Джанел Тейлър
Смело сърце (7)

7

— Сигурна ли си, че искаш да ме придружиш, Лили? Тази мисия вероятно ще бъде най-опасната, която сме изпълнявали досега.

— Това е единственият начин да успеем, Лора. Бел и Клео ще се грижат за хотела по време на отсъствието ни. Ако тръгнем на зазоряване, ще можем да се върнем още вечерта.

— Освен ако не ни спрат и не ни арестуват…

— Нали измислихме как да се преоблечем и какво да разказваме? Моментът е много подходящ. Имаме само един гост и той излезе. Местните не идват преди шест или седем вечерта, а дотогава ще сме се върнали. Ако се появи неочакван гост, Бел или Клео ще се погрижат за него.

— Надявам се да се окажеш права. Мислиш ли, че подозират нещо?

— Разбира се, че не. Мислят, че отиваме на покупки, а после в лазарета. Алвъс също няма да ни види, защото вече го отпратих. А Берта е при болната си приятелка.

— Дано излезеш права, Лили. Всичко е готово. Аз тръгвам и ще те чакам на Четиридесета улица.

Без да се бавят, двете жени започнаха изпълнението на хитрия си план.

Лили, облечена в скромна рокля, със стари обувки и разбъркана руса коса, която изглеждаше отдавна немита, настигна приятелката си само след минути.

Лора се надяваше никой да не я познае, защото беше по-известна в града в сравнение с Лили. Беше натрила косата си с пепел, за да я направи сива, и носеше широкопола шапка за слънце, която скриваше лицето й. Тя също беше облечена в овехтяла, закърпена рокля с дълги ръкави и мрежести ръкавици, за да скрие младите си ръце. Лицето й беше мръсно, защото никой не биваше да види безупречната й бяла кожа. Носеше дори телени очила, за да прикрие ясните си зелени очи. Подпираше се на дебел бастун, ходеше бавно, приведена на едната страна, говореше с провлечен старчески глас. Вълненият шал прикриваше фалшивата гърбица, направена от кърпа. Двете с Лили яздеха чернен жребец. Лора се бе хванала за кръста на Лили, а в другата ръка стискаше кошница с хляб, сушени плодове и сурови риби, обвити във вестници. Посланието, което трябваше да предаде, се намираше в най-долната риба.

За да опази любимия си кон от набезите на кавалерията, тя беше намазала хълбоците му с дебел слой мехлем, а предният му крак беше обвит с мръсна превръзка. Гладката кожа беше посипана с прах, за да отнеме здравия й блясък, а белите зъби бяха оцветени с въглен.

Лора знаеше, че е поела голям риск, но нямаше как да го избегне, защото сведенията не можеха да чакат до следващия четвъртък, когато беше редовната среща с Бен.

Двете напуснаха града, без никой да им обърне внимание. Хората, които ги срещаха, очевидно ги смятаха за бедни бели или бегълци от войната.

Стигнаха без трудности до Дийп Батъм Рън, но когато продължиха пътя си към границата от пет мили, бяха спрени от патрул.

Лили играеше съвършено ролята на необразовано селско момиче.

— Живеем наблизо — зае се да обяснява тя. — Заведох баба на лекар в града. Той й даде лекарство и тя заспа. Не я будете, моля ви. — Тя понижи глас: — Знаете ли, баба не е на себе си, откакто татко беше убит от злите янки. Щом види униформа, започва да пищи и да се мята.

Войникът погледай съчувствено старата жена, облегнала глава на рамото на младата, лицето почти скрито под старата сламена шапка. Разгледа коня и поклати глава.

— Продължавайте, но бъдете внимателни. Янките имат шпиони навсякъде.

— Благодаря ви, сър, и бог да пази Конфедерацията.

След като войниците се скриха от погледа им, Лили въздъхна облекчено.

— Успяхме! Много ме беше страх, че ще ни накара да слезем от коня и ще ни претърси.

Лора беше усетила треперенето на приятелката си по време на разговора с патрула, но каза само:

— Ти се справи отлично, Лили. Трябваше да станеш артистка.

— Вече се научих да се преструвам пред хората — засмя се нерадостно Лили.

Когато прекосиха местността, където съюзните войски под водачеството на Грант бяха проникнали на изток в посока Питърсбърг, двете жени видяха множество изоставени ферми, разрушени къщи, изтърбушени огради и отсечени дървета.

Скоро пристигнаха в тясната, задушна долина, където дебнеха блата, тресавища, змии, москити и други опасности — тежки препятствия за напредващите северняци. Видяха в далечината подвижния мост над река Джеймс, построен от янките, за да се прехвърлят в Сити Пойнт, където беше главната квартира на генерал Грант.

Лора слезе от коня и нареди на Лили да го скрие в храсталаците. После предпазливо тръгна напред по несигурния блатист терен, докато бе спряна от трима войници в сини униформи.

— Какво правиш тук, бабо? — попита единият.

— Нося важно послание за генерал Грант в Сити Пойнт.

— Какви ги дрънкаш, бабке?

Лора измъкна сгънатата хартия от корема на рибата и обясни:

— Аз събирам информация за генерал Грант в Ричмънд. Не мога да ви придружа, защото трябва да се върна в града, преди да са разбрали, че ме няма. Но ви предупреждавам, сър — в четвъртък ще се срещна със свръзката си и ако не сте изпълнили дълга си, генерал Грант няма да ви прости. Вестта е от решаващо значение и се надявам да бъдете възнаградени, ако му я отнесете веднага. Не се опитвайте да я четете, защото е шифрована. Съжалявам, че мирише така силно на риба, но трябваше да я скрия от патрулите на бунтовниците.

— Какво да кажа на генерала, мадам? Кой изпраща тази вест?

— Тя е подписана и той ще разбере. Побързайте, много е спешно.

Лора кимна на мъжете и забърза към мястото, където я чакаше Лили.

— Добре ли мина? — попита задъхано младата жена.

— Слава богу, да. А как беше при теб?

— Всичко е наред. Да си вървим у дома. Ще ти разкажа по-късно. Вече знаем къде са патрулите и ще ги заобиколим.

Двете се върнаха до мястото, където бяха прибрали вързопа, и се скриха, за да се преоблекат. Лора свали превръзката от крака на коня, изчисти мехлема и изчетка козината му от праха. После почисти лицето си със сапун и вода от манерката. Лили облече чиста рокля и среса дългата си руса коса. Лора също не забрави да изчетка косата си от пепелта.

— Най-добре е да скрием тези дрипи тук. Ако ни спрат и претърсят, ще се усъмнят. Ще си запазя само очилата, защото не мога да намеря други. — Лора уви очилата в кърпата, която беше използвала за гърбица, и я скри в чантата на седлото. Докато Лили намери подходящо място за старите дрехи, тя изхвърли рибите от кошницата и нареди останалите храни. — А сега да отнесем храната в болницата и да се връщаме в къщи, преди да се е стъмнило.

 

 

В неделя вечерта Лора откри, че през седмицата са се случили много неща, но вестниците бяха узнали за тях едва сега. Бунтовническият генерал Худ беше отблъснат край реката Пийчтри в Джорджия, а Шърман се опитваше да разруши железопътните линии към Атланта. Почти завладяният щат Луизиана беше гласувал за премахване на робството и за приемане в Съюза. Генерал Иърли беше победил съюзните войски при Кернстаун, като беше претърпял незначителни загуби, докато от неприятелите бяха паднали повече от хиляда и двеста души. Ако се съдеше по съобщенията във вестниците, сражения се водеха във всички щати на Конфедерацията, дори в онези, които вече бяха завладени от Съюза, като победите бяха почти поравно и за двете страни.

Следобед пристигна Франк от Алабама. Веднага след като се настани в пета стая, политикът беше извикан на конференция при президента Дейвис.

Лора не знаеше защо Франк изглеждаше толкова сърдит, но се надяваше, че по-късно ще научи новините в салона. Макар да не и беше симпатичен, Франк беше разговорлив, а това беше най-важното.

Вечерта в понеделник Лора подслуша двама непознати, настанили се в хотела й същия ден, и беше шокирана от чутото. Странното им поведение я бе накарало да се промъкне в стая С, за да узнае нещо повече за тях, когато се оттеглиха за поверителен разговор в стаята на единия. Лора се зарадва, че е настанила Уорд Хил във втора стая, а Стю Кларк в първа, защото можеше да подслушва разговорите им от стаите за „специални гости“.

— Вече няма връщане назад, Уорд.

— Ако ни хванат, със сигурност ще ни обесят или застрелят, Стю. Това е лудост! Никога няма да успеем да отвлечем жените на тези бунтовници и особено съпругата на генерал Лий. Няма как да ги сложим в сандъци и да ги измъкнем от града, без да ни видят.

— Смелост, Уорд, ще се справим. Вече имаме колата, сандъците и хлороформ, за да упоим дамите. Лий и генералите му със сигурност ще се предадат, но няма да допуснат жените им да бъдат екзекутирани.

— Имам лошо предчувствие, Стю.

— Търмънд и Фостър са оттатък в хотел „Ексчейндж“, а Уейд и Мейс са в „Спотсууд“. Никой не знае, че сме от една банда. Ще се срещнем утре вечерта в девет в стария хамбар на улица „Клей“ и ще отидем да хванем старите дами. После ще изчезнем, преди някой да забележи, че са отвлечени.

— Нямаме съгласието на началниците, Стю. Какво ще правим с жените, ако генерал Хенчкок не одобри плана ни?

— Тогава ще поискаме откуп и ще приберем куп пари, по дяволите! Не мислиш ли, че този план е дори по-добър, Стю? Ще кажа и на другите. Ще забогатеем, човече! Можем да отвлечем няколко госпожи и от другите градове на Юга!

— Тогава и бунтовниците, и нашите хора ще тръгнат да ни гонят.

— Нека ни гонят, колкото си щат! Ще отидем в Калифорния и ще си живеем богато и свободно.

— Въпреки това намирам, че планът ти е безумен.

— По дяволите, Уорд! Ще участваш ли или не?

— Разбира се, че ще участвам. Но това не значи, че харесвам плана.

— Ще ти хареса обаче другото, което съм предвидил за утре вечер, докато чакаме да се стъмни.

— И какво е то?

— Ще си набавим няколко хубави жени с парите на банкера, когото убихме. Знам къде да ги намеря. Ако искаш, ще прекараме целия ден в леглото, без да спим, разбира се. Как мислиш, ще се справиш ли с две или три жадни за любов дами?

— Да, по дяволите! Знаеш ли откога не съм бил с жена!

— Какво ще кажеш за партия карти и две-три питиета?

— Добра идея. Да вървим…

 

 

Лора начерни лицето и ръцете си със сажди от камината, облече черна рокля и скри косата си под тъмна шапка. Трябваше на всяка цена да изпълни онова, което беше замислила. Знаеше, че копитата на коня й ще вдигнат много шум и ще привлекат вниманието на минувачите, затова реши да отиде пеша. Провирайки се между къщи, дървета и храсти, тя се промъкна незабелязано до резиденцията на президента и остави пред прага й писмо, в което съобщаваше за подслушания план за отвличане, имената на заговорниците и хотелите, в които бяха отседнали. Запали свещ до писмото, почука силно на масивната входна врата и се втурна надолу по стълбището, придържайки полата си. За да бъде сигурна, че са я чули, тя се скри в близките храсти и сърдито изкриви лице, когато вратата бе отворена от Мери Боусър, шпионката на Съюза. Тя сигурно щеше да унищожи важното послание, след като го прочете. Изпита безкрайно облекчение, когато един мъж от прислугата изтича покрай Мери и вдигна писмото, адресирано до президента и снабдено със забележката: Спешно! Да се прочете незабавно!

Слугата огледа внимателно околността, но не можа да види скритата в мрака жена. Щом вратата се затвори, тя се втурна към другата страна на къщата и се взря в прозорците към спалнята на президента. Скоро там бе запалена лампа, задвижиха се сенки. Новината беше стигнала до Джеферсън. Тя беше изпълнила дълга си. Сега беше негов ред да вземе бързи мерки…

 

 

На следващия ден из града се разнесе слухът, че генерал Иърли разрушил железопътната линия на железницата „Балтимор и Охайо Рейлроуд“ в Западна Вирджиния, за да блокира снабдяването на врага с продоволствие и оръжие. Пак разрушения, помисли си тъжно Лора. Кога щеше да свърши този кошмар? Тя правеше всичко, което беше по силите й, за да помага на Съюза, но нима това беше достатъчно?

Поне Лили беше щастлива, защото си замина Джеймс Уебърс, който постоянно я искаше в леглото си, а и извън него не й даваше мира. Лора беше забелязала как Лили бърза да се скрие в стаята си, за да избегне срещата с влюбения южняк. Явно тя започваше да се отвращава от професията си, но това означаваше само нови проблеми за нея. Лили обичаше майор Стивънс, но не вярваше, че може да се омъжи за него, и Лора трябваше да потърси начин да й помогне. Лили можеше и трябваше да промени живота си.

Докато бършеше праха от пианото в салона, мислите й отлетяха към лейтенант Джейс Сторм. Представи си обруленото му от вятъра лице, класическите черти, омайващата усмивка и мъжествената фигура… Кога ли ще дойде, запита се с болка тя, когато вдигна глава от пианото.

Очите й се разшириха от изненада и сърцето й заби като безумно, защото на прага на салона беше застанал мъжът, който занимаваше мислите й. Дали пък не беше само илюзия, след като се бе появил така внезапно? Небрежно облегнат на вратата, с широкопола шапка в ръце и разрошена от вятъра коса. Забележителните сини очи я гледаха втренчено, лицето му не издаваше вълнение. Обзета от страстно желание, Лора понечи да се хвърли в прегръдката му и да впие устни в неговите. Той наистина не беше илюзия, тя разбра това по усмивката, която изгря на лицето му, когато се раздвижи и тръгна с големи стъпки към нея.

— Както винаги, имате много работа, мис Карлайл, и не можах да устоя на изкушението да ви погледам незабелязано — заговори той с дрезгав от вълнение глас. — Имате ли стая за мен?

— Джейс… вие се върнахте — прошепна задъхано Лора.

Очите му засияха.

— За съжаление не толкова скоро, колкото ми се искаше, и не за дълго, но какво да се прави.

Входната врата се затвори с трясък и Лора се стресна. Трябваше да се върне в действителността. Отиде до вратата и се усмихна на Клео, която се извини, че вятърът просто изтръгнал вратата от ръката й.

— Надига се буря — допълни младата жена.

— Няма нищо, Клео, просто се уплаших. Бел и Лили са на първия етаж. Аз съм почти готова с почистването на салона. Лейтенант Сторм пристигна току-що и желае стая. Погрижи се номер шест да бъде чиста и готова за него, а после помогни на другите.

Червенокосата жена измери с внимателен поглед новодошлия, после бавно тръгна нагоре по стълбата.

— Какво казахте преди малко? — попита тихо Лора и погледна прашната му униформа.

— За съжаление мога да остана само до утре. Трябва да изпълня едно поръчение на командира си. Радвам се, че имате стая за мен, но много ме е яд, че довечера няма да мога да се насладя на готварското изкуство на мисис Бартън. Е, остава ми поне закуската.

Лора се стараеше да обуздае лудото биене на сърцето си. Имаше чувството, че всяка фибра на тялото й е напрегната и трепери. Близостта му я замайваше. Можеше само да се надява, че тонът й няма да издаде разочарованието й от краткостта на посещението му и радостта, че го е видяла отново.

— Нима няма да ни правите компания на вечеря?

Джейс забелязваше всяка нейна реакция, въпреки старанията й да я скрие. Радваше се, че въздействието му върху нея е почти същото като нейното върху него. Беше я наблюдавал с голямо удоволствие, преди да го забележи. Така му се искаше да я грабне в прегръдките си…

— Боя се, че не мога. Ще оставя нещата си в стаята и веднага ще изляза. Вечерта ще се върна късно.

— Тогава ще ви отведа веднага в стаята ви, за да не губите време — реши Лора, макар че много искаше да си поговорят още малко.

Тя отиде на рецепцията, за да вземе ключа, и го изчака да се запише в книгата.

— Искате ли да ви приготвя нещо за хапване, преди да излезете?

— Много мило от ваша страна, но не съм гладен, а и трябва да бързам. Ако се върна по-рано, можем да поговорим, преди да се оттеглите.

— С удоволствие — отговори бързо Лора и наведе глава, за да скрие радостта си. — До десет със сигурност ще бъда в салона.

— Тогава трябва да се случи нещо наистина важно, за да се върна по-късно от девет.

Лора усети как сърцето й се стопли от нежните му думи. Джейс се качи горе, а тя стоя дълго, загледана след него, забравила всичко наоколо. Накрая стисна зъби, за да се овладее, разтърси глава и се върна към работата си. Докато работеше, можеше отново да се отдаде на фантазиите си за него…

Беше вече почти десет, а Джейс още го нямаше и Лора реши, че е крайно време да се оттегли. Беше безкрайно разочарована от напразното очакване и не искаше той да разбере колко се измъчва.

Докато поднасяше вечерята, тя наблюдаваше Хил и Кларк. Двамата напуснаха хотела в осем, вероятно за да осъществят подлия си план. Тя се качи в трета стая и погледна крадешком през прозореца. Видя двама войници да излизат от сянката отсреща и да тръгват след злодеите. Това беше доказателство, че бяха погледнали сериозно на съобщението й и престъплението щеше да бъде предотвратено.

Лора тръгна към къщата си и пътем зарези вратите от двете страни на свързващата алея. Вечерният въздух беше горещ и задушен, защото буреносните облаци бяха отминали града, без да донесат благодатен дъжд. Лора беше нервна и постоянно се питаше дали горещината и мъчителното безпокойство изобщо ще й позволят да заспи.

Тихо чукане по входната врата я изтръгна от нерадостните мисли. Не можеше да си представи кой би могъл да бъде в този късен час, но изведнъж разбра.

— Кой е? — попита тя и сърцето й заби по-силно.

— Аз съм, Джейс. Можем ли да поседнем на верандата и да си поговорим?

Лора вдигна резето и отвори вратата.

— Прибрах се преди няколко минути и още съм облечена. Разбира се, че можем да поговорим. Искате ли нещо за пиене?

— Само чаша вода, моля. Ще ви чакам отвън. Знам, че не е прилично да влизам посред нощ. Клюките могат да бъдат смъртоносни за доброто име на една дама.

Лора се усмихна зарадвано.

— Вие сте джентълмен, лейтенант Сторм, и това ми харесва.

Джейс я проследи с горещ поглед и отново се възхити на грациозните й движения. Косата й падаше на меки вълни по раменете и гърба. Сияещата й усмивка осветяваше мрачната вечер. Меката кожа го изкушаваше да я помилва и целуне. Гласът и смехът й бяха като музика. Очите бяха невероятно зелени, с дълги, гъсти мигли.

Погледът му се плъзна към трите врати от двете страни на антрето. Отляво имаше просторен салон, а отдясно малка дневна. Вероятно от другата страна бяха трапезарията и кухнята, а другите две врати бяха спални, между които имаше баня. Къщата изглеждаше чиста и удобна, мебелите бяха изискани. За да не изглежда любопитен, той отиде до парапета на верандата и се загледа навън. Беше отвел коня си в обора и беше чакал на стълбите, докато Лора се прибра. Зарадва се, че тя не остана в хотела и след десет часа, защото имаха съвсем малко време да бъдат заедно, след което той трябваше да продължи разследването си.

Лора му подаде чашата и седна в един люлеещ се стол.

— Как ви харесва Питърсбърг? — попита тя.

Джейс отпи глътка вода, преди да отговори.

— Сигурно преди войната е бил красив град. На югоизток, където са се окопали двете страни, всичко е разрушено. Навсякъде се виждат палатки, укрепления, окопи и войници. Градът е шумен и препълнен с хора, мръсен и вонящ, а яденето изобщо не може да се сравни с кухнята на мисис Бартън.

Лора предположи, че той се бе пошегувал само за да отклони вниманието й от мрачната действителност и трудностите на войнишкия живот.

— Какво правите през деня и вечер?

— Водим битки, ходим на разузнаване, охраняваме важни обекти. Нощем небето е осветено от огъня на фортовете и оръдията. Понякога вражеските линии са толкова близо, че виждаме лицата на войниците на светлината на лагерните огньове.

Той устреми поглед към пода, защото следващите му думи бяха лъжа — макар и необходима.

— Всъщност ние не правим почти нищо друго, освен да изчакваме движенията на вражеските войски. Имам чувството, че сме стигнали до мъртва точка — като че нито едната от двете страни не смее да започне нещо важно. Ако питате мен, през последните два месеца обсадата не постигна нищо значително и вероятно ще трае още дълго, ако през следващите седмици не се случи нещо критично.

— Войната е тежко изпитание за всички, за мъжете, които се бият, и за семействата им, които остават сами и нямат на кого да разчитат. Надявам се този кошмар да свърши скоро, за да могат мъжете да се върнат при семействата си и всички да заработят за възстановяването на страната.

— Аз също се надявам, Лора, но изгледите са други. — Много му се искаше да я изпрати при семейството си, но в Мисури също се водеха битки и мястото не беше сигурно. Дори ако я помолеше да отиде там, тя нямаше да се съгласи. А ако все пак го направеше и разбереше, че той е привърженик на Съюза, шпионин, щеше да избяга и да се скрие вдън земя. Докато беше тук, в Ричмънд, той знаеше къде може да я намери и можеше да я държи под око.

Лора погледна мрачното му лице и попита страхливо:

— За какво се замислихте, Джейс?

Мъжът я погледна дълбоко в очите.

— Мислех в каква опасност ще попаднете, ако северняците пробият линиите на Конфедерацията в Питърсбърг. Следващата им цел ще е Ричмънд, нали разбирате?

Лора беше трогната, защото гласът му издаваше искрена загриженост.

— Нашите смели войници са длъжни да защитават позициите си и да победят. Или пък да накарат началниците си да преговарят за мир — отговори тихо тя и Джейс кимна мрачно в отговор.

Тя очевидно имаше доверие в него и това му причини угризения на съвестта. Той работеше за врага, за победата на Съюза — но главно за да има мир. Познаваше непосредствените планове на Грант и знаеше, че те могат да я изложат на опасност, особено ако се превърнеха в нещо повече от ловка маневра, която целеше да заблуди генерал Лий и да го отслаби. Не, нямаше да мисли повече за войната. Тази нощ трябваше да изпълни важна мисия. Затова се изправи и каза почти рязко:

— Вече е много късно и вие имате нужда от почивка. По-добре е да си вървя.

Лора стана от мястото си.

— Радвам се, че можахме да си поговорим, Джейс. Хубаво е, че минахте да ме видите.

Той знаеше, че трябва да се обърне и да си тръгне, но не искаше да я напусне просто така, защото не знаеше кога ще дойде отново и дали ще живее достатъчно дълго, за да го направи.

— И аз се радвам, че ви видях, Лора. След заминаването си мислех непрекъснато за вас и бях много щастлив, когато командирът ме изпрати в града със спешна задача.

Двамата стояха съвсем близо един до друг и се гледаха в очите. Сенките, дивите лози и абсолютната тишина на улицата им гарантираха сигурност, въпреки слабата лунна светлина. Обстановката беше повече от романтична, а и това беше може би последната им нощ…

Непреодолима сила ги тласна едни към друг, двамата протегнаха ръце почти едновременно, устните им се съединиха в страстна целувка…