Джесика Сен Клер
Чериса (15)

Глава 15

Чериса въздъхна блажено, наслаждавайки се на свежия, селски въздух, който навлизаше през отворения прозорец. Това лято Лондон беше все така горещ и задушен, както винаги, докато тя чакаше резултата от случая с Брет. Той бе вън от подозрение в предателство, както двамата с Ардсли бяха предположили, но кралят все още бе неумолим относно дуела му с лорд Мартин. Бунтът на Монмаут бе потушен, а херцогът изпратен на ешафода. Тя бе натъжена, че той свърши живота си по този начин, и знаеше, че където и да беше Брет, той също щеше да бъде тъжен.

Да дойде тук, в този курорт, бе чудесна идея и тя бе доволна от решението си. Щеше да е хубаво да срещне нови хора, да слуша различни разговори, да диша чист въздух и даже да доплува в някое от близките езера. Когато свърши с банята си, щеше да слезе долу, в трапезарията, за да вечеря, вместо да поръчва в стаята си. Ардсли бе настоявал тя да си вземе прислужница, така че не беше съвсем сама и можеше да се радва на запознанството с други гости от хана.

Чериса отхапа от плода и наклони леко главата си настрани, за да може да чува по-добре разговора, който се водеше на съседната маса. Мъжете, които седяха там, говореха за прочутия дуел на Брет с лорд Мартин и тя прикри усмивката си. От разказване и преразказване на историята, фактите отдавна бяха преиначени. Претендирайки, че са очевидци на случката — те обрисуваха лорд Линдси като един непобедим мъж, който правеше всичко, от премятане през глава до прескачане от клон на клон по дърветата, докато накрая се справи със своя зъл противник. Чериса никога не беше си представяла преди колко популярна беше личността на смелия, чернокос лорд сред обикновените хора в Англия. Всяко момиче, с което беше разговаряла в провинцията, беше изявило желание да бъде на кораба на Брет. Може би това беше истинската причина, поради която крал Джеймс все още отказваше да извика лорда обратно в Англия.

— Казвам ви, зетят на моя баджанак е капитанът, който е видял цялата работа — заяви мъжът от съседната маса на другарите си, които го гледаха с широко отворени очи. — Почти смъртно ранен, той нито за миг не се спрял и продължавал да напада.

Чериса се усмихна и погледна плодовете пред себе си. Раните на Брет бяха болезнени, без съмнение, и отслабваха неговите сили, но далеч не бяха смъртоносни. Последната му целувка бе достатъчно доказателство за това.

— Ау, продължавай, Джордж — викаха другите. — Ако той е бил такъв чудесен фехтовач — как е позволил да го наранят толкова лошо?

— Заради момичето — обясни високомерно първият. — Сигурно знаете за това? Ей, Богу! Мъжът не се страхувал, Били, но нека да ви разкажа по-нататък. Той не можел да се сражава, разбира се, от страх да не нарани момичето, което Мартин държал пред себе си. Така че първата му грижа била да освободи момичето, преди да е станала белята. Той изчаквал хладнокръвно, виждате ли, преценявал със студен поглед положението и изчаквал още малко. Издебнал удобен момент и залепил шпагата си до раменете на противника, като я задържал там достатъчно дълго, за да може момичето да бъде вън от опасност. После, успокойте се, ако обичате, той се заел да унищожи негодника, който я е бил сграбчил.

— Знаеш ли какво бих искал да видя, Джордж — каза високо един от мъжете. — Момичето, заради което те са се били. Тя трябва да притежава нещо, което кара един мъж да вади шпагата си заради нея.

— Ах — прошепна поверително Джордж. — Капитанът се кълнеше, че тя била най-красивото момиче в Англия. Пламтяща червена коса и черни цигански очи, а тялото й… — мъжът очерта във въздуха контурите й с ръце и всички мъже въздъхнаха.

Скоро разговорът им премина на други теми и Чериса престана да ги слуша. „Пламтяща червена коса и цигански очи, усмихна се тя. Какво ли щяха да кажат тези мъже, ако отида при тях и им се представя? Те никога не биха повярвали на историята, която аз бих им разказала за дуела.“

— Извинете, мадам, може ли да седнем на вашата маса?

Чериса погледна нагоре и видя двама възрастни джентълмени пред себе си. Тя кимна благосклонно с глава и представи себе си и своята компаньонка Патси. Поприказва с мъжете няколко минути, колкото благоприличието изискваше, а после едва обръщаше внимание на техния разговор, докато една забележка не привлече вниманието й.

— Да, когато се върна в Лондон, ще бъда вкаран в затвора за длъжници — Нюгейт — въздъхна безпомощно по-възрастния мъж. — Дълговете ми възлизат на две хиляди и осемстотин лири и няма начин да бъдат платени.

— Глупости, Едуард — възрази приятелят му.

— Ожени се за някоя богата провинциалистка. Ти си граф. Сигурно титлата ти все още струва нещо.

— Мислиш ли, че ще представлявам интерес за едно богато, младо момиче, което сигурно има твърде много ухажори? Едва ли. Този месец ще навърша шестдесет и една години, а освен това не съм добре и със здравето. Кой ще иска да се омъжи за такъв експонат? Не се тревожа, тъй като сърцето ми е толкова зле, че няма да издържи дълго в затвора. Няма да страдам много дълго време.

— Извинете, господа, но не можах да се въздържа и дочух вашия разговор — помъчи се да се усмихне Чериса, макар че сърцето й биеше лудо. Граф… един стар, умиращ граф, който можеше да й даде титлата, от която се нуждаеше, за да се омъжи за Брет… — Наистина ли сте в такова отвратително затруднено положение, милорд?

— За съжаление, да, мила моя — отговори с лека усмивка мъжът, наречен Едуард. — Но не позволявайте грижите на непознатите да разстройват вечерята ви. Аз съм един стар човек и се оставям в ръцете на съдбата си.

Чериса се усмихна и се върна към вечерята си, а лицето й бе спокойно, въпреки че мозъкът й работеше трескаво. Няколкото месеца прекарани с Брет в имението Уитроз почти бяха разсеяли непоколебимостта й относно брака й с него. След разяснението на Сийн за пречките, които съществуваха при сегашното положение на нещата, тя почти беше изгубила надежда да се омъжи за Брет. Но може би това бе една възможност изпратена й от небесата и тя трябва да бъде достатъчно мъдра и да се възползва от нея. Брет все още беше в изгнание и това можеше да продължи няколко години… а ако този възрастен мъж беше толкова болен, колкото казваше… О, разбира се, първоначалната реакция на Брет вероятно щеше да бъде отрицателна, но с течение на времето той щеше да разбере благоразумието на избора й. Дуелът с лорд Мартин, който бе причина той да напусне страната показваше, че ако тя беше омъжена за Брет, ако беше лейди Линдси — под закрилата на неговото име — дори и Мартин нямаше да посмее да посегне на нея. Тогава Брет можеше да осинови Джейми и да направи момчето свой наследник.

Когато двамата мъже свършиха с вечерята си и станаха от масата, затаила дъх, Чериса се наклони към възрастния граф и дръпна ръката му.

— Ако вие наистина желаете да намерите начин, по който да избегнете затвора, елате в стаята ми, след като се стъмни. Може би ще мога да ви предложа едно разрешение на въпроса.

Мъжът я погледна учудено, но бързо се съвзе, сви раменете си и кимна с глава:

— Към осем часа? — попита тихо той.

Чериса кимна утвърдително и му каза номера на стаята си. Известно време след това тя го наблюдава, докато излезе с приятеля си от трапезарията. Сърцето й все още биеше страшно бързо, а вечерята й остана изстинала и непобутната в чинията пред нея. Този път тя нямаше намерение да предложи тялото си като цена за брака. Веднъж беше направила това с Джерард и отказваше да го направи отново… Едуард беше много стар. Може би той нямаше да се интересува от такива работи. Брет също щеше да я осъди по-малко, ако бъде убеден във верността й към него. Истинската причина, поради която така мразеше Джерард, бе фактът, че той също притежава тялото й.

Горе, в стаята си, Чериса гледаше с нетърпение към вратата, опитвайки се да вземе окончателно решение. Само ако имаше време да поговори с Ардсли — да го помоли за неговото мнение относно тази женитба… Струваше й се, че въобще не е редно да купува брака, а следователно и титлата с парите на Брет. Това можеше да вбеси толкова много чернокосия лорд, че той да престане да я обича. Но от друга страна, какъв прекрасен живот можеха да имат заедно тя и Брет като съпруга и съпруг. Може би това е нейният единствен шанс, който ще им осигури такова бъдеще.

— Добър вечер, мадам — поклони се официално графът, като влезе в стаята с една неестествена усмивка на лицето. Той очевидно се чувстваше неудобно от срещата и Чериса побърза да направи своето предложение, като се опитваше гласът й да звучи силно и ясно, макар че гърлото й беше пресъхнало.

— Мадам Уайтстоун — намръщи се графът. — Правилно ли съм разбрал, че вие предлагате да ми дадете три хиляди лири, с които да платя дълговете си, ако се оженя за вас?

Чериса кимна с глава, чудейки се дали бе взела най-правилното решение. По дяволите, Брет! — изруга мълчаливо тя в момент на неразумен гняв. Този мъж никога не беше близо до нея, когато тя имаше нужда от неговата помощ.

— Мисля, че е честно да ви предупредя за… за една деликатна работа, скъпа — заекна Едуард, като се изчерви. — Аз не мога да ви предложа… обичайното удоволствие, което съпругът предлага на жена си в брачното легло. От няколко години не съм в състояние да… да правя това.

Чериса го зяпна, без да каже дума, не смеейки да повярва на късмета си. В главата й се завъртя един смел план и тя нарочно заговори много бавно:

— Ами, лорд Реймонд, една млада жена има известни… ах, нужди. Ще ми бъде ли позволено да потърся задоволяване на тази необходимост някъде другаде… при условие, че съм много дискретна, разбира се, и не водя разпуснат живот.

Графът се намръщи, но кимна неохотно с глава. О, по-добро от това не можеше и да се очаква! Тя можеше да продължи да се наслаждава на Брет, докато очаква свободата си!

— Притежавам известно умение в шиенето на дамско облекло — предложи с желание тя. — Ще отворя магазин в Лондон. Това може да не ни направи богати, но ще ни подсигури достатъчно, за да можем да живеем.

Възрастният лорд разгледа внимателно момичето, очевидно изкушен от това предложение.

— Мога ли да попитам защо момиче като вас — със свои собствени средства, с такова прекрасно лице и фигура, трябва да търси брак с такъв като мен?

Чериса се усмихна нерешително и бавно поклати глава. Лорд Линдси бе прекалено известен в провинцията, а също и твърде богат. Щеше ли графът да бъде доволен от тези три хиляди лири, ако разбере за връзката й с чернокосия лорд?

— Съжалявам, Едуард, но не мога да ви кажа. Достатъчно е да знаете, че не очаквам дете, заради което да бързам да се омъжа и да му дам име. Вече имам един двегодишен син, но съвсем не е необходимо да му давате името си.

Като въздъхна дълбоко, старият мъж кимна с глава в знак на съгласие, че приема условията и се приготви да си тръгва.

— Ще се оженим тогава, когато намерите за добре, и ще се върнем в Лондон, когато вие пожелаете.

Чериса го наблюдаваше, докато той вървеше към вратата, и изпита някакво лошо предчувствие. Моля те, Господи! Тя беше взела правилното решение… Моля те, Господи! Нека Брет да разбере и приеме това положение, когато се върне. Моля те, Господи! Дано да не направи същата грешка, като тази, когато се омъжи за Джерард.

 

 

Брет отметна главата си назад и се разсмя, като затвори вратата на каретата след своите двама приятели.

— Не, Филип, вечерта е твърде хубава, за да пътувам затворен в тази карета. Ще повървя до моето жилище — има само няколко пресечки до там.

— Добре, но си отваряй очите, Брет! Улиците са опасни толкова късно през нощта.

— Кой ще посмее да нападне един фехтовач с такава международна репутация? — разсмя се закачливо по-възрастния мъж. Историята за дуела на Брет с лорд Мартин беше известна даже тук, във Франция.

Брет се засмя и направи една закачлива гримаса по отношение думите на приятеля си и след това махна безгрижно с ръка, докато каретата изчезна в тъмнината на нощта.

Останал сам, той си пое дълбоко въздух, наслаждавайки се на топлата свежест на благоуханната есенна вечер, а главата му се въртеше приятно от твърде многото коняк, който изпи в игралния дом. Един съблазнителен женски глас го призова от прозорците високо над него и той погледна нагоре, усмихвайки се на направеното му предложение. За миг той беше изкушен. Гъстата й коса падаше свободно върху кадифените й рамене и полуразголените й гърди, а цветът й беше само с един нюанс по-светъл от този на Чериса. Но накрая той поклати отрицателно глава в отговор, казвайки й на френски, че е поласкан, но с прискърбие трябва да отклони предложението й.

Брет сключи черните си вежди, докато вървеше. Все повече и повече, през тези последни години, той се уверяваше, че животът и страстта му бяха свързани с Чериса. Даже сега, след като бе без жена, откакто беше напуснал момичето в Уитроз, той нямаше желание да я замени с друга. Той не искаше просто жена, той искаше Чериса. Всяка мисъл за хубавите й ръце, сключени около врата му, за пълните й стегнати гърди, притиснати до неговите, караше горещи вълни на желание да заливат неговите слабини. Той спря внезапно и се разсмя високо на обзетото го просветление. Колко глупав е бил през всичките тези месеци! Колко сляп! Ако Чериса бе тази, която той желаеше, то тогава той можеше да я има. Само защото той не можеше да отиде в Англия, съвсем не означаваше, че тя не може да дойде при него във Франция. Докато крал Джеймс оставаше непримирим относно неговото завръщане, Англия оставаше затворена за него. Но можеше — не, поправи се той с една копнееща усмивка на устните — още утре сутринта той ще изпрати един кораб, който ще доведе Чериса и детето при него. Щом той не можеше да се завърне в Англия, нямаше причина тя да не може да я напусне. И така, след една седмица тя ще бъде отново в прегръдките му. След това той щеше да стъкми „Чериса“ за дълго пътешествие и да отведе нея и момчето на Бермудските острови, за да прекарат зимата там при по-мек климат. Той отново се засмя високо и забърза в тъмнината, безлюдна улица. Господи, какъв глупак е бил! Отдавна можеше да изпрати кораб, който да я доведе при него.

Внезапно той спря отново, наклони глава и се вслуша напрегнато в нощните шумове около себе си. Само си въобразяваше или наистина бе чул стъпки зад себе си? Той се обърна и внимателно огледа тъмната улица, но не видя нищо. Продължи да върви, като за всеки случай освободи рапирата от ножницата и постави дясната си ръка върху инкрустираната със скъпоценни камъни дръжка, ускори крачката си. Малко по-нагоре бе главната улица, маркирана от светлината на фенерите. Може би щеше да е по-добре да се движи по по-оживени улици толкова късно през нощта.

Ненадейно, шестото чувство му подсказа, че е в опасност и той скочи напред към светлината на фенера, изваждайки шпагата си, и като се завъртя се озова срещу трима нападатели.

— Не е необходимо да бъдеш толкова раздразнителен, шефе — подигравателно го уведоми един глас на грубо лондонско наречие. — Ние искаме само твоя портфейл, а не кожата ти.

— Не се съмнявам, макар че не сте много загрижени и за нея — отговори Брет, опирайки гърба си на стълба и предпазвайки се с шпагата си.

— Освен ако не възнамеряваш да се биеш едновременно срещу трима ни. Трябва наистина да си много талантлив — изръмжа заплашително нападателят, подканвайки своите също толкова отвратителни другари да излязат от прикритието на сенките.

Брет стоеше неподвижен, а погледът му се премести бързо към другите двама. Единият държеше тояга, а другият сабя. Главатарят им размахваше широка, тежка сабя — дълга и извита на върха по мюсюлмански образец. Тоягата не беше страшна, а колкото до другите оръжия, зависеше колко добре боравеха с тях крадците. Без предупреждение мъжът от дясната му страна се хвърли напред, попадайки тромаво точно в рапирата на Брет. Брет завъртя бързо китката си и остави кървава следа върху гърдите на крещящия от болка мъж, отблъсквайки го назад.

Плещестият водач на шайката се втренчи напрегнато в лицето на Брет, а очите му се присвиха с уважение.

— Много добре, шефе — призна с възхищение той. — Но това няма да ти помогне много срещу сабята, която аз държа. Мога да те поваля, без дори да вляза в обсега на твоя малък нож.

Брет се усмихна леко и сви раменете си, без да повярва на думите му.

— Можеш да опиташ — предложи небрежно той, гледайки непрекъснато мъжа, за да предугади първото му движение, а цялото му тяло бе обтегнато като струна.

Зад себе си той чу засилващото се дрънчене от колела на карета по калдъръмената улица, но не смееше да погледне настрани. Ако отклонеше очите си от мъжа само за миг, то той щеше да го нападне.

Крадците също чуха шума от приближаващата карета и на лицата им се изписа безпокойство. Двамата моментално го атакуваха, като главатарят завъртя с яростен замах дългата, закривена сабя, насочвайки я към гърлото му. Брет отскочи назад, за да избегне удара на сабята и извъртайки се като котка, намушка мъжа, който държеше тоягата. Със задавен рев той се свлече на земята, а соната му се изтърколи по калдъръма. Главатарят скочи една крачка напред, търсещ да хване бързо лорда, докато той още не беше в равновесие от последната си сполучлива атака, но Брет отново отскочи настрани, като едновременно с това удари с рапирата си китката на крадеца.

— Какво става тук?! — запита на френски един мъжки глас от спрялата карета и вратата се отвори.

Брет остана с впечатление, че това е един възрастен мъж, богато облечен, с перука на главата, който бързаше откъм неговата страна с извадена шпага в ръка. В същия миг крадецът захвърли сабята си и мушкайки ръката си под парцаливия жакет извади револвер. Брет извика предупредително на своя спасител, скочи към нападателя и рапирата му разсече въздуха, за да избие пистолета от ръката на мъжа, преди той да стреля. Но възрастният джентълмен реагира инстинктивно, без да обръща внимание на предупреждението на Брет, хвърли се между двамата мъже, хвана рамото на Брет, за да го принуди да спре. Тъмнокосият лорд изруга и се препъна в простряното на земята тяло на единия от неговите нападатели, опитвайки се отчаяно да се върне и да нападне мъжа с пистолета. Преди рапирата да попадне в целта си, револверът изгърмя силно и възрастният мъж изстена, залитайки назад, а ръката му докосна увеличаващото се кърваво петно на кадифената му жилетка. Брет заби рапирата си дълбоко в гърдите на крадеца, докато усети внезапно трепване в китката си и мъжа се свлече мъртъв в краката му. След това той се обърна, коленичи до ранения джентълмен и извика на кочияша да му помогне.

— Помогни ми да го внесем в каретата — нареди Брет на изплашения слуга. — И карай при някой хирург — при някой, който живее наблизо.

— Да, милорд — отговори мъжът и се наведе да помогне на чернокосия англичанин да вдигнат ранения му господар. След миг двамата мъже внесоха ранения французин в каретата, поставяйки го внимателно върху кадифените седалки.

— Карай колкото се може по-бързо! — заповяда Брет на кочияша.

По дяволите! Изруга той, какъв отвратителен завършек на нощта. Раната на мъжа очевидно беше смъртоносна. Той вече се давеше като дишаше, тъй като дробовете му се пълнеха с кръв от куршума, който ги беше разкъсал. И най-неприятното нещо от всичко бе, че това беше съвсем ненужно. Той владееше напълно положението. Защо мъжът не бе обърнал внимание на предупреждението му? Защо беше изскочил напред, избутвайки шпагата на Брет, така че нападателят да има време да стреля? Дявол да го вземе! Защо просто не бе стоял настрани?

— Ще умра ли? — неочаквано мъжът беше отворил широко очите си и гледаше към лорд Линдси с умоляващ поглед.

Брет извърна безпомощно глава, като не желаеше да каже очевидното.

— Съжалявам, милорд. Не говорете. След малко ще бъдем при хирурга.

— Не се нуждая от хирург, млади човече — опита се да се усмихне възрастният мъж, но опитът му завърши с болезнена гримаса, тъй като бе започнал да храчи ярка кръв.

— Лорд ли сте? — прошепна задъхано накрая той.

Изненадан, Брет се намръщи, след това кимна утвърдително с глава.

— Да, английски барон. Бретигейн, лорд Линдси. Само посещавам…

— Добре — отговори с мъка мъжът, пресегна се и стисна ръката, на Брет със своята мокра и лепкава от кръв ръка. — Тогава ми обещайте, че ще се ожените за моята дъщеря. Тя си няма никой на този свят, освен мен. Моят зет няма да се спре пред нищо, за да се добере до титлата и парите ми. Тя трябва да има съпруг, който да я закриля. Обещайте ми.

Смаян, Брет се вгледа мълчаливо в умоляващите очи на мъжа.

— Аз… милорд, аз… сигурно дъщеря Ви има други ухажори, много по-подходящи отколкото…

— Не — каза задъхано умиращият лорд. — Няма никой. Тя е добро момиче, кълна се в това. Тя бе отгледана с внимание и грижи — в училището към женския манастир. Няма да опозори вашето име. Тя ще бъде добра съпруга и добра майка на вашите наследници…

Брет поклати безпомощно глава.

— Вярно е, милорд, аз наистина съм в дълг към вас, но…

Погледът на мъжа стана почти фанатичен и като хвана ръката на Брет той я стисна болезнено.

— Вие ми дължите живота си, лорд Линдси. Револверът на този разбойник се целеше във вашето сърце, а не в моето, когато аз застанах пред вас. Няма да е почтено да откажете молбата ми.

Брет сви безпомощно рамене, защото не искаше да каже на мъжа истината и по този начин да направи смъртта му безсмислена. Но все пак той наистина дължеше нещо на умиращия лорд за помощта му. И без това не можеше да се ожени за жената, която обичаше — ако Чериса би разбрала положението — и ако това момиче би се задоволило само с името му…

— Милорд, за да бъда честен пред дъщеря ви, трябва да ви кажа още нещо. Аз обичам друга жена. Имам син от нея и аз…

— За Бога, човече, какво общо има любовта с това, за което ви моля? Аз ви моля за вашата закрила. Не давам пукната пара за това, което правите със сърцето си — това си е ваша работа. Елизабет?

— Да, татко — откликна един женски глас от сенките зад него и Брет се огледа наоколо изненадан. Не беше забелязал, че момичето е в каретата. Тя не бе издала никакъв звук…

— Искам да ми обещаеш, че ще се омъжиш веднага за лорд Линдси — каза той, а гласът му сякаш стържеше в гърлото. — И вашата дума, лорд Линдси. Искам да се закълнете.

Брет наведе главата си и остана така един дълъг миг, разкъсван между чувството си за чест и собственото си желание. Той не искаше друга жена, освен Чериса. Ако не можеше да я има за съпруга, то тогава не искаше никоя друга. „Но ти наистина си длъжник към този мъж, настояваше друг глас в него, и твоите задължения ти нареждат да приемеш предсмъртното му желание да се грижиш за дъщеря му“.

— Добре, заклевам се, че ще се оженя за нея — прошепна накрая той, а очите му потъмняха от мъчително чувство на безсилие.

Като че ли възрастният лорд се беше насилвал да живее само за да чуе това обещание, тъй като след това въздъхна за последен път и повече не помръдна. Дъщеря му се хвърли ридаейки към неподвижното тяло, шепнейки недоловими думи, докато стискаше ръката му.

Брет се наведе през прозореца на каретата и извика на кочияша да кара към къщи, след това се отпусна на седалката, взирайки се във все още шепнещата Елизабет. Молитви, разбра накрая той, като се намръщи леко, католически молитви. Разбира се, че момичето беше католичка. Той беше от англиканската църква на Англия. Може би момичето ще предпочете да се омъжи за някой от своята собствена религия. Не, нямаше значение, реши мрачно той, тя беше обещала на баща си, че ще се омъжи за лорд Линдси. Това щеше да реши въпроса.

Накрая каретата спря пред една голяма къща. Брет скочи на земята и предложи ръка на пребледнялото момиче. „Моята съпруга, мислеше сковано той, вглеждайки се в нейното непознато лице. Мили Боже! Чериса, единствена моя любов, ще ми простиш ли някога?“ Той придружи разсеяно момичето до вратата и погледна в безличните й очи. Слабо момиче, може би на около двадесет години, светлокафява коса, хубаво лице, а от фигурата й той не можеше да види много. Каква странна рокля носеше — пепелявосива на цвят, с висока яка и с широк корсаж, свободно падаща надолу, без да очертава кръста, без украса от цветна коприна или дантела.

Като насън той чу, че обяснява събитията станали през нощта на опечаления иконом, чу, че дава съгласието си брачната церемония да стане след три дни, чу прощалния шепот за довиждане на Елизабет и направи съответните отговори. Скоро след това се прибра в жилището си, закаран от кочияша на Елизабет. Влезе, спомни си, че трябва да кимне за поздрав на съдържателя на хана, а сърцето му бе натежало от мъка.

— Има известие за вас, милорд — ханджията му подаде един сгънат пергамент.

Той го прие безмълвно, твърде угрижен, за да почувства вълнение, въпреки че разпозна нечетливия почерк на Ардсли. Вътре пишеше само: „Добре дошъл вкъщи!“ Едно стенание се изплъзна неволно от гърдите му и той смачка с горчивина листа в юмрука си.

О, дяволска съдба! — мислеше той в безпомощен гняв. Само ако това известие беше пристигнало вчера, даже по-рано тази вечер. Сега беше твърде късно. Така дяволски късно! Той се беше заклел да се ожени за жена, която не обичаше, беше се заклел да защитава интересите на една непозната от друг непознат, алчен чужденец… и всичко това, след като Чериса беше отново в ръцете му. С пребледняло от яд лице той хвърли пергамента в огъня. Три дни до погребението — и до сватбата! Още цели три дни, докато уреди наследството на момичето. А после, да върви по дяволите честта, той ще тръгне за дома. Ще тръгне за Англия, ще отиде при Чериса. Съпругата му просто ще трябва да приеме този факт.

Погребението погълна цялата сутрин и те се отправиха директно от там към малката църква, в която Елизабет бе избрала да се състои брачната церемония, придружени само от няколко най-близки приятели и приятелски семейства. Брачната церемония отне още няколко часа и слънцето вече залязваше, когато всичко свърши. Брет се насили да се усмихне на младоженката, след като повдигна главата си от задължителната в случая целувка и предложи ръката си, когато се обърнаха и се отправиха по тясната пътека между редовете в църквата. Елизабет се спря до вратата и погледна през рамо към сивата каменна ограда до църквата.

— Мога ли да ви помоля за вашето снизхождение, милорд. Бих искала да кажа довиждане на монахините. Това е мястото, където живея от седем години, след като майка ми почина.

Брет кимна с глава и пусна ръката й, като се облегна безмълвно на каменната колона, огряна от гаснещата слънчева светлина. Той беше благодарен за този миг, защото имаше нужда да събере собствените си мисли. А и не гореше от желание да консумира брака през тази нощ. „Съпруга“, мислеше сковано той, като наблюдаваше как слабата фигура на момичето изчезва в сенките, а последните лъчи на слънцето проблеснаха върху венчалната халка на пръста й. „Тази непозната е моя съпруга сега… За добро или за лошо, докато смъртта ни раздели… Тази жена ще носи моите деца, нейният син ще бъде мой наследник — а не моят скъп Джейми, независимо колко много го желая…“

Елизабет стисна ръката на монахинята, а очите й бяха пълни със сълзи.

 

 

— Не мога да го понеса — задави се в сълзи тя. — Ох, майко Катлийн. Господи, прости ми, но не мога…

Монахинята притегли нежно ридаещото момиче до тясната дървена пейка и докосна утешително косата й.

— Ще можеш, детето ми, защото трябва. Наведи смирено главата си за миг и потърси сила от Дева Мария. Помоли я за помощта й в твоя нов живот.

Тя почака, докато момичето сведе глава за молитва и след това стана и се разходи мълчаливо из стаята, а мислите й бяха мрачни и угрижени. Тя не обвиняваше момичето за това, което то извършваше. Елизабет би била чудесна сестра тук, в манастира. След това се спря до прозореца и надникна през решетката навън, в покрития със сиви гранитни плочи вътрешен двор. Съпругът на момичето седеше там замислен, а лицето му далеч не излъчваше щастие. Тя внимателно разгледа с преценяващ поглед лицето на мъжа, притаила се в своето скривалище зад решетките. Това бе едно излъчващо сила лице, едно красиво лице. Може би линията на челюстта бе твърде сурова… Не загатваше ли тя за една безжалостност на характера? Внезапно Брет въздъхна и се обърна, повдигайки погледа си към прозореца изработен със стъклопис над главата й. Игуменката затаи дъх от изненада и облекчение. Лицето му бе твърдо и неумолимо, но очите бяха добри и нежни. И макар че ги зърна само за миг, тя имаше чувството, че видя в тях скръб и болка. Въпреки че нито неговите маниери, нито лицето му изразяваше това, мъжът бе много натъжен от нещо.

Тя се обърна към притихналото, молещо се момиче и нежно докосна косата й.

— Той е много красив, Елизабет, а очите му са добри и нежни. Той ще ти бъде добър съпруг.

— Не искам съпруг, а само Господ — Бог — прошепна съкрушено момичето. — Вие знаете това. Искам само да бъда една от сестрите тук и да отдам живота си в служба на Светата Църква.

Очите на игуменката се напълниха със сълзи и тя примигна бързо.

— Знам, дете мое, и ти щеше да бъдеш приета с радост тук, сред нас. Но трябва да се подчиниш и да тръгнеш по пътя, който Бог е предначертал за теб. Моли се да ти даде сили, за да можеш да се покориш на неговата воля. Помни, че той работи по тайнствени пътища. Твоят съпруг не е от нашата вяра, но той ти разреши да избереш тази църква за венчавката. Не вярвам да ти попречи да следваш твоята вяра и религия. Успокой се, мила моя. Помни, че ти не напускаш Бога, както напускаш нас днес. Бог ще бъде с теб. Той ще живее в сърцето ти.

Елизабет кимна с глава, а устните й трепереха от скръб.

— Още едно нещо искам да те попитам, дете, преди да си тръгнеш. Когато погледнах в очите на съпруга ти, видях печал в тях. Знаеш ли коя е причината за това?

Очите на момичето се уголемиха от изненада. Тя се почувства виновна и наведе главата си засрамена от собствения си егоизъм. Така бе завладяна от собствената си мъка, че не беше обърнала внимание на неговата реакция от този брак.

— Аз… — заекна тя и се намръщи замислено. — Прости ми, майко, че бях такава егоистка и не забелязах неговата тъга. Може би… Спомням си как той каза на баща ми, че е несправедливо от негова страна да иска да го ожени за мен — защото той обичал друга жена. Мисля, че каза, че имал син от нея.

Игуменката се обърна бързо, а ръката й притисна разпятието, докато се мъчеше да прикрие своя ужас и потрес.

— Това е смъртен грях, Елизабет, да спи с жена, без да е женен за нея! Заради спасението на душата му, ти трябва да се погрижиш тази работа да приключи. Сега той е твой съпруг и трябва да е верен само на теб.

Момичето кимна отново с глава, изтри сълзите от лицето си и се приготви да си тръгва, но до вратата тя се притисна безпомощно към монахинята.

— Не, не мога да го направя, не мога да легна при него тази вечер. Ох, Майко Катлийн, помогни ми, моля ти се, умолявам те за това!

Монахинята отдели нежно момичето от себе си.

— Трябва да го направиш, Елизабет. Твое задължение е да го направиш сега. Вземи се в ръце, дете. Не вярвам той да бъде невнимателен към теб. Върви сега. Вече злоупотребихме с търпението му.

С последна, сълзлива целувка момичето си тръгна, а монахинята я наблюдаваше, докато тя вървеше с гаснещата светлина навън. Лорд Линдси се обърна, предложи ръката си на смутеното момиче и заедно се отправиха към каретата. Игуменката се извърна бавно от прозореца и взе молитвената си броеница. Някакъв инстинкт в душата й и даваше утеха за загубата на момичето. Знаеше, че по необозрими, тайнствени пътища нямаше да мине много време и то щеше да се върне при тях — да живее с Бога, както то наистина желаеше. Леко усмихната, тя започна да се моли за щастието на момичето в брачния му живот, за силата да понесе с твърдост това, което то трябваше да изтърпи тази нощ.

 

 

Сватбената вечеря беше тържествена, но липсваше обичайната веселост и закачливост при такива случаи. Както обичаят изискваше, жените заведоха Елизабет горе, в стаята, и я приготвиха за брачната нощ. Мъжете придружиха Брет до горе малко след това.

Когато той влезе в стаята, лицето на момичето пребледня и една от девойките се пресегна и я пощипна по бузите, преди да излезе. След миг вратата се затвори и те останаха сами. Преди да започне да се съблича, Брет обиколи бавно всички свещници и изгаси свещите, като остави да свети само една. След това първо съблече твърдия, официален жакет от брокат и жилетката, после — тънката риза и широката вратовръзка. Той погледна бързо към момичето — неговата съпруга. Тя се беше извърнала настрани, очите й бяха затворени, а устните й се движеха, като че ли се молеше. Той махна обувките и чорапите си, а накрая и атлазените си панталони и тръгна към леглото. Тялото му беше безразлично и безчувствено. Липсваха нетърпението и пулсирането на силно желание в слабините, присъщи за един младоженец. Това бе само едно задължение, което трябваше да изпълни и нищо повече. О, Боже! Защо Чериса не бе там, в брачното ложе, очакваща го и копнееща за него? Защо вместо нея там бе това срамежливо и треперещо дете?

Елизабет усети как леглото хлътна под тежестта на съпруга й и с ужас стисна златния кръст, който висеше на шията й. Тя почувства дъха му до ухото си, усети неговите топли, сухи устни да се притискат до гърлото й, ръцете му да опипват тялото й. С трепетно усилие тя си наложи да изтърпи неговите милувки, да изтърпи даже устните му, които имаха вкус на вино, когато езикът му разтвори устните й и навлезе по-навътре. Скоро почувства неговата тежест върху себе си, изцеждаща въздуха от дробовете й, и тя стисна зъби, за да сподави растящия ужас, който изпитваше. Когато коляното му разтвори краката й, тя изстена безпомощно, хапейки устни, за да сподави вика си, спомняйки си думите на Майка Катлийн: „Твое задължение е да легнеш с него… негово право…“ Внезапно тя извика и се изви назад, за да избяга от болката, която почувства, когато той влезе в нея. Ридаейки безумно, тя удряше гърба му със свитите си юмруци, гърчейки се под неговото мъчително докосване. Накрая почувства как той леко потрепна в ръцете й и се отдръпна от нея, като гледаше с безпокойство мокрото й от сълзи лице.

— Съжалявам, че ти причиних болка, Елизабет — прошепна той, като се намръщи леко в тъмнината. — Следващият път няма да бъда толкова…

Момичето извърна главата си, а сълзите му продължиха мълчаливо да падат върху ленената възглавница. „Следващия път, чу с ужас тя… Ох, Господи, дай ми сила!“ Ще има цял един живот за такива изпитания.

— Прости ми за сълзите — прошепна накрая тя. — Знам, че се опитваш да бъдеш мил с мене.

След като мълчаха дълго време, Брет сви рамене, обърна се и легна на другия край на леглото, а очите му бяха потъмнели от чувство на безсилие, когато се втренчи в покритите със завеси прозорци. Никога в живота си не беше чувствал такава пълна липса на отклик от страна на една жена. Може би не всички бяха толкова темпераментни, колкото Чериса, но никога… Момичето лежеше под него като дърво и показа признаци на живот едва когато накрая той се беше отказал да се мъчи да я възбуди и просто реши да си свърши работата. Тогава тя бе започнала да крещи и да се бори. И през цялото това време държеше онзи кръст… Внезапно той потрепери и се пресегна да привлече завивките по-високо върху голото си тяло. Това, че държеше кръста така отчаяно, опозоряваше някак си акта. Той имаше чувството, като че ли беше изнасилил някоя монахиня. Или може би това беше точно така? Не беше ли решило момичето през тези седем години прекарани в училището на манастира, да стане монахиня? О, Боже — мислеше окаяно той. Каква каша! Бог ги бе изоставил, позволявайки им да се забъркат в тази отвратителна каша!