Джанел Тейлър
Смело сърце (13)

13

Скъпа дъще Лора!

Том, Хенри и аз сме добре, никой от нас не е ранен. Радвам се, че си здрава и живееш при Клариса. Тя е много мила жена и добра приятелка. Надявам се, че любимият ни Грийнбриър е цял и невредим и работниците са ни останали верни. Дано войната свърши скоро, за да се съберем отново. Аз те обичам и тъгувам за теб, лошо дете, както и братята ти, които те поздравяват сърдечно. Обещавам да те обезщетя за всички рождени дни и празници, които не можахме да прекараме заедно, откакто ме повикаха в армията. Ако в Ричмънд стане опасно, иди при семейство Грийли, за да дочакаш завръщането ни там. Преди да замина, оставих пари в тамошната банка. Писмото ти ме зарадва много. Благодари на приятеля си за помощта. Той беше добавил бележка, че ти предава новини от нас. Не се безпокой за нас, скъпо дете, ние имаме достатъчно оръжия и запаси, за да победим неприятеля и да преживеем зимата. Сега трябва да свършвам, но ако иска бог, скоро ще се видим отново.

Твоят обичащ те баща, Х. А.

Лора въздъхна облекчено и безмълвно благодари на Бен за предаването на писмата. Той беше спазил обещанието си. Беше подло от нейна страна да мисли лошо за него. Въпреки всичко въпросът му дали не е скрила нещо от него беше прозвучал много странно…

Направи й впечатление, че баща й беше формулирал изреченията си много предпазливо, в случай, че писмото му попадне в чужди ръце. Лора не го беше осведомила за смъртта на Клариса, защото не искаше да го тревожи в тези трудни времена, когато трябваше да мисли единствено за собственото си оцеляване. Знаеше, че той ще се натъжи много от тази вест, но щеше да му я каже едва след войната. Сега, когато имаше Джейс и знаеше колко прекрасна може да бъде любовта, тя си представяше колко ще страда баща й от загубата на жената, която беше обичал. Очакваше с нетърпение деня, когато ще може да му представи Джейс и се надяваше, че той ще дойде скоро. Разбра указанията му за семейство Грийли във Вашингтон. Вероятно от банката щяха да й разрешат да изтегли пари от сметката на полковник Хауърд Адамс, особено ако някой от Грийли потвърдеше идентичността й.

Лора се отпусна назад в креслото си и затвори очи, за да благодари на бога. Близките й бяха добре и можеха да й пишат писма. Сред ужасите на войната тя имаше лъч надежда и можеше да спи по-спокойно. Дано бог помогнеше и на Джейс да оцелее…

 

 

В началото на декември Лора прочете във вестниците, че сраженията във Франклин са били най-страшните, най-трагичните и опустошителните досега. Югът беше дал седем хиляди мъртви, ранени и пленени, беше загубил и шестима генерали.

Тя се молеше горещо баща й и братята й да са преживели тези страшни дни и да са останали живи и здрави.

 

 

Когато отново се срещна с Бен, Лора узна, че Худ е стигнал до Нешвил, но силният сняг, заледяванията и бурите са предотвратили въоръжените сблъсъци. Тя се надяваше зимата да бъде сурова и дълга и мъжете да останат в лагерите си, без да влизат в сражения. Така щяха да имат време да помислят повече за себе си и за семействата си и да пожелаят мир. Може би най-после щяха да разберат, че беше крайно време да сложат оръжие. Примирието не беше толкова страшно. Нито една от двете страни не желаеше да отстъпи, целите им бяха различни и сигурно щяха да останат такива — но войната не можеше да продължи вечно. Един ден, каза си Лора, мъжете, оръжията и запасите ще да се изтощят или и двете страни ще сложат край на битките, убийствата и страданията и ще се върнат по домовете си.

 

 

Лора се срещна с Бен на осми декември. За да се оправдае, че е тръгнала на път в този студ, тя носеше голяма торба със сушени плодове, консерви и сандвичи, които възнамеряваше да раздаде на войниците в знак на благодарност към всички, които защитаваха Ричмънд.

Бен съобщи, че вероятно ще се срещне с близките й, и тя го помоли да им предаде писмо. После му подаде шифрованото послание, което носеше.

Бен я попита какво съдържа то и тя го погледна учудено, защото знаеше, че той умее много бързо да дешифрира вестите й.

— Попаднах на план, който предвижда пренасяне на оръжия от Севера и по-точно от Уилмингтън. Тъй като Конфедерацията загуби повечето си арсенали и фабрики за муниции в Джорджия, тя се нуждае спешно от подкрепления. — Лора пое дълбоко дъх и продължи: — Целите на нападенията са „Дженкс и Синове“ в Брайдсбърг, Пенсилвания, Уилям Мейсън в Трантън, Масачузетс, и компанията „Провидънс Туул“ в Провидънс, Роуд Айлънд. Това са трите най-големи доставчици на оръжие за Съюза. Доколкото разбрах, имат намерение да нападнат също „Райфъл Мускетс“, но не съм съвсем сигурна. Казват, че с новото им оръжие войниците могат да дават два или три изстрела в минута и да се целят сигурно дори на големи разстояния. Чух също, че предпочитали пушки „Спенсър“ с десет или „Хенри“ с двадесет патрона, но било много трудно и опасно да се доберат до тези оръжия. Освен това „Райфъл Мускет“ се произвежда в големи количества и мунициите се набавят лесно. Бунтовниците ще бъдат преоблечени като войници на Съюза, ще се промъкнат във фирмите и ще пренесат плячката на един от пленените северни кораби. Този план трябва да бъде изпълнен още следващата седмица.

— Как получихте тази важна информация? — попита любопитно Бен.

— Мъжете, които обсъждаха плана, се срещнаха два или три пъти в хотела ми, в една от стаите, които имат дупки в стената, а водачът им остави чантите си в стаята, докато се забавляваше с една жена.

— Вие сте невероятна, мис Лора. Грант ще ви бъде вечно благодарен.

Докато разговаряха, Лора заподозря, че Югът знаеше за придвижванията и акциите на Шеридън повече, отколкото Северът, тъй като връзката с него беше прекъсната още преди началото на разрушителния му марш. Ала Бен й доказа, че се е излъгала, като й разказа за завземането на пленническия лагер Андерсънвил в Джорджия и за решението на Съюза да изправи пред съда коменданта Уирц като военнопрестъпник. Макар да се радваше, че пленниците са били освободени, думите и поведението на Бен я изненадаха и старите съмнения отново се събудиха…

— Трябваше веднага да обесят и него, и всички проклети надзиратели в лагера! Намерили са почти тринадесет хиляди гроба на наши момчета. Около една четвърт от пленниците са починали от студ, глад и какви ли не болести!

— Вие май забравяте, че лагери като Елмира в Ню Йорк са също толкова страшни като Андерсънвил. Лагерът е толкова препълнен, че някои от пленниците спят навън дори през зимата. Тези хора също нямат топли дрехи, храна и завивки. Много от тях умират от глад и болести. Казват, че в последно време умирали най-малко по десет на ден. Същите тежки условия ще намерите и в лагерите на Джонсънс Айланд в езерото Ери и в Ками Дъглас в Чикаго!

— Не е същото, мис Лора. Тези момчета са американци, патриоти.

— Вие сте южняк, Бен, как можете да разсъждавате така?

— Аз не съм южняк, мис Лора, а идвам от Охайо. Вероятно съм живял толкова дълго в Северна Каролина, че съм започнал да говоря като тях.

Лора го погледна смаяно.

— Вие сте янки?

Бен избухна в смях.

— Да, роден и израсъл в Охайо — аз наистина съм янки от главата до петите.

— Разбирам — промърмори тя и направи опит да се усмихне. — Прав сте, че говорите и се държите като южняк… Надявам се, че не го схващате като обида.

— В никакъв случай, мис Лора, това е истината. Днес получих от вас много важни сведения, затова ви благодаря и съм много горд с вас.

— А аз съм ви благодарна, че ми дадохте възможност да се свържа с баща си. Сега обаче трябва да тръгвам. Става късно, а искам да предам храната на войниците. Ще се видим следващата седмица. Ако не мога да дойда, потърсете вест от мен в кухото дърво.

 

 

На десети декември се появи Джейс. Това беше седмото му посещение, откакто се бяха запознали преди пет месеца. Като се имаше предвид, че повечето мъже не виждаха семействата си с години, Лора можеше да се смята за щастлива, че любимият й е толкова близо и може да прекарва известно време с нея. Двамата вечеряха в къщата й, на свещи и буен огън в камината.

По-късно, когато си легнаха, Джейс покри лицето й с целувки и я притисна до себе си с безкрайно облекчение и радост.

— Имам чувството, че не сме били заедно цяла вечност, скъпа моя. Ако знаеш колко самотни и студени са нощите ми без теб…

Лора го погледна дълбоко в очите.

— И аз искам да съм постоянно с теб, Джейс. Понякога изпитвам луд страх, че за двама ни няма бъдеще, че ще те загубя. Искам да те виждам, да те усещам, да чувам как бие сърцето ти. Само така мога да бъда спокойна. Всеки път, когато помагам в болницата, гледам смъртта в лицето и треперя от страх за теб.

— И с мен е същото, Лора. Тази сутрин се събудих и си казах, че ако не дойда да те видя, ще умра. — Той целуна шията й и продължи: — Обичам те повече, отколкото може да се изкаже с думи… повече, отколкото можеш да си представиш… повече от живота си.

— Аз също, Джейс, аз също. Обичам те с тялото и душата си. Никога не бих понесла загубата ти, затова бъди много, много предпазлив!

— Ще бъда постоянно нащрек, мила, и ще смекчавам самотата си с мисълта за теб.

— Не бива да мислиш за мен! Мисли само как да оцелееш, за да можеш да се върнеш при мен!

— Обещавам ти, любов моя. Аз ще преживея тази война и ще се върна при теб, за да те направя щастлива.

Лора помилва силните му рамене и се опря на твърдите му гърди. Мисли само за тази нощ и за любимия си, заповяда си тя.

Докато Джейс я милваше с ръце, устни и език и изследваше всяка частица на тялото й, тя стенеше сладостно и му се предлагаше цялата. После разтвори бедрата си в няма покана за сливане. Той беше мъжът, за когото беше копняла. Той беше нейната съдба. На него принадлежаха сърцето и тялото й. Той щеше да сдържи обещанието си.

Двамата се задвижиха в съвършена хармония, докато заедно достигнаха върха на насладата. След това се прегърнаха, за да се насладят на приятното отпускане след възбудата, и изпратиха неми молитви към небето да опази любовта им.

 

 

Следващото сливане дойде по-рано от очакваното, докато двамата лежаха нежно прегърнати, говореха, смееха се и се опитваха да забравят ужасите на войната.

— Хотелът ти е пълен — отбеляза по едно време Джейс, — но ако не печелиш достатъчно, за да живееш, трябва само да ми кажеш. С удоволствие ще ти дам всичко, от което се нуждаеш.

Лора го целуна и помилва косата му.

— Не се тревожи за мен, Джейс. Единственото, от което имам нужда, си ти.

Той милваше нежната й кожа с връхчетата на пръстите си, описваше кръгове около гърдите й и дразнеше втвърдените им зърна.

— Имаш ли нужда и от това? — попита дрезгаво той и усили натиска.

— Разбира се, любими — отговори през смях Лора. — Аз се нуждая и от тялото, и от сърцето ти, за да бъда щастлива и доволна.

— Целият съм твой, Лора, и се надявам да ти доставя безмерно удоволствие.

— И аз се надявам — пошегува се Лора.

Джейс се ухили и за да го накаже, тя плъзна ръка между бедрата му и започна да милва втвърдения му член.

Обзети от могъщо желание, двамата отново потънаха в морето на страстта. Джейс се наслаждаваше на интимните й милувки, стенеше и се извиваше под крехките й ръце. Когато усети, че няма да издържи още дълго, я грабна, обърна я по гръб и бързо проникна в нея. Устните, езикът и ръцете му я докараха няколко пъти до ръба на екстаза, преди двамата да преживеят заедно пълното удовлетворение.

Когато си починаха от любовния акт, той заговори мечтателно:

— С нетърпение чакам края на войната, за да станеш завинаги моя.

Лора го гледаше и се топлеше на нежността му.

— Аз вече ти принадлежа, Джейс. Ти открадна сърцето и душата ми. Ако те загубя, няма да имам с какво да ги заменя…

 

 

Джейс остана при нея цялата нощ и си тръгна едва след закуска. Докато го гледаше от прозореца на салона, Лора бе обзета от необяснимо чувство на загуба. Някаква злокобна сянка се спусна над нея и тя разбра, че ще се случи нещо лошо. Опита се да се пребори с мрачното си предчувствие, но не успя. Докато работеше и разговаряше с клиентите, тя не преставаше да се пита какво можеше да означава това усещане и дали то се отнасяше до нея или до любимия й.

 

 

Когато след два дни в хотела пристигна раненият майор Ричард Стивънс, Лора реши, че именно това е била причината за безпокойството й. Тя помогна на Лили да настанят ранения в стая №1 и остана до леглото му, за да чуе разказа за сражението с армията на Шърман, при което майорът беше получил тежка рана в крака. Лекарят извадил куршума и зашил раната с най-обикновена игла, без упойка, тъй като нямал нищичко на разположение.

— Не можех да замина за Савана, тъй като Шърман напредва към града от всички страни. Семейството ми е избягало в Южна Джорджия или във Флорида и не можех да си отида вкъщи, след като онзи негодник опожари почти целия щат и ограби имуществото ни. Не можех и да продължа с полка си, защото щях само да им преча. Тъй като не исках да свърша в някой затвор на янките или да загубя крака си, дойдох тук, за да се лекувам. Мъжът не може да бъде от полза за семейството си, ако му липсва единият крак, нали?

— Това не е вярно, Ричард. Аз те искам все едно дали си с един крак или не, и ще те храня и издържам, ако стане нужда — увери го с любов Лили. — Вече имам работа и голяма стая. Лора ме научи дори да стрелям с пушка. Толкова се радвам, че се върна при мен! Ние ще се грижим добре за теб и скоро ще те излекуваме, скъпи.

Съчувственият поглед на Лора се плъзгаше по изтощеното лице на мъжа.

— Тя е права, Ричард. Можете да останете тук, колкото искате. Засега ще спите в стаята на Лили, защото всички други са заети. Няма да се грижите за нищо. Скоро ще ви изправим на крака, ще видите.

— Нали няма да се върнеш в Джорджия, след като оздравееш? — попита уплашено Лили.

Ричард улови ръката й и я целуна.

— Не знам още, скъпа моя. Когато отново мога да се кача на коня, вече няма да има какво да защитавам. Положението на Джорджия и на Конфедерацията се усложнява с всеки изминат ден.

— Ние също четем вестници и се боя, че имате право, Ричард. Сега обаче имате нужда от сън, добра храна и нежни грижи. Много се радвам, че дойдохте при нас. Ще помоля Берта да ви приготви супа и чай, докато Лили запали огън в камината, за да не ви е студено. Аз отивам да донеса лекарства и превръзки, за да почистим раната ви.

— Вие сте много добра, мис Лора.

— Ти си в добри ръце, Ричард. Лора умее да се грижи за ранените войници и помага всеки ден в градските лазарети.

— Не бих могла да помагам на нашите смели мъже, ако не беше Лили, която за кратко време се научи да управлява хотела. Можете да се гордеете с нея, Ричард, тя е чудесен помощник-управител и се справя не по-зле от мен.

— Лили е прекрасна жена, мис Лора, и аз разбрах това още първия път, когато я видях. Затова я помолих да се омъжи за мен след войната.

— Това е чудесно, Ричард. Можете да бъдете сигурен, че ще имате добра съпруга.

Лора излезе от стаята, за да остави младата двойка насаме. Видя целувката им и сърцето й заби от радост, че Лили най-после беше намерила щастието.

Когато се погрижиха за раната на Ричард и той заспа, Лора издърпа Лили в коридора.

— Трябва да уредим нещо важно, докато Ричард спи — зашепна съзаклятнически тя. — Ще трае дълго, но от време на време ще идваш да го наглеждаш.

— Ако се съди по изражението на лицето ти, трябва да е нещо много важно.

— Така е, Лили. Ричард ще остане тук дълго и трябва да скрием всичко, което би могло да ни издаде. Когато състоянието му се подобри, той ще започне да ходи и не бива да открие нищо подозрително.

— Но как ще продължим работата си, ако се наложи да затворим дупките?

— Ще намираме информация по друг, по-безопасен начин, Лили, или изобщо няма да я търсим. Мисля, че и двете сме помогнали достатъчно на Съюза. Вероятно пристигането на Ричард е знак, че трябва да престанем, преди да са ни разкрили.

— Ако престанеш да събираш сведения, Бен ще се ядоса. Нали ми каза, че при последните ви срещи се е държал доста странно?

— Знам, но сега имам основателна причина и той ще ме разбере.

— Надявам се. Не искам Бен да се обърне срещу теб и в гнева си да направи нещо необмислено.

— Бъди сигурна, че той никога няма да ме предаде, Лили. Направила съм много за него и мисля, че той ме цени и уважава. Освен това знам много за него и шпионите, с които поддържа връзка, затова няма да посмее да ми стори нищо. Ако разкрият мен, ще разкрият и тях. Ще му обясня положението и ще му кажа, че при така създалите се обстоятелства ще продължа да му помагам, доколкото мога. Той трябва да разбере.

— Надявам се, но…

— Не се страхувай, Лили, аз ще изясня всичко с Бен.

— Ами ако той възложи на друг агент да те убие, за да не го издадеш?

Лора се усмихна, за да успокои приятелката си, но не успя.

— Това е още един риск, който трябва да поема — отговори тя и сви рамене. — Съмнявам се, че Бен има желание да ме премахне. Той знае, че ще има полза от мен и занапред. Все пак ние му доставяхме твърде важни сведения. Хайде сега да свършим работата си, преди Ричард да се е събудил.

Докато Лили затваряше дупките за подслушване в шкафа на стаята си, а после и в другите две стаи за любовни срещи, Лора отиде в избата, за да запуши дупките към салона. След като свърши всичко, тя извади снимката на Бен, парите и ключа за дешифриране от скривалището между гредите и прибра всичко в една торбичка, за да я занесе в къщата си. Когато излезе в коридора, тя чу Лили да говори с Бел и Клео и се усмихна доволно. Много добре, защото бе помолила помощничката си да им намери занимание, докато тя беше в избата.

Когато се прибра в дома си, Лора изгори снимката на Бен, защото Лили вече не се нуждаеше от нея, за да го идентифицира. После скри ключа за дешифриране, който представляваше само едно парче хартия с големина на длан, в пръстта на една саксия с цветя, а парите напъха под една дъска в бившата спалня на Клариса, след което покри пода с килим и сложи отгоре му един стол.

След като уреди всичко, Лора се отпусна на дивана и въздъхна облекчено. Вече можеше да диша по-спокойно. Всички предпазни мерки бяха взети и двете с Лили нямаше защо да се опасяват от разкриване. Макар че смяташе работата си за важна, тя се радваше, че е дошъл моментът да се откаже. Рисковете, на които се излагаше постоянно, бяха тежък товар за нея и Лили и двете заслужаваха почивка.

Когато посегна към джоба си за кърпичката, пръстите й напипаха предмет, който случайно беше вдигнала от една от бъчвите в избата, когато се покатери, за да достигне гредата със скривалището. В бързането си не бе хвърлила дори един поглед към него и когато го извади и разгледа, усети внезапна уплаха. Облекчението отстъпи място на нова тревога, сърцето й заби силно и отново я обзе лошо предчувствие. Кой ли беше изпуснал този предмет в избата, какво беше търсил там и как беше влязъл през заключената врата, след като единственият ключ беше у нея… И преди всичко, какво ли беше открил по време на тайното си посещение?