Джанел Тейлър
Смело сърце (18)

18

— Какво каза Джейк? — попита невярващо Хауърд, когато Лора му разказа за разговора си с упорития му брат. — Когато разговарях с него преди малко, беше студен като зимна буря, но сега разбирам, че не ми е казал всичко, което му тежи. Невероятно е, че срещата с теб е имала такъв драстичен ефект върху него.

Лора изпитваше угризения на съвестта, защото не можеше да му каже всичко, което я измъчваше.

— Той не може да се реши на помирение — обясни тихо тя. — Затова му дай време да се осъзнае, татко. Надявам се, че един ден ще заживеем в мир и любов… Той е страдал много от загубата на семейството и дома си — продължи тъжно тя. — Естествено е, че е ожесточен и търси на кого да стовари вината. От онова, което ми каза, стана ясно, че те ревнува и ти завижда още от детството ви. Ти си човекът, който е постигнал успех в живота, а той се е провалил. Не иска да признае, че сам е виновен за проблемите си, но се надявам, че скоро ще престане да си затваря очите пред истината.

— Вероятно си права, Лора. Джейкъб наистина преживя много тежки моменти. Той си беше опортюнист открай време. Освен това искаше да получава всичко наготово. Когато нещата не ставаха така, както му се искаше, започваше да хленчи и да обвинява другите. Не знам защо е станал такъв, но бих се радвал много, ако се помири с миналото си и с мен. Ако се успокои, няма да го преместя и няма да настоявам да сключим мир. Ако иска да остане тук, а аз го отпратя, той ще се ожесточи още повече и ще ме намрази още по-силно. Освен това преместването на север може да бъде много опасно, защото там е пълно с индианци. Не искам да бъда виновен за смъртта му, и без това понасям тежко омразата му.

— Аз се гордея с теб, татко. Ти си добър, силен мъж. Искам обаче да те попитам още нещо: вярно ли е онова, което чичо каза за мама?

— Не, милото ми дете. Майка ти бе приела поканата на Джейк само за да се запознае с мен. Видяла ме в града и се почувствала привлечена към мен. Още при първата ни среща разбрах, че я обичам. Да бъда близо до нея беше като да се къпя в топлата слънчева светлина. Ти приличаш много на майка си, Лора, и то не само външно. И от теб се излъчва прекрасна смесица от сила и нежност, както от нея. Мъжът, който ще спечели сърцето ти, може да се смята за щастливец — също както аз се чувствах някога с майка ти. Тя нямаше да се омъжи за Джейк дори ако аз не бях спечелил сърцето й. Той знае, че не съм му я отнел, знае също, че нямах нищо общо с погрешните финансови ходове, които го докараха до фалит и го принудиха да напусне Фредериксбърг. Ако не ми беше казал нищо за мръсните си сделки, аз нямаше да се опитвам да го спра. Всеки почтен човек би постъпил по този начин, дъще. Нямаше да мога да спя спокойно, ако му бях позволил да мами невинни хора. Опитах се да му обясня, но той отказа да ме изслуша. Имаше късмет, че не го предадох на властите, защото още щеше да бъде в затвора. И според него за всичко това съм виновен само аз!

— Вероятно е така, татко — въздъхна уморено Лора. — Но ти можеш да си позволиш великодушие и да изчакаш. Може би все пак ще се стигне до примирие.

Полковник Адамс кимна с усмивка.

— Ако Джейк приеме поканата ти за вечеря, аз ще го посрещна с добре дошъл.

Лора прегърна баща си, зарадвана, че макар и несъзнателно, той улесняваше мисията й.

— Благодаря ти, татенце, ти си най-умният и най-добрият човек, когото познавам.

Хауърд се засмя и помилва бузата й.

— Мисля, че вече уредихме всичко и можем да отидем на вечеря у семейство Райт.

 

 

Джим и Емелин посрещнаха Лора и баща й на вратата и веднага ги поканиха вътре, тъй като след залез-слънце ставаше много студено. В камината гореше буен огън, а газените лампи осветяваха просторната стая.

Атмосферата беше толкова топла и гостоприемна, че Лора се отпусна и забрави измъчващите я грижи. Жилището на семейство Райт не беше голямо, но удобно и много добре обзаведено. Всичко беше чисто и подредено, което доказваше, че Емелин е усърдна домакиня и обича дома си.

С помощта на Лора тя наля кафе и донесе яденето, после всички заеха местата си край голямата маса, наредена със син порцелан. Вечерята се състоеше от говеждо печено, варени картофи и зеленчуци и пресен хляб. Докато се хранеха, четиримата разговаряха за форта и близките околности, както и за досегашния си живот.

Лора участваше в разговора, но през цялото време си представяше как ще се чувства като домакиня, която посреща гости в собствения си дом, как сервира яденето и се усмихва на приятелите си — а редом с нея е Джейс… Още не можеше да повярва, че двамата бяха на едно и също място. Очевидно бог беше чул молитвите й. Ако смелата й идея се осъществеше, тя щеше още утре да поговори насаме с него…

Домакинът Джим Райт, който освен това беше нейна свръзка, й стана симпатичен още от първия момент. Той беше едър, красив мъж с естествен чар и мека усмивка. Винаги когато говореше с жена си или просто я гледаше, лицето му засилваше от любов и нежност.

Лора го помоли да разкаже нещо за индианците, които бяха постоянна опасност за патрулиращите войници и можеха да затруднят осъществяването на мисията й. По време на пътуването им тя беше видяла няколко индианци, но те й се сториха безобидни и любезни, макар да беше чувала ужасяващи истории за „червенокожите разбойници“. Как щеше да събере доказателства и да преследва заподозрените, ако в областта върлуваха опасни индиански банди и не можеше да напуска форта сама, защото животът й беше застрашен? А и местността беше такава, че щеше да й бъде много трудно да се укрива от любопитните погледи…

— По-рано индианците са живели главно в Брадшоу Маунтинс и в долината Хасаямпа — започна Джим, сякаш беше отгатнал опасенията й. — В момента обаче са заселени в долината Верде и в някои други места близо до форта. Имаме заповед да охраняваме всички златотърсачи, фермери, говедовъди, дървосекачи и пътници в тази област. В долината живеят много заселници, а в близките планини се намират големи мини и рудници. Индианците крадат говеда и коне. Може да се каже, че живеят от грабежи. В началото убиваха белите само при такива грабителски нападения или като отплата за убити индианци и съюзниците им, но през 1860, когато от Аризона бяха отзовани твърде много войници, започнаха да убиват всеки бял, който се осмеляваше да проникне в територията им. Опитахме се да сключим мир с тях, майор Уилкс и Уивър подписаха споразумението, но бандите им са толкова много и толкова разпръснати, че не се подчиняват на никакъв ред. Да вземем апачите, които според мен са най-лошите: те живеят на родове и се обединяват с други, които имат подобен език и култура, само за големи нападения или когато отиват на лов. По-малко проблеми имаме с племената марикопа, пима, юма, папаго и майаве, но апачите тонто, явапите и хауалпаите продължават да водят война срещу белите. Слава богу, че не смеят да проникват по-близо от двадесет мили до форта, защото знаят, че не могат да го превземат и рискуват да бъдат преследвани с бързите ни коне.

Джим отпи глътка кафе и отново се обърна към заинтересованите си слушатели.

— Решихме да се бием с индианците само от пролетта до есента, но тази стратегия не успя да ги спре. Затова сега ги държим в напрежение и през зимата и унищожаваме запасите и лагерите им, за да нямат време за лов, грабежи и убийства на заселници. През януари миналата година полковник Кит Карсън подчини индианците навахос и сега повечето от тях живеят в резерват.

— И цивилните ли ходят на лов за индианци? — попита загрижено полковник Адамс.

— Не толкова често като преди, сър, особено откакто получихме подкрепление и решаваме проблемите им. Но който се засели в тази територия, трябва да знае как да действа срещу индианците. Понякога всичко свършва, преди да сме пристигнали на мястото и да сме се намесили.

— Кога предприехте последния опит да сключите мир?

— Всеки месец се говори за мирни преговори, сър, но най-често не се стига доникъде. Индианците не обичат мира и няма да останат в земите, които им определим.

— Може би защото гледат на нас като на натрапници — обясни мрачно Хауърд.

— Прав сте, сър, но ние имаме заповед да задържим тази територия и ще го сторим. Аризона е твърде ценна за нас и не можем да я върнем на индианците, камо ли пък да я дадем на бунтовниците. Белият човек се е заселил тук и няма да се махне никога вече. Индианците трябва да се примирят с този факт, колкото и да им е трудно, и да сключат мир, преди да ги унищожим напълно. Когато войната свърши, тук ще пристигнат тълпи златотърсачи и фермери. Повечето долини са гъсто населени и хората ще си търсят нови земи. Впрочем, тази седмица ще изпратя две роти в долината Верде, която се намира на четиридесет мили източно от форта. Миналия месец там се настаниха няколко фермери от Прескът, защото климатът е много добър, а почвата е изключително плодородна. В началото на този месец ги последва друга група, която ще се засели край река Клиър. Хората вече садят овес, царевица, дини и какво ли още не. Сигурно е обаче, че индианците тонто и явапи ще им създадат сериозни проблеми, затова сме длъжни да ги подкрепим. Това е всичко, което мога да ви кажа, сър, но вие ще имате възможност сам да се убедите.

— Ако имаме време, ще отидем заедно в тази долина, майоре. Знаете ли дали губернаторът Гудуин е още в Прескът? Двамата бяхме в колежа Дартмут в Ню Хемпшир и много бих искал да го видя, ако не си е заминал.

— Боя се, че вече го няма, сър. Както знаете, той беше избран за депутат в конгреса и след пет дни трябва да бъде във Вашингтон. В момента го замества Ричард Маккормик, който отговаряше за новите територии и вероятно ще стане следващият губернатор, ако може да се вярва на слуховете. Той има опит в управлението на щата, защото отдавна работи като заместник на Гудуин. Маккормик, майор Ори и петимата съветници са в града. Ако желаете да се запознаете с тях, утре ще ви представя. Бих искал да ви запозная и с братята Милър. Те са нашите главни доставчици на месо, хранителни стоки и дърва. Ще ни придружите ли, мис Лора, за да разгледате града?

Лора възнамеряваше да се види насаме с Джейс и решително поклати глава.

— Благодаря за поканата, майор Райт, но не искам да ви преча.

— Ако все пак промените решението си, трябва само да кажете на баща си. Сигурен съм, че Еми ще ни придружи с удоволствие, защото има да прави покупки. Тя ще ви прави компания, докато ние с баща ви правим официални визити.

Лора се зарадва още повече, като разбра, че Емелин също няма да бъде във форта.

— За съжаление имам много работа в новия ни дом и няма да мога да дойда с вас, майоре — отговори с усмивка тя. — Но друг път с удоволствие ще ви придружа.

— Назначих ефрейтор Дюран за придружител на Лора — обясни Хауърд, — защото не мога да й позволя да се разхожда сама из околностите. Знам, че той е ваш подчинен, майоре, и мисля, че няма да имаме проблеми, нали?

Ти още не знаеш, татко, но аз се нуждая от своя придружител във всеки момент от деня — мислеше с тъга Лора. — Дано работата ми във форта свърши колкото се може по-скоро, за да мога да говоря с теб за Джейс.

Емелин погледна учудено полковника.

— Ефрейтор Дюран е пречистен бунтовник, сър. Не е ли опасно да придружава мис Лора?

Джим се намръщи недоволно. Емелин не биваше да задава този дързък въпрос на началника му. Но Хауърд не се разсърди.

— Никога не бих оставил Дюран близо до дъщеря си, ако не можех да разчитам на него — отговори с усмивка той. — Аз избрах лично всички пречистени бунтовници, а се смятам за добър познавач на хората. Не се тревожете за сигурността на Лора, мисис Райт. Според мен ефрейторът е най-добрият придружител, който може да се намери.

Толкова се радвам, че го харесваш и му се доверяваш, татко, защото, ако всичко върви добре, той скоро ще стане твой зет!

 

 

Когато в осем часа на следващата сутрин Хауърд потегли към Прескът, Лора вече беше облечена и грижливо вчесана.

— Би ли ми изпратил мистър Дюран, татко, преди да тръгнеш? Трябва да поговоря с него, защото бих искала утре да изляза на езда в околностите на форта. Природата ми се струва много красива.

— Сигурна ли си, че не желаеш да дойдеш с нас в града?

— Да, татко. Мисля дори, че изобщо не желая да видя този град. Емелин и човекът, който ни докара тук, казаха, че е ужасно място. Не исках да споменавам това пред семейство Райт, но бих предпочела ти да ми разкажеш впечатленията си от Прескът, преди да го видя лично.

— Това е много умно от твоя страна — похвали я Хауърд.

Лора изчака баща й да отиде във форта и си влезе вътре, защото никой не биваше да забележи напрежението й. Докато чакаше Джейс, тя се разхождаше неспокойно напред-назад и когато най-сетне се почука на вратата, сърцето й заби силно от радост и възбуда. Тя отвори бързо вратата, но си придаде равнодушно изражение, в случай, че някой ги наблюдаваше.

Джейс също се постара да скрие чувствата си при вида на жената, която обичаше и желаеше и която беше съвсем близо до него.

— Полковникът каза, че желаете да говорите с мен, мис Адамс.

Лора се постара да говори тихо и спокойно:

— Щом татко и семейство Райт заминат за Прескът, бих искала да изляза на езда. Трябва да поговорим, Джейс, но за съжаление не мога да те поканя в дома ни, докато баща ми е тук. Моля те, нека излезем на езда, за да можем да си поговорим на спокойствие.

С най-голямо удоволствие, помисли си мъжът и се усмихна.

— Отивам да доведа конете. След десетина минути ще те чакам пред къщата.

 

 

Беше последният ден на февруари и когато Лора и Джейс излязоха от форта, небето беше блестящосиньо, а температурата доста над нулата. Лора беше опитна ездачка и подкара коня си в галоп, за да изпревари Джейс, който яздеше едър кафяв жребец. Тя се сети за любимия му черен кон и се запита какво ли беше станало с него. Може би го бяха конфискували след попадането му в плен. Без да се обръща, тя си го представи в тъмносиния униформен жакет с бронзови копчета, небесносиния панталон със сиви ивици отстрани и черните ботуши и сърцето й заби по-бързо. Под дрехите се криеше тяло, което тя познаваше до последната частица. Господи, как го желаеше!

Двамата бяха заобиколени от покрити с трева хълмове. Само тук-там растяха дървета, затова Лора продължи напред, докато фортът престана да се вижда. Тя се огледа на всички страни, после се вслуша напрегнато и спря коня си едва когато се убеди, че са съвсем сами.

Когато Джейс я настигна, тя се обърна към него и заговори:

— Много съжалявам, че именно на теб се падна задачата да бъдеш мой придружител, но идеята не беше моя, повярвай. Аз нямах представа, че си тук, докато татко не те доведе в къщата. Но се радвам, че си в кавалерията и се радваш на известна свобода.

Тъй като времето им беше малко, Лора продължи бързо, без да чака отговора му:

— Ходих да те търся в Питърсбърг, преди да замина, но не можах да те намеря.

— Аз също те търсих, Лора, отидох чак във Фредериксбърг, но там нямаше семейство с името Карлайл, макар че Лили и Ричард ме упътиха именно натам.

— Значи си ги виждал?

— Да, преди да попадна в плен. Те знаеха — или поне така ми казаха, че си заминала за Фредериксбърг. Не научих нищо, което да ми помогне да те открия.

— Нима Лили не ти даде писмото ми?

— Какво писмо? Тя каза, че не си оставила писмо.

— Това не е вярно! Не разбирам. Лили обеща да ти го предаде веднага щом се появиш.

— И аз не разбирам, Лора. Само ти предавам думите й. Тя ми каза, че си отишла във Фредериксбърг при баща си, защото се е оказало, че той е жив, а не е загинал, както си предполагала.

— Мислех, че ще се приберем у дома, но татко беше преместен тук и настоя да го придружа. Ние наистина живеем близо до Фредериксбърг. Имаме плантация източно от града. — Лора му разказа как бе приела фамилното име на Клариса и бе наследила къщата и хотела от мнимата си леля. — Когато Клариса почина, аз не знаех дали близките ми са още живи и дали плантацията ни е невредима, затова останах в града, докато татко ми изпрати вест, че е жив и здрав. Все още не мога да проумея защо Лили не ти е дала писмото ми. Може би си казал или направил нещо, което я е накарало да заподозре, че представляваш заплаха за мен? — Джейс поклати глава. — Все пак нещо я е разтревожило, защото иначе щеше да ти даде писмото. Е, това вече не може да се промени. Ако тогава беше в Питърсбърг, както твърдеше, щях да ти обясня лично защо трябва да замина.

Джейс мразеше да я лъже, но нямаше друг избор.

— Бях южно от Питърсбърг в рота доброволци и вероятно това е причината, че не са намерили името ми в нито един списък. Обикновено ме причисляваха към нови бойни единици, където се нуждаеха от услугите ми.

— Но фамилното ти име е Дюран, а аз не съм питала за него.

— Това не би променило нищо, защото от началото на войната се наричам Джейс Сторм.

— Как така?

Следващият му отговор беше само половин лъжа.

— Когато постъпих доброволец, започнах да служа като разузнавач и нямах право да използвам истинското си име. Затова и реших да си остана при Сторм. Трябваше да ти кажа истинското си име, но сега вече го знаеш, както и аз твоето. Някои тайни по-късно ни изглеждат детински глупави, макар че преди това сме ги приемали като жизненоважни, нали?

— Радвам се, че разбираш защо в Ричмънд не можех да ти кажа истинското си име. Все пак ти беше офицер на Конфедерацията, докато всички мои близки бяха юнионисти. — Джейс кимна засмяно и тя се учуди, че не беше поставил под въпрос мотивите й. — И тъй като говорим за тайни, ще ти кажа, че намерих това в избата си — продължи Лора и му подаде ножа.

Джейс се засмя и бързо го прибра в джоба си. Този път можеше да й каже истината:

— Слязох в избата да проверя дали имаш достатъчно запаси и явно съм го изпуснал. Ти не искаше да приемеш пари от мен и аз трябваше да се уверя, че ще преживееш обсадата. Много съм ти благодарен, че си го запазила. Той е подарък от баща ми и означава много за мен.

Докато той говореше, Лора свали ръкавицата си, приведе се напред и докосна бузата му.

— Наистина ли си добре, Джейс? — В гласа й имаше страх. — Не знаех какво да мисля за теб и бях изумена, когато те видях тук. Знам, че си в тежко положение, но се радвам, че си далече от кръвопролитията и опасностите на войната. Мислех, че няма да те видя никога вече.

Джейс улови студената й ръка и я погледна в очите.

— Значи ли това, че в Ричмънд си ми казала истината за чувствата си?

— Да, Джейс, аз те обичам и ще те обичам до края на дните си — отговори с усмивка Лора. — А вярно ли е онова, което ми каза ти?

Сърцето му биеше радостно след току-що чутото признание.

— Спомняш ли си обещанието ми да преживея войната и да се оженя за теб? — Той видя кимването й и продължи: — Говорех съвсем сериозно. Никога не съм престъпвал думата си. Аз те обичам, Лора. За съжаление обаче препятствията по пътя ни не са свършили. Баща ти сигурно няма да бъде въодушевен, ако узнае за връзката ни, поне на този етап. Трябва да ми дадеш малко време да спечеля доверието и уважението му. Освен това мисля, че трябва да изчакаме края на войната, за да обявим намеренията си. В момента положението ни е твърде неблагоприятно. — А може да стане опасно и за двама ни, особено ако открият тайната ми и виновните се опитат да ми отмъстят. Каквото и да се случи, аз ще те пазя от тях, при всички обстоятелства. — Ти никога няма да ме загубиш, Лора, но трябва грижливо да пазим тайната си.

Лора беше напълно съгласна с него. Радваше се, че той бе предложил да пазят връзката си в тайна, защото разкриването й би застрашило живота му и възложената й задача. Особено ако виновните я разкриеха и го сметнеха за неин съучастник.

— Ти си прав, но ще ми бъде много трудно да крия чувствата си. Не е лесно да живея близо до теб и да нямам право да те докосвам, а на всичкото отгоре и да се преструвам, че сме непознати и дори неприятели.

Джейс се огледа бързо, после я вдигна от седлото и я сложи в скута си.

— Ние с теб никога няма да бъдем неприятели, любов моя.

Двамата се прегърнаха и устните им се срещнаха в жадна целувка. Много скоро тя стана страстна и настойчива, дълго потисканите чувства излязоха на повърхността. Двамата останаха дълго прегърнати, целуваха се и се милваха с много нежност.

Лора потърка бузата си о неговата и забеляза, че се е избръснал много грижливо. Беше толкова съсредоточена в разговора, че досега не беше забелязала колко грижи е положил за външността си. Зарадва се, че е махнал брадичката си, макар че му отиваше. Тялото й се стопли под нежните му милувки и тя закопня за повече. Беше чудесно да го усети отново близо до себе си, да знае, че той я обича и желае, както преди. Той не й се сърдеше за лъжите и за лоялността към Севера, а това доказваше, че е чувствителен, толерантен и великодушен. Тя се закле, че в най-скоро време ще му признае цялата истина.

Когато Лора се сгуши на гърдите му с чувствена въздишка, Джейс пое дълбоко дъх и рече неохотно:

— Ако веднага не престанем, ще се изложим на опасност някой да ни види, скъпа. Желанието ми да те имам е толкова силно, че скоро ще забравя всичко наоколо и ще те взема още тук, на земята.

— Ти не си единственият, който се чувства така, скъпи, но не можем да поемем този риск. Ако някой ни види, татко веднага ще ме върне у дома, а ти ще се озовеш отново в някой от онези ужасни затвори. Ти си мой официален придружител и мисля, че ще намерим начин да бъдем заедно — обеща твърдо тя.

Джейс я сложи обратно на коня й.

— Аз те желая силно, Лора, но мога да чакам. За момента съм готов да се задоволя с увереността, че си моя и си наблизо. Когато бях повярвал, че съм те загубил, едва не полудях. Сега, когато знам истината, мога да дишам спокойно. Щастлив съм дори само когато те гледам отдалече. Хайде сега да говорим за нещо друго, защото може да загубя самообладание.

За да отклони вниманието му, тя попита:

— Какви други задължения имаш, когато не си на разходка с мен?

— Патрулирам и защитавам пътниците.

— Разкажи ми.

— Досега съм помагал при транспортирането на злато и сребро, на пощата и на товарите с дърва и храни. Пътят по течението на река Колорадо към Хардивил е доста добър и повечето коли минават именно по него. По реката ни изпращат почти всичко, от което се нуждаем.

— Снощи с татко вечеряхме у семейство Райт и Джим ни разказа за индианците. Воювал ли си срещу тях?

— Не в тази област. Докато патрулираме, виждаме отделни бандити, но обикновено не са достатъчно силни или достатъчно глупави, за да ни нападнат. Един добър воин изстрелва по шепа стрели за минути, но няма никакъв шанс срещу новите ни бързострелящи пушки.

Джейс обърна коня си.

— Време е да се връщаме. Не бива да се бавим твърде дълго навън.

— Най-после сме отново заедно, Джейс. Бог и съдбата бяха добри с нас.

— Да, и аз съм дълбоко благодарен за това — усмихна се Джейс и като видя следите на конете им, добави: — Ако някой ги види, ще кажем, че нещо ти е влязло в окото и е трябвало да го отстраня.

— Добра идея. А аз ще кажа, че когато си дошъл при мен, съм решила да изляза на езда не утре, а днес, за да се поразвлека. Ще кажа на татко, че съм излизала, защото някой може да му спомене.

— Дано не заподозре нещо. Аз харесвам полковник Адамс и съм му безкрайно благодарен, че те доведе при мен. Освен това ми набави чудесен кон и добри оръжия. — Джейс не можеше да й каже, че любимият му черен жребец и оръжията му са останали на съхранение при един приятел във Вашингтон. — Господи, ти трепериш — рече разтревожено той. — Най-добре е да се върнем във форта, за да се стоплиш пред камината.

— Не е заради студа, а заради теб, любими мой.

— Един ден, надявам се скоро, ще те топля аз, а не огънят.

— Вече горя от нетърпение — засмя се весело тя.

— Аз също — отговори с нежна усмивка той.

Вчера Лора беше видяла Джейс с мъжете, които й бяха възложили да наблюдава и изобличи. Непременно трябваше да го опази от замесване в криминалните им деяния. Те сигурно щяха да се опитат да го убедят, че изпълняват патриотично дело, и той щеше да сметне за свой дълг да подкрепи Конфедерацията.

— Искам да ми обещаеш нещо, Джейс — заговори сериозно тя. — Не прави нищо, което би могло да те замеси в нечисти дела. Не искам да те накажат или да те върнат в затвора.

— Обещавам ти да бъда послушен, доколкото изобщо мога да си наложа послушание, когато съм с теб.

— А това означава, че ще живея в постоянна тревога, защото с мен си винаги много палав — отговори през смях тя и пусна коня си в галоп към форта.

 

 

Хауърд се върна вкъщи малко преди залез-слънце.

— Нося чудесни вести, Лора, и имам изненада, която вероятно ще те зарадва — оповести тържествено той. — Ела и седни до мен, за да ти разкажа какво преживях.

Лора се настани до него на дивана и се опита да си представи как ли щеше да реагира баща й, като чуеше за излета й с Джейс. Сигурно щеше да се изненада и дори да се ядоса…