Джесика Сен Клер
Чериса (16)

Глава 16

— Какъв прекрасен дом, Едуард! — усмихна се нежно Чериса на своя възрастен съпруг. — Колко мило, че твоите приятели ни поканиха.

— Ще се съберат много хора — отвърна графът, като се радваше, че може да достави удоволствие на съпругата си. — Повечето от лондонските благородници ще бъдат тук.

Чериса кимна с глава утвърдително, приглаждайки разсеяно атлазената си пола. Пристигнаха в Лондон едва вчера, а бяха женени само от две седмици, така че тя не бе имала възможност да посети все още лорд Ардсли, за да му обясни какво се беше случило на минералните бани и как се бе омъжила повторно. Сърцето й внезапно подскочи от обзелата я надежда. Ако, както се предполага, дойдат всички аристократи, може би и Ардсли ще бъде тук. Това би било една чудесна възможност да го представи на съпруга си и да научи някакви новини за Брет.

— Лорд и лейди Реймонд поклони се лакеят и ги придружи до парка, който вече беше пълен с богато облечени хора, и тя видя как техният домакин бърза към тях, за да започне обиколката по представянето им на останалите гости.

Започна се една въртележка от имена и лица, от разкошни атлазени рокли и великолепни дантели. Чериса поздравяваше любезно всяко ново лице, опитвайки се отчаяно да запомни коя лейди с кой лорд беше, кой беше лорд Брадфорд и кой беше лорд Бейнфорд, докато накрая всичко в главата й се обърка безнадеждно. Тя търсеше напрегнато с поглед лорд Ардсли, но от русокосия мъж нямаше и следа.

Когато се обърна, за да отговори на въпроса на тяхната любезна домакиня, тя почувства, че сърцето й подскочи и после натежа като олово. С гръб към нея стоеше един висок, широкоплещест, чернокос мъж. Това не можеше да бъде Брет, успокояваше се тя, докато ръката на Едуард я дърпаше неумолимо точно към него. „Моля ти се, Господи, не по този начин… без нито една дума за обяснение преди това.“

— Извинете — усмихнатата домакиня потупа леко тъмнокосия мъж по рамото и той се огледа наоколо. — Лорд Линдси, мога ли да ви представя лорд и лейди Реймонд.

Чериса почувства как пребледня и се олюля безпомощно, неспособна да издаде звук, безсилна да откъсне очите си от лицето на Брет. Той също стоеше мълчалив, като че ли ударен от гръм, взирайки се в пребледнялото момиче, а очите му бяха пълни с гняв.

Мълчанието продължаваше и домакинът и съпругата му си размениха бързи, обезпокоителни погледи, усещайки напрежението, което витаеше във въздуха.

— Лорд Линдси — промълви несигурно домакинята накрая — да не би нещо да не е наред?

Брет успя да откъсне очите си от пепелявото лице на Чериса и се втренчи сковано в съпруга й.

Поклати бавно глава, като че ли се опитваше да се освободи от замайване, причинено му от остра болка или от дълго боледуване. Накрая се поклони на лорд Реймонд и промърмори едно извинение за неучтивостта да се взира така в съпругата на джентълмена.

— Аз… аз познавах преди много години едно момиче, което прилича много на нея — заекна той, а побелелите му устни бяха стиснати строго и мускулите на челюстите му бяха напрегнати.

— Не е необходимо да се извинявате, лорд Линдси — усмихна се любезно Едуард, въпреки че очите му се движеха смутено от чернокосия лорд към съпругата му. — Тя е една красива жена и мъжете често я заглеждат.

Брет се поклони отново и каза нещо неясно в отговор на шегата на лорд Реймонд. Накрая Чериса чу гласа на съпруга си, идващ като че ли от много далече, който я питаше дали иска малко пунш. Но тя все още не можеше да му отговори, а само се взираше с нарастващ ужас в мургавото лице на Брет.

— Чериса, скъпа моя, питах те дали искаш пунш. Той е ей там, в онзи прекрасен фонтан, приспособен за тази цел — повтори любезно Едуард и дръпна нежно момичето за ръката.

Най-после Чериса откъсна погледа си от лицето на лорд Линдси.

— Да, Едуард — успя да прошепне тя с пресипнал глас, а устните й бяха твърде сковани, за да може да ги раздвижи. — С удоволствие ще изпия един.

— Тогава, приятна вечер, лорд Линдси. Надявам се, че ще се видим отново някой ден — каза съпругът й и се обърна, дърпайки Чериса със себе си.

Безпомощно, момичето хвърли един последен, умолителен поглед през рамото си към Брет. Но той вече се беше обърнал и любимите зелени очи срещнаха нейните само за миг преди да се отместят встрани. Но този кратък миг бе достатъчен за Чериса. Достатъчен, за да види шока и гнева, горчивината и дълбоката болка в тях. Тя потисна едно ридание, поемайки дълбоко въздух, като се бореше с напиращите й сълзи. Какво ли си беше помислил, като я видя омъжена за друг? Можеше ли сега някакво обяснение да заличи болката, която му беше причинила? Как може да се случи и той да бъде тук? Кога се беше завърнал? Щом Брет беше тук, сигурно и Ардсли бе някъде наблизо. Тя трябваше да намери русокосия лорд и да му обясни всичко. Може би с негова помощ тя щеше да успее да убеди накрая Брет да изслуша обяснението й. Тя знаеше, установи го по израза на очите му, че Брет няма да иска да чуе нито дума сега. Как можеше съдбата да й изиграе такъв жесток номер? Да нарани толкова жестоко мъжа, когото обичаше и когото искаше само да зарадва.

— Пуншът ти, дете — каза Едуард и й подаде чашата. — Да седнем ей там? Старите ми крака не ме държат вече.

Без да каже дума, Чериса тръгна с него, а мислите й бяха все още твърде объркани, за да може да води какъвто и да е разговор. Най-лошото от всичко, разбра с ужас тя, бе, че трябваше да се усмихва, да танцува и да бъбри през цялата вечер, като че ли нищо не се беше случило. Вечерта беше безкрайна.

Настъпващият мрак бе накарал гостите да влязат в къщата, когато най-после Чериса зърна лорд Ардсли, който бе застанал до градинския басейн. Тя хвърли бърз поглед към съпруга си, който стоеше на няколко метра от нея и разговаряше с друг, по-възрастен лорд, след това се извини на своята събеседничка и забърза към басейна.

Усещаше намръщения поглед на жената зад себе си, породен от нелюбезността, която беше показала, но тя малко се интересуваше от това. Нищо друго нямаше значение, освен Брет! Тя трябваше на всяка цена да говори с Ардсли!

Чериса го пресрещна точно когато той тръгваше към къщата и русокосият лорд се огледа изненадан, усещайки ръката й върху ръкава си. Чериса остана с отворена уста, когато видя очите му. Тяхната студенина и презрение я попариха като утринна слана. Тя отдръпна ръката си, а очите й отговориха с болезнена изненада на погледа му.

— Не е ли това лейди Реймонд? — усмихна се студено той и направи подигравателен поклон. — Извинете, бях тръгнал към къщата.

С тих вик Чериса хвана ръката му, когато той й обърна гръб, и го задържа упорито, докато го принуди да спре.

— Не, Ардсли, не постъпвай с мен по този начин! Омъжих се за Едуард, заради Брет! Той беше затънал в дългове, а аз го срещнах на минералните бани. Щеше да отиде в Нюгейт и аз му предложих парите, от които той се нуждаеше. Вече можем да се оженим — аз и Брет — някой ден. Едуард е на шестдесет и една години и е зле със сърцето…

— Пощади ме, Чериса — изръмжа Ардсли, а лицето му беше строго и неумолимо. — Това едва ли е постъпка, достойна за похвала — да чакаш стария козел да опъне петалата, за да изтичаш в кревата на любовника си. Имах по-добро мнение за теб.

Чериса го изгледа учудено за миг, чувствайки как смущението нахлува и пълзи нагоре към гърлото й. Наистина, звучеше ужасно жестоко грубият начин, по който Ардсли изрази с думи постъпката й, но тя не мислеше за това с такива отвратителни изрази.

— Едно нещо ме интересува, Чериса — или, извинете, лейди Реймонд — откъде намери пари, за да платиш дълговете на съпруга си?

Момичето преглътна с мъка и виновно сведе очи:

— Използвах парите на Брет, Джеймс. Аз трябваше… — пошепна тя. — Не! Не си отивай, Ардсли, моля те! Ти трябва да разбереш… — извика умолително тя.

— О, аз наистина разбирам и то много добре — разсмя се Ардсли с един студен, жесток и тъжен смях, който попари душата на момичето.

— Видяла си едно подходящо нещо и си го сграбчила. Пожелавам щастие на теб и на твоя възстар младоженец, милейди — издърпа ръката си той и се отправи бързо напред, без да се обръща.

Чериса го гледаше как се отдалечава, чувствайки цялата безнадеждност на положението, в което се намираше. Нямаше ли никой даже да я изслуша? Да й даде възможност да обясни постъпката си? „О, Боже — помисли си тя ужасена, ако Ардсли ме мрази толкова много, какво ли трябва да изпитва Брет? Аз разчитах на Ардсли да оправи нещата.“

— А, ето те, скъпа — отекна в ушите й гласът на Едуард и той взе отпуснатата й ръка в своята.

— Хайде да влезем вътре. Започват танците.

Чериса беше учудена да види колко добре „външната й черупка“ успя да се усмихва, да бъбри и даже да танцува, докато сърцето й бе натежало като олово, а душата й бе мъртва, както никога досега. Тя видя още няколко пъти Ардсли. Видя веднъж и Брет, който бе с една непозната, семпло облечена жена, която не си спомняше да е срещала по-рано. Едуард бе голяма опора за Чериса тази вечер. Той неуморимо подкрепяше ръката й, а очите му изразяваха безпокойство и съчувствие, когато срещнеха нейните. Тя му беше признателна и за това, че нито веднъж не я попита за странното й държание преди малко. С напредването на нощта Чериса започна да диша по-леко. Можеха да си тръгнат скоро, без да обидят домакините. Може би по-късно, в тихото уединение на спалнята си, тя ще може да измисли начин, за да оправи тази бъркотия.

Тя въздъхна тежко и се премести на стола с изправена облегалка и тогава… замръзна. Почти до нея — на разстояние, от което можеше да го пипне — на дансинга стоеше Брет. Той държеше русата Алисиа в ръцете си, а мургавата му глава бе наведена към ухото й и устните му бяха извити в слаба усмивка от това, което тя казваше. Сърцето на Чериса се сви от болка и тя почувства гърлото й да се стяга от отвратителен страх. Алисиа… тази надута, руса красавица. Не беше тайна за никого, че тя искаше да надене брачния хомот на врата на Бретигейн Линдси. Сега, след като Брет вярваше, че Чериса му бе изменила, щеше ли да се ожени за тази жена? Тя се изправи бързо. Челото й беше студено и влажно, а краката й едва я държаха.

— Не се чувствам добре, Едуард. Ще отида до будоара за жените — задави се тя.

Лорд Реймонд погледна нагоре, а в очите му се четеше безпокойство.

— Да изпратя ли някой да те придружи, дете? Аз наистина не…

— Не — увери го бързо тя и се отправи към коридора. — Моля те, сама ще се оправя.

Брет танцуваше с Алисиа, като се радваше на явния й интерес към него. Той приемаше предложенията й, пошушнати на ухото му като успокоително средство срещу горчивата болка, което му беше причинило вероломството на Чериса. Но след малко, като се усмихна и се поклони, той се освободи от нея, наблюдавайки как тя извика една от своите приятелки и двете забързаха, смеейки се, към будоара за жените. После се върна към ъгъла, където съпругата му седеше и приказваше тихо с няколко по-възрастни дами. Той й предложи чаша вино, която взе от сребърния поднос, който един лакей до него държеше, и чу как тя му благодари, седяща на самия край на стола си. Като почувства погледа му, Елизабет погледна нагоре, улови очите му и бързо извърна погледа си, а устните й потрепнаха нервно.

Брет продължи да я гледа втренчено, тъй като беше изпил твърде много коняк тази вечер, за да го е грижа за нейното неудобство. „Дявол да я вземе тази срамежлива, малка, църковна мишка, мислеше той с насмешка, винаги ме гледа с очи на подплашено животно“.

— Излизам навън — протегна се лениво той, все още наблюдавайки лицето й.

Тя се усмихна бързо, а в сивите й очи се четеше явно облекчение. Подчинявайки се на някакъв жесток подтик, той се наклони напред, плъзна ръката си зад тила й и я притегли към себе си, като притисна устните си към нейните. Лицето на Елизабет пребледня моментално, а ръцете й, които бяха отпуснати в скута й, започнаха да треперят.

Най-после я пусна, очите му бяха потъмнели от мъка, а устните му бяха здраво стиснати. Той се обърна бързо и навлезе в тъмнината на парка, като мислеше колко много я мрази, но себе си мразеше дори повече. Това като че ли беше единственото удоволствие, което получаваше от техния брак — удоволствието да измъчва момичето. Това беше отвратителен, грозен факт, но той все повече и повече губеше съпротивителни сили, за да може да устои на тази жестокост. Страхът й от него, отвращението й от него в леглото, постоянното й набожно мънкане и този дяволски кръст, който тя стискаше дори и сега, след като показа радостта си, че той се маха от нея, съобщавайки й, че излиза навън. Брет поклати глава с отвращение и тръгна към обещаващата ведрина на потъналия в мрак парк. А тази вечер… допълнителният шок да види Чериса представена като лейди Реймонд. Всички жени бяха уличници. Беше глупак, че някога бе мислил другояче.

 

 

Чериса седеше мълчаливо в тъмния ъгъл в будоара за жени, отпусната върху покритата с възглавници кушетка, докато жени влизаха и излизаха. През целия си живот тя не можеше да си спомни да е изпитвала някога толкова безгранично отчаяние. Когато Брет искаше да отплава без нея за Антилските острови, когато се опитваше да я качи на борда на „Мери Роуз“ и да я изпрати обратно в Англия, когато беше мислила, че той е мъртъв… половин дузина пъти тя бе мислила, че положението е безнадеждно, но сега… Сълзи напираха в очите й и тя примигна, за да ги спре, като се помъчи да си поеме дълбоко въздух и оправи роклята си, приготвяйки се да тръгне. Нямаше полза да стои тук и да размишлява.

Тя се изправи колебливо и се дръпна в сянката на помещението, когато две жени, бърборейки влязоха в стаята. Алисиа! — позна я тя и се вцепени, а кръвта започна да пулсира в ушите й. Брет беше танцувал с нея през цялата вечер. Щеше ли той да предложи на русокосата жена да се ожени за нея? Чувствайки, че й се гади, тя притаи дъх и наостри уши, за да чуе разговора между двете жени.

— Мисля, че тя е много хубавичка — защитаваше някаква непозната жена приятелката на Алисиа. — Може би не му подхожда много, но въпреки това…

— „Хубавичка“? — подигравателно се засмя Алисиа. — Аз ще ти кажа нещо! Знаеш ли, че когато той не е наблизо, всички я наричат „църковната мишка“. И не е за чудене… винаги се облича в това грозно сиво. Ще се обзаложа с теб за хиляда лири, че ще го имам в леглото си след седмица. Срамежливото мънкане и малката молитвена броеница няма да задържат интереса му още дълго време. Като имам предвид как той гледа жените.

— И как те го гледат — усмихна се самодоволно другата. — Сигурна съм, че ти щеше да си плюеш на петите, когато лорд Милфорд ти представи лейди Линдси.

Чериса не можа да чуе отговора на Алисиа, тъй като главата й щеше да се пръсне и отвори уста, чувствайки, че се задушава. Лейди Линдси! О, Боже! Тя едва не припадна, облягайки се безпомощно на стената, а светът се завъртя пред очите й. Тя не беше чула правилно! Брет не можеше да се ожени за някоя друга… преди даже да беше узнал за Едуард.

— Тя се е омъжила за лорд Линдси, защото баща й бил достатъчно глупав да се остави безсмислено да го убият. От всички мъже, които познавам, кой друг, освен Бретигейн Линдси щеше да се чувства задължен да се съгласи на такава абсурдна молба? — озъби се Алисиа.

— Добре, скъпа, не желая да се караме за това, но трябва да се съгласиш с едно нещо. За мъж, заставен да се ожени насила, ми се струва, че той се държи твърде внимателно с момичето. Той винаги се върти около нея, носи й питиета, ами, кълна се, че го видях да я целува точно преди да…

— Ако не искаш да спорим, хайде да не говорим повече за това — заяви злъчно Алисиа. — Предложих ти да се обзаложим. Или приеми облога или не го приемай.

— Добре. Приемам го — усмихна се приятелката й — макар че само един Господ знае как всяка от нас ще представи доказателството на един такъв облог.

— О, ще имаш твоето доказателство — засмя се Алисиа, тъй като настроението й се беше подобрило. — Брет никога не е бил срамежлив в удоволствията си. Ще го хвана под ръка в Уайтхол и ще го накарам сам да ти каже.

— Като спомена Уайтхол, Алисиа, чула ли си за последния подвиг на лорд Грейвър?

— Не. Разкажи ми.

— Добре. Заклех се да пазя тайната, но на теб ще ти кажа. Аз чух…

Чериса се помъчи да диша равномерно, макар че гърлото й се беше свило. Тя чакаше Алисиа и нейната приятелка да напуснат будоара. Брет… оженен? Мозъкът й отказваше да схване думата, въпреки че всичко беше толкова просто. Женен!? Докато е бил във Франция? Защо? И защо тогава беше побеснял, когато му я представиха като лейди Реймонд? Ако се беше влюбил толкова безумно в друга жена, че чак да се ожени за нея, защо тогава се интересуваше дали тя беше омъжена или не? И какво искаше да каже Алисиа с това, че жената бе станала съпруга на Брет, защото баща й е бил убит? О, Боже, каква нощ… толкова много въпроси без отговори. Дори и Ардсли, единственият, който можеше да обясни ситуацията и който можеше да я свърже с Брет, така че двамата да могат да си изяснят нещата, даже и той беше студен и очевидно твърде ядосан, за да й помогне.

Тя се опита да се помръдне, но усети виене на свят и премаляване в стомаха. Спря до вратата и погледна надолу по коридора към ярко осветената бална зала, оживена от смях, блестящи цветове и множество непознати… не още. Просто не можеше да понесе толкова много радост и пъстрота точно сега. С инстинкта на смъртно ранено животно тя се отправи към тихото прикритие на тъмния и вече пуст парк. Ако само можеше да постои малко на спокойствие под анонимните сенки на дърветата и да събере мислите си… Несигурно, почти слепешком тя тръгна към вратата, без дори да осъзнава, че кадифените й обувки стъпваха на мократа трева. Тя вървеше, без да спира, докато светлините на имението не избледняха зад нея и чак тогава спря изправена, самотна, обляна от меката, сребърна светлина на непълната луна.

Хладният септемврийски въздух наистина я освежи и тя пое дълбоко дъх, очаквайки да премине замайването й и гаденето в стомаха. Брет не можеше да си отиде напълно от живота й. Някак си тя щеше да го накара да изслуша нейната история. Някак си тя щеше да разсее болката в зелените му очи. Да му обясни за Едуард и да се надява, че той също ще й даде обяснение за своя брак. Тя погледна назад през рамото си, съзнавайки, че трябва да се върне на приема, но все още не бе в състояние да го направи. „Мразя ви всичките! — внезапно си помисли тя, като се изненада от тази си мисъл. Но аз наистина ги мразя! — помисли си безжалостно тя. Ако не беше желанието ми да се омъжа за Бретигейн, лорд Линдси, пет пари не бих дала за компанията ви или за титлите ви!“ Тя рязко извърна поглед от блестящото имение и навлезе по-навътре в тъмния, притихнал парк. Там, на края на алеята с дъбовете, се намираше малък, боядисан в бяло градински павилион. Тя възнамеряваше да влезе и да седне там за няколко минути, за да възвърне самообладанието си, преди да се върне към задължителната веселба на тълпата и при любезната загриженост на своя съпруг. Никой нямаше да почувства липсата й.

Като влезе в летния павилион, Чериса се облегна на една от тънките колони, наслаждавайки се на абсолютната тишина и целебното спокойствие на мястото. Но след миг тя чу шум от приближаващи се стъпки по посипаната с чакъл алея и повдигна главата си с досада. Вероятно е Едуард, помисли си тя с лека усмивка. Бедничкият, мил, внимателен, глупав Едуард — загрижен за моето благополучие, учуден от моето отсъствие. Тя пристъпи към вратата, като си наложи една престорена усмивка, за да го успокои, но в същия миг замръзна на мястото си, чувайки познатия плътен глас, който изказваше извиненията си, че бе нарушил спокойствието на дамата и обещавайки да си тръгне веднага. Чериса пристъпи напред в слабата лунна светлина и протегна ръцете си към него.

— Брет! — извика тя, а сърцето й биеше силно в тишината на малкия павилион. — Чакай!

Той се обърна бавно и слабата светлина освети суровите черти на лицето му.

— Лейди Реймонд — каза провлачено той. — Какво удоволствие!

Имаше някаква ужасна студенина в гласа му, която накара душата й да замръзне, но не искаше да избяга от него. Вместо това тя продължаваше подканващо да протяга ръцете си, умолявайки го мълчаливо да й обърне внимание. Сърцето й подскочи с надежда, тъй като го видя да се усмихва и да се обръща към нея.

— О, Брет, скъпи мой, любов моя — шепнеше отчаяно тя, а сълзи на облекчение изпълниха очите й. — Не ме намразвай, Брет, няма да мога да го понеса. Ти беше в изгнание и аз не можех да поискам съвета ти, но изглеждаше такава прекрасна възможност за нашето бъдеще. Омъжих се за Едуард, заради теб, за да можем честно и законно да бъдем заедно някой… — Ненадейно тя изохка, тъй като Брет бе стиснал болезнено китката й.

— Брет, причиняваш ми болка — протестира тихо тя, опитвайки се да си измъкне ръката.

— Така ли, скъпа Чериса? — гласът му беше тих, но ужасно чужд и момичето потрепери от страх, като започна да се бори, за да се освободи от хватката му. — Възнамерявам да те нараня още по-силно, преди да ти позволя да се върнеш при твоя изкуфял граф.

— Не, Брет — извика тя, задавяйки се в сълзи.

— Ти не разбираш нищо. Трябва да ме изслушаш. Ами ти също си женен, чух това…

— Целият съм в слух, скъпа — каза той и наведе главата си над нейната, като я целуна грубо.

Чериса изстена и с всичка сила се дръпна назад.

— Моля ти се Брет, не прави това. Какво ще стане, ако някой…

— Ще му кажа, че събирам дълга, който лейди Реймонд ми дължи — отговори подигравателно той, а очите му искряха зловещо в слабата светлина. — Тези три хиляди лири, с които ти купи съпруга си, бяха мои, нали?

Чериса замръзна от ужас, без да може да помръдне дори главата си в израз на отрицание. Брет пристъпи по-близо до нея. Тя извика уплашено и се извърна, като се опита да избяга навън и отново извика, когато ръката му хвана грубо китката й. Безпомощна, тя го риташе и забиваше ноктите си в него, заслепена от сълзи, останала без дъх. Брет неочаквано я пусна, изрече едно гневно проклятие, вдигна ръка и я удари през лицето. Препъвайки се, тя се опря о стената. След малко успя да се съвземе и опита да се размърда, но той отново се отзова до нея, а ръката му се пресегна към корсажа на атлазената й рокля, за да открие гърдите й, а с другата ръка вдигна над кръста й тежките, набрани поли на роклята й, докато тя стенеше и се извиваше в ръцете му. Безпомощна да го спре, тя почувства пръстите му върху гърдите си, устните му изгаряха гърлото й, а зъбите му хапеха безжалостно меката й кожа. След миг устните му бяха върху нейните, хапейки ги, докато тя усети соления вкус на кръвта, а тялото му се тресеше от ярост, следствие на завладелия го гняв и нарастващата страст. Чериса изстена, чувствайки тялото на Брет притиснато до нейното, и учудена усети, че желанието започна да пулсира в нейните слабини, когато той я дръпна долу на пода на градинския павилион. Въпреки насилието и жестокостта, тя не можеше да устои на неговото желание и страст. Душата й крещеше от срам, но тя повече не можеше да контролира стремежа на тялото си към своя близък, обичан любовник и тя усети как свитите й юмруци се разтвориха и започнаха да галят врата, гъстата черна коса и мускулестите му рамене под атлазения жакет. Той разкопча панталоните си и стенейки тихо постави устните си върху пълните й гърди, докосвайки нежно с език твърдите й зърна. В следващия миг той вече проникна в нея, хълбоците му се извиха към нейните и той навлезе дълбоко в нея. След това се отдръпна и отново навлезе в нейното посрещащо го тяло, движейки се жадно в нея и стенейки от удоволствие. Чериса притегли краката си нагоре, като се мъчеше да се освободи от неудобните си фусти, в които се бяха оплели, а ръцете й обгръщаха врата на Брет. Устните й, залепнали за неговите, опитваха сладкия вкус на коняка от върха на неговия език и тя повдигна гърба си, за да притисне по-силно гърдите си до неговите. Внезапно, тя извика високо, тъй като вълните на удоволствие я заляха, притискайки се по-близо до Брет, забравяйки за своя срам, забравяйки гнева си, наслаждавайки се напълно на удоволствието от този миг. Все още в ръцете й, тя усети, че тялото на Брет се стегна, стенанията му станаха по-силни и по-настойчиви и той зарови главата си в гърдите й. След това потръпна силно в прегръдката й, докато бедрата му все още се движеха конвулсивно, откликвайки на безмерния му екстаз. Дълго време той лежа притихнал, дишането му бе учестено, а тялото му тежеше върху нейното. Той повдигна главата си само веднъж, за да я целуне, а очите му бяха затворени, изтощен от изживяването на тези бурни емоции. Безмълвно се надигна, легна с цялата си дължина на пода и моментално заспа.

Постепенно Чериса се отърси от сънливото си състояние и бавно отвори очи, съсредоточавайки се с мъка в дървения купол на градинския павилион. Облиза устните си, които все още имаха вкус на кръв и си наложи да седне. Докосвайки с ръка лицето си, тя почувства болка на мястото, където Брет я беше ударил в яда си и усети, че лявото й око започва да се подува. Тя изстена от болка и отпусна глава в ръцете си, след което се опита да се изправи и да се облегне до стената. О, Боже, каква уличница беше в душата си… въпреки неговата жестокост, въпреки че бе женен за друга жена, тя беше разтворила краката си за него и то с желание, радостна, че може да му е от полза, при каквито и да е обстоятелства. Все още зашеметена, с натежало от болка и отвращение от самата себе си сърце, тя оправи, доколкото можа, роклята си, изтупвайки полепналите прахоляци от гърба си. Пое дълбоко дъх и почувства как горчиви сълзи започнаха да парят очите й, а след това се обърна още веднъж и погледна надолу към спящия лорд. Как можаха да направят такава ужасна бъркотия от живота си? Как можеше нежното блаженство на месеците прекарани в Уитроз да помръкнат толкова бързо…? Той оженен… тя омъжена… и все още завладени от непреодолим плам един към друг, равнодушни към болката, към гнева, към цялата тази срамна среща. Даже сега сърцето й биеше милостиво, признавайки привързаността си към този мъж. С трепереща ръка тя закопча панталоните му, след което застави ръката си да се дръпне оттам, тъй като изпитваше непреодолимо желание да го погали. Поне когато се събуди или ако някой го намери преди това, тя нямаше да има доказателства за това, че са били заедно. Тя знаеше, че бе една безсрамна уличница, и щеше да живее с тази горчива истина, но никой друг не трябваше да узнае за това.

Тя тръгна към имението. Смехът и високият говор вътре изглеждаха непоносимо фалшиви. Един час ли бе отсъствала или само няколко минути? Сигурно Едуард вече я търсеше. Тя спря, когато зърна отражението си в стъклото на прозореца и потрепери. Високо събраната й в прическа коса беше килната на една страна, а лицето й пламтеше от плесницата на Брет. Не можеше да влезе вътре в такъв вид… Ако гостите пропуснеха да видят изпълнените й с вина и сълзи очи, то те нямаше да пропуснат мръсотията и стръкчетата трева на гърба й, нито пък обърканата й коса. Тя тръгна бързо по извития път към каретата, като се обърна да каже само на кочияша да потърси съпруга й.

— Кажете на милорда, че все още не се чувствам добре — каза тя. — Помолете го да каже довиждане на домакините от мое име и да ме извини пред тях за моята неучтивост.

Минута по-късно лорд Реймонд се качи в каретата, а лицето му изразяваше безпокойство.

— Не си ли добре, Чериса? Какво има?

— Страхувам се, че пих твърде много вино — отвърна тя и се опита да се усмихне извинително, като започна да изважда фибите от косата си.

Едуард се усмихна малко успокоен и стисна бащински ръката й:

— Няма нищо срамно в това — усмихна се той. — Вътре има много в подобно състояние, но са без достатъчно разум, за да си тръгнат, преди да са станали за смях.

Чериса отвърна механично на усмивката му и като се облегна на тапицираната облегалка, затвори очите си. „Само ако Едуард знаеше, унесе се тя в горчиви мисли, как самата аз станах за смях. Не са изминали още и десет минути откакто се търкалях в мръсотията като кучка с мъжа, който е избрал за съпруга друга жена вместо мен.“ Тя се раздвижи неспокойно на седалката, усещайки топла, лепкава влага между бедрата си. Сълзи изпълниха отново очите й и тя извърна лице, преструвайки се, че спи, когато съпругът й заговори отново.

 

 

Елизабет се колебаеше в тъмнината на парка и се чудеше къде да търси съпруга си. Беше изминал почти цял час, откакто той беше излязъл навън, и вече много от гостите си тръгваха. Тя беше претърсила парка. Оставаше само да провери и малкия градински павилион.

Тя влезе предпазливо, оглеждайки малкото пространство, за да види не е ли там лорд Линдси. Ах, — въздъхна тя, като го видя. Той беше тук. Спеше на пода с ръка, протегната небрежно над главата. От цялото му същество лъхаше доволство. Беше жалко, че трябваше да го събуди, но нямаше друг избор. Момичето застана на колене до него и срамежливо докосна ръката му. Може би беше изпил твърде много коняк… може би беше прекалено изморен, за да я желае тази вечер. Той се размърда леко и на лицето му се появи усмивка, след което остана неподвижен. Елизабет си наложи да го докосне още веднъж, като го разтърси нежно. Чернокосият лорд се размърда отново и промърмори нещо неразбрано, след това се протегна мързеливо и хвана ръката й като я постави на гърдите си.

— Точно сега не мога да го направя отново, Чериса. Така дяволски изморен се чувствам…

Елизабет издърпа ръката си. Очите й бяха широко отворени от шока и тя се взираше изненадана в него. Брет отвори очи и объркан се намръщи, като видя нейното лице над себе си.

Той се изправи и с търсещ поглед обиколи павилиона, преди очите му да се спрат върху пепелявосивото лице на жена му.

— О, Боже, Елизабет. Съжалявам. Един Господ знае…

— Не намесвай името Господне в отвратителното си прелюбодеяние — извика обвинително тя. — Ти никога не търсиш църквата, нито се молиш, така че махни завинаги името на Господа от устата си!

Брет изгледа момичето, поклати глава и се усмихна мрачно.

— Мисля, че в действителност моите ругатни те притесняват повече, отколкото моята изневяра, Елизабет.

Момичето се втренчи в него, удивено, че той призна с такава лекота проклетата си вина. Тялото й потрепери и пръстите й стиснаха кръста. Ненадейно тя се разрида и огромни сълзи закапаха от очите й, стичайки се по бузите й. Брет я притегли към себе си, а в очите му се четеше смущение и разкаяние.

— О, Елизабет, съжалявам. Знам какво означава за теб брачната клетва. Повярвай ми, не бях запланувал предварително това, което се случи — прошепна той. — Прости ми, моля ти се.

— Искам да се върнем във Франция — ридаеше тя, като се мъчеше да се освободи от прегръдката му. — Не искам да оставам повече тук. Ти ще продължаваш да живееш в грях и ще пратиш душата ми в ада заедно със своята.

Брет стисна зъби, за да сподави гнева, който се надигаше в него, и след това я пусна грубо. Тя не беше човек, който можеше да приеме съпружеската изневяра с равнодушие. Но, по дяволите… по дяволите! — ругаеше мълчаливо Брет. Той не искаше да напусне Англия отново, особено сега. Той трябваше да преодолее мъката и болката, които Чериса му беше причинила — и необходимостта да й върне удара, който му беше нанесла, като се беше омъжила за друг мъж. Исусе! Не бяха изминали и три месеца, откакто той беше заминал и тя… Но това наистина нямаше значение. Каквото и да беше направила, той още я обичаше. Обичаше я така, както не можеше да обича друга жена, пък била тя негова съпруга или не…

— Добре. Защото ако останем в Англия, аз ще се видя отново с нея — призна спокойно той, като се намръщи в тъмнината, спомняйки си колко жесток беше към Чериса в началото… Той щеше да я види отново, ако тя също искаше това… но щеше ли да го желае? Мили Боже, не беше ли я ударил? И как щеше да й каже за собствения си брак, след като реагира така ревниво към нейния?

— Тогава настоявам да заминем за Франция, милорд. Настоявам за това. Трябва да потърся напътствие, относно тази ситуация, от монахините в манастира Сен Джийн.

Брет се втренчи безпомощно в пепелявото й лице и видя една упоритост, която придаваше грозота на здраво стиснатите й тънки устни.

— Добре, Елизабет, но ще направим едно кратко посещение — най-много за две седмици. Аз не мога да замина веднага, тъй като имам да уреждам още много неща тук. Толкова дълго време бях далече от Англия.

— Тогава няма да лягаш отново с твоята Чериса — извести категорично момичето, а непоколебимостта й налагаше да бъде смела.

Брет се намръщи и като помагаше на съпругата си да се изправи, все още се взираше в нея.

— Няма да се виждам с нея, докато се върнем във Франция — каза неумолимо той. — Но когато се върнем, със или без твоята благословия, Елизабет, пак ще се срещна с нея. Докато тя ме желае, дотогава аз ще се виждам с нея.

Елизабет не отговори, а лицето й изглеждаше смъртно бледо на лунната светлина.

— Ще те чакам в каретата, лорд Линдси. Можеш да кажеш сбогом на домакините и от мен.

Брет кимна с глава и излезе от градинския павилион, чувствайки как гневът му се усилва. С брачна клетва или без такава, със съпруга или без съпруга, той ще притежава жената, която обича. Ако нейният възрастен съпруг им забрани, то той ще го призове на дуел и ще го убие. Ако Чериса се откажеше от него, той щеше да я заключи в Уитроз и да я държи там, докато отстъпи. Но той не се съмняваше в нейния отговор, особено след като видя как тя го прие тази нощ. Тя все още го обичаше или поне той се надяваше, че е така, въпреки че се бе омъжила за друг. Той се спря внезапно и с пълни гърди вдиша свежия нощен въздух, за да се успокои. Не, той нямаше да убие съпруга на Чериса, лорд Реймонд. Даже и заради нея, той не можеше така хладнокръвно да убие човек. Той не можеше да се отнесе несправедливо и към Елизабет също. Но някак си, с Божията помощ, той се закле мълчаливо под звездното небе, да намери начин да спечели отново Чериса. Каквото и да му костваше това, независимо кой — дори и самият крал — да иска да ги раздели.