Джесика Сен Клер
Чериса (11)

Глава 11

Коледа отмина без никаква вест от Брет, макар че Джейми получи толкова много подаръци от лорд Ардсли, че Чериса беше сигурна, че повечето от тях бяха в действителност от баща му. Джерард даваше неясни обяснения относно неизбежното закъснение на съдебната процедура по осиновяването на Джейми. Чериса започна да вярва, че съпругът й не настояваше тази процедура да бъде решена бързо, както можеше да стане, но тя не виждаше причина да се оплаква от това все още. Януари се беше изтърколил най-сетне, носейки надеждата, че с идването на февруари, скоро ще дойде и по-хубавото време. Въздухът беше още хапливо студен, въпреки че слънцето грееше ярко и Чериса жадуваше за топлата пролет, но тя реши да отиде на лондонския пазар, за да си купи плат за рокля.

Разхождайки се бавно около щандовете за продажба на платове, тя внезапно затаи дъх и наостри уши. Не говореха ли тези две жени зад нея за Брет? Наистина ли това, което тя чу, бе неговото име? Жадна да чуе новини за него, тя почувства познатото стягане в гърдите си и забави стъпките си, като се преструваше, че се интересува от едно кадифе.

— Да, не бих имала нищо против да се омъжа за лорд Линдси — стройната руса жена се усмихна на червенокосата си приятелка. — Той беше сигурен… ах… и го препоръча.

— Разбира се — червенокосата се усмихна — притежава две особено важни качества — красив е и е страхотно богат.

— Не е само това — разсмя се русата. — Той има чудесния навик да плава до далечни, незнайни места! Само си помисли, Мерсия, колко удобно е това за водене на разнообразен любовен живот!

Червенокосата се разсмя и разтвори претенциозно изрисуваното си ветрило.

— Но помолил ли те е вече, Алисиа?

— Не — призна русата намусена, хвърляйки един враждебен поглед на приятелката си, че бе задала такъв въпрос — но съм сигурна, че ще го направи. Той смята да замине за Антилските острови отново, щом се затопли и покани мен и няколко общи приятели да прекараме една седмица в Уитроз — семейното му имение — преди да отплава. Така че ще мога да го обработя през тази седмица, а и мисълта за скорошното отплаване — разбира се, че ще ме помоли за ръката ми тогава.

— Кога заминаваш, скъпа?

— Утре, надявам се. Ще пътуваме с карета до Личестър и ще прекараме нощта там. На другия ден вечерта ще сме пристигнали в Уитроз.

— Добре. Късмет, Алисиа — усмихна се червенокосата. — Имам усещането, че ще се нуждаеш от него. Мъж, който изглежда така добре и е богат като Брет Линдси и да не е женен досега… Боже мой, той не е ли вече на тридесет години? Трябва да има някаква причина, за да бъде толкова неуловим.

Чериса стоеше останала без дъх, а сърцето й биеше лудо. Двете жени се отдалечиха на такова разстояние, че тя вече не можеше да ги чува, а те продължаваха да бъбрят през цялото време. Брет, нейният Брет да се ожени за русокосата Алисиа? Никога! Никога, докато тя имаше дъх в гърдите си, нямаше да му позволи да си отиде, без да се бори! И особено, заради някоя, като онази жена — някоя, която вече крои планове как да му сложи рога! Но какво бяха споменали жените за заминаването му? Да отплава за Антилите… о, обичната Ямайка и белите мраморни колони на Суитуотър… Вече беше 22 януари. Първото затопляне щеше да настъпи скоро, вероятно през първата седмица на март. Зимата беше дошла толкова рано — обикновено това бе предизвестие също и за ранна пролет. Тя трябваше някак си да види Брет, даже ако това означаваше, че трябва да отиде до Уитроз. Брет никога не я беше водил там, но беше говорил достатъчно често за него и тя знаеше къде се намира. Но как щеше да стигне дотам? Какво щеше да каже на Джерард?

Тя изчака съпругът й да се прибере тази вечер. Минаваше полунощ, когато той се появи, леко пийнал, но в добро настроение. Тя се насили да придаде на лицето си невъзмутим израз, стисна ръце, за да спре треперенето им, докато уж случайно спомена, че би искала да посети семейството си в провинцията. Каза, че предпочита да го стори, преди да започне пролетната сеитба, тъй като това щеше да отнеме цялото време — от пукването на зората, до здрач — на нейните близки.

— Кога искаш да тръгнеш, Чериса? — попита нехайно Джерард, а в сините му очи проблясваше неприкрито желание, докато той плъзгаше погледа си нагоре-надолу по тялото на момичето, което беше съвсем леко прикрито от прилепналата до тялото й роба.

Чериса сви рамене, преодолявайки треперенето, което желанието на Джерард винаги предизвикваше у нея.

— Толкова бързо, колкото е възможно, ако не възразяваш. Разбира се, че ще взема и Джейми също — добави бързо тя.

Ако той имаше някакви подозрения относно ненадейното й заминаване, това обстоятелство трябваше да ги разсее. Коя жена щеше да вземе двегодишния си син със себе си, ако имаше предварително уредена среща?

За нейна изненада Джерард се съгласи лесно, почти равнодушно, и Чериса го погледна учудена. За мъж, който се представяше за толкова влюбен, колкото Джерард, невероятната охота, с която той се съгласи да се отърве от нея за една седмица, изглеждаше странна. Въпреки всички негови тържествени изявления, тя не чу повече нито една дума за осиновяването на Джейми. Тя сви бързо рамене, прогонвайки подозренията си. Джерард беше влюбен в нея, уверяваше себе си тя, а обичаше и Джейми също. С времето осиновяването щеше да стане. Тя беше много невежа в правните процедури.

— Защо ме чакаш до толкова късно, любима? — усмихна се той и тръгна тромаво към нея. — Искаш малко удоволствие от стария мъж, а?

Чериса се насили да се усмихне, когато неговите устни доближиха нейните, като се стремеше да преодолее чувството на гадене, което винаги усещаше от допира на Джерард.

Тя прие безучастно милувките му и го последва безмълвно в леглото. Това беше само една нощ, казваше си тя отново и отново, когато му отдаде тялото си. Утре тя щеше да е на път и този път щеше да я заведе при Брет.

 

 

Наетата карета подскачаше по неравните, изровени от дъждовете пътища, а тапицерията на седалките, на които седяха Чериса и малкият й син, беше доста изтъркана. Валеше пороен дъжд още от сутринта, когато тя и Джейми бяха наели екипажа в Личестър. Въпреки че вече минаваше времето за вечеря, продължаваше да вали с неотслабваща сила. Тя държеше детето с едната си ръка, докато то спеше, сложило глава в скута й, доволно, но изморено от многото впечатления от пътуването. Чериса се взираше неспокойно навън в тъмнината през прозорчето на каретата. Те свиха по един път, от двете страни, на който имаше редици от стари дъбове и каменни зидове. Може би това беше Уитроз или може би бе някъде наблизо.

Внезапно каретата се наклони и спря така, че Чериса едва не падна. Тъкмо отново се настани на седалката и вратата се отвори. Кочияшът съобщи, че са пристигнали в имението на лорд Линдси. Чериса си пое дълбоко дъх, гледайки към масивните двойни, дъбови врати, богато украсени с резба и лъснати до блясък метални части. Слаба светлина струеше от прозорците на огромната, построена с розови тухли къща. Следователно вътре имаше някой, заключи тя. Това не можеха да бъдат помещенията на прислугата, тъй като светеше точно над хола. Тя повдигна внимателно малкото момче, което спеше в скута й, положи го внимателно на седалката, събра наметката около себе си и изтича в дъжда към вратата, пресягайки се за месинговото чукало.

След дълги минути на мълчание, нарушавано единствено от силното биене на сърцето й, една от вратите изскърца и се открехна. Един неприветлив, непознат мъж се взря в нея.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — очите на възрастния иконом бяха открито скептични, когато се втренчи в намокреното от дъжда и облечено като за дълъг път момиче.

Чериса повдигна брадичката си, опитвайки се да си придаде вид, какъвто смяташе, че би имала една благородничка.

— Да. Бих искала да видя лорд Линдси, моля.

Икономът сви устни, очевидно решен да отхвърли молбата й и да тръшне вратата. Момичето му изглеждаше като селска мома, доста красиво, но… може би една от обичайните възлюблени на лорда, която мислеше само какви грижи да му създаде, следвайки го чак дотук.

— Моля ви, аз познавам Брет… Лорд Линдси е тук с Алисиа и още няколко приятели — добави бързо Чериса. — Той ме очаква.

Накрая, въпреки че лицето му изразяваше недоверие и слабо неодобрение, икономът кимна с глава и открехна малко повече вратата.

— Ще го извикам.

Чериса чакаше притеснено до самата врата, опитвайки се предпазливо да влезе в покрития с мрамор хол, за да се запази от дъжда. Сега, след като вече беше пристигнала тук, малко съжаляваше. Какво щеше да помисли Брет, когато види, че го бе последвала чак тук? Нямаше ли да бъде сърдит и арогантен? Може би в компанията на русата Алисиа, той нямаше да се интересува от своето просто селско момиче.

 

 

— Чакат Ви долу, лорд Линдси — каза икономът, като се поклони официално, а лицето му не изразяваше с нищо неодобрението му от гледката тук, в гостната стая. Стаята миришеше на коняк, вино, което пиеха дамите, и много силно на парфюм, а масата беше в безпорядък от мръсни чинии и разпръснати карти. Лордът се беше опънал на дивана, главата му бе в скута на русата жена, а гримираното й лице се навеждаше да целуне ухото му — една безвкусна проява, по негово мнение. За възрастния иконом това изглеждаше просто прекалено безнравствено.

Лорд Линдси обърна нехайно глава, а на лицето му имаше една отегчена полуусмивка.

— Кой може да е, Паркър? Не е някой накиснат от дъжда амбулантен търговец, надявам се?

— Не, сър, не е амбулантен търговец. Не попитах за името, но каза, че вие я очаквате. Трябваше да разбера по-добре, милорд, защото тя едва ли има вид на някой, който бихте приели в Уитроз. Ще я изпратя да си върви.

Той се наклони и се обърна да си тръгне, но гласът на лорд Линдси го спря.

— Няма значение, Паркър. Ще отида да видя сам — въздъхна Брет и пусна дългите си крака от дивана, без да обръща внимание на цупенето на Алисиа.

— Не се бави, Брет — промърмори намръщено тя, като си мислеше, че намусената физиономия й отива.

— Няма, Алисиа — отвърна сухо Брет. — Наистина, опитай се да издържиш няколко минути без мене.

Без да се обърне назад, той излезе от елегантната гостна стая и затвори вратата зад себе си, като се спря за миг, облягайки гърба си на нея, и си пое бавно въздух. В действителност не се интересуваше кой стоеше долу, до вратата. Беше щастлив, че намери извинение да напусне поне за малко компанията. Всеки път, когато напуснеше Англия, той намираше, че му бе все по-трудно да се завърне в скучното, лекомислено, лондонско общество на дребни благородници. Той се протегна бавно, ненавиждайки неудобния си официален, брокатен жакет, който го стягаше, и се обърна да отвори главната врата.

— Чериса? — слисан, Брет се втренчи в мокрото от дъжда момиче и след това я дръпна бързо вътре в хола. — Исусе Христе, Чериса! Какво по дяволите…?

— Брет, моля те… моля те, не се сърди — промърмори бързо тя. — Трябваше да дойда. Чух, че заминаваш скоро.

— Да, но сега… — поклати сърдито глава Брет, а зелените му очи издаваха безпокойство. — Не трябваше да идваш тук, Чериса. Как стигна дотук? Къде е Джерард?

— Джерард е в Лондон, Брет. Казах му, че отивам на гости при семейството си. Той не беше подозрителен — той като че ли желаеше да замина. Аз доведох Джейми. Той е там в каретата, която наех, за да дойда дотук.

— Джейми е с теб?

За миг Брет остана мълчалив и неволно в очите му проблесна удоволствие. Затаила дъх, Чериса го гледаше с надежда. Но накрая чернокосият лорд поклати отново глава, този път бавно, с явна неохота.

— По дяволите, скъпа, трябва да се върнеш обратно.

Чериса почувства как лицето й пламна от недоволство и протест.

— Няма да се върна, Брет. Няма да ти позволя да се ожениш за Алисиа без…

— Да се оженя за Алисиа? — прекъсна я той, а изненадата направи очите му още по-големи. Той се усмихна неохотно, а погледът му стана шеговит. — Кой ти каза, че ще се женя за Алисиа?

Чериса отвори уста, за да отговори, но се спря, чувайки гласа на русокосата жена, която викаше от салона.

— Кой е, Брет? Побързай, готови сме да започнем играта.

Лорд Линдси се намръщи.

— Идвам след минута, Алисиа — извика в отговор той, а стиснатите челюсти издаваха отвращението му от жената.

Чериса забеляза изражението му и почувства как сърцето й възвърна нормалния си ритъм. Той не беше влюбен в тази жена, благодари на Бога тя.

— Брет, моля те, позволи ми да остана — тихо го умоляваше тя, а сините й очи срещнаха неговите. — Не мога да понасям живота без теб — да знам, че си жив, че си в Англия, а да не бъда с теб. Моля те, моля те, Брет. Щом трябва да заминеш скоро, не може ли да прекараме само няколко дни заедно? Никой никога няма да разбере.

Бавно, като че ли против волята си, лордът пристъпи към нея, протегна ръце и привлече момичето към гърдите си, а нейните ръце стиснаха здраво жакета му. Главата му се наведе към нейната, устните му докоснаха нейните и един звук подобен на стон се изтръгна от гърдите му. Под пръстите си Чериса усещаше мускулите на напрегнатия гръб на Брет и започна да трепери.

— О, Господи, колко много си ми липсвала — шепнеше той до ухото й, когато най-после вдигна главата си. — Знам, че трябваше да те изпратя право вкъщи, скъпа, но по дяволите, ако мога да го направя.

Чериса се усмихна, въпреки сълзите в очите си. Болезнената съпротива в очите му, вълнението, изписано на лицето му, не означаваше нищо друго, освен че тя можеше да остане. Тя щеше да премахне безпокойството от зелените му очи, знаеше го. Само ако имаше време, тя можеше да направи много работи.

— Тук съм с една компания, мила. Двамата с Джейми ще трябва да отседнете във вилата за два-три дни. Тя е малка, но не искам да се излагаш на риска някой да те види тук. Ще измисля някакъв начин да се отърва от тях, но ще ми е нужно малко време. Ще изпратя слугите да запалят огъня и да ви помогнат да се настаните.

— Ще можеш ли да дойдеш да ни видиш тази нощ, Брет? — прошепна колебливо тя, поглеждайки нервно към вратата на гостната стая.

— Да, но може да стане много късно. Легни си, ако искаш. Аз ще те събудя.

Чериса кимна с глава. Щастието караше очите й да блестят. Тя сложи качулката си и се обърна към вратата, като изчака Брет да даде инструкциите си на строгия иконом. Накрая, с последна бавна целувка той й обеща, че ще отиде при нея, и я остави. Тя остана за момент на мястото си, като го наблюдаваше и се наслаждаваше на грациозната му походка и на арогантното полюляване на широките му рамене. После се обърна към вратата и се усмихна на очевидно удивения иконом, преди да се качи в каретата, която щеше да ги отведе до лятната вила.

Беше много късно, минаваше два часа, предполагаше Чериса, когато тя най-после чу леките стъпки на лорд Линдси, който вървеше надолу по павираната пътека към къщата. Миг по-късно вратата се отвори и Брет влезе, метна пелерината си на стола и се приближи до огъня.

— Съжалявам, че закъснях толкова много, скъпа. Аз… Ох… не исках да събуждам подозренията на Алисиа, като тръгна по-рано.

Чериса се усмихна:

— Няма значение, Брет — каза спокойно тя, протегна ръката си, хвана неговата и я притисна до лицето си.

Тя знаеше, че той идва от леглото на другата жена, но странно, тя не го ревнуваше. Лека усмивка се появи на лицето й, когато тя погледна тъмнокосия лорд, който стоеше до нея. Сенките на гаснещия огън играеха по красивия му профил. Беше облечен с кадифени панталони и с бяла официална риза с дантелени маншети, без палто, а само с една официална, дълга до коленете жилетка. Бялата му риза не беше закопчана до долу, а дантеленото жабо на врата му не беше затегнато, подходящите дантелени маншети не бяха закопчани също и ръкавите му стигаха почти до пръстите му. Не си беше направил труда да си обуе по-официални чорапи и обувки с катарами, а просто беше надянал своите високи, черни ботуши за езда. Чериса се усмихна, спомняйки си добре, колко много Брет предпочиташе семплите дрехи на острова, вместо модните тоалети в двореца. Заради Алисиа той беше облякъл задължителното кадифе и твърдия брокат, но идвайки при нея беше зарязал тези претенциозни дрехи. Колко приличаше на малко момче понякога.

— Това е лудост, Чериса. И двамата знаем, че правим грешка. Нека да те кача на каретата.

Момичето поклати непреклонно глава, като стискаше ръцете си.

— Не си прав, Брет. Това не е грешка. Това е най-разумното нещо, което съм направила напоследък. Грешката е, че се омъжих за Джерард, но тогава бях започнала да вярвам, че ти наистина си мъртъв. Не трябваше да го правя. Някъде дълбоко в мен, една малка частица от душата ми винаги знаеше, че ти си жив, но аз не й обърнах внимание и се омъжих, разбирайки, че правя грешка. А направих и друга грешка, като чаках толкова дълго, за да дойда при теб. Загубих всичките тези месеци, когато можех да те виждам. Нямам намерение да се връщам в Лондон сега, Брет, защото това ще бъде третата грешка. Обичам те и ще остана тук.

Гласът на Чериса беше твърд, брадичката й беше вирната с характерната упоритост, а очите й го гледаха непоколебимо. Брет я наблюдаваше отстрани, усмихвайки се на изражението й.

— Струва ми се, че съм виждал този израз на лицето ти и преди, мила. А той обикновено означава, че съм изгубил спора — усмихна се той. — Трябва да приема, тъй като и без това скоро щях да се предам. Така че… ти оставаш. Но тук, във вилата, докато другите си заминат. Моля те, скъпа, съгласи се поне на тази предпазна мярка.

Чериса кимна с глава, усмихната доволно, очакваща Брет да се приближи до нея. Беше изминала година и половина откакто за последен път бе лежала в ръцете му и времето надвисна тежко между тях, като я правеше срамежлива. Няма значение, мислеше тя, когато му дойде времето, той ще дойде при нея. Сега той стоеше до нея, вгледан в огъня. Лицето му беше сериозно, а очите угрижени. Тя знаеше, че той се мъчи да оправдае решението си да й позволи да остане, мъчеше се да повярва, че те можеха да бъдат заедно през това време, без да рискуват Джерард да ги разкрие и да изпадне в ярост. Накрая, Чериса потупа с ръка огромния, тапициран стол, безмълвно подканяйки го да седне до нея.

Брет обърна бавно главата си и я погледна — в очите му имаше особена топлина. След това той се наведе над нея, плъзна ръката си зад гърба й, а устните му целунаха нейните. Чериса се разтапяше под допира му, сълзи изпълниха очите й, когато почувства сладката, потръпваща топлина на устните му, а душата й замря в екстаз от неговото докосване. След миг той я повдигна от стола и я положи на килима пред камината, а ръцете му се движеха по тялото й, търсейки колана на робата й, а след това и копчетата на панталоните си.

Чериса се извиваше от почти отчаяната грубост на неговото любене, отговаряше на жадните му целувки, без да потрепва от болезнения натиск на пръстите му върху гърдите си. Макар че той не го признаваше и може би даже не го и съзнаваше напълно, тя смяташе, че Брет беше все още малко ядосан. Начинът, по който правеше любов го потвърждаваше. Може би й бе ядосан, че се бе омъжила за друг мъж, ядосан, че му бе липсвала с месеци, ядосан също, вероятно и на себе си, че я желаеше така силно, че се беше решил на такъв глупав риск, като този. Тя отвръщаше на неговите яростни целувки нежно, ръцете й бавно галеха лицето му и мускулестите му рамене, шепнейки мили, любовни думи и задъхвайки се от удоволствие. Постепенно тя успя да го обуздае, да го направи по-нежен, да го успокои. Въпреки че дишането му не беше по-малко яростно, а лицето му беше все още пламнало, сега устните му я целуваха нежно, а езикът му я галеше, вместо да наказва, като разтваря грубо устните й. Ръцете му я галеха по-нежно, пръстите му бяха внимателни и нежно докосваха стегнатите й гърди и твърдите й зърна, а след това също така нежно плъзна ръката си надолу към корема й и между бедрата й. Тя го застави да изчака, застави и себе си да изчака също, докато горещите тръпки започнаха да пулсират в слабините й, жадуваща да изпълни своето младо тяло с неговата мъжественост. Накрая тя му позволи да разтвори бедрата й, посрещайки го. Издавайки един стон той проникна в нея, потъвайки навътре в извиващото се тяло; устните му все още бяха върху нейните, ръцете му я бяха обгърнали силно, той се движеше в нея, докато тя започна да стене и да се извива под него, давайки воля на страстта си. Чериса сви краката си нагоре, стегна ги около неговите хълбоци и го притегли по-близо до себе си, повдигайки ханша си в хармония с неговите движения, стенеща безпомощно от екстаза да го чувства така добре в тялото си. Внезапно тя го притисна към себе си и тялото й пламна от ярките, пулсиращи вълни на удоволствието, оставяйки я почти в безсъзнание, едва съзнаваща екстаза на Брет.

Дълго време тя лежа бездиханна под тежестта на тялото му, очите й бяха разтворени, а ръцете й обгръщаха тялото му. След това тя усети как той си пое дълбоко дъх и повдигна главата си от гърдите й и се излегна до нея. Тя се усмихна напълно задоволена, а главата й намери обичайното си място на рамото му така лесно, като че ли бяха изминали дни, а не години, откакто не са били заедно. Чериса лежеше мълчалива, радвайки се на нежните милувки на ръцете му и вдъхвайки дълбоко скъпия, познат мирис на Брет. И тук, в Англия, той ползваше този одеколон с мирис на лимон, който използваше в Ямайка. Не беше възможно да е изминало повече от година от щастливите им дни на острова.

— Липсвах ли ти, Брет? — попита тихо тя, премествайки главата си върху гърдите му.

— Би трябвало да знаеш, че не бива да задаваш този въпрос, тъй като в него прозира желанието да ти направя комплимент.

Чериса видя как мускулите на лицето му потрепнаха, докато говореше, и тя разбра, че той се усмихва. Тя се притисна нежно до него.

— Знам — каза тя, — че съм ти липсвала. — Тя замлъкна за миг и се намръщи леко.

— Защо трябва да напуснеш Англия отново толкова скоро, Брет? Защо не останеш поне до лятото?

Лордът сви рамене и се усмихна.

— Англия ми предлага много малко, за да може да ме задържи тук, скъпа.

Страдаща от обзелото я разкаяние, Чериса прехапа устни. По дяволите Джерард! Защо ли се бе омъжила за него…

— Кога заминаваш, Брет? И къде отиваш този път? Връщаш се обратно в Суитуотър?

Брет се усмихна отново, като чу изпълнените с тъга и копнеж нотки в гласа на момичето. Той обърна главата си и докосна нежно косата й с устни.

— Този път, може би, ще пожелая да видя повече от новата колония, Каролина. Разправят, че е много красива, а земята — много плодородна. Ако това се окаже вярно, вероятно ще купя земя там. А колкото до деня на заминаването ми, ами… зависи от времето. Щом измъкна „Кралицата на морето“ и „Брайтън“ от Темза и тръгвам. „Чериса“ е на котва в Портсмут, така че тя не е проблем.

— След колко време ще стане това, Брет? — попита тихо тя. — Около месец?

— По всяка вероятност, да.

— Колко можем да останем тук, Брет?

— Само една седмица, скъпа, най-много десет дни.

— Нека да са десет, Брет! — помоли го тя обърнала лицето си към него.

Брет се усмихна и поклати глава.

— Да бъдат десет, тогава, но нито ден повече. Обещах на крал Чарлз да се върна в Уайтхол до 4-ти февруари, за да му разкажа за политическото и икономическо положение на Антилските острови. След това трябва да подбера корабния товар, който ще взема за Ямайка, да наема екипаж, а също да посетя и златаря Исаак Бенджамин.

Брет се намръщи леко, като си спомни причината за посещението си при него. Докато беше в Лондон, той внимателно и дискретно провери някои неща относно съпруга на Чериса. От това, което чу, стана ясно, че кавалер Уайтстоун се бе върнал към старите си навици. Много от вечерите, които Чериса беше споменала, че прекарва сама, Джерард явно прекарваше в игра на комар. Преди да напусне отново Англия, Брет искаше да провери при златаря, колко от петте хиляди лири на Чериса бяха останали. Той не харесваше Уайтстоун и му нямаше доверие. Ардсли трябваше да избере по-добър съпруг за момичето. Брет обърна главата си към Чериса, за да я попита как вървят делата по осиновяването на Джейми, но се усмихна и остана мълчалив. Момичето беше заспало, а на лицето му бе изписано доволство. Може би беше по-добре да не споменава за подозренията си относно Джерард пред момичето. Това само щеше да я разстрои. Той щеше просто да провери при Бенджамин и да предупреди Ардсли да внимава за Чериса и Джейми вместо него, докато отсъства от Англия. Това щеше да е достатъчно.

 

 

Чериса се събуди с чувството, че някой я гледа. Тя отвори очи и се усмихна сънливо, като видя лицето на Брет надвесено над нейното.

— Трябва да се връщам вече, скъпа — каза той и докосна нежно лицето й.

Чериса кимна с глава, без да се оплаква. Тя видя първите розово-оранжеви проблясъци на зазоряващото се небе. Той беше прав. Крайно време беше да се върне обратно в голямата къща.

— Довечера ще дойдеш ли отново, любов моя? — попита тя и се пресегна да дръпне одеялото, с което Брет я беше завил през нощта, над раменете си.

— Ако мога, скъпа — кимна с глава той. — Защо не си легнеш в леглото? Там ще ти е по-удобно.

Тя само поклати леко глава и се отпусна върху възглавницата, която още носеше слабото ухание от одеколона на Брет, усмихвайки се щастливо. Той я целуна за последен път и я напусна с неохота, за да отиде в своето легло в имението. Чериса го наблюдаваше, докато вратата се затвори тихо зад него, и след това отново се приготви за сън. Знаеше, че Брет щеше да се върне отново довечера, дори ако беше станало късно. Той не можеше повече да се съпротивлява на влечението на душата си към нейната, както и тя не можеше да се противопоставя на влечението си към него.

Чериса чакаше търпеливо. Тя прекара следващите два дни в малката вила заедно с Джейми и прислужничката, която моментално нарече „леля Мери“. Тя не можеше да очаква малкият Джейми да разбере необходимостта от секретност на тяхното посещение в „Уитроз“. Беше направила каквото можеше, назовавайки прислужничката с името на леля си, споменавайки за къщата, като Бейнуотър. Малкото момче възприемаше всичко бързо и беше толкова радостно, колкото и майка му, от приключението, в което се бяха впуснали двамата.

Третата нощ Брет дойде даже по-късно от преди, а на устните му личеше усмивка на удоволствие, когато влезе в стаята. Той отвърна на целувката, с която Чериса го посрещна, след това отстъпи назад, смеейки се, и се опъна с цял ръст на тапицираната плюшена кушетка.

— Съжалявам, скъпа, но не тази нощ — ухили се той, а очите му гледаха шеговито и същевременно изморено. — Смятам, че годините си казват думата. Не мога повече да се справям в леглото и с двете — с теб и с Алисиа.

Чериса се разсмя на свой ред и вирна високо главата си.

— Тогава трябва да се отървеш от Алисиа! — отговори дръзко тя. — Не възнамерявам да позволя да се отнасят с мен по този долен начин!

Тя застана на колене до кушетката и хвана ръката, която Брет й беше предложил.

— Точно това и направих — каза той. Очите му бяха затворени, а устните му още се усмихваха. — Цялата им глупава тайфа заминава утре към пладне за Бат. Веднага щом заминат, двамата с Джейми можете да се преместите в къщата.

Чериса се засмя с дяволито кокетство.

— О, Брет! Какво им каза? Бедната Алисиа трябва да е бясна, че не е получила предложение за женитба от теб, нещо, на което тя много разчиташе.

— Казах им, че имам работа тук… и споменах, че не се чувствам много добре. Разбира се, не им казах, че моята отпадналост се дължи на една темпераментна любовница, която живее тук в лятната къща.

Чериса се усмихна, познавайки Брет твърде добре, за да вземе на сериозно шегите му. Тя сведе глава към ръката му и след миг почувства как мускулите на ръката му се отпуснаха. Повдигайки учудено глава, тя видя, че той вече бе заспал. С доволна усмивка тя внимателно премести ръката му на кушетката и се пресегна да го завие с плетеното одеяло, като отметна назад един абаносов кичур коса, който беше паднал на челото му. Сега той беше на тридесет и една години. Когато минеше март, той щеше да е близо с три години по-възрастен от времето, когато го срещна за пръв път. С изключение на по-дълбоките бръчки около очите, той изглеждаше същият. Гарвановочерната му коса беше гъста и недокосната от посребряването. Като го целуна, Чериса се обърна, прикривайки една прозявка с опакото на ръката си. Утре следобед, тя щеше да придума Брет да направят тримата с Джейми един зимен пикник. Предстояха им цели осем блажени дни да бъдат заедно, осем дни — равностойни на цяла вечност…

Когато влезе, след като се бе сбогувал с гостите, Брет се усмихваше. Зле прикритото разстройване на Алисиа го беше озадачило. Явно Чериса беше права, когато каза, че русата жена е очаквала предложение за женитба от негова страна. Но все пак, раздялата им беше минала леко и приятно. Може би тя се надяваше, че ще го улови преди той да отплава на далечното си пътешествие. Той седна на стола и постави дългите си обути в ботуши крака върху големия пътнически куфар на Чериса, подсмивайки се на явното желание на момичето да се премести в голямата къща. В такива случаи тя винаги се държеше като малко дете, толкова лесно се възбуждаше от всяко нещо.

— Още ли не си готова за преместването? — закачи я той, когато тя влезе в стаята, държейки двегодишното момче в ръцете си.

— О… Брет — изненадата на Чериса бе изписана на лицето й. — Отидоха ли си?

— Да, мила, всички заминаха. Кой е този, който виждат очите ми? — попита усмихнат той момчето, чиито очи бяха широко отворени.

— Кажи „здрасти“, Джейми — подтикваше нежно Чериса срамежливото момче.

— Кой е този? — попита тихо детето, сочейки с пръст към баща си.

Брет се усмихна на Чериса, доволен като чу, че момчето говори толкова ясно. Това бяха първите думи, които някога бе чувал синът му да казва.

— Ами, кой съм аз?

Чериса сви рамене извинително, желаейки с цялото си сърце да може да каже истината на детето, но разбираше, че не може.

— Какво ще кажеш за чичо Уат?

Брет направи една гримаса, но кимна с глава.

— Има хора, които с по-голяма готовност бих желал да бъда, но… добре. За една седмица ще бъда чичо Уат. Ела тук, Джейми, и ми кажи какво би искал най-много да правиш този следобед.

Момчето се усмихна, откъсна се от майка си и се качи на коленете на лорда.

— Отиваме ли на пикник? — попита то, а зелените му очи гледаха невинно подобните зелени очи на баща му.

— Да, Джейми, ще направим каквото ти решиш — обеща Брет и се вгледа нежно и гордо в красивото лице на сина си. — Каквото на теб ти харесва.

Осемте дни, които в началото изглеждаха така безкрайни на Чериса, отлетяха ужасно бързо. И ето, внезапно бе настъпило времето да се върнат в Лондон — при Джерард, при самотните нощи без мъжа, когото тя обожаваше.

Въпреки молбите и сълзите й, Брет отказа да поддържат тайната си връзка в Лондон. Той не искаше да рискува да се изложат на скандал, ако ги откриеха, нито искаше да приеме половинчатата радост да дели Чериса с друг мъж. Още не беше споменал пред Чериса за това, че Джерард прекалено много играеше на комар; нито пък имаше намерение да го прави сега. Първо щеше да провери по-отблизо поведението на Джерард, още щом се върне в Лондон. Ако подозренията му се окажеха верни, тогава той можеше да загатне пред краля за това и да предложи да се прибегне към развод. Беше сигурен, че Чериса щеше да се радва да се освободи от съпруга си, а и той сам за себе си не виждаше друго разрешение на тяхната дилема. Джейми можеше да изгуби своя шанс да бъде осиновен и от тук да бъде признат за законороден. Но това беше само една малка цена, която трябва да плати за дългото, щастливо бъдеще заедно с неговия собствен баща, който можеше да предяви права над него още веднъж.

Разбира се, той не смееше да спомене за тези свои планове пред момичето. Ако, както можеше да стане, нещо провали плана му, то Брет щеше да понесе сам разочарованието. Да дава празни надежди на Чериса, след като още нищо не беше сигурно, би било ненужна жестокост. За момичето беше по-добре да мисли, че тяхната връзка просто трябва да бъде прекратена за известно време.

 

 

Лорд Линдси безмълвно кимна с глава на Джеймс, херцог на Йорк и брат на Чарлз и както изглеждаше сега, предстоящ престолонаследник на трона на Англия. Всичко изглеждаше неправдоподобно. Преди два дни той беше прекарал часове навън, яздейки с краля, като му обясняваше за робството, за заплахата от Франция, за реколтата от посевите, за времето, за духа на Антилите и между другото съвсем случайно отбеляза за някои от провиненията на Джерард. След това, вчера, в продължение на още един час, той изложи подробно политическите и икономически дела пред съвета на Чарлз, докато кралят слушаше жадно и бе в отлично здраве. Чарлз бе говорил с такава страст за корабите, за необходимостта от по-голям флот, че накрая един от лордовете започна да си прави шеги с това, отбелязвайки, че херцогините от Портсмут, Касълмейн и Кливлънд щяха да изпаднат в ярост, ако откриеха някога, че предпочитаната любовница на краля, главният обект на неговата щедрост, беше единствено дамата, която плаваше по морето, а не те. Всички се бяха смели от сърце, Чарлз най-много от всички, и печално призна, че в тази шега има само истина.

И сега, в продължение на по-малко от един-единствен ден, кралят умираше. Никакви лекари или молитви не можеха да му помогнат повече.

Приветливият, весел владетел на Англия лежеше на смъртния си одър, получил масивен удар.

Брет размърда раменете си, облегнат на неудобната дървена облегалка на стола, чудейки се защо Чарлз бе изпратил да го повикат. Беше тук почти от два часа, докато кралят даваше последните си нареждания на дузина висши служители от правителството. Сега в разкошната стая бяха останали само той, Джеймс и лекарят, който вече си прибираше приборите, признавайки безпомощността си да помогне, и се приготвяше да си тръгне.

— Докторе — гласът на Чарлз бе забележително силен, когато той повдигна заповеднически ръка към мъжа. — Направете ми една услуга, моля. Извинете ме пред моите придворни, които чакат отвън. Кажете им, че съжалявам, че избрах толкова неподходящо време, за да напусна този свят.

Брет се намръщи против волята си и зелените му очи гледаха гневно, когато се втренчи в своя свит юмрук. По дяволите, мислеше възмутено той, нима нищо, та дори и смъртта не вдъхваше респект в бездънното безразсъдство на този Двор?

— Защо гледаш така намръщено, Линдси? — усмихна се внезапно кралят, поглеждайки очевидно развеселен към тъмнокосия лорд.

Брет поклати глава и сви рамене.

— Не трябваше да правиш това, Чарлз — отговори той, като срещна въпросителния поглед на краля със сериозни очи.

— Какво не трябваше да правя, мой благородни, морски капитане? — усмихна се отново Чарлз. — Не трябваше да умирам или не трябваше да се бавя толкова дълго, за да го сторя?

Брет се усмихна малко мрачно, въпреки волята си. Веселието на Чарлз, даже на смъртния му одър, беше заразително. Колко често беше слушал да критикуват този човек, че бил прекалено любезен и достъпен, прекалено духовит и остроумен за един крал.

— По дяволите, но ти не трябва да се извиняваш за това — усмихна се той, но очите му още гледаха угрижено. — Няма ли никога цинизма ти да свърши, Чарлз?

— Никога — отговори бързо кралят. — И ти го знаеш, Линдси. Освен това, откога си станал гледащ в розово на нещата романтик? Преди две години ти беше толкова лош, даже повече от мене. Какво те превърна в такъв идеалист?

Брет се усмихна леко смутен и разтвори безпомощно ръце, изразявайки с жест извиненията си.

— Влюбих се в едно момиче от село — отговори накрая той, усмихвайки се на изражението на преувеличен ужас, изписан на лицето на краля.

— О, Боже! — разсмя се Чарлз. — Каква злочеста съдба! — очите му срещнаха тези на Брет и двамата се гледаха един дълъг миг. Погледът му беше нежен, но бе докоснат от неверието. Накрая той заговори отново: — Защо не трябваше да се извиня на придворните, Линдси? Знаеш, че те са се събрали отвън и обикалят като говеда. Те мислят, че са задължени да не танцуват, да не пеят или да не играят карти, докато аз предавам Богу дух тук, така че те са ужасно отегчени. А аз никога не съм искал да отегчавам никого.

Брет сви рамене отново, а лицето му бе станало сериозно:

— Нищо, което кажа, няма да промени теб или тях, Чарлз — призна откровено той. — Така че нека кажем, че такава повърхностност, показана точно сега… е, добре, това просто ме кара да се чувствам неудобно. Какво мога да направя за тебе, Чарлз? Защо ме извика тук?

— Мислех си, ако разбира се не възразяваш, да ми разкажеш няколко хубави морски истории, докато чакам за… докато чакам — усмихна се кралят. — Знаеш, че обичам морето и ми е приятно да слушам за него. Бях така адски зает през по-голямата част от живота си, че не можах да се отдам напълно на моята страст. Тъй като се случи да имам малко свободно време точно сега, то ако ми направиш тази услуга…

Брет кимна с глава и се приближи до леглото. Той разказа надълго и нашироко за легендите на моряците, за големия подвиг на навигаторите, за смелостта да управляваш кораб по време на тропическа буря, за аромата на въздуха на островите, където се отглеждаха различни подправки. Кралят слушаше, очите му бяха изпълнени с копнеж, а лицето му изглеждаше даже по-бледо на фона на бялата ленена възглавница.

— Следващият път, преди да стана крал, ще бъда капитан — промълви накрая той, усмихвайки се леко. — Благодаря, Линдси. Слушането на такива неща… — Чарлз обърна главата си с усилие и направи един жест към брат си Джеймс.

— Джеймс, ако не възразяваш, би ли се оттеглил настрани за момент. Искам да кажа нещо лично на лорд Линдси.

Брет се намръщи леко, изненадан от думите на краля, и чувствайки се неловко, почака херцога на Йорк да отиде в другия край на стаята. Какво ли трябваше да му каже Чарлз? Нямаше време да спомене за проблема си, засягащ Чериса и кавалер Уайтстоун, така че какво ли можеше да бъде?

— Линдси, една много специална молба… — започна кралят, като дишаше вече по-тежко. Краят не можеше да бъде далеч… — Монмаут… Херцогът на Монмаут, моят син. Той е в Холандия, Линдси, и аз се безпокоя… Казвал съм му толкова много пъти, но знам, той още има надеждата да стане крал. Не трябва да прави опити, Линдси! Той няма да успее да постигне целта си, сигурен съм в това. Арджил ще се опита да го насърчи, също и други, по свои, собствени причини. Иди заради мен в Холандия. Кажи му, че съм говорил с теб. Убеди го да бъде доволен от това, което е, от това, което има, и да не се опитва да вдига бунтове. Моля те, Линдси, има много малко хора, на които мога да се доверя и да им поверя такава мисия. Още повече, че корабът ти е в Плимут, готов да отплава.

Брет остана мълчалив за миг, разбиращ опасностите, които криеше една такава операция. А и не желаеше да напусне Лондон точно сега, когато Чериса още не бе посветена в плановете му. Момичето и собственият му син зависеха от един мъж, на който той, след като беше направил съответното проучване, нямаше доверие и харесваше все по-малко и по-малко. Но как можеше да откаже на краля, който винаги е бил изключително добър към него, изключително внимателен и който сега умираше?

Накрая, все още изпълнен с лоши предчувствия, Брет кимна бавно с глава, насилвайки се една полуусмивка да прикрие неспокойните му мисли. Херцогът на Йорк се приближи до постелята на болния, разбирайки, че аудиенцията беше свършила.

Брет се поклони и каза задължителните, официални, подобаващи при сбогуване с краля думи, след това остана още една минута, загледан в умиращия мъж. Той импулсивно протегна ръката си и хвана ръката на краля, а на лицето му бе изписана голямата му скръб.

— Сбогом, Чарлз — прошепна накрая той и се помъчи да се усмихне. — Хвърляй по едно око на корабите ми от горе.

Кралят се усмихна и кимна с глава.

— Добре. Никога не съм вярвал, че Бог ще прати в пъкъла човек само защото се е радвал на удоволствията, които живота му е предлагал, Линдси. Ще се опитам да уредя попътен вятър и спокойно море специално за теб.

Чарлз наблюдаваше как чернокосият лорд се отправи с бърза крачка към вратата. Той познаваше майката на Брет много добре още от младежките си години, когато кралският двор живееше в изгнание в Брил. Често, когато му говореше, той се чудеше дали можеше Брет да е негов син. Той беше единственото дете, което Еби Линдси беше заченала в своя двадесетгодишен брачен живот с бащата на Брет. Странно, че това съвпадаше с времето на тяхната любов.

— Знаеш проблема с колониите? — попита накрая своя брат той. — Те ще привлекат нашите най-добри мъже далеч от нас, Джеймс. Погледни лорд Линдси, един от малкото наистина силни и интелигентни мъже, които днес седят в Камарата на лордовете. Но той ще ни напусне, заради колониите ни в островите или може би заради колонията Вирджиния в един близък ден. Колко жалко! — Чарлз замълча отново, доволен от идеята, че може би той бе истинският баща на лорд Линдси. Това е един син, с който той би се гордял… „Селска мома“, засмя се тихо в себе си той, а очите му проблеснаха весело, „О, Боже!“

 

 

Брет улови погледа на Ардсли, когато напусна стаята на краля и тръгна бързо към него, мразейки деня, мразейки двореца и копнеещ единствено да бъде далече от Англия, някъде в открито море. Някакъв мъж, покрай когото минаваше, хвана ръката му и го принуди да се обърне.

— Почина ли вече? — попита сприхаво той. — Безкрайното чакане ме подлудява!

Брет погледна втренчено мъжа с неприкрита ярост и кимайки гневно с глава, понечи да извади рапирата си. Ардсли разбута тълпата и сграбчи ръката на приятеля си, шепнейки му бързо нещо, като го дърпаше към отворената врата на градината. Зад гърба на двамата мъже, хората бръмчаха шумно учудени и озадачени от демонстрираното настроение на лорд Линдси. Мъжът, заради когото почти изтегли рапирата си, успя да се разсмее нервно и осъдително.

— О, Боже! Боде като трънлив храст, нали? Човек би си помислил, че съм го обидил, начинът, по който се държа…

 

 

Известието за смъртта на крал Чарлз, което Джерард донесе, шокира Чериса и тя се втренчи в съпруга си занемяла и уплашена, тъй като изведнъж си бе спомнила за тревогата на Брет относно възможните наследници на краля. Джерард обясни събитието на деня бавно. Явно изпитваше удоволствие от собствената си важност, като носител на толкова изумителни новини, като подробностите около колапса на краля, детайлите по организирането на подготовката за преминаването на трона сега в ръцете на Джеймс, херцог на Йорк, макар че бе детрониран, мълчанието и плача на придворните, когато беше съобщено за смъртта на крал Чарлз.

Чериса слушаше все още зашеметена, чувствайки неочаквана скръб от кончината на крал Чарлз. Брет беше говорил хубави неща за него, даже беше привързан към краля и се възхищаваше от неговата вродена доброта, щедрост, от неговия непринуден, весел смях. Брат му, Джеймс, беше известен като негова противоположност — строг и упорит. Как щеше да се приспособи Англия към такава радикална промяна?

— И още едно интересно нещо, Чериса, Лорд Линдси едва не уби Мартин Байклай в Уайтхол днес следобед. Той току-що беше излязъл от покоите на краля и изглеждаше като буреносен облак. Всичко, което Мартин го попита, бе дали Чарлз е починал вече! Той беше толкова изморен от стоенето и безконечното чакане, както и всички нас. Но когато му каза нещо, Линдси връхлетя върху горкия мъж, издърпвайки тази дяволска рапира от ножницата. За щастие лорд Ардсли успя да хване ръката му и го изведе навън, преди да се пролее кръв.

Чериса погледна втренчено съпруга си и почувства леко гадене.

— Искаш да кажеш, че Байклай в действителност се е отегчил от чакането? — попита скептично тя, не вярвайки, че е разбрала правилно обяснението на Джерард. Сигурно дори и Двора не можеше да бъде толкова безсърдечен.

— Ами да, разбира се — отговори раздразнен Джерард. — Защо не?

— Но… но това е ужасно, Джерард! Мисля, че той… не се ли е интересувал от краля?

— Е, разбира се, че се е интересувал. Ние всички обичахме Чарлз — отговори навъсено той, като се извърна да не гледа нейния обвиняващ поглед. — Но това не означава, че трябва да ни е приятно да стоим там цял ден, без да правим нищо. О, в началото беше вълнуващо, но по-късно…

Чериса преглътна с мъка, усещайки, че устните й се изкривиха в една неволна гримаса на възмущение и отвращение, като че ли беше намерила нещо неприятно под влажен камък. Тя видя, че Джерард я погледна, и бързо се насили да се усмихне, преструвайки се, че е съгласна с него.

— Така. И какво направи лорд Линдси, скъпи? — попита толкова небрежно, колкото можеше, усещайки нервно внезапната червенина, която заля лицето й.

Джерард се мръщи още минута, после омекна, радвайки се на вниманието на Чериса. Обикновено тя показваше слаб интерес към клюките в двореца.

— Ами, крал Чарлз го беше извикал вътре, но никой не разбра защо. Може би Линдси искаше някакви пари, земя или нещо друго. Според мен, това, което е искал, е било отхвърлено, защото очевидно той беше в ужасно настроение, когато излезе от стаята. Казах ти — повтори той внимателно, кимайки с глава, за да наблегне на думите си — ако лорд Ардсли не беше го възпрял, щеше да има дуел точно на това място, в залата за гости. Навремето познавах лорд Линдси много добре — похвали се той. — Много добре. По това време той беше много забавен. Но даже и тогава ръката му не изпускаше сабята. Навик, предполагам, създаден от дългото пребиваване между пирати и главорези в колониите. Но тази зима той бе страхотно неприятен за почти всички тук. Не знам как го понася лорд Ардсли.

Чериса се преструваше, че се е съсредоточила в плетивото си, макар че мислите й бяха на километри далеч от тук. Тя знаеше защо Брет беше отвърнал на Мартин Байклай, и беше радостна, че го е направил, беше горда от това. Разбира се, Джерард никога нямаше да го разбере и почти никой от двореца нямаше да го разбере. Случката явно беше ужасила Брет, беше го възмутила, както беше възмутила и нея. Това нямаше нищо общо с някаква молба към умиращия крал или с някакво дарение. Брет не се нуждаеше от нищо, за което да моли крал Чарлз. Вероятно бе имал такъв вид, когато е излязъл, заради загубата на приятеля си, тъй като той беше особено привързан към краля от династията Стюард.

Чериса се намръщи леко, хвърляйки изучаващ поглед към съпруга си под сведените си клепачи. Странно, че Джерард — който я обичаше достатъчно силно, за да се ожени за нея, въпреки различията в социалния им статут, и който твърдеше, че обича доведения си син толкова много, че бе готов да го осинови — странно, че можеше да бъде толкова безсърдечен и груб, и съвсем повърхностен. Тя подскочи стресната, бодвайки пръста си с дългата кука, когато осъзнаването на някои неща я стресна силно. Тя в действителност не беше сигурна дали Джерард въобще я обича. О, той й каза — каза на всички, които слушаха — колко много я обожава, какво знаменито дете беше Джейми… но наистина ли го мислеше? Изненадана, Чериса разбра, че беше започнала да има такива опасения относно съпруга си преди месеци, но никога не беше посмяла да ги признае пред себе си. Сигурно Джерард се беше постарал твърде много, за да убеди нея, лорд Ардсли, техните приятели, даже и слугите… Когато някой от тях беше наблизо, той й се подмазваше и любезничеше с нея, като до известна степен се правеше да изглежда на глупак. И още, Чериса разбра, като погледна назад в отминалите дни, когато те бяха сами, той рядко биваше толкова внимателен. Фактически, те даже не споделяха това чувство на доволство, което тя и Брет чувстваха, когато бяха в една и съща стая. Ох, а цялата минала седмица, не беше ли прекарала времето си, уверявайки Брет в безспорната преданост на Джерард, мъчейки се да разсее мрачните му мисли, заради това, че я беше задържал в Уитроз? Тогава Брет не беше ли я погледнал особено, като нито се съгласи, нито отрече думите й? Съмняваше ли се той също в искреността на Джерард? Чудеше ли се и той дали тържествените обещания на кавалера бяха истина или преструвка? Вероятно… единствен Брет, от всички техни приятели, споделяше нейните опасения. Тя знаеше, че лорд Ардсли беше напълно заблуден. Той често се поздравяваше, че беше направил такъв успешен избор за Чериса. Но какво щеше да спечели Джерард от брака си с нея? Той имаше титла, макар и не голяма, земя, даже и имение някъде на североизток от Лондон. Защо тогава трябваше да се преструва, че я обича? Какво можеше да му предложи тя, освен себе си?

Напълно смутена, Чериса погледна отново съпруга си. Тя трябваше да поговори с Брет, преди той да отплава отново тази пролет. Джерард, като повечето по-дребни благородници, мечтаеше да се издигне до по-високо обществено положение. Той винаги я насърчаваше да продължава приятелството си с лорд Ардсли, раболепничеше пред него, когато той им идваше на гости, и трогателно се домогваше до приятелството на лорда. Може би тя можеше да използва това…

— Лейди Ардсли ме помоли да я посетя утре — излъга неочаквано тя. — Но предполагам, че със смъртта на Чарлз…

— Не, не! — обърна се към нея Джерард, клатейки глава, а очите му светнаха остро, като на невестулка. — Това няма значение, заминавай! Радвам се да те видя, че се забавляваш в компанията на приятелките си. Това ти действа добре.

Чериса прикри една малка усмивка. Наистина, беше толкова лесно да го измамиш.

— Смятам да отида, тогава. Мога ли да ползвам каретата?

— Разбира се, любима — отговори великодушно той. — Не можеш да отидеш при съпругата на един бъдещ граф с карета взета под наем. И облечи онази нова атлазена рокля, светловиолетовата. Изглеждаш прекрасно в нея.

Чериса кимна с глава, преструвайки се на безразлична, и започна да плете отново. Да се моли на Бога, Брет да бъде у Ардсли или поне русокосият лорд да знае, къде може да го намери. Тя ставаше все по-сигурна и по-сигурна, че нещо странно бе пуснато в действие. Брет щеше да знае какво да направи.

 

 

— Съжалявам, мисис Уайтстоун, но лорд Линдси замина много рано тази сутрин за Портсмут.

Чериса се усмихна, като благодари на жената, и се опита да прикрие разочарованието си.

— А лорд Ардсли, тук ли е?

— Съжалявам, мадам, но той отиде в Уайтхол и ще бъде там през целия ден. Не се съмнявам, че ще има много работа. Ще оставите ли бележка?

Чериса помисли за миг, а после поклати глава. Каква бележка можеше да остави за Ардсли? Че беше започнала да се съмнява в обичта и искреността на Джерард? Тя нямаше реално оплакване от него, освен това, че… той все още беше образец на примерен съпруг.

— Не, мисля, че не — отговори накрая тя. — Благодаря ви. Кажете само на лорд Ардсли, че съм го търсила.