Джесика Сен Клер
Чериса (3)

Глава 3

Оставаха двадесет и три мили^[1] до Байуотър, следващата им спирка, а денят се очертаваше да бъде облачен, влажен и студен. Чериса несигурно бе седнала на раменете на коня, пред коженото седло на Брет, който бе обхванал кръста й с ръка, за да й помага да пази равновесие. Пътуването им беше много по-бавно от обикновено. През по-голямата част от времето мъжете разговаряха за неща напълно извън ограничените познания на Чериса и тя се задоволи само със слушане, благодарна на русокосия лорд Ардсли, който от време на време насочваше разговора към нея. Той не беше показал, освен с повдигане на вежди или свиване на устни, ни най-малко съжаление или досада от това, че тя беше тръгнала с тях, и Чериса му се усмихна с дълбока благодарност. Лорд Линдси продължаваше да бъде внимателен към нея, макар и по един особен начин. Той не каза нищо и направи малко за приемането на присъствието й, освен че й предложи пелерината си, когато забеляза, че тя трепери от пронизващия вятър.

След един лек обяд на открито със сирене, черен хляб и сладки, сушени ябълки разговорът беше изоставен, а лорд Мартин подтикна коня си да върви по-близо до другите. Едно злобно изражение накара и без това тесните му очи да се присвият още повече.

— Лорд Линдси! Мисля, че чарът ви изневери накрая — хилеше се той. — Никога не съм предполагал, че ще бъдете принуден да мъкнете шестнадесетгодишна селска мома със себе си, за да топли вечер леглото ви.

Лицето на Чериса пламна и тя се втренчи напрегнато в твърдата, черна грива на жребеца, а Брет просто се престори, че не го е чул.

Без да обръща внимание на предупредителните погледи на Ардсли, лорд Мартин продължи безразсъдно по-нататък:

— Надявам се, че имате намерение да бъдете щедър към вашата нова курва, Линдси. Бих искал да разбера от първа ръка, какво вълшебство притежава момичето?

Внезапно Ардсли пришпори дорестия си кон и изравнявайки се с коня на Мартин, удари лорда така силно, че той за малко не падна от седлото. След известно време Мартин възвърна контрола над устата си, която очевидно му изневери, и те продължиха да яздят мълчаливо.

Думата „курва“ отекна в шокираното съзнание на Чериса с такава сила, че заличи всякаква гледка и звук от английското село. „Курва, мислеше тя, а душата й неочаквано изтръпна от унижението. Ето за какво ме смятат сега.“ Тя проумя с голяма горчивина, че всъщност това бе тя сега… това, което бе станала. В продължение само на една-единствена, глупава нощ.

Тя почувства ръката на лорд Линдси да се стяга леко около кръста й и поглеждайки нагоре към него, видя с изненада, че той й се усмихна, а очите му я гледаха успокоително.

Признателна, тя му се усмихна несигурно и повдигна брадичката си. Дотогава, докато той не се присъединяваше към укора на този мъж, тя не се интересуваше какво останалият свят мисли… или какво онзи неприятен лорд Мартин казва. Тя беше Чериса Хемънд и направи това, защото обичаше мъжа, който яздеше зад нея, и да, по дяволите, тя ще го направи отново. Свенливо, тя обърна главата си и се протегна да целуне бузата на Брет. Той се засмя изненадан, но изглеждаше доволен от нейния жест и Чериса се осмели да се намести по-близо до него, докато те напредваха към Байуотър.

Вече се бе стъмнило, когато стигнаха до „Глиган бик“ — един доста голям хан. Високите гласове, светлината в камината и уханието на вкусно, приготвено с много подправки задушено месо, обещаваха топъл прием на малката група. Един от слугите отиде да приготви три стаи и бани и да запази личната трапезария за тримата лордове и Чериса, които щяха да вечерят там.

Двамата земевладелци, част от първоначалната група, бяха заминали на запад тази сутрин, а слугите, разбира се, щяха да спят в обща стая.

Чериса бе изумена, като разбра колко бързо бе приела различието между класите. Въпреки че тримата прислужници бяха яздили през цялото време с тях, на известно разстояние, разбира се, тя даже не бе и помислила да ги попита за имената им. Сега, с внезапно чувство за вина, тя побърза да попита Брет за имената им и каза лека нощ на всеки един от мъжете по име.

Стаите в хана бяха чисти и хубаво обзаведени. Бяха много по-големи от тези в къщата на мисис Тайлър и тя изрази своето задоволство, не забелязвайки снизходителната усмивка на лорда от нейното възхищение, когато той се обърна да затвори вратата. Тя наведе надолу брадичката си, взирайки се в непривичното за нея обратно закопчаване на пелерината, която Брет й беше дал, въртейки неловко копчетата няколко минути, преди да успее да ги разкопчае. След като свали тежкото вълнено наметало от раменете си, тя усети ръцете на Брет върху тях. Той я обърна нежно с лице към себе си, а тъмнокосата му глава се наведе към нейната. Устните му докоснаха нейните, а езикът му разтвори потрепващите й устни. Чериса бе останала без дъх през това време. Накрая той повдигна главата си.

— Исках да направя това през целия ден — усмихна се той.

Чериса също се усмихна, започвайки да разбира странното изражение в неговите разширени блестящи зелени очи, приемайки го с удоволствие. Тя плъзна ръцете си по неговите широки рамене, обгръщайки врата му с хлабава примка. Поне в това единствено положение неговата студенина се стопяваше и тя можеше да претендира, че той беше толкова радостен от нейната компания, колкото и тя от неговата.

— Преди вечеря?

Брет кимна бавно с глава:

— Те ще разберат, ако закъснеем малко — прошепна той, навеждайки главата си към лицето й, а ръцете му се плъзнаха по тялото й, обхванаха стегнатия й ханш, притегляйки бедрата й напред към неговите.

Неволно Чериса се отдръпна и нададе един вик от болка.

— Какво е това? Какво има? — попита остро Брет, като се намръщи смутено.

В сините очи на момичето се появиха сълзи, като видя явното недоволство, изписано на мургавото лице на лорда.

— Нищо — излъга тя, затваряйки очите си и подавайки устните си за друга целувка, притискайки тялото си по-близо до неговото. — Съжалявам.

Лорд Линдси стоеше, взирайки се надолу към нея все още намръщен. След миг той я завъртя, а пръстите му започнаха да разкопчават копчетата на дългата й, груба, вълнена пола, оставяйки я да се смъкне на пода около глезените й. След това започна да разкопчава долната й фуста.

Чериса остана неподвижна, не смеейки да издаде звук в протест, въпреки че сърцето й биеше силно от разочарование и нещо близо до страх.

Нима той имаше намерение да я вземе по този начин? Даже без друга целувка или едничка ласка?

— Господи Исусе! — възнегодува лордът, втренчвайки се с болезнена изненада в бедрата и задните части на момичето. Те бяха покрити с дълги червени и морави издути ивици и изглеждаха възпалени. — Боже мой, момиче, защо не каза нищо за това? Да яздиш цял ден… ти нито за момент не се оплака… — поклати главата си той в безсилен гняв, желаейки чичото на момичето да беше сега под неговата въоръжена със сабя ръка. Той нямаше представа, че мъжът я беше бил толкова много, преди да погледне назад и да ги види. — Ще изпратя някой от слугите за мехлем. Не се тревожи. Ще наредя да изпратят вечерята горе.

Чериса стоеше в безпомощно мълчание, виждайки само лошото настроение изписано на строгото му лице, без да разбира, че това бе насочено към нейния чичо, а не към нея. Сърцето й биеше от внезапния болезнен страх и тя се насили да се усмихне плахо, опитвайки се да кокетира пред разгневения лорд. Той беше отвратен от нейния вид — тя можеше да прочете това ясно в неговите помътнели от гняв очи. Той можеше да я остави тук. Нямаше да я вземе със себе си.

— Не се безпокойте за това, милорд — каза отчаяно тя, хващайки ръцете му с трогателно усилие да разсее неговия гняв. — Не ме боли повече. Все още мога да правя, каквото желаете.

Лорд Линдси се намръщи.

— За Бога, момиче! За такъв долен тип ли ме мислиш?! Аз не яздя куц кон и нямам намерение да… — Внезапно той спря, поемайки си дълбоко въздух и разбирайки със закъснение, че момичето само се бе опитвало да му достави удоволствие. — О, по дяволите, прости ми, Чериса. Аз съм само много ядосан от чичо ти. Трябваше да го убия, когато имах този случай.

Той възмутено поклати мургавата си глава и тръгна към вратата. Спря се отново, обръщайки се с лице към момичето и една топла усмивка се появи на лицето му.

— Не се безпокой, скъпа. Не ме чакай. Може би ще закъснея, тъй като ще играя на карти долу.

Чериса кимна с глава, благодарна за промяната в настроението му. Сега усмивката й бе лъчезарна, тъй като разбра причината за неговия гняв.

— Спечелете… сто лири — пожела му искрено тя, назовавайки най-огромната сума, която можеше да си представи.

Усмивката му стана по-широка, а очите му се уголемиха от учудване, поглеждайки към лицето на момичето, когато тя спомена сумата.

— Ако спечеля, ще ти дам половината — обеща той. — Сега направи, както ти казах. Ще се видим на закуска.

Той прие въздушната целувка, с която Чериса го изпрати, и излезе в коридора, затваряйки вратата след себе си. Лицето му мигновено се преобрази, покривайки се със сърдити бръчки при мисълта за грозните следи, останали от дебелата пръчка по тялото на момичето. Очите му потъмняха и светнаха застрашително. „Ако видя някога кучият му син отново, той трябва да мисли за себе си, като за мъртвец“, обеща си той. Малко поуспокоен, той закрачи надолу по коридора, за да се присъедини към Ардсли и Мартин на долния етаж.

 

 

Беше късно сутринта и стомахът й вече напомняше за себе си, когато лорд Линдси се появи най-после. Щастлива, Чериса скочи да го посрещне, а на лицето й светна усмивка на облекчение, тъй като тя беше започнала да мисли, че той бе заминал, изоставяйки я.

— Е, принцесо, станала си рано — усмихна се Брет, а погледът му бе спокоен и светъл, отразявайки възстановеното му добро настроение. — Сигурно си гладна?

— Много гладна! — съгласи се бързо Чериса, радостна от неговото подобрено настроение. — Но защо наричате това рано? Боже мой, слънцето изгря преди няколко часа… Не си лягате сега, нали? — попита учудено тя, а сините й очи бяха станали огромни.

Той се усмихна, докато си обличаше нови дрехи, поглеждайки към нея през рамо, за да й отговори:

— Може би вие, селските момичета, ставате със зората, но ние не го правим. Никога, освен когато сме задължени. А също, не е толкова необичайно за нас да си лягаме по това време, освен когато сме в открито море. Тогава аз спазвам един по-ранен режим.

— Открито море? — повтори изненадана Чериса. — Вие имате лодка?

— Кораб! — поправи я той, все още усмихвайки се. — По-точно казано няколко кораба. Аз се отегчавам от дворцовия живот много бързо така… Аз се занимавам с каперство — нападам неприятелски кораби.

Веждите на Чериса се сключиха, издавайки неодобрението й.

— Искате да кажете, че сте пират?

Брет погледна момичето изкосо, а очите му играеха развеселени и изненадани.

— Не съм пират. Аз съм капер, Чериса. Има разлика.

— Чичо Уат казва, че това е едно и също нещо — спореше тя. — Само че едното е легален грабеж, а другото не е. Забравих сега кое точно беше легалното и кое не.

Брет се засмя, клатейки търпеливо глава.

— Ти не харесваш пиратите? — закачи я той, пристягайки ризата си.

Чериса се втренчи смутено в него за миг. Как можеше тя да каже „не“, когато очевидно той бе един от тях?

— Ами… — отговори бавно тя — никога не съм срещала пират преди, това е всичко.

Лордът се подсмихна, докато се навеждаше да си обуе ботушите.

— Много дипломатичен отговор — призна той, а лицето му изразяваше веселие.

Чериса замлъкна неловко. Изглежда, че той се смееше на нея, но тя не беше сигурна. Може би щеше да е най-добре да изостави тази тема на разговор засега.

— Къде спахте тогава, след като не се върнахте тук? — попита тя.

Брет се намръщи недоволен от въпроса й. Едно беше да я доведе тук и съвсем друго, да я слуша да се заяжда като ревнива съпруга. Но след като видя невинността в очите й, той само сви рамене, мислейки си, че тя вероятно не се е сетила, че не трябва да го пита за това.

— В друга стая — отговори кратко той, пропускайки да спомене за кръчмарката, която беше споделила стаята си с него. Нямаше смисъл от една безполезна кавга.

Чериса се намуси, смутена и озадачена. Отвори уста, за да продължи въпроса, но беше прекъсната от пристигането на закуската им. Тя скочи на крака, взирайки се в храната с удоволствие и удивление.

— О, Брет, погледни тук! — извика тя възбудена, тичайки към малката масичка. — Има яйца и пържена шунка, и сирене, и плодове, и сладки кексове, и конфитюр и… какво е това? — попита тя, взирайки се с отвращение в тъмната течност.

— Казва се кафе, скъпа — усмихна се той. — Не ти ли харесва?

— Не знам — отговори бавно тя, потапяйки пръст в течността, за да я опита. — Ух, не — реши тя, правейки гримаса. — Горчиво е.

— Тогава чай за дамата — усмихна се Брет към прислужника, подхвърляйки му сребърна монета.

Чериса седна на масата, все още разглеждайки различните ястия с благоговение. Преди два дни беше изяла половин паница овесена каша за закуска и смяташе себе си за късметлийка.

Брет трябва да е поръчал това пиршество специално за нея. С грейнали очи тя се обърна към него да му благодари. Всичките й мисли за среднощното му отсъствие я напуснаха.

— Е добре, можеш да си вземеш от всичко, което пожелаеш, скъпа. Но защо е целият този шум? Ние ядем такива неща, като тези, всяка сутрин.

Чериса се втренчи в храната, чувствайки се като глупачка. Разбира се, един лорд няма да яде овесена каша сутрин. Тя трябваше да се научи да не бърза със заключенията.

— И защо този факт изгони усмивката от лицето ти, Чериса? — попита я нежно Брет, разглеждайки нейното сведено лице.

Той усети, че беше отнел много от нейното удоволствие от храната, но защо?

— Няма причина — отговори бързо тя, насилвайки се да се усмихне плахо. — Мислех си за моя живот в Бейнуотър.

Брет продължаваше да я гледа, чувствайки, че имаше друга по-дълбока причина, но не можеше да разбере каква. Накрая той сви рамене, забравяйки за това.

— Ето тук… опитай от тези яйца, скъпа, и премести кафето от тази страна. Момчето ще ти донесе чая след малко.

 

 

Чериса и лорд Линдси чакаха на долния етаж лорд Ардсли от няколко минути. Щом русокосият лорд зърна момичето, той се обърна, промърморвайки нещо, и се заизкачва обратно по стълбите. Чериса погледна насмешливо нагоре към мургавото лице на Брет, но той само сви рамене, показвайки своето неведение, и продължи да гледа към стълбището. Най-после лорд Ардсли се появи, носейки под мишница мека, пухена възглавница.

— Колко струва? — попита той собственика на хана, държейки възглавницата високо във въздуха.

Мъжът каза бързо:

— Една лира. — Той можеше да купи четири големи възглавници с тези пари, но знаеше, че тези ексцентрични лордове щяха да платят и неколкократно увеличената цена.

— Ето ти лирата — ухили се русокосият лорд, хвърляйки рязко възглавницата към приятеля си, след което се обърна да плати на ханджията.

Брет успя да я хване с едната си ръка, преди да може тя да го удари, и погледна нетърпеливо към Ардсли.

— За какво, по дяволите, е това?

Русокосият лорд повдигна веждата си видимо учуден.

— Не мислиш ли, че седалището на твоята приятелка заслужава някакво специално внимание за известно време. Гърбът на твоя жребец едва ли е удобно седло за яздене през целия ден.

Брет кимна бързо с глава, в знак на разбиране. Той бе малко разочарован, че не си беше спомнил за раните на момичето.

— Благодаря — промърмори бързо той. — Нека да ти върна парите.

Ардсли само се поусмихна, отхвърляйки предложението на приятеля си с махане на ръка.

— Не се безпокой, Брет. Ти загуби достатъчно от мен на карти миналата нощ. Мога да си позволя да бъда щедър.

Чериса взе възглавницата, която Брет й подаде, промърморвайки нещо за благодарност. Лицето й бе пламнало от смущение. Нейното „седалище“, както се беше изразил лорд Ардсли, бе нещо много интимно за нея. Тя беше ужасена, като помисли, че Брет беше говорил за състоянието й с всички в хана. И какво искаше да каже русокосият лорд относно спечелването на толкова много пари? Колко ли беше загубил Брет? Тя се чудеше мълчаливо за това през цялото време, докато стигнаха пред конюшнята. Искаше да разбере, но същевременно се страхуваше да попита. Не искаше Брет да мисли, че тя е любопитна.

Но накрая безпокойството й я накара да го попита. Гласът й бе тих и нерешителен.

За нейно облекчение лорд Линдси само се усмихна и никаква следа от неодобрение не помрачи неговите смарагдови очи.

— По-добре не искай да знаеш, принцесо. Ще помислиш, че това е страхотна сума, и ще се тревожиш през целия ден.

— Толкова ли е голяма? — остана с отворена уста Чериса, а очите й бяха станали огромни и гледаха ужасено.

Той трябва да е загубил десет, даже двадесет лири, за да говори така.

Ардсли и Брет си размениха бързи, весели погледи. Чернокосият лорд поклати глава от радост.

— Не се тревожи прекалено много, любима — лорд Ардсли се засмя закачливо. — Той не е стигнал още до просешка тояга. Нали знаеш поговорката — на когото му върви в любовта, не му върви на карти.

Чериса се усмихна на русокосия мъж. Тя го харесваше много и бе страхотно поласкана, че той считаше Брет за щастлив, че има любовта й.

— Бих искала и аз да се науча да играя на карти, лорд Ардсли — каза тя, а очите й проблеснаха от хрумването да бъде така порочна, защото играта на карти беше порок. На това тя беше учена още от раждането си. — Може би аз ще спечеля малко пари от вас!

Ардсли и Брет размениха бързи, изненадани погледи, преди да избухнат в гръмогласен смях. За пръв път момичето бе показало кураж да се освободи от тесногръдото, провинциално възпитание и двамата мъже одобриха промяната от все сърце.

— Внимавай, да не се опита да те измами — усмихна се Брет, като се качваше на коня зад нея.

— Не би посмял — увери го Чериса. — Аз имам много зорко око.

Тя се озадачи от смеха на Брет, защото не можеше да види нищо смешно в това, което бе казала. Но когато той се наведе и целуна леко косата й, тя забрави за всичко замряла от удоволствие от милувката му. Въпреки болките от побоя, тя се облегна с голямо удоволствие назад, щастлива до него, изгубена в мечтите си.