Джанел Тейлър
Смело сърце (2)

2

Лора преведе интересния чужденец през фоайето и спря на входа към салона, обзаведен с удобни кресла и дивани, масички за игра, барче и пиано.

— Тук гостите на хотела и постоянните ни клиенти от града идват да си поговорят, да се отпуснат и да поиграят карти — обясни тя. — Може би вие също ще пожелаете да се присъедините към тях, лейтенант Сторм.

— Благодаря, мис Карлайл, с удоволствие.

Докато погледът му обхождаше просторното помещение и спираше за миг върху насядалите около масите мъже, Лора го наблюдаваше изпитателно и скоро разбра, че той харесва това, което вижда. Салонът на хотела беше достатъчно голям, обзаведен с изискан вкус и въпреки това уютен. Покрай стените бяха наредени шкафове с книги, но никой не подозираше, че зад вградените етажерки има кухини, откъдето Лора и Лили подслушваха разговорите между гостите. В тези своеобразни клетки се влизаше откъм избата. Имаше достатъчно отвори, през които наблюдаващият можеше да вижда гостите, които говореха.

Когато една тъмнокоса жена вдигна глава и се усмихна приветливо, Лора каза тихо:

— Това е Бел. С останалите ще се запознаете на вечеря.

Тя поведе лейтенант Сторм към голямата, елегантно обзаведена трапезария с две дълги дъбови маси, на които можеха да се настанят шестнадесет гости. И тук имаше вградени шкафове, които се вписваха съвсем естествено в обстановката и никой не подозираше истинското им предназначение за подслушване на гостите.

Новият гост на Лора почти не говореше, но усмивката и одобрителното кимане и дадоха да разбере, че хотелът му е направил впечатление и е много доволен от избора си.

Лора прекоси помещението и показа една врата.

— Това е кухнята, но мисис Бартън не позволява на гостите да влизат в царството й. Ако имате нужда от нещо, трябва само да почукате. Впрочем, жената, която току-що влезе, е Лили.

Лора отведе госта си на първия етаж, показа му банята, после мина без коментар покрай две врати, отбелязани с А и В. Надявайки се новодошлият да не отгатне за какво служат двете стаи, тя се обърна бързо наляво и обясни, че в тази посока са стаята за гости 11 и стаята на Лили. Без да спомене стая С, която се намираше между 11 и 12 и също беше снабдена с дупки за подслушване, тя продължи нататък по коридора.

Показа на госта си покритата веранда, разположена зад 12, после се запъти към края на коридора, където бяха стаите с номера от три до шест и втората баня.

— Както виждате, хотелът ни е малък, но удобен. Ще ви дам пета стая. Първите четири имат по-добър изглед към улицата и са по-големи, но за съжаление в момента са заети. Ако някой от гостите си замине, с удоволствие ще ви преместя.

— Много сте мила, мис Карлайл, но след като почти три години съм спал предимно в палатки, съм готов да се задоволя с каква да е стая.

Лора се усмихна и отвори вратата към стаята му.

— От прозореца се вижда Керн Стрийт — обясни тя. — Можете да видите и реката.

— Кой живее в красивата къща до хотела?

— Аз. Зад къщата ми са оборите. Ако имате нужда от карета, Алвъс ще се погрижи да ви я достави, но повечето забележителности на града се достигат и пеша. Всеки ще ви покаже пътя. В двете бани ще намерите чисти кърпи, сапун и прибори за бръснене. Ако имате нужда от нещо, трябва само да ми кажете. Ще се видим на вечеря. Надявам се, че престоят в нашия хотел ще ви бъде приятен. — Тя видя как мъжът остави шапката и пътната чанта на края на леглото, после приглади сатенената покривка и с усмивка се обърна към нея.

— Тук е чудесно, мис Карлайл. След всичко, което имах възможност да видя, вашият хотел ми се струва истински рай. Ненапразно носи това име.

— Благодаря ви, сър. Наследих го от леля си, която почина през май миналата година. Тя имаше вкус и беше отлична управителка.

— Приемете моите съболезнования за тази тежка загуба, мис Карлайл.

Лора беше смаяна от начина, по който го гледаше, и от опитите си да продължи разговора. Сега не беше време за флиртове, камо ли пък с един напълно непознат.

— Благодаря ви. Ще ми позволите ли да попитам как намерихте „Южен рай“?

— След като влязох в града, спрях един господин на улицата и го помолих да ми препоръча най-добрия и най-спокойния хотел в града. Той спомена „Южен рай“ и ме упъти как да стигна дотук. Не научих името му, затова не мога да ви кажа на кого да благодарите.

— Жалко, защото щях да му сервирам едно питие за сметка на заведението.

— Ако се появи тук, преди да си замина, непременно ще ви го покажа. И с голямо удоволствие ще платя питието му.

Лора беше възхитена от добрите маниери и любезността на новия си гост.

— Вече минава пет, затова сега ще се оттегля. Трябва ви време да се освежите и да си починете от дългия път — промълви смутено тя и излезе от стаята.

Преди да слезе долу, Лора хвърли поглед в двете бани, за да се убеди, че всичко е в пълен ред. Незнайно по каква причина й се искаше да направи колкото се може по-добро впечатление на лейтенант Сторм… може би защото той беше истински джентълмен, забележително красив и я вълнуваше. Той ще си замине скоро, напомни си тя, ще се върне на бойното поле и ще участва в нови кръвопролитни сражения. Лейтенантът беше офицер на Конфедерацията, а тя шпионираше в полза на враговете му. Трябваше да прояви малко разум и да прогони неканените чувства към един абсолютно непознат мъж. Господи, той изглеждаше наистина зашеметяващо и беше толкова мил — в днешно време не се срещаха много като него.

Лора чу шум и бързо спря на стълбата. Червенокосата Клео открехна вратата на стая А, за да провери има ли някой наблизо, преди гостът й да напусне помещението. Лора се усмихна и й кимна с глава, за да покаже, че пътят е свободен.

В шест часа Лора удари камбанката за вечеря и всички гости се събраха в трапезарията. Отсъстваше само лейтенант Сторм. Четиринадесет мъже заеха местата си на дългите маси. Лора и Лили им сервираха ростбиф със сос, ориз и грах. На масите бяха наредени чинии с хляб, масло, доматена салата и кисели краставички. Десертът беше приготвен от сладки картофи. По желание се поднасяха мляко и кафе. Лора обслужваше едната маса, Лили другата, а Бел и Клео почиваха в стаите си. Тяхната работа започваше по-късно.

По някое време Лора вдигна глава и видя застаналия на прага Джейс Сторм. Дъхът й спря. Едър и широкоплещест, той представляваше наистина забележителна гледка. Изглеждаше много променен, чист и грижливо облечен въпреки малко смачканата униформа, чийто светлосив цвят подчертаваше тъмната му кожа. Влажната коса беше разделена на път и сресана назад, за да открие гладко избръснатото лице. Лейтенантът имаше класически красиви черти, а дълбоките сини очи и усмивката му бяха наистина завладяващи.

Лора отговори на любезния поздрав и го покани да седне на нейната маса, където съзнателно му бе запазила място.

— Джентълмени, това е новият ни гост, лейтенант Джейс Сторм.

Преди да го настани, тя му представи другите гости — с малките им имена, защото те предпочитаха така. Карл от Виксбърг, собственик на памучна плантация, Дейвид от Данвил, фермер, франк от Алабама, политик, дошъл за разговор с президента Дейвис, Лорънс от Питърсбърг, собственик на фабрика, която произвеждаше палатки и спални чували за войската, Орвил от Северна Каролина, служител в железниците, и майор Ричард Стивънс, който служеше в Арсенала на Атланта.

Джейс се поклони учтиво на сътрапезниците си и зае определеното му място.

— Всички господа са гости на хотела — с изключение на Карл. Той живее в „Балард Хаус“, откакто е избягал от нападенията на Грант и завземането на родния си град. Останалите ще ви представя по-късно. Те живеят в Ричмънд и идват тук само за да се нахранят и да поиграят карти — обясни Лора. — Целият град знае, че мисис Бартън е отлична готвачка, но аз приемам само по десет резервации на вечер, за да бъда сигурна, че гостите ми ще се чувстват уютно и в трапезарията, и в салона.

— Думите ви показват, че се справяте отлично, мис Карлайл. Вечерята изглежда много примамлива, особено като си спомня с какво ни хранеха във войнишкия лагер.

— Много ви благодаря, лейтенант — засмя се Лора. Тя беше забелязала любопитните погледи, които им хвърляха Лили и някои мъже от града, но реши да не им обръща внимание.

Докато се хранеха, майор Стивънс попита:

— Откъде идвате, лейтенант?

— Наричайте ме Джейс. Произхождам от Мисури, но в момента съм в кавалерията на майор Кларк. Бяхме зачислени към дивизията на Уейд Хамптън в долината Шенандоа, но миналия месец почти целият личен състав загина в сраженията при станция Тревилиън. Аз бях ранен в рамото и до вчера лежах в един лазарет наблизо.

Лора го огледа изпитателно, сякаш искаше да се увери, че раната му е напълно зараснала и не му създава грижи. Ако се съдеше по движенията, с които се обслужваше, не изпитваше болки. Интересът й към този офицер беше повече от необичаен. Докато наливаше кафе, тя се вслушваше напрегнато в разговора с надеждата да узнае нещо повече за живота му.

— Какво стана при станция Тревилиън? — попита Дейвид. — Чухме, че Старият Джуб и онзи дяволски Шеридън опустошили цялата долина.

Джейс остави вилицата си.

— Опитахме се да спрем войските на Шеридън, за да им попречим да се съединят с Хънтър в Шарлътвил, когато Къстър ни удари във фланг. Хората на Хамптън го отблъснаха, но фиц Лий беше принуден да се оттегли. След няколко дни ожесточени битки Шеридън видя, че не може да пробие линиите ни, и отстъпи, за да се присъедини към армията на Грант.

— Значи генерал Хамптън се оказа достоен заместник на Джеб Стюарт — подхвърли с усмивка Дейвид.

— Прав сте — потвърди Джейс, — макар че е трудно да се замени човек като Стюарт, това беше голяма загуба за войската, повярвайте. За съжаление бяхме затворени в Тревилиън и не можахме да попречим на Хънтър да опожари много от сградите и да разруши военната академия.

Фермерът от Данвил се намръщи.

— Военната академия е още една болезнена загуба за Юга. След войната трябва да я изградим отново. Не разбирам защо разрушаването на училища и жилищни сгради трябва да бъде част от войната.

— Аз също — съгласи се замислено Карл.

— А какво ви доведе в Ричмънд? — попита отново майор Стивънс, който очевидно изпитваше интерес към новодошлия.

Лейтенантът отпи глътка кафе и отговори спокойно:

— Докато рамото ми зарасне, полкът ми беше разпуснат. Майор Кларк загина, Хамптън потегли към генерал Лий в Питърсбърг, а Иърли се е насочил към Вашингтон. Наредиха ми да си почина няколко дни в града, а после да се явя в щаба на кавалерията в Питърсбърг. Вероятно и там ще правя същото като в долината Шенандоа: ще издирвам неприятели, ще ловя шпиони и дезертьори и ще освобождавам наши момчета, попаднали в плен или отрязани от частите си.

Шестдесетгодишният Лорънс се намеси възбудено в разговора:

— Вие вършите добра работа, момчета. Южняците са известни с гордостта и чувството си за чест, с кавалерството и смелостта си. Жалко е само, че толкова много млади и красиви мъже получават страшни рани, умират или попадат в плен. Всички знаем, че болниците са претъпкани. В Питърсбърг настаняваме ранените в частни къщи, фабрики и складове. В Ричмънд и в другите градове положението е същото. Мис Лора и момичетата й помагат самоотвержено в болниците и всички трябва да им бъдем благодарни. Нашите южни красавици правят истински чудеса, докато мъжете се бият за делото на Конфедерацията или гният в затворите на янките.

— Това е най-малкото, което можем да направим — отбеляза с усмивка Лора, макар да изпитваше чувство за вина, защото, поне в началото, посещенията й в болниците бяха само средство да се добере до нови сведения. Много скоро обаче отношението й се промени: потресена от страданията на ранените, тя започна да се грижи искрено за тях и полагаше огромни усилия да облекчава мъките им. Макар че често изпитваше угризения поради шпионската си дейност, тя твърдо вярваше, че е неин дълг да допринесе поне малко за приключването на тази безумна война, да спаси поне няколко човешки живота, да предотврати нови нещастия.

Франк, политикът от Алабама, заговори ухилено:

— Чухме, че Лий и войниците му разбили Грант, Шеридън и Мийд в Спотсилвания, Уайлднес, Норт Ана и Колд Харбър. И че Борегард Бътлър застигнал Нек в Бермуда Хъндрид, след като преди шест седмици му бе нанесъл тежко поражение в Дрюдрис Блуф.

— Джеф лично е следил битката от командния пост на Проктърс Крийк. Всеки знае, че той предпочита бойното поле пред писалищната маса.

— М-м това не е за чудене при ядовете, които има — подхвърли Франк. — Ако питате мен, конгресът създава на Джеф много повече трудности от Линкълн и Съюза. Конгресмените изливат цялата си жлъч върху него. Той не заслужава такова отношение, но няма нито време, нито сили да им се противопостави. Можете ли да си представите, повече от половината конгресмени се явяват на заседанията въоръжени, крещят и размахват сабите си като луди!

— Как би могъл да съсредоточи вниманието си върху делата на конфедерацията, като постоянно е болен? — намеси се през смях Карл. — Още страда от маларията, която е пипнал преди години. Може и да е сляп с лявото око, но очевидно миналия месец е бил достатъчно добре със зрението, за да направи дете.

— Недей така, Карл — укори го Франк. — Не проумяваш ли, че бог го дари с момиченцето, за да го обезщети за загубата на Джо младши? Нима не можеш да проявиш поне малко разбиране към един съсед от Мисисипи, чиято плантация със сигурност е била сполетяна от същата съдба като твоята, ако не и по-страшна?

— Това беше само шега, Франк — отговори спокойно Карл.

— Ако не запазим чувството си за хумор, ще загубим разсъдъка си — много преди тази проклета война да свърши. Простете необмислените ми думи, мис Карлайл.

— Няма нищо, Карл — усмихна се любезно Лора. Тя не харесваше този човек, но не допускаше това да се забележи. За съжаление не можеше да попречи на честите му посещения, тъй като той познаваше повечето видни личности в Ричмънд и умееше да накара сътрапезниците да си развържат езиците.

— И Линкълн не е в по-добро положение — продължи Франк. — Янките са много недоволни от високите военни разходи и от загубите, които търпят. Ако имаме късмет, през ноември старият Ейб ще загуби поста си или поне ще бъде толкова зает с повторното си избиране, че няма да има време за войната. В Северните щати има много противници на войната, които настояват да бъде сключен мир. Така е и с повечето демократи, които желаят да възстановят Съюза, какъвто беше преди войната.

— Дано наистина успеем да сключим мир — въздъхна Карл.

— Ще бъде чудесно, ако през ноември Линкълн бъде заменен от някой демократ, проявяващ разбиране към проблемите и потребностите ни. Янките постигнаха няколко големи победи, но ги платиха скъпо и прескъпо. Засега сме в по-изгодно положение от тях и загубите ни не са толкова страшни. Говори се, че те са бесни от гняв заради провала на Грант и Шеридън, както и ние се сърдим на Джонстън за отстъплението му. Грант и Шеридън са две от големите препятствия по пътя към преизбирането на Линкълн. Пада му се да го изхвърлят от президентството, след като се обърна срещу Юга, макар че именно на нас дължи избора си! Когато се кандидатира през 1860 г., никой не предполагаше, че един ден ще стане предател. Ала още през декември, когато отклони споразумението при Критендън, Ейб показа истинското си лице. Както и тринадесетте сенатори, които след два дни гласуваха против! Добре, че през януари дадохме достоен отговор на предателството им!

Хладният вечерен въздух, който проникваше през мрежите за комари, не можеше да успокои разгорещените духове. Лора отиде в кухнята да донесе още кафе, замислена над чутото. Знаеше, че проваленото споразумение от Критендън има нещо общо със запазването на робството в Западните територии, пет, от които бяха организирани, а две — не. Една от организираните територии беше Аризона, където служеше чичо й. Тя знаеше и какво имаше предвид Карл с отговора на Юга от януари 1861 година: между девети и двадесет и шести от Съюза излязоха пет щата.

Когато се върна в трапезарията, Лора забеляза колко бдителен и съсредоточен изглеждаше Джейс, макар да се хранеше мълчаливо и почти не участваше в разговора.

— Всеки знае, че Грант не цени хората си, а ги жертва в безсмислени битки — говореше Дейвид. — Той хвърля войниците в боя като дребни монети, сякаш е най-богатият човек на света. Колко ли още ще му трябват, за да ни надвие? Макар че армията му е поне два пъти по-многобройна от нашата, той губи двадесет или дори тридесет души срещу всеки наш войник.

— Грант не е като Лий — подхвърли Орвил. — Лий хапе като костенурка. Той няма да разхлаби хватката си около Питърсбърг и никога няма да го даде в ръцете на Грант. Вие там долу трябва да внимавате, Джейс, защото градът е подложен на непрекъснат обстрел, а янките фучат наоколо като ята кръвожадни москити.

Джейс остави вилицата си.

— Защо точно Питърсбърг е толкова важен за Грант и за Съюза? Обяснете ми, ако обичате, нали ме пращат именно там.

Тъй като Лорънс беше от Питърсбърг, мъжете предоставиха отговора на него.

— Защото градът ни е не само на пътя към столицата, но е и един от най-важните промишлени центрове. Там имаме двадесет тютюневи фабрики, а предачниците, включително и моята, произвеждат платове за палатки и спални чували за войниците. Произвеждаме още куршуми, гранати и други военни средства, поправяме оръдия. Строим мостове, сглобяваме коли и железопътни вагони, някои от тях за линията Уелдън, където работи Орвил. Най-важен обаче е железопътният възел: в обсадения град се събират пет различни линии. Грант завзе две от тях, повреди сериозно Уледън, но нашите я поправиха и отново я пуснаха благодарение на Орвил и работниците му, повечето от които са негри. Ако загубим някоя от трите работещи линии, ще изпаднем в много тежко положение. За съжаление Грант също е наясно с това и атакува непрекъснато.

— Той се е окопал на десетина мили от Питърсбърг в Сити Пойнт — продължи Карл — и контролира железницата и устието на река Джеймс. Колко жалко, че не може да се намери някой дързък бунтовник, който да застреля това копеле, а веднага след него и Бътлър. Ако Джо Джонстън спре да отстъпва и се хвърли с всичките си сили срещу Шърман и ако старият Джуб Иърли победи Шеридън, тази проклета война ще свърши. Едно е сигурно: докато Лий е жив, янките няма да завземат Вирджиния и да я превърнат в пустиня, както постъпиха с моята Мисисипи и прекрасния Виксбърг.

— Добре, че не могат да припарят към Ричмънд. Градът е заобиколен с укрепления и два реда окопи. Същото важи и за Джорджия — Шърман никога няма да я „разплаче“, както заплашваше — отбеляза майор Стивънс.

— Знаете ли, че Шърман одобрява робството и мрази политиците? — попита с ехидна усмивка Франк. — Някои казват, че мрази целия свят, с изключение на себе си, естествено. И на славата. Понякога става толкова див, че му отнемат командването и вестниците на Севера пишат, че се е побъркал напълно. Отказал да приема негри в армията си и се е заклел да арестува всички офицери, посмели да престъпят заповедта му. Сърцето му е по-черно от кожата на най-черния негър. Единственият му приятел е Шеридън — може би защото двамата много си приличат.

— Добре е, че Лий заповяда на стария Джуб да прогони тази паплач от долината и да потегли на Север — въздъхна Дейвид. — Радвам се, че Джуб и неговите момчета имат възможност да разрушават пътищата и жп линиите на янките и да нападат градовете им. Крайно време беше северняците да получат една добра доза от същото горчиво лекарство, което ни принуждават да гълтаме вече толкова месеци. Дано Джуб успее да сплаши янките с безстрашните си набези и да върне част от военната им сила у дома.

Мъжете закимаха в знак на съгласие и Лора се възползва от кратката пауза, за да каже:

— Ако сте привършили с вечерята, джентълмени, можете да се оттеглите в салона, където ви очакват бренди и пури. Бел и Клео ще ви донесат всичко, от което се нуждаете.

Лора се зарадва много, когато Джейс се отдели от другите, за да й каже колко му е харесала вечерята и че хотел „Южен рай“ е чудесно местенце за почивка на един уморен войник. Когато се запъти към салона, Лора изгледа неодобрително роклята си и внезапно си пожела да беше облякла нещо по-представително от незабележимата кафява пола и скромното жакетче. Можеше само да се надява, че нежната дантела с цвят на слонова кост подчертаваше примамливо светлата й кожа и големите зелени очи. Ако поне беше пуснала косата си, вместо да я вдигне в строг кок на тила… но след пристигането на Джейс не й остана време да се прибере в къщата си, за да се преоблече и да си направи нова прическа, пък и необичайното й поведение щеше да привлече вниманието на любопитните.

Лора повика Лили и мисис Бартън и трите заедно разчистиха трапезарията. После Лили и Лора вечеряха в кухнята, докато готвачката приготвяше продуктите за следващия ден. Когато мисис Бартън излезе, за да отнесе остатъците от храната на Алвъс Лонг за семейството му и да затвори кокошките, двете млади жени можаха да поговорят необезпокоявани.

— Лейтенант Сторм е невероятно красив — прошепна заговорнически Лили.

Лора я погледна строго.

— Не забравяй, че трябва да сме нащрек с чужденците, скъпа приятелко. Той е офицер от армията на бунтовниците и изглежда умен мъж. Не искаме да разкрие тайните ни, нали?

— Аха… значи не искаш никоя от нас да го позабавлява горе? — попита шеговито Лили. — След като го огледах по-добре, разбрах защо толкова държеше да седне на твоята маса.

— Дръж се прилично, Лили. Трябва да го държа под око. Може би някой е заподозрял какво се върши тук и е изпратил човек да ни наблюдава и да се ослушва.

— Знам. Ако почтените граждани на Ричмънд узнаят какво предлагаме в трите стаи на първия етаж, доброто ни име ще отиде по дяволите. Затова е по-добре да се задоволим с постоянните клиенти.

— Точно така. Имам достъп до някои обществени кръгове, но ако се разчуе какво се върши в хотела ми, всички врати ще хлопнат под носа ми. А аз трябва да запазя контактите си, на всяка цена. Семейството ми е на страната на Съюза и не мога да допусна някой да разкрие истинското ми име. Ако разберат, че съм дъщеря на полковник Хауърд Адамс, сигурно ще ме затворят, а може и да ме обесят. Затова предпочитам да виждам в салона си само хора, които познавам или които са ми били препоръчани от добри познати.

— Нашият хотел нямаше да бъде толкова уважаван, ако беше позволила на мен и на момичетата да се качват горе с външни хора, които си плащат — потвърди Лили. — Но да се върнем на новия ни гост. Харесва ли ти като мъж? Дали пък не е женен, или може би има годеница, която го очаква някъде далече?

— Казах ти всичко, което знам за него — отговори с внезапно раздразнение Лора.

— Не ти вярвам — засмя се Лили. — Нали видях как го гледаше по време на вечерята. Сигурна съм, че ти харесва.

Лора се укори, че се е издала толкова глупаво пред Джейс и гостите си, и реши за в бъдеще да бъде много по-предпазлива.

— Признавам, че изглежда добре и има чар — отговори с подчертано равнодушие тя, — но би било глупаво да се интересувам от чужд човек, който ще остане тук само няколко дни.

— Въпреки това се чувстваш привлечена от него, нали?

Лора смръщи чело, но преди да е успяла да отговори, в кухнята се върна мисис Бартън.

— Побързай с вечерята, Лили, за да дадем възможност на Берта да разчисти — настоя укорно тя. — Пък и трябва да помогнем на Бел и Клео.

— Да, сигурна съм, че ще имат нужда от нашата помощ.

Лора разбра какво имаше предвид приятелката й, но се направи, че не забелязва развеселената й усмивка.

След малко тя влезе в салона и видя, че Джейс е седнал при най-разговорливите гости. Това я учуди, защото бе останала с впечатлението, че новият й клиент не обичаше празните приказки. Направи й впечатление колко тих, учтив и внимателен беше той. Очевидно беше получил добро възпитание и произхождаше от заможно семейство. За да научи повече за него, тя седна пред пианото и засвири тиха мелодия.

— Те страдат жестоко от липсата на памук и тютюн, а сега трябва да се лишат и от захарта и ориза — обясняваше тъкмо Карл. — Джеферсън спря доставките за Англия с надеждата да получи подкрепа. Когато планът му се провали, прояви достатъчно разум, за да изгони Моор от страната.

— Нямаме нужда от Великобритания и дипломатите й — подкрепи го Франк. В гласа му имаше презрение. — Ние търгуваме с Австрия, Белгия, Франция, Бразилия и Западна Индия и всички тези страни имат консулства в града ни. Ако Англия предпочита да купува пшеница и промишлени стоки от Севера, вместо нашия памук и тютюн, глупавите англичани ще се разхождат по улиците без дрехи и няма да пушат, това е.

— Янките не биваше да се намесват в нашите дела и да съдят нашия стил на живот — продължи възбудено Карл. — Достатъчно дълго ни гледаха с пренебрежение и трябваше да браним интересите си. Стояхме и гледахме като безпомощни деца, когато саботираха икономиката ни. Кой знае дали именно северняците не организираха някои — или дори всички — въстания на черните! Знаем, че конгресмени от Севера прибягваха до всевъзможни трикове, за да предотвратят въвеждането на робовладелството в Западните територии. Първо се опитаха да ни изолират, а после да ни задушат бавно и мъчително. Спомнете си плана Анаконда, който имаше за цел да унищожи корабоплаването ни! Северняците нямат право на южните води. Сигурно са побеснели от гняв, че нашите капитани минават през блокадата — да не говорим за тежките загуби, които пиратските ни кораби нанасят на търговската им флота, или за славните победи на военните ни фрегати. Да, приятели, сега ние определяме съдбата си сами, никога вече няма да превием гръб пред заплахите на янките и да понасяме наглостта им.

— Прав си — кимна замислено Франк. — Ние не сме глупаци и ленивци, както мислят янките, макар че не тичаме като бесни кучета, които хапят опашките си, и не говорим по-бързо от свиренето на куршумите. Кълхун от Южна Каролина ни посочи пътя, който трябва да следваме, като ни припомни какво бе казано за свободата, независимостта и суверенитета на отделните щати. Ние имахме пълното право да се отделим от този лицемерен Съюз. Затова и Монтгомъри се гордее, че стана първата столица на Конфедерацията. Там делегатите скрепиха обединението с подписите си и Джеферсън пое президентския пост.

— Да вдигнем тост за нашата сестра Алабама — предложи въодушевено Дейвид.

Чашите звъннаха и четиримата мъже си кимнаха тържествено. Лора се разтревожи не толкова от веселия тост, колкото от отказа им да разберат, че Конфедерацията е осъдена на гибел. Тя беше убедена, че не след дълго гордата Алабама ще бъде стъпкана под ботушите на завоевателите. Можеше само да се надява, че победителите ще бъдат милостиви към победените. Острият глас на Карл я изтръгна от нерадостните размишления. Ожесточеният мъж беше започнал да обяснява решаващата разлика между двата фронта.

— Ако робите ни знаеха, че се отнасяме към тях по-добре, отколкото на Север се отнасят към освободените негри, щяха да се молят да ги оставим при нас и да ни помагат да изгоним янките оттатък линията Мейсън-Диксън. На север негрите са само нещастни бедняци и всички ги мразят. У нас е друго. Нито аз, нито познатите ми купуваме роби с белези от камшик. Не си спомням някога да съм ударил негър. Глупаво е да повреждаш ценната си собственост, нали, пък и с това само ги предизвикваш да бягат. Много по-умно е да пазим семействата, да ги храним и обличаме, да ги лекуваме, да им дадем почивни дни и чисти жилища. В моята плантация старите негри се грижеха за децата, докато майките и бандите им работеха из полето. И аз, и децата ми сме отгледани от черни бавачки. Никой от нас не би се отнесъл зле с жената, която се е грижила за него като родна майка. Линкълн даде равноправие на черните в Северните щати, но не може да освободи нашите роби. Нито той, нито конгресът имат право да го сторят.

— Щом янките са противници на робството, защо през 1849 година избраха за президент Закари Тайлър, който беше робовладелец? — подкрепи го разгорещено Франк. — Преди избирането на Линкълн роби имаше дори в Мериленд и Делауер. Янките дадоха свобода на разни фанатици да насъскват народа срещу нас и така се забъркаха в тази нещастна война.

Дейвид кимна замислено.

— Само янките са виновни за целия този хаос, но въпросът не е единствено в робовладелството. Индустриалците крещят дори по-високо от аболиционистите. Те са отговорни за високите мита на вносните стоки, защото искат да попречат на чуждите производители да ни продават по-евтино от тях. И тактиката им успя, защото ние внасяме буквално всичко, от което се нуждаем — дори дрехи и платове, макар да произвеждаме огромни количества памук. Знам, че се стараем да излезем от тази дупка, макар че сами си я изкопахме, но за това се изискват много време и пари. А в момента никой не желае да ни заеме пари, за да се освободим от зависимостта си. После идват северняците и разрушават пътищата, по които ги снабдяваме със суровини!

— Те не ни оставиха друг избор, освен да се отделим и да воюваме за правата си — подкрепи го Франк. — Но с това навредиха и на себе си. Ние им трябвахме, за да представят Съюза пред света като могъща, свободна и богата държава. Трябват им нашата захар, ориз, индиго, тютюн, плодовете и зеленчуците, които произвеждаме. Те не могат да се изхранват сами, защото ние имаме по-добри почви и благоприятен климат. Обзалагам се, че вече са престанали да се хвалят с фабриките и заводите, които не произвеждат нищо друго, освен оръжия и муниции. Обзалагам се, че вече много от тях се обвиняват защо не са работили с нас, а против нас.

— Що се отнася до производството на оръжия и муниции, превъзходството им е неоспоримо — отбеляза спокойно Джейс.

— Не е точно така — възрази Франк. — Още ли не сте видели бронираните железопътни вагони, снабдени с по няколко леки оръдия от двете страни? Произведоха ги по идея на генерал Лий в железните заводи на Тредигър. Обзалагам се, че държат янките на почетно разстояние от вагоните на Орвил. Вчера бях при Тредигър, единствената леярна, която е в състояние да произвежда големи полеви оръдия. Имаме още заводите Белона, Бауър и Талбът, които произвеждат оръжия, а мунициите идват от Браун Айлънд. И това е само в Ричмънд. Има много други градове, където оръжейното производство върви с пълна сила и нашите войници ще имат достатъчно оръжия, за да бият врага. Един приятел от военното министерство ми каза, че вече имаме достатъчно големи и средни оръдия. И достатъчно сини униформи, по които да стреляме.

Майор Стивънс, който се бе присъединил към групата след партия карти, се обърна предупредително към политика от Алабама:

— Не е много редно да говорите открито за тези неща, сър. Навсякъде дебнат шпиони.

— И тук ли са проникнали? — изсмя се подигравателно Франк.

— Има и по-безопасни теми за разговор — отговори спокойно младият офицер.

— Не се бойте, майоре — ако открия някой шпионин, ще го арестуваме и ще го пратим при другите в Касъл Тъндър.

Стивънс смръщи чело.

— Не се шегувайте с тези неща, сър. Никой няма право да рискува дори един човешки живот.

— Успокойте се майоре, ще си мълча. Хайде да сменим темата, приятели.

— Благодаря ви, Франк — отвърна сериозно офицерът.

Лора трепереше с цялото си тяло, макар че пръстите й продължаваха да се движат механично по клавишите. Знаеше, че в Касъл Тъндър са затворени шпиони, дезертьори и престъпници, че в затвора Либи — само на петнадесет къщи от хотела й — държат пленените офицери от Съюза, а изобличените врагове на Конфедерацията се изпращат на острова Бел Айлънд на река Джеймс. Тя не познаваше другите шпиони в града, нито пък й изпращаха свръзки, за да не я излагат на излишен риск. Съзнаваше, че един ден можеха да я разкрият и тогава щеше да сподели участта на нещастниците в затворите и лагерите. Беше слушала за жените, които работеха в полза на Съюза, и знаеше, че никоя от тях не е толкова смела и ексцентрична като квакерката Елизабет Ван Лю, известна като „лудата Бет“.

 

 

Към десет часа вечерта Лора затвори капака на пианото и пожела лека нощ на гостите си. Много й се искаше да остане още малко, защото разговорът беше интересен и съдържаше ценни сведения, но беше уморена до смърт. Предната вечер си бе легнала твърде късно, а утре пак щеше да стане в зори. Лили вече се беше оттеглила в стаята си. Както обикновено, Бел и Клео щяха да останат с гостите и към дванадесет да заключат входната врата. Двете момичета имаха разрешение да стават по-късно сутрин и обикновено започваха работа едва към десет. Лора се запъти към вратата, но Джейс скочи и я настигна.

— Вие свирихте прекрасно, мис Карлайл. Отдавна не бях слушал толкова нежни мелодии.

Лора се вгледа в дълбоките сини очи на мъжа до себе си и за миг се опияни от мекия му глас.

— Благодаря ви, лейтенант Сторм, но тази вечер май не успях да успокоя гостите си — отговори тихо тя и продължи с надеждата да узнае нещо повече за личния живот на този интересен мъж: — Ако желаете да напишете писмо на родителите или съпругата си, ще намерите хартия, пера и мастило на рецепцията. Пощата се намира на улица „Мейн“, в партера на хотел „Снотсууд“.

— Много ви благодаря, мис Карлайл, но родителите ми починаха преди години, освен това нямам нито съпруга, нито любима, която да ме чака. — Той се покашля смутено и продължи: — Искам да ви помоля нещо, мис. Бихте ли желали да ми покажете града утре… ако няма да ви доскучае и можете да ми отделите време?

Да прекарам деня с него — каква чудесна идея! — помисли си зарадвано Лора и отново усети някакво сладко вълнение. Дали да се поддаде на изкушението? Как да постъпи? Беше твърде рисковано да се сприятели с един толкова красив бунтовник…