Ан Стюарт
Принцът на меча (2)

Глава 2

Жасмин Мейтланд беше майстор в прикриването на емоциите си. Този мъж я беше нервирал и въпреки че полагаше огромни усилия, не успяваше да си го избие от главата. Имаше няколко разумни обяснения за въздействието му върху нея. Най-малкото, беше привлякъл вниманието й в момент, в който гадаеше, а тогава беше много уязвима. Беше толкова погълната от картите, че обичайните й защитни сили я изоставиха, превръщайки я в лесна плячка за мародери.

Не беше съвсем сигурна защо мисли за него по този начин. Намираше се сред цвета на лондонското общество, а мъжът, който застана зад нея, беше от най-елегантните. Беше усетила погледа му върху гърба си, но успя да се съсредоточи върху картите. Всички я зяпаха и наистина би било глупаво от нейна страна да им позволява да се намесват в работата й.

Да, но очите му бяха по-различни. Когато най-после заговори, давайки й повод да се обърне, тя се изуми от това, което видя.

Представяше си го тъмен и опасен, въпреки че не беше сигурна защо. Всъщност той изглеждаше като повечето благородници: от покритите му със скъпоценни камъни високи обувки до грижливо накъдрената перука. Държеше дантелена кърпичка в едната си ръка — без съмнение, добре напарфюмирана — и я гледаше така, сякаш е насекомо.

Веднага я подразни. Беше отпуснат, мързелив и прекалено циничен и я гледаше така, сякаш знаеше, че е лъжкиня, готова да измами приятелите му и да им измъкне трудно спечелените пари. А те се перчеха с парите си, помисли си Жасмин и се намръщи. Бяха ги наследили, както щеше да се случи и с нея, ако баща й не беше един безпомощен пройдоха.

И въпреки че тя беше тук в известен смисъл чрез измама, все пак нямаше лоши намерения. Всъщност, ако успееше да добави към малкия семеен доход някоя и друга пара чрез гледане на карти, това нямаше да навреди никому. Дори можеше да пречисти поне малко душата й.

Беше глупаво от нейна страна да се тормози за естеството на работата си. Да помага на полицията да залавя престъпниците, сигурно беше благородна кауза, полезна за обществото и за финансовото състояние на собственото й семейство.

Само ако не й се налагаше да работи с хора като Джошая Клег.

Тя се обърна отново и се съсредоточи върху картите, прогонвайки от главата си подобни безполезни мисли. Но мъжът, когото лейди Пламуърти нарече Гленшийл, не можеше така лесно да й излезе от ума. Дълго след като бе излязъл от стаята, а тя усети кога точно стана това, той не напусна мислите й. Не като човешки образ, а като усещане за някакво странно, високомерно презрение.

Презрението не беше нищо ново за нея и нямаше никаква причина да се развълнува точно от неговото отношение. Ако беше научила нещо през няколкото години, откак семейство Мейтланд изгуби положението си в обществото, то беше, че класата и богатството бяха всичко в този живот. И докато семейство Мейтланд, които преди живееха в Мейтланд Хол, Ландшайър, Нортъмбърланд, все още притежаваха знатния си произход, крайната им нищета ги превръщаше в нежелани от обществото. Всички им обърнаха гръб — познати, близки приятели, далечни роднини. Всички, без съмнение, се страхуваха, че или лошият късмет на семейство Мейтланд е заразен, или че може би ще им поискат заем.

В резултат мисис Мейтланд и двете й дъщери живееха сами и в крайна бедност близо до тъкачите на коприна в Спайтълфийлдс и дори и това трудно съществуване беше изложено на опасност, преди Жасмин да вземе решение да ги спаси всичките. Съдбата я беше дарила с един талант още от детството й. Сега тя го съчета с колода карти за гадаене и се зае да изкарва прехраната за семейството си.

Беше й трудно да се съсредоточи върху картите пред себе си. Обикновено се опитваше да пести енергията си — повечето от тези тесногръди хора се интересуваха само от три неща — богатство, власт и секс. Младите жени искаха да разберат как да се омъжат за тези неща; младите мъже — как да ги придобият, а по-възрастните — как да ги задържат. Беше съвсем лесно да им кажеш това, което искат да чуят.

Но този мъж я бе извадил от равновесие. Вече виждаше съвсем ясно това, което показваха картите — смъртта на млада родилка, друга жена, умъртвена от побъркания си съпруг. Виждаше лудостта на сифилиса, надвиснала над бъдещето на млад мъж, и не можа да издържи повече. Блъсна картите и затвори очи.

— Съжалявам — промълви. — Не мога да направя нищо повече.

Ръцете й трепереха леко, докато се опитваше да възвърне самообладанието си. Чу се недоволно мърморене. Беше почти два сутринта и тя беше на края на силите си. Повечето от тези излъскани създания изглеждаха готови да стоят тук цяла нощ, но Жасмин имаше нужда от тишина, която да облекчи главоболието й, имаше нужда от леглото си.

Гостите на лейди Пламуърти я бяха изоставили, насочили вниманието си към други забавления, когато Жасмин тръгна по широките мраморни стълби, вкопчена в парапета. Майордомът я чакаше във фоайето заедно с двама начумерени лакеи и тя се зачуди дали лейди Пламуърти не е заповядала да я придружат до вкъщи.

Жасмин беше късогледа и затова, чак като стигна до най-долното стъпало, видя враждебността в погледа на прислужника.

— Смарагдите на нейно благородие са изчезнали — каза той. В гласа му прозвучаха обвинителни нотки.

— Не съм изненадана — отвърна Жасмин с измамно спокойствие.

— Да, не бих казал, че сте. И сигурно няма да се изненадате от това, че нейно благородие настоя да ви претърсим, преди да се измъкнете със скъпоценностите.

Лицето му беше изпито, жестоко, с дебели устни. Жасмин не помръдна.

— Това наистина не ме изненадва, но вие няма да ме докоснете.

Вече бе забелязала, че всички прислужници на лейди Пламуърти са едри здравеняци, а това я изпълваше с лоши предчувствия. Майордомът не беше много висок, но раменете му бяха широки и силни, а ръцете — огромни.

— И кой ще ми попречи да изпълня задължението си, мис? — ухили се той.

— Аз.

Явно беше по-изплашена, отколкото осъзнаваше. Дори не бе забелязала кога се е приближил. Мъжът от салона, Гленшийл, онзи с елегантното презрение, й се притичаше на помощ.

— Ваше благородие, това създание… — започна провлечено майордомът.

— … не е напускало салона през цялата вечер, Хокинс. Просто не е възможно тя да е откраднала бижутата на нейно благородие. И защо предположихте, че са у нея?

— Има толкова много места… — промърмори Хокинс, впил поглед в Жасмин.

Двамата лакеи се бяха оттеглили.

— Хокинс, ти ме шокираш! — подигравателно каза мъжът. — Нямах никаква представа, че може да съществува подобна поквара.

Жасмин се осмели да го погледне, макар че въобще не й се искаше да го прави. От толкова близо можеше да види очите му — светлокафяви, почти кехлибарени. Имаше тесен, леко закривен нос, високи скули и широка уста, разтегната в подигравателна усмивка, сякаш целият свят му се струваше едновременно скучен и забавен. Изглеждаше като човек, който знае доста за покварата, и Жасмин не би се поколебала да му го каже, ако не й се бе притекъл на помощ, макар че нямаше никаква представа какви са подбудите му. Редно беше да се държи добре, поне за момента.

Хокинс очевидно разбра, че е победен. Отдръпна се от вратата и промърмори:

— Много добре, милорд. Ще кажа на нейно благородие, че вие сте преценили, че не е пристойно да се занимаваме с младата дама.

— Бърборко — каза мъжът и се засмя глухо. — Ами парите?

— Парите ли, сър?

— На мис Браун е било обещано да й се заплати за труда, който положи тази вечер, нали?

Тя усети твърдостта, която се прокрадваше зад провлечения му говор.

— Не съм се убедил… — започна Хокинс, но явно нещо в израза на мъжа го накара да спре, защото се обърна, взе малка кесия с монети и ги хвърли в краката на Жасмин.

Тя понечи да се наведе, за да я вземе, но нейният циничен рицар беше по-бърз. Сложи белите си, силни, елегантни ръце върху раменете й, задържайки я неподвижна.

— Сигурно изпусна кесията — каза почти мазно Гленшийлд. — Вземи я, ако обичаш, Хокинс, и я подай на младата дама.

Жасмин беше почти сигурна, че майордомът ще откаже, а тя толкова се нуждаеше от тези пари. Но ръцете върху раменете й й пречеха да се помръдне.

Сега го виждаше съвсем ясно. Не беше толкова млад, колкото й се бе сторил отначало. Кехлибарените му очи бяха някак сурови, както и устните, които загатваха за не особено невинен опит.

Хокинс пресече стаята, приклекна пред нея и вдигна кесията. Тя устоя на изкушението да го ритне, докато беше наведен, после прие тежката кесия, като промърмори някаква благодарност.

— Много добре, Хокинс — каза мъжът. — А сега можеш да накараш някой от лакеите да извика файтон за младата дама, докато ти и аз разговаряме с господарката ти.

Той я пусна — освободи я — и й беше необходимо известно време, за да осъзнае, че е останала сама в просторното фоайе. Отчаяно й се искаше да види какво има в кесията, но не можеше да се бави повече. Нямаше да се прибере вкъщи с файтон. Първо, нямаше намерение да похарчи толкова трудно спечелените си пари за подобен лукс и второ, в Спайтълфийлдс никога не идваха файтони, а тя беше достатъчно разумна, за да не привлича вниманието върху себе си.

Нощта беше хладна, но тя не си направи труда да потърси наметката си. Искаше просто да избяга — от прекалено усърдния Хокинс и от тревожещото я присъствие на този загадъчен, присмехулен Гленшийл. Беше се научила как да се движи по нощните улици на Лондон, а освен това почти на всички в подземния свят им бяха известни връзките й с Джошая Клег, за да предприемат каквото и да било.

Тя се измъкна в нощта като сянка, благодарна, че никой не я видя да излиза.

 

 

— Непослушно момче! — Изолд Пламуърти го тупна с ветрилото си от слонова кост и едва не счупи нежната му рамка. — Да се занимавате със слугите ми! Почти бих си помислила, че имате някакво вземане-даване с това момиче.

Алистър се усмихна леко.

— Никога преди не съм я виждал, Изолд. Но имам слабост към безпомощни деца, а и не ми хареса мисълта Хокинс да я докосва с месестите си ръце.

— И тя да избяга със скъпоценностите ми! Много лошо сте постъпили, Алистър!

— Знаете прекрасно, че не тя е откраднала бижутата ви, Изолд. Това е дело на Котката.

— Не е сигурно…

— Откога смятате, че в живота въобще има нещо сигурно? Изборът ви е прост. Можете да обявите, че сте били измамена от едно момиче, което предсказва бъдещето и краде бижутата ви, или… — Той спря, а Изолд веднага клъвна.

— Или какво?

— Или можете да се насладите на положението си на последната жертва на Котката. Котката не е ловувала от доста време — явно бижутата ви са били достатъчна примамка, за да се изкуши отново. На ваше място бих приел това като комплимент, Изолд.

Лейди Пламуърти се усмихна.

— Съвсем вярно.

— И отгоре на всичко, вие открихте истински бисер, една гадателка, която наистина предсказва бъдещето. Ще станете още по-известна сред обществото. Всеки ще иска да чуе за приключенията ви с Котката, всеки ще иска да разбере къде сте открили мис Браун.

— Аз не се опитвам да подобря положението си в обществото… И така съм си съвсем сигурна — каза лейди Пламуърти, което нямаше нищо общо с истината и със собствения й долен произход. — Все пак имате известно право, Алистър. Мис Браун има истинска дарба, нали? А тези нейни очи… доста обезоръжаващи. Сякаш може да види в душата ти.

Алистър откровено се съмняваше, че Изолд Пламуърти въобще някога е имала душа, но се насили да хване пълната й, украсена с пръстени, ръка и да я стисне многозначително.

— Вие сте много щедра жена — промълви той, без да му мигне окото.

Изолд се ухили.

— Всъщност никога не съм харесвала особено тези смарагди — довери му се тя. — Доста са малки. Така ще си имам извинение да си купя нови.

Алистър помисли за грозните, огромни скъпоценни камъни, скрити в джоба му, но успя да запази спокойното си изражение.

— А мис Браун?

— О, колко сте прав! Ще я извикам на следващото си соаре. Всичко ще е много тайнствено — ще помоля гостите да се облекат в черно, няма да се играят карти, няма да има музика… Ще стане почти зловещо.

— Прекрасно. Всички останали ще последват примера ви.

— Разбира се.

— Но къде намерихте това очарователно създание? — попита той с точно премерен интерес в гласа. — Никога не съм виждал карти като нейните. И е голяма рядкост англичанка с обикновено потекло да познава подобно изкуство.

— Обикновено потекло? — повтори Изолд и се изсмя грубо. — Така си мислите вие, момчето ми. Семейството й… Е, това не ви влиза в работата. Нито пък ви интересува къде съм я открила. Тя е моята малка тайна и възнамерявам да я използвам по най-добрия възможен начин.

— Сигурно нямаше да осъзнаете какво съкровище държите в ръцете си, ако не ви го бях изтъкнал.

Алистър не показа раздразнението си. Не позволяваше на никого да разбира какви са чувствата му. Той самият полагаше големи усилия да не ги забелязва. Чувствата бяха глупави, слаби, скучни. И той ги ненавиждаше.

Но лейди Пламуърти беше добър познавач на хората.

— Няма смисъл да се опитвате да ме прилъжете. Тя ще си остане тайна. Ако имате някакъв особен интерес към нея, просто ще трябва да проявите търпение — едно качество, с което не сте особено запознат. Ще я видите отново достатъчно скоро.

Алистър не беше човек, който вярва в насилието, нито пък в излишното напрягане. Просто се взираше в самодоволното жабешко лице на лейди Пламуърти и разсеяно си помисли, че му се ще да я удари гръм. Но съдбата винаги бе оставала глуха за желанията му.

Той се поклони над ръката й, докосвайки леко с устни диамантените пръстени с истинско благоговение. Но нямаше никакъв шанс да ги свали — плътта бе обвила здраво златните халки.

— Винаги ще си останете кокетка, милейди — каза той.

— Ще направя и нещо повече, Алистър. — Тя се изсмя високо.

— И ще разбиете сърцето на младия Калдъруд? Не бих могъл да му причиня това. Видях го, че ви търси в игралната зала.

В интерес на истината, той се криеше от нея в игралната зала, но Алистър беше безмилостен, когато трябваше да спасява собствената си кожа. Изолд определено щеше да предпочете едно красиво двайсетгодишно момче пред преситения трийсет и две годишен мъж. И затова можеше единствено да благодари на Бога.

Лейди Пламуърти се разбърза, за да не изпусне плячката си, а Алистър изгледа подигравателно Хокинс.

— Виждаш ли, Хокинс, твоята съвест е чиста. Не само че положи всички усилия, за да изпълниш заповедта на господарката си, но ти беше спестено и отвратителното задължение да причиниш болка на една невинна млада дама.

— Много се радвам, сър — каза кисело Хокинс.

Алистър тръгна към него.

— Предполагам, че просто ще се наложи да си намериш някоя друга млада жена, на която да причиниш болка, нали?

— Да, сър — отвърна Хокинс и очите му злобно заблестяха. — Няма да е много трудно, милорд.

— О, да — промълви Алистър, — но може да се наложи и да спиш с нея, а това няма да ти е и наполовина толкова забавно.

— Не непременно, сър. В Лондон може да се намери всичко на съответната цена. — Той вдигна глава, вперил дръзко поглед в Алистър.

Ако беше друг човек, Алистър би се възхитил на хладнокръвието му, но около Хокинс витаеше някаква злоба, която не го забавляваше.

— Съвсем вярно — отвърна Алистър. — Но ако още веднъж се приближиш до мис Браун, ще ти отрежа ръцете.

Изражението на Хокинс не се промени.

— Да, сър — каза вежливо.

Тя си бе заминала, разбира се, и то без файтон. Не би трябвало да се изненадва — мис Браун беше достатъчно предприемчива, за да чака кротко, докато двама аристократи решават бъдещето й.

Може би трябваше да се страхува за безопасността й. Улиците на Лондон едва ли бяха сигурно място за една почтена млада жена, особено ако носеше солидна сума пари и най-вече — посред нощ.

Но мис Браун с очарователните очи съвсем не беше просто обикновена млада жена и той не се и съмняваше, че някак си щеше да успее да се добере невредима до вкъщи. От това, което знаеше, тя би могла да живее и от другата страна на площада, да бъде например гувернантка в една от големите къщи наоколо.

Не приличаше на гувернантка. Не приличаше и на вещица, като се изключат очите.

Но знаеше прекалено много за смарагдите на лейди Пламуърти. Не бе дала вид, че свързва него с изчезването им, но той беше любопитен дали това беше догадка от нейна страна, или наистина притежаваше дарба.

На карта бяха заложени безопасността му — и средството му за препитание. Шестият граф Гленшийл оцеляваше, не, просперираше, като вземаше скъпоценностите на богатите и раздаваше получените пари на бедните — точно като Робин Худ едно време.

Разликата беше в това, че той олицетворяваше бедните със себе си и парите не отиваха никъде другаде, освен в собствените му дълбоки джобове.

И наистина въобще не му пукаше дали мис Браун можеше да вижда в бъдещето, в миналото, да се рови в тайните му. Той просто искаше да се зарови в полите й.

Но първо трябваше да я открие.

 

 

Почти на зазоряване, Жасмин най-после си легна. Чуваше шумното хъркане на майка си, което отекваше в малката къща, докато сестра й, Фльор, лежеше в голямото легло, което делеше с Жасмин, и спеше съня на невинните.

Жасмин се съблече, преди да се поддаде на изкушението и да отвори кесията. Струваше си глупавия егоизъм на гостите, заплахата от претърсване и Бог знае още какво от страна на този зъл майордом. Струваше си дори най-обезпокоителната част от вечерта — присъствието на този мъж, който и да беше той. Този мъж с очи като топази, с белите, силни ръце, с леко присмехулното си държане и още нещо, нещо много по-лично, което представляваше дори по-голяма заплаха от Хокинс.

Парите бяха достатъчно, за да плати на месаря, на хазяина, на зарзаватчията и щяха да й останат още доста. Може би достатъчно, за да наеме прислужник за тежката работа. А може би дори щяха да стигнат за нови рокли за Фльор и мисис Мейтланд.

— Къде беше?

Фльор седна в леглото. Златисторусите й коси се спускаха по идеалните рамене, морскосините й очи бяха все още замъглени от съня. Жасмин й се усмихна с обич и за кой ли път се зачуди как беше възможно съдбата да й даде такова прекрасно създание за сестра.

— Тук, миличка — отвърна тя и върна монетите в кесията.

— Събудих се преди няколко часа и леглото беше празно.

— Не можах да спя… Отидох да си налея чаша мляко. — Лъжите идваха прекалено лесно. Не й харесваше, че трябва да лъже Фльор и майка си, но не виждаше друга възможност.

— Твоята половина от леглото не беше докосвана.

— Не се въртя.

— Страхотна лъжкиня си — промълви глухо Фльор. — Няма ли да ми кажеш с какво се занимаваш, Джес? Не трябва да носиш този товар на плещите си сама.

— Значи не съм чак толкова страхотна лъжкиня — отвърна Жасмин и се усмихна леко. — Не, няма да ти кажа с какво се занимавам. Няма нужда да знаеш. Достатъчно е да ми имаш достатъчно доверие, за да си сигурна, че никога не бих направила нещо нередно.

— Знам, че е така! — разпалено отвърна Фльор. — Тревожа се за теб, Джес. И аз трябва да поема своята част от…

— Твоята част те чака, миличка. Само на деветнайсет си. Веднага щом стъпим достатъчно на краката си, за да можем да се представим в обществото, ще се наложи да привлечеш вниманието на някой изключително богат, поразително красив, невероятно мил млад мъж, който ще се ожени за теб и ще те направи неземно щастлива. И той ще изпитва огромно желание да се грижи за бедните ти сестра и майка.

Това го беше чувала много пъти и Фльор вече не беше сигурна, че сама си вярва, но успя да се усмихне.

— Ще бъде хубаво, нали? — Тя въздъхна и се отпусна на възглавниците.

— Ще бъде чудесно, Фльор — каза решително Жасмин. Щеше й се да го повярва.

Отпусна се върху мекото пухено легло.

— Ами ти, Джес? Няма ли все пак да промениш решението си? Няма ли да намерим и за теб някой красив богат млад мъж? — промърмори Фльор, която отново се отпускаше в обятията на съня.

Без да иска, си спомни за Гленшийл, за хладните му очи и силни ръце. Зачуди се какво да каже, но разбра, че няма смисъл. Фльор беше заспала.

Жасмин остана будна, с широко отворени очи и мислеше за събитията от изминалата нощ.

Не й бяха необходими карти, за да гадае. Всъщност беше прекалено изморена дори да се опитва, но картините танцуваха пред очите й, колкото и да искаше да ги прогони.

Марила я бе предупредила, че това ще се случи. Марила я бе предупредила за многобройните начини, по които ще трябва да си плати затова, че има тази дарба, част от които бяха да изостави всяка надежда за щастливо бъдеще, семейство, любим мъж, за деца, които толкова много искаше да има.

Тя беше направила своя избор още преди години и щеше да се наложи да се задоволи с децата на Фльор. Щеше да бъде най-добрата сестра, най-добрата леля, която някога е съществувала. Щеше да опознае светове, които повечето хора дори и не знаеха, че съществуват, и не ги разбираха. Но щеше да й бъде отнето онова, което повечето хора приемаха за даденост.

Тогава беше твърде млада, за да вземе такова решение. Едва на единайсет, доверчива, надарена и не достатъчно умна, за да избяга, когато Марила я накара да избира. И в крайна сметка и двете разбраха, че въобще не е имала право на избор.

Кой би си помислил, че възпитаната детегледачка от Бъркшайър има повече дарби от най-дивата циганка? Кой би си помислил, че тъмните изкуства оживяват в едно тесте карти, което казваше прекалено много?

И кой би си помислил, че Жасмин Мейтланд от Мейтланд Хол ще бъде привлечена толкова силно от тези карти и дарба за врачуване, която засенчваше дори тази на учителката й?

Но сега вече беше твърде късно. Картите на Марила бяха нейни, дарбата й — също, но десетократно по-силна. Можеше да погледне към картите и да види миналото, бъдещето, настоящето. Виждаше неща, които никога не би искала да види — смърт и разрушение. Въпреки че виждаше и радост, понякога й се приискваше да хвърли изтърканата колода карти в огъня.

Но картите щяха да я преследват. Както го направиха тогава. Тя затвори очи. Искаше сънят да дойде по-бързо, но картите се завъртяха пред очите й — все по-бързо и по-бързо — и всяко лице й напомняше това на Гленшийлд.

Не искаше да се опитва да разбира. Защо този мъж я преследваше в съня, беше въпрос, върху който не искаше да се замисля. Стисна още по-силно очи, опитвайки се да мисли за дръзкия крадец и картите, които й бяха казали за присъствието му в дома на лейди Пламуърти.

Но виждаше само Гленшийл.