Джейн Ан Кренц
Кръстопът на чувствата (4)

3.

— Да не би да ми казвате, че Морис Фенуик е изчезнал? — Ник прикри гнева и раздразнението си зад спокойната, безчувствена маска на учтивата заинтересованост. Което не беше лесно.

— Не се правете на невинен, мистър Честън! Мистър Фенуик е мой клиент. Той ми каза, че е преговарял с вас за продажбата на стар дневник, който е открил. Каза, че вие сте го искал много.

— Да, така е — изрече много спокойно Ник.

Пръстите на Циния Спринг стиснаха още по-силно ремъка на чантата й.

Стига толкова учтив интерес, помисли си Ник. Неговата решителност да се докопа до този дневник очевидно се виждаше под маската. Той наблюдаваше как Циния присвива много красивите си, много необикновени, много ясни очи. Никога не беше виждал очи с подобен цвят. Неизвестно защо странното сребърносиньо го омая.

— Освен това Морис ми каза, че ви е информирал за наличието и на друг потенциален купувач на дневника — отбеляза нервно тя.

— Така е.

— И сега бедният Морис е изчезнал.

— Дайте ми определение за изчезнал, мис Спринг.

Тя го изгледа свирепо.

— Не мога да го намеря. Днес следобед имахме среща в магазина му, но когато отидох там, вратата беше заключена. Морис никога не забравя за срещите си. Той е средно разреден талант-матрица. Знаете ги какви са. Обсебени от детайлите.

— Обсебени? Значи имате голям опит с талантите-матрици?

Тя сви рамене.

— По-голям от останалите хора. Но вие със сигурност знаете, че никой няма голям опит с тях. Те не само се срещат доста рядко, но и са саможиви, потайни и малко странни. Не обичат да бъдат изследвани.

— Това, че повечето от тях не биха се съгласили да станат опитни зайчета в някоя университетска изследователска лаборатория, не означава, че непременно са странни. — Това беше смешно. Ник не можеше да повярва, че й позволява да го притиска така. Той пое дълбоко дъх и се съсредоточи. — Това просто означава, че те ценят личния си живот.

— Мистър Честън, не съм дошла тук, за да споря за странностите на талантите-матрици. Тук съм, за да освободя Морис Фенуик. Предайте ми го.

— Кажете ми, мис Спринг, какво по-точно ви накара да стигнете толкова прибързано до заключението, че съм го скрил някъде в казиното?

— Подозирам, че вие сте се уплашил да не би бедният Морис да се опита да вдигне цената на дневника и да организира наддаване между вас и другия си клиент. И сте го похитил, с цел да го заплашите и да го накарате да приеме предложението ви.

— Интересно предположение.

Устата и елегантно изваяната й челюст се стегнаха.

— Бедният Морис знаеше, че този дневник представлява изключителна ценност за определени хора. Каза ми, че го е скрил на сигурно място, докато не приключи с преговорите и не осъществи продажбата.

— Винаги ли го наричате бедния Морис!

Тя се намръщи.

— Морис е деликатен. Повечето таланти-матрици са такива. Те не функционират добре в състояние на стрес.

Ник се разкъсваше между недоверието и отвращението.

— Според вашето експертно мнение?

— Казах ви, че имам по-голям опит с талантите-матрици от повечето експерти. Морис е нежна душа, погълната от страстта към антикварните книги. Той ще обезумее, ако приложите към него същата тактика на натиск, която очевидно използвахте спрямо бедния мистър Бат, който току-що излезе.

Ник едва успя да не изскърца със зъби.

— Да го кажа направо. Вие мислите, че съм отвлякъл Фенуик, защото съм бил уплашен, че не мога да наддам повече от конкурента си. И предполагате, че ще го държа като заложник, докато не ми предаде дневника.

— Няма да го наричаме отвличане, ако го освободите веднага — предложи миролюбиво тя.

— Много сте мила. — Ник се изправи и заобиколи голямото бюро. Той не откъсваше поглед от лицето на Циния, докато приближаваше към нея. Тя усети напрежението, но запази самообладание. Яркото, яростно предизвикателство в очите й го заинтригува.

Той знаеше коя е тя, разбира се. Веднага бе разпознал името и лицето й. Преди година и половина тя стана знаменитост в целия град държава за три дни. Долнопробният вестник „Синзейшън“ я бе накичил с прякора Алената дама.

Ник ненавиждаше таблоидите, но ги следеше, защото поглъщаше информация от всякакви източници. Главната му цел беше да наблюдава снимките и историите, изобразяващи онези членове на елитните социални кръгове, имали нещастието да се появят по първите страници на скандалните вестници. Не се знаеше кога някоя дреболия от клюкарска статия, занимаваща се със семействата от висшите класи, можеше да му послужи за нещо.

Преди осемнайсет месеца Циния Спринг беше снимана, докато излизаше от спалнята на богат, влиятелен бизнесмен на име Рексфорд Ийтън. Ийтън не само беше глава на едно от най-видните семейства в града, но беше и женен. Последвалият скандал представляваше сензация за три дни за „Синзейшън“.

Осъдителната снимка на Циния в елегантен тъмночервен костюм, подобен на този, с който бе облечена и тази вечер, получи достойно място на първа страница.

Ник си спомни снимката и придружаващата я история не само защото в нея бе замесен Рексфорд Ийтън, но и защото нещо от неприятните подробности в аферата не звучеше правдоподобно. Матрично настроеният му ум бе надушил нещо нередно между редовете. Но това едва ли беше изненада, като се има предвид ниското ниво на журналистическа почтеност в „Синзейшън“.

Той все пак се бе впечатлил от начина, по който Алената дама се справи с нахалните репортери и журналистите от клюкарските колонки, които я преследваха през тези три дни. Следеше историята и знаеше, че тя отказа всички интервюта с високомерно презрение, което го възхити.

Тази вечер бе още по-впечатлен. Беше свикнал на три основни типа реакции от страна на онези, които успяваха да се доберат до кабинета му: предпазлив респект, изключителна сдържаност или отчаяна молба. Нямаше много посетители, които се осмеляваха да му отправят открито предизвикателство. За това трябваше кураж.

Той беше добре осведомен за собствената си репутация. Беше работил упорито, за да я изгради, първо на границата, в дивата джунгла на Западните острови, а по-късно тук, в тъй наречения цивилизован град държава Ню Сиатъл. Репутацията му бе едно от малкото неща, на които можеше да разчита човек в неговото положение.

Чудеше се дали Циния не е облякла аления си костюм, за да подчертае силата на исканията си, или пък той й даваше по-голямо самочувствие. Както и да е, този нюанс на яркото, смело, безсрамно червено й отиваше, макар че не си подхождаше с по-тъмното, по-зловещо червено на килима и завесите около нея.

Добре скроеното, плътно прилепнало костюмче успяваше да покаже както професионализма, така и стила й, макар, че излъчваше и едва доловимо предизвикателство. То се плъзгаше по нежно оформените гърди и наблягаше на тънката талия. Намекваше и за привлекателната крива на закръглените бедра.

Начинът, по който носеше костюмчето, впечатли Ник много повече от цвета или стила му. Циния се носеше с грациозна надменност, която говореше много за твърдостта и волята й. Това ще се окаже една упорита жена, реши той. Определено доста трудна. Определено интригуваща.

Чувството за справедливост, което се надигна в него, го ядоса. Но и го накара да бъде предпазлив. Един от проблемите със силните таланти-матрици бе, че те бяха много по-чувствителни от другите към малките нюанси и неуловимите детайли във всичко около тях. За добро или за зло, той забелязваше неща, на които повечето хора не обръщаха никакво внимание.

Даже когато не се опитваше да използва таланта си активно, една част от ума му винаги наблюдаваше, оценяваше и анализираше. Той интуитивно търсеше модели, търсеше фактори, които не си пасват или не са си на мястото, или такива, които генерират предупредителни сигнали. Винаги търсеше призраците на хаоса и разрушението.

Острите му сетива опазиха живота му в джунглите на Западните острови и му помогнаха да натрупа състояние като собственик на казино. Но напоследък Ник откриваше, че постоянното търсене на модел в матрицата има и своите недостатъци. След години в наблюдение на сянката на неправилното и опасното той откри, че копнее за правилното.

И необяснимо защо, усещаше Циния Спринг като нещо правилно.

В това нямаше смисъл. Тя току-що го бе обвинила в отвличане.

Той се опита да се оттегли обратно в онова далечно, безпристрастно място, откъдето можеше да изучава и да преценява, без да реагира на онова, което вижда. Наложи си да погледне на Циния с пресметливата интуиция, която бе толкова съществена част от природата му.

Тя беше поразителна, но не и красива. Той харесваше как правилният й нос, високото чело и добре очертаните скули се сливаха в едно лице, което можеше да бъде наречено аристократично. Тъмната линия на косата й се извиваше гладко на нивото на брадичката.

Според всички стандарти на масите за покер долу имаше много по-обаятелни жени. Няколко от барманките можеха да накарат мъжете да извърнат глави чак от съседната пряка. А новата червенокоса певица се възприемаше като възхитителна от всички мъже, както и от някои жени в казиното.

За нещастие едно от проклятията на силния талант-матрица беше това, че човекът, който го притежава, наблюдава красивите жени под значително изкривен ъгъл. Ник можеше да оцени повърхностната женска красота като всеки друг здрав хетеросексуален мъж, но и физическото привличане в резултат от тази оценка също беше повърхностно. С напредването на годините връзките, базирани върху подобно привличане, му носеха все по-малко удовлетворение.

Той искаше нещо друго, нещо повече, нещо по-дълбоко, нещо, изпълнено със смисъл. Искаше нещо, което не разбираше и не можеше да назове.

Неудовлетвореният копнеж ставаше все по-силен през последните няколко години. Той нанасяше поражения на сексуалния му живот, който, помисли си мрачно той, буквално не съществуваше през последните месеци. Чудеше се дали всички таланти-матрици са обременени от неприятния страничен ефект на тяхната паранормална сила, или той просто е извадил лош късмет.

Отърси се от натрапчивите мисли и посочи към стола, току-що освободен от Хобърт Бат.

— Седнете, моля, мис Спринг. Очевидно имаме да обсъдим много неща.

Тя погледна към стола, поколеба се, после тръгна предизвикателно към него, седна и кръстоса крака. Едната червена обувка с високо токче се разлюля нетърпеливо.

— Единственото нещо, за което искам да говоря, е Морис Фенуик.

— Много странно, но това е темата, която също ме интересува най-много в момента. — Той се облегна назад на бюрото и подпря ръце в сложната гравюра на ръба. — Хайде да започнем с изясняването на едно дребно недоразумение. Не знам къде е Фенуик.

Тя го изгледа подозрително.

— Не ви вярвам.

— Това е истината. Кълна се. Може и да не отговарям на представата ви за почтен бизнесмен, мис Спринг, но ако изобщо знаете нещо за мен, трябва да сте научила, че държа на думата си.

— Вие сте единственият, който има някаква причина да отвлече Морис.

— Самият Фенуик ви е казал, че още някой се интересува от дневника на Честън.

Циния се намръщи.

— Да, но той каза, че именно вие сте изглеждал най-обсебен от него. Твърдял сте, че е написан от ваш роднина.

— От баща ми, Бартълъмю Честън. Дневникът е описание на последната му експедиция до некартографираните острови в Западните морета.

Тя го огледа внимателно.

— Това трябва да е Третата експедиция на Честън. Онази, за която се говори, че екипажът изчезнал мистериозно.

— Да.

Сега тя го погледна съвсем предпазливо. Той усети как тя бързо го вкара в мисловната папка с етикет: Смахнати, ексцентрици и други подобни кукувци.

— Няма много информация за Третата — отбеляза дипломатично жената. — Според официалните източници тя никога не се е провеждала. Морис ми каза, че според дневниците на университета в Ню Портланд тя е била отменена. И всички са съгласни с това, че няма никакви записки от Третата експедиция.

— Знам — кимна Ник. — Преди двайсет години един смахнат на име Нютън Дефорест превърна историята за Третата експедиция в таблоидна легенда, твърдейки, че екипажът бил отвлечен от инопланетяни.

Тя се покашля предпазливо.

— Разбирам, че, ъъъ, вие не сте привърженик на тази теория?

— Не, мис Спринг. Не съм.

— Но наистина вярвате, че дневникът, открит от Морис, наистина представлява личните записки на Бартълъмю Честън за приключението?

— Фенуик беше напълно сигурен, че е намерил дневника на баща ми. Искам го и парите не са никакъв проблем.

— Морис ми каза, че вие сте предложил да надхвърлите всяка оферта, каквато и да е тя.

— Ще го направя — потвърди уверено той. — Бяхме се разбрали с Фенуик.

Циния се стегна в стола си. Червеното й токче престана да се люлее.

— Морис ми каза, че е възнамерявал да продаде дневника на вас. Просто е искал да получи най-добрата възможна цена. Свързал се е с друг клиент само за да проучи пазара. Да получи представа за цените. Ако бяхте малко по-търпелив, по-късно той щеше да ви го продаде. Освободете го и да забравим за случилото се.

— За последен път ви казвам, мис Спринг, аз не съм го отвличал. Независимо дали ми вярвате, това не е в моя стил.

— Вашият стил?

— Противно на онова, което може би си мислите, един човек в моето положение предпочита да води бизнеса си нормално. — Ник се усмихна. — Освен това аз мога да си позволя каквото искам. Нямам причина да рискувам, извършвайки престъпление, заради което могат да ме хвърлят в затвора за трийсет-четирийсет години.

Тя погледна упорито.

— Знам само, че Морис изчезна. Магазинът му е затворен. Не отговаря по телефона. Цял ден никой не го е виждал.

— Един ден не е дълго време — опита се да я успокои Ник. — Просто може да е извън града, за да купи книги от Ню Ванкувър или Ню Портланд.

— Не, казах ви, имахме среща. Морис щеше да се обади и да я отложи, ако е възнамерявал да напуска града. Нямаше да съм толкова загрижена, ако не беше тази работа с дневника.

— Защо се интересувате толкова много от доброто здраве на Морис Фенуик?

— Казах ви, той ми е клиент.

Той си припомни подробностите, които бе прочел в статиите в „Синзейшън“ по време на скандала за Ийтън.

— Вие се занимавате с дизайн на интериора, нали?

Тя го изгледа хладно.

— Виждам, че знаете коя съм.

— Чета вестниците.

— Очевидно само таблоидите.

— Събирам информация навсякъде, където я намеря — обясни той.

— Ако събирате информацията си от клюкарските колонки, моят съвет е да не разчитате на нея. Но това си е ваш проблем. Да, аз се занимавам с дизайн на интериора, но също така съм и пълноспектрална призма. Работя на хонорар към една фирма, наречена „Псиенерджи инкорпорейтид“.

Това го изненада.

— Агенцията за фокусно консултиране?

— Точно така. „Псиенерджи инкорпорейтид“ се появи в много заглавия преди няколко месеца, когато една от нашите призми помогна да бъде разрешено убийството на известен университетски професор.

— Познавам случая. Един мой приятел беше замесен.

В очите й блесна шок.

— Имате предвид Лукас Трент?

— Да.

— Вие сте приятел на мистър Трент?

Неприкритото й удивление го развесели.

— Толкова ли не е за вярване?

— Знаете, че мога да го проверя — предупреди го тя.

— Знам. — Той погледна към телефона. — Още сега мога да се обадя на Трент у тях, ако искате, и да го накарам да гарантира за мен. Ще ви спестя затрудненията.

— Сега е един часът през нощта.

— Значи Трент може да помърмори малко.

Циния погледна замислено към телефона, после присви устни.

— Няма значение, аз ще проверя историята ви по-късно.

— Моята история? Започвате да говорите като ченге, мис Спринг. Може би е време да ми покажете някаква карта.

Тя го изгледа свирепо, очевидно стресната.

— Не съм от полицията. Казах ви, че си имам собствен бизнес и работя на хонорар за „Псиенерджи инкорпорейтид“.

Ник бе доволен от напредъка, който постигаше. Позициите най-после започнаха да се разменят. Сега той я караше да се защитава.

— Значи вие сте фокусирала Морис Фенуик?

— Да. На повечето призми им е трудно да работят с таланти-матрици. Аз съм една от малкото, които нямат нищо против да ги фокусират. Сви елегантно рамене. — И моят шеф ми дава всички задачи с матрици. Така се запознах с бедния Морис. Помогнах му да докаже автентичността на някои от наистина редките предмети, които купуваше.

Дразнещо безпокойство премина през изострените сетива на Ник.

— Вие ли му помогнахте да открие дневника на Честън?

— Не. Всъщност той го намерил съвсем случайно, когато бил извикан от наследниците на стар самотен колекционер, починал наскоро в Ню Портланд. Морис се натъкнал на дневника, когато оценявал частната библиотека на човека. Каза, че не му била необходима помощ, за да потвърди автентичността му. Знаел, че ще бъде ценен за определени хора. Естествено, като матрица той го скрил надлежно.

— Естествено — промърмори Ник. — Значи всъщност вие никога не сте виждала дневника на Честън?

— Не.

— А сега както дневникът, така и Фенуик, са изчезнали. Оказва се, че имаме проблем.

Тя ококори очи.

— Ние?

— Уверявам ви, мис Спринг, ако Фенуик наистина е изчезнал, аз искам да го открия много повече от вас.

Тя оглежда лицето му в продължение на няколко напрегнати секунди. После издиша бавно и се облегна в стола си. Забарабани с пръсти по дръжките.

— По дяволите… — Изглеждаше мрачно примирена с неизбежното. — Мисля, че ви вярвам.

— Не мога да ви обясня какво означава това за мен. Може би сега ще можем да продължим напред. Но преди това имам един въпрос към вас.

Тя вирна глава.

— Какъв е той?

Той я огледа внимателно.

— Казахте, че нямате нищо против да работите с таланти-матрици.

— Нямам. Тяхната психическа енергия е различна, не съвсем като енергията на другите таланти, но какво толкова, аз също съм малко по-различна.

Той се намръщи.

— Казахте, че сте призма.

— Да. Всъщност пълноспектрална. Но поради някаква причина мога да фокусирам добре само таланти-матрици. Създаването на призма за всеки друг тип талант е изключително изнервящо за мен и не мога да задържам дълго фокуса.

— Разбирам.

— Вижте, не съм дошла тук, за да обсъждаме страничната ми работа. Трябва да се концентрираме върху бедния Морис. Ако вие не сте го отвлякъл, кой тогава го е направил?

Той за пръв път се замисли върху това.

— Приемайки, че някой го е отвлякъл, както вие казвате, следващият заподозрян в списъка трябва да е мистериозният друг клиент. Онзи, който е използвал, за да вдигне цената на дневника. Той спомена ли ви името на другия играч?

— Не. Талантите-матрици са толкова дяволски потайни. — Тя присви очи. — Но даже да знаех името на конкурента ви, не мисля, че бих ви го казала. Не съм сигурна, че ви вярвам напълно, мистър Честън. Ще трябва да си помисля малко.

— Така ли? Ами помислете си, мис Спринг. Аз не съм отвлякъл Морис Фенуик. И след като аз нямам нищо общо с изчезването му и след като моят дневник е у него, най-логично е да имам най-силния мотив да го намеря.

— Предполагам, че имате законен интерес.

Той не можеше да повярва, че й позволява да го дразни. Отдръпна се от бюрото, заобиколи го и застана зад него. Беше време да поеме контрола върху матрицата.

— Можете да се отпуснете, мис Спринг. Ще ви намеря Фенуик.

— Почакайте, мистър Честън. — Циния бързо скочи на крака. — Не съм съвсем сигурна дали искам помощта ви.

— Доста неприятно, защото ще се наложи да я приемете. Аз искам дневника, а очевидно Фенуик е единственият, който знае къде е той. Възнамерявам да го намеря.

— Тази вечер дойдох тук, защото мислех, че вие сте отвлякъл бедния Морис. Но щом казвате, че той не е при вас…

Погледна я.

— Не само го казах, дадох ви думата си за това.

Тя премигна и отстъпи назад. После вдигна брадичка.

— Добре, така да е. Няма какво повече да направите. — Преметна ремъка на чантичката си през рамо. — Ще тръгвам. Съжалявам, че ви обезпокоих, мистър Честън.

— Изведнъж се разбързахте много, мис Спринг.

— Имам работа — изрече тя с леко високомерие.

— В един часа през нощта? Трябва да водите много интересен личен живот…

— Личният ми живот не е ваша работа. — Тя посегна към вратата и се обърна. — Важното сега е да се уверя, че Морис е в безопасност. Ще се обадя в полицията.

Ник премисли възможностите и вероятностите от подобен ход. Имаше доста добри връзки с ченгетата в Ню Сиатъл, но определено не искаше да ги замесва в търсенето на дневника.

— Ще трябва да поизчакате, преди да се свържете с полицията.

Ново подозрение пламна в очите й.

— Защо?

— Първо, те не приемат доклади за изчезнали възрастни, особено за таланти-матрици, преди да са изминали поне четиридесет и осем часа. Няма да ги подтикнете към никакви действия поне до вдругиден. Второ, ако Фенуик е в беда, намесата на ченгетата може да уплаши похитителя и той да направи нещо отчаяно. Нещо, което би могло да влоши още повече положението му.

— О, Боже… — По разстроеното лице на Циния блесна тревога. — Не бях помислила за това. Какво ще правим?

Е, най-накрая сме ние. Много по-добре, помисли си Ник. Поне тя нямаше да хукне направо при ченгетата още тази вечер.

— Дайте ми възможност да направя няколко проучвания.

— Проучвания?

— С моя бизнес познавам много хора — подхвърли той, нарочно неясно. — Всякакви хора. Може да успея да дочуя някои слухове от улицата.

Тя се поколеба.

— Мислите, че някой от вашите, ъъъ, колеги може да знае нещо за бедния Морис?

Въобще не му пукаше от ударението, което тя сложи върху думата колеги. Тя очевидно смяташе, че той се движи сред измет, неприемлива за обществото. Това предположение не беше далеч от истината. Той планираше да промени всичко това, но прецени, че сега не му е времето да й обяснява грандиозната си схема как да стане уважаван гражданин.

— Отвличането не е обикновено престъпление — заобяснява й бавно, надявайки се, че го прави с разумен, спокоен тон. — То изисква планиране и координация. Обикновено е замесен повече от един човек, което означава, че рано или късно ще се чуят слухове.

— Но могат да минат дни, преди някой от похитителите да изтърве някаква важна информация. Кой знае какво ще направят междувременно на бедния Морис… Ако той им каже къде е дневникът, могат да го убият, след като се докопат до него.

— Като най-напред приемаме, че наистина е отвлечен.

— Колкото повече си мисля за това, толкова повече се убеждавам, че точно това е станало.

Ник едва не се усмихна.

— Внимателно, мис Спринг! Известно е, че талантите-матрици са много податливи към теориите за конспирации. Но вие биете всички рекорди.

Бузите й пламнаха. Тя го изгледа свирепо и посегна към бравата.

— Говорим си за таланти-матрици. Може би ще се заинтересувате, че една много голяма матрица, може би десета степен според моето професионално мнение, играе на една от вашите маси за покер.

За миг кръвта във вените на Ник замръзна. Той се втренчи в Циния.

— Как го разбрахте? — попита толкова тихо, че се изненада как тя изобщо го чу. — Кажете ми.

Тя отвори вратата.

— Случайно се натъкнах на него върху метафизичната повърхност. Той търсеше призма. Усетих го и понечих да отговоря. Беше инстинктивно. Спрях веднага, щом разбрах какво става.

— Преди колко време стана това?

— Натъкнах се на него, да речем, малко преди да дойда тук. — Тя погледна леко развеселена. — Успокойте се, мистър Честън. Сигурна съм, че хората от охраната ви ще го хванат, преди да е изпразнил банката на казиното.

Той постави длани на бюрото си.

— Сигурна ли сте?

— За матрицата долу? О, да. Знам, че те са редки, но никоя призма не може да сбърка матрица. Между другото, трябва да кажете на охраната си да внимава. Никога преди не съм се срещала с истински силен талант-матрица, но имам чувството, че този може да стане опасен, ако бъде заплашен или провокиран.

Тя излезе и бързо затвори вратата след себе си. Ник потъна бавно в стола си.

Тя беше.

Циния беше силната призма, с която се бе сблъскал и уловил за кратко, когато се опита да използва таланта си, за да оцени Хобърт Бат. Тя го бе уловила, макар да се намираше на цял етаж под него по това време.

Фино настроеният му мозък не можа да функционира нормално поне трийсет секунди. Почувства се така, сякаш матрицата на неговия свят току-що бе напълно объркана.

Той се концентрира с героическо усилие на волята и натисна интеркома на позлатения телефон.

Федър отговори веднага.

— Тук съм, шефе.

— Проследи мис Спринг. Дискретно. Увери се, че ще се прибере безопасно. И запиши адреса й.

— Разбрано, шефе.

Ник остави телефона много бавно и се облегна в стола си. Сви ръце върху извитите дръжки, сякаш се опитваше да се ориентира в новата, променена матрица.

Циния Спринг влезе през вратата му, облечена в червен костюм и червени обувки, и всичко се промени. Той дълго размишлява за променената матрица. Петнайсет минути по-късно телефонът звънна.