— За какво, за бога?

— Полицията ви търси.

— Това едва ли е изненада. Преди не съм се тревожил… Не виждам причина да се тревожа и сега.

— Само защото сър Джон не беше изпратил най-добрите си хора след вас. Бренан изглежда винаги полузаспал, но умът му е остър като бръснач. Но трябва да си държите очите отворени най-вече заради Клег.

— Клег?

— Джошая Клег. Винаги е бил зъл и повечето от нас правят всичко възможно да не се изпречват на пътя му. Получава повече пари заради предаването на избягали чираци и рядко си прави труда с по-опасни типове.

— Тогава няма защо да се притеснявам, като се има предвид, че съм един от опасните типове.

— Говори се, че получавал допълнителна помощ. Нещо като нечестно преимущество, ако разбирате какво искам да кажа.

— Обяснете ми.

— Някаква жена му помага.

— Съмнявам се, че бих разкрил тайните си на някакво създание в съучастие с полицай.

— Няма да е необходимо. Тя е вещица, така казват. Използва тъмните сили, за да помага на Клег, а той й плаща. Гледа някакви смешни карти и после казва на Клег къде да намери това, което търси. Тръпки ме побиват от всичко това, само като си помисля, наистина.

Алистър се стресна достатъчно, за да се приближи до Никодимъс. Но веднага съжали.

— Коя е тя? — попита той. — Как изглежда?

— А, значи вече се заинтересувахте от това, което има да каже старият Ник — каза лукаво мъжът. — Не знам някой да я е виждал. Крие се. Някои смятат, че е французойка. От онези, хугенотите.

Алистър беше свикнал да не позволява емоциите му да се изписват на лицето. Онова загадъчно същество от предишната вечер не беше французойка повече, отколкото той самият.

— И тази французойка представлява опасност за мен с картите и магическите си номера, така ли? Май се съмнявам.

— Джим Стебинс също не мислеше, че има за какво да се тревожи, докато не се появи Клег. Знаеше къде точно е погребал жена си и брат си, а Джим не беше казвал на никого.

Алистър потрепери леко.

— Не мисля, че мога да представлявам за този Клег такъв интерес, какъвто е предизвикал човек, изклал семейството си.

— Точно тук грешите, милорд. Частта, която ще вземе за вас, е много по-висока.

— Частта?

— Делът на този, който ви залови. Вие струвате доста, Ваша Чест.

— Колко мило. Тогава защо не ме предадете?

Усмивката на Никодимъс би изплашила и по-смели хора.

— Изкуших се, ваше благородие. Но е известен факт, че хората, които информират Клег, имат лошия навик да изчезват, преди да успеят да предявят претенциите си към полагащия им се дял от наградата. И прецених, че сте ми по-полезен, докато активно преследвате собствените си интереси, така да се каже.

— Така да се каже — повтори Алистър развеселен. — Ами тази жена? Защо Клег не я убива?

— Предполагам, че един ден тя също ще стане безполезна. Красиво момиче била, ако съдя по това, което съм чувал. Има странни очи.

Алистър подскочи.

— Не ми ли казахте, че никой не я е виждал?

— Явно не сте ме разбрали добре, Ваше Благородие. Казах, че малко хора са я виждали. И аз съм един от тях.

— Бих могъл да те удуша — намръщи се Алистър. — Ако можех да понеса да се приближа достатъчно близо до теб…

— Защо толкова се интересувате от нея, Ваше Благородие.

— Не е ли редно да се интересувам от някого, който представлява заплаха за съществуването ми?

— Но вие не давате и пет пари за Клег.

— Съвсем вярно — призна Алистър. — Винаги съм бил мечтател, Никодимъс. Много повече се интересувам от красиви млади вещици със странни очи, отколкото от някакви си полицаи. Къде мога да намеря тази тайнствена жена?

— Обикновено вземам пари за подобна информация. Но все пак, във вашия случай…

— В моя случай ще ми го кажеш, преди да ти го изтръгна от езика — каза той мазно.

— Къде, освен в Спайтълфийлдс, можете да намерите французойки. Проследих я една вечер, след като се срещна с Клег. Много е потайно това момиче. Промъкна се през задната врата като прислужница, но хората, които живеят в тази къща, не могат да си позволят прислуга. Всъщност май точно затова си помислих, че е французойка. Никога не съм я чувал да говори, но пък там живеят всички емигранти, затова предположих, че е една от тях.

— Може би — промърмори Алистър. — А може би тайнствената й дарба няма нищо общо с мен, а по-скоро става въпрос затова, че вашият приятел мистър Клег трябва да плаща за удоволствията си.

— Може би — допусна Никодимъс. — Но тя не прилича на такава. Освен това, на Клег не му се налага да плаща — половината Ковънт Гардън се страхува от него. Повечето курви с удоволствие ще вдигнат поли, стига да ги остави на мира. Освен това тя въобще не прилича на курва, въпреки тези нейни странни очи. Облича се много скромно — той присви очи към Алистър. — Какво правите?

Алистър вече бе успял да съблече кадифения си халат.

— Приготвям се за вечерна разходка. Спайтълфийлдс ми звучи като доста приятна част от града. Искате ли да ме придружите, Никодимъс?

— Имам ли избор, Ваше Благородие?

— Не голям. Освен това може да се наложи да ме защитавате от разни скитници.

Никодимъс Ботъм се подсмихна под мустак.

— Едва ли. Вие сте човек, който може да се грижи за себе си. Но ще ви покажа къде живее момичето, ако това искате от мен.

— Точно това искам, Никодимъс.

Алистър пресуши чашата си с бренди и тръгна към вратата.

 

 

Нощният Лондон странно привличаше Алистър, дори най-бедняшките му квартали. Скромната малка сграда, в която, както го увери Никодимъс, живее мис Браун, не се различаваше особено от останалите малки, схлупени жилища, които приютяваха по-голямата част от френските протестанти. Имаше обаче една разлика. Интересна разлика.

Той и Никодимъс не бяха единствените, които наблюдаваха къщата. Други двама мъже изглеждаха също толкова заинтригувани.

Алистър имаше поглед на котка — виждаше в тъмното и беше почти свръхестествено наблюдателен. За това, с което бе избрал да се занимава, му беше необходимо изключително внимание. Един човек стоеше до далечния ъгъл на улицата и се сливаше със сенките, но Алистър виждаше очертанията на високата му фигура, едрото тяло и очи, наблюдателни почти колкото неговите.

Все пак погледът на този човек беше вперен в къщата и той явно не знаеше, че не е сам тук, в тази студена есенна нощ.

Другият мъж се разхождаше бавно наоколо и изглеждаше погълнат от собствените си проблеми, но рязкото поемане на въздух от страна на Никодимъс разубеди Алистър, че това е просто случаен минувач.

— Клег — прошепна Ботъм. — Какво, по дяволите, прави тук?

— Нали казахте, че тя работела с него?

— Не и през нощта. Не и ако семейството й може да разбере. Сигурно я следи. Сигурно не й се доверява. Но пък Клег не вярва на никого.

— Явно е мъдър човек.

— Много е умен, наистина, за съжаление. И точно това го прави толкова опасен. Внимавайте с него, Ваше Благородие. Пазете се от такъв като него. Ако успее, той ще стане причина за падението ви.

— А другият човек?

— Какъв друг човек? — попита Никодимъс.

Алистър погледна към тъмния ъгъл, но едрият мъж беше изчезнал, беше се стопил в сенките.

— Няма го — каза рязко той.

— Виждате доста неща, Ваше Благородие. Но е най-добре да съсредоточите вниманието си върху настоящата опасност, а не да търсите призраци в сенките.

Алистър отново погледна към сградата. От време на време женска фигура минаваше покрай слабо осветения прозорец, но не можеше да разбере дали това беше мис Браун. Не че се съмняваше. Колко гледачки с осанка на благороднички и странни очи можеше да има в Лондон? Фактът, че работеше за врага му, само правеше изкушението още по-силно.

— Предполагам, че не знаете името й?

— Мога да си поставя за цел да го разбера. Но ще трябва да бъда много внимателен… Не искам Клег да разбере, че ме интересува. Не искам Клег дори да си спомня, че съществувам.

— Разберете името й заради мен, Никодимъс — каза Алистър, без да сваля погледа си от прозореца. — А аз ще удвоя дела ви от снощната работа.

— Вие сте добър човек, не съм ли го казвал друг път?

— Изключителен пример за добродетелност — промълви развеселен Алистър, като продължаваше да се взира в малката къща. — Щом така казвате. Щом така казвате…

 

 

— За вас говорят вече всички, скъпа — изгука лейди Пламуърти иззад чинията с дребни сладки.

Беше късно следобед на следващия ден, а Жасмин не беше яла от сутринта.

Бяха минали месеци, откак бе пила наистина хубав чай в порцеланова чаша. Досега не бе осъзнавала колко много й липсват дребните удобства на живота. Беше се научила да съсредоточава вниманието си върху по-важни неща, като живота и смъртта например, и въпреки това елегантната чаша чай я съблазни.

— Така ли — учтиво отвърна тя, полагайки усилия да не глътне целия сладкиш наведнъж.

— Изглежда, много познавате. Получих много бележки от мои приятели, които питат за вас и ме засипват с разкази за потвърждението на предсказанията ви. Разбира се, някои казват, че сте вещица, но, за щастие, в Англия вече не горим вещици.

Смехът на лейди Пламуърти би трябвало да я смути, но тя дори не мигна.

— Имам дарба — каза Жасмин. — Нямам представа откъде се е взела, но ви уверявам, че не съм сключила договор с дявола — беше сключила договор със съдбата, добави на себе си. Една сделка, която не интересуваше никого, освен самата нея. — Просто виждам неща, които другите хора не могат.

— Имате дарба да предсказвате бъдещето, но вкусът ви относно облеклото е скучен до отчаяние.

Лейди Пламуърти потрепери театрално, разглеждайки дрехите на Жасмин. Момичето знаеше прекрасно как изглежда и нямаше никакво намерение да се променя. Беше обикновена млада жена с достатъчно извивки, не особено забележителни черти, с изключение на проклетите й очи и обикновена кестенява коса. Гардеробът й беше ограничен от липсата на средства и тя все още се обличаше с обикновените дневни рокли от младежките си години. Бяха шити от най-добрите шивачки, бяха от материи с отлични качества и въпреки че малко се изпъваха по извивките на тялото й, вършеха добра работа.

— Добри са ми дрехите — промълви тя и си взе друга сладка. Беше й четвъртата и се надяваше с цялото си сърце, че лейди Пламуърти няма да забележи.

— Изглеждате толкова обикновена! Една предсказателка не бива да изглежда обикновена. Ще кажа на моя шивач да измисли нещо подходящо. Не е необходимо да ми благодарите, скъпа. Просто ще си удържа от парите, които ще ви платя за работата.

Жасмин си взе пета сладка. Не си направи труда да спори. Можеше да й стане лошо, но другата възможност — да я хвърли в лицемерното лице на лейди Пламуърти — беше неприемлива, макар и доста изкусителна.

— Но гостите ми чакат, и то доста нетърпеливо — продължи лейди Пламуърти и стана. — Ако изтриете трохите от лицето си, можем да отидем при тях и да започнем. Подготвили сте се, нали?

— Разбира се.

Това всъщност беше лъжа. Жасмин се справяше много по-добре на празен стомах, но пък, от друга страна, нямаше намерение да дава на тези сноби най-доброто от себе си. Някои от нещата, които виждаше в картите, бяха прекалено тревожни, за да могат те да се справят с тях.

Той беше в стаята. Трябваше да се досети — това обясняваше неестественото свиване на стомаха й, нервното й напрежение. Стоеше настрана от групичките хора и я наблюдаваше мързеливо, но някак напрегнато, и й се прииска да се обърне и да тресне широката двойна врата зад себе си.

Разбира се, това беше невъзможно. Първо, защото неприятният майордом държеше вратата. И, второ, тя не беше страхливка и нямаше намерение да показва неспокойствието си на никого, особено на него.

Тя просто не му обърна внимание и седна безмълвно пред същата маса, покрита със зелено сукно, която бе използвала и преди. Извади кадифената кутийка с картите от чантичката си и се приготви да започне.

В началото беше доста просто. Видя свързването на мис Окейн с някакъв млад лорд, който щеше да я направи щастлива. Успокои лейди Барнет, че дъщеря й ще се омъжи добре. Синьорина Варвело щеше да прекара приятна почивка на Континента, където щеше да намери отговора на мечтите си, а възрастната мис Хамилтън щеше да открие изгубения медальон.

Докато говореше всичко това, тя усещаше, че той я наблюдава, присвитите му кехлибарени очи се плъзгаха по обикновеното й дребно тяло като силните му, изящни ръце. Не го харесваше. Тревожеше я по начин, доста по-различен от Джошая Клег.

Клег просто го презираше, защото беше отвратително, злобно, опасно същество.

Мъжът, който я наблюдаваше, също беше опасен, но по различен начин. Той я нервираше, отвличаше вниманието й от картите към себе си и тя изведнъж осъзна, че си играе с един кичур, измъкнал се от грижливо прибраната й коса.

— Мой ред е — каза весело млада жена и седна на опразнения стол. — Кажете ми какво е бъдещето ми, о, загадъчна!

Жената беше изумително красива, почти колкото Фльор. Очите й грееха от радост, добро здраве и увереността, че е обичана.

Жасмин бавно взе картите.

— Не е необходимо да ми казвате за кого ще се омъжа — каза дамата. — Вече съм омъжена. Искам да знам колко деца ще имам.

— Освен това, което носите? — попита тихо Жасмин, размесвайки картите.

— Но аз не съм… — Жената спря. — Всъщност аз не знаех…

Жасмин вдигна поглед и й се усмихна.

— Едно здраво момченце, лейди Грант, за вас и вашия съпруг. След осем месеца.

Врявата, която се вдигна след тези думи, беше почти оглушителна и Жасмин прокле бъбривия си език. Трябваше да държи устата си затворена, като само направи някакъв намек и остави всичко така. Лейди Грант щеше скоро да разбере, че е бременна — не беше необходимо Жасмин да огласява новината.

Главата й бучеше, стомахът й се бе свил на топка, ръцете й трепереха. Имаше още поне половин дузина млади жени, нетърпеливи да чуят бъдещето си, и тази мисъл я накара да изпусне картите.

Когато се наведе, за да ги събере, една ръка покри нейната. Вече познаваше тази ръка.

— Мис Браун е уморена — каза той. — Сигурен съм, че останалите ще я извинят.

Той вече я беше хванал под ръка и й помогна да стане, а тя беше прекалено изморена и объркана, за да се възпротиви.

— Гленшийл, много сте лош! — каза лейди Пламуърти. — Обещах на гостите си, че всички ще чуят предсказанията за бъдещето си.

— И ще ги чуят. Някой друг път.

Той я изведе от стаята и тя нямаше друг избор, освен да тръгне с него. Не можеше да го погледне, успя единствено да успокои неравното си сърцебиене.

Само след малко тя се озова седнала в някакъв малък, тих салон. Сякаш от нищото се появи чаша вино и вратата се затвори, за да не им пречат натрапници. Като се изключи това, че натрапникът, от когото най-много се страхуваше, беше тук, облегнат на вратата, впил поглед в нея.

— Коя всъщност сте вие, мис Браун? — попита той с измамно вежлив глас.

По друго време тя би се възхитила от гласа му — дълбок, приятен, успокояващ. Като котешко мъркане.

Тя бавно си възвръщаше самообладанието.

— Това едва ли има значение, сър.

— Просто една обикновена вещица, така ли?

— Не съм вещица! — изстреля тя, разгневена от думите му.

— Не, разбира се, че не сте — каза той и тръгна към нея. Беше много по-висок, отколкото бе предполагала, но грациозната му походка сякаш намаляваше височината му. Надвеси се близо, опасно близо, и каза с глух, прелъстителен глас: — Вие сте мис Жасмин Мейтланд и преди сте живели в Мейтланд Парк. Нали?

Тя вдигна поглед, изпълнен с ужас.

— Вие сте вещицата, не аз.