Джанел Тейлър
Смело сърце (6)

6

В четири часа следобед Лора се прибра в къщата си, за да се занимае със счетоводството. Когато седна зад писалището си, дойде Лили.

— Свършихме цялата работа и в момента оттатък е спокойно. Казах на Клео да позвъни, ако има нужда от нещо. Липсва ли ти вече лейтенант Сторм?

Лора избухна в смях.

— Та той замина само преди няколко часа!

Лили седна на дивана.

— Значи ли това, че не ти липсва?

Макар да беше сигурна, че няма кой да я чуе, Лора понижи глас.

— Прекарах хубави дни с него, затова вероятно ще ми липсва и много искам да го видя отново. От друга страна, мисля, че е опасно да се забъркам с един толкова интелигентен и чувствителен мъж.

Лили измери приятелката си с изпитателен поглед.

— Опасно за теб или за него?

Лора избра много внимателно думите си, за да намекне и за отношенията между Лили и Ричард.

— И за двама ни. В момента не мога да си позволя да се обвържа по-тясно с мъж, който е офицер на Конфедерацията. Това би отклонило вниманието ми и би застрашило дейността ми за Съюза. Една романтична връзка би била опасна и за него, защото ако ме разкрият, ще разпитват и него какви са били отношенията ни. Ако той има чувства към мен и е почтен мъж, не би ли било егоистично от моя страна да излагам живота му на опасност? Освен това, ако узнае с какво се занимавам, той няма да иска да ме види повече. Съмнявам се, че бих могла да обясня добрите си намерения на един лоялен бунтовник. Той ще ме захвърли като горещ картоф… Не, Лили, не бива да окуражавам по никакъв начин лейтенант Сторм, защото това би означавало трудности и проблеми и за двама ни.

— Права си, Лора, любовта може да бъде много рискована и без тези препятствия.

— Любов? Та аз го познавам едва от петък! Толкова бързо ли става?

Лили кимна с усмивка.

— Любовта може да те улучи като гръм от ясно небе.

— Но аз ще разбера, че това е любов, нали?

— Отначало сигурно няма да повярваш, че е нещо сериозно. Що се отнася до мен, тогава бях достатъчно глупава да повярвам, че той ме обича, и дадох на моя южняк всичко, каквото искаше. Всичко. Бях глупачка, Лора, защото се оказа, че съм била само една от многото.

— Съжалявам, че ти е причинил толкова болка, Лили.

— О, не! Вината беше колкото негова, толкова и моя. Не биваше да вярвам на красивите му лъжи.

— С мен и Джейс не е така. Той не е направил нищо нередно. Целуна ме по челото като баща или брат.

— Много често големите бури започват с лек бриз. Пази се от бурята, Лора. В този мъж има нещо, което ме тревожи.

Като видя сериозното изражение на Лили, Лора се скова цялата.

— Какво искаш да кажеш?

Лили помисли малко, после вдигна рамене.

— Не мога да го изразя с думи, но той е твърде загадъчен. Бъди внимателна, когато си с него.

— Ако изобщо се върне.

— Готова съм да се обзаложа, на каквото искаш, че много скоро ще го видиш отново. Тогава обаче трябва да бъдеш нащрек и да помниш за скритите асове в ръкава му.

— Не се тревожи за мен — отговори успокоително Лора. — Може би нямам опит с мъжете, но не съм нито наивна, нито лекомислена.

— Знам, но искам да те предпазя от страданията, които преживях аз.

— Ценя съветите ти, Лили, и се радвам, че си до мен.

— Искаш ли да ти запаря чай, преди да си отида?

Лора разбра, че Лили иска да приключи темата.

— Да, благодаря ти.

Докато Лили приготвяше чая, Лора мислеше за майор Стивънс. Интересът му към приятелката й изглеждаше искрен и силен, но тя се колебаеше дали да я насърчи към тази връзка. Не искаше Лили отново да бъде наранена и унизена, а това беше много вероятно, ако събереше смелост да се влюби отново. Тя знаеше, че Ричард принадлежи към изисканото общество на Джорджия, а такива мъже не се женеха за бивши проститутки. Когато „джентълменът“ се влюбеше в „лека жена“, той я правеше своя метреса, но се женеше само за жена от своя обществен кръг. Лора не искаше да види Лили в ролята на метреса, дори ако това означаваше тя да има мъжа, когото обича и да спи само с него. Ако се оженят, каза си Лора, ще бъда много щастлива и за двамата, но докато това стане, не бива да давам съвети на Лили, а само да я изслушвам търпеливо.

Много й се искаше да поговори с Лили за собственото си положение, но тъй като отношението на Лили към мъжете беше съвсем различно от нейното, реши да избягва темата. Не искаше Лили да бъде нещастна или да започне да й завижда, защото тя, Лора, имаше възможността да спечели мъжа, когото обичаше, докато при Лили това изглеждаше изключено. Така, както стояха нещата, Джейс щеше да я презира също както Ричард щеше да презира Лили, ако откриеше, че хотелът в действителност е един публичен дом, макар и изискан и собственичката му не приема в леглото си чужди мъже. Да не говорим за шпионската им дейност…

Лили остави пред нея чаша ароматен чай.

— За малко да забравя — Бел има нужда от нова гъба и чаша оцет от избата. Нали знаеш, че мрази песарите, които използваме аз и Клео.

— Би ли отишла да й ги занесеш? — попита Лора, тъй като тя и Лили бяха единствените, които имаха ключове от избата. Лили кимна и Лора продължи: — Ще се постарая да свърша за един час. Добре, че леля Клариса ми показа как да водя книгите. Може би ще трябва да науча и теб, за да имам човек, на когото да разчитам в случай на нужда.

— Никога не съм била много добра по смятане, но ще се опитам.

— Чудесно, Лили. Ще започнем още следващата седмица.

Лили се усмихна и кимна в знак на съгласие. После излезе от стаята.

Лора реши още днес да провери запасите от противозачатъчни средства, които използваха момичетата. Преди смъртта си Клариса се грижеше за доставките. Последната се получи през април, когато един търговски кораб от южните щати успя да пробие блокадата на янките. Капитанът му, редовен клиент на хотела, не взе пари на Лора, защото имаше право на безплатни срещи с Бел и Клео — уговорка, която беше в сила още от времето на Клариса.

Лора се облегна назад в креслото си и затвори очи, размишлявайки над употребата на тези средства. Повечето неща беше научила от Клариса, Лили и наръчника за регулиране на раждаемостта, издаден от Ричард Карлайл през 1826 година. Не можеше да си представи, че би могла да изтрие интимните си части с гъба, напоена с оцет или билкова тинктура, нито пък да използва песар. Очевидно обаче тези средства изпълняваха предназначението си, защото нито една от трите жени в хотела не беше забременяла, поне досега. Нейните „дами“ бяха чисти и здрави, за разлика от повечето проститутки, които работеха в бордеите на улица „Лотос“. Клариса много държеше гостите й да получават само най-доброто и не приемаше мъже, които обичаха да посещават евтините и съмнителни заведения на пристанището, за да не донесат инфекция на момичетата й.

При мисълта как биха реагирали баща й и братята й, ако заговореше на тази тема, Лора избухна в тих смях. Много скоро обаче усмивката й угасна, защото знаеше, че ако можеше да оцелее без тази част от дейността си, щеше веднага да се откаже от нея. Книгите й показваха, че една трета или дори половината от месечните й доходи идваха именно от приемането на гости в стаите А, В и С. Освен това щеше да й се наложи да уволни трите жени и те щяха да отидат пак на улица „Лотос“, тъй като никой от доброто общество нямаше да назначи в дома си бивша проститутка. Разбира се, Лили щеше да остане с нея, но двете нямаше да се справят сами.

Не ти остава нищо друго, затова не си блъскай главата — каза си решително тя. — Щом войната свърши, ще продадеш хотела и ще се върнеш у дома…

В сряда Лора узна, че дивизиите на генерал Джубъл Иърли са предприели няколко смели нападения срещу Вашингтон, но войските на Съюза са ги обърнали в бягство и сега се намират по обратния път към Потомак. Тя реши, че е най-добре да премълчи новината пред Лили, защото Шърман беше северно от Атланта и се движеше към столицата, където беше щабът на майор Ричард Стивънс. Не искаше да тревожи приятелката си, защото беше безсилна да помогне на Ричард.

През нощта, докато Лили забавляваше капитан Мънс на първия етаж, а другите две жени обслужваха гостите в салона, Лора се промъкна в стаята на офицера, за да провери какво съдържа чантата му. Зарадва се, че Мънс беше оставил запалена лампа. Очевидно не се страхуваше от шпиони, защото чантата му беше захвърлена на креслото. Както винаги, Лора запомни точното й разположение и начина, по който бяха подредени документите, за да не събуди подозрение. Прочете набързо гъсто изписаните листове и си отбеляза най-важното.

Ръцете й бяха изтръпнали, устата й беше пресъхнала от вълнение. Докато перото й се плъзгаше по хартията, тя трепереше от напрежение, защото Лили и Мънс бяха в близката стая С. Това беше опасно, но даваше възможност на Лили да почука на стената, когато гостът й реши да си тръгне.

За щастие Лора успя да свърши работата си, преди Лили да й даде знак. След като остави чантата на мястото й, тя се измъкна безшумно от стаята и забърза по коридора. На стълбата срещна Бел, придружена от един от обичайните си клиенти. Тъмнокосата красавица се засмя и рече:

— През следващия час Клео ще има нужда от помощ. Пристигнаха още двама гости.

Лора кимна в знак на съгласие, без да поглежда към женения мъж, който се беше свил до стената.

Докато сервираше напитки и бъбреше с гостите, тя ставаше все по-нервна, защото постоянно мислеше за бележките, които бяха скрити под полата й. Можеше само да се надява, че хартията не шумоли и че няма да падне от джоба й…

Минаха тридесет безкрайни минути, преди Лили най-после да дойде.

— Заеми мястото ми, ако обичаш — помоли я шепнешком Лора. — Бележките са още при мен. Бел е горе и трябваше да помогна на Клео.

Без да промени изражението си, Лили отговори:

— Побързай, за да не те забележат.

Лора се прибра в къщата си и скри бележките в камината. Зарадвана, че най-после се е отървала от тях, тя седна пред пианото и засвири, за да успокои разбунтуваните си нерви. Вече се радваше на предстоящата среща с Бен, защото новините бяха много важни.

Клео приседна за малко при нея.

— Джей Пи донесе цветя. Каза, че е спечелил на надбягванията и иска да изхарчи парите при нас.

— Много мило от негова страна. Опитай се да му измъкнеш всичките долари — отвърна шеговито Лора.

— Дано само не пожелае да се качи горе. Не е достатъчно красив, за да стопли кръвта ми.

— Никога не е изказвал такива желания и не виждам защо ще го направи точно тази вечер.

— Ето го, маха ми да отида при него, за да му донеса късмет в картите. Отивам да видя как ще му измъкна парите.

 

 

В четвъртък сутринта си замина Франк и Лора се зарадва, че се е отървала от нахалния политик от Алабама.

В три часа същия следобед Лора потегли към Питърсбърг, за да има убедително обяснение за късното си завръщане след срещата с Бен. Войниците, които срещна по пътя, не й зададоха въпроси, защото видяха торбите с кукли и плюшени животни, които Лора и момичетата бяха ушили за децата, ранени при неприятелските нападения и настанени в една болница в края на града. Никой от войниците не заподозря, че в една от куклите бяха скрити гъсто изписани листове с важни сведения за генерал Грант, а в превръзката на дясната ръка, умело изцапана с пилешка кръв, се намираше карта на военни обекти.

Лора беше измислила цяла история, според която, била улучена от случайно гръмналата пушка на един от служителите й.

Тя остана само няколко минути в Питърсбърг, но огледа внимателно местността, опитвайки се да открие някъде лейтенант Джейс Сторм, макар да знаеше, че полкът му е на лагер в югоизточния край на града. Може би е по-добре да не го виждам, каза си тя, защото ще си помисли, че съм търсила тази среща. Тя предаде подаръците, които бяха от сърце, макар че бяха послужили като претекст за тайната среща, и бързо тръгна на път с обяснението, че иска да се прибере преди мръкване.

Силният й жребец препусна към горичката, където всяка седмица я чакаше Бен. Днес обаче го нямаше. Ако минеше някой, щеше да му обясни, че е слязла от коня само за да се поразтъпче по полянката. Зачака нервно, докато мракът се спускаше над дърветата, вслушвайки се във всеки шум. Най-после Бен се появи.

— Надявам се, че ми носите добри вести — поздрави я с усмивка той.

Лора развърза косата си и извади листовете, после свали превръзката от ръката си. През това време Бен опъна две одеяла над един храст и запали свещ, за да прочете информацията и да прецени сведенията.

— Всичко, което съм записала, е отбелязано и на картата, с изключение на телеграфните коли, защото те непрекъснато променят местоположението си. Обясненията на символите са в долния край.

Бен кимна и продължи да чете, за да свърши по-бързо. Последните бележки съобщаваха, че Манчестър, който се намираше срещу Ричмънд, разполага с пет форта. Единият служеше за охрана на Бел Ил, другият пазеше две железопътни линии и най-важните пътища към Питърсбърг. Бен узна също, че в арсенала „Белона“ е разположен голям гарнизон, а в железните заводи „Тредигър“ постоянно патрулират войници. Тъмните му очи светнаха зарадвано.

— Знаете ли колко ценна е тази новина? — Лора го погледна изненадано. — Грант ще подскочи от радост, като я прочете. Как получихте тази важна информация?

Лора му разказа как се е възползвала от срещата на капитана с Лили, за да прочете документите в чантата му.

— Ако някой път нямам възможност да дойда, ще пратя Лили. Тя е малко по-дребна от мен и има дълга руса коса и сини очи. Като я видите, ще я сметнете за ангел, затова и тя ще използва псевдонима „Ангел“. Тя е единствената, която знае моя псевдоним „Лисица“.

— Вие сте невероятна, мис Лора, наистина! Една от най-добрите ни агенти в града. Един ден генерал Грант и президентът Линкълн трябва да ви дадат награда за усилията.

Лора се усмихна с благодарност и Бен я попита дали иска да види нещо интересно.

— Свръзката на Мери Боусър ми даде това за генерал Грант — обясни той и извади от джоба си лист хартия. — Сигурно знаете, че тя работи като прислужница в дома на президента Дейвис. Прочетете го — това е препис на писмо от стария Джеф до генерал Лий.

— Генерал Джонстън се провали и всичко показва, че ще изостави Атланта… Много е важно да го заменим веднага. Кой да бъде наследникът му? Какво ще кажете за Худ? — прочете тихо Лора и кимна. — Точно както си мислехме.

— Да. Разгледайте писмото, писано е само преди два часа. Ясно е, че старият Джеферсън иска да се отърве от Джонстън.

Лора продължи да чете:

— Алтернативата не е много приятна, но в ръцете на сегашния командващ делото ни изглежда загубено. Сигурен съм, че средствата са достатъчни, ако се прилагат правилно, особено добрата ни кавалерия… — Лора млъкна като опарена. Думата „кавалерия“ й напомни за Джейс. Дали и той щеше да бъде преместен в Атланта, далече от нея, на едно от най-опасните места? Но нима беше по-сигурен за живота си в Питърсбърг, обкръжен от генерал Грант, или в Джорджия, където върлуваше Шърмън? Не, със сигурност не, реши тъжно тя.

— Бунтовниците се заблуждават, мис Лора. Те са обречени. Мога да разбера, че президентът Джейвис иска да замени Джонстън с друг генерал, вечното му напредване и оттегляне изнерви хората. Той се държи, сякаш няма и грам смелост или разум! Говорят, че войниците му са изтощени до смърт и вече не могат да се държат на краката си.

Лора кимна. Не беше тайна, че войските на Джонстън негодуваха срещу нерешителността му. Но ако го заместеше Худ, Шърман трябваше да се подготви за дълга и кървава обсада.

— Сигурно вече знаете, че Джубъл Иърли е отново във Вирджиния, след като го прогониха през реката. Старецът заповядал на момчетата си да тичат, за да спасят живота си. Едно обаче е ясно, мис Лора — старият Джуб няма да се предаде. Ако войниците му не измрат от умора, той ще продължи да притеснява Шеридън.

Бен скри грижливо предадените от Лора документи и я увери, че тя ще бъде предупредена за евентуалното нападение срещу Ричмънд, за да се скрие на сигурно място. Засега обаче градът изглеждал добре укрепен и било невъзможно да бъде превзет.

— Не мога да твърдя, че това ме натъжава, Бен, защото нямам представа къде бих могла да отида, ако бъда принудена да напусна Ричмънд. Не можете ли да използвате източниците си, за да узнаете нещо за баща ми и братята ми? Когато за последен път чух нещо за тях, бяха в Мемфис.

— Разбира се, ще се опитам — обеща Бен.

— Благодаря ви. Много ме е страх за тях. — Имаше още един мъж, за когото се страхуваше: Джейс Сторм. — Има ли нещо ново в Питърсбърг? — попита бързо тя. — Преди час минах оттам и ми се стори спокойно.

— Все същото: Грант напредва, Лий задържа позициите или бавно отстъпва. Трябва ни само една врата, през която да влезем, и ще ги принудим да се предадат.

— Водиха ли се сражения през последните дни? — Къде ли е Джейс, дали е жив и здрав?

— Нищо значително. Ние сме много повече от тях, но южняците са упорити като магарета. Трябва да призная, че се бият смело и умеят да си служат с оръжията.

— Често чувам имената на генералите Мълоун и Хамптън, но не знам нищо за тях. Създават ли ви трудности?

— Ако бунтовниците загубят тези двама генерали, кавалерийският им корпус ще бъде напълно разбит. Те се намират югозападно от града и охраняват железопътните линии и гарите. Грант иска да разруши двете линии, но засега не му се удава. Вече е късно, мис Лора, трябва да тръгвате, защото скоро ще изгрее луната.

— Прав сте, Бен. Внимавайте за себе си. Ако следващата седмица не се появя, това ще означава, че нямам новини и не мога да се изложа на риск да бъда заловена.

— Разбира се, мис Лора. Внимавайте по пътя към къщи.

Тя вдигна косата си на тила, Бен загаси свещта и сгъна одеялата си. Лора хвърли превръзката в един храст, уви косата си в тъмна кърпа и възседна коня.

На две мили пред града я спряха петима войници и водачът им попита строго коя е и защо се прибира толкова късно. Опитвайки се да запази спокойствие, Лора отговори:

— Бях в Питърсбърг, за да занеса играчки на ранените деца в болницата. Останах да поиграя с тях и не забелязах, че е станало толкова късно. — Реши засега да не споменава името си.

— Защо сте сама? И защо не пренощувахте в Питърсбърг?

— Но, сър, това не е неприятелска област! Затова реших, че не ме заплашва опасност. Освен това врагът е много по-близо до Питърсбърг, отколкото до Ричмънд, нали? Както вероятно знаете, повечето мъже воюват и не намерих кой да ме придружи. Освен това нося със себе си оръжие и знам как да го използвам.

— Наистина ли? Как тогава успяхме да ви изненадаме?

Лора се постара да запази учтив и отзивчив тон.

— Вие носите униформата на Конфедерацията, сър. Нима трябваше да стрелям по вас? Имам пропуск от генерал Евъл. Ако ми позволите, ще го извадя от чантичката си и ще ви го покажа.

— Пропуските могат да бъдат и фалшифицирани, мадам.

Лора го погледна с добре изиграно учудване.

— Защо бих направила нещо толкова неразумно и непочтено? Моят пропуск е истински, сър.

— Наоколо е пълно с шпиони и те могат да бъдат и красиви жени.

— Вие ме ласкаете, сър, но нима ви приличам на шпионка? — Когато мъжът я изгледа мълчаливо, тя продължи: — Това е смешно! Направете ми място и ме оставете да се прибера в къщи! Южните джентълмени не се държат така с дамите. Аз притежавам позволение от генерал Евъл да се движа свободно и под негова защита.

— Боя се, че имам нужда от доказателства.

— Какви доказателства? Нали ви казах, че нося пропуска си! Защо ме изкарвате лъжкиня и не признавате авторитета, който се крие зад този документ? Ако не ми вярвате, можете веднага да ме заведете при генерала — макар да се съмнявам, че той ще се зарадва на това късно посещение.

— Може би е по-добре да ви задържа до сутринта, за да мога да проверя дали сте ходили в болницата в Питърсбърг и наистина ли се познавате с генерал Евъл.

Лора го погледна втренчено. При мисълта да привлече вниманието на обществото върху себе си, нервността й нарасна. Макар че хората от болницата щяха да потвърдят посещението й, някой щеше да си припомни, че си е тръгнала рано и тя нямаше как да обясни какво е правила до този късен час. Най-добре беше да блъфира.

— Искате да ме арестувате? Вие или се шегувате, или сте си загубили ума!

— Ако нямате какво да криете и искате да свършим бързо, ще ми позволите да ви претърся и да прегледам вещите ви.

Лора се разтревожи още повече, но не изпадна в паника. Войникът може би я подозираше, но може би просто беше прекалено предпазлив.

— Да ме претърсите? Аз съм дама! Как смеете да поставяте такива обидни изисквания! — Гласът й беше пълен с искрено възмущение.

— Смея, защото сега е война, мадам. Е, какво предпочитате? Да ви претърся или да ви затворя в килия до утре сутринта?

— Настоявам веднага да ме заведете при генерал Евъл!

— Както вие самата казахте, мадам, вече е много късно, затова ще се наложи да почакате до утре сутринта, защото аз не докосвам дамите без изричното им съгласие.

— Съгласие? — повтори гневно Лора. — Това е шантаж. Очевидно сте измислили този хитър номер, за да си създадете малко развлечение в досадната вечер. Добре, претърсете ме, щом толкова държите, но побързайте! Искам да знаете, че случилото се няма да остане ненаказано!

— Имам заповеди, мадам. Слезте от коня, ако обичате.

— Няма да го направя — отговори твърдо Лора. Ако слезеше от седлото, щеше да загуби предимството си. При нужда можеше да направи опит за бягство. — Не отивайте твърде далече в изпълнението на задълженията си, сър! Не ставайте безсрамен!

— Е, добре — промърмори войникът. — Останете си там. Джим, ти претърси чантата й, а ти, Уили, отвори чантите на седлото. Ако позволите, мадам, аз ще се занимая с джобовете ви.

Лора стисна здраво зъби и позволи на войника да претърси джобовете на полата й, които бяха съвсем празни. Той събу дори обувките й, за да се увери, че вътре не са пъхнати някакви листчета. Махна кърпата от главата й, после вдигна полите и фустите й, за да открие някой скрит джоб.

— Това вече е върхът! Готов ли сте, сър? — попита ледено тя.

— Намерихте ли нещо, момчета?

Войникът, който беше претърсил чантичката й, съобщи, че дамата наистина носи пропуск от генерал Евъл, но нищо подозрително. Уили каза, че е намерил в чантата на седлото само празна платнена торба.

— Там бяха играчките за децата — обясни Лора. — Мога ли вече да продължа пътя си?

— Да. Извинете, че ви спряхме. Лека нощ, мадам. Приберете се спокойно в къщи.

— Ако останете тук, за да пазите пътя, това няма да бъде проблем, сър.

Тя продължи пътя си, повтаряйки си, че трябва непременно да измисли нова история, с която да оправдае късните си завръщания. Ако срещнеше повторно тези мъже, те нямаше да й повярват. Може би трябваше да уговори с Бен да се срещат денем, за да не буди толкова подозрения…

 

 

В петък вестниците не съобщиха нищо добро за Конфедерацията. Новината беше, че Форест е бил отблъснат и не е успял да пресече пътищата за снабдяване на Шърман с продоволствия от Тенеси към Джорджия. Иърли се беше върнал във Вирджиния и настъпваше срещу янките.

Преди да си замине, капитан Мънс каза на Лили, че пратеници на Конфедерацията заминали за Ню Йорк да водят преговори за мир с представители на Линкълн, но благоприятният изход бил твърде съмнителен.

Лора беше сигурна, че офицерът е почти влюбен в Лили, но нейното изражение издаваше само тъга и равнодушие — което показваше, че Лили се разкъсва между чувствата си към Ричард и живота, който водеше.

Мина почти цяла седмица, преди Лили да й разкрие какво изпитва към Ричард. Лора тъкмо се преобличаше, за да отиде в един от градските лазарета.

— Помисляла ли си някога, че могат да те арестуват, затворят или убият заради шпионската ти дейност?

Лора погледна замислено приятелката си.

— Да, Лили. Миналия четвъртък попаднах в много неприятна ситуация и едва не умрях от страх. После обаче стигнах до заключението, че работата ни си струва риска, който поемаме. За да постигнем мир и свобода, трябва да бъдем готови да рискуваме поне толкова, колкото рискуват мъжете на фронта. Аз не искам да умра, нито да изгния в някой от онези ужасни затвори, но трябва да помогна за победата на Съюза. Ако вече не искаш да работиш при мен, ще те разбера, скъпа.

Лили поклати глава.

— Аз се страхувам повече за теб, отколкото за себе си. Ти поемаш големия риск, не аз.

— Това не е вярно. Просто ние с теб работим по различен начин. Аз изобщо не бих се добрала до повечето сведения без твоята смела подкрепа. Онова, което правиш ти, е поне толкова важно, колкото собствената ми работа.

— Ти се опитваш да ми вдъхнеш самочувствие — усмихна се тъжно Лили.

— Ти си много по-добра, отколкото си мислиш, Лили. Не бива да бъдеш толкова строга към себе си. Не се обвинявай непрекъснато за неща, които са извън твоята воля.

Лили поклати глава.

— Аз сама причиних нещастието си, Лора.

— Не е престъпление, че си се влюбила в неподходящ мъж. Не си могла да знаеш, че той ще те използва и ще те измами. Любовта ти е била чиста и добра, той е бил лошият, слабият. Прости си, Лили. Ти си страдала от грешките си, но и си се поучила от тях. Днес си силна, умна и смела. Престани да се наказваш.

— Това не е лесно.

— Знам, но си струва да се борим за доброто в живота, нали? Ако беше лесно, нима щеше да бъде толкова важно и скъпоценно?

— Вероятно не, но това не променя нищо, поне за мен.

Лора седеше до леглото на един млад войник, чиито ръце бяха обгорени, и го хранеше с топла супа. Мъжът беше тежко ранен и не можеше да се обслужва сам. Лора чу силните шумове в червата му, преди раненият да загуби контрол и да се изходи под себе си. Бедният имаше силно разстройство и миризмата беше толкова пронизваща, че тя едва успя да потисне гаденето си. Войникът се разплака като дете, че не се е удържал, и хълцайки я помоли за извинение. По небръснатите му бузи се стичаха сълзи. Лора остави чинията на близката масичка и се огледа безпомощно.

Една възрастна болногледачка изтича при нея и успокои войника. После изпрати Лора да донесе чисти дрехи и чаршафи, освен това сапун и леген с топла вода. Когато свърши тази работа, опитната сестра я помоли да си потърси друг ранен, докато тя измие войника и оправи леглото му.

Лора приглади назад влажната коса на младежа и изтри очите му.

— Бог да ви пази, сър, и дано се оправите бързо.

— Благодаря ви, мис Лора, вие сте ангел.

Тя отиде да види къде може да помогне и бе повикана от един хирург, който я помоли да му асистира при операция. Трябвало да извади куршум, заседнал в рамото на един ранен.

— Присъствали ли сте друг път на операция?

— О, да, сър — кимна с готовност Лора. Тя знаеше, че от нея се очакваше да успокоява пациента и да подава инструментите на лекаря. Този път поне не беше ампутация.

— Много съжалявам, момко, но почти не ни остана хлороформ или етер, затова не мога да ви дам упойка. Бъди смел и не мърдай, защото само ще усложниш положението си.

Лора видя как мъжът кимна и стисна зъби.

— Скоро всичко ще мине, пък и лекарят е много добър — заговори му окуражително тя.

Раненият кимна и устреми поглед в лицето й. Тя разбра, че трябва да изглежда смела и спокойна. Лекарят търсеше куршума с пръсти.

— Напипах го… Дайте ми пинсетата.

Лора направи, каквото се искаше от нея, и стисна ръцете на ранения.

— Гледайте ме и ми разказвайте за семейството си.

Мъжът простена и изкриви лице, но се подчини.

— Не мърдай, момко — проговори предупредително лекарят и вкара дългите щипци в раната. — Хванах го. Ей сега ще свърша.

Лекарят извади парчето метал и Лора пусна изпотените ръце на войника, за да се измие и да вдене конците за шева.

Лекарят намаза раната със сребърен нитрат, за да спре кървенето и да може да направи шевовете. Раненият изпищя и се сгърчи от болка. Лора стисна отново ръцете му. Слава богу, шиенето не продължи дълго. След десет минути раната беше затворена и дезинфекцирана.

— За съжаление не мога да ви дам нищо срещу болките. Ще чакаме да се засилят — обясни лекарят със съжаление в гласа. — Имаме съвсем малко болкоуспокояващи и ги пазим за ранените, които са в много лошо състояние.

Лора видя как войникът погледна лекаря, после нея и разбра, че много му се иска да помоли за мъничко опиум, лауданум или морфин, но не иска да изглежда страхлив или егоист. Сигурно беше напрегнал цялата си воля, за да замълчи. Тази война трябваше най-после да свърши. Не биваше да има повече ранени и страдащи. Работата в болниците само беше затвърдила убеждението й, че е длъжна да даде своя принос за края на кръвопролитията.

След като двама черни санитари изнесоха ранения, хирургът смръщи чело и изруга:

— Тези проклети янки! Първо избиват момчетата ни, после блокират пристанищата и не можем да получим лекарства за ранените. Мога само да се надявам, че ще ни пратят поне един товар медикаменти, защото вече не знам как ще се грижа за тези страдалци!

Лора го наблюдаваше скритом, докато той броеше превръзките и проверяваше съдържанието на шкафчетата с лекарства, които бяха почти празни. Докато той говореше, очевидно забравил за присъствието й, тя узна нещо твърде интересно:

— Един от корабите ни вчера пробил блокадата при Уилмингтън, след като превзел кораб на Съюза, натоварен с лекарства. Корабът отивал към главната квартира на Грант, но сега янките няма да получат нищо. Обещаха да ни изпратят товара още тази седмица със специален влак. Дано бог ни помогне да не падне в ръцете на янките, преди да пристигне в Ричмънд!

Лора знаеше, че никога не би предала сведения за товар животоспасяващи лекарства. Имаше граници, които никога нямаше да прекрачи. Надяваше се медикаментите да пристигнат в Ричмънд без забавяне. Дотогава обаче, съобщи тя на зарадвания лекар, щяла да му помогне с малки количества дезинфекционни средства, лауданум и опиум. Служителят й Алвъс Лонг щял да му ги донесе още днес.

— Не е много, но все ще ви бъде от помощ, докато пристигне товарът. Иска ми се да можех да направя много повече, за да облекча страданията на тези смели мъже.

Хирургът се усмихна трогнато.

— Вие правите твърде много, повече от другите дами, мис Лора. Ще ви бъда много благодарен, ако ни дадете част от лекарствата си.

— Ще ви изпратя и сушени плодове, изобщо всички продукти, които мога да отделя.

Той я потупа по рамото.

— Бог да ви благослови, мис Лора.

— Вас също, сър. А сега ми кажете къде още мога да помогна. После ще се прибера в къщи и ще ви изпратя Алвъс с лекарствата…

 

 

В петък в града нямаше друга тема за разговор, освен „битката за Атланта“, която бушуваше в Джорджия. Бунтовническият генерал Харди и съюзният генерал Макферсън се биеха между Декатур и Атланта, а генерал Худ притискаше Шърман. Конфедератите държаха Атланта, но съюзните войски ги притискаха от всички страни. Тези страшни събития изместиха новините за сраженията в Арканзас, Тенеси, Мисури, Мисисипи, Луизиана и дори в Северозападна Вирджиния.

Вечерта в хотела пристигна един от обичайните клиенти на име Джеймс Уебър и Лили успя да му измъкне важни сведения. Лора реши да ги предаде веднага на генерал Грант. Макар че всяка минута беше ценна, Лили успя да убеди приятелката си да се промъкне през фронтовата линия в събота, и то през деня, защото през нощта беше твърде рисковано.