Джейн Ан Кренц
Кръстопът на чувствата (23)

22.

Ник вдигна поглед от бележките си, когато усети тромавата фигура пред вратата на болничната стая.

— Влизай, Федър. Няма страшно. Циния се прибра да се наспи.

— Много лошо. — Федър влезе бавно в стаята. — Щях да й представя доклада си.

— Какъв доклад?

— На нея не й харесваше да се мотая тук, да оставам в една и съща стая с вас, така че снощи ми нареди да свърша нещо полезно. — Бръснатата глава на Федър блестеше под светлината на лампата отгоре. Той спря до леглото. — Изпрати ме да намеря двете змии, които са ви нападнали в гаража.

Ник си спомняше смътно спора, който Федър и Циния проведоха през нощта.

— Извади ли късмет?

— Да. Доста интересно. Единият се оказа в моргата.

— Не ме гледай така. Не съм го изпратил аз там. Последното, което си спомням, е, че той лежеше на пода в гаража, но все още дишаше.

— Дишал е и когато двамата с приятелчето си са избягали в бъркотията, преди да пристигнат ченгетата — обясни Федър. — Но по-късно му се е случило едно наистина неприятно произшествие. Открили го в една уличка зад Фаундърс скуеър към пет часа сутринта.

— Какво е станало?

— Някой е забил в гърдите му неговия собствен нож. Официалното становище е, че той е бил обикновен дилър, който се е скарал с някой от купувачите си на луда мъгла.

— Носеше прекалено много луда мъгла за един обикновен уличен дилър или за наркоман.

— Да, мис Спринг ми каза и това. Нали знаете, тя е бодлива като кактус-портокал, но има мозък в главата си. — За миг в очите на Федър блесна възхищение. — Значи трябва да предположим, че някой е платил на двама улични главорези да ви замаят с дрогата.

— А по-късно този някой е убил единия от тях, за да бъде сигурен, че няма да се разприказва. Ами вторият?

Федър поклати глава.

— Засега няма никакви следи от него. Пуснах слух, че го търсим и даваме голяма награда за всякаква информация. Предполагам, че ще се появи в същото състояние като първия.

Ник погледна надолу към бележките си.

— Още две връзки в матрицата. Онзи, който е изпратил двамата след мен, е знаел, че съм матрица и вероятно е имал ясна представа какво може да причини на таланта ми една голяма доза чиста луда мъгла.

— Говняна синергетика! Искате да кажете, че онзи, който стои зад това, е искал да ви подлуди?

— Да. — Ник се замисли. — Но защо да полага толкова усилия? Защо просто не ги е накарал да ме убият?

Федър изкриви уста.

— Трудно може да бъде убит човек като вас. По-лесно е да ви нападнат с доза луда мъгла. И по-сигурно. Полицията вероятно ще разследва много задълбочено убийството на човек с вашето положение. Ще се появят цял куп тъпи спекулации: гангстерски връзки и разни други подобни глупости. Дълго време ще гърми из всички вестници.

— Но онова, което се случи снощи, лесно би могло да бъде определено като нещастен инцидент при обикновен грабеж. Полицията няма да има причини да разследва конспирация за убийство.

— Точно така.

— Добре, това е логично — кимна Ник. Но мисля, че в матрицата има още нещо, което не съм забелязал.

— Не се обиждайте, шефе, но вие винаги си мислите, че в ситуацията има нещо повече от очевидното. Някои неща просто са такива, каквито изглеждат.

— Не и в този случай. — Ник се поколеба.

— Боже, шефе, стига с тази параноя!

— Основното тук е, че аз нямах тези проблеми, преди да започна да се опитвам да се докопам до дневника на Честън преди няколко седмици.

— Мен ако питате, вие нямахте тези проблеми, преди да се запознаете с мис Спринг.

Ник го изгледа.

— Снощи тя ме спаси, Федър.

— Не споря за това. Искам да кажа, че нямаше да имате нужда някой да ви спасява, ако тя не беше нахлула в живота ви.

— Сега ти ми звучиш като конспиратор. Съсредоточи се и открий другия нападател.

— Не се тревожете, ще го намеря. Хей, за малко да забравя. — Федър бръкна в джоба си и извади малък бележник. — Най-накрая открих една служителка, работила в бюджетните служби на университета в Ню Портланд преди трийсет и пет години. Казва се мисис Бъкли. Пенсионирала се е и живее в малка ферма в Долен Белвю.

Ник завъртя крака над леглото. Главата му се замая от движението. Той замръзна, но усещането изчезна бързо. Пое си дълбоко дъх, усети огромно облекчение и се изправи на студения под.

— Тази мисис Бъкли спомня ли си нещо за финансирането на Третата експедиция? — попита той и дръпна колана на болничния халат.

— Тя не се е занимавала с проекта. Каза, че служителят, който обработвал документите по него, починал отдавна. Инфаркт или нещо такова.

— Още едно удивително съвпадение. — Ник захвърли халата си на леглото. Все още беше нестабилен, но се чувстваше сравнително нормално.

— Добре ли сте, шефе?

— Да. — Той отиде до малкия шкаф и го отвори. Официалната черна риза, сакото и панталонът, с които бе облечен на бала, висяха там. Бяха много измачкани и изпоцапани с мръсотия от гаража, но в момента не му пукаше много за външния вид. Посегна към ризата. — Мисис Бъкли има ли нещо полезно, което да сподели с нас?

Федър се ухили.

— Излиза, че е имала любовна връзка със служителя, който се е занимавал с подготовката на Третата експедиция. Той говорил малко за нея, след като се чуло, че е отменена. Спомня си, че някаква химическа или фармацевтична компания се е съгласила да финансира начинанието. Според него компанията искала да остане анонимна, за да избегне публичността.

— Химическа или фармацевтична компания. — У Ник се надигна прилив на адреналин. Това имаше забележителен стабилизиращ ефект. Познатото усещане, че е прав, му подсказа, че координатите в матрицата най-после започват да оформят завършен модел. Той спря да закопчава ризата си. — Да. Това пасва. Каза ли ти името на компанията?

— Не можа да си спомни точно, но мисли, че в нея имало думата огън.

Ник усети как още точки в матрицата започнаха да се свързват. Обу си панталона.

— Провери ли… Федър вдигна ръка.

— Чакайте малко, шефе. Аз се движа доста пред вас. Проверих телефонните указатели, регистрите на корпорациите в трите града и списъците с всички лицензирани акционери в Ню Ванкувър, Ню Сиатъл и Ню Портланд. Не открих химическа или фармацевтична фирма с думата огън в името.

— Компанията вероятно е изчезнала заедно с всичко останало, което има нещо общо с тази история. — Ник си закопча колана. — Трябва да се върнем към телефонните указатели и корпоративните регистри отпреди трийсет и пет години.

Федър се намръщи.

— Къде, по дяволите, ще ги намерим?

— В обществената библиотека, къде другаде? — Ник усети как се изпълва със студено веселие. — Даже най-маниакалният талант-матрица на планетата не би могъл да унищожи микрофилмите във всички библиотеки в трите града.

— Не бях се сетил за това.

— Може би човекът, организирал всичко това, също не се е сетил. — Ник обмисли въпроса по-подробно. — Особено ако се движи в корпоративните среди. Би се концентрирал върху прикриването на следите си в бизнес и финансовите документи. Даже една матрица допуска грешки.

— Сигурен ли сте, че човекът, организирал това, е матрица?

— Циния е права. В това се усеща матрична схема. — Ник дръпна сакото си от закачалката. — Ще започна с главния клон на обществената библиотека в Ню Сиатъл, който се намира в центъра.

Федър огледа измачкания черен фрак.

— Няма ли най-напред да се върнете в казиното и да се преоблечете?

— Нямам време.

— Какво искате от мен?

— Намери втория нападател. Досега той вероятно е разбрал какво се е случило с неговото приятелче. Сигурно е уплашен и бяга, за да се скрие. Провери в Ню Портланд и Ню Ванкувър, както и всички полети за Западните острови. Провери и товарните кораби.

— Вече съм задействал хора за това.

Ник сви рамене и се насочи към вратата.

— Не знам какво щях да правя без теб, Федър…

Федър бръкна в джоба си и извади някакъв предмет.

— Е, да смятам ли, че няма да се нуждаете от това?

Ник погледна към смъртоносното малко острие в широката длан на Федър. Беше достатъчно малко, за да може да бъде вкарано тайно в болницата, но и достатъчно остро, за да пререже пластмасовата тръбичка, водеща към животоспасяващите системи или всичко друго, което би искал да пререже един човек, изправен пред лудостта. Например вените.

— Не. — Ник го побиха тръпки. — Няма да имам нужда от това. И можеш да заличиш всички предишни инструкции, свързани с него.

— Радвам се да го чуя. Никога не съм го възприемал като част от длъжностната си характеристика.

 

 

Циния почука трети път, но никой не отговори.

— Професор Де Форест? — извика силно тя. Все още никакъв отговор.

— Страхотно. Предполагам, че е в градината. — Тя се надяваше този път да избегне разходката из лабиринта.

Заобиколи неохотно старата къща и прекоси каменната тераса.

Невинният на вид вход към големия градински лабиринт се мержелееше в края на стълбите. Тя се огледа, надявайки се да зърне Нютън.

Нямаше и следа от закръгления градински талант.

Циния тръгна предпазливо към портата на тъмния лабиринт и едва не настъпи пернатите листа, извили се през решетката.

— Професор Де Форест?

— Боя се, че е зает в момента. Но се обзалагам, че аз мога да ти помогна.

— Какво? — Циния се завъртя. Втренчи се в жилавия мъж, който крачеше бързо към нея, прекосявайки терасата. В гласа му имаше нещо познато. И в движенията му.

— Много се забави, докато пристигнеш — отбеляза мъжът.

На Циния хич не й хареса бързината, с която той се приближаваше към нея. Прецени бързо ситуацията и веднага разбра, че не може да се изплъзне покрай него, ако реши да бяга към къщата. Той сигурно се досети за мислите й и се усмихна жестоко.

— Не е като снощи, нали? Този път я няма онази проклета матрица да ти помогне. Между другото, как е той? Още ли виси обесен на полилея? Или пък се опита да си пререже гърлото, или да се разходи по някоя натоварена магистрала? Не бяхме сигурни как ще му подейства мъглата. Нещо като експеримент, разбираш ли?

— Ти беше единият нападател в гаража. — Онзи, когото ударих с капака от кофата за боклук — досети се тя.

Но този път той не носеше маска. Тя виждаше ясно мършавото му грубо лице под светлината на залязващото слънце. Фактът, че той й позволяваше да го види добре, я тревожеше повече от всичко друго. Очевидно не очакваше, че в близко бъдеще тя ще е способна да отиде в полицията и да го опише.

— Казвам се Стич. Радвам се да се запознаем. — Воднистите очи на Стич блеснаха злобно. — С нетърпение очаквам да си прекараме добре с теб, преди да дойде той.

— Кой? — Циния инстинктивно отстъпи назад, покрай пернатите листа, защитаващи входа на лабиринта. В този момент ужасната градина с хищните хибриди изглеждаше за предпочитане пред възможността да попадне в лапите на този човек.

— Няма значение. Скоро ще разбереш. А сега излизай оттам. Имаме сметки за уреждане. Цяла нощ ме боли глава от онзи капак. Ще направя всичко възможно и теб да те заболи нещо.

— Не се приближавай до мен. — Циния направи още една крачка назад.

— Не ти се иска да си поиграем в тази градина, нали? Чух, че е нещо като лабиринт. Ако влезеш навътре, ще се изгубиш. След няколко часа ще мръкне. Не ти се иска да се скиташ там вътре след залез-слънце, нали? Не се знае какво можеш да намериш.

Циния погледна още веднъж злобните очи на Стич и взе решение. Нищо в лабиринта не беше толкова противно, колкото това влечуго. Благодарение на предишната си разходка с Де Форест тя знаеше какво я очаква в градината. Ако се придвижваше много внимателно, тя щеше да оцелее. Даже не искаше да си помисли какво възнамерява да й направи Стич, да не говорим за плановете на мистериозния мъж.

Тя изпусна чантичката си, завъртя се и изтича няколко крачки по най-близкия зелен коридор.

— Проклета кучка! Връщай се тук.

На няколко крачки от входа балдахинът от листа над главата й се сгъстяваше бързо. Преди да стигне до първата пресечка, той вече бе скрил напълно светлината от залязващото слънце.

Нещо въздишаше и шумолеше в листака около нея. На Циния й се стори, че малките, смущаващи шумове са изпълнени с гладното очакване на растенията. Време за храна.

Тя притискаше ръце в тялото си и гледаше внимателно къде стъпва. Най-важното е да не докосвам нищо, каза си тя. Не трябваше да провокира малките зелени чудовища.

— Казах да дойдеш тук. Ааааа. Какво, по дяволите? Говна от прилеп-змия. Аз кървя.

Циния разбра, че Стич е налетял невнимателно на някое от растенията. Чудеше се дали неприятното преживяване ще охлади желанието му да я преследва.

— Проклета матрична курва! Ще си платиш за това.

Стъпките на Стич се чуха отново. Сега той се движеше по-бързо, по-безразсъдно. Циния почти усещаше яростта, която го придвижваше напред.

— Мамка му! — Гласът на Стич се усили. — Какво им става на тези проклети растения?

Тя навлезе по-надълбоко в неприятния лабиринт. Поглеждайки надолу, видя, че не оставя следи по дебелия, зловещ зелен мъх, покрил лабиринта. Стич несъмнено се ориентираше по шума от стъпките й.

Тя се опита да стъпва по-леко, но скоро откри, че е почти невъзможно да се движи едновременно и бързо, и потайно. Поне за нея беше невъзможно. Имаше чувството, че Ник би се сетил как да го направи.

Тя приближи до редица бодливи листа и зърна нещо, което й заприлича на зелен език.

Трепна от плъзгането, което чу над главата си. Надзърна в сенките. Дебела, месеста лоза се изви надолу от зелената рогозка на листата. После се разлюля едва-едва, все едно реагираше на лекия ветрец. Но нямаше ветрец. Никакъв.

Лозата се разлюля по-наблизо. В нежното й люлеене насред тесния коридор имаше нещо почти хипнотично. Тя се протегна на около три фута от земята.

Напред-назад. Напред-назад. Колкото по-дълго я гледаше Циния, толкова по-безобидна й се струваше лозата. Съвсем обикновена. Съвсем лесно можеше да се провре покрай нея.

Не. Не трябва да докосвам нищо, спомни си тя.

Замръзна на място, дочувайки приближаващите се стъпки на Стич.

— Къде си, глупава жено? Ако влезеш още по-надълбоко, никога няма да намериш обратния път. Какво ще правиш тогава?

Циния легна бавно на земята и пропълзя под гладната лоза.

Възлестото растение се смъкна още няколко инча по-надолу, реагирайки на присъствието й, но тя успя да се измъкне под него, без да го докосне.

— Добре, кучко. Печелиш. Няма да те преследвам по-нататък. Пет ада! Проклети лози.

Циния се завъртя. Беше прекалено близо.

Стич излезе иззад ъгъла, придържайки кървящата си ръка. Спря, когато я видя, застанала от другия край на разлюляната лоза.

— Добре, добре, добре. — Малките очички на Стич светнаха със злобно вълнение. Той хукна бързо напред. — Ето те. Хайде, ще се измъкнем оттук, преди да сме се изгубили.

— Ние вече сме се изгубили, не си ли го забелязал? Не приближавай. — Циния отстъпи назад. — Предупреждавам те. Някои от тези растения са изключително опасни.

— Няма да се уплаша от няколко трънчета. — Той изтри ръка в панталона си. По плата остана кърваво петно. — А това ще среже на парцали всичко в този проклет лабиринт. — Той вдигна нож с дълго острие.

— Не разчитай на него. — Циния се обърна и тръгна предпазливо по следващия зелен коридор.

— Проклета шибана кучка! — Стич се втурна след нея.

Циния чу леко, смъртоносно свистене.

Кръвта във вените й замръзна от оглушителния вик на Стич. В храстите зад нея се дочу ужасна борба. Ужасяващият вик спря внезапно и задавено.

Циния се завъртя, търсейки входа на коридора, от който току-що бе излязла. Но видя само една зелена стена. Знаеше, че се намира само на няколко стъпки от Стич, но беше напълно изгубена, изобщо не можеше да се ориентира.

— Стич?

Никакъв отговор.

Тя изчака още няколко минути, но не чу нищо.

След малко тя се обърна и тръгна бавно по следващия зелен коридор. Де Форест й каза, че лабиринтът е построен така, че да заведе всеки, който влезе в него, право до пещеричката. Ако успееше да стигне дотам, без да се сблъска по невнимание с някое от растенията, можеше да седне на каменната пейка и да почака Ник.

Не се съмняваше и за минута, че той щеше да дойде да я потърси.

Няколко минути по-късно тя стигна невредима в сечището около пещеричката. Каменната пейка си беше точно там, където я видя предишния път. Сигурно щеше да е студено гнездо за през нощта, но поне бе едно безопасно местенце, където можеше да прекара следващите няколко часа, очаквайки избавлението си.

Видя Нютън де Форест чак когато понечи да седне.

В гърлото й се надигна вик.

Нютън плаваше по корем в басейна, заплетен в мрежата на няколко влакнести водни растения.

Докато Циния гледаше ужасена, още няколко пипалца се промъкнаха от храсталака, увиснал над скалите. Те се понесоха по водната повърхност и стигнаха бавно до Нютън. Когато приближиха до тялото, се увиха около краката му.

Обезумелия Де Форест хранеше своите растения за последен път.

 

 

Ник погледна увеличената рамка от заснетото на микрофилм издание от корпоративния регистър на Ню Портланд и усети как връзките щракват на мястото си. Фармацевтика Огън и лед, компанията, финансирала Третата експедиция чрез университета в Портланд, беше банкрутирала няколко месеца след предполагаемата отмяна на експедицията. Но това не бе най-интересната информация за Ник.

Онова, което го удиви, бе името на главния изпълнителен директор на Огън и лед.

Мина известно време, докато открие каквото му трябваше, но подозрението му се оказа правилно. Даже една матрица не можеше да изтрие успешно всички документи за един голям бизнес, съществувал едва преди трийсет и пет години.

Обществените библиотекари в Сейнт Хелънс приемаха ангажиментите си много сериозно. Първото поколение колонисти бе научило истинската стойност на информационните запаси и възможността за ползването им по най-трудния възможен начин. Скоро след като Завесата паднала и ги захвърлила на новата им планета, те видели как единствената им надежда, компютризираната им информационна база, започнала да се разпада заедно с всичко останало, произведено на Земята.

Колонистите разбрали, че без напредналите технологии от родината те щели да имат нужда от древните умения от по-примитивните времена, за да успеят да оцелеят. Тайните на тези стари занаяти били заровени в историческите текстове, съхранени в тяхната компютризирана библиотека.

Била създадена зала за преписване, в която множество колонисти се опитали да препишат колкото е възможно повече основна медицинска, селскостопанска, социологическа и научна информация, преди компютрите да откажат напълно. Екипите работили денонощно, използвайки груба, ръчно произведена хартия и тръстикови писалки и полагали отчаяни усилия да запишат най-важната информация, преди тя да изчезне. Всички разбирали, че колкото повече информация изгубят, толкова по-малък бил шансът им за оцеляване.

Технологично колонистите били захвърлени обратно в един период, който може да се прецени като груб еквивалент на края на осемнадесети век на Земята.

Когато Основателите изяснили представата си за едно общество, което ще бъде достатъчно силно, за да осигури оцеляването им, те закрепили две ценности най-дълбоко в своя модел. Първата ценност била бракът и семейството. Втората била ценността на книгите.

Библиотекарите, помисли си Ник с огромна благодарност, са почитали ревностно вярата на Основателите. Заради тяхното усърдие да събират всяко късче информация, включително старите телефонни указатели и корпоративни регистри, сега той знаеше самоличността на човека, убил неговите родители.

Никой от посетителите в библиотеката не си направи труда да погледне повече от веднъж към мъжа, облечен в омачкан черен официален вечерен костюм, който тичаше към вратата, прескачайки купчините книги по пътя си.

 

 

Половин час по-късно, когато разби ключалката в мансардата на Циния и връхлетя в апартамента й, Ник вече не се наслаждаваше на прилива от удовлетворение, който получи в библиотеката. Бореше се с надигащия се прилив на страха.

Циния трябваше да си бъде у дома, да си почива. Но тя не му отвори вратата.

Той обиколи бързо апартамента. Леглото не беше оправено. Кърпите в банята бяха влажни. Била е тук, но е заминала някъде, помисли си той.

Спря до бюрото й и вдигна телефона, за да набере номера на Лио. После забеляза светналата лампа на телефонния секретар. Натисна бутона.

Чу се бръмчене и прещракване.

Циния? Обажда се леля ти Уили… Ник натисна бутона за бързо превъртане. Още веднъж бръмчене и прещракване.

Цин? Аз съм, Лио… Той отново натисна бутона за бързо превъртане. Бръмчене. Прещракване.

Мис Спринг? Обажда се Нютън де Форест. Проверих онези стари документи… — Пет ада! — Ник хукна към вратата. Сега връзките в матрицата бяха поразително очевидни. Циния не беше нещастен свидетел, уловен в сложната паяжина от събития, заобикалящи дневника на Честън.

Тя е била мишена на убиеца през цялото време.

 

 

Трябваше да е тук. Но не отговаряше на психическото му сондиране.

Ник стоеше пред входа на тъмния лабиринт. Всичко в матрицата бе проектирано така, че да го привлече в тези виещи се коридори с грозни листа.

Той усети глада на нежно шумолящите растения. Знаеше, че Циния е някъде вътре. Видя чантичката й на земята до първия завой. По-нататък, от дълъг, остър трън се люлееше парче плат каки. Парче от мъжка риза.

Някой преследваше Циния в лабиринта.

Той пъхна прожектора в джоба на фрака си. Все още не се нуждаеше от него. Слънцето щеше да залезе напълно след час. Навлезе предпазливо в зловещия зелен лабиринт.

Веднага бе погълнат в дълбокия, вечен здрач, образуван от тежкия балдахин на лозите и листата. Невинно жълто цвете привлече вниманието му. Той не видя тръните, подобни на зъби отвътре, докато не погледна в сърцето на цветната чашка. Голямо полуразядено насекомо се носеше върху лепкавата локвичка на дъното.

Продължи напред, внимавайки да не се докосва дори и до най-невинните на вид листа. Плъзгаше се през тъмните коридори така, както Анди Аоки го научи да се движи през джунглите на Западните острови.

Сетивата му се напрегнаха докрай. Матрично изострените му инстинкти за пространствени връзки го задържаха в центъра на алеите.

Зави и тръгна по друг коридор. Нещо се плъзна в краката му. Той погледна надолу и зърна малка лоза, пълзяща към върха на обувката му. Прескочи я и продължи към следващата пресечка.

Няма значение кой път ще избера, реши той. Циния му каза, че според модела на лабиринта всеки, който влезе в него, най-накрая се озовава в центъра.

На всяка извивка или завой по пътеката стомахът му се свиваше от мисълта какво ли го очаква зад ъгъла. Каза си, че лабиринтът не е чак толкова опасен, стига да внимаваш. Де Форест бе развел Циния из него. Беше й обяснил, че е в безопасност, стига да не провокира растенията.

Но Циния е бягала от някого, когато е влязла. Била е уплашена. Мислите й са били насочени към това как да избяга, а не как да се защити от листата.

Той зави зад друг ъгъл и видя тялото. То висеше от една лоза, увита около гърлото му. Дузини мънички, подобни на гъбички цветчета се спускаха от балдахина и се прикрепяха към трупа. Бяха подути и тъмни. Пулсираха, докато се хранеха.

За миг Ник можеше да се закълне, че сърцето му престана да бие. После осъзна, че това е тяло на мъж, не на жена. Несъмнено това бе човекът, преследвал Циния из лабиринта. Остатъците от разкъсаната риза бяха същите като парцала, който бе видял на входа.

В тази каки риза има нещо познато, помисли си той. После направи връзката и разбра, че пред него виси вторият нападател.

Ник се наведе и пропълзя на четири крака пред леко разлюляното тяло. Ръката му се докосна до някакъв предмет, паднал върху мъхнатата земя. Сгъваем нож. Той го вдигна, затвори го и го пусна в джоба на черния си панталон.

Изправи се от другата страна на тялото и продължи по коридора. Опита още един психически сондаж. Все още не долавяше никакъв отговор от Циния. Тя е жива, помисли си той. Трябваше да е жива. Той щеше да разбере, ако не беше така. И се намираше някъде тук, в този проклет лабиринт. Защо не отговаряше?

Сега се придвижваше по-бързо. Страхът, че Циния може да лежи ранена или изпаднала в безсъзнание в някой от зелените коридори, за малко надделя над навиците му да бъде нащрек и над естествения му усет за синхронизация. Ръкавът на черното му сако докосна едно листо. Шумоленето изостри сетивата му и му подсказа, че е допуснал грешка.

Инстинктите надделяха. Той скочи напред, едва успявайки да избегне дългите листа, оформени като остриета. Листата щракнаха, удряйки се едно в друго със звук, който опасно напомняше за щракането на чифт ножици.

Миг по-късно клокоченето на вода, бълбукаща по скали, привлече вниманието му. Пещеричката. Беше близо до сърцето на лабиринта.

След малко зави зад последния ъгъл и видя Циния.

Тя не беше сама.

Дънкан Лътрел стоеше на малко разстояние от нея. Държеше пистолет. Устата му се изкриви в насмешливо отвращение, когато видя измачкания фрак на Ник.

— Чакахме те, Честън — усмихна се Дънкан. — Много официално си се облякъл за случая. Но при твоя широко известен лош вкус, предполагам, че не можехме да очакваме нищо друго.