Джанел Тейлър
Смело сърце (3)

3

Лора прогони решително угризенията на съвестта, внушавайки си, че по този начин ще успее да изтръгне от лейтенанта някоя полезна информация.

— За съжаление утре не мога, лейтенант, но в неделя след църква ще имам време за вас. Докога ще останете в Ричмънд?

— Вероятно пет или шест дни. Мисля, че идеята ви за неделя е чудесна. Вероятно звучи егоистично, но след три години на бойното поле искам да поживея малко като нормален човек и да погледам хубави неща, преди отново да се хвърля в ада на войната.

Той й се усмихна и Лора поруменя от вълнение.

— Разбирам ви и не ви смятам за егоист. На ваше място и аз бих се чувствала така. Войната е нещо страшно и се надявам да свърши скоро. — Тя видя как усмивката му угасна и в очите му пламна омраза.

— И аз мисля така, мис Карлайл, но краят на войната още не се вижда. Боя се, че този ужасен сблъсък ще трае още дълго и жертвите ще бъдат безброй. Ако имаме късмет и ако бог е милостив, двете страни скоро ще заговорят за мир.

Лора кимна замислено.

— Би било прекрасно да имаме мир. Отдавна го чакаме. Ако желаете, можете да дойдете с мен на църква, а после ще ви разведа из околностите — предложи внезапно тя и усмивката отново изгря на лицето му.

— Чудесно предложение. Душата ми има нужда от малко духовна подкрепа — отвърна шеговито той. — В лагера нямахме свещеник.

Лора си представяше много добре какъв е бил досегашният му живот. Ден след ден този мъж е бил принуден да се справя със ситуации, в които ставаше въпрос за живота и смъртта, трябвало е да убива непознати — а понякога дори и мъже, които е познавал, — да живее сред бруталности и жестокост.

Всичко това правеше мъжете твърди и непоколебими, но тя се надяваше, че баща й, братята й и Джейс Сторм няма да се променят.

— Всички хора се нуждаят от утехата на религията в трудни времена — заключи тихо тя и му пожела лека нощ.

— Ще се видим на закуска, а после аз ще изляза да поразгледам града сам. Още веднъж ви благодаря за прекрасната вечер. Чудесно е, че приехте поканата ми.

Лора му се усмихна и отново се учуди на магията, която упражняваха върху нея дълбоките му сини очи. Много й се искаше двамата да се настанят удобно в някое ъгълче и да си говорят с часове. Не, това би било глупаво и рисковано.

— Няма защо да ми благодарите. Ще се видим на закуска.

— Лека нощ, мис Карлайл.

Лора затвори вратата към коридора и я заключи. Заключи и вратата към кухнята. За момент се облегна на рамката и затвори очи, замислена за Джейс и внезапния си интерес към него. Не можеше да прецени дали е взела правилното решение. До пристигането му тя се беше старала да гони от съзнанието си представите за възможните жертви на шпионската си дейност, а сега лицето на този непознат до днес войник не искаше да се изличи от паметта й. Не, тя беше длъжна да продължи тайната си дейност, иначе тази трагична, разрушителна война щеше да продължи до безкрай. Трябваше да бъде силна и смела и да не се колебае в лоялността си към Съюза.

Тя се обърна към прозореца на трапезарията, за да види дали Джейс гледа към къщата й, но спря насред движението и стисна зъби, за да устои на изкушението. Ако го видеше на прозореца, нямаше да затвори очи цяла нощ.

Малко преди обед в събота Лора се промъкна безшумно в стая 11, докато Лили занимаваше майор Стивънс в личната си стая в другия край на коридора. Сърцето й биеше като безумно, дъхът й идваше на тласъци. Офицерът заминаваше утре сутринта и тя трябваше да провери какво има в кожената чанта, която той винаги носеше със себе си при посещенията си във военното министерство. Когато беше в хотела, чантата беше скрита върху шкафа. Лора знаеше някои неща за майора. Няколко пъти го беше подслушвала през дупката в стая С и го беше проследила на сигурно разстояние. Знаеше, че Лили ще го забавлява поне един час. Бел и Клео простираха прането в двора, мисис Бартън работеше в кухнята, Алвъс беше зает в обора. Всички гости, включително Джейс, бяха излезли. Въпреки това Лора бързаше, защото можеше да пристигне нов гост или някой да я потърси.

Младата жена се качи на един стол, за да стигне до чантата. После я отнесе до леглото и изпразни съдържанието й. Прегледа набързо документите и картите, като си записваше по-важните неща. Зарадва се, че информацията не беше кодирана и тя лесно можеше да прецени кои сведения са достатъчно важни, за да бъдат предадени на генерал Грант, тъй като нямаше време да копира всичко. Работеше с трескава бързина, като от време на време спираше и се ослушваше за чужди стъпки.

След време чу леко почукване по стената и се стресна. Лили й даваше знак, че майор Стивънс се кани да си тръгва. Лора погледна часовника на камината и се учуди колко много време беше минало от идването й. Прибра документите в чантата, остави я на мястото, където я бе намерила, и приглади завивката на леглото. Постави стола на мястото му, потътри крака по мекия килим, за да заличи следите от краката на стола, скри преписите под полата си и огледа изпитателно стаята. После се измъкна безшумно в коридора и затвори вратата с ключа си.

Беше вече на стълбата, когато Лили отвори вратата на стаята си и нежно се сбогува с майор Стивънс. За малко да ме видят, каза си облекчено Лора и си обеща следващия път да бъде по-внимателна. Слезе долу, но в салона нямаше никого и тя реши да се прибере в къщата си, за да скрие преписите. Трябваше да ги зашифрова и следващия четвъртък да ги отнесе на Бен Симънс. Генерал Грант щеше да се зарадва на ценните сведения, но Лора не изпитваше радост от мисълта, че отново е доказала шпионските си умения, защото работата й можеше да изложи Джейс Сторм на опасност.

Тя отнесе документите в спалнята си и ги скри в камината. Много й се искаше да ги унищожи, особено онези, в които се говореше за планираните подкрепления за Питърсбърг, където щеше да замине Джейс. След малко разтърси глава и си заповяда да запази спокойствие. Тук не ставаше въпрос за един човешки живот, а за много невинни хора. Само Питърсбърг да не беше толкова важен за Севера!

Тя нямаше възможност да предупреди Джейс. Не можеше да мине от другата страна на барикадата заради един непознат, който беше пристигнал в хотела й едва вчера, нищо, че тя имаше чувството, че го познава от цяла вечност. Тя затвори неволно очи и отново видя лицето му: енергичната брадичка, красиво оформената уста, белите зъби, невероятните сини очи… Той беше едър мъж, сигурно над един и осемдесет и пет, с широки рамене, стегнат корем и дълги крака. Гласът му беше мек и дълбок, беше толкова учтив, отзивчив и очарователен, че Лора беше сигурна, че е получил отлично възпитание. Вероятно беше на двадесет и девет или тридесет години…

Макар да се чувстваше привлечена от него, чувствата не биваше да ръководят постъпките й. Ако не се лъжеше, Джейс можеше да предложи на една жена много повече от добър външен вид, мъжественост и чар. За момент тя си позволи да си представи как ръцете му милват бузите й, обхващат лицето й или…

Появата на Лили прекъсна опияняващите мисли.

— Как мина? — попита разсеяно Лора.

— Чудесно — засмя се Лили. — Казах му, че е по-добре да отидем в моята стая, за да не ни смущават. Намекнах му, че държа на него много повече, отколкото на всички останали, че искам да го възнаградя за усилията му да сложи край на тази жестока война. Той поглъщаше всяка дума.

Лора знаеше колко убедителна може да бъде Лили и как умееше да завоюва доверието на мъжете. Почти всички, които я бяха посещавали, искаха да я видят отново, повечето й даваха малки подаръци или бакшиши, преди да си заминат.

— Не му ли се стори подозрително, че отиваш до шкафа и чукаш на стената?

Лили избухна в смях.

— О, не! Престорих се, че се блъскам в стената, докато търсех халата си. Освен това бедният младеж беше изпаднал в еуфория и не забелязваше нищо около себе си… Трябва да призная, че майорът е чудесен мъж, много мил и знае как да се държи в леглото.

— Значи срещата с него не беше само работа за теб? Харесваш ли го? — попита Лора, учудена от усмивката и замечтаните очи на приятелката си.

Лили вдигна рамене.

— Харесвам го, но той е от вражеската армия, а аз отдавна съм загубила доверието си в сивите униформи. Когато ме помоли да ми пише, аз му разреших, но не вярвам, че ще го стори. А ти? — попита рязко тя. — Откри ли нещо интересно?

Лора разбра, че Лили смени темата, защото не можеше да признае, че харесва младия офицер и се страхува да не отдаде сърцето си на мъж, който можеше да я изостави и дори да я предаде — особено ако узнаеше, че бяха прочели документите в чантата му.

— Бях толкова задълбочена в четенето, че едва успях да избягам от стаята, след като ми даде знак — обясни Лора. — Добре, че се уговорихме да ме предупредиш и че го задържа още малко.

Двете седнаха на леглото на Лора и тя продължи:

— Документите съдържаха информация за отбраната на Атланта. Вече знаем, че Браг е на път към града, но сега можем да бъдем сигурни, че само след една седмица Джонстън ще бъде заменен от Худ. Намерих нещо и за плановете на Худ срещу Шърман. Разбрах, че той няма намерение да отстъпва, както правеше Джонстън. Очевидно майор Стивънс е обсъждал тези планове в министерството на войната, защото в чантата му намерих подробна карта на железопътните линии и гарите в Джорджия, както и списък на арсеналите и фабриките за муниции.

Лили се поколеба и отговори тихо:

— Е, поне имаш достатъчно време да предупредиш Бен и Грант, без да рискуваш среща, която не е била уговорена предварително. Ако се опиташ да прекосиш двете линии на фронта, могат да те застрелят или да те пленят. Освен това наблизо е армията на Бътлър, а той е един от най-лошите, нали знаеш?

— Права си. Вестниците пишат ужасни неща за него. Отвратително е, че той — един високопоставен офицер — е заповядал на хората си да се отнасят към всички жени в Ню Орлиънс, посмели да отблъснат войниците му, като към обикновени проститутки. Според него жените, които обиждат войниците му с думи, жестове и движения и им показват презрението си, вършат престъпление и трябва да бъдат наказани. Това е позорно дело за един джентълмен и пълководец, да не говорим, че армията му е разграбила имуществото на гражданите и най-вече среброто им. Трябваше да му отнемат командването, а президентът Линкълн да го накаже публично! Едно е ясно, Лили: аз никога няма да предам послание, което би било в помощ на това чудовище. Много се надявам никога да не го срещна, защото не бих могла да гарантирам за постъпките си.

Лора пое дълбоко дъх, за да се успокои, и се върна на темата:

— До деветнадесети има още десет дни. Ще се срещна е Бен в четвъртък, както обикновено.

— Мисля, че така е най-добре — съгласи се облекчено Лили. — Бел и Клео са свършили с прането и сега разчистват долния етаж. Онзи бъбрив политик от Алабама дойде за обед. Майор Стивънс хапна малко и побърза да излезе. Останалите са в града, включително и нашият красив новодошъл. Мисля, че е време и ние да хапнем нещо, преди да отидем в лазарета. Берта ни е приготвила кошница с плодове, хляб и консерви. Бел и Клео знаят, че докато ни няма, трябва да вършат цялата работа. Надявам се твоят Джейс да не се върне в хотела по време на отсъствието ни, защото някое от момичетата може да го отведе в стаята си.

— Не говори глупости, Лили. Той не е моят Джейс.

— Но ти се иска да стане, нали?

Лора се изчерви.

— Как да ти отговоря, като почти не го познавам?

Лили избухна в смях.

— Тогава ще те попитам отново в неделя вечерта, след като прекараш деня с него.

Лора сервира на петимата мъже печена царевица, зелен фасул с шунка, доматена салата, хляб и за десерт ориз с мляко и стафиди. Карл не дойде за вечеря и в трапезарията беше по-тихо от обикновено. Всички гости на хотела седяха на масата на Лили. Лора знаеше, че червенокосата Клео и тъмнокосата Бел имат уговорки с двама от гостите и вероятно Джейс щеше да го забележи. Можеше само да се надява, че той няма да се възползва от тази възможност или да приеме, че собственичката на хотела също „забавлява“ гостите си.

Тя погледна скритом към него и видя, че е зает с вечерята си и внимателно слуша разговора между сътрапезниците си. Ризата, която носеше към униформения панталон и черните ботуши, подчертаваше бездънната синева на очите му и бронзовия цвят на лицето. Лора, която се върна в хотела точно преди вечеря, не беше намерила време да поговори с него. Искаше й се да узнае къде е бил днес, какво е правил, кога се е върнал. Не можеше да попита Бел или Клео, защото не искаше да издаде личния си интерес към него. Харесваше двете жени, назначени от Клариса още преди години, и им се доверяваше, но не беше толкова близка с тях, колкото с Лили Харт, макар че и двете бяха почти на нейната възраст.

Гостите разговаряха за отпътуващите — на сутринта щяха да тръгнат майор Стивънс и Лорънс, а в понеделник щяха да си заминат Дейвид и Орвил. След това разговорът както обикновено се насочи към политиката, Франк, политикът от Алабама, обясняваше нещо и Лора напрегна слух, за да разбере за какво става дума.

— Чух, че янките са много уплашени от стария Джуб. Казаха ми, че треперели от страх, щом чуели името му, даже далече на север в Балтимор, и бързали да строят укрепления около градовете си. Може би генерал Мийд ще бъде принуден да се оттегли от Питърсбърг и да им отиде на помощ. Обзалагам се, че точно така ще стане. Какво ще кажеш, Лорънс?

— Мийд вече няма работа при нас, защото войските ни получиха подкрепление. Точно днес получих поръчка за хиляди палатки и спални чували и трябва да я изпълня до осемнадесети този месец. Имам чувството, че скоро земята ни ще се напои с кръв… От друга страна пък, крайно време беше нашите най-после да преминат в настъпление!

— Сигурно заради това ме помолиха да изпратя на компанията Р&П пет празни вагона точно на осемнайсети — отбеляза Орвил.

— Никой ли не ви каза за какво са нужни?

— Нито думичка, Франк — засмя се Орвил. — Сигурно е тайна.

— Тогава е по-добре да не се занимаваме повече с тази тема, джентълмени — намеси се предупредително майор Стивънс. — Нали не искаме новината да стигне до ушите на неприятеля? — Мъжете кимнаха в знак на съгласие.

— Желае ли някой още кафе или десерт?

— Не, благодаря, мис Карлайл — отговори Джейс. — Вероятно и вие, и другите млади дами са уморени от този дълъг, напрегнат ден. Не е ли време да се оттеглим в салона, господа?

— Благодаря ви, лейтенант Сторм, много сте любезен — отговори Лора и сведе очи, за да не издаде чувствата си.

Мъжете излязоха от трапезарията и жените се заеха да разчистват.

Лора стоеше на терасата на първия етаж и наблюдаваше замислено залеза на слънцето над реката. Джейс излезе безшумно през вратата и пристъпи към нея.

— Прекрасна гледка. Много обичам този час на деня — проговори тихо той, без да я поглежда. От вчера не преставаше да се учудва на себе си. Тази жена го бе впечатлила дълбоко и макар да знаеше, че няма да остане дълго в Ричмънд, той изпитваше силно желание да я опознае по-отблизо. Имаше чувството, че го е омагьосала.

— Да. — Лора също не смееше да го погледне. Кой е той? — питаше се объркано тя. Какво искаше от нея? Защо дойде при нея на терасата, защо я помоли да му покаже града? Въпросът му прекъсна размишленията й.

— Как беше в Ричмънд преди избухването на войната?

Лора направи опит да се усмихне.

— Беше тихо и спокойно, макар че идваха много чужденци. Днес по улиците вече не се разхождат добре облечени двойки. Понякога ми се струва, че покрай хотела минават само войници, винаги бързащи нанякъде. Вместо тихите и изискани разговори се чуват само високи гласове, груби думи и конски тропот. Вместо усмивки виждам само загрижени лица, смръщени чела и гневни гримаси. Сякаш Югът е престанал да съществува. Мисля, че така е с всички градове, не само с нашия. Войната променя всичко…

— Ако съдя по онова, което преживях през последните три години, някои градове са се променили много повече от други… Откога управлявате този хотел?

— Леля Клариса почина преди една година. Тя беше чудесна жена и много ми липсва.

Джейс се облегна на една колона.

— Имате ли семейство, мис Карлайл? Надявам се въпросът ми да не е твърде недискретен.

— Мама почина, когато бях само на една година, татко и братята ми воюват и… не знам нищо за тях. — Тя не искаше да лъже Джейс, затова направи тъжно лице, което намекваше, че вероятно всички са мъртви. — А вашето семейство, лейтенант Сторм?

— Съжалявам, че сте загубили близките си. Сигурно е много трудно за една млада дама да живее без мъжка защита в тези трудни времена.

— Това е вярно, лейтенанте, но за щастие имам добри приятели, сигурен дом в сигурен град и възможност да печеля прехраната си. Има много жени в далечни плантации, ферми или завладени от неприятеля градове, които са в много по-тежко положение от моето. Сигурно е много страшно да се живее в места, където се води война.

— За съжаление сте права. Това е една от причините, поради които се старая с всички сили да помагам да бъде сложен край на тази трагедия. Искам страната ни отново да намери мир и спокойствие.

— Всички сме ви благодарни за тези усилия, лейтенанте.

— Нали няма да ми се разсърдите, ако ви помоля да ме наричате Джейс? Поне когато сме сами — допълни с мека усмивка той. — „Лейтенант Сторм“ ми напомня за войната, а аз искам да я забравя, поне за няколко дни. Вече видях предостатъчно смърт и страдания.

Лора кимна.

— Вие също можете да ме наричате Лора… Джейс. Но само когато сме сами, моля ви!

— Лора… Красиво име за красива жена, ако ми позволите тази забележка.

— Благодаря ви. Ще ми разкажете ли нещо за семейството си?

Джейс отмести поглед към улицата.

— Снощи споменах, че произхождам от Мисури. За съжаление от семейството ми не остана никой.

Очевидно той не искаше да говори по темата, затова Лора се опита да узнае още нещо по друг начин.

— В Мисури и Арканзас се водиха страшни боеве. Или поне така пишат вестниците.

Джейс опря ръце на перилата и се обърна към нея. Очите му не можеха да се откъснат от стройната й фигура. Интересът му се увеличаваше с всяка минута. Очите й му напомняха за сочна пролетна трева след благотворен дъжд. Представяше си колко гладка и топла е кожата й и много му се искаше да я помилва, за да се увери. Вече беше забелязал, че Лора е добре образована, интелигентна и очевидно произхожда от заможно семейство. Много му се искаше да разбере нещо повече за близките й. По ръцете й личеше, че работи наравно със служителите си, и това му харесваше. Тази жена излъчваше вътрешна сила и в същото време беше олицетворение на съвършената женственост. Макар да се държеше любезно и отзивчиво, понякога му се струваше напрегната и нервна, сякаш се чувстваше привлечена към него, също както и той от нея, но се боеше от това…

— Когато човек е постоянно на бойното поле, не научава много за хода на войната — отговори той, когато забеляза очакването, изписано на лицето й. — Вероятно войниците не бива да бъдат обезпокоявани. Дори моментното невнимание може да струва живота на много хора. Помните ли какво сте чели за сраженията в Мисури? Имам много приятели там, ако отдавна не са избягали или не са ги убили.

Лора беше трогната от сериозното му лице и тона на гласа му. Това потвърждаваше мнението й, че имаше насреща си чувствителен и добър човек.

— След битката при Манасас — започна тя, внимавайки да не нарече мястото „Бул Рън“, както правеха северняците, — генерал Фриймънт застана начело на съюзните войски в Сейнт Луис. Вестниците пишат, че бунтовниците създават много ядове на янките. В Южните щати непрекъснато се водят тежки сражения и аз вече не помня имената на всички градове, където е имало победи или поражения. Общото ми впечатление е, че янките контролират областите около Мисисипи. Ако желаете да научите нещо повече, можете да отидете в архива, който се намира на Мейн Стрийт. Така ще разберете какво се е случило в родината ви след заминаването ви.

— Вече бях там и четох вестници — отговори с усмивка Джейс. — Това беше истински лукс.

— Обичате ли да четете?

— Използвам всяка свободна минута. А вие?

— Аз също обичам да чета, най-вече романи и поезия от английски и американски автори.

— Кои са любимите ви писатели? — продължи с въпросите той.

— Дикенс, сестрите Бронте, Хоторн, Уитман и Тенисън.

— Аз също обичам сестрите Бронте и Хоторн и много съжалявам, че ги загубихме. Знаете ли, че Хоторн почина през май?

— Да — кимна Лора. — Произведенията му наистина ще ми липсват.

Джейс помълча малко и смени темата.

— Къде бяхте днес, Лора? Когато се върнах в хотела, не ви видях никъде.

— Двете с Лили бяхме в болницата „Робъртсън“. Помагаме там всяка седмица.

— Обзалагам се, че ранените са прещастливи, когато виждат красивите ви лица.

Лора се усмихна поласкано.

— Дават ни малки подаръци, които са измайсторили сами, и ние ги подреждаме в шкафовете на салона. Чух, че мисис Дейвис, съпругата на президента, излага подаръците си по камините на Белия дом.

Джейс разбра, че Лора не посещава президентския дом.

— Сигурен съм, че Ричмънд има достатъчно болници, в които работят милосърдни ангели като вас и Лили — отбеляза с усмивка той.

— Вярно е, в града има много лазарети. Съдията Робъртсън превърна къщата си в болница и назначи за управителка Сали Томкинс. Доколкото разбрах, двамата плащат всичко от джоба си. Болницата е много добра и ранените правят всичко, за да ги изпратят там. Някои от най-видните дами на Ричмънд работят там всеки ден и ние с Лили помагаме само от време на време.

— Защо така? — попита Джейс и веднага си пожела да не си беше отварял устата.

— Защото другите болници имат много по-голяма нужда от нас, особено онези, в които чувствителните дами не смеят да влязат. Знаете ли колко припадъци имаше в началото на войната?

— Разбирам. Това ми напомня за лазарета, в който лежах след раняването си. Имах късмет, че раната не беше тежка и не се възпали. Освен това попаднах на много добър и търпелив лекар, който реши, че не е нужно да ампутира ръката ми, а ми даде шанс да се излекувам. Повечето лекари са твърде бързи с ножа, а други не са достатъчно квалифицирани, за да оперират.

— Прав сте — въздъхна Лора и се запита защо Джейс е офицер от армията на бунтовниците и как мъж като него се бие за едно непочтено дело. Какъв човек се криеше зад красивата фасада? — Скоро ще се стъмни — продължи тихо тя. — Трябва да помогна на момичетата да сервират. Много се радвам, че можах да си поговоря с вас, Джейс.

— За мен беше истинско удоволствие, Лора. С нетърпение чакам да продължим разговора си утре.

Когато влязоха в коридора, Лора видя как Бел отива с един местен гост към стая А и побърза да отклони вниманието на Джейс.

— Забравих да ви питам за вероизповеданието ви. Аз посещавам баптистката църква на ъгъла на Дванадесета улица, където служи преподобният Дансинг Бъроуз. В Ричмънд има още много църкви и религиозни общности. Президентът Дейвис и генерал Лий, когато е в града, посещават епископалната църква „Сейнт Пол“ на Грейс Стрийт.

Тя спря изведнъж и се обърна към него и Джейс едва не я блъсна. Протегна ръце да я прегърне, но се овладя бързо и отговори с леко треперещ глас:

— Вашата църква е подходяща за мен, Лора. Къде ще се срещнем?

— Най-добре пред обора зад моята къща. Ще ви чакам в десет и петнадесет. Така ще имаме достатъчно време да отидем до църквата и да заемем местата си преди началото на службата. Обикновено отивам с каретата. Църквата е доста далече, а и лятото е горещо, за да ходя пеша.

— С удоволствие ще ви придружа, мис Карлайл — отговори с усмивка мъжът. — Заповядайте — продължи той и й отвори стъклената врата, за да мине първа.

— Благодаря ви, лейтенанте, много сте любезен — отговори учтиво Лора. Джейс спря на мястото, където се пресичаха двата коридора.

— Ще отида да взема нещо от стаята си и ще сляза за вечеря — каза той. Не искаше другите гости да ги видят заедно и да се запитат къде са били и какво са правили. Още първия ден беше разбрал какво се върши в стаи А, В и С, макар че мис Лора Карлайл полагаше големи усилия да го скрие от него. Трябваше да проучи още някои неща около този хотел, но имаше достатъчно време. Сега най-важното беше да опознае по-отблизо Лора и да спечели доверието й.