Джанел Тейлър
Смело сърце (1)

1

— Не, Лили, не мога да ти позволя да отнесеш сведенията на свръзката. Не искам да се излагаш на ненужна опасност. Ако изобщо някой трябва да поеме риска, това съм само аз. Все пак аз бях тази, която реши да продължи дейността на леля Клариса след смъртта й, нали? — Очите на Лора овлажняха при спомена за жената, която преди деветнадесет месеца я бе приела в дома си. Клариса я бе представила за своя племенница, обичаше я като собствена дъщеря, а след смъртта си през май 1863 година й остави цялото си имущество.

— Точно ти не бива да се излагаш на опасност, Лора, защото си много по-важна за делото от мен. Аз нямам семейство, нямам свобода или гордост за губене. Ти си дама, Лора, докато аз не съм нищо друго, освен една…

— Не говори така, Лили! Много добре знаеш, че не е вярно — прекъсна я енергично Лора и сложи пръст на устните й, за да възпре самокритичните й забележки. — Ти си най-добрата ми приятелка. Никому не се доверявам така, както на теб. Ти имаш същото право на оцеляване като мен… Аз вече не съм изисканата дама от Южните щати, мила. Толкова отдавна не съм чувала нищо за семейството си, че вероятно съм го загубила завинаги. След ожесточените битки около Фредериксбърг плантацията ни вероятно е била опустошена. Вестниците съобщават всеки ден за разрушени и опожарени ферми, за села, обстрелвани до пълно унищожение. Брат ми Том никога не би ме оставил в плантацията сама с надзирателя и работниците, ако смяташе, че съм в опасност. Не знам какво щеше да стане с мен, ако леля Клариса не бе дошла да ме вземе през ноември, още преди началото на сраженията. Тя беше прекрасна жена, толкова смела и умна. Макар че от смъртта й мина почти година, тя все още ми липсва болезнено, Лили.

— И с мен е така, Лора. Клариса Карлайл ми помогна, когато бях останала без едно пени и нямах покрив над главата си. Ако не беше тя, днес щях да работя в някой евтин бардак или кръчма и да приемам какви ли не клиенти. Радвам се, че ми запази привилегиите, с които ме удостои леля ти.

— Никога не бих те принудила да спиш с мъж, който не ти е приятен, Лили.

— Знам, но аз се занимавам с този занаят от години. И не съм недоволна, защото повечето от господата, които идват тук, са чисти и възпитани и се държат добре с момичетата. Никой никога не е проявил грубост. Освен това плащат добре, а ние се нуждаем от парите им. Пък и не мога да си представя друг начин да измъквам тайните им — завърши през смях Лили.

Тъй като не искаше да нарани приятелката си, като критикува морала и поведението й, Лора въздъхна и смени темата.

— Как ли ще кажа на татко, че Клариса е мъртва, щом войната свърши? Не го споменах в писмото си, за да не го притеснявам допълнително в тази жестока война. Двамата са се обичали много и са щели да се оженят, но войната развали всичко.

— Въпреки любовта и тъгата, той сигурно ще се ядоса много, че Клариса те е изложила на опасност, като те е направила шпионка и те е довела в това заведение, твърде неподходящо за една изискана млада дама.

— „Южен рай“ е уважаван хотел и аз не съм сторила нищо, което би опетнило доброто име на семейството ми. Само постоянните ни клиенти знаят, че предлагаме и някои други… забавления. Повечето хора смятат, че поддържаме съвсем обикновен хотел с ресторант и пушалня за господата. Нашите гости са видни личности, които се ползват с всеобщо уважение, същите, които по-рано гостуваха в плантацията ни. Хотелът ни е добре обзаведен и чист, при нас винаги цари ред. Аз не правя нищо друго, освен да посрещам гостите, да им сервирам храна и напитки, да свиря на пиано и да пея, както и да уреждам финансовите въпроси. Как би могъл татко да има възражения, когато това е мястото, където се е запознал с Клариса и я е обикнал? Пък и тя по всяка вероятност ми спаси живота, като ме изведе от онова опасно място. Ричмънд е добре укрепен и тук е по-сигурно.

И Лили, и гостите знаеха, че Лора „Карлайл“ не приемаше клиенти в трите частни стаи на първия етаж, както не беше правила и Клариса. Гостите се отнасяха към Лора със същото уважение, което бяха проявявали и към бившата собственица.

— Няма никакво значение дали приемаш мъжете в леглото си или не — ако полковник Адамс знаеше с какво се занимаваш тук, веднага щеше да те изпрати при чичо ти в Аризона.

— Това е вярно, но да не мислиш, че на Запад щях да се чувствам по-сигурна при тези проблеми с индианците? Забрави ли какво писаха вестниците? Ами ако конфедератите направят нов опит да си възвърнат Аризона и Ню Мексико? Те бяха завзели двете области, но северняците им ги отнеха, президентът Линкълн обяви Аризона за част от Севера и назначи нов губернатор. Тук обаче всички говорят, че Конфедерацията иска да си възвърне загубените територии.

— Все пак там е по-сигурно, отколкото в Ричмънд, Лора. А що се отнася до плантацията ви, мисля, че още има надежда — усмихна се кротко Лили. — Не чухме нищо за сражения около Грийнбриър, пък и то е толкова далече от Фредериксбърг, че там сигурно е спокойно, поне засега, и вашите хора пазят плантацията, както са обещали. Ти самата казваш, че работниците са ви предани до смърт. Един ден тази ужасна война ще свърши и тогава вече няма да излагаш живота си на опасност, както правиш непрекъснато след смъртта на Клариса.

— Нямам друг избор, Лили. Положението се влошава всеки ден. Трябваше да продължа дейността на леля Клариса, за да се сложи край на това безсмислено кръвопролитие. В този момент генерал Иърли заплашва да нападне Вашингтон. Само до преди няколко дни той и Шеридън държаха долината Шенандоа. Всички знаят, че през нея минава най-важният път за снабдяване на конфедератите с оръжие, както и пътят към север. Шърман потегли към Джорджия, целта му е Атланта и ми се струва, че Джонстън не е в състояние да го спре. Лий и Грант се бият югоизточно оттук и в близост до Питърсбърг. Грант знае, че ако разруши важното железопътно кръстовище, пътят му към Ричмънд ще бъде открит. Тъй като във Вирджиния и Джорджия се намират десет от най-големите и най-важните арсенали и фабрики за муниции, Грант и Шърман няма да се успокоят, докато не ги завладеят. От своя страна Лий и Джонстън ще ги държат, докато могат… макар да се съмнявам, че Джонстън ще успее.

Лора пое дълбоко дъх.

— Положението на Юга е лошо, Лили. Ню Орлиънс, Мемфис, Нешвил и други големи градове са вече в ръцете на Съюза. Ако паднат Ричмънд и Атланта, Конфедерацията е загубена. Крайбрежието е блокирано, но въпреки това корабите на бунтовниците успяват да се промъкнат до някои пристанища. Устията на Джеймс, Потомак, Рапаханарок и Мисисипи са във властта на Съюза. Ако Конфедерацията загуби важни пристанища като Мобил, Галвестън, Савана, Чарлстън и Уилмингтън, това ще бъде смъртоносно за нея. Очевидно е, че Питърсбърг и Атланта са от жизнено значение и за двете страни. Ако паднат, краят е близо. Трябва на всяка цена да предам сведенията, преди неизвестността за положението на противника да е погубила още повече войници.

За да разведри мрачното настроение на приятелката си, Лили направи опит да се пошегува:

— Не беше ли много любезно от страна на адютанта на генерал Браг да ми разкаже тези новини?

— Ако главата му беше бистра, никога нямаше да го стори — отвърна сухо Лора.

— Няма нито един мъж, който би съумял да запази разума си в опиянението на страстта — обясни Лили и видя как Лора се помъчи да потисне развеселената си усмивка. — А сега иди да си починеш и да се подготвиш за онова, което те очаква довечера. Аз ще се погрижа нещата в хотела да вървят добре.

— Благодаря ти, Лили. Не знам как бих се справила без теб.

— Приятелството и уважението, които изпитваш към мен, ме възнаграждават стократно за положените усилия.

Лора стисна с обич ръката й.

— Имаш ги и винаги ще ги имаш, скъпа. Ако не се върна, знаеш какво да правиш.

— Ти си твърде интелигентна и разумна, за да се оставиш да те хванат. Но няма да ти навреди, ако проявиш малко повече предпазливост, защото положението все повече се усложнява.

Двете жени се прегърнаха и се разделиха.

След като Лора Адамс — или Карлайл, както я познаваха в Ричмънд — облече черна рокля и скри медноцветните си коси под тъмна кърпа, остана й само да чака смрачаването, за да изпълни рискованото си начинание. Когато стана достатъчно тъмно, тя излезе пред къщата си, красива двуетажна сграда, свързана с хотел „Южен рай“ с четириметрова оградена алея. Знаеше, че Лили е затворила и двете врати и никой няма да й досажда. Ако някой дръпнеше шнура, свързан с камбанката в дневната й, тя щеше да каже, че е излязла да се поразходи или е задрямала във ваната.

Лора погледна към Джеймс Ривър, реката, на която Ричмънд дължеше благосъстоянието си и която се бе превърнала в един от най-важните бастиони на Конфедерацията. Младата жена мразеше войната с цялото си сърце. За нея тя беше като безпощадна, помитаща всичко по пътя си буря, донесла на любимата й страна смърт и разрушение. Смъртоносната битка, която бушуваше в цялата страна, я раздели от семейството и дома й, отне й приятелите, начина на живот, дори името — и може би всичко това беше загубено завинаги и безвъзвратно, нищо, че тя се стараеше с всички сили да приближи края на войната.

Лора въздъхна и се облегна на вратата на къщата, която беше само на няколко пресечки от конгресната сграда на Конфедерацията и резиденцията на държавния глава. Може би за хиляден път тя се запита защо конфликтът между Севера и Юга излезе до такава степен извън контрол, че разруши хиляди човешки съдби, защо хората бяха толкова ожесточени и враждебни, защо воюваха един срещу друг и убиваха дори роднините, приятелите и познатите си. Как беше възможно сърцата им да са се вледенили дотолкова, че бяха станали безмилостни, брутални и зли? Защо патриотизмът й — който противната страна щеше да нарече предателство — можеше да я осъди на смърт, затворничество и нечовешки мъчения? Струваше ли си страшният риск, който бяха поели Лили, Бен и тя самата? Разбира се, отговори си убедено Лора, всичко, което можеше да помогне за спирането на тази ужасна война, имаше своя висш смисъл. Страната трябваше да излекува раните си, разпилените от бурята семейства да се съберат и да изградят новия си живот.

Лора попи потта от челото си с дантелена кърпичка. Трябваше да прогони тревожните мисли. Беше крайно време да потегли към мястото на срещата, за да предаде на свръзката си новата информация, която беше успяла да събере. Не, поправи се Лора, ценните сведения бяха набавени само благодарение на Лили, която бе успяла да ги изтръгне от един гост в опиянението на любовната игра. Тя не разбираше как Лили може да има сексуални връзки с непознати мъже, но не осъждаше момичето. Знаеше, че приятелката й бе понесла безброй страдания и изпитания и очевидно не беше имала друг изход, освен да печели хляба си с тялото си. Съдбата беше наказала жестоко бедната Лили…

Лора попипа револвера, скрит в дълбокия джоб на полата й. Предстоеше й да измине десет мили на кон. Днес беше четвъртък и Бенджамин Симънс щеше да я чака на уговореното място. Той отнасяше шифрованите й послания в щаба на генерал Грант. Лора му се доверяваше напълно. Той щеше да я пази и ако се наложи, да жертва живота си за нея. Тя беше готова да стори същото за него.

Тя извади пропуска си и го прегледа още веднъж. По пътя можеха да я спрат патрулиращи войници. После тихо отиде в обора, оседла черния си кон, изведе го на улицата и едва тогава го възседна. Насочи се първо към „форт Стрийт“, за да не я видят гостите на хотела. Срещна няколко души, но те не й обърнаха внимание. Въпреки това въздъхна облекчено, когато излезе от града и пое по един рядко използван път към Питърсбърг.

Вече беше съвсем тъмно и Лора напрягаше слуха си, за да чува и най-малкия шум наоколо. Когато чуеше гласове или видеше светлина на фенер, тя се скриваше в крайпътните храсти и чакаше пътниците да отминат. Знаеше, че верният й жребец, когото бе довела от плантацията, няма да издаде нито звук. По обратния път можеха да я спрат, но тя щеше да даде убедително обяснение за късното си завръщане. Ако обаче я видеха да отива на юг по това време на деня, щеше да стане лошо. Ако бъдеше обвинена в шпионска дейност, рискуваше да я хвърлят в затвора или дори да я обесят. Лора потръпваше от безименен ужас, но знаеше, че нищо, дори най-страшните мъчения нямаше да я накарат да издаде съучастниците си.

Сърцето й биеше лудо, устата й беше пресъхнала и когато прекоси река Джеймс, тя трепереше от страх. Стръмните брегове се охраняваха строго, военните кораби на янките нямаха достъп до Ричмънд. Преди два месеца съюзният генерал Бътлър беше завзел единия бряг, но го загуби само след два дни. След това дръзко проникване конфедератите удвоиха броя на войниците и оръдията. Някъде в далечината проехтяха оръдейни гърмежи и тъмното небе се оцвети в рубиненочервено. Лора си припомни баща си и двамата си братя и се помоли опасността да ги избегне и този път.

Когато най-после стигна до целта си, малка дъбова горичка далече от реката, тя се зарадва, че Бен вече я чакаше. Както винаги, двамата заговориха с приглушени гласове и с малко думи, защото всеки шум отекваше като гръм в тишината на нощта. Лора развърза широкия ешарп, който носеше като колан, и разкъса шевовете, за да извади шифрованото послание. Подаде го безшумно на мъжа с дълга кестенява коса, къса брадичка и мустаци и тъмни очи, скрити под широкополата шапка. Погледът й падна върху буквите C и S на шапката и обходи прашната — очевидно открадната — бунтовническа униформа.

— Прочетете новините и питайте, ако нещо не ви е ясно — помоли шепнешком тя.

Бен разчете посланието, което разкриваше, че генерал Браг, съветник на Дейвис, смята да замине за Атланта, за да преговаря с генерал Джонстън за неуспешните му действия срещу Шърман и за възможната му замяна с Худ, който беше смел воин и отличен стратег. Друго сведение гласеше, че железопътната линия Уелдън е поправена при Питърсбърг и в областта са изпратени войски, оръжия, запаси и артилерия. Генерал Иърли потеглил към Вашингтон през Пенсилвания и Мериленд, за да подмами Шеридън да напусне долината Шенандоа, а Грант да изостави обсадата на Питърсбърг. Намерението му било янките да усетят на собствената си земя кървавата реалност на войната. Бен знаеше, че след поражението в Чатанунга в края на 1863 година в армията не обичаха много Браг, защото именно неговата загуба беше обърнала войната в полза на Севера. Но той знаеше, че и Джо Джонстън не се харесва особено на войниците и генералите и много от тях биха искали да го видят отзован.

— Постигнахте ли вече нещо по отношение на молбата на Грант? — попита шепнешком Бен.

— Старая се, но тази задача изисква особена предпазливост. Мисля, че след седмица или две картите и бележките ще бъдат готови.

— Не им позволявайте да ви хванат, мис Лора.

— Вие също, Бен. Бъдете внимателен.

Мъжът вдигна ръка към шапката си и се усмихна.

— Пазете се, мис Лора. Ще ми се да можехте да намерите друг пратеник, много е опасно за една млада и изискана дама да излиза нощем сам-сама.

— Благодаря ви за комплимента, Бен, но в днешно време не мога да имам доверие на никого. Ако събера нови сведения, ще дойда следващия четвъртък в десет.

Лора възседна коня си, но Бен я спря.

— Положението около Питърсбърг става напечено. Не забравяйте какво ви казах миналата седмица: ако тук чака друг човек, не казвайте нищо, което би могло да ви издаде. Ако е изпратен от Грант или от мен, той ще ви назове „Виксен“ и тогава му имайте доверие, защо само аз и генералът знаем този псевдоним. Тайната ви е много добре запазена. Нали знаете, че шпионите на бунтовниците са навсякъде. А има и двойни агенти…

— Знам, Бен. Ако се наложи да изпратя друг на срещата, той ще използва псевдонима ми като парола. Не се доверявайте на пратеник, който ме споменава като Лора или мис Карлайл. Ако вместо мен дойде друг човек, ще му покажа снимката ви, за да ви познае. Знаете, че ако пропусна две срещи, сигурно ме наблюдават или са ме разкрили. Затова не се опитвайте да влезете във връзка с мен, нито предприемайте опити да ме освободите от затвора. Грант има нужда от вас, Бен, и не бива да се излагате на опасност заради мен.

— Да, мис Лора, това важи за всички ни. Вземете това пакетче писма от Белс Хил, може да ви дотрябва по пътя. Получих ги от една дама, която се грижи за ранените войници там.

— Благодаря — отговори с усмивка Лора и прибра пакетчето. Знаеше, че е по-разумно да се прибере по главния път, който в този късен час беше по-сигурен и пестеше време.

Малко преди да влезе в града, от крайпътните храсти изскочиха двама войници и единият извика:

— Спрете! Кой сте и какво търсите тук?

Жребецът на Лора се подплаши и изцвили тревожно. Тя го потупа по шията, за да го успокои, и отговори:

— Казвам се Лора Карлайл и съм от Ричмънд. Имам пропуск от генерал Евъл. Бях в Белс Хил, за да занеса на ранените плодове и писма. Няколко войници с ранени ръце ме помолиха да има напиша писма до близките, затова потеглих към дома много по-късно, отколкото възнамерявах. — Тя показа пакетчето с писмата, които й бе дал Бен, и допълни: — Ранените ме помолиха да ги изпратя.

— Защо не взехте влака? — попита подозрително единият от войниците.

— Защото през последните дни беше претъпкан и плодовете ми щяха да се смачкат. Имам револвер, добра ездачка съм, а и генерал Евъл каза, че янките са задържани от другата страна на реката. Затова реших, че е по-безопасно да премина тези шестнадесет мили на кон.

— Не биваше да закъснявате толкова. По пътищата бродят лоши хора.

— Както вече казах, смятах да тръгна много по-рано. Но нима можех да откажа на нещастните ранени войници, които са рискували живота си за Конфедерацията? За съжаление не можех и да прекарам нощта в Белс Хил, но ако не ми вярвате, можем да отидем при генерал Евъл и…

— Вярваме ви, мис. Но не е редно да бъдете навън в този късен час. Не искаме една млада и красива дама като вас да бъде застреляна по погрешка или заловена от неприятеля.

— Много сте любезни, господа. Обещавам ви следващия път да бъда по-разумна. Лека нощ и нека бог да пази вас и справедливото ни дело — сбогува се Лора и мъжете я изпратиха с благодарни усмивки.

 

 

Нощната пътничка се прибра у дома си без повече приключения и първо се погрижи за коня си. Алвъс Лонг, освободеният негър, който работеше в обора и градината, си беше отишъл отдавна и това беше добре дошло за Лора, защото той не беше посветен в тайната й. Помещенията над обора бяха тъмни и тя разбра, че двете момичета, които живееха там, са заети в хотела и няма да забележат късното й завръщане.

Когато се прибра в стаята си, за да се измие, се появи Лили, която бе дошла да провери дали всичко е наред.

— Успях — съобщи със задоволство Лора. — Предадох съобщението и генерал Грант ще го получи още тази нощ.

— Облечи си нощницата, а аз ще ти направя билков чай. В хотела всичко е спокойно. Бел отведе един гост в стая А, а Клео обслужва онези, които все още са будни.

Лора послуша приятелката си и след минути двете вече седяха удобно в малката дневна. Докато разбъркваше чая си, тя заговори замислено:

— Помниш ли как в началото повечето южняци вярваха, че Северът ще им позволи да излязат от Съюза, а ако се стигне до война, тя ще приключи бързо и с пълна победа?

— Не забравяй, че аз съм янки и тогава не съм била тук. Родителите ми и съседите не се интересуваха какво става в далечния Юг, докато не избухна войната. В началото никой не вярваше, че ни очакват такива изпитания. Войната и моята съдба им доказаха противното.

Лора знаеше всичко за миналото на Лили. Момичето беше прогонено от родителите си след нещастна любовна връзка с един южняк, който беше обещал да се ожени за нея. Вбесените членове на семейство Харт бяха отказали да вземат със себе си неомъжената си бременна дъщеря и бяха заминали сами от Шарпсбърг, Пенсилвания, без дори да й кажат къде възнамеряват да се заселят. След преждевременно раждане, при което едва не умря, Лили излезе на улицата, за да не умре от глад. Мина доста време, докато една случайна среща с Клариса не промени живота й. Оттогава тя живееше в хотела и в известен смисъл можеше дори да подбира клиентите си. Основното й занимание обаче остана същото.

За да отклони приятелката си от болезнените спомени, Лора заговори оживено:

— Във Фредериксбърг и в някои други градове войната започна като приключение, едва ли не като празненство. Звъняха камбани, гърмяха оръдия. Организираха паради и илюминации, свиреха оркестри, всички пееха „Дикси“. Южняците горяха от желание да дадат урок на Севера. Клариса ми е разказвала, че в Ричмънд посрещнали президента Дейвис с петнадесет оръдейни салюта. От тази славна седмица мина цяла вечност, но хората още я помнят.

— Тя промени целия ни живот — съгласи се с въздишка Лили.

Лора си припомни, че именно тогава годеникът на Лили я бе напуснал, и побърза да продължи:

— Толкова храбри мъже умират, да не говорим за изтъкнати личности като Джаксън и Стюарт. Никой не обръща внимание на човешкия живот, всички говорят само за дълг и отговорност. Не искам баща ми и братята ми да влязат в безкрайния списък на мъртвите. Хората са гладни, изтощени, загубиха илюзиите си, но кошмарът на войната продължава. Кога най-сетне ще проумеят, че отмяната на робството е окончателна и южняците не могат да върнат времето назад?

Лили вдигна рамене, поклати глава и отпи голяма глътка чай. Лора погледна замислено празната си чаша.

— Не мога да разбера защо Югът продължава да се бие, след като повечето южняци дори не притежават роби…

— Търсила ли си причините?

— Татко казваше, че повечето южняци били твърдо убедени в пряката зависимост между икономиката и робството. Големите плантатори, които притежават стотици и хиляди роби, са малцинство, но те са богати, влиятелни, могъщи мъже. И макар че в Южните щати живеят повече от двеста и петдесет хиляди свободни негри, повечето бели отказват да повярват, че могат да живеят в мир с освободените роби. Всички се страхуват от бунтовете на чернокожите. Понякога си мисля, че различията между двете части на страната са толкова големи, че никога няма да имаме мир и икономическо развитие.

— Но войната не може да продължи вечно — възрази Лили. — Дори ако силите са равни, ще остават все по-малко мъже, оръжия и воля за борба. Не мога да разбера как един толкова уважаван и интелигентен мъж като президентът Дейвис продължава да води тази война. Всички знаят, че генерал Лий мрази братоубийствената война и е бил против отделянето, а сега е един от най-важните пълководци в този безумен сблъсък. Нима тези хора са убедени, че каузата им е справедлива?

Лора наля още чай.

— Разбира се, има и други причини, освен премахването на робството. Говори се много за данъци и мита, които са в изгода на индустрията и търговията в Северните щати, но са в тежест на земеделците от Юга. Татко и приятелите му обсъждаха и друг проблем: чувството за единство, което е обединявало Севера и Юга в борбата против Великобритания, вече не съществува, а напредъкът в икономиката, комуникациите, транспорта и техниката още повече е задълбочил пропастта между тях.

Лили изглеждаше много заинтересована от обясненията и Лора продължи:

— Допълнителни трудности възникнаха и поради така наречения „компромис от Мисури“, когато беше установена граничната линия „Мейсън-Диксън“. Тя стана символ на разделението между Севера и Юга — сякаш някой начерта граница насред полето и предизвика противниците да я преминат. Татко казваше, че южняците се страхували от увеличените мита и от използването на събраните пари за пристанища, канали, пътища и железопътни линии, защото те щели да направят северняците още по-силни. Хората от Юга бяха убедени, че плащаните от тях данъци не носят никаква полза за местното стопанство. Някои от северните банки бяха обвинени, че не дават кредити за строеж на фабрики и пътища в Южните щати. Говореше се, че много влиятелни политици гласували против продължаването на железопътните линии и строежа на пристанища в Южните щати. — Лора поклати глава и въздъхна. — Съглашението от Мисури не беше компромис, а смъртоносен удар за Юга.

— Откъде знаеш всичко това? — попита с уважение Лили.

— Татко настоя да получа добро образование. У дома идваха частни учители, а по-късно ме изпратиха в пансион за млади дами. Но нито той, нито пък аз сме помисляли, че доброто образование ще ми бъде от полза, защото ще стана шпионка на Съюза… Все още не мога да повярвам, че Вирджиния се отказа от Съюза — продължи след кратка пауза Лора. — Част от територията й вече е причислена към друг щат. Защо хората от Вирджиния забравиха славното ни минало? Наричаха ни „люлката на нацията“. Там са слезли първите заселници, Патрик Хенри е държал известната си реч, пак там бе обявена независимостта. А колко национални герои, дори президенти, са излезли от този щат! Сега славното ни наследство е опетнено, първото голямо сражение на тази безумна война бе дадено на наша земя, а сигурно и последното ще се води пак там, като виждам как Лий и Грант са се окопали край Питърсбърг. Ние бяхме близо до Вашингтон и семейството ми никога не се чувстваше изолирано от Съюза. По тази причина и защото нямахме роби, ние застанахме на страната на Севера. Много от деловите партньори на татко са северняци, а най-големият ми брат ни доведе снаха от Пенсилвания.

Лора остави празната си чаша.

— Северът има повече войници, повече оръжия и пари и аз съм сигурна, че Югът ще загуби тази война и робството ще бъде премахнато завинаги. Надявам се само това да се случи, преди раните и ожесточението да са станали толкова дълбоки, че да не могат да бъдат излекувани с години. Никой няма да спечели, защо тогава страданията и жертвите трябва да продължат безкрайно?

— Защото Югът още не се е пречупил и няма да се предаде, докато не рухне — отговори развълнувано Лили. — А като слушам какво говорят гостите ни, започвам да мисля, че войната ще продължи вечно.

— Вярно е, Лили — прошепна с болка Лора. — Конфедерацията разполага с отлични офицери и войници, които ще се бият до последна капка кръв в защита на родината и убежденията си. Да не забравяме и „Крал Памук“ — добави с лека усмивка тя. — Знам от татко, че Югът снабдява с памук почти целия свят, а това означава, че в момента в Северните щати и в чужбина се усеща болезнено липса на суровина за текстилната индустрия. Затова и южняците унищожават всички бали памук, преди да се оттеглят от някой град. Защо мъжете не са в състояние да забравят гордостта си и да разберат, че се заблуждават… Ако проумеят колко безсмислена и скъпа е войната, можем да имаме мир още преди Коледа. За съжаление това няма да бъде постигнато, докато и двете страни вярват, че са в правото си. А и Югът има толкова много справедливи оплаквания…

— Така е — кимна Лили. — Войната даде възможност на нас, жените, да докажем стойността си. Жените работят във фабриките и фермите, защитават домовете и децата си, помагат в болниците и управляват огромни плантации, произвеждат оръжия и муниции и вършат безброй други неща, които преди войната се смятаха за чисто мъжка работа. Ние с теб, Лора, също даваме своя принос тази ужасна война да свърши по-скоро. Затова и считам за свой дълг да те предпазвам от опасностите, скъпа приятелко. Аз нямам достъп до доброто общество, а именно оттам идват най-ценните сведения. Можеш ли да си представиш лицата на гостите ни, ако се появя на някое от почтените им забавления?

Двете се засмяха, но Лора бързо стана отново сериозна.

— След войната ще продам „Южен рай“ и ще те взема със себе си в „Грийнбриър“. Брат ми Том още не е женен — и е забележителен мъж, уверявам те!

— Забрави това, Лора. Брат ти никога не би проявил интерес към жена като мен. Пък и е пет години по-млад.

— Всеки мъж би трябвало да се смята за щастливец, ако може да има жена като теб, Лили! Ти си красива и умна, смела, безкористна и достойна за любов. Ти си героиня.

— Няма мъж, който би се оженил за мен, след като узнае миналото ми.

— Времената са трудни и много жени правят неща, които при нормални условия не биха вършили, скъпа. Пък и защо ти е да разказваш всекиму с какво си се занимавала през войната? Аз ще те науча как да се държиш като истинска дама и ще видиш, че не е толкова трудно.

Лили приглади русите си къдрици и в сините й очи блесна тъга.

— Не мога да живея в лъжа.

— Нима в момента и двете не правим точно това?

— Да, но това е различно. Ние не сме близки с гостите си, както една жена би трябвало да бъде близка със съпруга си. Когато се влюбиш, ще разбереш какво искам да кажа — рече тихо Лили и смени темата. — Имаш ли доверие в онзи Бенджамин Симънс, комуто носиш посланията всеки четвъртък?

— Той е един от малкото, които могат да дешифрират писмата ми, без да използват кода, който съм скрила в избата. Бен е смел, интелигентен и красив, истински джентълмен. Само че има годеница в Северна Каролина. С нетърпение чакам лятото да свърши, за да почне да се стъмва по-рано. Много ми е трудно да намирам убедителни обяснения за късните си излизания от града. Истински късмет е, че досега не съм попадала на едни и същи постове. Само да беше видяла лицето на Бен, когато за първи път се явих на срещата вместо Клариса!

Двете поговориха още малко, докато Лора се прозя и рече:

— Вече е късно, а и сме уморени, Лили. Време е да си лягаме.

Лили стана и взе таблата.

— Желая ти лек сън. Ще се видим утре сутринта.

 

 

На следващия ден Лора беше в трапезарията и нареждаше масите за вечеря, когато звънна камбанката на рецепцията. В приемната чакаше едър тъмнокос мъж.

— Какво мога да направя за вас, сър? — попита учтиво Лора, докато го оглеждаше скришом. Непознатият носеше прашна сива униформа, лицето му беше небръснато, дългата коса падаше на мазни кичури по силните рамене. В ръцете си стискаше широкопола шапка.

— Бих искал стая за няколко дни, мадам — отговори с усмивка той.

Лора го гледаше втренчено, възхитена от будния поглед и мекия глас, неспособна за момент да разсъждава разумно.

— Извинете, че се явявам в хотела в това състояние, мадам, но яздих дълго и нямаше къде да се измия. Както виждате, имам спешна нужда от баня, бръснач и чисти дрехи. Имате ли стая и достатъчно гореща вода за един уморен войник?

Усмивката му, веселите искри в очите и безупречните маниери направиха силно впечатление на Лора.

— Цената на тези удобства е два долара, сър. Плаща се предварително.

— Но разбира се, мадам.

Младата жена се усмихна извинително.

— Реших гостите ми да плащат предварително, защото някои имат навика да губят много пари на игралната маса и… на други места. Същото важи и за напитките. Закуската е в седем, обедът в дванадесет, а вечерята в шест. Ако ви е невъзможно да сте тук по това време, уведомете някой от персонала, за да запазим яденето ви. Ако желаете нещо за хапване в друго време, трябва само да кажете на готвачката. Има и някои правила, към които ще ви моля да се придържате по време на пребиваването си в хотела: да не вдигате шум, да се държите прилично, да не мамите на хазарт. Искам да ви уведомя, че в хотела си не търпя ругатни, караници, пиянство и неучтиво отношение към служителите. Очаквам също да не хабите излишно газта и да не вземате храната, предвидена за други гости. Знаете, че сега е война и градът е в положение на обсада, затова храните се доставят трудно и са много скъпи. Ще ви бъда благодарна, ако проявите разбиране и ми съдействате.

— Имате честната ми дума на джентълмен и офицер.

— Благодаря ви. Аз съм Лора Карлайл и съм собственичка на хотела. Момичетата от персонала са Лили, Бел и Клео. Готвачката се казва мисис Бартън, а за обора се грижи Алвъс Лонг. Ще имате възможност да се запознаете с тях по-късно.

— Аз съм лейтенант Сторм, Джейс Сторм, и се радвам, че се запознах с вас, мисис Карлайл.

— Мис Карлайл, лейтенант. Моля ви, запишете данните си в книгата. След това ще ви отведа в стаята ви. Имате достатъчно време да се освежите преди вечеря.

Лейтенантът написа името и номера на частта си с ясен, мъжествен почерк и подаде на Лора десет долара. Тя го погледна изненадано: златните монети, които й бе дал, имаха много по-висока стойност от книжните пари на Конфедерацията.

— Следвайте ме, сър — покани го тя и се обърна към вратата, обзета от неясно предчувствие. Лейтенант Сторм беше наистина забележителен мъж и я вълнуваше по начин, който й се струваше повече от странен…