Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Cherissa, 1979 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Лилия Божкова, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 120гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2010)
Издание:
Джесика Сент Клер. Чериса
ИК „Бард“, София, 1993
Редактор: Августина Николова
Коректор: Красимира Иванова
История
- —Добавяне
Глава 10
Лондонското лято бе същото като това, което Чериса си спомняше преди една година. За да избяга от горещината, тя заведе Джейми в провинцията, където останаха продължително време, но винаги ставаше неспокойна и бързаше да се върне. Ако Брет бе променил намерението си и бе отплавал за дома по-рано, отколкото беше запланувал, тя предпочиташе да бъде в Лондон, за да го посрещне. Ардсли се опитваше да облекчи нейната самота, когато можеше, като често я придружаваше до книжарниците, където тя обичаше да ходи, на театър или на вечеря. Не забравяше и малкия си съименник, когото водеше често през деня в парка Сен Джеймс или в Хайд парк с карета или на пикник. Понякога обикаляха с яхта по Темза, за да се разхладят, но нищо не можеше да замени радостта й от присъствието на Брет и Чериса се чувстваше така, сякаш другата й половина липсваше. О, нейните дни бяха по-съдържателни сега, по-разнообразни и по-интересни, отколкото преди една година. Тя се наслаждаваше на модата, на клюките, на прекрасните нови книги, които излизаха — особено политическия трактат на един мъж на име Джон Лок. Разбира се, Джейми отнемаше голяма част от времето й и запълваше сърцето й. На шест месеца той беше пълно копие на Брет. Сините му бебешки очи се бяха променили и сега имаха сиво-зеления цвят на очите на баща му. Момичето копнееше да сподели радостта от красотата на детето с Брет, копнееше да види широката му усмивка и гордостта в очите му, когато види отново своя син. Тя разсеяно зачеркна още един отминал ден от календара, 24 септември, и се обърна да вземе лютнята, на която се беше научила да свири.
Почукването на вратата й попречи да започне и като повдигна полите си, тя отиде да отвори.
— Ардсли! — възкликна тя приятно изненадана. — Не те очаквах толкова рано. Мислех, че ти каза в седем часа… — но внезапно тя се поколеба, разтревожена от странното изражение в сините очи на лорда, и усети как студените, мъртвешки ръце на страха стегнаха сърцето й.
— Какво има, Джеймс? Нещо лошо ли се е случило?
— Нека първо да седнем, скъпа. Страхувам се, че ти нося лоши новини.
Русокосият лорд затвори тихо вратата зад себе си и отиде до бюфета, наля коняк в две малки чашки и подаде едната на момичето.
Чериса се втренчи в него, гърлото й пресъхна, а ръката, с която държеше чашата, трепереше.
— Брет… той няма да се върне тази есен… или… О, Боже, той не се е оженил, нали Ардсли?
— Не, мила — сви рамене русокосият мъж, а очите му гледаха тъжно. — Бих искал да беше така, но се страхувам, че той е мъртъв, Чериса. Получих известие тази…
— Не! — чашата се изплъзна от треперещите пръсти на момичето и се разби на малки парчета на пода, а конякът остави мокро петно на полата й.
— Не, ти се шегуваш… — отчаяно се вгледа в очите му тя, но страданието, което беше изписано в тях, прогони и последната й надежда. Тя поклати глава, чувствайки се болна и ужасно замаяна. — Как… Кога…? — промълви най-после тя. Пръстите й бяха побелели и стискаха облегалката на стола, а лицето й остана без кръв.
— Той се отправил с още два негови кораба към Испанска Флорида, когато ги нападнала пиратска флотилия. Успели да ги отблъснат, но не без тежки повреди… по-точно корабът, на който е бил Брет, мисля. Казват, че главната и бизанмачтата били свалени, а също казват, че корабът се пълнел с вода… Тропическата буря връхлетяла внезапно върху тях и разделила трите кораба. „Кралицата на морето“ и „Брайтън“ успели да се намерят по-късно, но въпреки че търсели дълго, те не открили никаква следа от „Чериса“.
Чериса преглътна с мъка, а очите й светнаха с внезапна надежда.
— Това не означава, че той е мъртъв, Ардсли — каза умолително тя, а гласът й прозвуча неестествено високо в ушите й. — Те не са открили останки от разбития кораб или неговото тяло, следователно той може да…
— Не, не се заблуждавай с фалшиви надежди, скъпа. „Чериса“ не е била в състояние да устои на бурята… тя е потънала на дъното.
Чериса затвори очи, един стон се изтръгна от гърдите й, а по бузите й започнаха да се стичат сълзи.
— Не… о, не, това не може да бъде вярно… не може да бъде истина…
Тя се отпусна в успокояващите ръце на Ардсли. Видът на разбитото й сърце изпълни със сълзи и неговите очи, докато държеше момичето, опитвайки се да успокои непоносимата й скръб. Най-после, когато тя притихна отново, той я постави в леглото, обещавайки й, че ще й помогне с всичко, с което може, за да облекчи удара, който съдбата й бе нанесла. Но момичето изглежда не го чуваше. Отговорите й бяха сковани и механични. Ардсли знаеше, че единствено времето бе лек за тъгата на Чериса. Времето щеше да я научи да живее без нейния чернокос лорд.
Времето като че ли наистина помогна, както Ардсли се беше надявал, и до пролетта момичето се съвзе и изглеждаше по-добре. Ако понякога сянката на скръбта помрачаваше нейните прекрасни очи, то това беше разбираемо. Но сега тя отново се смееше и отново се радваше на живота, особено на своя едногодишен син, който вече вървеше, макар и още несигурно и даже се опитваше да говори. Ардсли беше направил каквото можеше, за да запълни нейната самота, въпреки че съпругата му подмяташе презрително, че лордовете се увличали безумно по селски момичета. В известен смисъл той беше започнал да обича Чериса, макар и не със същото чувство, с което неговият приятел я обичаше. Разбира се, той не спеше с момичето. Първите му опити в тази насока бяха любезно, но същевременно твърдо отблъснати. Неговата привързаност към момичето не се дължеше само на очевидния й физически чар, но и на топлото чувство, което тя хранеше към него, а до известна степен и на спомените му, които я свързваха с Брет. Едно нещо беше сигурно, че когато връщаше Чериса и Джейми вкъщи, след като бяха прекарали следобеда навън, той имаше чувството, като че ли е бил с приятеля си. Приликата на момчето с покойния му баща беше поразителна, даже изражението на лицето на детето, когато се засмееше, беше неестествено еднакво с това на Брет. Единственото нещо, в което не успяваше да убеди Чериса, беше тя да му позволи да й намери друг мъж, който да я ухажва. Нейната красота, чара й — и нейните пет хиляди лири, той признаваше честно, привличаха много достойни кандидати. Един от тях, Джерард Уайтстоун, беше негов познат, а и на Брет също, земевладелец, който беше с тях, когато за пръв път Чериса ги беше видяла на полето. Разбира се, Джерард не си спомняше, че е виждал момичето, а Ардсли внимаваше да не го спомене. Той представяше винаги Чериса като вдовица на морски капитан и вече беше свикнал с това. Нямаше нужда да създава неприятности на момичето и на нейния незаконен син, щом всичко това можеше да се избегне. Ако Чериса беше достатъчно умна, защо да не се омъжи за някой свестен мъж, а Джейми можеше да бъде осиновен и да води един нормален, приемлив живот. Само ако момичето престанеше да гледа пристигащите кораби с тези търсещи очи, все още чакащо мъжа, който лежеше на морското дъно…
Накрая Чериса отстъпи пред неумолимите увещания на лорд Ардсли и започна да се вижда с кавалер Уайтстоун. Мъжът беше млад, не изглеждаше зле и даже, трябваше да признае тя, беше изключително мил с нея и очевидно му беше приятно да я слуша, като говори, и да следи движенията й. Но няколкото плахи целувки, които тя му беше разрешила, оставиха душата й недокосната, а тялото й студено. Тя беше отказвала твърдо предложението му за женитба досега, винаги надявайки се безсмислено, че някак си лорд Линдси щеше да се появи магически, ще възкръсне, за да я притегли в силните си ръце, както го беше правил толкова много пъти. Повече от година беше изминала, откакто го видя за последен път, и макар че все още можеше да си спомня лицето му и по-рядко звукът от дълбокия му смях, той беше започнал да се изплъзва от нея. Любовта й оставаше все така голяма и силна, както винаги, заключена в сърцето й. Спомените носеха само непоносима скръб за всичко, което беше изгубила. Все повече и повече Брет оставаше само в сънищата й и тя винаги се събуждаше от тях с плач.
Може би лорд Ардсли беше прав, като я караше да се омъжи за Джерард. Може би след време щеше да го обикне. Може би ако живееше с него, щеше да понесе по-леко болката от спомена за Брет. Ако той не беше показал такава привързаност към Джейми, не беше обещал да го осинови и да се отнася с него, като към собствен син — и повече от това, като наследник на земите на Джерард и титлата му — тя никога в действителност нямаше да се съгласи на този брак. Но тъй като нещата стояха по този начин… може би тя трябваше да стане малко по-отстъпчива. Може би инстинктивното й отвращение от този мъж идваше от това, че непрекъснато го сравняваше с Брет. Сигурно нямаше друга причина, освен тази.
И още, Чериса не можеше да продължава да отлага безкрайно, намирайки хиляди малки извинения, за да държи Джерард настрани, без да накърни чувствата му. Тя не можеше да причини болка на мъжа, който я обожаваше — като му разкрие причината за изчакването си. Даже в себе си тя едва ли признаваше истината. Но когато настъпи месец октомври и времето се захлади, тя си наложи да вземе решение. Щеше да се омъжи за Джерард, когато Темза се покриеше с парчета лед и започнеше да замръзва. Ако до тогава не пристигнеше вест от Брет, тя щеше да се откаже от глупавата си надежда, щеше да признае, че той завинаги си е отишъл от нейния живот, и ще направи това, което трябва, за да се погрижи най-добре за техния син.
Тази година зимата дойде рано в Англия и Чериса определи 25 октомври за своя сватбен ден. Роклята й беше светло синя, а не бяла, тъй като се знаеше, че тя е вдовица, а не госпожица, и беше покрита с малки перли. Тя я облече без радост и седеше търпеливо, докато прислужницата сресваше косата й на дълги масури, падащи свободно около лицето й. Тя сложи малкия сапфирен медальон, който Джерард й беше подарил, около врата си, взе наметката си от слугинята и тръгна към вратата. Внезапно, тя се спря и се върна обратно към малката касета за бижута. Беше сложила сапфирите на Джерард, вместо диамантените сърца на Брет, по разбираеми причини. Джерард показваше един почти женски интерес към бижутата й. Разглеждаше внимателно всяка частица от тях, държейки камъните към светлината, опитвайки мекотата на златото, като го драскаше с нокътя си, за да провери чистотата му. Той беше забелязал гравираните сърца на висулката на диамантите от Брет и тя бе признала, че това е подарък от починалия й съпруг. Очевидно тя не можеше да сложи такова нещо, когато се омъжваше за друг мъж, въпреки че ги харесваше много повече, тъй като диамантите бяха по-изящни и имаха далеч по-фина изработка, отколкото сапфирите на Джерард. Но тя можеше да сложи пръстена със смарагда, който Брет й беше подарил. Никога не беше казвала на Джерард от къде го има, така че той не можеше да възрази. По този начин можеше да носи малка частица от любовта на Брет до себе си по време на брачната церемония, който да й дава силата, от която се нуждаеше този следобед. Тя сложи пръстена радостна и се обърна към вратата.
Ардсли я посрещна на входа, взе ръката й и я заведе до каретата. Очите му гледаха с лека тъга, макар че устните му се усмихваха. Той не си правеше илюзии относно чувствата на Чериса към земевладелеца. Знаеше, че тя не го обича, както обичаше лорд Линдси, но по дяволите… този брак беше най-доброто нещо за нея. Без да обръща внимание на нейните чувства, мъжът очевидно я обожаваше. Уайтстоун щеше да осигури дом за нея и момчето, щеше да му даде име и щеше да положи усилия да осигури щастието й. Можеше да не бъде идиличен завършек, какъвто би бил бракът й с Брет, но даже приятелят му да беше жив, това по никакъв, начин нямаше да стане. И така, русокосият лорд се усмихна и започна да бъбри оживено, показвайки веселие, като се преструваше, че не забелязва подозрителния блясък в очите на младоженката, нито пък че забелязва пепелявата бледост на лицето й.
Каретата спря рязко до мраморните стълби на църквата. Ардсли скочи на земята и се обърна да помогне на Чериса, потрепервайки от внезапния порив на студения вятър. Момичето стъпи внимателно долу, държейки леко повдигнати полите на ефирната си рокля, за да не се изцапат от мръсната улица, едва съзнавайки за студеното време, зашеметена от бурята на своите емоции. Всяка частица на душата й крещеше против този брак и тя полагаше усилия, за да държи тялото си изправено, вървейки бавно към отворената врата на църквата. Като стъпи на най-горното стъпало, тя се спря за момент, поемайки си дълбоко дъх, след това се наведе, за да оправи наметката си, която се беше омотала около краката й. И тогава, внезапно, смарагдът се изплъзна от пръста й и падна пред нейните ужасени очи, удряйки се в ръбовете на мраморната стълба и разбивайки се на хиляди късчета. Тя издаде потресаващ вик и коленичи долу, без да обръща внимание на суровия, зимен вятър, събирайки някои от по-големите парченца в треперещата си ръка, а сърцето й биеше тъжно, почти обезумяло от отчаяние. Легендата за смарагда, чу отново тя далечното ехо, дълбоко в своята душа. Камъкът, който остава чист и цял само, докато съществуваше истинската любов…, а измамната любов го караше да помътнява и да се чупи…
Тя сложи парченцата в джоба на пелерината си, допирайки безпомощно свития юмрук до устните си, за да заглуши неволното си ридание. „Ох, не, Брет — искаше да извика силно тя до небесата — ти не разбираш… Правя го само заради Джейми… заради твоя син…“
— Чериса, какво се е случило? — попита Ардсли разтревожен и погледна в скръбното лице на момичето.
— Пръстенът… Смарагдът на Брет… — каза тя, задушавайки се, и сграбчи ръката на русокосия лорд, а очите й гледаха обезумели. — Легендата казва…
Ардсли овладя бързата тръпка, която премина през тялото му, и поклати неумолимо русокосата си глава.
— Това са глупости, скъпа, това е само една приказка за деца. Времето е студено, това е всичко. Не е обичайно пръстените да се изплъзват от пръста в такова време. Пръстенът бе направен за теб, когато живееше в тропиците и беше бременна тогава, не забравяй това. Сега пръстите ти са отслабнали.
Налагайки на сърцето си да спре да бие така лудо и като си пое дълбоко дъх, Чериса се насили да кимне с глава в знак на съгласие. Разбира се, Ардсли беше прав. Това беше само едно съвпадение. Не означаваше нищо. Беше само един пръстен — един неодушевен предмет. Това не трябваше да я възпира от нейното намерение. Джейми беше реалността. Джейми беше нейният син. Тя трябваше да се погрижи за него. Накрая, тя се усмихна леко на русокосия лорд, успокоена отново.
— Добре, Джеймс. Аз съм готова.
Чериса не можеше да се оплаче от държанието на Джерард към нея. Техният, седмица дълъг, „меден месец“ в Бректън Спа[1] беше спокоен и безоблачен, непомрачен от кавги или инциденти. Джерард изглежда гледаше на своите скоро придобити права да задоволява тялото на своята съпруга като на привилегия и винаги внимателно се съобразяваше с нейните желания и отстъпваше благосклонно, когато тя бе въздържана.
Чериса се преструваше заради него, че изпитва по-голямо удоволствие от правенето на любов, отколкото беше в действителност, и въпреки че той беше внимателен любовник, неговите докосвания не можеха да запалят пламък в тялото й. Обикновено, когато усетеше желанието на Джерард, тя споделяше леглото му на драго сърце и беше неизменно мила и почти раболепно внимателна.
Джейми, вече на година и половина, все още се стесняваше от своя нов доведен баща, когато те се върнаха от Бректън, но Джерард като че ли не се вълнуваше от това. Той уверяваше Чериса, че имал намерение да изпълни обещанието си и да осинови момчето и даже наел адвокат, който да се занимае с делото.
Чериса управляваше скромното домакинство с лекота, разчитайки на уменията, които беше придобила под опеката на Лиза в Суитуотър. Тя се виждаше с Ардсли, макар и по-рядко, а Джерард беше винаги изключително внимателен, когато русокосият лорд ги посещаваше. С времето той започна да прекарва повечето от вечерите навън, но Чериса не се оплакваше от това. Истината беше, че това в действителност не я безпокоеше много. Най-доброто, което предлагаше компанията на Джерард, събуждаше само слаб интерес у момичето, защото той изглежда беше запален само по дворцовите клюки и по новините около благородниците и твърде малко се интересуваше от света извън Лондон или от политическите и икономически издания. Той направи опит да прочете книгата на Джон Лок, за да й достави удоволствие, но я намери ужасно отегчителна и скоро я заряза. Чериса намираше удоволствие в четенето на новите пиеси и книги. Тя показваше на своя малък син картите на света, четеше му разкази за далечни острови, като този, на който той бе роден — но винаги внимаваше, разбира се, защото не искаше Джерард да заподозре истинският произход на момчето, нито нейното минало. Той изглеждаше толкова търпеливо предан към нея, че тя се съмняваше, че това щеше да го промени, но нямаше смисъл да рискува ненужно.
Една вечер, в средата на ноември, Чериса седеше и плетеше жакетче на момченцето, когато чу леко почукване на външната врата. Тя вдигна главата си от плетката, като мислеше да извика на единия от двамата прислужници да отвори, но след миг промени решението си. Оставяйки плетката настрана, тя се изправи и тръгна към вратата. Вероятно Джерард се прибираше вкъщи, макар че беше още рано за него, тъй като бе само десет часа, но тя щеше да му отвори сама. Често тя се чувстваше някак си виновна, че не можеше да го обича и се опитваше да прикрие това, като се преструваше за някои неща.
Усмихвайки се леко, тя натисна медната дръжка на вратата и я отвори широко.
— Ардсли! — възкликна изненадана тя, а усмивката й стана по-ведра от удоволствието, че го вижда. — Колко хубаво…
Погледът й се плъзна над рамото на русокосия лорд към играещите сенки в тъмнината и думите й заседнаха в гърлото, а очите й станаха огромни и втренчени. Там, точно зад Джеймс, облегнал рамо на колоната, леко усмихнат, стоеше Брет.
Ардсли успя да хване момичето точно преди то да се свлече на пода и тя усети, че ръцете му я вдигат и я полагат на кушетката. Пред очите й още беше тъмно и тя не можеше да говори, задушена от мъката и скръбта в душата си, не можеше даже да чуе успокоителните думи на русокосия лорд, които той й казваше, докато държеше треперещото момиче до гърдите си. Чериса пое дълбоко дъх, а очите й бяха пълни със сълзи, за да може да вижда, и само стискаше отчаяно с ръце ризата на лорда. Тя трябваше да каже на Ардсли кого беше видяла да стои там… той никога нямаше да й повярва, разбира се, но още… о, Боже! Как можеше да се заблуждава и да вярва, че може да го забрави… даже неговият дух имаше повече власт над нея, отколкото всеки мъж, когото познаваше.
Постепенно бученето в ушите й престана и Чериса вече можеше да възприема думите, които Ардсли произнасяше. Тя ридаеше безпомощно сгушена до него, опитвайки се да говори, като с ужас съзнаваше, че даже и гласът на русокосия лорд звучеше също като на Брет сега. Чериса се разрида отново, притискайки се отчаяно към мъжа. Тя беше изгубила разсъдъка си, беше се побъркала… тя трябваше да се овладее. Внезапно сърцето й отново заби лудо, а дъхът й секна. Лицето наведено над нея не беше на Ардсли. Ръцете, които я държаха така нежно не бяха на Ардсли. Те бяха на Брет.
— Съжалявам, скъпа. Трябваше да се сетя, че това ще бъде голям удар за теб.
Гласът му беше дълбок, топъл и плътен, какъвто си го спомняше, и сега звучеше нежно в ушите й. Като се колебаеше, тя протегна нагоре ръка и докосна лицето му, наблюдавайки как той я обгърна и целуна нежно пръстите й.
— О, Брет… Брет, това си ти — прошепна безпомощно тя, а очите й поглъщаха всяка любима черта от неговото красиво лице. — Мислех, че съм изгубила ума си…
Чернокосият лорд се усмихна леко и поклати глава.
— Не, мила. Аз не съм призрак.
Постепенно Чериса започна да го вярва. Той беше, наистина. Той беше жив! Ръцете му бяха топли и силни и я държаха здраво. Неговите зелени очи, които тя добре помнеше, сега я гледаха нежно. Накрая, като извика от радост, тя седна и го обгърна собственически с ръце, притискайки тялото си до неговото.
— О, благодаря на Бога, Брет! Не знаеш колко ми липсваше. Сега ти се върна и ние можем да бъдем отново заедно и аз никога…
Брет се намръщи леко, като се освободи от прегръдката й с явна неохота.
— Не, скъпа, това е невъзможно. Не мисля, че съпругът ти ще се въодушеви много от тази идея.
Момичето се втренчи ужасено в него, усещайки, че пребледнява.
— О, Боже… Бях забравила… О, Брет, аз съм женена сега…
— Да, знам. Ардсли ми каза — отговори нежно Брет, спомняйки си първоначалната болка, която съобщението на Ардсли му причини.
Той не беше изненадан, че тя се беше омъжила, тъй като знаеше, че всички щяха да предположат, че е мъртъв отдавна. Изненадваше го съпругът й.
— Уайтстоун? — беше се намръщил той разтревожен. — Никога не съм го харесвал много. Не мисля, че и ти го харесваш, Ардсли.
— Е, вярно е — призна си неохотно Ардсли. — Но той е изцяло отдаден на момичето, Брет. А когато предложи да осинови момчето… да го направи свой наследник… Ние бяхме сигурни, че ти си мъртъв, и това изглеждаше твърде добра възможност, за да позволя на Чериса да го пренебрегне.
Последва дълго мълчание, докато Брет свикне с тази нова мисъл. Чериса беше омъжена, а неговият син принадлежеше на друг мъж…
— Той още ли играе? — попита накрая той, а лицето му не изразяваше мислите му.
Ардсли се беше засмял, повдигайки изненадано веждата си.
— Имаш нещо против комарджиите? — попита той. — Доколкото си спомням, двамата с теб се занимавахме доста с тази работа.
Брет се усмихна бързо и сви рамене.
— Да, но ние бяхме по-добри в това от Уайтстоун. Винаги съм имал чувството, че той губи повече, отколкото може да си позволи.
— Семейният живот ще охлади страстта му към комара — отговори русокосият лорд, явно сериозно защитаващ своя избор за момичето.
Накрая Брет бе свил рамене и бе преминал на други теми на разговор. Без да обръща внимание на уверенията на приятеля си, той имаше намерение да провери сметките на кавалера — земевладелец.
— Брет — казваше момичето, докосвайки ръкава му, за да привлече неговото внимание. — Брет, това няма значение. Аз ще се отърва от него някак си, ще се разведа, ако мога, а после ще се оженим и…
— Не, Чериса — поклати глава Брет и отвърна очи, за да не види тя болката в тях. — Нищо не се е променило. Нещата са се наредили наистина по-добре за теб… особено за Джейми. Джерард е добър съпруг и аз няма да застана между вас двамата.
Чериса се втренчи в лицето му слисана и невярваща на ушите си.
— Но в писмото, което изпрати… не беше ли сериозен? Ти казваше, че любовта ти към мен…?
— Не — прекъсна я бързо той. Болката в гласа на момичето накара сърцето му да тръпне от непосилна мъка. — Разбира се, че говорех сериозно. Аз наистина те обичах, скъпа… и все още те обичам. Боже мой, мисля, че това беше главното, което ме поддържаше жив през всичките тези месеци — да мисля за теб, да се чудя какво ли правиш, да се опитвам да си представя лицето ти… а също и за Джейми… питайки се, как ли сте и двамата, дали той вече върви и говори…
— Ти няма да се ожениш за мен? — попита недоверчиво тя. — Въпреки, че ме обичаш?
— Не — отговори той, без да е напълно искрен, но… Това беше въпроса, който той си задаваше всеки ден през тези последни пет седмици, през които плаваше на път за дома, но той не можа да стигне до определено решение. Нямаше смисъл да позволява на момичето да го узнае. Това само щеше да я измъчва, като мисли за това, което е могло да бъде.
Чериса пое дълбоко въздух, за да облекчи стягащата болка в гърдите. Поне каза, че я обича… само ако не беше омъжена вече…
— Чаках, докато Темза се покри с лед — въздъхна безпомощно накрая тя, докосвайки ръката му с пръст, като че ли се извиняваше.
— Знам, скъпа, ужасно закъсняхме и аз така силно желаех да се прибера вкъщи, а вместо това влязохме на док в Плимут. Не ти се сърдя, Чериса, че не си чакала по-дълго. Радвам се, че…
Накрая тя загуби контрол над себе си и нервите й не издържаха.
— Ти се радваш?! — извика обвинително тя, отдръпвайки се от ръцете му. — Радваш се? Радваш се, че някой друг е поел отговорността вместо тебе? Радваш се, че някой друг е поел грижата и безпокойството за мен и за отглеждането на сина ти?
Брет остана като гръмнат, втренчил се в пламналото от гняв лице на Чериса и клатейки главата си в отговор на яда, който се надигаше в него.
— Не, по дяволите! Това не са думите, които казах и това, което исках да кажа! Мислиш, че ми е лесно да знам, че делиш леглото на друг мъж? Да си представям неговите мръсни ръце върху теб? Тялото му до твоето? Мислиш, че се радвам, че загубих сина си…
— Недей! — един вик на болка се изтръгна от Чериса и тя се хвърли върху Брет, като обгърна с ръце тялото му, измъчена от обзелото я разкаяние. Болката в гласа му, в очите му… — Моля те, моля те, прости ми, Брет. Така съжалявам, така съжалявам…
Тя почувства отново ръцете му около себе си, главата му се сведе и бузата му докосна косата й, почувства как гърдите му се повдигнаха и една въздишка на облекчение се изтръгна от тях.
— Ще намеря начин да се срещна с теб — прошепна тя. — Джерард често излиза вечер…
— Не, скъпа, нека не се измъчваме. Съпругът ти не е глупак, а мъжете не обичат да бъдат мамени… Няма да мога да остана дълго в Лондон сега и е по-добре, ако…
Момичето слушаше безпомощно гласа на Брет, чувствайки нежелание, но и някаква особена твърдост в него. Не беше честно, казваше си тя отново и отново, животът просто не беше справедлив…
Брет се приготви да си тръгне, пресягайки се за пелерината си.
— Не, ти не можеш да си отидеш още — извика отчаяно тя. — Кога ще се върнеш тук? Къде ще бъдеш през цялото време? Ами… ами Джейми — умоляваше го настойчиво тя. — Не искаш ли да го видиш? О, Брет, ти трябва да го видиш! Той е толкова красив, че ти ще бъдеш горд с него! Всички мислят, че той прилича на теб, освен Джерард, разбира се. Той мисли… — притисна с ръка устните си тя, желаейки да отхапе езика си в този момент за изричането на тези глупави слова.
Но на лицето на Брет се появи една лека усмивка и той остави пелерината си.
— Добре, скъпа. Считам, че имаш право на едно обяснение. Но недей да будиш момчето. Само ще вляза да го видя, ако мога. Не мога да остана по-дълго. Искам да си отида, преди съпругът ти да се е върнал… той ме познава, Чериса, и тази прилика с Джейми… ако ме види тук, ще стане подозрителен. Даже и най-големият глупак може да направи тази връзка.
Чериса кимна бързо с глава, хвана ръката му и го поведе към стаята на момчето.
— Трябва да ми кажеш как е Лиза, Брет. И Тейни, и Стейси, и лорд Фримънд също…
Чериса чу, че Джерард се прибира някъде след полунощ и се престори на заспала, когато той се наведе и се вгледа в нея. Тя затаи дъх, страхувайки се да помръдне, докато не чу равномерното му дишане и разбра, че е заспал. Тя отвори отново очите си в тъмнината, спомняйки си всяка дума, която беше казал Брет, израза на очите му, очертанието на брадичката му, усмивката му, която се проявяваше рядко тази вечер, познатия мирис на тялото му, допира на ръцете му. Колко горд беше той с момчето. Дори в тъмнината тя беше видяла сиянието в очите му и учудената усмивка на устните му. Чериса потисна бързата тръпка, която премина през тялото й и хвърли боязлив поглед към Джерард, като се молеше да не го е събудила. Брет й беше разказал за битката с пиратите и за сериозните повреди на „Чериса“, взела най-дейно участие в битката, поради наличието на оръдия на борда си. Когато бурята ги налетяла, Брет оставил платната на единствената останала здрава мачта опънати, позволявайки по този начин на силата на вятъра и морето дати отнесат към бреговете на Флорида, тъй като те били безпомощни да го предотвратят. Една огромна вълна понесла кораба над един коралов риф и след това го изхвърлила на стръмния бряг. Блатистата джунгла, ширнала се навътре в сушата, била населена с индианци, беше казал Брет. Високи, доброжелателни хора с черни коси и черни очи и леко червеникав оттенък на кафявата им кожа. В началото индианците се държали добре с тях, докато един от моряците не обезчестил една млада индианка. След това племето се нахвърлило безпощадно върху тях, хванали мъжа и го екзекутирали след дяволски изобретателни мъчения, а останалите пленили. Дълго време нещата останали непроменени. Много от мъжете измрели от ухапване на отровни змии, които обитавали блатата. В началото на лятото Брет се сприятелил с най-големия син на вожда на племето. Кануто на момчето се обърнало във водата и едно страшно същество — огромен, люспест гущер с остри зъби, като на акула, — се опитало да го нападне. Брет успял да спаси момчето, като се борел с гущера въоръжен само с една тояга. В знак на благодарност, вождът освободил белия мъж и даже помогнал в ремонтирането на изпотрошената „Чериса“. Най-после, Брет доплавал до Порт Роял — точно навреме, за да предотврати продажбата на Суитуотър — а после стегнал основно кораба и отплавал за Англия.
Чериса въздъхна, обръщайки се неспокойно в леглото. Брет настояваше да не се виждат, за да не предизвикват подозрения. И макар че очите му я гледаха меко и нежно, на тръгване загадъчната му усмивка и здраво стиснатите му челюсти говореха на момичето, че той ще направи това, което казва. Но как можеше тя да го понесе? Да знае, че е жив, че е в Англия и да не е в състояние да бъде с него. Сълзи на безпомощност потекоха от очите й и безшумно оросиха възглавницата. Какво можеше да направи тя? О, Боже, какво можеше да направи?