Ан Стюарт
Принцът на меча (19)

Глава 19

Къщата на Кларджис Стрийт беше тъмна, студена и празна. Жасмин не забеляза нищо друго, докато заедно с Никодимъс се опитваха да пренесат кървящото, неподвижно тяло на Алистър нагоре по стълбите. Три проклети тесни площадки, а Алистър зловещо мълчеше.

В спалнята беше много студено. Успяха да го сложат върху леглото. Беше толкова неподвижен, че Жасмин се наведе по-близо, за да се увери, че още диша.

— Аз тръгвам — обяви Никодимъс, без да помръдне.

— Къде е прислугата?

— Идват само през деня, с изключение на Малкин, а той още пази онази врата в Кент. Елате с мен, мис. Той се справи досега и ще оцелее, докато Малкин се върне, за да се погрижи за него.

— Сам в тази студена къща, прострелян? Ще умре.

— Господи, мис, той ще умре така или иначе. Не е необходимо да повлича и вас след себе си.

— Бихте ли запалили свещите, мистър Ботъм, преди да ни напуснете? — попита тя с най-спокойния си тон. — Трябва да видя колко лошо е ранен.

Плътта му беше студена, когато свали подгизналата риза. Знаеше какво означава тази влага — кръв, просмукала се в черната коприна. Беше толкова съсредоточена върху пациента си, че почти не забеляза кога в стаята стана светло, концентрирана единствено върху смъртно бледото лице на Алистър под петното кръв.

Изглеждаше прекалено млад, помисли си тя. Прекалено млад да умре. Тя се обърна и видя, че Никодимъс стои до нея, стиснал комплект ленени чаршафи.

— Ще имате нужда от превръзки — каза кисело той. — Почистете го, докато запаля огъня, а след това ще си тръгна, независимо дали ще дойдете с мен или не.

Тя му се усмихна мило.

— Бог да ви благослови, Никодимъс. Ще го спасим.

— Не разчитайте на мен за нищо — протестира Никодимъс. — Аз съм тук, за да се грижа за собствената си кожа.

— Да, Никодимъс — отвърна тя и целуна мургавата му буза, преди отново да се обърне към пациента си.

Изгуби представа за времето. Беше опитна лечителка — Марила я бе научила на всичко, което знаеше за изцеряването. Когато успя да измие кръвта от силното тяло на Алистър, разбра, че нещата не са чак толкова зле, колкото се бе страхувала. Куршумът бе минал през рамото му, разкъсвайки мускула, но беше излязъл, така че не беше необходимо да го вади тя. Изглежда, нямаше счупени кости от падането, а когато превърза раната, той сякаш се поуспокои.

— Дайте да сложим чаршафи на леглото — провлече Никодимъс в ухото й и тя подскочи стресната.

Чак сега осъзна, че в стаята е топло от огъня, който той бе запалил, и че слънцето е изгряло.

— Не трябваше ли вече да сте заминали? — попита тя, прокарвайки пръсти през разбърканите си коси.

— И двамата трябваше да сме заминали — отвърна нацупено той, разгъвайки един чаршаф. — Не трябваше да настоявате да останете и съвсем сигурно не би трябвало да сте тук сега. Мога единствено да се надявам, че ще умре от раните си, в противен случай ще ме убие, когато разбере, че не съм ви върнал в Кент.

— Никодимъс…

— А сега трябва да се погрижите и за себе си, мис. Слезте долу и си направете чай, ако в тази къща въобще има подобни неща, докато аз облека негово благородие в прилични дрехи. Не е прилично почтена млада дама като вас да стои при гол мъж! — обяви той.

— Той гол ли е? Бях толкова заета с раните му, че дори не съм забелязала — каза Жасмин и се наведе покрай Никодимъс, за да погледне по-добре.

Никодимъс я отблъсна най-безцеремонно.

— Срамота, мис!

Тя се усмихна уморено, докато отстъпваше назад.

— Ако в къщата има чай, ще го открия — каза тя и тръгна към коридора. — Ще направя чаша и за вас, Никодимъс.

— Бог да ви закриля, мис, но бих предпочел да намеря брендито на негово благородие. Мисля, че то ще свърши най-добра работа и на трима ни.

— Чай, Никодимъс — каза строго тя. — Още е твърде рано за алкохол.

Къщата беше малка и добре подредена, като се изключат кървавите петна по стълбите, отбелязващи пътя им от входната врата към спалнята. Кухнята в приземието беше тъмна и студена. Отне й доста време да открие трески и да запали огън. Чай имаше, да, но не и още кой знае какво, а Жасмин изведнъж осъзна, че е много гладна.

Пиеше втората си чаша, когато Никодимъс се появи.

— Той си почива — каза й той и си наля чаша чай. — Ако не беше паднал, сигурно дори нямаше да изгуби съзнание. Раната му не е толкова лоша, въпреки че е изгубил много кръв. Само да се събуди и край на тревогите ни.

— Не знаех, че се тревожите.

— Още съм тук, нали? Макар че ако не направя нещо с онази проклета карета, ще затънем до гуша в ужасна каша. Като стана въпрос за каша, тук има ли нещо за ядене?

— Не много.

— И сигурно не можете и да готвите — изсумтя Никодимъс.

— Не съм изнежената аристократка, за която, изглежда, ме мислите — отвърна спокойно тя.

— Вярно е, мис. Нямаше да можете да последвате Котката по покривите, ако бяхте. Готова ли сте да се върнете с мен? Ако побързаме, може би ще успеем да се измъкнем от града, преди някой да е забелязал каретата. Можете да кажете, че снощи сте излезли на разходка, изгубили сте се и че чак на сутринта сте успели да намерите пътя към къщата.

— И мислите, че ще ми повярват? Особено след като Гленшийл не се върне?

— На кого му пука дали ще повярват? Не могат да докажат нищо.

— Няма да тръгна, Никодимъс. Вече е прекалено късно да се тревожа за репутацията си и мисля, че и двамата сме го разбрали отдавна. Това, което не бях разбрала, е, че ще унищожа и семейството си по този начин. — Тя се облегна назад и уморено притвори очи. — Предполагам, не мога да ви помоля да докарате сестра ми в Лондон? Страхувам се, че в Кент не е много сигурно за нея, оставена на милостта на Ерминтруд.

В стаята настъпи кратка тишина, но тогава Никодимъс се обади. В гласа му звучеше груба нежност.

— Ще се погрижа за нея, мис. Тогава вие ще се грижите за Негово Благородие, нали? Той е много лош човек, наистина, но не заслужава да умре.

— Ще го поддържам жив — отвърна Жасмин с лека усмивка.

Отвори очи и видя Никодимъс, застанал до вратата. Гледаше я със странно изражение на лицето.

— Ще заведа сестра ви в Спайтълфийлдс, за да може майка ви да се погрижи за нея. По-стар съм от вас, мис, и съм видял много повече. Не очаквайте нещастието, преди само да е дошло. Може би ще успеем да се измъкнем от тази каша невредими.

— Надявам се — отвърна слабо Жасмин. — Горещо се надявам.

 

 

— Сестра ви, мис Мейтланд, е курва!

Фльор изпусна гоблена в скута си. Цяла сутрин бе очаквала тези думи. Прекара деня в стаята си и до този момент никой не си бе направил труда да я попита нещо. Никаква прислужница не дойде да запали огъня, или да й донесе сутрешния горещ шоколад. Никой не дойде да я попита как е.

Но сега Сали Блейн стоеше на вратата, Ерминтруд се усмихваше самодоволно до нея, а обвинително насоченият й пръст трепереше от гняв. Зад двете сестри се виждаше цяла тълпа заинтригувани зяпачи и на Фльор й бе необходимо всичкото самообладание, което притежаваше, за да вземе отново ръкоделието си.

— За какво говорите, Сали? — успя да каже тя с измамно спокойствие в гласа.

— Ще се обръщате към мен с „мисис Блейн“ — озъби се Сали. Изкусната й прическа трепереше от възмущение. — Сестра ви е изчезнала заедно с граф Гленшийл и можете да сте сигурна, че не му е пристанала. Тя предаде гостоприемството ми и честта ми, а предполагам, че вие не сте по-добра от нея. Искам да се махнете оттук. Незабавно!

Точно както бе предположил Бренан, помисли си отчаяно Фльор, докато Джошая Клег си проправяше път през тълпата. А къде беше Робърт Бренан, когато имаше най-голяма нужда от него.

— Хайде, хайде, мисис Блейн — каза той. — Не можете да обвинявате малката госпожица за прегрешенията на сестра й. Не че аз ви обвинявам, че сте разстроена. Да, това наистина е достойно за гняв. А тъй като съм служител на Короната и съм се клел да пазя гражданите, ще се погрижа мис Мейтланд да бъде върната благополучно в Лондон. — Предложението му беше последвано от усмивка, при която златният му зъб проблесна.

Временното спокойствие на Фльор изчезна и тя скочи от стола си, който се събори зад нея.

— Не! — извика тя, но Клег вече бе хванал здраво ръката й.

— Нямате думата в случая, мис! — остро каза Ерминтруд. — Вие предадохте гостоприемството ни и вече не сте желана тук. Или ще си тръгнете с полицаите, или пеша. И в двата случая ще наредя да претърсят чантите ви, за да се уверя, че не сте откраднали нищо.

— Мис Уинтърс — това беше гласът на Бренан, силен, спокоен, властен. — Сигурен съм, че въобще нямате предвид това. Не и за една стара семейна приятелка, която беше поканена в дома на сестра ви чрез вас.

Ерминтруд сякаш се смути от думите му.

— Ъъ… Предполагам, че не. Но сестра й…

— Майката на мис Мейтланд е болна. Извикаха я неочаквано и тя остави по-малката си сестра на моите грижи. Обещах да се погрижа да я изпратя благополучно до вкъщи, тъй като все пак аз ги доведох дотук. — Той хвърли многозначителен поглед към Клег.

Клег обаче не я пусна.

— Аз мога да се погрижа за нея, Роби — каза той. — А може би ще можеш да ни обясниш и какво се е случило с лорд Гленшийл.

— Върна се в Лондон, за да се прегледа при лекаря си, и беше така любезен да предложи на мис Мейтланд да използва каретата му. Защо не пуснеш мис Фльор, Джошая. Може би не осъзнаваш, че още я държиш.

Клег се втренчи в него, но бързо я пусна. Фльор се отдръпна от него, насочвайки се към Бренан, но изведнъж спря. В този миг й се струваше, че няма съюзник, че не може да разчита на помощ отникъде. Останалите гости се взираха в нея с най-различни изражения, изписани на лицата им — от похотливи усмивки до открито неодобрение. Само Бренан изглеждаше спокоен.

— И как разбрахте всичко това, мистър Бренан? — попита мисис Блейн.

— Да, много си бил зает тази сутрин — добави Клег. — Какво те е накарало да разбереш всичко това? На мен ми се струва, че си прекарал изминалата нощ, зает с други неща. В стаята ти имаше жена, не го отричай и се чудя дали не беше това малко момиченце, което стои сега тук. Тя ли беше?

Останалите гости се забавляваха. Обвинението на Клег предизвика учудени възклицания и Фльор усети как червенината облива лицето й.

— Погледнете я! — извика мисис Блейн. — Тя дори не се опитва да го отрече! Наистина съм била подведена, опитвайки се да им помогна. Мистър Клег, искам незабавно да махнете това създание от къщата ми.

— Не, мисис Блейн — гласът на Бренан беше тих, заповеднически.

Клег спря на половината път към Фльор.

— Моля? — Сали Блейн изглеждаше изумена от това, че един по-низш от нея смъртен се осмелява да й противоречи.

— Хайде, Роби — промърмори Клег. — Главата ти се е размътила. Аз ще се погрижа за мис Фльор.

— Няма да я докосваш, Джошая — каза любезно Бренан — или ще ти извадя сърцето.

На никого не убягна сянката, която помрачи очите на Клег. Това беше истинска, луда ярост и Фльор чак сега започна да разбира тревогите на Бренан относно този човек.

— Какво каза, Роби? — Гласът му беше измамно вежлив.

Фльор най-после се размърда.

— Каза ви да не ме докосвате. Да, прекарах нощта в неговата стая. Да, аз съм мръсница и курва. Но съм курвата на Бренан.

Изражението, изписало се върху лицето на Бренан, би било смешно, ако не беше толкова ужасено. Той отвори уста, за да отрече, после я затвори, победен. Не можеше да каже нищо, което да спаси положението, нито репутацията й, и той го знаеше.

— Е — обади се мисис Блейн. — Ще си вземете… курвата и ще се махнете — заяви величествено домакинята. — И не очаквайте някакво заплащане от страна на съпруга ми заради работата ви тук. Изглежда, сте били прекалено ангажиран да се грижите за гостите ми. Нищо чудно, че се крадяха разни неща наляво и надясно.

Фльор срещна погледа на Бренан. Той беше сериозен, ядосан и малко опасен и за първи път Фльор се усъмни в уместността на необичайната си смелост. Може би това не беше най-подходящият момент да я прояви.

Той я хвана за ръката, защитавайки я с тялото си от любопитните зяпачи, и за миг в сините му очи пробяга огромна тъга.

— Моме — прошепна той толкова тихо, че никой друг не го чуе, — сега вече с вас е свършено.

— Знам — отвърна тя и му се усмихна. — Знам.

 

 

В къщата беше много студено. Жасмин потри бързо ръце, но и това не помогна. Жилището на граф Гленшийл беше приятно и компактно, но в сравнение с мъничката къща в Спайтълфийлдс беше като истински замък. Стъкнеше ли огъня в кухнята, трябваше да тича горе, за да се погрижи за камината в спалнята и да нагледа заспалия пациент. Докато оправеше всичко и се върнеше долу, огънят в печката беше почти изгаснал.

Поне Никодимъс се бе представил отлично, преди да изчезне. При едно от многобройните си слизания до кухнята откри кутия с храна — половин пушен бут, пет яйца, прясно масло и мляко и дори самун черен хляб.

Донесе й и роклята. Тя я бе погледнала със смесица от облекчение и отвращение. Беше й много удобно с бричовете, без да се налага да слага корсет, да може да тича свободно със спуснати коси.

Но това време беше минало. Върху семейство Мейтланд се бе стоварила истинска катастрофа и Жасмин не виждаше никакъв изход от нея. Облече корсета си, фустите, дебелата вълнена рокля, раздрана под едната ръка. Уви около себе си някакъв стар шал, който откри в кухнята — явно принадлежащ на някоя от прислужниците. Стегна косите си толкова силно, че я заболя, но прие болката като форма на наказание за многобройните си грехове.

Гордостта на първо място. Да мисли, че само тя може да спаси семейството си, когато точно тя стана причината за окончателното им падение. Буйната й природа бе стояла скрита досега, но се бе освободила, защото, когато последва Алистър по покривите на Лондон, това й бе харесало. Харесала й бе опасността и вълнението.

Мързелът и алчността бяха по-дребни грехове, но завистта почти я бе изяла жива. И най-лошото — бе сторила най-грозния, най-страшния грях. Похот.

Тя погледна към Алистър Макалпин с радост и страх, но под всичко това стоеше само плътско желание, което би трябвало да я ужасява. Но беше прекалено силно дори и за това. При спомена за всяко докосване на ръката му, на устните му тялото й потреперваше. Тя се отпусна в креслото пред камината в спалнята на втория етаж. Навън се спускаше мрак, а тя копнееше за него. Той продължаваше да спи и тя се чудеше дали раните му не са по-лоши, отколкото предполагаше. Чудеше се дали въобще някога щеше да се събуди, дали няма да умре. И знаеше, че тогава и тя ще поиска да умре.

— По дяволите, Алистър — прошепна тя на огъня. — Какво ми стори?

Но той продължаваше да спи.

 

 

Събуди се стресната. В стаята беше студено и тъмно като в рог. Огънят беше изгаснал, останала бе само топла жарава. Жасмин нямаше представа кое време е, но и не я интересуваше.

— Проклятие — измърмори тя и коленичи, за да се погрижи за огъня.

Отне й много време. Когато най-после пламна, тя се изправи уморено и се обърна към пациента си… Само за да види, че леглото му е празно.

— О, не! — изстена тя, обхваната от паника. Беше почти стигнала до вратата, когато тя се отвори и Жасмин изкрещя.

Алистър реагира незабавно. Ръката му затисна устата й, тялото му се притисна към нейното и тя усети бясното биене на сърцето му. Беше студен, мокър и ядосан. Гледаше я с гняв, който би могъл да предизвика страхопочитание. Само дето Жасмин едва ли би могла да изпитва точно това чувство в момента.

— Какво, по дяволите, правите тук? — попита той.

За нещастие, той държеше ръката си върху устата й и тя не можеше да направи нищо, освен да стои и да отбелязва все повече и повече тревожни физически факти. Алистър беше без риза. Миришеше на сапун и бренди и явно беше дошъл в съзнание, без да разбере, че Жасмин спи в креслото до камината.

— Ммф — отвърна тя, загледана в очите му.

Той махна ръката си и бързо я пусна.

— Ще го убия този Никодимъс — каза той с тих, опасен глас. — Казах му да ви върне в Кент. Не искам да ми тежите на съвестта. Не че имам такава, но да ви въведа в престъпния живот е твърде достатъчно за една нощ. Трябваше сега да сте при сестра си.

— Казахте ми, че няма да ме пуснете да си отида, докато не ме прелъстите — каза тя. Думите сякаш сами излизаха от устата й. — И бихте могли… И без това вече съм опозорена.

— Промених намерението си. — Той мина покрай нея и се запъти към разбърканото легло.

— Защо?

Въпросът й прозвуча прекалено тъжно и тя млъкна бързо. Въпреки романтичната й лудост, това пред нея беше врагът й. Човекът, който можеше да й открадне всичко — сърцето, щастието, надеждата и единствения й истински талант. И ясно й беше дал да разбере, че няма да й остави нищо. Абсолютно нищо.

Той я погледна. Тъмната му коса беше спусната и обграждаше лицето му. Беше се измил, но не си бе направил труда да се избръсне и тъмната набола брада му придаваше пиратски вид. Но той не беше измислен пират от романтична момичешка мечта.

— Не си струва главоболията — отговори й след малко. — Девствениците нямат въображение и са склонни към сълзи. А вие, скъпа, сте ми трън в петата още от мига, в който ви видях.

— Тогава защо просто не ме оставихте на мира? — казваше си, че това, което разкъсва сърцето й, е облекчение, нищо друго.

— Проклет да съм, ако знам. — Той взе някаква риза и внимателно напъха ранената си ръка в ръкава. — Може би съм замаян от болка.

— Ако искате, ще съм повече от щастлива да ви ударя по ръката — каза сладко тя.

— Няма да е необходимо. Колкото и да оценявам готовността ви да жертвате хубавото си тяло, мисля, че ще отклоня предложението ви. Трябва да ви върнем вкъщи при семейството ви и да измислим достоверно извинение за отсъствието ви. За другата възможност просто не мога и да си помисля.

— Каква е другата възможност?

— Светът, миличка, ще очаква да се оженя за вас, за да спася репутацията ви. А това е нещо, което не съм готов да направя.

— Нито пък аз — озъби се тя. — На първо място, нямам намерение да се омъжвам за когото и да било. Не харесвам повечето мъже, а вас ви ненавиждам.

— Вече?

Видя леката усмивчица, която играеше по устните му, и това още повече я разгневи.

— И дори и да бях достатъчно глупава да ви харесвам или да си мисля, че репутацията ми може да се спаси от нещо толкова обикновено като брака, то това едва ли би бил брак с човек, който прави всичко възможно да бъде обесен.

— Съвсем вярно. Но вие не сте толкова глупава, че да ме харесвате?

— Не.

— И нямате никакво желание да се омъжвате за когото и да било?

— Не.

Той се приближаваше. Беше забравил, че закопчаваше ризата си, забравил, че имаше намерение да я разкара.

— И ме ненавиждате неимоверно?

— Да.

Тя отстъпваше назад. Подът беше студен под обутите й само с чорапи крака, но стаята започваше да се затопля от огъня. А Алистър не приличаше на човек, който току-що се е върнал от прага на смъртта. Всъщност изглеждаше прекалено жизнен. Прекалено опасен. Прекалено решителен.

— Всъщност ме презирате?

— Да.

— Не искате дори да ви докосвам? — Той хвана един дълъг кичур от косата й и бавно го разтри между пръстите си, докато погледът му срещна нейния.

— Да — каза тя. — Ъъ… Не. Искам да кажа…

— Какво искате да кажете, Джес? Моя Джес. Искате да отидете в гроба недокосвана? Неопетнена от мъжки ръце?

— Да — отвърна трепереща тя. Искаше ръцете му да я докоснат, искаше да я опетнят.

— И мислите, че ще позволя това да се случи, Джес?

— Току-що казахте точно това.

Той се наведе напред. Устата му беше толкова близо, че тя усети мириса на бренди.

— О, Джес — прошепна той, докосвайки леко меките й, треперещи устни. — Страхувам се, че промених намерението си.