Джесика Сен Клер
Чериса (14)

Глава 14

Дебаркирането на Монмаут в Тайм Реджис, Дорсет, на 11 юни изглеждаше недействително, невероятно далече от блаженото спокойствие на Уитроз. Чу се, че той е дебаркирал с по-малко от хиляда привърженици, очаквайки англичаните да се организират бързо и да увеличат неговата жалка армия. И макар че местното население на Южна Англия го посрещна сърдечно, то реално можеше да предложи малка помощ срещу обучените войски на краля. Джеймс Скот, херцог на Монмаут, беше приветстван одобрително като „Протестантския херцог“ и наистина няколко хиляди се събраха под неговото знаме, но аристокрацията се държеше настрани от бунта — обричайки го на провал, като отказа да помогне на тази кауза с оръжието и богатството си. Даже Брет, който очевидно обичаше младия незаконороден херцог, се въздържа да го подкрепи, надявайки се, че накрая Монмаут ще приеме неизбежното и ще се оттегли в Холандия, докато главата му стои все още здраво на раменете.

Без да иска, Чериса разбра — като видя зелените очи на любовника си да се взират тревожно към хоризонта на запад, — че Брет бе разтревожен заради бунта, вероятно питайки се за стотен път дали беше задължен да покаже вярност към приятния млад херцог, който беше само пет години по-възрастен от него, или към суровия, по-възрастен Джеймс, който беше законен престолонаследник. Но всеки път, насилвайки се да се усмихне, Брет отново се връщаше при Чериса и Джейми и поставяше момчето на широките си рамене или се премяташе през глава върху тучната, зелена трева.

Чериса се облегна на ствола на дървото, като наблюдаваше Брет и Джейми, които бяха застанали до малкото, спокойно езеро. Детето нагази щастливо в плитката вода до брега. Брет седеше наблизо и като се смееше и говореше нещо на момчето, приемаше снизходително малките гладки камъчета и стръкчета глухарчета, които Джейми му подаряваше. Така както беше седнал, Брет приличаше на момче. Дантелената му риза бе широко отворена на врата, а ръкавите — навити до лактите. Отметнал главата си назад, той се смееше на лудориите на момчето, черната му коса бе разчорлена от топлия юнски бриз, а белите му зъби блестяха на загорялото лице. Чериса се усмихна, когато звуците от неговия дълбок, плътен смях достигнаха до нея, мислейки си, че никога досега не е била толкова щастлива. Дано Бог не позволи бунтът на Монмаут да се разпростре на изток и да ги засегне, тъй като те бяха…

Неочаквано Брет скочи в езерото, пресегна се, повдигна момчето високо нагоре и излезе на брега с него. Чериса забърза към тях, а високата трева гъделичкаше босите й крака.

— Какво има, Брет? — извика разтревожено тя.

— Нищо, мила. Видях една змия във водата — усмихна се успокоително чернокосият лорд и пусна момчето да отиде при майка си, нагоре по хълма.

— Отровна ли е? — попита тя и я побиха тръпки, като погледна с отвращение към тихото езерце.

— Вероятно не е — усмихна се той, забелязвайки изражението й. — Не исках да рискувам. Нали знаеш, че малките момчета харесват змиите, скъпа, и той можеше да се опита да я хване.

— Малките момчета обичат също и червеите, и паяците, и калта, и още много ужасни неща — направи гримаса тя, поглеждайки към мръсното лице на сина си. — И ти го насърчаваш във всичко това, Брет. Чудесно влияние му оказваш.

— О, по дяволите — разсмя се той, явно ни най-малко несмутен от нейното недоволство. — Ние бащите сме за това — да се уверим, че вие, жените, няма да направите глезени контета от нашите синове. Не искаш да носиш панделки и фусти, нали, Джейми?

— Не, татко — отговори веднага момчето, усмихвайки се заговорнически на баща си. — Искам едно пони, а също и сабя, мамо. Искам да имам кораб и…

— Добре — смеейки се отстъпи Чериса. — Ще си имам едно момиченце някой ден и тогава ще го възпитам като елегантна лейди. Тя няма да се интересува от змии и боричкания, като вас двамата…

— Здравейте, ей, вие там, долу! — прозвуча дълбокият глас на лорд Ардсли, който бе застанал на върха на хълма и им махаше с ръка за поздрав. — Приехме накрая поканата ви. По-точно, аз я приех — обясни той и тръгна към тях. — Мериан отведе момчетата обратно в Лондон, като заяви, че се е отегчила до смърт от провинцията.

Чериса го целуна бързо, а детето крещеше от радост и удоволствие от внезапната поява на чичо му Джеймс. То се впусна в един възбуден и малко изопачен разказ за змията във водата. Накрая Брет успокои момчето и го изпрати при неговата бавачка, която стоеше наблизо и чакаше.

— Е, Джеймс, какво става? — попита приятеля си чернокосият лорд, когато тръгнаха към имението. — Монмаут напредва ли към нас?

Лорд Ардсли кимна утвърдително с глава и леко сви рамене, като погледна към Чериса.

— Не мисля, че трябва да се безпокоим още, ала животът в провинцията не действа на моята съпруга така добре, както на нашата принцеса от Бейнуотър, така че… между две… Монмаут вече е завладял Таунтън и чух, че има намерение да превземе Бат и Бристол, преди да се отправи на изток. Той е получил предизвикателен прием в Таунтън, обявил се е за законен крал и е изрекъл някакви глупави обвинения, че уж Джеймс бил отровил брат си Чарлз.

Брет се намръщи и разсеяно хвана ръката на Чериса.

— Проклетият му глупак — въздъхна той. — Бат и Бристол няма да го подкрепят. Щеше да направи по-добре да тръгне напряко… Но… може би крал Джеймс ще бъде милостив към своя очарователен племенник.

— От това, което съм чувал за Джеймс, смятам, че той далеч не прощава лесно. Винаги е бил раздразнителен и докачлив — откакто папският заговор започна, несъгласието с католиците избухна отново. Ще падат глави заради това непокорство, сигурен съм. Надявам се само, те да са на тези, които заслужават.

 

 

Присъствието на Ардсли правеше дните им още по-прекрасни, тъй като русокосият лорд беше като хамелеон. Далече от Двора и от претенциите на неговата високомерна съпруга, той се приспособи лесно към веселата непринуденост на тяхното провинциално съществуване. Въпреки че в началото се кълнеше, че Брет имал такъв пропаднал вид на разбойник — с неговата разрошена черна коса, с разгърдената му риза и сукнени панталони, след няколко дни самият той изглеждаше по същия начин. Речният костур кълвеше добре, а лова със соколи вървеше отлично по това време на годината. Верен на думата си, Брет купи едно малко, рунтаво пони за сина си и четиримата яздеха заедно и си устройваха пикници. Понито на детето бе завързано с въже и те го водеха, тъй като късите крачета на Джейми все още не достигаха до стремената и той не можеше да го управлява сам. Вечер възрастните играеха на карти. Чериса се беше научила да играе много добре и даже биеше двамата ветерани. Заплахата от въстанието на Монмаут, която изглеждаше реална и възможна, вледеняващо близо при първото появяване на Ардсли, сега бе изчезнала и отзвучала като страшен сън. Лятната нощ на последния ден на юни беше отпразнувана весело. На другия ден лорд Ардсли заминаваше за Лондон и въпреки че обещаваше да се върне с двамата си сина по-късно през лятото, Чериса имаше едно мрачно предчувствие, че техните щастливи седмици в Уитроз нямаше да се повторят. Но тъй като нямаше причина за такива чувства, тя се мъчеше да не им обръща внимание, отпъждайки ги решително от съзнанието си в слънчевите утрини на всеки летен ден, но за съжаление те я връхлитаха отново в тишината на всяка тъмна нощ. Брет също изглеждаше неспокоен, макар че не го признаваше. Той все по-често поглеждаше виновно, когато тя или Джейми повтаряха въпроса си или докосваха ръката му, за да привлекат вниманието му, тъй като не ги слушаше. Като че ли в мислите си беше далеч от тях и се връщаше само след голямо усилие.

— Мисля, че Брет е станал неспокоен, въпреки че не го признава — усмивката на Чериса беше печална, когато целуна Ардсли на прощаване при входната врата.

Брет сви виновно рамене и се помъчи да се засмее на изненадата, изписана на лицето на приятеля му.

— Не съм разтревожен в действителност — увери ги той. — Може би малко… — прекъсна изречението си Брет, като се вгледа в далечината, намръщен от ярката слънчева светлина, и затули с ръка очите си. — Не знаех, че си планирал да се прибереш в града заедно с твоя братовчед Мартин.

Русокосият лорд се обърна и проследи погледа на приятеля си.

— Не съм планирал нищо такова — сви раменете си той, неприятно изненадан. — Знаеш, че ние двамата не се обичаме много. Даже мисля, че той ме мрази почти толкова, колкото мрази и теб, Брет. По дяволите! Трябваше да тръгна вчера, за да избегна срещата си с него!

Инстинктивно Чериса пристъпи по-близо до сигурното рамо на Брет, спомняйки си с неочаквана яснота ужаса, който лорд Мартин я бе накарал да изживее преди три години, когато бе напуснала Бейнуотър. Първо, той бе очаквал лорд Линдси да раздели плячката си с него, а след това и противната сцена в палатката, по време на играта на карти, когато Брет едва не извади камата си. И по-късно, навън, когато той я сграбчи и едва не я изнасили, преди Ардсли и Брет да й се бяха притекли на помощ… Малко оставаше Брет да го убие през онази нощ, спомни си тя и потрепери. Сега, когато лорд Мартин слезе от коня до входа, нещо в студените му сини очи й казваше, че той още не е забравил — нито простил — унижението от онази нощ.

— Какво правиш тук? — попита направо русокосият лорд, без да си прави труда да крие антипатията си към него.

— Нося съобщение за лорд Линдси — отговори мъжът и се усмихна неприятно. — Аз също не очаквах да те намеря тук, скъпи братовчеде.

— Не очаквай от мен да ти кажа, че за мен е удоволствие да те видя — намръщи се Ардсли. — Ти си като черен гологан, Хари, появяваш се винаги, когато най-малко те очакват.

— Какво съобщение? — прекъсна го Брет, срещайки лъскавия поглед на по-ниския мъж с нетърпение. — Кои са тези хора с теб? — посочи с ръка той.

Лорд Мартин се ухили леко, преди да отговори, правейки се, че се обръща, за да проследи погледа на тъмнокосия лорд.

— О, те… — започна да говори провлачено той, като очевидно изпитваше удоволствие от нетърпението на лорд Линдси. — Не познаваш ли кралската гвардия? Може би си по-запознат с копелетата на Монмаут?

Чериса усети внезапен, вледеняващ страх да стяга стомаха й. Гвардията на краля?! Монмаут? Наистина ли крал Джеймс вярваше…?

— Ти си бил лошо момче, Линдси — усмихна се самодоволно лорд Мартин, а бледите му очи искряха от злорадство. — Кралят е много недоволен от теб. Той ме помоли да ти предам от негово име, че трябва да се явиш в двореца. Изглежда е разбрал, че си бил в Холандия и си говорил с неговия непокорен племенник, като си го подтикнал към бунт. Много глупаво, Линдси. Наистина много глупаво от твоя страна да подстрекаваш към бунт.

Чериса усети как ръката на Брет се стегна и тя я стисна здраво, останала почти без дъх от ужас. Разбира се, Брет беше невинен. Мъжът само се подиграваше, за да предизвика гневната му реакция, но с неговия нрав…

— Почакай, Брет — Ардсли застана между двамата мъже, а лицето му бе почервеняло от гняв. — Не прави глупости! Джеймс те познава твърде добре, за да повярва, че наистина си въвлечен в тази бъркотия. Хари просто те предизвиква да вдигнеш ръка. Той не би желал нищо повече от това, освен да те отведе сега със себе си, подпомогнат от двамата гвардейци. Не му доставяй това удоволствие.

Брет изгледа ухиления лорд, а зелените му очи бяха студени и искряха заплашително. Накрая той пое дълбоко дъх и премести погледа си към гвардейците, като се опитваше да разбере кой от двамата е капитана.

— Истина ли е това, което казва той? — попита студено Брет, сочейки към лорд Мартин с едно пренебрежително кимване на главата.

Двамата гвардейци си размениха бързи, смутени погледи.

— Да, лорд Линдси, той наистина носи кралска призовка — призна накрая по-старшият офицер — но аз имам заповед да ви върна в Лондон, а не да ви арестувам. Можете да останете с въоръжението си и ако желаете, можете да приготвите багажа си.

Капитанът се намръщи и погледна към лорд Мартин, а от изражението му личеше, че и той не го харесва.

Чериса започна да диша по-леко и почувства, че и Брет се отпусна. Поне не беше толкова лошо, колкото си беше помислила в началото. Брет не беше обвинен в измяна към краля.

Лорд Линдси изгледа още веднъж братовчеда на Ардсли. Челюстите му бяха стиснати, а устните му побелели.

— Не се съмнявам, че ти си причината за цялата тази абсурдна ситуация, Хари, и ти благодаря — каза тихо той, а очите му гледаха твърдо. — Никога не съм те харесвал, но нямах достатъчно удобен повод, за да те убия. След като се разбера с крал Джеймс, е най-добре да внимаваш.

— Заплашваш ме, добри ми лорде? — усмихна се подигравателно лорд Мартин. — Знаеш, че дуелите в Англия са забранени… и на краля няма да се хареса да чуе как си се отнесъл с неговия предан куриер. Освен това, държа да те видя, когато отиваш на ешафода, обвинен в предателство.

— Ако това стане, аз ще те убия — усмихна се приятно Ардсли, като че ли мислеше за нещо чудесно. — Така че не бъди много радостен, Хари.

— Отивам да се приготвя — каза тихо Брет, като стисна ръката на Чериса, за да я успокои. — Наблюдавай кучия му син, докато ме няма.

Ардсли кимна с глава и дръпна Чериса вътре, когато Брет отиде да опакова нещата си.

— Всичко е наред, скъпа. Не се тревожи. Знаеш ли, има един стар слух, че Брет бил син на крал Чарлз. Майката на Брет имала любов с Чарлз, преди да се роди Брет… но съпругът й, лорд Линдси, приел момчето като свое и лейди Линдси се съгласила. Брет прилича на рода на майка си. Тя е имала черна коса и зелени очи, така че нищо повече не се споменало по този въпрос. Дали той наистина е син на Чарлз или не е, това е спорен въпрос. Някои хора може да мислят, че е, включително и крал Джеймс може да мисли така. Сигурен съм, че кралят иска Брет да е в Лондон, за да може да го държи под око. С пристигането на Монмаут, сега още един нещастен племенник би бил неудобен. Особено един толкова могъщ и уважаван, като Брет. Ако той даде подкрепата си на Монмаут от братска обич… не знам, но във всеки случай не се тревожи. Убеден съм, че нищо няма да излезе от това.

Чериса кимна бързо с глава, тъй като от тази нова информация й се зави свят. Брет да е син на Чарлз? Самата мисъл беше поразителна и още… не беше ли признал Брет за необикновената му близост с краля? Точно като инстинктивната обич, която Джейми беше показал към баща си още от самото начало. А и видът… тя беше видяла веднъж краля в театъра. Лицето на Брет не беше точно като неговото. Беше, както бе казал Ардсли, повече шотландско… много сурово, със силни, ясни черти… но черната коса, високата, силна фигура… любовта към морето… а може би даже и този магнетизъм на династията Стюард към жените…

— Грижи се за Чериса вместо мен, докато ме няма, Ардсли — стресна я гласът на Брет, когато той се доближи до тях. Тя го хвана, изпълнена със страх, а той се наведе и я целуна. — Може би ще я доведеш в Лондон, ако всичко…

— О, не, извинявай, лорд Линдси — прекъсна го Хари. — Не съм съгласен с това. Само един Господ знае дали не си въвлякъл вече и братовчед ми в твоя предателски план. Не мога да оставя едно прекрасно, невинно момиче в ръцете на един възможен предател. О, не, смятам, че ще е най-добре аз да се погрижа за нея.

Бърз като змия, той се пресегна, хвана я грубо за китката и я привлече към себе си. Чериса видя бледите очи на мъжа над себе си, почувства горещия му дъх до бузата си и усети противната му миризма. Тя инстинктивно се отдръпна назад, опитвайки се да се измъкне от неговите ръце, и като се извъртя, го удари по лицето с всичка сила. Слисан, той изрече едно проклятие и я пусна. Като се препъваше и бързаше да се отдалечи от него, тя се блъсна в Брет, който бе тръгнал към нея.

— Ти, мръсен, гаден негодник! — пое си дъх той. В зелените му очи блестеше опасен пламък, а дясната му ръка вече стискаше украсената със скъпоценни камъни дръжка на рапирата, изтегляйки я от ножницата. С другата си ръка той хвана Чериса за китката и я придърпа зад себе си.

С една ругатня лорд Ардсли скочи напред, опитвайки се да раздели двамата мъже, като използва широките си рамене, за да принуди Брет да отстъпи. Лорд Мартин се разсмя внезапно, а веселието му бе отмъстително жестоко.

— Стража! — извика той, като махна с ръка. — Веднага обезоръжете лорд Линдси! Той се противопостави на кралската заповед!

Колебаейки се, двамата гвардейци тръгнаха напред, а погледите им се местеха смутено ту към единия, ту към другия от вражески настроените лордове. Ардсли ругаеше гневно, докато се обръщаше към тях.

— Не против заповедите на краля се съпротивлява, а против гнусното държание на лорд Мартин към момичето. Беше ми казано аз да се грижа за нея — няма защо да я оставям в компанията на този развратник през целия път до Лондон.

Капитанът се намръщи, като погледна към Чериса, след това отмести погледа си към потъмнялото от гняв лице на лорд Линдси. В очите на лорда се четеше желание за убийство, без съмнение. По време на това пътуване, той не си беше създал добро мнение за лорд Мартин, но все пак…

— Лорд Ардсли, съжалявам — започна той, като избра да говори на този, който като че ли се владееше повече от останалите двама мъже. — Лорд Мартин командва тук. Той има чин и аз не смея да не се подчинявам на заповедите му. Ако той казва, че момичето е споменато в заповедта…

— Разбрали сте погрешно, капитане — лорд Мартин погледна Брет подигравателно, а устните му се извиха в злобна усмивка. — Аз няма да ви придружавам обратно до Лондон, макар че преживяването, без съмнение, ще е незабравимо. Бретигейн Линдси под мое командване… Аз имам работа и трябва да отида на север. Просто реших да предложа на момичето защитата на короната, най-малкото, защото някой запален бунтовник може да опорочи нейната вярност към крал Джеймс.

— За Бога, Мартин, вече си направи удоволствието за днес. — Това момиче, за което говориш, не е някое обикновено момиче — намръщи се Ардсли. — Това е метресата на Брет — майката на сина му. А сега се махай преди…

— Не, ти се махай, братовчеде — озъби се той.

— Преди верността ти към краля да се постави също под въпрос.

— Милордове, моля ви — прекъсна ги неловко капитанът. — Аз мога да предложа едно приемливо разрешение. Оставете момичето на грижите на лорд Ардсли. Сигурно това ще докаже…

— Не, капитане — усмихна се самодоволно лорд Мартин, наслаждавайки се на безпомощния гняв на Брет. — Въпреки че лорд Ардсли е мой братовчед, аз не мога да гарантирам повече неговата лоялност. Вие сами видяхте какъв привърженик е той на този предател. Момичето идва с мене. Ако се реши, че лорд Линдси е невинен, аз ще му я върна по-късно. Мога даже да я надаря с дете дотогава. Брет, няма ли да посрещнеш с одобрение една такава добавка към твоето щастливо семейство?

Лицето на Брет стана сиво като пепел и той изрече яростни ругатни по адрес на по-ниския мъж. Ардсли и Чериса скочиха да го дърпат назад, докато лорд Мартин се смееше пресилено от радост. Накрая, Брет като че ли възвърна контрола над себе си и остана неподвижен един дълъг момент. Очите му блестяха, а устните му бяха стиснати здраво от ярост. Чериса потрепери, когато повдигна глава и видя лицето му. Студената, убийствена омраза, която бе изписана на него, предизвика ледени тръпки.

— Всичко е наред, Брет. Аз ще отида с него — прошепна сковано тя и се обърна, за да тръгне към лорд Мартин.

По-добре да стане държанка на отмъстителния лорд, отколкото да види Брет проснат мъртъв. Но Брет не й отговори. Действително, изражението му не се беше изменило и тя започна да говори отново, мислейки, че той не я е чул.

— Капитане — извика ясно Брет, а плътният му глас беше твърд и относително спокоен. — Приемам призовката на краля и съм готов да ви придружа до Лондон, но не приемам да се злоупотребява с момичето от страна на лорд Мартин. Може ли да й предложите вашето покровителство?

— Не, милорд. Съжалявам, но не мога. Моята заповед е да придружа вас и само вас до Лондон. И аз съм все още под командването на лорд Мартин — каза твърдо войникът, който мразеше своя командир — лорд Мартин, от дъното на душата си. Мъжът очевидно беше от най-лошата измет. Да си отмъщаваш на един мъж, като безчестиш неговата жена…

— Ще ти кажа за последен път, Линдси, преди да заповядам на войниците да вземат Чериса насила. Остави момичето и се мятай на коня си още сега, преди търпението ми да се е изчерпало.

Чериса се обърна и тръгна към лорд Мартин, опитвайки се да не обръща внимание на пресъхналото си гърло и на ужасното биене на сърцето си. В същия миг тя усети ръката на Брет да хваща китката й, задържайки я неподвижна на мястото й.

— Сега аз ще ти кажа нещо, Мартин — съобщи неочаквано Брет, макар че леденият огън в неговите смарагдови очи грееше спокойно. — Докато имам дъх в душата си, ти няма да посягаш с мръсната си ръка към това момиче. Сега ти сам направи избора си.

Лорд Мартин се разсмя подигравателно и даде знак на гвардейците да се приближат по-близо.

— Готов си да се биеш сам срещу трима заради твоята курва, а, Линдси? О, колко си доблестен и неустрашим!

— Ако се стигне до бой, Хари, ще бъдем двама срещу трима, а не един срещу трима — предупреди го горещо Ардсли, изваждайки рапирата от ножницата си.

Чериса гледаше безпомощно ту към единия, ту към другия мъж, виждайки само жестоката кръвожадност, изписана на лицата им, от предстоящия бой. Тя трепереше силно. Никога не бе виждала Брет, а също и Ардсли в тази им светлина. Няма ли да се бият те заради нея и заради нейната чест? Тя можеше да бъде изплашена, но не и засрамена или възмутена от тяхното поведение. Не беше сигурна дали го харесва. Той й напомняше за опасните диви котки в джунглата, за безжалостните, хищни животни от първобитния век.

— Гвардейци, настоявам за вашата помощ — ухили се злорадо лорд Мартин, изтегляйки сабята си. Той възнамеряваше да позволи на двамата професионални войници да поемат главния удар в боя, а по-късно, когато съпротивата на Линдси бъде преодоляна, а вероятно бъде и ранен, то тогава…

— Съжалявам, лорд Мартин — отговори непоколебимо капитанът, оставайки неподвижен на мястото си. — Моите заповеди са само да предам призовката на лорд Линдси. Той вече каза, че я приема. Ако вие, джентълмени, сте решили да се карате за лични неща, то това си е ваша работа.

Лорд Мартин погледна сърдито войника и след това се обърна отново към Брет. Известно време той остана притихнал и неподвижен, като явно се страхуваше от лорд Линдси, който имаше репутация на превъзходен фехтовач и който сега го принуждаваше да замлъкне и замръзне на мястото си. Чериса притаи дъх, надявайки се отчаяно, че нежеланието на капитана да се включи в разпрата и да помогне на отвратителния мъж, щеше да реши изхода от положението.

Без предупреждение, лорд Мартин изскочи напред, сграбчи я и я привлече пред тялото си, като щит. В следващия миг сабята вече беше в ръката му, проблясваща зловещо на златистата слънчева светлина.

— Искам да ти кажа, че ще я имам, Линдси, независимо дали ще се биеш или не. Искам да знаеш, че докато ти гниеш в капана в Лондон, аз ще поспортувам с твоята курва. Искам да усещаш със слабините си всеки път, когато се качвам върху нея, и да знаеш, че не можеш да направиш нищо, за да ме спреш.

В отговор Брет извади рапирата си.

— Пусни я да си върви още този миг, Мартин, или кълна се, можеш да се считаш за умрял.

— Как ще се биеш, когато тя е пред мен? — изсъска лорд Мартин и се изплю подигравателно, държейки Чериса плътно до себе си. — Ще рискуваш ли да я нараниш със сабята си, Линдси? Ще си простиш ли някога, че собственият ти удар е намерил сърцето й?

— Моля ви, милордове — протегна ръката си разтревожен капитанът, а мускулите на лицето му потрепваха нервно. — Умолявам ви да си спомните, че дуелите са категорично забранени от краля. Лорд Линдси, размислете — увещаваше той чернокосия лорд. — Давам ви думата си, че няма да се намесвам, каквито и разпореждания да дадете за момичето. Презирам действията на този мъж така силно, както всеки джентълмен би ги презрял, но…

— Дръпнете се, капитане — прекъсна го нетърпеливо Брет. — Напълно съм наясно за отношението на закона към дуелите. Но какъв избор ми оставя той? Наистина ли ми предлагате да си обърна гърба и да позволя на това копеле да я притежава?

Войникът се намръщи и поклати ядосано глава. Мъжът беше нрав… какъв друг избор съществуваше тук?

— Лорд Мартин, аз като джентълмен и офицер в гвардията на Негово величество протестирам срещу вашето поведение. Възнамерявам да напиша пълен доклад до моя началник относно това — потвърждение за нежеланието на лорд Линдси да наруши кралския закон, въпреки провокацията от ваша страна — спря се той и се поклони на чернокосия лорд, а на лицето му се четеше искрено одобрение. Той беше слушал легенди за способността на този мъж да борави с оръжия, но можеше ли да допусне, че такова едно препятствие, като сегашното, ще се изправи пред него? Можеше ли този мъж даже да се защити без страх, че може да нарани момичето? — Мога ли да направя едно предложение като мъж на мъж, милорд? Като войник на Негово величество, аз съм длъжен да ви арестувам, заради това, че нарушавате закона като се дуелирате — да не споменавам възможността от измяна. Ако излезете победител в този бой, то аз ще постъпя точно така, но ще ви дам един час преднина — вземете коня си и тръгвайте. Аз ще ви преследвам, както бих преследвал всеки друг беглец. Ако успеете да се измъкнете и да напуснете Англия, аз ще трябва да удържа дадената дума и да уведомя краля по вашия въпрос. Никой не може да съди вашите действия, освен ако не е благородник.

Брет се усмихна леко и кимна с благодарност към офицера.

— Ардсли, задръж Чериса при себе си, когато замина. И никакви женитби повече — добави студено той.

— Ще разкажа за цялата тази бъркотия на краля — обеща русокосият лорд. — Не се тревожи за нищо друго, а само убий този негодник.

Лорд Мартин стисна по-силно с ръката си гърлото на Чериса, притискайки я към гърдите си. Въпреки че беше невежа по отношение на боя, Чериса разбра големия риск, който Брет поемаше. Тя нито за миг не се уплаши за собствения си живот. Знаеше, че Брет никога нямаше да рискува и да я нарани с рапирата си. Внезапно тя спря да диша, тъй като лорд Мартин се наведе напред и я повлече със себе си, а рапирата му проблесна към гърдите на Брет.

Чернокосият лорд отскочи с лекота назад и рапирата изсвистя в празното пространство. Той издигна своята шпага в готовност, но едва я помръдна, когато Мартин се насочи отново към него. Чериса се въртеше отчаяно в ръцете му и го риташе, мъчейки се да се освободи и да позволи на Брет безпрепятствено да се доближи до мъжа. Но Мартин само стисна още по-силно гърлото й, оставяйки я почти без дъх. Тя се въртеше безпомощно, като се мъчеше да си поеме глътка въздух, докато пред очите й притъмня и светът потъна в мрак. Чу, като че ли от много далеч, че Брет й викаше да спре да се съпротивлява, преди мъжът да е успял да я удуши. Тя се подчини и се отпусна неподвижна.

Лорд Мартин изрече едно проклятие и се насочи отново към движещия се в кръг около него Линдси, като всяко негово движение бе затруднявано от момичето. Лорд Линдси отново разцепи само въздуха с шпагата си и се обърна, за да избегне удара. Но напрежението и яркото, лятно слънце си казаха думата и острието на шпагата на Мартин одраска ръката на Брет.

С щастлив смях Мартин нападна отново, с намерението да нанесе още по-сполучлив и съдбовен удар. Но този път Брет го нападна и допря върха на рапирата си до рамото му, като в същия миг се пресегна и като хвана китката на Чериса я издърпа от ръката на изненадания мъж и я тласна към Ардсли.

Русокосият лорд хвана учуденото момиче и го привлече към себе си, като в същото време извади шпагата си, за да предотврати евентуалното й повторно пленяване.

— Всичко е наред, Брет — извика спокойно той. — Продължавай!

Чериса се обърна в обгръщащите я ръце на лорд Ардсли и наблюдаваше дуела с изпълнени с ужас очи. И двамата мъже изглежда преценяваха хладнокръвно и се контролираха добре, като че ли наблюдаваха игра на кегли на моравата, и даже от време на време коментираха особено сполучливия ход на единия или другия фехтовач.

Тя знаеше, че Брет беше по-добър фехтовач, но кръвта на неговото предумишлено наранено рамо вече беше наквасила бялата му риза с червената си окраска. Освен това, лорд Мартин беше относително по-свеж в сравнение с Брет. Той беше стоял на едно място, докато държеше Чериса плътно до себе си като щит, докато Брет се бе движил постоянно.

Тя безпомощно затаи дъх, когато видя, че лорд Мартин нападна. Шпагата му се стремеше да се забие, но след това отново започна да диша тежко, тъй като Брет парира удара с лекота и се извърна настрани, принуждавайки Мартин да отстъпи. Шпагата изглеждаше почти като живо същество в мургавата ръка на Брет. Приличаше на лъскава, сребърна змия, която се извиваше и удряше и отново се извиваше, а върхът й се движеше толкова бързо, че очите й не можеха да следват хода й. Брет се препъна веднъж, заслепен за миг от ярката слънчева светлина, която падаше косо, но бързо се съвзе. Постепенно на Чериса започна да й изглежда, че лорд Мартин беше поизтощен. Ниското му чело лъщеше от пот, а малките му очички започнаха да гледат страхливо. Брет изглеждаше неуморим. Спокоен и търпелив, макар че от лявата му ръка капеше кръв и оставяше кървава диря по каменната настилка, а зелените му очи от време на време помътняваха от болката, която изпитваше, движейки ръката си. Беше ясно, че Брет щеше да направи избора кога да сложи край на дуела и даже на лицето на Ардсли се появи една слаба безжалостна усмивка.

Накрая даже лорд Мартин като че ли разбра безнадеждността от това положение. Той нервно хапеше устните си и отблъскваше ударите на Брет с неистова бързина, като в същото време се опитваше да се промъкне по-близо до гвардейците, които наблюдаваха дуела. С лека усмивка на лицето Брет го застави да се оттегли към противоположната страна, използвайки блестящата си рапира като водач и играейки със своя потаен противник, като го избутваше назад, докато гърбът му опря до обвитата с бръшлян стена на имението. Лорд Мартин, усещайки тухлите зад гърба си и разбирайки за капана, в който бе попаднал, направи последно, отчаяно усилие да се освободи, но Брет го държеше до стената. С един сподавен вик, Мартин захвърли шпагата си и като падна на колене, раболепно помоли за живота си.

Чериса затвори очи и след това бързо погледна настрана. Макар че мъжът заслужаваше това, тя не искаше да гледа как Брет го убива. Но тя бе учудена, когато чу думи вместо предсмъртни викове и се обърна, поглеждайки към двамата мъже — Брет стоеше до падналия на колене лорд, върхът на неговата шпага стоеше непоколебимо на косъм от гърлото на мъжа. В един миг всичко това като че ли приличаше на една застинала жива картина, потънала в безмълвен покой. Тогава Ардсли проговори:

— Свършвай с него, ако искаш, Брет. Бог е свидетел, че той си го просеше.

Лорд Мартин погледна към Брет, без да каже дума. Бледите му очи бяха изпъкнали, а пепелявото му лице бе застинало от унизителен страх. Даже и да искаше да се защити, той не можеше да произнесе и един звук със своите застинали от ужас устни. Като потрепери от отвращение, Брет поклати глава и се отдръпна.

— Ставай и се махай оттук, докато не съм променил решението си — каза той и тръгна към чакащото го момиче. — Ардсли, що за отрепка, като тази тук, е родила твоята леля? Аз никога…

— Пазете се! Зад вас! — изгърмя гласът на капитана и наруши тишината като изстрел от револвер и всички очи се насочиха към просната на земята фигура на Мартин.

Недоволен, че му бяха подарили живота, лордът беше извадил малък пистолет някъде изпод жакета си и сега се беше прицелил в незащитения гръб на Брет, само на няколко крачки от него. Чериса извика, а в следващия момент Брет се наклони на една страна и рапирата му проблесна за миг нагоре, преди да се стрелне надолу към гърдите на Мартин. Тогава Чериса чу изстрела от револвера и се затича към Брет. Ардсли тръгна след нея, като стигна до тъмнокосия лорд навреме, за да може да види предсмъртната агония на лорд Мартин. Слюнка, примесена с кръв, се стичаше от ъгъла на устата му.

— Господи, Брет, добре ли си? — разтревожен, русокосият лорд улови приятеля си точно, когато последния, залитна и почти падна.

Чериса се пресегна и докосна мястото на челото му, откъдето бе започнало да струи кръв, отстранявайки неговата ръка от повърхностната рана.

— Само те е одраскало, Брет — промълви с облекчение тя, като започна да трепери от ужас. — Помогни ми да го внесем вътре, Ардсли.

— Не, скъпа, няма време. Ще се погрижа за себе си по-късно — каза Брет и олюлявайки се тръгна по алеята.

— Нека промият и бинтоват раните ви, сър — посъветва го капитанът, като пристъпи напред и направи знак на момичето да се погрижи за него. — Казах, че ви давам един час за дуела, така че имате време, милорд. Рядкост е да видиш такова изкуство при фехтовка, а още по-голяма рядкост е да видиш такъв подъл мръсник, като този, който лежи мъртъв на земята. Аз съм ви задължен.

Брет кимна с глава и се усмихна като се отправи към къщата, подпирайки се на рамото на Чериса, а Ардсли вървеше близо до тях.

Още не беше наближило пладне, когато Брет излезе, взе поводите на своя оседлан жребец и се наведе, за да даде на Чериса една прощална целувка. Тя се насили да се усмихне, въпреки че очите й бяха потъмнели от безпокойство. Раната от пистолета беше съвсем плитка и даже не се нуждаеше от превръзка, след като кървенето бе спряло, но тази на рамото, причинена от рапирата, бе дълбока и макар че Брет отказваше да признае, тя знаеше, че сигурно му причинява ужасна болка. Той трябваше да бъде в леглото с една голяма доза коняк, а не да язди из околностите, бягайки от кралството.

— Ще се оправя, малка майчице — прошепна закачливо на момичето той, а усмивката му беше топла и леко напрегната. — Не знам колко време ще отсъствам оттук, но при златаря има чек за теб, а Ардсли ще те държи в течение. Кажи довиждане на Джейми вместо мен. Кажи му още, че когато се върна, ще му донеса тази сабя-играчка, за която той ме молеше.

Тя кимна с глава, мъчейки се да спре напиращите да потекат по бузите й сълзи. Защо съдбата не ги оставяше на мира? Чериса искаше да прекарат заедно само едно безгрижно, лениво лято. Да гледат как расте сина им, а може би да направят и още един. Тя повдигна лицето си за още една последна целувка, а след това той пришпори коня, като вдигна ръка за приятелски поздрав към гвардейците, и се отдалечи в лек галоп. Ардсли й предложи ръката си и я поведе към къщата.

— Не се тревожи, мила. Веднага ще тръгнем към Лондон. Крал Джеймс няма да остане ядосан на Брет дълго време. Той ще си бъде вкъщи, преди лятото да свърши.