Джанел Тейлър
Смело сърце (15)

15

Салонът беше украсен със свещи, елхови клончета и копринени цветя. Днес Лили Харт и Ричард Стивънс щяха да станат мъж и жена.

Баптисткият свещеник и съпругата му, Алвъс и семейството му, Бел, Клео и Берта бяха свидетели на радостното събитие. Ужасите на войната бяха отстъпили на заден план, макар и за малко. Свещеникът венча младата двойка и произнесе тържествена молитва, за да благослови съюза им.

След това всички седнаха на масата. Берта беше приготвила чудесни ястия, а Лора беше донесла от избата най-хубавото си вино. За да не стои дълго на ранения си крак, младоженецът се настани удобно на дивана пред камината и Лили не се отдели от него, докато към пет часа следобед младата двойка се оттегли в новия си дом.

 

 

В сряда сутринта, докато Лора се обличаше и се подготвяше да тръгне на дълъг път, Савана се предаде на янките, без да окаже съпротива — вероятно това беше единственото, което можеше да спаси града от унищожение. В този ден Конфедерацията загуби важно пристанище и последния производител на оръжие в Джорджия, което беше още един смъртоносен удар за нея.

Над столицата продължаваше да се вее флагът на Конфедерацията и Лора се питаше още колко хора трябва да загинат, преди той да бъде заменен от знамето на Съюза. Джорджия, долината и други щати и области бяха под контрола на Севера. Докато съюзните войски бяха добре въоръжени, имаха достатъчно храна и се снабдяваха редовно с всичко необходимо, бунтовниците страдаха от глад и студ, а оръжията им нямаха муниции. Само Южна и Северна Каролина бяха още свободни и можеха да покриват потребностите си, но и тяхното положение се усложняваше от ден на ден.

След загубата на долината Шенандоа и на Джорджия Югът беше осъден на гибел. Защо тогава не капитулираше, за да се възцари мир и да започне възстановяването? Какви безсмислени надежди и фалшиви илюзии го крепяха в тези тежки часове?

Участието й във войната свърши. Дългът й на патриотка беше изпълнен. Дните й като шпионка бяха минало. След четири години най-сетне щеше да види отново горещо обичания си баща. Щеше да дочака края на войната в столицата на Севера и да копнее за срещата с Джейс. Не, тя не можеше да каже отсега какво й готвеше бъдещето… Това бяха само предположения.

Снощи беше дала на Лили писмо до Джейс с молба да му го предаде при следващото му посещение. Беше взела със себе си изсушеното цвете и краткото му писъмце, както и рисунката, която им беше направил непознатият художник. При спомена за онзи прекрасен излет в края на юли Лора се усмихна меланхолично. Чантите и лененият чувал, скрити под леглото, бяха целият й багаж. Тя знаеше на кое място трябваше да прекоси река Потомак и къде щяха да я чакат войници, за да я отведат при баща й. Спомни си лошото предчувствие, което я бе обзело след заминаването на Джейс, и си каза, че вероятно причината не е била завръщането на Ричард, а връщането в родителския дом. Предстоящата раздяла с Джейс беше болезнена, но тя не можеше да не отиде при баща си.

Лора взе багажа си и слезе долу, за да се сбогува с приятелите и служителите си. Беше им казала, че заминава за Фредериксбърг, защото никой не биваше да узнае истинската цел на пътуването й. Тя огледа за последен път хотела, където беше живяла почти две години и беше срещнала мъжа, когото обичаше. Тук беше работила за Съюза и беше намерила най-добрата си приятелка.

След около половин час Лора и Лили се скриха в кухнята на новия дом на семейство Стивънс, за да се сбогуват необезпокоявани. Двете се прегърнаха и дълго останаха така. Ричард деликатно остана във фоайето на хотела, за да не им пречи.

— Много ми е неприятно, но трябва да те помоля да запазиш още една тайна от мъжа си — рече Лора. — Но ти знаеш, че разкритията ти могат да навредят както на мен, така и на теб. Ти си щастлива, Лили, затова не казвай и не прави нищо, което би могло да разруши това щастие. Когато видя Джейс, ще му обясня всичко. За момента писмото е достатъчно, макар че в него няма почти нищо. Често сме се упражнявали какво да разказваме и ти знаеш какво да му отговориш, ако започне да те разпитва, след като получи писмото. Не исках да тръгна, преди да се видя с него, но нямам друг изход. Нямам представа кога ще дойде отново, нито къде да го намеря. Той предпочете да запази местопребиваването си в тайна и сигурно е имал сериозни основания за това. Надявам се, че това няма да ни раздели завинаги. Но стига сме говорили за него. Ще ти пиша веднага щом мога. Господи, колко ще ми липсваш!

— И ти на мен, скъпа, ти си най-добрата приятелка, която имам. Преживяхме толкова неща заедно и се надявам никога да не ги забравим. Ти си ми като сестра и си най-близкият ми човек на този свят.

— Ти също, мила Лили. Сега обаче трябва да вървя, преди да съм се разплакала. Не се тревожи за мен. По пътя има добри странноприемници, в които мога да пренощувам тази и следващата нощ. Нося със себе си зареден пистолет и няма да се поколебая да го използвам, ако стане нужда. Освен това имам пропуск, достатъчно храна и вода. От страна на Бен не се очакват трудности. Оставих му писмо в кухото дърво.

Двете жени се целунаха още веднъж и тръгнаха към обора, където чакаше Алвъс с коня на Лора, грижливо приготвен за дългия път.

— Довиждане, приятелю — сбогува се сърдечно Лора. — Вие бяха един от най-ценните ми служители и съм ви много благодарна за всичко, което правехте. Грижете се за себе си и за семейството си. Ще ми липсвате много, много…

— И вие на нас, мис Лора. В чувала на седлото съм сложил овес за коня, защото по пътя няма да намерите нищо. И внимавайте, защото по пътищата бродят какви ли не хора!

— Ще внимавам — обеща с усмивка Лора. — Довиждане, приятели!

Тя възседна коня си и се запъти към улицата. Алвъс, Лили, Бел и Клео й махаха за сбогом, докато се скри от очите им. Лора плачеше и не се опитваше да крие сълзите си. Тя оставяше зад себе си един много важен период от живота си, оставяше хората, които беше обикнала и ценеше високо. В сърцето й се бореха тъга и радост, вълнение и страх, грижа и облекчение. Предстоеше й среща с горещо обичания баща…

 

 

Когато най-после падна в прегръдките на баща си, Лора се разплака от облекчение и радост.

— О, татко, толкова е хубаво да те видя отново! Минаха четири безкрайно дълги години. Ако знаеш как се тревожех за теб, Хенри и Том…

Полковник Хауърд Адамс прегърна здраво дъщеря си и я притисна до гърдите си с безкрайна любов.

— Том и Хенри са добре, Лора, служат при генерал Шофилд и са на сигурно място. Прекрасно е да те видя отново, мило дете! — Той се засмя и се поправи: — Всъщност ти вече не си дете, а изумително красива млада дама. Приличаш досущ на майка си, а тя беше истинска красавица. Дай да те погледам — помоли той и улови ръцете й. Лора се отдръпна малко назад и също го измери с изпитателен поглед. Пясъчната му коса беше посивяла, гладко избръснатото лице беше осеяно с бръчици, особено около очите и устата. Раменете му бяха леко приведени и той изглеждаше по-дребен, отколкото го помнеше. Беше загубил част от теглото си, макар да не беше мършав като повечето войници. Все пак изглеждаше по-възрастен и кафявите очи, които бяха видели много страшни неща, гледаха мрачно и решително.

— Красива и здрава — беше заключението на Хауърд, когато приключи огледа си.

— Ти също изглеждаш добре — отговори с усмивка Лора. — Да не би да са те уволнили от армията? Скоро ли ще се върнем у дома?

— Отговарям с не и на двата въпроса, но по-късно ще чуеш подробни обяснения. Бях в Грийнбриър и слава богу, плантацията е непокътната. Отис я управлява много добре, работниците не са ни напуснали и я охраняват като свой дом. Том ми разказа как е заминал и те е оставил с Отис и работниците. Не мога да го обвиня, че се е записал доброволец. Той е добър войник, също като Хенри.

— Имате ли новини от Нора? Когато положението се усложни, бях решила да замина при нея и при децата, но те бяха напуснали Гетисбърг. Нали знаеш защо — там се водеха ожесточени сражения.

— Нора и внуците ми са на сигурно място при родителите й във Филаделфия и Хенри е спокоен. След половин час трябва да бъда на заседание при президента. Тази вечер сме канени при семейство Грийли. Ще има много гости и вероятно ще останем до късно, затова те съветвам да си починеш добре. Утре и през следващите седмици ще имаме достатъчно време да си говорим. Запазил съм ти апартамента до моя, ще ти го покажа и ще изляза.

Лора го последва към вратата.

— Нищо ли няма да ме попиташ, татко? — проговори тихо тя. Той се обърна и я погледна учудено. — Искам да кажа, няма ли да ме попиташ за един определен човек? — Не й се искаше да засяга тази тема, тъй като баща й очевидно бързаше, но беше смаяна, че той не бе пожелал да се осведоми за Клариса. В писмата си я молеше да благодари на Клариса за помощта й и да й предаде сърдечни поздрави, но никога не добавяше нещо лично, нито беше помолил Лора да я доведе във Вашингтон.

— Да не си се запознала с някой хубав млад мъж?

Лора знаеше, че това не е подходящият момент да му разкаже за Джейс и за любовта си към един офицер на Конфедерацията.

— Говоря за Клариса, татко. Ти не я спомена, нито я покани да дойде с мен в столицата. Защо не се интересуваш от нея?

— Защо да каня страничен човек, който само би смутил срещата ни след толкова години? Вярно е, Клариса ми е стара приятелка, но по-добре е да ми разкажеш за нея утре.

— Не знам как да ти кажа, татко, но тя е… мъртва.

— Много съжалявам, скъпа. Тя беше мила жена и добра приятелка.

Лора беше изумена от реакцията му. Дали, след като беше видял толкова смърт и страдания, баща й беше престанал да се трогва от чуждата мъка?

— Опасявах се, че тази вест ще те засегне дълбоко. Нали си искал да се ожениш за нея…

— Да се оженя за Клариса? Откъде ти хрумна тази невероятна мисъл? Ние бяхме само добри приятели.

— Клариса ми каза, че сте се обичали и сте искали да се ожените след края на войната. Преди да умре, ти написа прощално писмо и аз ти го нося. Когато дойде в Грийнбриър да ме вземе, показа писмо от теб, в което пишеше, че скоро си щял да я посетиш и чакаш с нетърпение новата ви среща. Защо ме е лъгала?

— Нямам представа, Лора, но в думите й няма нито грам истина. Знам, че тя ме харесваше и ценеше компанията ми, както и аз нейната, но никога не сме говорили за любов и женитба. Пишех й, когато имах работа в Ричмънд, и винаги отсядах в хотела й, но никога не съм я заблуждавал по отношение на чувствата си. Може би съм го правил несъзнателно и много съжалявам, ако се е влюбила в мен и се е надянала да стане моя съпруга. Може би ти е казала, че сме се сгодили само за да отидеш да живееш при нея и да избягаш от ужасите на войната. Или ме е обичала тайно и се е надявала, че ще й бъда благодарен за спасението на дъщеря си и ще се оженя за нея. Но аз имах впечатлението, че Клариса е искрен човек. Донеси писмото й, ако обичаш, ще го прочета набързо, преди да изляза.

Лора извади от чантата си запечатания плик и го подаде на баща си. Докато четеше, по лицето му се отразяваха противоречиви чувства.

— Клариса ме моли за извинение, че те е заблудила за отношенията ни, когато е чула за опасностите, заплашващи Фредериксбърг. В същото време тя ми признава любовта си и пише, че се е надявала на по-сериозна връзка след войната. Когато разбрала, че ще умре, решила да ме помоли за прошка и разбиране. Искаш ли да прочетеш писмото?

— Не, татко, то беше само за теб, затова нека изпълним последното й желание. Тя беше много добра с мен и ме гледаше като своя дъщеря. Аз я обичах и уважавах и много тъгувам за нея.

— И на мен ми е мъчно, че не доживя края на войната, Лора, но тя ми беше само добра приятелка. Може би това недоразумение е било твоето спасение и аз съм й дълбоко благодарен.

— Тъжно е да обичаш човек, който не отговаря на чувствата ти — промълви тихо Лора.

— Това е вярно, детето ми, но взаимната любов, каквато изпитвахме аз и майка ти, е нещо силно и прекрасно. Надявам се, че един ден и ти ще срещнеш достоен човек, в когото ще се влюбиш.

Вече съм го срещнала, татко — искаше да каже Лора, но не посмя. По-късно щеше да му разкаже за Джейс.

— Мисля, че е време да тръгваш, за да не закъснееш за заседанието. Прощавай, че те задържах, но не знаех как да постъпя.

— След вечеря ще си поговорим пак, искаш ли?

— Да, но може би е по-добре да я оставим да почива в мир. Хауърд прегърна дъщеря си и я целуна по челото.

— Много се радвам, че се събрахме отново, Лора. Толкова те обичам, детето ми.

— Аз също, татко. Искам никога вече да се разделяме.

 

 

Докато се обличаше за вечерята, Лора размишляваше над думите на баща си, че няма да си отидат в къщи и че той ще продължи да служи в армията. Какво ли ги очакваше? Вероятно баща й щеше да бъде преместен на друго място и ако то беше достатъчно сигурно, щеше да я вземе със себе си. Тя се съмняваше, че той ще й позволи да се върне в обсадения Ричмънд, но нямаше да я изпрати и в Грийнбриър без защитата на семейството. Това означаваше, че трябваше да си купи нови дрехи от Вашингтон, тъй като не можеше да се върне в Грийнбриър.

Много повече я интересуваше въпросът дали Джейс е идвал в Ричмънд след заминаването й. Как ли беше приел вестта за неочакваното й изчезване? Дори ако тръгнеше да я търси, както тя беше търсила него, никога нямаше да я открие в препълнения с бежанци Фредериксбърг. Е, поне щеше да получи писмото й, в което тя му се кълнеше във вечна любов и повтаряше обещанието си да се срещнат след войната в хотела. Надяваше се, че той ще й повярва и няма да я забрави.

Лора не можеше да си представи, че баща й съзнателно е заблуждавал Клариса за чувствата си. И той като Джейс не беше в състояние да се преструва пред жената, която обичаше истински. Сърцето й отказваше да приеме такава възможност. Откритието, че мечтите на Клариса за любов и брак са били само илюзия, обясняваше защо полковникът никога не я беше споменавал пред Лора и братята й. Но това не променяше факта, че тя щеше да помни Клариса Карлайл, да тъгува за загубата й и да й бъде благодарна за всичко, което беше сторила за нея. Ако не беше Клариса, тя нямаше да срещне Джейс и да…

Силно чукане по вратата я изтръгна от противоречивите й мисли. На прага застана баща й, облечен в елегантен вечерен костюм.

— Изглеждаш красива като картинка, Лора — установи с усмивка той.

— Благодаря, татко, но се боя, че роклята не е много подходяща за официална вечеря — или изобщо за Вашингтон. — Тя му обясни причините, поради които беше оставила дрехите си в Ричмънд, и попита: — Дали ще те посрамя тази вечер?

— Разбира се, че не, детето ми, ти си по-красива от всички млади жени, които познавам. Съжалявам, че си живяла трудно, но ти обещавам да те обезщетя за всичко, от което съм те лишил, макар и не по своя воля. Утре ще отидем на покупки.

— Благодаря ти, татко. Признавам, че не ми беше леко, но все пак в хотела бях на сигурно място. Благодарение на Клариса.

— Ако беше жива, щях да й изразя благодарността си и да й възвърна разходите… Ако си готова, да тръгваме.

 

 

Когато позна Бен, появил се така внезапно в хотела и наел стая за една нощ, Лили се разтревожи сериозно. Тъй като във фоайето седеше един гост и четеше вестник, тя се приведе напред и се престори, че пише.

— Какво правите тук? — изсъска в ухото му тя. — Лора замина. Каза ми, че е оставила вест за вас в кухото дърво.

— Знам, мис Лили — отговори шепнешком Бен, — имам новини от нея. Елате по-късно в стаята ми, но гледайте да не ви забележат. Ще ви чакам.

Когато Ричард отиде в обора при Алвъс, а момичетата се заеха да нареждат масите, Лили изтича в стаята на Бен и го помоли да говори бързо, за да не забележат липсата й на рецепцията.

— Дойдох да ви предупредя, „ангеле“. Вече не е нужно да събирате сведения и да търсите връзка с мен. Положението е много напрегнато. Искам също да ви помоля да се пазите от хората, които задават въпроси за мис Лора. Мога само да ви кажа, че тя е на сигурно място при баща си. Проблемът е, че един хитър конфедератски шпионин е узнал за работата й в полза на Съюза и я търси, за да я отстрани от играта. Не знаем откъде е научил за дейността й и можем само да се надяваме, че няма да я потърси тук. Опитът ни показва, че най-добрите агенти често се представят за приятели, затова не говорете с никого за приятелката си, все едно кой е човекът, дошъл да пита за нея. Ако е много упорит, гледайте на него като на враг и опасност за мис Лора. Разбрахте ли ме, „ангеле“?

Лили кимна уплашено.

— Няма да кажа на никого къде е Лора, обещавам.

— Ако я издадете, това може да й коства живота, предупреждавам ви. Добрият агент може да я намери навсякъде, ако е решил да я отстрани от пътя си. — Бен плашеше младата жена съвсем съзнателно, защото имаше заповед да запази тайната и идентичността на Лора. Тя беше предвидена за нова, много важна мисия, за която щеше да бъде информирана следващата седмица и която беше толкова трудна и лична, че изискваше цялото й внимание и вероятно нямаше да й бъде приятна. Въпреки това Бен беше убеден, че тя щеше да приеме, защото лично президентът Линкълн беше обещал да я помоли за помощ.

 

 

Дойде Коледа и полковник Адамс отрупа дъщеря си с подаръци. Тя го прегърна и му благодари от сърце, но не можа да се зарадва истински, защото усещаше болезнено липсата на Джейс.

— Не биваше да правиш това, татко, не и след всичко, което ми накупи вчера.

— Искам да те обезщетя за рождените дни, които не можахме да прекараме заедно, детето ми. Освен това искам да изглеждаш красива, когато отидем на новото ми местоназначение.

Лора напразно се опита да скрие напрежението, което я обзе.

— Къде ще отидем? Кога заминаваме?

— Ще ти кажа утре след последното заседание. Ако всичко върви по план, ще бъдем там след две седмици.

— Далече ли е? Кажи ми поне това — помоли с треперещ глас тя.

— Да, и мисля, че ще ти хареса.

Далече… Как можеше да й хареса, като това означаваше да се отдалечи още повече от Джейс? Дали да разкаже на баща си за него? Не, каза си тя, още не. Дали поне следващата Коледа щеше да бъде с любимия си? Оставаше й само да се надява, като негова жена? Можеше само да се моли за това.

— Заповядай, татко.

Хауърд отвори пакетчето и извади зелена вълнена жилетка.

— Чудесна е, скъпа, и ще си я слагам винаги, когато слизам долу да пуша.

— Видях, че нямаш плътни дрехи, пък и знам, че не обичаш, когато жакетът ти мирише на цигари.

— Права си. Сигурно почти не са ти останали джобни пари след такава покупка.

— Когато съм с теб, нямам нужда от пари, татко… Какво каза, къде отиваме?

Хауърд избухна в смях.

— Не можеш да ме измамиш, малката.

— Все пак си струваше да опитам — отговори весело тя. — По-рано, когато бях малка, винаги успявах. Ти си станал твърде хитър за мен, татко.

— А ти си пораснала и си се променила! Много съжалявам, че не бях до теб, за да преживея всички тези промени. Толкова е хубаво да разговарям с теб. Ти си постигнала много, откакто заминах. Знаех, че си интелигентна и будна, но въпреки това съм смаян, че си се оправяла сама с цял хотел и си издържала куп хора. Ти си истинска Адамс и аз се гордея с теб. Майка ти също щеше да се гордее с теб, скъпа.

 

 

В понеделник, докато Хауърд беше на заседание при президента, Лора четеше вестниците с надеждата да намери нещо за Питърсбърг и Ричмънд. Прочете, че в събота Бътлър е започнал нападение с пехота и кораби срещу форт Фишър в Уилмингтън, но бунтовниците се съпротивляват отчаяно. Шърман беше завладял почти цялата Джорджия. Тя прочете и посланието му до президента Линкълн: „Като коледен подарък ви предавам града Савана със 151 тежки оръдия, цял склад муниции и около 25 000 бали памук.“

Защо допускат, сопна се сърдито Лора, човек като Шърман да завзема Джорджия или който и да е друг щат, след, като всички знаят колко е безогледен както спрямо цивилните, така и спрямо военните? Репортерите съобщаваха, че войниците му повече плячкосвали и палели, отколкото се биели с неприятеля, макар че „като цяло“ се отказали от изнасилванията. Какво значи „като цяло“ — ядоса се още повече Лора, макар да знаеше, че подобни бруталности се наказват със затвор или дори със смърт както във военно, така и в мирно време. Може би Шърман позволяваше на хората си да изнасилват беззащитните жени, защото самият той беше известен донжуан? Освен славата и разрушението, той презираше всичко и всички. Шърман в никакъв случай не е пример за военен герои — заключи презрително Лора. — Само не той.

 

 

Докато обядваха в апартамента му, Хауърд най-после разкри тайната си.

— Всичко е уредено, Лора. До края на войната ще бъда комендант на форт Уипъл край Прескът в Аризона. На девети януари тръгваме на път.

Той се наведе отново над чинията си, без да забележи побледняването на дъщеря си. Сърцето на Лора биеше като безумно. Апетитът й изчезна и тя отпи глътка чай, за да навлажни пресъхналото си гърло.

— Защо те местят чак там, татко?

— Имат проблеми с банди от избягали бунтовници и индианци. Мисля, че основната причина е да бъда близо до брат си. Макар да се съмнявам, че Джейкъб ще се зарадва да ме види и да узнае, че ще бъда негов началник.

— Не съм виждала чичо Джейк, откакто навърших петнадесет години. Мислиш ли, че още ти се сърди заради деловите ни проблеми?

— Убеден съм в това. Джейк не забравя лесно. Той постъпи като глупак, когато след разрива ни лиши семейството си от дом и го отведе далече от нас. По-добре щеше да бъде, ако беше признал заблудата си, ако се беше примирил с неизбежната загуба и ми беше позволил да му помогна, за да издържи до следващата реколта. За съжаление беше твърде горд и своенравен и не прие помощта ми, затова се видях принуден да се намеся и да му поискам сметка за глупавите му сделки.

— Може би междувременно се е успокоил и е разбрал грешката си. А и след избухването на войната застана на страната на Съюза. Това говори в негова полза, не намираш ли?

— Права си, но Джейк никога не е проявявал благоразумие. Е, скоро ще се видим с него и ще разберем дали е преодолял миналото. Основната ми задача обаче е да не позволя на бунтовниците и индианците да контролират Аризона. Този щат е твърде ценен за нас, защото има богати залежи от злато, сребро, мед, разполага с огромни гори и плодородни земи.

Лора направи опит да хапне още малко, но не можа.

— Каза, че заминаваме на девети. Значи ли това, че ще ме вземеш със себе си? Не е ли по-добре да остана тук или да се върна в Грийнбриър? — Не ме принуждавай да тръгна с теб, молеше се сърцето и.

— След толкова години раздяла искам да бъдеш до мен, детето ми. Искам дъщеря ми да ме придружи и съм сигурен, че новото ни приключение ще ти хареса. Освен това се съмнявам, че ще останем повече от няколко месеца, защото войната ще свърши много скоро. Конфедератите няма да издържат дълго. Сега мирът би бил благоприятен за всички и двете страни вече са започнали да обсъждат условията. Шърман и Бътлър ще се справят с бунтовниците в Каролина. Вече всички виждат, че с Худ и Форест е свършено, макар да признавам, че двамата се биха смело срещу нас. Благодарение на генерал Фарагът Алабама е практически в ръцете на Съюза. Когато нашите завземат и долината Шенандоа, Шеридън ще отиде на помощ на Грант. Тази война продължи много по-дълго, отколкото си мислехме, но краят и наближава.

Докога ще чакам, питаше се отчаяно Лора. Докога любимият ми ще живее в постоянна опасност…

— Какво ще стане с Юга, татко?

Хауърд бутна чинията си настрана.

— И аз не знам, скъпа, но се надявам, че Съюзът ще бъде справедлив и великодушен. Ако не, ядовете ще продължат. След всичко, което узнах във Вашингтон, изпитвам силно безпокойство от плана за възстановяване на Юга, създаден от чиновниците ни. Макар че още нищо не е решено, с изключение на премахването на робството, разбира се. Много хора тук гледат на южняците като на дезертьори и престъпници, които трябва да бъдат подчинени и наказани. Те обаче не вземат предвид, че при такива действия страдат най-вече невинните. Югът е разбит и си има достатъчно проблеми, свързани с последиците от войната, затова не бива да го унижаваме допълнително и да си отмъщаваме за разцеплението. Крайно време е да забравим преживяното и да започнем възстановяването на страната. Аз съм верен на Съюза, но произхождам от Вирджиния и съм южняк, затова ще протестирам енергично срещу жестокостите и ограниченията в мирно време.

Преди Лора да е успяла да отговори, баща й стана и излезе от стаята. Беше време за ново заседание. В седем двамата бяха канени на официална вечеря, на която щеше да присъства и президентът.

 

 

Лора легна да си почине и да почете малко, но скоро пристигна неочакван посетител.

— Какво правите тук? — попита слисано тя, когато на вратата й застана Бен. — Опасно е да ни видят заедно. Защо се изложихте на този риск?

— Не се страхувайте, мис Лора, тук сме на сигурно място. Президентът Линкълн и генерал Грант ме изпратиха при вас, за да ви помоля за една услуга.

Лора бе обзета от лошо предчувствие.

— И от какъв вид е тази услуга?

— Те желаят да ви възложат важна мисия.

Безпокойството й нарасна.

— Невъзможно е, Бен, аз съм тук с баща си. Той няма да ми позволи, а не мога да замина сама.

— Не е нужно. Задачата ви е в Аризона, където е новото местоназначение на баща ви. Той беше преместен там главно за да можете да го придружите.

— Трябва да призная, че съм объркана. Какво искате да кажете?

— Един от агентите ни съобщи, че във форта има сериозни проблеми. Решихме да изпратим доверен човек, за да провери какво става. Тъй като знаех всичко за семейството ви, веднага се спрях на вас. Вашият чичо е предател и трябва да бъде разобличен. Той…

— Момент, момент! Нима искате от мен да следя собствения си чичо и да го предам?

— Ако не го направите, Конфедерацията ще получи значителни подкрепления и войната ще трае още поне година. Проблемът е много сериозен.

— Как е възможно? Чичо ми е на страната на Съюза. Той е офицер с висок чин и служи много далече от Юга.

— Във форта работят бивши конфедерати, които крадат пари, злато и сребро, нападат банки и колите, които пренасят възнагражденията на войниците. Те изпращат плячката си на южните щати, за да купуват с нея оръжия, муниции и храни.

— Какво общо има с това чичо Джейк? Нали ви казах, че той е офицер на Съюза!

— Бандата е съставена от пленници, освободени с условието, че ще работят за нашата армия, ще се бият срещу индианците и ще защитават заселниците. Чичо ви е водач на пленниците или поне така ни беше съобщено. Сигурно сега се питате защо го прави, мис Лора. Моят отговор е, че или е станал предател, след като жена му и малкият му син са били убити по погрешка от юнионистите във форт Керикс, или е алчен за пари и запазва част от плячката за себе си.

— Това са страшни обвинения — отговори възмутено Лора. — Трябва да имате доказателства, а аз се съмнявам в това.

— Нали затова ви изпращаме! Трябва да съберете доказателства.

— Ами ако е невинен? Или ако не намеря доказателства?

— Ако не е виновен, това би било най-доброто за всички нас, мис Лора. Нима няма да се радвате, че лично сте намерили доказателствата за невинността му? — Без да й остави време да отговори, Бен продължи: — Свръзка ще ви бъде майор Райт във форт Уипъл. Жена му е на вашата възраст и ако се сприятелите с нея, можете да се срещате със съпруга й, без да събуждате подозрения.

— Вие сте обмислили всичко до последната подробност, нали?

Бен усети гнева и иронията в тона й, но я разбираше добре и премълча.

— Такава е задачата ми, мис Лора. Понякога онова, което правя, не ми е по вкуса, но нямам друг избор. Това важи и за вас. Аз мразя тази война и всичко, което тя причини на народа и страната ни, и искам кошмарът най-после да свърши.

— Аз също, Бен. Баща ми знае ли защо го преместват във форт Уипъл?

— Не, и вие не бива да му казвате. Полковник Адамс никога не би повярвал, че брат му може да бъде предател, и сигурно щеше да се противопостави на плановете ни. Тук съм написал имената на бунтовниците, които трябва да наблюдавате особено внимателно. Запомнете ги и унищожете листчето — нареди строго той.

— Ами ако се проваля, Бен?

— Няма да се провалите. — Все пак ние сме предвидили тази възможност и изпращаме втори агент, който може би ще постигне повече. Жалко е, че двамата не можете да работите заедно, но ако ви видят да разговаряте, алибито му ще отиде по дяволите. — Не се поддавайте на роднинските си чувства, мис Лора. Знам, че няма да ви е лесно, но всички ние, включително президентът и генерал Грант, разчитаме да откриете истината. Ако чичо ви е невинен, това ще бъде добре и за нас, нали?

— Да, но най-вече за татко и за мен. — Аризона е толкова далече… — Ако се върнете в Ричмънд, можете ли да предадете едно писмо на Лили? — Тя трябва да предаде съобщението ми на Джейс…

— Съжалявам, но не бива, мис Лора. Приятелката ви може неволно да ви издаде и тогава ще стане опасно. Нали не искате някой от агентите на Конфедерацията да тръгне по петите ви и да ви преследва чак до Аризона? Никой не бива да се намесва в плановете ни. Проблемът е от изключителна важност, разберете.

— Прав сте. Имате ли да ми кажете още нещо?

— Не. Само ви моля да бъдете много, много предпазлива. Съжалявам, че отново ви въвлякох в тази жестока игра, но не можех другояче. Трябва да попречим откраднатото злато и сребро да влезе в касата на Конфедерацията. На всяка цена.

— Ами ако вече са го изпратили на юг? Или всичко свърши, преди да сме стигнали до Аризона?

— Пренасянето на плячката още не е започнало. Първите товари ще тръгнат от Аризона в края на февруари.

— Но дотогава войната може да свърши!

— Възможно е, но това не променя нещата. Виновните трябва да бъдат наказани. Пък и краят на войната съвсем не означава, че кражбите ще престанат. Когато алчният види в ръцете си такова богатство, той се изкушава да го задържи за себе си.

— Нима това означава, че татко и аз ще останем във форта, докато всичко се изясни?

— Да, но се съмнявам, че ще ви е необходимо много време.

Лора не беше доволна от развоя на събитията, но разбра, че трябваше да потисне личните чувства.

— Защо не са пренесли откраднатото досега? Защо чакат? Докато златото стигне до Ричмънд, Югът може да капитулира.

— Работата е там, че те трябва да съберат достатъчно злато и сребро, за да донесат реална полза на Конфедерацията, а за това е нужно време. Товарите с пари пристигат само веднъж месечно, а тези със злато и сребро — два пъти. Те не могат да рискуват и да откраднат всичко, нали разбирате. Бившите бунтовници са във форт Уипъл едва от края на октомври и първо е трябвало да бъдат убедени, че е нужно да свършат мръсната работа вместо чичо ви. Научихме за плана от един от нашите агенти, но той почина от раните си, преди да ни каже имената на участниците и да съобщи подробностите. Убедени сме, че сведенията му са били точни, защото кражбите бяха описани точно както са се състояли в действителност.

Лора се поколеба, но после зададе въпроса, който я безпокоеше най-много:

— Какво искахте да кажете с думите, че леля Мери и Джони са били убити „по погрешка“?

— Накарах нашите хора да разследват миналото на чичо ви, за да разбера що за човек е и да знам има ли причина да стане предател. Преди войната е имал много парични проблеми и е загубил големи суми. Съжалявам, че именно аз трябваше да ви донеса тези лоши новини, но ви предупреждавам да не се изпуснете пред баща си, защото той не знае нищо за трагедията. Леля ви отишла при една съседка, за да й помогне при раждането, когато започнала битката във форт Керпкс от 61 година. Мисис Адамс и момчето загинали под огъня на юнионистите. Двамата големи сина паднали през 63 година във Виксбърг, където били под командата на Грант. Семейството на единия било в къщата, когато тя била разрушена от артилерийски огън, и никой не оцелял. Адамс научил всичко това през ноември 63 година, точно преди да замине за Аризона. Може би е полудял от мъка и смята, че Съюзът трябва да го обезщети за загубата.

— Велики боже, Бен, толкова много трагедии в живота на един-единствен човек! Съзнанието, че страната, на която се бие, носи отговорност за избиването на семейството му, сигурно е било много мъчително за него.

— И аз мисля така. Мога да си представя как е страдал — но въпреки това не е трябвало да става крадец и предател.

Лора смръщи чело.

— Ще направя всичко, което искате от мен — отговори решително тя. — Но дори ако чичо Джейк е виновен, ще искам снизходителност и милост за него.

— Обещавам ви, мис Лора. Имате честната ми дума.

— Дано да я удържите, Бен, защото ще има да се разправяте с мен. Разбрахме ли се?

— Да, мис Лора. Сега обаче трябва да си вървя, защото баща ви ще се върне скоро. Днес ще вечеряте с президента, нали? Той ще стисне ръката ви и ще ви кимне, за да изрази благодарността си. Тъй като не е възможно да разговаряте с него пред всички, кимването му ще бъде знак, че не съм измислил молбата си.

— Това не е нужно, Бен, аз ви вярвам.

— Довиждане, мис Лора. Мисля, че се виждаме за последен път. Беше чудесно да се работи с вас. Още веднъж ви моля да бъдете много, много предпазлива.

— Благодаря ви, Бен, и внимавайте за себе си. Довиждане!

Лора затвори вратата след своя посетител, облегна се безсилно на стената и от очите й закапаха сълзи. Беше загубила най-близките си роднини. Сърцето й беше пълно с тъга, раменете й се превиваха под тежестта, с която я беше натоварил Бен. Леля й и братовчедите не бяха между живите, а чичо й имаше сериозни проблеми. Но тя се постара да овладее емоциите си, защото не можеше да се появи на вечерята с подути от плач очи. Мразеше мисълта, че ще трябва да лъже чичо си и баща си, но това беше неизбежно.

Тя си спомни сериозното изражение на Бен и си каза, че зад тази работа се крие нещо много по-важно, отколкото й беше казал, затова реши да бъде двойно по-предпазлива и внимателна.

Лора се настани в удобното кресло пред камината и се опита да си припомни всички подробности от последната среща с Джейкъб и семейството му. Тогава тя беше на петнадесет години. Джейкъб и Хауърд непрекъснато се караха. Мери държеше малкия Джони в скута си и плачеше, големите синове на Джейкъб изглеждаха мрачни и сърдити, а жените и децата им се криеха в сенките. Джейкъб обвини баща й, че е предотвратил продажбата на развален памук и болни животни, което беше вярно, защото Хауърд беше почтен човек, уважаваше законите и не допускаше такива неща. Слуховете за Джейкъб и тъмните му дела се разпространяваха бързо, но срещу него не беше повдигнато обвинение, защото липсваха доказателства. Скоро пуснаха и друг слух, според който Джейкъб беше сключил сделка с един пиратски кораб, който трябваше да откара стоките му в чуждестранни пристанища, за да избегне наложените от Севера високи данъци и мита. За да задоволи кредиторите си, Джейкъб беше принуден да продаде почти цялата си собственост, включително огромната плантация в близост до Грийнбриър. Скандалът го накара да замине със семейството си във форт Керикс, който днес беше част от Западна Вирджиния. Джейкъб се закле, че никога няма да прости на брат си, и отказа да приеме пари от него, за да започне отначало. Бащата на Лора така и не разбра откъде брат му беше намерил пари да си построи нова къща и да купи магазин. А после Съюзът — или поне Джейкъб смяташе така — го беше лишил от семейството и дома му…

Бен беше казал, че един мъж не бива да става предател и престъпник само защото е убеден, че са му сторили зло, и това беше истина. Но дори ако обвиненията бяха верни, тя разбираше, че с помътения си разум Джейкъб беше хвърлил цялата вина върху баща й, Съюза и Севера и действаше според това убеждение. Можеше само да се надява, че времето и разстоянието са го накарали да забрави тежката загуба и са го променили към по-добро…

 

 

Когато след три дни пристигна в Ричмънд и веднага отиде в хотел „Южен рай“, Джейс направи шокиращо откритие.

— Миналата сряда мис Лора замина при баща си.

— Но тя ми каза, че баща й е мъртъв!

— И тя мислеше така, но се оказа, че е жив. Получи писмо от него, в което пишеше, че се е уволнил от армията и се връща в плантацията им.

Джейс се зарадва за Лора, но му се стори странно, че бащата не е дошъл лично да отведе дъщеря си.

— Къде е тя?

— Във Фредериксбърг, ако домът им е оцелял след сраженията. Баща й писа, че ако къщата им е разрушена, веднага ще започнат да строят нова. Тя обеща да ми пише скоро и да съобщи адреса си.

— С влака ли замина?

— Не, на кон. Искаше да го вземе със себе си. Не се страхувайте, Джейс, тя носеше пистолет.

Още една шокираща новост.

— А какво ще стане с хотела?

— Лора го продаде на Ричард и мен. Оженихме се миналия вторник. Той беше ранен в Джорджия и се върна при мен, защото не беше в състояние да се бие.

— Лора не остави ли писмо за мен? Или поне кратка бележка? Не каза ли да ми предадете нещо?

След тайнствената случка с ножа Лили не смееше да му се довери напълно. Беше изгорила писмото, защото не знаеше дали Джейс е наистина този, за който се представя и дали няма да изложи Лора на опасност.

— Не остави писмо, но ми каза, че сте се разбрали къде ще се срещнете след войната.

Джейс забеляза нервността й и разбра, че не му е казала цялата истина.

— Вие бяхте най-добрата й приятелка, Лили, и сигурно знаете повече. Трябва да я намеря, много е важно. Моля ви, кажете ми къде е!

— Нали ви казах: Лора се върна във Фредериксбърг при баща си. Макар че бяхме добри приятелки, тя не ми доверяваше всичко, но съм сигурна, че не ме е излъгала. Знам, че тя храни силни чувства към вас, лейтенант. Заминаването й стана внезапно, тя беше много развълнувана от писмото на баща си и вероятно е забравила да остави вест за вас. Ако ми се обади, ще й пиша, че сте идвали. Искате ли да й предам нещо?

— Какво има, Лили? — попита Ричард, който тъкмо влизаше в хотела.

Лили се обърна към него и се усмихна. После запозна мъжа си с Джейс Сторм и му обясни причините, поради които лейтенантът беше дошъл в хотела.

Двамата мъже си стиснаха ръцете и Джейс повтори въпроса си.

— Това е всичко, което ни каза Лора — отговори със съжаление в гласа Ричард. — Тя беше много щастлива от предстоящата среща с баща си и бързаше да отиде при него. Вероятно затова не е оставила писмо за вас.

— Не разбирам — промърмори потиснато Джейс.

Ричард се усмихна съчувствено.

— Лора просто не е искала да ви тревожи, но аз виждам, че сте много загрижен. Тя е чудесна жена. Беше много мила с мен, когато се появих тук ранен, и се грижеше за мен като същински ангел. Само на нея трябва да благодаря, че кракът ми остана цял и вече мога да ходя. Знам също, че се грижеше всеотдайно за нашите смели войници и за ранените деца в лазаретите. Тя е напълно безкористна.

С надеждата да научи още нещо Джейс отговори:

— Знам това, майор Стивънс. Аз я обичам и искам да се оженя за нея, но първо трябва да я намеря. Тя прие предложението ми и аз мислех, че отговаря на чувствата ми.

— Значи вие сте мъжът от Питърсбърг, за когото ми разказваше — усмихна се Ричард. — Каза ми дори, че си приличаме. Когато говореше за вас, очите й сияеха и аз съм сигурен, че сте преценили правилно чувствата й.

Тези думи успокоиха Джейс поне малко.

— Радвам се да го чуя, но къде е тя сега и защо не е оставила писмо за мен?

Ричард вдигна рамене и се обърна към жена си.

— Не можем ли да направим нещо, за да му помогнем?

Лили се престори, че размишлява усилено, и след малко издаде онова, което беше решила:

— Знам само, че преди седмица Лора беше в Питърсбърг, за да се опита да ви намери. Върна се много разочарована. Казали й, че ви няма в нито един списък, че никой там не ви познава и изобщо не е чувал за вас. Сигурно можете да си представите колко се разтревожи. Знам, че искаше да говори с вас, преди да замине, но не можа да ви намери. Може би ви е написала писмо, но е забравила да ми го даде. Ако е така, сигурно ще го изпрати по пощата.

Тази новина обезпокои още повече Джейс. Лора беше помислила, че я е лъгал…

— Нашата част беше разположена доста далече от Питърсбърг — отговори бързо той. — Затова не ме е открила. По дяволите, сега загубих следите й!

Лили, която беше много горда, че успя да запази присъствие на духа, реши да му напомни за срещата след войната.

— Не забравяйте, че сте й обещали да се срещнете в Ричмънд, след като войната свърши, ако се изгубите. Лора ми каза за тази уговорка и съм сигурна, че не я е забравила. Ако ни дадете адреса си, ще мога да го изпратя на Лора, щом ми пише.

Джейс поклати глава.

— Скоро ще ме преместят и още не знам къде. Казахте, че е отишла във Фредериксбърг, така ли?

— Така ни каза, когато си замина.

Джейс нахлупи шапката си.

— Тогава ще отида да я потърся там. Жена като Лора Карлайл може да бъде намерена лесно, нали?

— Особено от мъж, който е решен на всичко — пошегува се Ричард. — Желая ви късмет, лейтенант.

— Трябва да побързам, защото частта ни ще бъде преместена само след няколко дни.

Лили го проследи с поглед и въздъхна угрижено. Надяваше се, че никой във Фредериксбърг не е познавал Клариса Карлайл и не знае нещо за връзката на починалата с Лора Адамс. Дори ако Джейс беше искрен и заслужаваше доверие, не се знаеше как щеше да реагира, ако узнаеше, че семейство Адамс са юнионисти…