Джейн Ан Кренц
Кръстопът на чувствата (21)

20.

Дънкан се усмихна на Циния, когато тя се отпусна в ръцете му на препълнения дансинг.

— Тази вечер изглеждаш страхотно. Съжалявам само за това, че те е довел Честън. Е, поне ми позволи един танц.

Циния се разсмя. И двамата знаеха, че Ник не е давал разрешението си. Той разговаряше с един свой бизнес партньор, когато Дънкан се появи до нея и я покани на танц. Тя прие без секунда колебание, макар че забеляза намръщеното лице на Ник и неговото неодобрение, когато я видя на дансинга с Дънкан.

Започни така, както мислиш да продължиш, каза си тя. Ако възнамеряваше да има любовна връзка с една изключителна матрица, трябваше да наложи правилата от самото начало. А първото правило бе, че Ник не можеше да формулира всички правила. Не можеше да контролира всичко и всички. Ако опиташе, това щеше да подлуди и двамата.

Циния бе леко изненадана, когато откри, че тази вечер наистина се забавлява. Не помнеше откога не бе танцувала. Залата в Клуба на Основателите бе превърната в блестяща сцена. Желе-лед свещниците хвърляха топлата си, романтична светлина върху добре облеченото множество. През прозорците се виждаха светлините на града, искрящи отдолу, върху тъмния килим на нощта.

Тя се паникьоса за момент, когато се изправи пред проблема да си намери подходяща рокля, но Грейси Прауд, постоянната партньорка на Клементайн, й се притече на помощ. Грейси познаваше модата почти толкова добре, колкото и фокусния бизнес. Тя изпрати Циния до един от любимите си бутици.

Дългото, обикновено парче плат, превърнато в елегантна рокля, което Циния откри в магазина, бе с цвета на рядък огнен кристал. Тя съхрани дълбоко в сърцето си спомена за блясъка на одобрение, който се появи в очите на Ник, когато я видя, облечена в тази рокля. Знаеше, че през идващите години ще го вади оттам, за да му се любува.

— Прочетох във вестниците, че последното ти разширяване ти осигурило стартовата площадка, която ти беше необходима, за да пуснеш новото поколение софтуер на „Синайс“ — усмихна се тя. — Поздравления! Успя.

— Медийната атака трябва да започне утре сутринта. — Дънкан се усмихна иронично. — Изненадан съм, че си забелязала новините за „Синайс“. Връзката ти с Честън като че ли заема по-голямата част от първите страници напоследък.

Тя сбърчи нос.

— Само в таблоидите. И само защото някой си Седрик Декстър очевидно е решил да използва Ник, за да си спечели репутация на евтин фотограф.

— Като че ли върши работа. Доколкото виждам, продажбите на „Синзейшън“ са хвръкнали до небето.

— Откъде знаеш?

Дънкан се усмихна.

— Да не се майтапиш? Аз съм един от първите на опашката, за да успея да си го купя всяка сутрин.

Циния се изчерви.

— Бих искала да удуша Декстър.

Усмивката на Дънкан изчезна.

— Това е сериозно, нали? Тази работа с Честън?

— Да.

— Предполагам, че няма смисъл да те предупреждавам за него, нали?

— Няма.

— Внимавай, Циния!

— Май че е твърде късно за това. — Тя се усмихна. — Но не се тревожи за мен, Дънкан. Знам какво нравя.

— И не ти пука за клюките? — той поклати глава. — Трябваше да те наема като администратор в „Синайс“. Имаш повече кураж от всичките ми мениджъри, взети заедно.

Ник стоеше в сянката на голямото стайно папратово дърво и отпиваше от шампанското си, докато наблюдаваше как Дънкан и Циния завършват танца. Отново размишляваше. Не можеше да спре. Усещането, че нещо не е наред приличаше на ужасяващ шепот, който тази вечер докосваше всичките му сетива, включително и онези, които функционираха върху метафизичната повърхност.

Объркващата част беше, че той вече не можеше да отдели нужната сетивна информация, която изострените му психически сетива поемаха от прилива на заплетени чувства, които изпитваше към Циния.

Искаше да я защити от Лътрел, но логиката му подсказваше, че няма причина за тревога. В крайна сметка тя се бе виждала с Лътрел в продължение на месец и половина, преди той да се запознае с нея. Ако проявяваше интерес към президента на „Синайс“, тя отдавна щеше да направи нещо. Циния доста я бива, припомни си той, когато трябва да предприеме някакви действия, за да постигне целта си.

Защо тогава, още щом я видя в ръцете на Лътрел, всяко негово мускулче се стегна така, сякаш реагираше на някаква заплаха? Той не разбираше тази част на матрицата. Емоционалният баласт задръстваше мисловния му процес.

— Добър вечер, Никълъс.

Само един човек в целия свят го наричаше Никълъс. Ник се стегна и се обърна към съпругата на чичо си Орин, Ела, застанала до рамото му.

— Здравей, лельо Ела.

Знаеше, че поздравът ще я подразни. Също като съпруга си и Ела мразеше да й напомнят, че той има кръвна връзка със семейството. Тя беше дребна, кльощава жена, чиито някога красиви черти с годините се бяха изострили, а лицето й изглеждаше изпито като на смъртник. Ник бе почти сигурен, че изтощеният й вид е резултат от неспокойното неудовлетворение, което я ядеше отвътре.

Проучванията му из семейната история на Честън го дариха с информацията, че преди трийсет и пет години Ела се надявала да се омъжи за Бартълъмю Честън.

Когато Бартълъмю заминал за Западните острови, без да прояви никакъв интерес нито към брака, нито към семейния бизнес, тя насочила вниманието си към Орин. Ник подозираше, че именно умелите маневри на Ела бяха издигнали Орин до поста му на изпълнителен директор на „Честън инкорпорейтид“ след изчезването на Бартълъмю.

Ела получи каквото искаше, но, доколкото Ник виждаше, тя не се чувстваше особено щастлива от това.

— Изненадах се, когато Орин ми каза, че тази вечер ще бъдеш тук — отбеляза с одобрение Ела. — Не знаех, че си приет в Клуба на Основателите.

— Мога да разбера огромния ти шок. — Ник разклати шампанското в чашата си. — Западането на стандартите в наши дни е ужасно, нали?

— Сигурно смяташ това за забавно?

— Не съвсем.

Ела хвърли неодобрителен поглед към Циния, която все още танцуваше с Дънкан насред дансинга.

— Ако възнамеряваш да се движиш в тези среди, ще трябва да бъдеш малко по-взискателен при избора си на компаньонки. Мис Спринг има известна репутация.

Ник се завъртя толкова бързо, че Ела изохка и отстъпи припряно назад. Той снижи глас и изрече едва чуто:

— Аз също. Освен всичко друго съм известен с това, че не понасям обиди към жените, които са ме удостоили с честта да бъда в тяхната компания.

Ела премигна и бързо се окопити.

— Да не си посмял да ме заплашваш, Ник!

— Предполагам, че искаш нещо, иначе никога не би нарушила правилата си и не би разговаряла с мен пред всичките си социално приемливи приятели.

— Няма нужда от сарказъм. Искам да говоря с теб по семейни въпроси.

— Мислех, че не ме смяташ за член на семейството.

Твърде изпитите черти на Ела се стегнаха още повече.

— Не може да се отрече, че си син на Бартълъмю. Целият свят може да види това. Одрал си му кожата. И поради това мисля, че е време да изплатиш задълженията си към семейството.

— Само един Честън би имал нахалството да предположи, че имам някакви задължения към това семейство.

— Сигурно знаеш, че „Честън инкорпорейтид“ има финансови затруднения.

— Да. — Той се усмихна.

Погледът на Ела стана суров, изпълнен с мрачна решителност.

— Няма да говоря със заобикалки. Преговорите на Орин с мистър Лътрел не минаха добре.

— Искаш да кажеш, че Лътрел е отказал да налее сухо в Честън?

— Много непредвидливо от негова страна, но така стоят нещата. Тази вечер Орин изчерпи всички възможности. Компанията Честън е изправена пред пълна разруха. Ти носиш отговорност и трябва да поемеш нещата в ръцете си. Ти си единственият, който притежава достатъчно капитал, за да спаси фирмата.

Ник едва не се задави с шампанското.

— Аз нося отговорност?

— Като син на Бартълъмю Честън — твой дълг е да инвестираш в семейния бизнес. Орин постоянно ми повтаря, че съвсем скоро компанията трябва да получи финансова инжекция или ще се изправим пред банкрут. След няколко дни ще се свържа с теб, за да ти кажа точно колко пари са нужни.

 

 

— Изглеждаш така, сякаш току-що Завесата се е вдигнала пред очите ти. — Циния се усмихна шеговито на Ник, докато той я извеждаше на дансинга. — Нещо не е наред ли?

— Преди няколко минути проведох един удивителен разговор с леля си. — Ник я взе в ръцете си и я завъртя плавно. — Тя ме информира, че моят дълг е да инвестирам в „Честън инкорпорейтид“.

— Семейната ви фирма?

— Моят клон на семейството няма интереси в компанията.

— Разбирам. — Тя се развесели от суровата страст, която той успя да вложи в тази проста декларация.

— Защо се усмихваш?

— Няма нищо.

— Не ми пробутвай това. — Той я изгледа строго. — Струва ти се смешен фактът, че леля ми ме кара да вложа пари в компанията?

— Не. Мисля това за сигнал, че останалите членове на семейство Честън са отчаяни. Познавам това чувство.

— Какво, в името на петте ада, имаш предвид?

— На мястото на леля ти и аз щях да направя същото. За нещастие, когато „Спринг индъстриз“ тръгна към дъното, никой в семейството нямаше достатъчно пари, за да я спаси.

— Според всички останали Честън аз не съм от семейството. — Ник притисна ръка около талията й. — И не мисля, че ти щеше да паднеш на колене, пред когото и да е. Дори ако можеше да спасиш „Спринг индъстриз“.

Циния присви вежди.

— Леля ти наистина ли те моли?

— Не, не точно. — Ник издиша силно. — По-скоро изложи недвусмислено исканията си.

— Сигурна съм, че й е била нужна доста смелост, за да се обърне към теб. Вероятно е очаквала да й се изсмееш в лицето.

— Ти не познаваш леля ми Ела. — Ник се завъртя през тълпата танцьори с небрежна грация. — Тя очакваше още на момента да си извадя чековата книжка.

— А ти какво направи?

— Усмихнах се много учтиво и дойдох да те измъкна от ръцете на Лътрел.

— Усмихнал си се много учтиво? — Тя се намръщи. — Нито за миг не мога да повярвам. Ти никога не се усмихваш учтиво. Ник, наистина смятам, че трябва да обмислиш много внимателно тази ситуация, преди да вземеш някакви прибързани решения.

— Недей — предупреди я нежно той — се опитва да ми казваш как да се оправям със семейство Честън.

— Не бих си мечтала за нещо подобно.

— По дяволите… — Все пак прояви известен такт и погледна огорчено. — Нямах намерение да избухвам.

— Може би и двамата трябва да млъкнем и да потанцуваме.

— Добра идея. — Той отново я завъртя бавно.

Циния се отдаде на музиката и на множеството сетивни удоволствия, които изпитваше от танца си с матрица. Инстинктивното усещане на Ник за ритъм и разстояние им помагаше никога да не се сблъскват с други двойки или да променят припряно и несръчно посоката. Когато гледаше отгоре, движенията по дансинга в една голяма бална зала винаги й се струваха случайни, но тя знаеше, че Ник усеща скрития модел. Резултатът от това бе грациозното им пътуване из залата.

Когато музиката приближи към края си, на него не му се искаше да я пусне. Спря в края на множеството и я погледна с напрежение в очите си.

— Мисля, че тази вечер направихме изявлението си. Всички тук знаят, че сме двойка. Хайде да се прибираме.

Тя усети как се сгорещява в директен отговор на откровеното сексуално желание, извиращо от него.

— Знаеш ли, мислех те за потаен тип.

— Не знам откъде си останала с това впечатление. — Той я хвана за ръката и тръгна към най-близката от дългата редица двойни врати, разположени от едната страна на балната зала.

Циния забеляза как няколко глави се обръщат, за да проследят придвижването им към фоайето. Зърна и няколкото дискретни погледа още когато Ник я въвеждаше в залата, но никой не подхвърли нищо гадно по техен адрес. Поне тя не чу нещо такова.

Във фоайето се бяха събрали няколко малки групички, погълнати от разговорите си. Един-двама души, бивши приятели на родителите на Циния, я забелязаха и кимнаха учтиво. Тя забеляза подозрението в погледите им, когато се обръщаха към Ник.

Ник като че ли не усещаше как те двамата привличат вниманието на всички, докато прекосяваха фоайето. Водеше я към гардероба с хладното високомерие, което сякаш бе негова втора природа.

— Чакай тук. Ще взема палтото ти. — Той пусна ръката на Циния, за да се оправи с гардеробиерката.

Колебливо движение край асансьорите накара Циния да се обърне, за да види кой я наблюдава.

И се втренчи право в лицето на Рексфорд Ийтън. За пръв път се срещаше с него от деня, в който фотографът от таблоида им направи онази пагубна снимка на излизане от спалнята.

Рексфорд определено се стъписа като я видя. Стоеше до жена си Бетани и до третия член на тяхното интимно трио, високата и изискана Дария Гарднър.

Циния си каза, че би трябвало да е подготвена за това. В крайна сметка семейство Ийтън бяха членове на Клуба на Основателите от три поколения насам. А бързото изкачване на Дария Гарднър до висините на политиката беше щедро финансирано от даренията на хора, движещи се в тези среди.

Бяха минали осемнадесет месеца от избухването на скандала по страниците на таблоидите, но гневът и отвращението на Циния кипнаха в нея, сякаш това се бе случило вчера. Проклети да са всички, помисли си тя. Те се измъкнаха невредими, но тя все още се опитваше да се възстанови след пораженията, които нанесоха на бизнеса й тези трима тайни любовници.

Единственото й успокоение в този момент беше, че и тримата изглеждаха изумени, след като я видяха. Не по-малко изумени от нея самата. Тя се почувства особено доволна, когато видя отчетливото безпокойство, пламнало в очите на Рексфорд.

Циния дари Рексфорд, Бетани и Дария с най-студената си усмивка и им обърна демонстративно гръб.

Видя, че Ник е застанал зад нея. Палтото й висеше на ръката му.

— Спокойно — промълви той. Беше вперил поглед в тройката. — Натъкна се на стари познати?

— Нищо важно.

— Виждам. — Той наметна палтото върху раменете й, хвана я за ръката и тръгна към асансьорите.

Върху Циния се спусна предчувствие за надвиснала беда. Не трябваше да си талант-матрица, за да се досетиш, че векторът на пътеката, която Ник избра, щеше да ги заведе много близо до Рексфорд, Бетани и Дария.

— Хей, Ник…

Той не й обърна внимание.

Елегантната тройка сякаш разбра, че към тях приближава хищник. Като малко стадо от подплашени кози-овце те се обърнаха, за да се стопят в навалицата, но скоро се озоваха заклещени между стената и бара. Докато осъзнаят, че са притиснати и нямат път за бягство, Ник и Циния връхлетяха върху тях.

Можеше да е забавно да видя нервната тревога в очите им, помисли си Циния, ако не знаех, че Ник нарочно избра именно този път към асансьорите. Той си беше наумил нещо и то я тревожеше.

— Помисли за почтеността — предупреди го шепнешком тя.

— Почтеността винаги е на преден план в мислите ми. — Той огледа тройката с мързеливия интерес на лъво-пард, който случайно е попаднал на хваната в капан плячка. Приближи още.

Рексфорд, Бетани и Дария се опитаха да се измъкнат дискретно встрани, но Ник не ги пусна. Очите му горяха с опасно очакване, когато той почти се опря в рамото на Рексфорд.

— Добре, добре — промърмори Ник с равен глас, който успя да стигне до малката група, застанала до бара. — Ще погледнеш ли това, Циния. Знаеш старата поговорка, че двама са компания, а трима са син-сексшоу.

Циния изохка едва чуто. Дяволът бе пуснат на свобода в Клуба на Основателите. Щеше да настане истински ад.

Рексфорд премигна няколко пъти. Устата му се отвори и се затвори, а лицето му почервеня като домат.

— Какво означава тази груба забележка?

Очите на Бетани се ококориха тревожно.

— За Бога, Рекс, не прави скандал…

— Не му позволявай да те провокира, Рекс — предупреди го Дария със студен авторитет.

Ник се усмихна на Рексфорд.

— Коя доминира, Рекс? Или двете се изреждат с малките камшичета и с белезниците?

— Копеле — успя да прошепне дрезгаво Рексфорд. — Изчезвай оттук.

Дария пое атаката. Тя погледна към Ник с ледено презрение.

— Виждам, че Клубът на Основателите е снижил критериите си за приемане на нови членове.

Това бе прекалено за Циния. Тя се усмихна мило на Дария.

— Определено. Иначе как може да се обясни присъствието на трима души с толкова авангардно мислене като вас и семейство Ийтън?

Очите на Бетани присветнаха.

— Бих ви посъветвала да си мерите думите, мис Спринг. И без това напоследък ви правят достатъчно реклама в таблоидите.

— Винаги съм съжалявала жестоко, че преди осемнадесет месеца вие тримата не привлякохте вниманието им така, както го привлякох аз — промърмори Циния.

Рексфорд пристъпи към нея със свити в юмруци ръце.

— Още една дума, мис Спринг, и ще насъскам адвокатите си срещу вас. Докато приключат, ще останете без петаче.

— Не отправяйте заплахи, които не можете да изпълните, Ийтън — посъветва го спокойно Ник. — Няма да се обадите на адвокатите си.

Рексфорд се завъртя към него с вдигната брадичка.

— Проклет да съм, ако не го направя, ако вие двамата не ни оставите на мира. А сега изчезвайте. Този клуб е за свестни, цивилизовани хора, не за копелдашки отрепки от островите.

На Циния й причерня.

— Да не си посмял да го наричаш отрепка. Ник Честън е джентълмен. Ти, от друга страна, си един лицемерен изтърсак на паяк-жаба, Рексфорд Ийтън. Не изпита никакви угризения, когато ме хвърли на хиените от пресата, за да прикриеш удобната комбинация с жена си и мис Гарднър.

Лицето на Дария се скова.

— Говорейки за удобни комбинации, мис Спринг, как се чувствате като настояща любовница на знаменития Ник Честън? Предполагам, че в това положение имате някои интересни финансови предимства.

— Това е нищо в сравнение с финансовите предимства, които политик като вас получава от преспиването със семейство Ийтън — върна си Циния.

Бетани ахна.

— Ти, малка курвичке. Не мога да си представя защо са пуснали теб или мистър Честън на този бал.

Ник хвана Циния за ръката и я дръпна назад, преди да успее да забие нокти в гърлото на Дария.

— Мисли за почтеността — прошепна й той. Но очите му блестяха.

— Това преля чашата. — Рексфорд присви юмруци. — Още сутринта ще се обадя на адвокатите си.

Ник го погледна.

— Преди да им се обадите, предлагам да поговорите с племенника си Уорън. Той ми дължи над шейсет хиляди долара. Засега това е личен въпрос. Но определено мога да разглася информацията за този дълг. Сигурен съм, че тя ще се превърне в интересно четиво за таблоидите.

Лицето на Рексфорд стана мораво.

— Защо… ти… ти, копеле… — Пристъпи заплашително напред.

— Рекс, недей — извика Дария.

Ник се ухили.

— Чу я. Долу, Рекс. Всъщност колко надолу можеш да паднеш?

Рексфорд изскърца яростно със зъби и замахна със страничен удар.

— Ник, внимавай — извика Циния.

Някой на бара изпищя.

Една позната фигура изскочи в коридора, водещ към стаите за отдих.

— Пълна синергетика! — извика щастливо Седрик Декстър. Вдигна фотоапарата си и улови сцената.

Светкавицата експлодира точно когато Ник се строполи драматично на пода.

Циния не откъсваше поглед от затворените врати на асансьора, който ги носеше към гаража двайсет етажа по-надолу.

— Не мога да повярвам! Скандал из свещените зали в Клуба на Основателите!

— Хей, такива неща стават и в най-добрите заведения. — Ник стегна възела на черната си папийонка. — Нищо не е станало.

— Не е станало? — Тя едва не онемя. — Тази снимка, която направи Декстър, утре ще се появи на първата страница в „Синзейшън“.

— И преди сме се появявали там — успокои я Ник. Изглеждаше забележително весел.

Тя пъхна ръце в джобовете на палтото си.

— Какво стана с твоите планове да станеш почтен?

Той се усмихна, когато асансьорът се плъзна към крайната си точка.

— Постоянно ти повтарям, че почтеността е стока. Мога да си я позволя.

Циния видя как вратите се отварят и разкриват тъмните очертания на третия етаж от подземния гараж.

— Между другото, искам да се отбележи, че този път вината не беше моя. Ти започна скандала.

— Имах си помощник — очите на Ник грейнаха палаво. — Мислех си, че работим добре заедно, партньоре.

Тя погледна назад през рамото си и излезе от асансьора.

— Ти падна нарочно. Юмрукът на Ийтън мина на цяла миля покрай теб.

— Не че не се опита да ме удари…

Тя го погледна замислено.

— Племенникът на Рексфорд Ийтън наистина ли е увиснал в казиното?

— Да.

— Обзалагам се, че си го подмамил — обвини го тя. — Нещо повече, обзалагам се, че си планирал цялото това сблъскване с Ийтън, жена му и Дария Гарднър.

— Виж, Циния, как бих могъл да знам, че ще ги срещнем тази вечер? — Ник я последва към гаража.

— Може би не си знаел, че ще стане тази вечер. Но си знаел, че рано или късно ще ги срещнем, след като ходим на подобни церемонии. Нещо повече, знаел си, че Рексфорд най-вероятно ще те заплаши със съд, когато това стане.

— Имаше такава възможност.

— И си уредил нещата така, че племенникът му да изпадне в неудобно финансово положение към твоето казино, преди да предприемеш тазвечерния си ход.

— Ставаш много добра в конспиративните теории — отбеляза с одобрение той.

— Ами като се движа покрай теб.

— Светлините. — Смехът изчезна за миг от погледа на Ник.

— Какво?

— Циния, ела тук. — Ник се пресегна към нея.

— Какво има? — В този миг тя осъзна, че всички лампи в тази част на гаража са изгасени.

Но беше твърде късно да се оттеглят в безопасния асансьор.

Тя чу зад себе си бързи стъпки и когато се обърна, видя как двама мъже изскачат от плътния мрак между паркираните коли. От пролуката между затварящите се врати на асансьора се процеди достатъчно светлина, за да може да види маските върху лицата им и ножовете в ръцете им.

— Не мърдай — извика единият. — Никой да не мърда.

— О, Боже, Ник! Внимавай!

Ник мина покрай нея в плавна, тиха, буквално смъртоносна атака. Тя видя как двамата нападатели спират шокирани на място, объркани от това, че една от жертвите им ги напада.

— Той е луд — изкрещя единият.

— Не толкова луд, колкото ще бъде след малко. — Другият размаха диво ножа си.

И после Ник връхлетя върху него. Циния чу как ножът изтрака върху бетонния под на гаража.

— Хвани го! — Вторият нападател залитна назад и се удари силно в капака на една кола.

— Не трябваше да става така — извика първият.

Циния гледаше ужасена как сенките на тримата мъже се сливат. Огледа се отчаяно, търсейки някакво оръжие. Едва успя да различи очертанията на металния варел за боклук, поставен до асансьора.

Грабна капака и се втурна към счепкалите се мъже. Неясният блясък, процеждащ се от другия край на гаража, й позволи да различи Ник от двамата му нападатели.

Един от тях лежеше на пода и пъшкаше. Циния забеляза, че се е хванал за слабините. Другият се претърколи пъргаво покрай краката й и бързо се изправи. Втурна се назад към асансьора.

Ник скочи от пода и хукна след него.

Циния видя, че нещо проблесна в мрака.

— Ник, ножът все още е у него.

Падналият на земята, който все още се държеше за слабините, се опита да се изправи на крака. Хвърли се към падналия си нож.

— Не си го и помисляй — кресна Циния. После завъртя капака към главата и раменете му. Той се строполи на пода и остана да се вайка там.

Тя срита ножа под една кола и се завъртя кръгом. Чу неприятен тъп звук, когато Ник притисна жертвата си в стената. Ножът падна от ръката на нападателя.

Ник заби юмрук в диафрагмата му.

Циния чу шум от разбито стъкло и слабо съскане.

— Наслаждавай се, шибаняк. Това е за сметка на заведението. — Преди нападателят да се свлече на пода и да припадне, гласът му беше неясен, но несъмнено триумфален.

Ник стоеше абсолютно неподвижен в сенките, взирайки се в падналия човек. Не каза нищо.

— Ник?

Циния бе пометена от невероятен ужас, усещане, каквото никога преди не беше изпитвала. Беше станало нещо много, много лошо.

— Ник? — Тя пусна капака на варела за боклук и хукна към него. — Ранен ли си? Поряза ли те?

— Не. — Шепотът на Ник се чуваше едва-едва, невероятно далечен. — Не ме е порязал.

В този момент вратите на асансьора се отвориха. Оттам излязоха две двойки.

— Какво, по дяволите, е станало с осветлението? — попита един от мъжете.

— О, мили Боже… — ахна една жена.

Четиримата се втренчиха шокирани в двамата мъже, проснати на пода на гаража.

— Какво става тук? — попита другата жена. — Джордж, извикай полиция.

Циния не им обърна внимание. Втренчи се в замръзналия на място Ник. В светлината, процедила се през вратите на асансьора, успя да види последните следи от бялата мъгла, която го обви за няколко секунди. Тя се разсейваше бързо, но шеметният ужас в очите му сякаш щеше да остане там завинаги.

— Ник, какво има? — Тя се пресегна към него, сграбчи го за раменете и се опита да го разтърси. Все едно да се опиташ да разтърсиш планина. — Кажи ми какво има?

— Луда мъгла. Веднага щом го ударих, той счупи шишенцето в лицето ми. Трябва да е била много чиста дрога. Поех огромна доза.

— Ник, всичко е наред, няма да умреш от свръхдоза луда мъгла. Ще те заведа в болницата.

— Не. Няма да умра. — Очите му пламнаха от ужас. — Ще стане нещо по-лошо, много по-лошо.

— Какво? — Тя го обви с ръце и го притисна силно. — Какво ти става от дрогата? Кажи ми. Кажи ми, по дяволите!

— Виждам хаоса — отговори немощно той. — След няколко секунди ще се озова насред него. И няма връщане назад. Ще полудея, Циния. Свържи се с Федър. Той знае какво да прави. Има инструкции.

Циния едва не се задуши от ярост и страх.

— Инструкции за какво!

Той взе ръката й в своята и стисна силно пръстите й.

— Обещай ми, че ще му се обадиш бързо. Обещай ми!

— Да. Ще му се обадя.

— Искам да ти кажа нещо.

— Запази го за после. — Тя го блъсна към асансьора. — Ще те заведа в стаята за спешни случаи.

— Не. Трябва да ти го кажа сега. Докато все още мога.

— Какво е то?

— Обичам те, Циния.