Джесика Сен Клер
Чериса (17)

Глава 17

Хладният октомврийски вятър предвещаваше студена зима и Чериса побърза да затвори вратата на магазина за дамска мода, кимна с глава на двете момичета и взе чаша горещ чай, преди да се осмели да проговори.

— И тази сутрин ли не се чувствате добре, милейди? — попита загрижено едно от момичетата и подаде втора чаша чай на Чериса.

Тя кимна с глава и се опита да се усмихне непринудено.

— Само малко съм изстинала, Бетси.

Но когато момичето се наведе над иглата, Чериса започна да хапе нервно устните си. Беше закъсняла с две седмици за месечния си цикъл, а обикновено бе точна като часовник. Възможно ли бе тя… само тази единствена, злощастна нощ в градинския павилион на приема у лорд Милфорд, когато Брет…

— Идват две дами, лейди Реймонд — каза Бетси и кимна с глава към приемната. — Искате ли да ги видите?

Чериса въздъхна, поглеждайки отегчено през прозорчето на вратата, което гледаше към приемната. Обикновено, когато по-заможни, постоянни клиентки посещаваха магазина, тя полагаше специално усилие да се срещне с жените. Притежаваше уникален талант да оцени модела, който най-добре би подхождал на една фигура. Дали корсажът на роклята трябва да има жабо или дантела или просто трябва да бъде изрязан по-ниско, за да позволи да бъде подчертано очарованието на жената. Цветовете също бяха неин специалитет. В зависимост от цвета на косата, от цвета на очите тя подбираше платовете и използваше нюансите им така, че да накара обикновената жена да изглежда привлекателна и даже красива. Но разбира се, като лейди Реймонд, тя можеше и да не се показва пред клиентките. В действителност беше немислимо за човек от висшето общество да работи за прехраната си. Двамата с Едуард щяха да бъдат отлъчени веднага от това общество. Тя не се страхуваше за себе си, но заради съпруга си трябваше да играе тази глупава игра. Чериса се намръщи, като се сети за Едуард. Той бе толкова внимателен към нея и така бащински привързан към Джейми, който сега живееше у Ардсли и когото тя често взимаше да им гостува. Щеше ли Едуард да я разбере, ако наистина беше бременна и носеше детето на лорд Линдси? Или даже и неговата обич щеше да се изчерпи, ако бъде подложен на такова изпитание?

Също и Брет, разбира се… Нямаше смисъл да му казва, след като все още не беше сигурна. Тя потрепери, като си спомни тяхната последна, яростна среща. И днес отново, както всеки ден от месец насам, тя усети, че против волята си се надява да получи вест от него.

Странно, че от тогава не бе чула нито дума от него — освен онази кошница с виолетки, която получи на другия ден, наистина да е била от Брет. Възрастната жена, която беше почукала на вратата, за да й предаде цветята, не беше казала нищо и тъй като съпругът й стоеше до нея, тя не можеше да попита за подробности, въпреки че много й се искаше.

— От кого са? — беше попитал доста кисело Едуард, като помириса лекия, благоуханен аромат, който излъчваха виолетките.

— Няма бележка — бе отговорила тя с престорено безразличие, поставяйки кошницата върху масата. „Дявол да го вземе този мой лош късмет, мислеше с горчивина тя. Защо трябваше Едуард да е тук при мен, точно когато старата вещица почука“. Брет често й поднасяше сутрин диви, сини, красиви цветя, когато живееха в плантацията му на острова, като казваше, че те подхождат на цвета на очите й. Но виолетки…? Беше ли забелязал, че дясното й око се бе подуло и бе посиняло от удара, и й изпращаше извиненията си… или се подиграваше?

— Милейди? — каза тихо момичето, което все още придържаше завесата настрани, за да открие малкото прозорче.

— О… да — кимна с глава Чериса и се дръпна към стената.

Две дами. Добре. Облечени в рокли със съвсем неподходящи цветове, разбира се, но тя можеше лесно…

— Чух, че заминавал отново за Франция — отбеляза едната и сви рамене. — Алисиа беше направо бясна.

— Да ти кажа право не я съжалявам много. Доколкото разбрах, Линдси заминал така внезапно заради тази русокоса хубавица…

— Заради Алисиа? — разсмя се грубо първата, клатейки глава. — О, не, скъпа, това не може да бъде вярно. Ако беше така, Алисиа нямаше да бъде толкова ядосана и недоволна. Не, мисля, че причината е някоя друга жена. Разбира се, никой не знае коя е. Лейди Линдси отказвала да говори за случилото се, разбира се. Само настоявала веднага да заминат за Франция. И той, като предан съпруг, отплавал почти моментално.

Чериса се отдръпна назад, като дишаше тежко от шока, който предизвика у нея разговора на жените. Брет отново във Франция? По заповед на съпругата си? Но как беше разбрала тя за…? И какво означаваше това? Беше ли заминал завинаги от Англия? Толкова много ли ценеше съпругата си, че се отказваше от изкушението да се люби с нея за в бъдеще, като заминава на стотици мили далече? Можеше ли да е изтълкувала съвсем погрешно неговите чувства през онази нощ на приема? О, Боже, мислеше тя, ако той обичаше толкова много жена си? Тя се обърна и изтича навън, на улицата. Направи знак на една минаваща карета да спре и се качи в нея. Може би в представите на Брет тя го беше предала. Може би той смяташе, че не й дължи никакво обяснение. Но поне можеше да говори с Ардсли и да разбере истината. Ако завинаги беше загубила любовта на Брет, то тя трябваше да знае това със сигурност. Слабата надежда, която хранеше, откакто бе лежала в прегръдките му през онази нощ, беше по-убийствена и по-непоносима, отколкото горчивата истина, колкото отчайваща и тъжна да бъде тя. „О, Боже, моля ти се — прошепна безпомощно ридаейки тя, сгушена върху мръсната тапицерия на наетата карета. Моля ти се, мили Боже, не позволявай това да стане… о, моля ти се…“

 

 

Чериса скочи на крака, когато чу стъпките на русокосия лорд, и се обърна с лице към него. Отчаянието й ясно личеше в пълните й със сълзи очи.

— Ардсли… о, благодаря ти, че ме прие — извика тя, изтича към него и обви ръце около шията му. — Трябва да говоря с теб… Трябва да разбера…

Русокосият лорд се намръщи, въпреки че не можеше да устои на прегръдката й, и постави ръка на треперещите й рамене, а очите му помръкнаха от безпокойство.

— Едва ли ми оставяш голям избор за разговор с теб — възнегодува студено той. — Но за Бога, скъпа, ти трепериш като лист. Какво се е случило?

Сълзите на Чериса потекоха бързо, когато почувства нотките на състрадание в гласа на лорд Ардсли. Разбирайки, че най-после й беше простил за брака й, това само добави друго, още по-силно вълнение в нейното обременено сърце. Когато накрая успя да потисне риданието си, тя започна да се колебае, дали да зададе въпроса си, страхувайки се, че отговорът на лорда можеше да убие и последната слаба надежда, за която се беше хванала. Вместо да зададе въпроса си, тя несвързано започна да обяснява какво бе правила тази сутрин и накрая спомена за разходката си до нейния малък магазин за дамска мода.

— В магазина бяха дошли две жени и аз… искам да кажа, едната каза, че Брет… — заекна тя неуверено, а страхът стягаше гърлото й и тя сведе очи под въпросителния поглед на Ардсли.

— Магазин? — повтори той. — Какъв магазин? За дамска мода ли каза? Не е трябвало да правиш това, скъпа.

Чериса сви рамене и направи гримаса, желаейки да смени темата на разговора. Всяка секунда надежда й изглеждаше скъпоценна сега.

— Трябва да се храним някак си, Джеймс.

Едуард няма пари.

— Не бих позволил да гладуваш, Чериса, нито пък Брет ще го позволи. В действителност…

— Имам чувството, че вече използвах достатъчно от парите на Брет, особено при това стечение на обстоятелствата — прошепна виновно тя, като се опита да се усмихне. — А и ти се грижиш за Джейми вместо мен и плащаш разноските за неговите възпитатели и…

— Брет има грижата за разноските на Джейми, Чериса. Той настоява за това, макар че бих се радвал, ако не обръщахме внимание на такива дребни неща. А сметката на Брет е все още отворена за теб, принцесо. Аз го придружих до Бенджамин последния път, когато той отиде да тегли пари за пътуването си във Франция. Видях пълномощното, което ти дава право да теглиш свободно пари от сметката му, прикрепено към счетоводната книга.

Чериса се втренчи учудено в приятеля си, усещайки слабите криле на надеждата отново да понасят душата й.

— Тогава той не ми се сърди? — попита невярващо тя и дъхът й секна. — Не ме ли мрази?

Ардсли направи гримаса и се отдалечи няколко стъпки, преди да се обърне и да разгледа внимателно лицето й.

— Е… не е много доволен, Чериса, но… сигурен съм, че не те мрази. Мисля, че имаше намерение да го направи, но разбра, че не може.

Момичето затвори очите си и въздъхна с облекчение. Ако Брет не я мразеше, тогава не е напуснал Англия само защото я отбягва. Освен ако… освен ако неговата съпруга все още заема първо място в сърцето му.

— Чериса, кажи ми — попита Ардсли — какво, по дяволите, стана между теб и Брет онази вечер у лорд Милфорд? Моята карета беше зад тази на Линдси и точно когато се канех да тръгна, Елизабет излезе сама от парка, бяла като призрак, и изглеждаше така, сякаш беше пила оцет за десерт. Без да каже дума на мен или Мериан, тя се качи в каретата и тръшна вратата. След малко Брет излезе от имението, очевидно извинявайки се за нещо на лорд Милфорд. Другото, което чух, бе, че той и Елизабет заминават за Франция за…

— Елизабет? — гърлото на Чериса пресъхна, а сърцето й се скова в леден страх.

Погледът на Ардсли беше скептичен и той неловко сви рамене.

— Да, разбира се, Елизабет. Съпругата на Брет.

Един сподавен вик на отричане се изтръгна от гърдите на Чериса и тя усети пода под краката й да се наклонява. О, Боже! — диво крещеше душата й. Истината е, че той я обича. Елизабет бе разбрала, че Брет е бил с нея, и го беше принудила да избира между двете. И Брет бе избрал Елизабет…

— Господи, Чериса, добре ли си?

Момичето отвори очите си и се опита да ги фокусира върху лицето на русокосия лорд, тъй като то плуваше пред нея. Сините му очи я гледаха тревожно. Чериса кимна вдървено с глава, опитвайки се да избегне неговия поглед.

— Но тогава… — объркан поклати глава Ардсли и хвана ръката й. — Господи, Чериса! Какво има? Трябвало е да знаеш, че той е женен. Защо иначе щеше да се свържеш с лорд Реймонд?

Чериса обясни неуверено цялата история, като се чувстваше странно скована, нямаща нищо общо със събитията, които описваше — като че ли разказваше история за някой друг. Най-после тя свърши, а Ардсли я гледа смаян още дълго време, но с разбиране и накрая наруши мълчанието с тихо проклятие.

— По дяволите, скъпа. Трябва да ти се извиня — въздъхна той, като се намръщи леко, а ръцете му играеха нервно по колана. — Не съм бил прав. Смятах, че ти някак си си научила за брака на Брет и нарочно си се омъжила за лорд Реймонд. Затова бях толкова възмутен от теб онази нощ. Мислех, че ти си искала само да притежаваш титла и когато Брет бе извън играта, ти просто си се пресегнала за следващата, която ти е била под ръка…

— Ардсли! — лицето на Чериса пребледня и тя се втренчи ужасена и невярваща в русокосия лорд. — Наистина ли си помислил, че аз бих направила…?

— Знам, момиче — прекъсна я бързо той, а очите му я молеха да му прости. — Колкото повече мислех за това, толкова по-малко вярвах, че може да е истина. Но тази вечер Брет се държа дяволски особено, а Елизабет едва каза довиждане, преди да започне отново да шепти „Аве Мария“ и…

— Защо се е оженил за нея, Джеймс? Толкова много ли я обича? — гласът на Чериса се беше изгубил и тя зададе шепнешком въпроса, който разкъса сърцето й на парчета. Тя сведе главата си, неспособна да срещне състрадателния поглед на лорд Ардсли.

Той се пресегна и привлече момичето към себе си, допирайки бузата си до нейната блестяща, кестенява коса, и започна бавно да й обяснява за необичайния брак на Брет, а думите му причиниха нова рана в сърцето на момичето. Чериса слушаше с нарастваща надежда и накрая отбеляза с неверие:

— И тя също не го обича, Джеймс? — повтори тихо тя. — Не мога да разбера… Брет винаги е бил харесван от жените…

— Да, този проклетник притежава тази магия, но тя не действа на Елизабет, скъпа. Тя е много набожна. Била нещо като монахиня, преди да се омъжи, мисля. Едва ли е подходящата жена за един независим, дързък, стар пират, като Линдси. Като че ли само ти, Чериса, обуздаваш доста добре неговия нрав, но…

— Не, Ардсли, моля те — поклати бързо глава тя и нови сълзи изпълниха очите й. — Не се шегувай с това, поне сега. Елизабет трябва да е разбрала някак си, че Брет е бил с мене в парка у лорд Милфорд, Джеймс. Даже и да не го обича, това трябва да е било едно разочарование за нея. Това ли е причината, поради която заминаха за Франция? Там ли ще живеят постоянно.

— Не. Брет каза, че отиват там само на гости.

Чериса кимна с глава, отдръпна се от ръцете на Ардсли и тръгна към вратата.

— Да предам ли нещо на Брет, когато се върне тук? — попита нежно русокосият лорд.

Чериса се спря за миг. Нейните чувства и мисли бяха твърде объркани, за да може да отговори. Щеше ли да може да се среща с Брет, въпреки брака му? Щеше ли да може да преодолее своята инстинктивна ревност и вина при разделянето даже на една малка част от Брет с друга жена? И какво ще стане с бебето, което тя смяташе, че носи в утробата си? О, Боже… какво ще стане? А Едуард…? Тя поклати безмълвно глава, като отложи взимането, на каквото и да е решение сега. — Ардсли хвана ръката й, когато стигнаха до вратата, и я целуна нежно, а тя се опита да се усмихне само заради него, за да премахне безпокойството, което засенчваше очите му. Тя се спря отново, преди да се качи в каретата, и погледна с копнеж към прозорците на детската стая. Не обичаше да си тръгва, без да е видяла детето — мили Боже, то й липсваше толкова много. Но за Джейми беше най-добре да живее тук, с двете прекрасни момчета на Ардсли, за да се научи да се облича и да се държи както подобава на един истински джентълмен. Може би утре, успокои тя сърцето си, ще го вземе за следобедна разходка. Можеха да отидат до парка Сен Джеймс и да хранят патиците. Момчето можеше да се порадва на ездата на пони. Тя се усмихна внезапно, докато се качваше в каретата, и махна с ръка на кочияша да тръгва. Нямаше значение какво от Брет притежаваше Елизабет. Тя не притежаваше неговия син. Но даже и тази усмивка повехна бавно, когато каретата започна да трополи по пътя. Днес Елизабет не притежаваше сина му, но какво щеше да стане догодина? Или по-следващата година? Сигурно с течение на времето, като съпруга на Брет, тя също ще стане майка на неговите синове. Чериса неочаквано се разрида с непреодолима мъка и гневно започна да удря с юмруци кадифената тапицерия. „Мразя я, мразя я!“ — шепнеше яростно тя. Сърцето й щеше да се пръсне от силата на чувствата й, а очите й се замъглиха от горещите сълзи. Тя беше такава глупачка, такова наивно селско момиче. Да повярва в любовта, да повярва в Божието милосърдие, в тази абсолютна доброта на света. Веднъж Брет да отвърне на любовта й, бе мислила тя, и войната щеше да бъде приключена с победа. Но беше сгрешила. Нищо в този налудничав, объркан свят не можеше да бъде дарено щедро от жестоката повелителка, наречена Съдба. Ако все още желаеше любовта на Брет, то тя би трябвало да се откаже от всичко друго. Едуард можеше и да умре след няколко години, но Елизабет беше млада. Фактът, че той очевидно чувстваше задължение и се съобразяваше с желанията на своята съпруга, независимо дали я обичаше или не, показваше ясно, че тя трябва да приеме нещата такива, каквито са. Сега тя не можеше дори да мечтае да бъде нещо повече от метреса на Брет, както и не можеше да претендира, Джейми да стане негов наследник. Никога вече нямаше да получи цялата му любов, както я получаваше през онези месеци в Уитроз. Да живее завинаги като пленница на празна, безсмислена любов, беше единственото, което й оставаше. Чериса се засмя тихо, когато каретата спря пред жилището й. Това бе един студен, лишен от веселост смях, роден от горчивината, която бе изпълнила душата й. Само три години ли бяха изминали, откакто наивното, провинциално момиче беше умолявало със светнали очи за тази любов, отричайки жестоката истина, за която Брет и Ардсли я бяха предупреждавали? Не беше ли тласнат и Брет в този капан, поради нейното неведение? В действителност, не беше ли обрекла тя мъжа, когото обичаше повече от живота си, на същата горчива мъка, в която тя се беше потопила, пренебрегвайки всички предупреждения, пренебрегвайки всякакво благоразумие, като вярваше, че любовта ще победи всичко.

— Лейди Реймонд — наведе се към нея кочияшът и отвори тясната врата на каретата. — Една жена иска да ви види.

Напълно овладяла се, Чериса пристъпи в ярката, октомврийска слънчева светлина и внезапно спря, като се втренчи слисано в чакащата я жена.

— Лельо Мери! — остана с отворена уста Чериса, а сините й очи станаха огромни от удивление. — О, лельо Мери! Как за…

Жената се усмихна и срамежливо хвана треперещата ръка на момичето.

— Бях сигурна, че ти бе тази, която видях да излиза от тук тази сутрин. Дойдох в Лондон, за да посетя Ани. Тя се омъжи за един свещеник и живее няколко къщи по-надолу. Бях излязла да се разходя и… Ох, дете! Господи, колко много ми липсваше! Чудех се какво ли е станало с теб, страхувах се за теб… а сега чух, че си се омъжила за граф. О, толкова се радвам за теб! Има толкова много неща, които искам да ти кажа.

Чериса слушаше сковано разказа на жената, потискайки желанието да отметне главата си назад и да вика, да вика и никога да не спре да вика… Всичко беше безполезно… всичко беше изгубено… три и половина години от живота й… Години, през които последва Брет в Антилските острови, съпругът й Джерард едва не я уби, за малко не я затвориха в Нюгейт за дългове и всичките й мечти, всичките й планове, всичко беше отишло на вятъра. Три и половина години преследване на неосъществимата мечта да се омъжи за лорд Линдси, когато само ако беше знаела, само ако някога беше подозирала… те можеха да бъдат женени много отдавна и да избегнат ужасната, необратима обърканост на сегашния им живот.

— Не можах да повярвам на очите си, когато те видях тази сутрин, дете. Облечена толкова хубаво и в собствена карета… И след това, когато слугата те нарече лейди Реймонд. Ами аз, никога… — поклати глава сияеща от удивление леля Мери. — И така, ти се омъжи за твоя млад лорд, когото срещна на пътя в Бейнуотър?

Чериса се помъчи да се усмихне, но сърцето й остана необичайно хладно, а мислите й — странно сковани.

— Не — отговори тихо тя и поклати леко главата си. — Не… за друг.

Леля Мери кимна с глава, а очите й все още светеха от щастливо доволство.

 

 

Чериса погледна втренчено надолу към стиснатите си ръце, като едва се въздържаше да не се изсмее на иронията на съдбата.

— И ти си сигурна, че аз съм благородничка? И моето истинско име е Чериса Лейкланд?

— О, да! Аз все още притежавам документите на майка ти и сватбената й халка, които доказват това. Ние… Чичо ти Уат и аз… искахме да ти го кажем на шестнадесетия ти рожден ден, но разбира се…

Чериса се усмихна механично в отговор на изразителния жест на леля си. Разбира се. Тя беше заминала с Брет, преди този ден да беше настъпил. Интересно, че се чувстваше толкова спокойна, след като чу този разказ. Не трябваше ли тя, по всички правила на логиката, да има желание да реве и да беснее от яд?

— А чичо Уат? Никога ли не ти е казал…?

— Той почина преди близо две години, дете. Умря на другата пролет, след като ти замина, точно след като привършихме със сеитбата. Боже мой, но той беше обезумял, когато ти избяга. Търси те през целия ден, но не можа да намери никаква следа от теб. Разбира се, мисля, че всичко това е било за добро в края на краищата. Ани живее в Лондон от половин година и тя ме дари с моето първо внуче — едно сладко, хубаво, малко момиченце. Съпругът й е свещеник в…

Чериса се преструваше, че слуша и на устните й бе застинала една любезна усмивка, макар че мислите й бяха далеч в изминалите години. Чичо Уат не беше казал на жената, която я беше отгледала и която тя мислеше за своя истинска леля, за побоя, който й беше нанесъл… Вместо това се беше преструвал, че въобще не я беше намерил. Колко далече беше представата на леля й от истината за нейното заминаване. Бягството й от Бейнуотър далеч не беше весело приключение, за което можеше да й се завиди. Но сега? Имаше ли някакъв смисъл да разкрие истината на жената?

— Разбира се, моят Уат още ми липсва, Чериса. Той беше добър човек. О, и той си имаше своите недостатъци. Особено когато беше ядосан, но предполагам, че с всички мъже е така. Да, той беше добър съпруг.

Чериса отвори уста, но след това бързо я затвори. Не беше виновен нито чичо Уат, нито леля Мери за това, че животът й се нареди по този начин. Не беше виновна и тя, нито пък Брет или Едуард, нито Елизабет или който и да е. Съдбата ги беше използвала като кукли в този странен малък фарс. Жестока, зла, объркана съдба, в която тя вярваше така много. Съдбата я беше излъгала.

— Благодаря ти, че ми се обади, лельо Мери.

Ще отида да видя Ани другата седмица, ако имам време.

— А документите ти, дете? Предполагам, че ще ги искаш? Никога не съм мислила да ги взема със себе си. Господи! Кой можеше да предположи, че ще те видя отново в този огромен, претъпкан град? Но аз съм…

— Ще ги взема някой ден — каза Чериса, като отвори вежливо вратата и след това отвърна на любящата прегръдка на жената.

— Чериса? — лорд Ардсли беше застанал до вратата и наблюдаваше с любопитство закръглената, облечена по селски жена до нея.

— О… Ардсли — опита се да се усмихне Чериса и се дръпна назад, за да му даде възможност да влезе. — Това е моята леля Мери — от Бейнуотър. Чувал си ме да говоря за нея.

Очите на русокосия лорд се разшириха от изненада, преди да възвърне самообладанието си и да направи галантен поклон.

— За мене е удоволствие — промълви той, спря се за миг и сви веждите си. — А чичо ти, Чериса? Той също ли е тук? Бих се радвал да срещна…

— Той е умрял, Джеймс — прекъсна го бързо тя, клатейки предупредително глава. — Леля Мери ми каза, че ме е търсил, но не е могъл да ме намери. А след това, през следващата пролет, е починал.

Тя срещна учудения погледна лорда и двамата се изгледаха един дълъг, напрегнат миг. Чериса се успокои, когато той кимна с глава и сви рамене в знак на съгласие да поддържа тази измислица, щом тя желаеше това. Толкова много хора бяха наранени от тази игра. Тя щеше да надхитри съдбата и да остави леля Мери вън от…

— Това ли е съпругът ти, дете? — добрите очи на жената блестяха от учудване, гледайки красивото червендалесто лице на Ардсли, прекрасният му атлазен жакет и панталони.

— Не, лельо Мери. Това е един стар, скъп приятел — отговори тя, спомняйки си съвсем ясно реакцията на русокосия лорд, когато разбра за взаимната любов на Брет и Чериса. Не можеше да се каже, че той беше зарадван. Не, напротив, през онзи отдавна отминал пролетен ден в гората Личестър сините му очи бяха помръкнали от безпокойство, а думите му изразяваха съжаление — думи, които не можеха да се опровергаят. Беше ли предполагал всичко това? — чудеше се тя мълчаливо и разглеждаше познатите черти на лицето му с кос поглед. Беше ли се опасявал Ардсли, че всичко щеше да свърши по такъв печален начин за всички?

— Леля Мери току-що ми разказа моята истинска история, Джеймс. Родителите ми са благородници — макар че са се отказали от тях, заради брака им. Истинското ми име е Чериса Лейкланд.

Лицето на русокосия лорд пребледня, погледът му се прикова върху нейния и разкриваше явното му смущение.

— Боже мой… — промълви той накрая, клатейки бавно глава. — Тогава, през цялото това време…

Чериса тихо се засмя и целуна още веднъж за довиждане леля си, като продължи да я гледа мълчаливо, докато тя вървеше в гаснещата светлина на залязващото слънце.

— Чериса, какво по дяволите е…?

— Не, Джеймс, моля ти се, не сега — продума изморено момичето и се извърна, за да избегне напрегнатия му поглед. — Всичко това ми дойде твърде много. Искам да остана сама за малко.

— Но, скъпа, получих много важно известие и знам, че ти ще…

— Не! — шепотът на Чериса имаше силата на вик и русокосият лорд остана колебливо до вратата, а очите му гледаха разтревожено. — Моля ти се, върви си.

Той я погледна в очите с явно нежелание да изпълни молбата й.

— Тогава утре, принцесо? Много е важно и…

— Утре — съгласи се тя и понечи да затвори вратата зад него.

Утре, мислеше си с горчивина тя, ако настъпи някога за нея това утре. Кого го е грижа вече? Тя се обърна и отвори отново вратата, като извика след русокосия лорд, който вече беше стигнал до каретата и посягаше към вратата.

— Ардсли! Обещай ми нещо! — помоли го тя, а очите й бяха сериозни. — Ако се случи нещо с мен… или с Брет… ти ще имаш грижата за Джейми, нали?

Ардсли се намръщи и не отговори веднага, а лицето му все още излъчваше безпокойство.

— По дяволите, Чериса, що за въпрос е това? Какво може да ви се случи? Не обичам да слушам такива…

— Моля те, Джеймс, не ме питай. Не сега. Това е само… мисля, че като чух за чичо си… — излъга тя, а в очите й се четеше очакване.

Накрая той сви рамене, поклати глава, дръпна вратата на каретата, за да я отвори, и влезе вътре.

— Обещай ми! — настоя тя, когато вратата започна да се затваря.

— Добре, скъпа, обещавам ти — съгласи се той и се помъчи да се усмихне успокояващо, въпреки че душата му бе студена като лед. — Ще дойда утре сутринта. Опитай се да си починеш и да поспиш. Всичко ще се нареди, знам това.

Чериса кимна с глава и помаха с ръка за довиждане, докато каретата се отдалечи. След това се обърна, отиде до бюрото си, взе перо, мастило и няколко листа от чекмеджето. Беше длъжна да напише писмо на Брет, а разбира се, и на Ардсли, след като нямаше да бъде тук сутринта, за да разговаря с него. Едно за Едуард, едно за прислужничката, която беше много привързана към нея, едно за момичетата в магазина и, разбира се, едно, което трябва да бъде прочетено много по-късно, до нейния син. Може би тогава момчето ще може да чете такива неща и ще бъде достатъчно голямо, за да разбере защо майка му го е напуснала по този начин. Сега поне му дължеше обяснение.

Накрая, когато слънцето залезе и луната увисна нова и жълта на сапфирения хоризонт, Чериса свърши с писането и изморено се отпусна на стола, разтривайки схванатите си пръсти. След като отмине стъписването от постъпката й, мислеше тя, те щяха да я разберат. Тя не можеше да продължи повече, играта беше свършила. Да продължава да живее, означаваше само да продължи да вреди на всички. Може би, след като тя си отиде, Брет щеше да се научи да обича съпругата си, вместо да бъде разкъсван между двете. Може би щеше да осинови Джейми. Ако не като негов наследник, то поне като втори или трети син. Едуард едва ли щеше да се трогне много, освен ако не последва скандал след смъртта й. Той беше привързан към нея, но, вече беше преживял загубата на две съпруги и дъщеря. Сега щеше да преживее и тази. А другите, е… те също щяха да го преживеят. Може би Ардсли щеше да бъде най-съкрушен от всички, защото я беше видял последен, но и така да беше… какъв друг избор имаше тя? Да продължава да живее като съпруга на Едуард, да умира хиляди пъти на ден, мислейки за Брет, да мисли за това какъв можеше да бъде живота й? А и детето, което може би носеше? Доказателство пред света за нейното прелюбодеяние и срам? Не, може би това беше малодушно бягство, но тя не можеше да понася повече този начин на живот. Щеше да даде на съдбата финалния триумф, да гледа как тя унищожава себе си, за да избегне горчивата, непоносима ирония на всичко това.

Чериса взе пелерината и маншона си и отиде до входната врата, изричайки някакви безсмислени извинения на изненаданата прислужница. Защо не? — убеждаваше се тя, а устните й потръпнаха в тъжна усмивка, защо да не отиде да се разходи към реката? Можеше даже да тръгне по пътя, който минаваше покрай къщата на Ардсли и да надникне през прозореца на детската стая, за да види за последен път Джейми, който сигурно вече спеше. И после? Ако паднеше от моста във водите на Темза с тези тежки дрехи… нямаше да може да изплува. За Лондон това ще бъде само още един прискърбен нещастен случай.

 

 

— Какво да обещаеш? — намръщи се Брет и се наведе напред. „По дяволите! — изрече мълчаливо едно проклятие той. — Това проклето главоболие става все по-силно всеки път, когато аз…“

— Да се грижа за Джейми — отговори Ардсли и сви рамене, след като изпи коняка от чашата си. — Знам, Брет. Побиха ме тръпки, но дявол да го вземе… след шока, който тя изживя днес. Първо, мислеше, че си я изоставил заради Елизабет, после научи, твърде късно, че е от благороден произход. Не я обвинявам, че искаше да остане сама. Мислех, че ако й кажа за теб — за това, че Елизабет е мъртва и че ти се връщаш скоро в Англия — това щеше да бъде още един шок за момичето. В края на краищата, това едва ли решава нещо. Тя все още е омъжена за лорд Реймонд.

— Да, но нали ти е казала, че той е импотентен? Ако е така, то тогава бракът не е консумиран. Аз мога да издействам да го анулират — каза Брет и отпусна глава в ръцете си, за да разтрие слепоочията си и да премахне тъпата болка. Не се ли бе оплаквала и Елизабет от главоболие в деня, преди да…

— Това ще предизвика скандал. Съпругата ти почина само преди седмица, а ти пледираш за…

— Не ме интересува! — каза Брет. — Уморих се да живея този живот, за да доставям удоволствие на други хора. Това че Елизабет умря, е Божия благословия за нас двамата. Трябваше да я видиш на смъртния й одър, плачеща от радост, че отива при нейния Бог, увещаваща ме да се поуча от нея и да не позволя нищо да попречи на женитбата ми с жената, която обичам. И за Бога, аз съм…

— Сири, Брет! Аз не те критикувам, за Бога. Познавам те твърде добре, за да мисля, че ти ще вземеш под внимание моето мнение, дори и ако не одобрявам — което аз не правя! — побърза да успокои гнева на приятеля си Ардсли, като се намръщи и хвърли бърз, кос поглед към него. — Исках само да ти разкрия реалността, пред която ще се изправиш, Брет… ако все още утре си на крака. Ти не изглеждаш добре. Сигурен ли си, че си здрав?

Чернокосият лорд кимна бързо с глава, опитвайки се да прогони досадната болка от главата си, но не можеше да си позволи сега да легне и заспи. Имаше да свърши още нещо важно.

— И… Чериса. Тя те накара да обещаеш? — Той отново се намръщи на утвърдителното кимване на Ардсли и си наложи да се изправи. — Смятам да отида дотам, Джеймс. Когато Чериса иска обещания, то работата е сериозна. Тя не би искала това, ако не е била разтревожена…

— Седни! Приличаш на мъртвец. Знам, че си изгарял от желание да стигнеш до дома, но сега трябва да си легнеш и да се наспиш добре. Аз ще отида и ще видя какво има.

— Не, аз ще отида, Ардсли. Няма нужда ти…

— Аз също ще дойда — настоя русокосият лорд и последва приятеля си. — Като те гледам на какво приличаш, мисля, че може да паднеш от коня. Хей! Нямаш ли намерение да вземеш пелерината си?

— Не, дяволски ми е горещо — промърмори Брет и тръгна към конюшнята. — Студеният въздух ми действа добре.

Ардсли му хвърли още един тревожен поглед с надеждата, че ще може да го убеди да отиде и да си легне. По дяволите, той никога не беше виждал Брет в този вид, въпреки че бяха прекарали заедно много безсънни нощи преди. Освен това, сега не беше юли, а октомври и зимата беше така дяволски близо. Навън не беше приятно хладно, а направо — студено. Ако приятелят му имаше треска… Господи, не беше ли това, от което умря Елизабет във Франция? Треска?

— Линдси, за Бога, върни се вътре. Аз ще се погрижа за Чериса. Кълна се!

— Знам, Ардсли, но представи си, че тя не е вкъщи. Тогава какво ще правиш? Няма да имаш представа къде да я търсиш?

— Нито пък ти.

— Да, знам. Чериса и аз… ние имаме нещо като шесто чувство един към друг, колкото и налудничаво да звучи това. Аз бих имал много по-голям шанс да я намеря.

Ардсли въздъхна, проклинайки тихо в себе си, и се качи на коня. Нямаше полза да спори с Линдси, когато в гласа му се появяваха тези нотки. Той беше дяволски упорит в постигането на това, което искаше. Поне можеше да му помогне. Господи, той се надяваше, че Брет грешеше по отношение на Чериса. Тя не беше човек, който би направил от отчаяние някоя глупост… или поне той се надяваше да е така.

Но когато те пристигнаха, момичето не беше вкъщи. Въпреки плахата съпротива на прислужницата, Брет я изблъска с рамо и влезе във всекидневната, за да я потърси.

— Тя не е тук — съобщи накрая Ардсли, поглеждайки намръщен към бюрото. — Погледни тук, Брет! Оставила е писмо за теб — посочи той с пръст към сгънатия пергамент, — а също и за мен.

— Отвори го! — заповяда Брет и грабна адресираното до него писмо. — Тази работа никак не ми харесва.

Ардсли се двоумеше, усещайки нарастващото безпокойство.

— Може би не трябва да ги отваряме, Брет, фактически те не са ни предадени…

— О, върви по дяволите с твоите префинени скрупули, Джеймс. По-добре ли ще се чувстваш, ако закъснеем и я намерим мъртва?

Ардсли се намръщи отново и отвори писмото, а когато започна да го чете, лицето му пребледня. Ненадейно Брет хвърли своето на пода и изричайки едно гневно проклятие, сграбчи ръката на приятеля си и го повлече към вратата.

— Почакай една секунда, Линдси — възнегодува Ардсли, като издърпа ръката си. — За Бога, нека първо да помислим.

— Нямаме време за мислене — отряза го Брет и се обърна към момичето, което прислужваше. — Кога излезе господарката ти?

— Не много отдавна — заекна плахо то и се сви страхливо до стената. — Може би преди половин или един час. Каза, че отива да се поразходи към реката.

Брет изруга отново, поглеждайки намръщено към момичето, като че ли го обвиняваше. То се разтрепери под гневния му поглед, извърна главата си и започна да хленчи изплашено.

— Ако се прибере, задръж я тук! Разбра ли? Заключи я в стаята й, докато се върна! Вземи този пръстен — помъчи се да изтегли от пръста си той пръстена със смарагдовия камък, който Чериса му беше подарила много отдавна. — Тя ще разбере от кого е. Кажи й, че ще се върна.

Момичето кимна уплашено с глава, а той излезе и хвана поводите на завързания пред вратата кон. Ардсли се завтече след него и едва смогна да излезе навреме на улицата, за да види чернокосия лорд, който вече се беше качил на седлото.

— Къде да отидем сега? — извика тревожно той и дръпна поводите на коня си, за да последва Брет.

— Може би у вас. Не знам — отговори намръщено той и пришпори коня си. — Просто продължавай да оглеждаш наоколо.

Но тъмните, студени, октомврийски улици бяха безлюдни по това време на нощта и двамата мъже яздеха към къщата на Ардсли с нарастваща тревога. Икономът им съобщи, че никой не е идвал през цялата вечер, но Брет забърза към детската стая със слаба надежда в душата. Той се спря само за миг, за да погледне спящия си син, чудейки се дали да го събуди или не. Ако Чериса чуеше, че момчето я вика, тя сигурно щеше да отговори, където и да се бе скрила. От друга страна, ако той я намери твърде късно… или въобще не я открие… По-добре е момчето да остане тук. Зад него се чуха тихи стъпки и той се обърна, кимна с глава на гувернантката, която се появи до вратата, а после излезе тихо в коридора и затвори вратата.

— Какво има, лорд Линдси? Момчето не спи ли? — попита тихо жената.

— Да, той е добре. Тревожа се за неговата майка — отговори шепнешком Брет, а мислите му се движеха бързо напред в безумно търсене на момичето.

Къде ли може да е отишла? Някъде, където може да се отиде пеша — това естествено ограничаваше нейния избор. Към реката? Но дали беше казала истината на момичето или нарочно беше дала погрешна посока, за да заблуди търсенето?

И беше ли мислила, че тя можеше да бъде търсена? Или наистина мислеше да се…?

— Странно, милорд, но ми се струва, че чух шум вън, в градината преди малко. Ето защо, когато чух, че някой идва тук, аз…

— Какво казвате? — цялото внимание на Брет се насочи към гувернантката и той я погледна втренчено. — Преди колко време?

Смутената жена се изчерви от неговия поглед.

— Само преди двадесет или тридесет минути — заекна тя, учудена от възбудата му. — Мислите ли, че трябваше да кажа на пазачите? Всъщност не бях сигурна дали това беше нещо друго, освен вятъра, така че аз…

Брет се обърна и тръгна, оставяйки учудената жена да стои в тъмния коридор, загледана след него. Половин час… ако това е била Чериса, тя сигурно е имала достатъчно време, за да стигне до реката? Темза минава през целия град. Ако тя е искала да се удави, както намекваше в писмата, щеше ли да потърси лодка, или щеше да скочи от моста или просто щеше да нагази навътре в реката, докато тежките й дрехи я принудят да потъне? Той забърза към гостната, където бе останал Ардсли, като се опитваше да не обръща внимание на болезненото стягане на сърцето си, което удвояваше пулсиращата болка в главата му. Дявол да го вземе! Не беше боледувал от години…

— Мисля, че е била тук преди около половин час, а може и по-скоро. Вероятно сме се разминали.

Ардсли пристъпи към него и повдигна фенера към лицето му. Брет изрече едно проклятие и инстинктивно вдигна ръка, за да се предпази от светлината, която предизвика нова вълна от остра болка в главата му. И най-малкото движение го изваждаше от равновесие и той залитна тромаво към близкия стол.

— Господи, Линдси, какво става с теб? — очите на Ардсли изразяваха загриженост, когато се вгледа в приятеля си. — Ти си болен и не ми казвай, че не е така. За Бога, лягай в леглото, преди…

— Не мога, знаем го и двамата. Сега млъквай и ми помогни! Тръгвай към пристанището при Уайтхол. То е единственото, което дава лодки под наем през това време на годината. Не мисля, че тя ще отиде там, тъй като има много хора, но… — сви рамене Брет и се насили да тръгне към вратата, без да обръща внимание на натежалите си като олово крайници и на болките в цялото си тяло.

— Аз ще тръгна нагоре, но реката към моста до кръчмата „Трипенс“. С конете може би ще имаме шанс да я настигнем.

— Ако не я открия на пристанището, ще се срещнем…

— Не, върни се тук. Може да е променила решението си и вероятно ще дойде тук да види теб или Джейми.

Русокосият лорд кимна с глава, пое поводите на коня си от мълчаливия слуга и препусна бързо, без да смее да погледне Линдси в очите. Той не вярваше, че ще намерят момичето, преди да беше станало твърде късно. Чериса беше прекалено упорита и много решителна, когато си науми нещо. А тя бе достатъчно умна, за да заблуди всеки, който би искал да попречи на плановете й. Беше го доказвала достатъчно често в миналото. Но, по дяволите, какво друго можеха да направят? Да стоят в гостната с чаша коняк в ръка и да обсъждат положението? Не, най-малко Брет беше човекът, който ще се държи така. Действие… дори и безсмисленото действие… беше по-добро, отколкото да стоиш и да чакаш ценните новини.

 

 

Брет направляваше покрития с пяна кон нагоре по пътя покрай реката, а очите му внимателно оглеждаха сенките, търсейки някаква следа, дори и отпечатък на обувка, върху калния бряг, някаква дреха, въобще нещо, което да насочи вниманието му. Той потрепери под напора на стария познат есенен вятър, усещайки челото си покрито със студена пот от треската. Какво можеше да очаква даже ако я намери? След това, което се беше случило между тях у лорд Милфорд… тя сигурно не бе разбрала колко много съжаляваше той за несправедливия гняв, породен от ревността му, за срама му от спомена затова как я беше ударил. Фактът, че неговата жестокост се беше изчерпала и нейното място бе заела нежността, можеше да не е достатъчно да я убеди, че той продължава да я обича. Можеше ли да я напусне сега? Да се опита да избегне желанието да й помогне? Трябваше ли да рискува и да извика името й? Нямаше ли неговият глас само да увеличи отчаянието й и да я тласне към някоя безразсъдна постъпка?

Той дръпна поводите на коня, заставяйки го да спре в сянката на огромния дъб. Но какво беше това там, на моста — само сянка или наистина бе силует на човек? Не можеше да види добре, тъй като точно в този момент, един облак забули луната… Той почака малко и… Да! Сребърното петно на луната направи сега по-светъл тъмния мост. Това беше Чериса! Даже от това разстояние и в бледата светлина той можеше да я види — не толкова с очите си, колкото с трепета в сърцето си. Брет събра поводите в ръка и тихо се плъзна от седлото, стискайки зъбите си, за да сдържи един стон, породен от силното страдание, което всяко движение му причиняваше. Мъчейки се да диша спокойно, той хлабаво завърза коня за един нисък клон и тръгна по пътеката, която водеше към моста. Движеше се предпазливо, отстоявайки на инстинктивното си желание да изтича към нея, но и страхувайки се, че момичето ще избяга, ако го забележи. Вече беше стъпил на моста, когато тя изглежда чу скърцането на дървото под неговите обути в ботуши крака. Тогава, без да каже дума, тя извърна главата си, погледна към него и за един кратък миг очите й уловиха неговите. Брет замръзна на мястото си, молейки се тя да остане неподвижна, като едва сега забеляза, че Чериса стоеше от външната страна на дървения парапет, и се навеждаше към тъмната, леко накъдрена вода, която ромолеше тридесет стъпки по-долу.

— Чериса? Моля те, скъпа, това съм аз, Брет — извика тихо той, придвижвайки се внимателно към нея, а ударите на сърцето му отекваха в ушите му. Той спря и застана на мястото си, когато видя, че тя се навежда още по-ниско в празното пространство, като се молеше тя да не е обезумяла дотолкова, че да не изчака да чуе обяснението му. — Чериса, искам… — гласът му замлъкна, когато тя се обърна и го погледна отново, а очите й бяха безкрайно нежни.

„Благодаря на Бога! — пееше сърцето му. Всичко е наред! Стигнах навреме. Тя все още ме обича. Благодаря на Бога!“

Той се усмихна нетърпеливо и си пое дълбоко въздух, а напрегнатите мускули на тялото му се отпуснаха от облекчението, което изпита. В същия миг Чериса извърна погледа си от него и скочи в празното пространство. Кадифената й пелерина се развя зад нея, докато потъна в черната вода долу. С вик на изненада Брет се пресегна към нея, но бе твърде късно, за да може да я хване за дрехите и да я издърпа нагоре. Слисан, той стоеше там, невярващ на очите си — потъмнели от ужас и я гледаше как потъва в Темза. Накрая, като че ли шума от водата раздвижи скованите му крайници и той захвърли жакета си, освободи колана с шпагата и издърпа с все сила ботушите от краката си, а очите му все още бяха приковани към посребрената от лунна светлина река. Прехвърли се през перилата и пое дълбоко въздух, като се принуди да изчака, за да я зърне, отказвайки да си спомни, че нейният скок беше предумишлен, а не случаен.

Тя го беше видяла и той беше сигурен, че го беше познала. И тогава, когато очите й казваха, че го обича, бе избрала водата. Накрая той видя слабо въртеливо движение в реката, в дясно от себе си, но вече на десетина метра от мястото, където беше паднала тя. Следователно, течението бе силно тази вечер и по-бързо в средата на реката. Без да откъсва очи от точното място на падането, той се хвърли от моста, държейки ръцете си високо над главата, за да падне по далече, и накрая усети как ледената вода го преряза като с нож.

Водата бе тъмна като мастило и беше невъзможно да се види нещо в нея, въпреки че Брет се гмурна безрезултатно на няколко метра към дъното, преди да изплува на повърхността отново и да се огледа за някаква следа от момичето. След това направи няколко загребвания надолу по течението с надеждата, че бе скочил зад нея. Пое си дълбоко дъх и се гмурна отново, а сърцето му биеше безумно с нарастващ страх и ужас. Шансът да намери Чериса в тази мастилено тъмна вода почти не съществуваше, беше уверен в това. Но невъзможно или възможно, той трябваше да се опита. Отново трябваше да излезе на повърхността, тъй като дробовете му щяха да се пръснат. Повърхността беше тиха и спокойна, нямаше белег, от каквото и да е движение и той почувства как паниката му нараства.

Боже Господи! Да не би да я беше отминал? Беше ли вече надолу по течението на реката или пък все още бе близо до моста? Колко ли бързо натежалите от водата рокля от кадифе и пелерина щяха да я повлекат към дъното? Щяха ли те да я теглят до самото дъно или тя се намираше някъде по средата на дълбочината? Дългата й пелерина беше ли се заплела в някой паднал във водата клон или тя още се носеше по течението?

Безпомощен, борещ се със страха, който заплашваше да го завладее напълно, Брет отново си пое въздух и се гмурна. Ако не я намери и този път… то тя се намираше под водата вече четири или пет минути. След една или две минути щеше да се види дали ще я намери или не. Внезапно той усети, че нещо в тъмната вода докосна раменете му и извивайки се заплува обратно с удвоени сили, загребвайки мощно водата, за да преодолее течението, като в същото време се съпротивляваше отчаяно на желанието на измъченото си тяло да изплува на повърхността. Накрая пръстите му напипаха нещо меко… кадифе, помисли той и като го стисна здраво заплува към повърхността, дърпайки дрехата със себе си, въпреки че тежеше като олово. Той си пое дъх и отново потопи главата си, за да разбере дали това е Чериса.

Да! Тя беше! Силното течение бе оплело дългата й коса около пръстите му и той разкъса връзките на пелерината, за да освободи тялото й, и след като я издърпа нагоре, я удари по гърба, за да може да излезе водата от дробовете й и да поеме живителния въздух. Най-после я чу да си поема въздух и се протегна към крака си, за да разтрие схванатия си прасец. Водата в реката беше толкова студена, че се беше вкочанил. Вече усещаше как мускулите му се схващат и не може да ги движи. Нямаше да може да смъкне мократа й рокля, която ги теглеше надолу като котва. Стискайки я здраво за кръста, той извади камата с другата си ръка и се гмурна под водата, за да разреже роклята и фустите й, ритайки парцалите настрана, тъй като те се увиваха около краката му. Той не смееше да я пусне и да освободи и двете си ръце — страхувайки се, че после няма да може да я намери. Бог знаеше, че това да я намери беше невероятен късмет.

Най-после полата и фустите й бяха освободени. Чериса беше нагълтала достатъчно вода и той не смееше да остане по-дълго в реката. Пусна камата и плъзна ръката си под брадичката на момичето и като я хвана през рамо и я изтегли толкова високо над леко развълнуваната вода, колкото му бе възможно. След това се обърна и заплува по диагонал през бързото течение, като теглеше тялото на Чериса, която не оказваше никаква съпротива. За ориентир му служеше един самотен, висок бор, но вцепеняващата студенина на водата и тежестта на Чериса го принудиха да отмине целта си, още преди да беше преплувал и половината разстояние до брега. След това той прикова погледа си върху група грациозни върби и отчаяно заплува към тях, напрягайки мускулите си като се съпротивляваше на нарастващото желание просто да се отпусне, да се понесе по течението и да потъне в мирен сън върху успокоително течащата река.

Най-после той усети калното дъно под краката си и спря за миг, като гърдите му бяха все още под водата и погледна към лицето на Чериса. Даже на бледата лунна светлина се виждаше, че тя диша нормално и цвета се възвръщаше бавно на пепеляво бледото й лице. След миг момичето започна да се движи неспокойно и той побърза да я извади от реката, преди да се е съвзела напълно. Не си правеше илюзии относно своето физическо състояние. Тревогата през тази нощ и усилието да плува в ледените води на реката го бяха изчерпали напълно. Обикновено той чувстваше някаква резервна сила извън себе си, но тази нощ, по каквато и да е причина, тази резерва я нямаше — или може би той вече я беше изчерпал, без да разбере. Както и да е, ако Чериса дойдеше на себе си, докато бяха във водата, и започнеше да се бори, за да се освободи от ръцете му, той нямаше да може да я задържи. Може би, ако беше вече на сушата…

Брет затъна в дебелата, хлъзгава тиня, залитна и отчаяно се опита да запази равновесие. Движенията на Чериса станаха по-напористи и той буквално се хвърли напред, към покрития с трева бряг с едно последно, огромно усилие, което го караше да диша тежко, и падна на тревата с цял ръст, а схванатата му, вцепенена от студа и напрежението ръка се отпусна най-после върху тялото на момичето. Дълго време той съзнаваше само, че диша трудно и студени тръпки лазят по тялото му, а бученето на кръвта в ушите бе мъчително. След това бавно вдигна главата си и я постави върху сгънатата си ръка, а тялото му лежеше в мочурливата буйна трева. Той се обърна и видя лицето на Чериса обляно от лунната светлина.

— О, Брет — промълви тихо тя, а думите й едва отекнаха в ушите му, които бучаха странно. — Не можеш ли поне да ми позволиш да умра в мир?

Той само се втренчи безмълвно в нея, прекалено изтощен, за да почувства възмущение или изненада във въпроса й.

— Не — смотолеви накрая той, все още мъчейки се да си поеме дъх. — Искам да се оженя за теб.

Чериса отвори широко очите си и се разсмя. През всичките тези три и половина години, откакто го познаваше… тя беше мечтала само за това… или може би все още беше в Темза, потъваше и последните й съзнателни мисли пораждаха само горчивина в душата й…

— О, Брет, не сега. Не съм толкова глупава. Какво ще каже съпругата ти, Елизабет? Има ли представа, че предлагаш брак на друга жена?

— Елизабет е мъртва. Тя почина във Франция — от треска.

Чериса сведе поглед, чувствайки как бързо вълна от срам я заля, вследствие на неразумните слова, които каза. Студът и лекият допир на полюшващата се трева постепенно я убедиха, че всичко това беше реалност… някъде, някак си, Брет беше скочил в реката след нея и я беше извадил.

— Съжалявам, Брет, не исках да прозвучи толкова…

— Не се извинявай, Чериса, не е необходимо. Тя беше щастлива, че Бог бе решил да я избави от нашия злощастен брак и даже ни даде благословията си от смъртния си одър.

Думите на Брет продължаваха да се леят толкова тихо и така странно задавено и неясно, че Чериса се напрягаше, за да може да ги чуе. Тя остана замислена един миг, гледайки неговите мокри, черни къдрици, които ограждаха лицето му само на една стъпка от нейното.

— Ти си решил да се ожениш за мен, защото сигурно Ардсли ти е казал, че съм от благороден произход. Но аз не съм по-различна от това, което бях преди седмица, с изключение на това, че сега притежавам необходимото родословие, за да бъда подходяща партия за синята кръв на рода Линдси.

Брет поклати с несъгласие глава, засегнат повече от тона й, отколкото от значението на думите.

— Реших да се оженя за теб, щом Елизабет почина. Веднага след погребението отплавах за дома. Пет пари не давам за твоята история. Ардсли може да потвърди това. Той дойде при тебе днес следобед, за да ти каже кога пристигам и че те моля да се видим. Но ти не си му дала възможност да ти го каже.

Чериса потрепери, когато студеният порив на вятъра задуха откъм реката. Нещо нередно ставаше с нея? Тя все още се чувстваше повече мъртва, отколкото жива. Мозъкът й откликваше на думите на Брет, но сърцето й бе още сковано и ледено.

— А какво ще кажеш за Едуард, моя съпруг? Не си забравил…

— Ще уредя бракът ти да бъде анулиран — отговори уморено той, като главата му все още лежеше върху ръцете му, тъй като я чувстваше твърде тежка, за да я държи изправена. — Бракът не е консумиран, така че няма да е трудно…

— Не, Брет. Не мога да го злепоставя така — да направя публично достояние неговата импотентност. Няма да е честно. Той винаги е бил толкова внимателен към мене — една сълза се търколи по бузата й.

Тогава, сякаш някакъв бент се отприщи и тя отпусна глава в ръцете си, ридаейки безутешно. Целият ужас и болка, и страдание се изливаха свободно от душата й. Тя усети ръката на Брет около себе си и зарови глава в рамото му, чувайки силното биене на сърцето му до ухото си, а устните й бяха долепени до мократа му ленена риза.

— Шшт, успокой се, скъпа. Всичко ще се уреди някак си — шепнеше той и сведе главата си по-близо към нея.

Чериса поклати отрицателно глава, без да разбира дали иска неговите думи да се окажат верни или не. Това беше върхът на иронията. Сега Брет — закоравелият лорд, бе този, който вярваше, че силата на любовта побеждава всички пречки. Докато тя, която го учеше на тази философия, беше твърде измъчена, твърде оскърбена и наранена, за да подлага сърцето си на риск още веднъж.

— Тихо, скъпа, не плачи. Не е необходимо да правим нещо тази нощ — или даже утре. Всичко, за което те моля, е да помислиш за това. Ако решиш, ще ме имаш. Обещавам ти, че ще го уредя някак си.

Накрая Чериса успя да овладее разтърсващите я ридания и кимна в мълчаливо съгласие, не желаейки да повдигне главата си от прегръдката на сигурните ръце на Брет.

— Нека да се върнем сега у Ардсли. Няма смисъл и двамата да намерим смъртта си в това прогизнало място — промълви Брет и целуна мократа й коса.

Момичето отново кимна с глава и въздъхна, после се отдръпна, изправи се и тръгна към моста, който сега се намираше на няколкостотин метра нагоре по реката.

След малко тя се спря, за да изчака Брет, обърна се и видя, че той се изправя бавно на краката си, а движенията му бяха странно тромави за човек с неговата енергия и грация. Когато я настигна, той се опита да се усмихне и й предложи ръката си, за да й помогне да се изкачи по затревения склон на речната дига. Чериса трепереше силно от студения есенен вятър, докато вървяха 4 към мястото, където Брет бе завързал коня. Когато най-после стигнаха, Брет се наведе, вдигна кадифения си жакет, изтърси го от полепналите листа и й го подаде безмълвно, а тя благодарно кимна с глава. На лицето й се появи бледа усмивка, когато го облече. Вгледа се внимателно и загрижено в лицето на Брет, а сърцето й заби изплашено в гърдите. Даже и на тази слаба светлина тя можа да види тъмните кръгове под очите му, които бяха прекалено блестящи и трескави. Тя потръпна и изгони далече от съзнанието си тревожните мисли. Естествено бе гой да има уморен вид. Беше погребал съпругата си, беше плавал към дома, беше я търсил през нощта, а след това я беше извадил от ледените води на реката. Тя се извърна леко от мястото, където седеше — пред седлото — и за миг наведе челото си, докосвайки линията на челюстта му и доволна видя бързата усмивка в очите му, които я гледаха. После той подкара бавно коня към дома на Ардсли. Брет беше добре, уверяваше себе си тя. Чифт сухи дрехи, чаша коняк и хубава почивка, щяха да премахнат умората от измръзналото му тяло. Тя се усмихна и се облегна на гърдите му, като вярата и надеждата за бъдещето им отново се върнаха в душата й. С нарастващо доволство тя се притисна още по-силно към гърдите му, докато яздеха, радостна най-после, че неговата настойчивост я беше убедила да продължи да живее. Ръката й се отпусна нехайно надолу към парцаливия й корсаж и тя отново замръзна, сещайки се за… Боже мой помисли за бебето, бебето на Брет, за което той още не знаеше. Как щеше да анулира брака си като неконсумиран, след като беше бременна? Как щеше да убеди някой, включително и Едуард, че един импотентен съпруг беше успял да дари съпругата си с дете?