Джейн Ан Кренц
Кръстопът на чувствата (22)

21.

Хаосът се търколи към него, приливна вълна от мрак, който щеше да погълне матрицата на неговата душа. Лицето на Циния бе единственото нещо, което познаваше. Знаеше, че няма да го има за дълго. Искаше му се тя да се усмихне само още веднъж. Искаше да задържи спомена близо до себе си, когато бурята връхлетеше отгоре му.

Но тя го гледаше строго.

— Ник, Ник, чуваш ли ме?

Той се опита да се пресегне и да докосне лицето й, но ръката му не се подчини на заповедта. Вместо това пръстите му се свиха в юмрук. Опита се да използва юмрука, за да отблъсне въртящите се светлини, но те бяха твърде много.

Лицето на Циния изчезна в дълбините на нощта. Паниката, която той се опитваше да заключи, се освободи. Хвърли се към мястото, където стоеше тя преди секунда, но нея вече я нямаше там.

— Циния! — Викът му отекна във ветровете на хаоса. Не знаеше дали го е изрекъл на глас, или звукът съществуваше само в главата му.

Луд. Той полудяваше. Втренчи се в дълбините на тъмните вълни, връхлитащи върху него, и осъзна, че гледа силите на собствената си психическа енергия, които се въртяха извън неговия контрол.

— Ник, слушай ме. Не смей да ми се изплъзваш! Чуваш ли ме?

Циния му крещеше. Гласът й го настигна през гръмотевицата от безсмислени шумове. Ето ти я Циния! Нищо не можеше да я задържи дълго. Когато трябваше да каже нещо важно, тя правеше всичко възможно, за да разбере дали я е чул.

— По дяволите, Ник, обърни ми внимание! Стисни ми ръката, ако ме чуваш.

Той не знаеше как да инструктира пръстите си.

— Ник, дръж се! Линейката вече е тук.

В бурята се появиха още светлини. Безсмислени.

Никой лекар не можеше да го спаси от морето на хаоса. Той се опита да се закотви, но нямаше за какво да се хване. Самият свят вече не беше стабилен.

Матрицата се разпадаше, разбивайки се на милиони парченца безсмислена информация. Никакви връзки. Никакви функции. Никакъв модел.

Истински ужасното нещо беше, че след малко той вече нямаше да може да построява такива логически, свързани мисловни конструкции. Нямаше да осъзнава собствената си лудост.

След няколко секунди щеше да бъде уловен завинаги в капана на хаоса.

— Ник, обърни ми внимание! Искам да се свържеш с мен.

Знаеше, че това е гласът на Циния, но вече не можеше да разбира думите.

— Свържи се, дяволите да те вземат! Направи го сега!

Нещо се появи във вихрушката на мрака. Стабилен блестящ предмет. Чист като кристал. Той се втренчи в сиянието с жаден копнеж. В него се надигна огромна нужда.

— Фокусирай таланта си през призмата, Ник. Не мисли за нищо друго. Просто изпрати силата си през призмата. Аз ще я задържа. Ще бъдеш спасен.

Спасен! Той щеше да бъде спасен, ако успееше да разбере какво говори гласът.

Призмата проблесна, недокосната от бурята, която виеше около нея. Ник положи усилия да стигне до кристала. Ако успееше да го докосне, щеше да бъде спасен.

Това бе най-дългото пътуване в живота му. Насред пътуването той забрави защо се бори да си проправи път през яростните вълни на неконтролираната енергия. Знаеше само, че трябва да стигне до призмата. Тя го привличаше със сила, която можеше да устои на хаоса.

— Ела при мен, Ник! Фокусирай енергията през мен. Прекарай я през призмата.

Още една несигурна стъпка и той успя да се докопа до кристала. Най-накрая имаше нещо солидно, в което да се вкопчи във вихрушката на мрака, обвила метафизичната повърхност.

Ветровете на психическата енергия пищяха около него, опитвайки се да го откъснат от кристала.

Яростта му се развилия.

— Не! Аз съм господарят на матрицата! Някъде в мрака той дочу плах отговор.

— Да, Ник. Ти си господарят на матрицата. Ти контролираш енергията. Тя не те контролира. Не и ако не й позволиш. Дадох ти призма. Използвай я. Използвай я, по дяволите…

Никой не можеше да го откъсне от котвата му. Той се вкопчи в призмата с дивашка решителност. Избра най-близката вълна хищна енергия и я запрати в блестящия кристал.

За негово удивление тя се подчини на волята му. Втурна се през призмата и излезе оттам като ивица от контролирана енергия.

Той посегна към следващата сгромолясваща се вълна. Тя също влезе в призмата като парченце хаос и беше трансформирана в контролируема ивица от сила.

Грабна друга.

И друга.

И нов страх замести стария. Ами ако призмата не издържи на толкова много сурова енергия.

Но кристалът не се поколеба, нито отслабна, докато прекарваше сила през него.

Хаосът бавно избледня. Психическият талант, който се втурваше през кристала и ревеше по метафизическата повърхност, беше силен както винаги, но благодарение на призмата той представляваше една контролируема сила.

След като можеше да го контролира, той нямаше да бъде погълнат от хаоса. Нямаше да полудее, докато продължаваше да захранва призмата с енергия.

 

 

— През последния час той като че ли доста се поуспокои — отбеляза лекарката. На табелката на ревера й пишеше:

Тъмнокафявата й кожа блестеше топло под светлините на мониторите край леглото.

Лампите на тавана бяха изгасени, за да се създаде по-комфортна обстановка за пациента. Стандартна процедура в случаите на свръхдоза луда мъгла, обясни доктор Фъргюсън. Но Циния не беше сигурна дали Ник е забелязал това. Колкото до нея, тя не осъзнаваше нищо друго, освен битката за оцеляване, която се водеше върху метафизическата повърхност.

Доктор Фъргюсън погледна към Циния.

— Може би ще преодолеем кризата.

— Не сте ли сигурна?

— Луда мъгла е непредвидима дрога. — Кафявите очи на доктор Фъргюсън бяха мили, но разтревожени. — Появи се по улиците едва преди няколко месеца и ние все още не знаем много за нея. Научихме, че въздейства на хората по различни начини, в зависимост от син-психоособеностите на пациента.

— Ник е матрица.

— Казахте го. Нека да бъда откровена — никога не сме виждали талант-матрица под въздействието на мъглата, да не говорим за матрица от висок клас. Не знаем какво може да се очаква.

— Разбирам. — Не й беше лесно да разговаря с доктор Фъргюсън, докато поддържаше фокуса върху метафизичната повърхност. Сега през призмата се изливаше толкова сила, че Циния едва успяваше да се концентрира върху нещо друго.

— Мис Спринг, сигурно знаете, че хората, които демонстрират таланта си в областта на синергетичния матричен анализ, са най-малко разбрани от син-психоекспертите.

— Знам.

— Липсата на информация е отчасти по вина на самите таланти, разбира се. По природа те са потайни и саможиви. Не позволяват да бъдат проучени и изследвани по най-подходящия начин. — Доктор Фъргюсън въздъхна. — За нещастие това означава, че когато станат такива произшествия, ние притежаваме много ограничена син-психоинформация, която да ни води.

— Колко време наркотикът ще бъде активен в организма му?

— За щастие лудата мъгла се разгражда сравнително бързо. По-голямата част от него ще изчезне след няколко часа. — Доктор Фъргюсън се поколеба. — Трябва да ви предупредя, че един от проблемите в този случай е, че приетата доза е била изключително голяма и от много чисто вещество.

— Той възвърна контрола си върху метафизическата повърхност. Контролът на психическата енергия изчерпва всичките му сили, но той се справя.

Тъмните вежди на доктор Фъргюсън се сключиха.

— Вие все още ли поддържате фокуса му?

— Да.

— Много малко призми могат да работят продължително време с матрици. Те не са напълно нормални.

Циния се усмихна уморено.

— Аз не съм съвсем нормална призма.

— Дори да е така, вие сигурно приближавате до фазата на психическото изтощение. Колко още ще можете да поддържате фокуса?

Циния стисна ръката на Ник.

— Колкото му е нужно.

 

 

Той чу гласове. Мъж и жена, които запазиха разума му. Те спореха.

— Махай се оттук, Федър. — Жената беше вбесена. — Казах на сестрата да не пуска никого в тази стая.

— Не ми заповядвайте, мадам. Аз не работя за вас. Работя за Ник. Защо не ме извикахте, когато това се случи?

— Бях твърде заета, докато го откарвах в болницата.

— Говна на прилеп-змия. Трябваше да кажете на някого да се обади. А вместо това трябваше да разбера от Нелсън Бърлтън в късните новини.

— Не приближавай до леглото, проклет да си! — Сега жената направо подивяваше. — Ако не се отдалечиш от него, ще крещя за помощ.

— Хей, пусни ми ръката. Какво ти става, по дяволите? Имам право да посетя шефа си в болницата. Да му дойда на свиждане.

— Ти не си му дошъл на свиждане. Ти си дошъл, за да го убиеш.

— Какво? Да убия Ник? Пет ада! Ти да не си се побъркала?

— Той ми каза, че имаш инструкции — подхвърли мрачно жената. — Че знаеш какво да правиш в подобна ситуация.

— Да. Така е. Имам инструкции.

— Единственото нещо, от което Ник се страхува, е възможността да полудее. Казал ти е, че ако стане нещо такова, той иска да го избавиш от това нещастие, нали? Но той не полудява, Федър. В момента го фокусирам. Ще се оправи.

— Ако мислиш, че Ник би помолил някого да му пререже вените, лудата тук си ти, мадам. Никога не би стоварил такова бреме върху някой друг. Ако искаше да се самоубие, той щеше да си свърши работата сам.

— Искаш да ми кажеш, че не си дошъл, за да го убиеш?

— Не, по дяволите! Дойдох, защото съм негов приятел и защото съм му заместник в работата. Ако нещо се случи с него, аз трябва да се грижа за казиното.

— Какво имаш предвид?

— Мадам, Ник има неколкостотин служители в Честън пелъс. Хората зависят от него. Той има задължения.

— И ти трябва да се погрижиш за тези задължения, ако той не е в състояние, така ли?

— Точно така, мадам. Време беше да се сетите.

— Е, с него няма да се случи нищо. — В гласа на жената се усещаше абсолютна убеденост. — След няколко часа той ще бъде добре. Лекарката казва, че последните остатъци от лудата мъгла ще се изчистят от организма му до сутринта.

— Радвам се да го чуя.

— Защо тогава не си тръгваш? Ще ти се обадя, когато дойде в съзнание.

— Знаеш ли какво? Ти си дори по-подозрителна от него.

— Тръгвай. Веднага!

— Добре, добре. Знаеш ли, че си голяма работа? Чудя се дали шефът знае каква беля си взема с теб.

— Федър?

— Да?

Ник казва, че имаш връзки по улиците.

— Е, и?

— Ако искаш да направиш нещо полезно — изрече бавно и отчетливо жената, — защо не накараш хората си да потърсят двамата мъже, които направиха това. В онази бъркотия и двамата избягаха преди пристигането на ченгетата.

Настъпи кратка тишина.

— Същото, което си мисля, ли казваш, мадам?

— Това не беше обикновен опит за грабеж. Онези двамата ни чакаха, когато излязохме от асансьора. Лекарката казва, че дозата наркотик, която Ник е приел, е била много силна и чиста. Ако онези двама наркомани са имали вечерната си доза, защо ще си правят труда да ни ограбват?

— Разумно. Ако вече са си имали луда мъгла, единственото, за което щяха да си мислят, щеше да е как да се понесат върху нея. Мъглявите глави не се притесняват много за бъдещето. Единственото, което ги тревожи, е как да си набавят следващата доза.

— Двамата, които ни нападнаха, не приличаха на дрогирани. Нещо повече, сигурна съм, че чух как единият извика нещо за това как Ник скоро щял да полудее.

— Може би си права — съгласи се с нея мъжът, когото тя нарече Федър. — Може би е най-добре да свърша нещо полезно.

— Направи го.

Ник се развесели от лаконичния, властен тон на жената, но не можеше да се разсмее върху метафизическата повърхност. Беше погълнат от усилията си да изтласква сурова сила през блестящия кристал.

Най-напред усети топлината. Ръката й бе обвила неговата. Той усети как приятната горещина от дланта й се процежда през пръстите му. После осъзна, че цялата лява половина на тялото му е топла. Усети извивката на бедрото й, притиснато в него.

Той отвори очи и видя тясната ивица лунна светлина, която бе успяла да се промъкне през спуснатите щори. Когато обърна глава върху възглавницата, видя, че Циния е заспала до него.

Не знаеше кога най-накрая бе приключил борбата си с демоните на своята психическа енергия. Знаеше само, че в един момент от безкрайната нощ, благодарение на Циния, той най-накрая постигна състоянието на спокойно изтощение. Тя задържа фокуса, докато бурята премине.

Даже една пълноспектрална призма би трябвало да изгори бързо, изправена срещу непрестанните вълни от суровия, висококласен талант-матрица, с който Циния успя да се справи нощес. Психическото изгаряне бе естествен начин за защита на призмите да не се претоварят и да не попаднат под контрола на таланта, чието енергийно ниво е по-високо от това на призмата. Изгарянето беше временно състояние. Неприятно, но не постоянно.

Но Циния не изгоря. Тя запази цялата си сила. Ник се усмихна, като си помисли за това.

Миглите й трепнаха. В продължение на няколко секунди тя не можеше да се ориентира. После ококори очи.

— Ти си буден!

— И съвсем нормален, благодарение на теб.

Тя седна в леглото.

— Мили Боже, уплаши ме до смърт…

— Повярвай ми, не може да си била толкова уплашена, колкото бях аз. — Той се протегна и прокара ръка по разрешената й коса. — Никога не съм се радвал да видя някого, както се радвам сега, когато виждам теб.

— Добре ли се чувстваш?

— Никога не съм бил по-добре. — Той се усмихна. — Което е доста удивително, вземайки предвид факта, че прекарах нощта в компанията на един истински психически вампир.

Тя се преви одве. Очите й се ококориха.

— Ти ме наричаш психически вампир?

— Наричам те моя, Циния Спринг. — Той я дръпна върху себе си и я целуна страстно.

Когато я пусна, тя му се усмихна. Но в очите й се четеше огромна тъга, която го разтревожи почти колкото ветровете на хаоса.

— Циния?

— Не се движи. Трябва да извикам доктор Фъргюсън.

Вратата се отвори веднага щом Циния натисна копчето. В стаята влезе жена на средна възраст, облечена в омачкана медицинска престилка. Изглеждаше уморена, но когато видя, че Ник е седнал на леглото, тъмнокафявите й очи светнаха от удоволствие.

— Добре дошъл обратно на физическата повърхност, мистър Честън. Аз съм доктор Фъргюсън. — Тя приближи до леглото. — Малко ни разтревожихте. Но мис Спринг ни увери, че сте зает другаде.

— Много зает. — Ник разтърка наболата си брада. — Кой ден е днес?

— Сутринта след бала — отговори доктор Фъргюсън с бърз и изненадващ кикот. — Вие с мис Спринг сигурно ще се развълнувате, като разберете, че за вас пише във вестниците.

— За нападението в гаража? — попита Циния.

— Не точно. — Доктор Фъргюсън вдигна един брой на „Синзейшън“.

Циния изпъшка.

— О, не отново…

Ник погледна снимката си — проснат върху пода във фоайето в Клуба на Основателите. На снимката Циния бе коленичила загрижена до него. Рексфорд Ийтън стоеше над него със свити юмруци. По лицата на Дария и Бетани се четеше яростно слисване. Няколко добре облечени зрители ги гледаха шокирани.

— Не бързайте — успокои ги доктор Фъргюсън, — аз трябва да видя един друг пациент. — Изглеждаше много весела докато излизаше от стаята.

Ник прочете първия абзац от историята.

Живот във висшето общество. Снощи събитията се развиха много лошо за Ник Честън. След този неприятен сблъсък с една от старите изгори на „Алената дама“ той се озова в болницата след нападение в гаража на Клуба на Основателите. Не се знае нищо за състоянието му, но слуховете говорят, че един от нападателите го ударил с доза луда мъгла. Чудя се дали нещата на Западните острови не са били малко по-цивилизовани?

— Не се вълнувай, Ник. — Циния го докосна по рамото. — Все още се възстановяваш. Трябва да запазиш спокойствие.

Ник се усмихна с дълбоко удовлетворение.

— Че защо да се вълнувам? Този път Седрик Декстър най-накрая улучи десетката.

— Какво имаш предвид?

Той потупа с пръст по вестника.

— Имам предвид, че с тази снимка имам основания за дълъг процес, чрез който Рексфорд Ийтън ще се влачи по съдилищата в продължение на месеци.

Циния присви очи.

— Ти го предизвика нарочно, нали? Знаеше, че Седрик Декстър дебне във фоайето?

— Видях го, когато отидох да ти взема палтото. — Ник хвърли поглед върху следващия абзац от статията. — Предполагам, че е прекалено да се надявам Декстър да е включил и описание на двамата нападатели.

— Федър ги търси. — Веждите на Циния се сключиха бързо. — Ник, за този процес. Наистина смятам, че това не е добра идея. Оценявам, че искаш да отмъстиш на Ийтън и Дария за онова, което ми причиниха, но една дълга съдебна битка ще струва цяло състояние.

— Мога да си я позволя.

— Ти винаги говориш така. Но някои неща просто не си струват цената и това е едно от тях. Остави го. Ник. Тази снимка е достатъчно наказание за онези тримата. Ще минат седмици, преди да се забрави скандалът.

Тя вероятно е права, помисли си той, но не му се искаше да се откаже от току-що скалъпената си схема. От друга страна, последното, което му се искаше в момента, бе да спори с Циния. Меланхоличното изражение, което забеляза в очите й няколко минути преди това, все още го тревожеше.

— Ще си помисля за това — успокои я той.

 

 

Няколко часа по-късно той все още размишляваше за тъгата в очите на Циния и тогава вратата се отвори с трясък. Към леглото се запъти видение в черна кожа, капси и вериги. Късата, чисто бяла коса, беше настръхнала. Тъмните очи блестяха свирепо.

Ник остави бележника, в който записваше инструкции за Федър.

— Предполагам, че вие сте Клементайн Малоун.

— Дяволски прав сте. — Клементайн вдигна ботуша си върху най-близкия стол и подпря лакът върху опънатата кожа по бедрото си. — Мисля, че трябва да си поговорим.

— За Циния?

— Да. За Циния. Тя работи за мен и аз се грижа за своите служители. Опитах се да не се меся в това, но нещата стигнаха твърде далеч. В името на петте ада, какво сте си наумил, Ник Честън?

— Харесва ми нейната компания. Какво ви кара да мислите, че съм си наумил нещо повече от очевидното?

— Говна от прилеп-змия! Вие сте матрица. — Клементайн се намръщи. — Талантите-матрици са всичко друго, но не и очевидни. Колкото по-силни са, толкова по-потайни, саможиви, манипулативни и дяволски подли стават.

— Спечелили сме си лоша репутация.

— Така е. Предполагам, че ще върнете на клиентите си всичките пари, които сте им взели във вашето казино, нали?

— Не съм казал, че съм глупав.

— Никой не ви обвинява в глупост. Какви са намеренията ви за Циния?

— Намеренията ми?

— Знам, че сте регистриран тайно в една брачна агенция. Знам също, че регистрацията на Циния е анулирана, защото тя бе обявена за несъчетаема. Което означава, че не планирате да се ожените за нея.

— Винаги ли правите прибързани заключения?

— Стига, Честън! Циния казва, че искате съпруга от богато семейство от висшето общество. Някога нейният клан отговаряше на този критерий, но вече не е така. Освен това, даже във всяко друго отношение нещата да бяха наред, съмнявам се, че вие двамата можете да бъдете съчетани. Всеки знае, че агенциите не съчетават висококласни таланти с пълноспектрални призми.

— Чувал съм, че понякога го правят.

— Не ми ги разправяйте тия! — Устата на Клементайн се изкриви презрително. — Циния казва, че имате план да си купите почтеност.

— Планът е добър. Нещо повече, той работи.

Клементайн го изгледа с насмешка.

— Нима ежедневните снимки в „Синзейшън“ са част от великия ви план?

— Дребни фалове — увери я той. — Няма да им позволя да се изпречат на пътя ми.

— Съмнявам се, че нещо може да се изпречи на пътя ви. — Тя свали крака си от стола и постави ръце върху яките си бедра. — Значи се връщаме на основния въпрос. Къде се вписва Циния във вашата матрица?

— Ще се оженя за нея.

Клементайн зяпна и се взира в него в продължение на няколко секунди. Когато затвори уста, зъбите й изтракаха.

— Да не сте луд?

— Май че бях за малко. Но вече не съм.

— Споделял ли сте с Циния плана си да се ожените за нея?

— Не. И ще ви бъда благодарен, ако си затваряте устата, докато аз се погрижа за тези неща.

— Защо, по дяволите, ще се жените за нея?

— Тя казва, че е влюбена в мен — обясни Ник.

— Боях се от това. Но няма никакво значение. Тя никога няма да се омъжи за някой, който не й подхожда. А тя е несъчетаема.

— Аз съм влюбен в нея.

— Мисля, че говорите за страст, не за любов. А може би ви харесва и фактът, че тя може се справя с таланта ви. — Клементайн изсумтя. — Една матрица лесно може да обърка това с любовта.

— Сега разбирам каква е разликата — отсече твърдо Ник. — Една матрица може да направи най-добрите връзки само когато погледне хаоса в лицето.

— Така ли мислите? — Клементайн определено изглеждаше скептично настроена. — Но има и още един проблем. Вие двамата едва ли можете да бъдете съчетани. Особено след като регистрацията на Циния вече е анулирана.

— Не се безпокойте за това. Имам план.

 

 

Звънът на телефона събуди Циния. Тя отвори очи и погледна към часовника до леглото. Почти четири следобед. Беше спала почти цял ден, след като сутринта се върна от болницата. Дългата нощ бе изтощила както психическата, така и физическата й енергия, но тя усети, че се възстановява бързо.

Заслуша се в телефонния секретар.

Циния? Обажда се леля ти Уили. Цял ден се опитвам да се свържа с теб. Защо не ми каза, че мистър Честън е член на Клуба на Основателите? Не си споменавала, че ще присъстваш на годишния благотворителен бал. Между другото, чудя се дали мистър Честън не трябва да обмисли един процес срещу онзи ужасен таблоид и срещу Рексфорд Ийтън. Обади ми се веднага щом чуеш съобщението.

Циния усети новата нотка на уважение в гласа на леля си. Той вече беше мистър Честън, нали? Може би Ник беше прав. Може би човек можеше да си купи почтеност. Една-единствена негова снимка в Клуба на Основателите, макар и проснат на пода във фоайето, и леля Уили започна да обмисля евентуалните възможности.

Циния стана от леглото и тръгна към душа. Телефонът звънна отново точно когато тя се канеше да влезе в банята. Спря на прага и се заслуша.

Цин? Аз съм, Лио. Току-що се върнах от болницата. Ник се оправя. Лекарката каза, че иска да го задържи още няколко дни под наблюдение, но аз имам чувството, че той ще се изпише сам. Обадих се да видя какво правиш. Предполагам, че още спиш.

Циния изтича през стаята и вдигна телефона.

— Здрасти, Лио. Будна съм. Тъкмо влизах под душа.

— По-добре ли се чувстваш? Снощи се притесних за теб. След като свърши с фокусирането за Ник, изглеждаше така, сякаш са те влачили през Западните острови.

— Няма нищо по-хубаво от това да си имаш малко братче, когато искаш да узнаеш истината. Възстановявам се бързо. Почти се върнах към нормалното си състояние. Как е Ник?

— Както казах, подготвя се да се изпише въпреки нарежданията на лекарите. Клементайн беше на посещение, когато отидох там.

— Уха…

— Мисля, че бяха провели нещо като разгорещена дискусия точно преди да пристигна. Но когато влязох в стаята, изглеждаха така, сякаш бяха сключили примирие.

— Примирие?

— Чух Ник да казва, че имал план.

Циния трепна.

— Това не е добър знак.

— Цин? Бъди откровена с мен. Какво става между теб и Честън?

— Не знам.

— Влюбена си в него, нали?

— Да.

Лио замълча за момент.

— Мислиш ли, че той е влюбен в теб?

Циния стисна здраво халата си и се отпусна в стола.

— Снощи, преди да го хване лудата мъгла, той ми каза, че ме обича. Но аз съм сигурна, че го каза само защото си мислеше, че полудява. Беше се изправил пред нещо, което за него представляваше абсолютния ужас. Мисля, че аз бях последното човешко същество, което видя, преди да навлезе в хаоса.

— С други думи, мислиш, че драматизмът на ситуацията е имал огромен мотивационен ефект върху решението му да ти се признае в любов — отбеляза сухо Лио. — Последното сбогом преди голямата битка и така нататък, и така нататък.

— Да, мисля, че може да се каже и така. — Циния посегна към кърпичките си, за да изтрие внезапно избилите от очите й сълзи. — Напълно разбираемо.

Въздъхна дълбоко.

— Аз не отговарям на представата му за това каква трябва да бъде бъдещата му съпруга. А и той не е идеалният партньор за мен. Едно е да имаш любовна връзка с матрица, но коя интелигентна жена би се омъжила за такъв човек?

От другата страна на линията настъпи кратко мълчание.

— Любовна връзка?

— Нищо повече.

— Направи си една услуга, Цин. Не вземай прибързани решения. Много ти се струпа през последните двайсет и четири часа. Изчакай малко, успокой се и възстанови чувството си за уравновесеност.

Тя подсмръкна в кърпичката.

— Добре.

— Внимавай. По-късно пак ще ти се обадя.

— Благодаря, Лио. — Циния затвори телефона.

Взира се дълго и мрачно в морския пейзаж от Ранния изследователски период, закачен на стената.

След малко смачка кърпичката, захвърли я настрани и стана, за да си вземе душ.

Заради шума от водата и заради затворената врата тя не чу, че телефонът звънна за трети път. Но когато след половин час излезе от банята, телефонният секретар записваше следващото обаждане.

Мис Спринг? Обажда се Нютън де Форест. Проверих онези стари документи. Онези, които държа долу, в семейната гробница. Изненадах се като намерих малко информация за финансовите аспекти на Третата експедиция. Не е много, но ако искате да им хвърлите един поглед…

Циния грабна слушалката.

— Ало? Професор Де Форест? Почакайте. — Тя натисна припряно няколко копчета, докато секретарят най-после изключи. — Съжалявам. Какво казвахте?

— Имам една кратка бележка, взета от стар разговор с някакъв служител от университета в Ню Портланд. Не знам защо, но съм записал факта, че една компания на име Фармацевтика Огън и лед е проявила интерес към финансирането на експедицията Честън. Обаче фирмата фалирала преди години. Нещо такова ли търсехте?

— О, да! Да, разбира се.

— Тук някъде може би имам още няколко дреболии. Не е много, но с удоволствие ще ви предоставя това, което имам.

Циния погледна към часовника. Пет и петнайсет.

— Имате ли нещо против да ги взема още тази вечер?

— Ще ви чакам, мис Спринг. Ако не ви отворя, заобиколете отзад. Ще бъда в градината. Обичам да използвам дългите летни дни за малко допълнително подрязване. Моите скъпи малки кръвопийци растат толкова бързо.