Джанел Тейлър
Смело сърце (4)

4

Лора седеше на пода пред камината в спалнята си и шифроваше посланието до Бен и генерал Грант с кодиращия ключ, който беше донесла от избата. Беше нервна и напрегната, защото знаеше какво щеше да стане, ако я откриеха с този код в спалнята й. Днес бе решила да прикрие посланието си под формата на списък с покупки и заменяше първоначалните думи с други, по-безобидни. Резервните думи се запомняха лесно, пък и тя ги бе използвала твърде често в миналото. Всеки по-значителен град имаше свое име: „праскови“ означаваше Атланта, „платове“ беше Питърсбърг. „Памук“ беше думата за дивизии, броят на балите отговаряше на броя на дивизиите, а пакетите „тютюн“ означаваха пехотинци и съответните бригади, „захар“ беше артилерия, при което бъчви бяха тежките оръдия, а чували леките, „брашно“ беше думата за придвижването на войските, при което бъчвите даваха месеца, а чувалите деня на тръгването.

Лора работеше бързо и точно. Сведенията бяха много важни: две дивизии със седем бригади тежка и лека артилерия щяха да потеглят към Атланта на деветнадесети юли. В „списъка“ беше отбелязано, че две бали памук и седем пакета тютюн трябва да бъдат заменени за пет бъчви или петнадесет чувала захар, седем бъчви или деветнадесет чувала брашно, плюс всички праскови от далечния Юг, които могат да се намерят. Тя продължи с една дивизия и четири бригади тежка и лека артилерия, които по същото време щяха да тръгнат към Питърсбърг, като замени думата „праскови“ с „платове“. Когато свърши, тя скри шифъра в камината, за да го отнесе в избата утре рано сутринта. После прибра на сигурно място преписите от документите на майор Стивънс. Сега не можеше да ги изгори, защото димът от комина й в тази топла юлска вечер щеше да събуди подозрения. След това вдигна решетката на камината, провери дали не е разпръснала сажди по пода и остави списъка с „покупките“ на писалището си при другите документи на хотела. Ако в жилището й влезеше чужд човек, нямаше да открие нищо подозрително.

След като се изми и сплете косата си, тя облече нощницата си и си легна. Най-хубавият й тоалет, подарък от Клариса, беше приготвен в дневната: пола с прасковен цвят, украсена със зелена дантела, и вталено смарагдовозелено жакетче с блуза в съвсем светъл прасковен цвят. Обувките от сърнешка кожа бяха боядисани в същия цвят, копринените чорапи бяха съвсем светли. Вече беше обмислила и прическата си: разделена на път по средата и събрана на кок на тила — с изключение на няколко къдрички, които щяха да се подават под зелената шапка… Ръкавици, чантичка и чадър за слънце допълваха неделната й премяна.

Тя помисли за предстоящата среща с Бен в четвъртък и горещо се помоли посланието й да не излага Джейс на опасност. Може би беше по-добре да не го допуска толкова близо до себе си… Но тя не беше готова да се откаже от познанството им. Оставаха им само няколко дни и тя нямаше да ги пожертва. Нима не заслужаваше малко щастие или поне развлечение? Той също — преди да отиде отново на бойното поле. Понякога й се искаше да не се бяха срещнали…

Лора спусна резето на тежката врата към избата и предпазливо слезе по тясната стълба, осветена само от трепкащата светлина на фенера й. Малките прозорци бяха закрити с черен плат, защото никой не биваше да вижда запасите, скрити в избата. Помещението беше просторно, с висок свод, обзаведено с дълги редици стелажи, където бяха наредени бутове шунка, огромни парчета пушена сланина и месо, връзки зеленчуци и кошници с плодове. Бъчвите бяха пълни с брашно, захар, ориз, мас и царевичен грис, смесен с дафинови листа, за да държат далече червеите и мишките. В малките бъчви имаше кисели краставички и сол. Ламаринените кутии съдържаха чай, кафе, пипер, морски плодове и стафиди, а памучните чувалчета бяха пълни с боб и ядки. Редиците буркани съдържаха плодови и зеленчукови консерви, мармалади, желета, мед и различни сиропи. Сандъчетата бяха за картофи, лук и сладки картофи, а сиренето се съхраняваше в затворени дървени кутии. В избата бяха прибрани и други важни неща, например платовете за нови кърпи, салфетки и спално бельо, както и няколко връзки свещи, защото запасите от газ привършваха.

Маслото, пресните плодове и зеленчуци, млякото и месото се купуваха от пазара и се съхраняваха в склада на хотела. Кокошките в двора доставяха яйца и месо, а малката градина даваше домати, краставици и салати.

Лора пазеше хранителните си запаси като зеницата на окото си и това не беше от егоизъм. Тя се нуждаеше от тях, за да храни гостите си, за да не загуби работата си и да може да се издържа. Затова пестеше запасите си и се готвеше за времето, когато блокадата около града щеше да се затегне, когато минаващите войници щяха да унищожат реколтата, да разрушат железопътните линии и Ричмънд да остане без никаква храна.

Винаги когато в града пристигаха нови товари зеленчуци и месо, тя купуваше големи количества и ги преработваше, за да увеличи запасите си. Само служителите й бяха осведомени за струпаните в избата храни, но тя им се доверяваше напълно и знаеше, че няма да застрашат съществуването на хотела и собствената си работа. Ако някой случайно узнаеше какво има в избата, запасите й щяха да бъдат конфискувани в полза на армията. Тя се огледа нервно и скри шифъра зад една от гредите при бутилките с вино, където пазеше снимката на Бен и торбичка със златни монети. Представи си какво я очакваше, ако я разкриеха, и отново се разтрепери. Най-лошите й опасения можеха да се сбъднат всеки момент…

След като излезе от избата и заключи тежката дървена врата, Лора се огледа, но не видя никого от гостите си. За щастие в този ранен час всички спяха. Тя въздъхна облекчено и се върна в къщата си, за да почака, докато стане шест и половина, когато обикновено отиваше в кухнята да помага на готвачката.

На закуска Лора се сбогува с Лорънс и майор Стивънс и каза, че се надява скоро да ги види отново, независимо дали във военно време или след сключването на мира. Както постъпваше с всички военни, напускащи хотела й, тя даде на младия офицер кошничка с храна за пътуването до Атланта. Малко по-късно видя как Лили го придружи до обора. Алвъс щеше да го закара на гарата. Лорънс щеше да се върне в Питърсбърг с каретата на приятеля си.

Щом разчисти трапезарията и кухнята, Лора съобщи на мисис Бартън, че отива на църква и ще се върне едва за вечеря. Лили, която стоеше наблизо, я слушаше с дяволита усмивка.

Без да й обръща внимание, Лора се прибра забързано в къщата си и се преоблече за църквата и за неделния си излет с Джейс Сторм. Двамата се бяха видели за малко на закуска, в присъствието на другите гости, но не разговаряха помежду си, защото никой не биваше да узнае, че ще прекарат целия ден заедно. Когато часовникът на камината показа десет и петнадесет, Лора заключи входната врата и забърза към обора зад къщата.

Джейс, който изглеждаше чудесно в униформата си, разговаряше приятелски с Алвъс Лонг.

— Добро утро, Алвъс, лейтенант Сторм — поздрави сърдечно Лора. — Надявам се, че не ви накарах да чакате дълго.

— Разбира се, че не, мис Лора — отвърна Алвъс. — Тъкмо се върнах от гарата.

— Благодаря ви, Алвъс, не знам какво бих правила без вас. Заслужавате всеки долар, който ви плащам. След войната, ако всичко върви добре, ще удвоя заплатата ви.

Алвъс кимна ухилено и белите му зъби блеснаха.

— Ако желаете, ще тръгнем веднага, мадам.

— Лейтенант?

— Готов съм, мис Карлайл. Но дори да бяхте ни накарали да чакаме, убеден съм, че си е струвало, защото изглеждате прекрасно.

— Благодаря за комплимента, сър — усмихна се Лора. — Да вървим!

Джейс й подаде ръка и й помогна да се качи в откритата карета. Лора се опря на пръстите му, той усети лекото им треперене и си пожела да е заради докосването му. След като я настани удобно, той седна до нея, Алвъс скочи на капрата и размаха камшика. Конете излязоха на улицата и Лора отвори чадърчето си, за да предпази светлата си, безупречна кожа от ярката слънчева светлина. Джейс гореше от желание да помилва светлите къдрици, които галеха раменете й. Роклята, обувките и шапката изглеждаха почти нови в сравнение с останалите й дрехи, които бяха избледнели от дълго носене. Цветовете, които беше избрала днес — живи зелени и прасковени тонове, — подхождаха на косата й тена й. Единственото й украшение бяха перлени обици и Джейс неволно се запита дали тя има и други накити и дали ги е скрила добре, за да не й ги откраднат или конфискуват.

Лора усети погледа му и поруменя. Очите му я галеха неясно и в същото време бяха като силна прегръдка. За да отклони мислите си от забранената територия и да обуздае фантазията си, тя започна да показва на Джейс забележителностите, покрай които минаваха на път за църквата.

— Отляво е големият пазар. Ако искате да си купите нещо, преди да потеглите за Питърсбърг, по-добре е да отидете на Седемнадесета улица. Все още имаме отлични плодове и зеленчуци, въпреки блокадата, но цените са ужасни. Вдясно виждате два от театрите ни. Струва ми се, че не страдат много от войната, защото хората се нуждаят от малко развлечение в тези тежки дни.

Джейс се възползва от случая да я попита какви пиеси представят.

— Ще ми позволите ли да ви поканя на театър някоя от следващите вечери? — продължи учтиво той, преди да е чул отговора й. — Знам, че действам бързо, но дните ми в Ричмънд са преброени. Не съм бил на театър от началото на войната.

Тази втора покана беше изненада за Лора. Може би той търсеше само приятна компания, за да преживее самотните си часове в чуждия град, но може би искаше и очакваше повече от нея. Е, това щеше да се разбере скоро.

— Знам, че утре вечер във вариетето дават комедия, но предполагам, че билетите са продадени.

— Ако ми обещаете да отидем на театър, аз ще намеря билети.

Лора се засмя и кимна.

— Добре. Мисля, че и аз имам нужда от малко развлечение, затова приемам поканата ви. Не ходя често на театър, защото… просто нямам време за тези неща.

Джейс беше сигурен, че тя искаше да каже нещо съвсем друго: защото, обикновено не излизам с гости или непознати, но бе променила намерението си в последния момент, за да не го обиди. Понечи да й отговори, но тя посочи една внушителна сграда.

— Това е печатницата „Хойер и Лудвиг“, откъдето идват парите ни. Макар че доларът постоянно губи стойността си и не притежава покупателна сила, сградата се охранява много строго, защото се опасяват от саботаж на съюзни агенти.

— Това е умно, защото разрушаването й би опропастило икономиката ни.

— Вдясно виждате Деветдесета улица — толкова е широка, че в края й се вижда Джеймс Ривър. Площадът се нарича „Капитол“. Мисля да го разгледаме след службата.

Каретата зави рязко в следващата улица и Лора полетя към Джейс, който побърза да я подкрепи. Пред църквата беше спряла дълга редица коли. Докато чакаха да слязат, тя продължи да говори, за да отклони вниманието си от моментната близост на телата им.

— В края на онази улица е служебната резиденция на президента.

Джейс огледа с интерес голямата къща.

— Посещавали ли сте дома му?

— Два пъти. През пролетта мисис Дейвис даде чай за дамите, които помагат в лазаретите, а преди това бях на вечеря с един от гостите на хотела.

Значи тя все пак излиза с гостите си, каза си Джейс.

— Запознахте ли се с президента Дейвис? — попита той, за да прикрие смешната ревност, която го измъчваше.

— Да, на вечерята, която споменах. Президентът е мил, интересен човек и носи на раменете си тежък товар. Стори ми се някак тъжен и очевидно през цялото време мислеше за нещо друго.

— Не бих искал да съм на негово място — промърмори Джейс.

— И аз също — съгласи се с въздишка Лора.

Когато слязоха от каретата и Алвъс потегли обратно към хотела, Лора спомена африканската баптистка църква, която посещаваха Алвъс и семейството му.

— Той ще дойде да ни вземе след края на службата и можем да го оставим там — обясни тя. — Разбира се, ако нямате нищо против да управлявате каретата сам.

— С най-голямо удоволствие, мис Карлайл — отвърна галантно Джейс и изведнъж попита рязко: — Алвъс ваш роб ли е?

Лора спря и го погледна втренчено.

— Разбира се, че не. Преди няколко години започнал да работи за леля Клариса, след като господарят му освободил всичките си роби. Там, където ви пращат, освободените работят рамо до рамо с белите и робите, за да произвеждат необходимото за войската.

Джейс се надяваше да е доловил в тона й отвращение от робството.

— Аз не познавам роби. Мисури е свободен щат и семейството ми никога не е притежавало роби.

Лора преглътна напиращия на устните й въпрос: Защо тогава се биете на страната на Юга, макар че тя се води главно заради робството? Тя не посмя да покаже на бунтовническия офицер презрението си към робството, за да не му се стори нелоялна към Конфедерацията. Все още нямаше представа какво мисли той по тези въпроси.

— Познавам много роби, но моето семейство никога не е било робовладелско. Пристигнахме — завърши тя, като неволно понижи глас на минаване покрай групичките хора, застанали пред вратата на църквата.

Двамата влязоха в божия дом и намериха две места на един от задните редове. Когато свещеникът помоли присъстващите да станат и да отворят молитвениците си, Лора сподели своя с Джейс, опитвайки се да стои колкото се може по-далече от него, защото много мъже в църквата, най-вече редовните гости на хотела, непрекъснато поглеждаха към нея.

Реакцията й не убягна от вниманието на Джейс и му показа, че Лора не ходи на църква, придружена от мъж. За изисканото общество на Юга това съвместно посещение на божествената служба беше същото като да представиш на родителите си своя избраник, човека, с когото си решил да свържеш живота си. Въпреки това Лора не се поколеба да го доведе в църквата…

Словото на пастора беше умно и прочувствено, но Лора така и не успя да се съсредоточи в думите му. Мислите й постоянно се връщаха към мъжа, който седеше до нея. Тя го познаваше само от няколко дни, не знаеше почти нищо за него и въпреки това беше уверена, че след като той си замине, ще усеща болезнено липсата му. Джейс беше чудесен мъж, учтив, възпитан и внимателен. Винаги когато я докосваше, за да я подкрепи, тя усещаше невероятната сила, която се излъчваше от тялото му. Погледите и докосванията му бяха ласкателни и възбуждащи, но никога натрапчиви или похотливи както при много други мъже. Сигурно никога няма да забравя този мъж, каза си обезпокоено Лора.

След божествената служба тя представи Джейс на пастора и докато двамата мъже разговаряха, отиде да поздрави познатите си. След малко Джейс отиде при нея и й предложи ръката си, за да я отведе до чакащата карета.

Докато пътуваха към църквата на Алвъс, Джейс седеше с полузатворени очи и си представяше походката на Лора, говора и жестовете, облеклото и поведението й. Всичко това затвърждаваше впечатлението му, че тя е от добро семейство и е получила отлично възпитание. Много му се искаше да узнае коя е тя в действителност и какво е преживяла, докато стигне дотук.

Когато спряха пред африканската баптистка църква и Алвъс слезе, двамата се преместиха на капрата. Преди това обаче Лора запозна придружителя си с жената и децата на Алвъс и много хареса начина, по който той се държа с тях. Защо, питаше се постоянно тя, защо е станал офицер от армията на бунтовниците? Чинът му означаваше, че изпълнява добре задълженията си… твърде добре за една лоялна привърженичка на Съюза. Беше постъпила глупаво, като се сближи с него — двамата бяха от различни страни на барикадата и не можеха да бъдат приятели. Връзката им беше обречена още от самото начало, затова беше по-добре да не я започват. Въпреки това тя беше позволила на Джейс — дори го беше окуражила — да я ухажва. Не можеше да го отблъсне, защото щеше да събуди подозренията му. Много по-умно беше да продължи, тъй като той и без това щеше да си замине много скоро. Ако някой ден се върнеше, тя щеше да му измъкне важни сведения за Питърсбърг… Засрамена от последната си мисъл, тя разтърси глава, за да я прогони.

Докато Джейс бъбреше с децата, Лора се запита дали нейните чувства към него можеха да се сравнят с тези на Лили към майор Стивънс. Ако се влюбеше в Ричард, Лили можеше да смени фронтовете, за да не се изложи на опасност да го загуби. Лора си припомни замечтаното изражение на младия офицер през последните два дни и неволно се усмихна. Очевидно той се беше поддал на чара на приятелката й. Тя беше сигурна, че Лили никога не би я предала, но нямаше представа как ще реагира Ричард, ако някой ден научи за шпионската им дейност…

— Готова ли сте, мис Карлайл? — попита вече за втори път Джейс.

— Да, да! Простете невниманието ми — тъкмо размишлявах къде бихме могли да обядваме. Мисля, че най-доброто място е хотел „Спотсууд“, освен това настоявам да платя сметката.

Ти май ме излъга, сладката ми, помисли развеселено Джейс.

— До утре, Алвъс — продължи Лора и се усмихна на верния си служител. — Радвам се, че имах възможност да поговоря с вас, мисис Лонг. Утре вечер ще изпратя по Алвъс нещо вкусно за децата.

Двете момиченца я погледнаха с радостно очакване.

— Много сте добра с нас, мис Лора.

— Мисля, че е мой дълг да помагам на служителите си. Не знам как бих се справяла без съпруга ви. Той е един от най-честните, надеждни и сръчни мъже, които познавам.

Ако се съдеше по лицето и гласа на Лора, тя казваше истината и Джейс се запита какво ли беше мислила допреди малко. Стори му се нещастна и дълбоко загрижена. Но нищо от това, което беше казала или направила, не можеше да я е потиснало или разгневило. Беше странно, наистина странно…

Докато пътуваха през града, Лора продължи да го запознава със забележителностите, между другото и с Вирджиния Стейт Капитал, построена според плановете на Томас Джеферсън, получени от Франция.

— Ако имате време, трябва да я разгледате, Джейс, наистина си струва да я посетите. В ротондата се събира сенатът. Чух, че заседанията са интересни и понякога разгорещени.

Джейс избухна в смях.

— Мисля, че в петък вечер един от гостите ви изказа същото мнение.

Лора кимна с усмивка и му показа посоката.

— Завийте наляво по Деветдесета улица и продължете до Мейн Стрийт. Там са повечето чужди представителства.

— Има ли още консулства? Ние имаме нужда от помощта на европейските страни, особено от оръжия и хранителни стоки.

— Британците бяха прогонени още преди години, но Франция, Белгия, Сицилия, Бразилия, Австрия и Бремен са още тук. Ей там е хотел „Спотсууд“. Можете да спрете пред парадния вход.

Джейс слезе от капрата, завърза юздите за близката греда и протегна ръце към Лора.

— Питам се дали дипломатите изобщо могат да пътуват при тази блокада — отбеляза той. — Сигурно им е много трудно да изпращат и получават писма от правителствата си. Ако бях един от тях, сигурно нямаше да правя нищо без одобрението на страната си, особено откакто Северът помоли всички страни в света да забравят за съществуването на Юга и да избягват общуването с правителството му.

Лора вдигна рамене.

— Не разбирам нищо от тези неща. Чувам какво говорят гостите ми, но почти никога не им задавам въпроси.

— Така и трябва, Лора, като се има предвид напълно оправданото безпокойство на майор Стивънс от шпионите, които се навъртат в града.

Двамата прекъснаха разговора си, когато един униформен портиер ги посрещна на входа на хотела и ги отведе до маса за двама в трапезарията.

Докато чакаха обеда си, те разговаряха за книги, които бяха чели, и за онова, което искаха да видят следобеда.

Лора беше първата, която зададе личен въпрос:

— С какво се занимавахте преди войната, Джейс?

Той й разказа, че е работил като скаут и ловец на ценни животни, че е охранявал железопътни линии и е карал говеда от Тексас.

— Обичам природата, обичам и да пътувам. Бих казал, че понякога съм твърде неспокоен и ако не прекарам известно време сред природата, полудявам. Някои от задачите, които изпълнявах, бяха опасни, но винаги интересни. Учудващо е колко много неща научих за живота, за самия себе си и за другите хора, докато способностите ми бяха подлагани на постоянни тежки изпитания… А вие, Лора? Откога живеете в Ричмънд? И откъде идвате?

Лора беше възхитена от откритието, че той съвсем не е толкова мълчалив, колкото беше предполагала. Очевидно знаеше какво да каже в подходящия момент или обичаше да разговаря с хората, които му бяха… симпатични.

— Семейството ми има земя в близост до Фредериксбърг, някъде по средата между Ричмънд и Вашингтон. Леля Клариса ме доведе тук, когато започна войната, защото двамата с татко решиха, че в плантацията ме заплашва опасност. Оказаха се прави: след като напуснах родното си място, положението стана твърде напечено.

— Вдовица ли беше леля ви? Не сте споменали чичо или братовчеди.

— Леля Клариса беше неомъжена. Нямам други роднини. Единственият мъж, когото обичаше, беше за съжаление… недостижим. — Тя видя кимването му и се запита наистина ли е разбрал какво се бе опитала да му внуши: че мъжът е имал семейство. — Леля Клариса беше чудесна жена — безкористна, интелигентна и смела. Почти всички, които я познаваха, изпитваха искрено уважение към нея.

Донесоха им обяда и Лора спря да говори. Свинско печено, картофени крокети, доматена салата и препечен хляб с масло. Келнерът остана до масата им и ги помоли да опитат яденето, в случай, че желаят още сол. Скъпоценната подправка не се оставяше по масите, а се поднасяше специално, за да не се пилее излишно. Лора и Джейс опитаха от печеното и заявиха, че не желаят повече сол. Зарадван, келнерът се отдалечи с усмивка.

Джейс се приведе към яденето си и вдъхна дълбоко сладкия аромат.

— Мирише чудесно и се надявам да е също толкова вкусно. Изборът ви беше чудесен, Лора.

— И аз мисля така — засмя се младата жена. — Никога не съм се хранила тук, но хората казват, че това е един от най-добрите ресторанти в града. Най-важните посетители живеят и се хранят тук. Барът се посещава от елита на обществото… или от онези, които се причисляват към него.

Джейс се засмя одобрително и започна да се храни. Лора беше омайващо красива, когато се усмихваше и зелените й очи святкаха развеселено. Защо ли беше останала неомъжена, защо не беше поне сгодена? Очевидно беше изискана, но упорито работеща дама, която се стараеше да извлече най-доброто от трудното положение, в което се намираше. Тя беше умна и силна и като че ли не се нуждаеше от мъжка защита, за да облекчи товара, който носеше. Това можеше само да го радва. Как ли щеше да реагира, ако узнаеше истината за него и причината за идването му в Ричмънд? Вероятно щеше да се отвърне от него и да го прогони. Беше погрешно и жестоко да я заблуждава и в известна степен да злоупотреби с нея за своите цели, но не му се удаваше да се пребори с непокорното си сърце. Никога не беше срещал жена като нея. Инстинктът му подсказваше, че ако не се възползва от този благоприятен случай, пътищата им никога вече няма да се пресекат.

Джейс осъзна изведнъж, че ако не станеше чудо, връзката им беше осъдена на провал дори ако Лора изпитваше някакви чувства към него. Но майка му вярваше в чудеса и го беше научила също да вярва. Той усещаше болезнено липсата на родителите си, на баба си и дядо си, на сестра си и двамата си братя. Можеше само да се надява, че са на сигурно място въпреки проблемите в Сейнт Луис, който беше под контрола на съюзните войски. Чакаше с нетърпение края на войната, за да се върне у дома и да продължи да работи за баща си. Дотогава обаче трябваше да изпълни някои важни задачи във Вирджиния. Не каза на Лора, че вчера е бил в бара, споменат от нея, защото още при пристигането си беше узнал, че там се събираха офицери, войници, делови люде, политици и хора със съмнителна слава. Беше отишъл там, за да…

— Изпитвате ли понякога страх, Джейс? Искам да кажа, истински страх? — попита внезапно Лора.

Джейс остави вилицата си. Въпросът беше странен и звучеше съвсем сериозно.

— Мисля, че само глупакът не изпитва страх. Страхът прави човека бдителен, предпазлив и го запазва жив. Виждал съм млади мъже, които преди, по време на и след битката трепереха, плачеха и повръщаха. Важното е да не допуснеш страхът да вземе връх, да направлява действията ти, но е добре да го изживееш и да го приемеш.

Лора изтри уста със салфетката.

— Никога ли не сте се запитвали дали онова, което вършите, е правилно? Говоря за делото на Юга.

Джейс отбеляза нервността й, видя как треперещите й пръсти играят с вилицата и се замисли над втория странен въпрос, чиято причина не можеше да открие. Не знаеше какво иска да чуе тя, затова отговори на въпроса й възможно най-кратко:

— Не, как така?

Лора си отряза парченце месо и заговори замислено:

— Знам само онова, което чувам или чета… Но виждам войниците, понасям тежестите на блокадата, грижа се за ранените и слушам безкрайни разговори за войната. Понякога всичко това ми изглежда нереално, истински кошмар. Друг път си мисля, че леля Клариса е още жива — че е излязла за малко и всеки момент ще се върне. В следващия момент се сещам, че вече я няма, че войната е реалност и заплахата идва все по-близо. — Да не говорим, че войната е напълно безсмислена, допълни наум тя.

— Добре, че не можете да видите какво става вън от града. Разбирам защо хората се държат така, сякаш всичко това не съществува или поне не ги засяга лично. Двете страни са твърдо решени да спечелят и вероятно ще продължат борбата, докато едната победи или и двете се откажат едновременно. А най-доброто е да се проведат преговори за мир и Съюзът да бъде възстановен.

— Има ли поне един генерал, който говори за мир, или всички търсят само победата?

— Нямам представа — отговори с въздишка Джейс. — Но се надявам, че има хора, които работят по този въпрос. Твърде много добри хора умират и страдат, а разрушенията са безброй.

Двамата продължиха да се хранят мълчаливо.

— Какво ще правите, ако Югът загуби войната? — попита предпазливо Лора. — Къде ще отидете?

Дали е загрижена за мен или изпитва само любопитство?

— Ще се върна в Мисури и ще заживея отново както преди. А вие?

— Вероятно животът ми няма да се промени. Само не знам какво ще стане, ако янките победят и решат да не щадят победените.

— Ако се стигне дотам, трябва да правите всичко, което ви казват, и няма да ви се случи нищо лошо.

Лора усети как по тялото й пробягаха тръпки. Погледна Джейс в очите и разбра, че е престанала да разсъждава разумно, замаяна от силата на влюбения му поглед.

— Онази вечер на масата говорихте за долината Шенандоа. Наистина ли сраженията бяха толкова страшни?

Джейс разбра, че въпросът е само опит да отклони вниманието от онова, което измъчваше и него, но нямаше намерение да измисля повече лъжи за сраженията, в които уж беше взел участие.

— Да, но днес не искам да говорим повече за войната. Хайде да се направим, че тя не съществува, искате ли?

Ако не беше войната, аз нямаше да бъда в Ричмънд, а вие щяхте да си пътувате безгрижно из Запада. Никога нямаше да се срещнем. Мис Лора Адамс нямаше да излезе на обед с непознат и напразно да се опитва да устои на чара му.

Лора се постара да прогони тези обезпокояващи мисли и да намери неутрална тема за разговор.

— Понякога вестниците пишат за Калифорния и Аризона — заговори най-после тя. — Посещавали ли сте тези места? — И когато той кимна, помоли: — Разкажете ми, ако ви е приятно.

Джейс започна да описва местата, които познаваше от предишните си посещения. Спря само за момент, когато им донесоха десерта и кафето.

По-късно настоя да плати обяда.

— Аз ви поканих да излезете с мен и всичко трябва да бъде за моя сметка. Освен това нямам къде да харча войнишкото си възнаграждение, което съм спечелил с много труд, а и не мога да нося парите със себе си по цели месеци.

Лора почака на входа, докато Джейс плати на рецепцията, и се възползва от случая да го огледа внимателно. Лейтенант Сторм притежаваше в излишък всичко, което тя желаеше у мъжа… Харесаха й гъстата му коса, дълга почти до раменете, класическите черти, дупчицата на брадичката и обрулената от слънцето кожа. Онова, което й правеше най-силно впечатление, бяха очите и чувствената усмивка. Този мъж я бе омагьосал.

С вечно будните си, добре тренирани инстинкти Джейс усети, че Лора го наблюдава. Макар да се радваше на следобеда с нея, той беше затруднен да се съсредоточи върху мисията си. Знаеше как да проучва непознати местности и да оценява трудни ситуации и никога не оставаше твърде дълго на едно място, за да не буди излишни подозрения. Днес обаче съжаляваше, че няма повече време, за да може да остане още малко при красивата жена, която го наблюдаваше, да я опознае по-отблизо. Мразеше мисълта, че я използва, за да представи мисията си в Ричмънд като безобидно посещение на ранен войник, но вече беше твърде късно да промени нещо. На карта беше заложено бъдещето на страната и той беше длъжен да изпълни дадената му заповед — все едно какво щеше да се случи днес следобед или в близкото бъдеще…