Джейн Ан Кренц
Кръстопът на чувствата (5)

4.

Това вероятно не беше добра идея. За нещастие тя нямаше по-добра. Знаеше, че нещо не е наред. Морис Фенуик беше потаен, невротичен, средноразряден талант-матрица, но беше клиент. И много деликатен. Тя не преставаше да се тревожи за него.

Циния огледа още веднъж тъмната уличка. Смесената светлина на двете луни, Челън и Якима, се отразяваше мрачно от капака на кофа за боклук. Останалата част от тясната павирана пряка лежеше в плътна сянка.

Тя хвана незаключения прозорец. Ако не направеше това точно сега, щеше да се побърка. Тази вечер не можеше да се прибере у дома, без да огледа магазина. Трябваше да се увери, че Морис не лежи мъртъв или ранен вътре.

След като излезе от казиното, в душата й се настани силно предчувствие. Не е изненадващо, помисли си тя. Не беше свикнала с толкова вълнения. Не всяка вечер налиташе на истински психически вампир, не всяка вечер провеждаше приятен разговор със самотния собственик на най-известните казина в града. Несъмнено социалният й живот напоследък бе много по-вълнуващ от дълго време насам.

Тя блъсна силно рамката. Прозорецът се отвори със скърцане. Мухлясалата миризма на стари книги прелетя покрай нея. Това технически не е взлом, реши тя. В крайна сметка прозорецът не беше заключен.

Провря през перваза първо единия си крак, после другия и скочи леко на пода. Озова се в задната стаичка на Морис. Мястото, където той държеше по-евтината си стока.

Мракът беше абсолютен. Опипа с крак, пристъпвайки напред, и веднага заби пръста си в нещо твърдо. Потискайки охкането си, тя включи малкия прожектор, който бе извадила от жабката на колата.

Тесният лъч разкри лабиринт от кашони, струпани на пода. Всички бяха натъпкани с книги. Тя вдигна светлината и огледа наоколо. От пода до тавана складът бе претъпкан с томове с всякакви форми и размери, лавиците по стените бяха огънати под тежестта на старите книги.

Тишината бе дори още по-объркваща от тъмнината. Лъчът светлина се разлюля. Циния осъзна, че пулсът й препуска.

Ужасът й се засили. Тя погледна към отворения прозорец. Само за няколко минути можеше да се озове в безопасния уют на колата си. Още няколко минути и щеше да застане пред вратата на мансардния си апартамент. Мисълта за това я изкушаваше.

Но тя все още не можеше да си тръгне.

Само сега да могат да ме видят леля Уили и чичо Стенли, помисли си печално тя. Щяха да припаднат от ужас. Те все още не бяха се възстановили от бързия провал в семейните дела на Спринг, последвал смъртта на родителите й преди четири години. Не бяха успели и да се съвземат от унижението, което бяха принудени да изтърпят, когато тя се замеси в тъй наречения скандал Ийтън. Само по-малкият й брат, Лио, най-вероятно щеше да оцени тазвечерната й авантюра. Изведнъж й се прииска той да е с нея.

Проправи си път през склада и отвори предпазливо вратата от другата страна. Миризмата в главното помещение беше много по-лоша. Разбра, че там сигурно не е било проветрявано отдавна.

Щорите на прозорците към улицата бяха спуснати. Беше тъмно като в рог.

Тя спря на прага и раздвижи светлината из високото помещение на магазина. Вцепени се от гледката, която видя.

— Мили Боже…

Цареше хаос. Тя се втренчи втрещена в бъркотията. Книгите бяха издърпани от лавиците и захвърлени по пода. Стъкленият плот беше строшен. По тежкото старомодно бюро от Периода на късната експанзия бяха разхвърляни книжа. Съдържанието на чекмеджетата бе разхвърляно безразборно. Старият люлеещ се стол бе съборен.

Отстъпи назад. Всеки инстинкт, който притежаваше, й крещеше да изчезне от магазина. Трябва да намеря телефон и да извикам полицията, каза си тя. Това бе достатъчна причина да си тръгне.

После се сети, че най-близкият телефон се намира върху бюрото на Морис. Откри го с лъча на прожектора.

С огромно усилие на волята се насочи към апарата. Беше насред стаята, когато видя сгърчената фигура в центъра на лъча от прожектора си. Твърде скованата фигура лежеше под високата сгъваема стълба, с която можеше да се достигнат най-високите лавици в магазина.

— Морис… — Тя тръгна напред. — Не! Моля те, Господи, не…

— Моят съвет е да не го докосваш.

Тя ахна и се завъртя към мястото, откъдето дойде мрачният, смущаващ глас на Ник Честън. Сърцето й подскочи и тя насочи светлината към вратата на склада.

Ник стоеше, забулен в сенките. Върху студените, аскетични черти на лицето му бе изписана загадъчна маска, толкова успокояваща, колкото на някой от митичните Пазачи пред портите на Петте Ада.

В този момент тя осъзна ясно, че той притежава някакъв вид силни психически способности. Даже без фокусна връзка можеше да усети у него както метафизическата, така и физическата сила. Талант-математик или талант по теория на игрите, помисли си объркано. Това би било подходящо при избора му на кариера.

Тя разбра, че и той сигурно е влязъл през същия незаключен прозорец, който тя самата използва малко по-рано. За около минута бе твърде неориентирана от ужаса на откритието си, за да осъзнае значението на неговото присъствие.

После изведнъж се досети. Ник Честън я беше проследил.

Светлината на прожектора трепна отново, когато тя прикова Ник в обсега на лъча. Положи усилие да успокои треперещата си ръка.

— Какво правиш тук? — попита настойчиво тя.

— Бих казал, че е очевидно. И двамата имаме сериозен интерес към Морис Фенуик. И очевидно не сме единствените. — Ник отмести очи от блясъка на прожектора, поглеждайки към тялото на пода.

Нищо не проблесна в погледа му, докато изучаваше неподвижната фигура на Фенуик. Може би гледката на мъртви тела не е нещо чак толкова необичайно за него, помисли си Циния. Осъзна, че се намира на ръба на истеричен припадък.

— Мисля… — Тя се запъна и опита отново. — Мисля, че той е…

— Мъртъв? — Ник се премести от обсега на светлината. Застана над жалката фигура на пода. — Да, мисля, че това може да го потвърдим със сигурност. Изглежда, че някой му е разбил черепа с тежък предмет. Най-вероятно тази каменна фигура.

Циния премести светлината, за да проследи погледа му. Лъчът освети за кратко дългата до раменете черна коса, отметната рязко назад от рана над високото му чело.

Тя свали светлината. Познато лице, изваяно от бял мрамор, лежеше на пода до върха на една от много скъпите черни кожени обувки на Ник. Тя преглътна, когато забеляза червеникавокафявото петно по ръба на статуята.

— Това е бюстът на Патриша Торнкрофт Норт, който Морис винаги държеше върху щанда — прошепна задавено.

— Норт? — Ник сбърчи вежди. — Философката, която откри Трите принципа на синергетиката?

— Да. Морис специализираше в ранните теоретични разработки по синергетика. Той има, тоест имаше, богата колекция от работите на Норт. — Циния усещаше, че говори несвързано. Трябваше да се вземе в ръце.

— Полицията. Тъкмо се канех да им се обаждам.

— Аз ще го направя. — Ник се отдалечи от тялото и прескочи купища книги, отправяйки се към бюрото.

— Защо не се опиташ да откриеш ключа за осветлението?

Най-накрая Циния осъзна, че все още стиска прожектора. Вече няма нужда да крия присъствието си, помисли си тя. Морис беше мъртъв и полицията скоро щеше да пристигне. Тя отиде до стената и откри ключа, който включваше старовремските матови лампи.

Мекият им топъл блясък се разпиля върху развалината, която някога представляваше магазинът на Морис. Циния не погледна към сгърченото тяло до стълбата.

Когато се обърна, тя видя, че Ник посяга към телефона. За пръв път забеляза, че той е надянал чифт тънки, черни шофьорски ръкавици. Втренчи се, прикована от гледката на елегантните му, дълги пръсти, докато той набираше номера за спешни случаи.

Той я погледна с изражение на учтив интерес в зелено-златните си очи.

— Нещо не е наред ли?

Нямаше да му позволи да я принизи до една трепереща маса от желиран сладолед. Тя беше Спринг. Семейните ковчежета може и да бяха празни, таблоидите може и да я бяха кръстили Алената дама, но все още й беше останала достатъчно гордост, за да гледа отвисоко на собственика на някакво си казино.

— Просто се чудех защо си си направил труда да сложиш ръкавици — сви рамене тя. — Не се обиждай, но това оставя у мен впечатлението, че си дошъл тук, подготвен да извършиш нещо незаконно.

— Е, така е, нали? Поне единият от нас е подготвен. За нещастие ти вероятно си оставила отпечатъците си по цялата рамка на прозореца и по всичко друго, което си докоснала досега.

Сарказмът му я вбеси.

— Нямам намерение да отричам, че съм била тук тази вечер. Защо да лъжа полицията?

— Ако не можеш да измислиш разумен отговор на този въпрос, няма смисъл да задълбочаваме дискусията. — Ник се обърна, за да говори по телефона. — Дайте ми детектив Анселм, моля.

Циния слушаше как Ник говори кратко с човека от другата страна на линията. В гласа му се усещаше открита фамилиарност. Той очевидно не за пръв път си имаше работа с полицията. При неговата работа това вероятно не е изненадващо, помисли си тя.

— Да, и двамата ще изчакаме, докато пристигнете — завърши Ник. Остави слушалката и погледна към Циния. — Анселм каза, че ще бъдат тук след няколко минути.

Тя се поотпусна. Властите бяха на път. Скоро всичко щеше да свърши.

— Бедният Морис… — Тя се опита да измисли нещо конструктивно. — Чудя се дали да не се обадя на жена му.

Ник бързо вдигна поглед.

— Фенуик е женен?

— Да, мисля, че тя се казва Поли. Те двамата не живеят заедно от няколко години. Веднъж Морис ми каза, че Поли се изнесла отдавна, защото смятала, че той е станал прекалено странен.

— Разбирам.

— Много тъжно положение. Те, разбира се, не можеха да се разведат, така че единственото, което им оставаше, бе да се разделят. Всеки знае, че е трудно да се живее с таланти-матрици.

— И аз така съм чувал — промърмори Ник.

— Морис разказваше, че когато били гаджета, той и Поли отишли в една агенция, където син-психоконсултантите ги предупредили, че това не е добра комбинация, дори не и сносна. Но въпреки това те продължили и се оженили. — Циния затвори очи. — Мили боже, бръщолевя като кречетало, нали?

— Остави полицията да уведоми мисис Фенуик — предложи Ник с изненадваща вежливост. — Това си е тяхна работа.

— Да. Бедният Морис.

— Не мислиш ли, че би могла да престанеш да го наричаш бедния Морис?

— Той беше раздразнителен, ексцентричен и потаен, винаги скалъпваше някакви теории за конспирации, към което талантите-матрици са склонни, но аз го познавах. Харесвах го. По сърце беше безобидно малко човече, което обичаше старите книги. Не мога да си представя кой би могъл да го убие. Освен ако…

— Освен ако какво?

Тя се огледа неспокойно.

— Чудя се дали не е свързано с дневника на Честън.

— Не е вероятно. — Ник огледа стаята с един-единствен преценяващ поглед. — Първо, доколкото знам аз съм единственият, който иска дневника достатъчно много, че да направи нещо толкова драстично.

Тя се почувства така, сякаш току-що бе стъпила в празна асансьорна шахта.

— Мили боже, казваш, че би убил някого, за да се докопаш до дневника?

Устата му се изкриви в цинична усмивка, сякаш беше очаквал от нея това обвинение.

— Само в краен случай — уточни лаконично.

— Ако това е шега, тя е проява на изключително лош вкус.

— И други са ми казвали, че имам лош вкус. Но това е друг въпрос. Основното тук е, че аз предпочитам да плащам за онова, което искам, и Фенуик знаеше това. Той ме увери, че ще ми позволи да надхвърля всяка оферта, която получи, и аз му повярвах. Както ти казах, имахме споразумение.

— Имаш предвид джентълменска уговорка?

— Поласкан съм, че ме класифицира като джентълмен, мис Спринг. Имах неясното впечатление, че ме считаш за някой от низшите животински видове.

Обзе я чувство за вина. Разбра, че се е държала много грубо.

— Съжалявам. Определено не съм искала да намекна, че си, ъъъ, низш животински вид.

— Трудно е да обвиниш един човек в отвличане без междувременно да го обидиш — отбеляза той.

— Да, предполагам. — Сега тя бе напълно унижена. — Извинявай… Боя се, че прибързано стигнах до някои неприятни заключения.

Той наведе грациозно глава.

— Извинението се приема. Ако искаш да знаеш истината, твоята загриженост за Фенуик ми се стори доста трогателна. Не са много хората, които биха стигнали толкова далеч заради един бизнес клиент. Особено заради една раздразнителна, ексцентрична, потайна матрица.

Задоволството в думите му разстрои Циния. Стана й ясно, че Ник Честън е човек, който предпочита да държи силните карти във всяка ситуация. Това, че я накара да се почувства виновна и измъкна извинение от нея, бе хитър начин да премести баланса на силата в техните взаимоотношения.

Този човек знаеше как да манипулира и да заплашва другите и не се колебаеше да го прави, когато това подпомагаше целите му.

За щастие съдбата на нашите взаимоотношения е да си останат изключително кратки, помисли си Циния. Тя знаеше, че ако има достатъчно здрав разум, трябва да бъде изключително облекчена от този факт. И тя наистина беше. Определено. Последното, което искаше да направи, бе да се забърка с Ник Честън. И без това си имаше достатъчно проблеми.

Защо тогава чувстваше тази едва доловима тъга, тази болка, това съжаление при мисълта, че никога вече няма да го види? Твърде много стрес. Това беше отговорът. В момента бе прекалено емоционална. Все пак се намираше на сцената на едно убийство.

Опита се да овладее опънатите си докрай нерви.

— Онзи, който го е направил, трябва да е търсил нещо.

— Може би. Но не мисля, че е търсил дневника. Беше прекалено ценен, за да го крие в магазина си. Той беше матрица. Би го скрил по-умно.

Тя го погледна, чудейки се защо е толкова сигурен в заключенията си. Навсякъде около тях имаше доказателства за трескаво търсене.

— Има една стара поговорка, че нещата, скрити на видно място, се намират най-трудно.

Устата му се изкриви в учтиво презрение.

— Никоя матрица не би подкрепила тази тъпа теория.

Тя се замисли за това.

— Прав си. Талантите-матрици са твърде потайни по природа, за да повярват в теорията за видното място. — Огледа се. — Освен дневника Морис имаше и други ценни книги в колекцията си. Две оригинални монографии от Норт, например. Може би убиецът е търсил тях.

Ник огледа разхвърляната стая и поклати глава.

— Съмнявам се. Помещението е разхвърляно напосоки. Онзи, който го е направил, не е търсил ценни книги.

— Как можеш да си сигурен в това?

Той сви рамене.

— Виждам на пода два екземпляра от третото издание на Енциклопедия на Основателите. Всеки от тях струва поне петстотин долара за някой колекционер. Никой, който разбира от търговия с антикварни книги, не би ги оставил.

— О! — Впечатлена, Циния се вгледа в лицето на Ник. Той я наблюдаваше съсредоточено. Очите им се срещнаха за момент и тя не успя да събере сили и да погледне встрани.

Светът около нея ставаше все по-спокоен. Усети как косата й се спуска по врата. Усети нещо като убождане от иглички по гърба. Сякаш всички сетива, които притежаваше, физически и психически, бяха уравновесени върху пресечната точка на абсолютната увереност. Усещането беше на косъм от болката.

— Какво има? — попита Ник с мекия си, сърдечен глас.

— Не бях си давала сметка, че знаеш толкова много за редките книги.

— Има много неща за мен, които не знаеш, мис Спринг. Той се усмихна едва-едва. — Както и аз не знам много неща за теб. Така сме наравно.

Тя потрепери. Нашепването за предпазливост продължаваше да я изнервя. Никога не бе реагирала по подобен начин в близост с някой друг мъж. Но пък и не съм изпадала в подобна ситуация, напомни си тя. Поради някаква неясна причина досегашният й живот бе протекъл толкова еднообразно, че тя никога преди не се беше озовавала в една стая с мъртъв клиент и мистериозен мъж, който си слага ръкавици, преди да попадне на сцена на убийство.

Почувства облекчение, когато чу сирената в далечината.

— Защо ме проследи?

— Не съм. Накарах Федър да го направи. Той ми се обади от телефона в колата, когато разбра какво се каниш да направиш.

Тази информация я разгневи.

— Нима това е твоя работа, мистър Честън?

— Мисля, че при тези обстоятелства моята загриженост беше оправдана. Все пак ти пое риска да се опълчиш против мен и да ме обвиниш в отвличане. Много малко хора биха посмели да го направят. Това говори за определена степен на непредсказуемост и безразсъдство от твоя страна. Откъде да знам какво можеш да направиш после?

— И защо да ти пука какво ще направя после?

— Ти имаш някаква връзка с дневника. А аз се интересувам от всеки, който е свързан с него по някакъв начин.

— И ме проследи, защото мислеше, че мога да те заведа до него?

— Не. — Той изглеждаше леко изненадан. — Никога не ми е минавало през ума, че знаеш къде се намира. Фенуик ми заяви ясно, че го е скрил някъде и само той знае къде е. След като той е матрица, вероятно ще трябва друга матрица да го открие.

— Значи ти ме проследи просто за да видиш какво ще направя после?

— Нещо такова.

— Какво нахалство! — Сега воят на сирената се чуваше по-силно. Това засили смелостта й. — Сигурно разбираш, че това е нахлуване в личния ми живот?

— И сигурно би предпочела да стоиш тук съвсем сама, с трупа на Фенуик, докато чакаш ченгетата?

Имаше право. Това би било едно ужасно самотно бдение.

— Не, всъщност не…

Тя реши да не споменава, че има много други хора, освен него, които биха били много по-добра компания за нея в подобна ситуация. Би приел подобна забележка за поредната обида. Нещо й подсказваше, че тази вечер е прекалила. Ник Честън не приличаше на човек, който търпи обидите.

— Кажи ми — прошепна Ник — мислила ли си как ще изглежда всичко това в сутрешните вестници?

Когато осъзна пълното значение на думите му, тя се втренчи в него. За пръв път осъзна, че всичко това няма да свърши с пристигането на полицията. Спомените за гадните заглавия в таблоидите, от които бе пострадала миналата година, проблеснаха в съзнанието й.

— По дяволите…

В очите му отново за кратко пламна онова студено веселие.

— И аз се чувствам точно така.

— Е, това няма да е голяма история за „Ню Сиатъл таймс“ — отбеляза тя. — В крайна сметка убийството не е точно история за първа страница, освен ако няма нещо необичайно.

— Нещо ми подсказва, че що се отнася до „Таймс“, точно това убийство ще бъде доста интересно. — Той направи пауза. — Ти си Алената дама от скандала Ийтън, а, аз съм собственик на „Честънс пелъс“.

— По дяволите — изруга отново тя.

— Със сигурност можем да предположим, че „Ню Сиатъл таймс“ ще цапне историята за смъртта на Фенуик на цялата първа страница. И това е нищо в сравнение с онова, което ще направят таблоидите.

Циния усети тъпа болка във врата си. Затвори очи и започна да масажира тила си разсеяно.

— Ще имат страхотен ден, особено „Синзейшън“. Предполагам, че единственото, което може да влоши нещата още повече, ще бъде, ако споменат, че са замесени и наркотици. Ние поне знаем, че не става дума за нещо такова.

— Защо казваш това?

Тя се намръщи.

— Говорим за бедния Морис Фенуик. Никой, дори някой жълт журналист, не би могъл да свърже смъртта му с наркотици.

— Разбирам, че ти си от хората, които смятат чашата за наполовина пълна — усмихна се Ник. — Това е добре. Никога не съм разбирал оптимистите, но винаги съм ги смятал за забавни.