Джейн Ан Кренц
Кръстопът на чувствата (20)

19.

Яркочервеният бански костюм прилепна съвършено по тялото й.

Естествено.

Едно от наистина досадните неща у талантите-матрици беше техният навик да преценяват разстоянията, дължината, височината, ширината и почти всичко. Покажи им диаграма на сложна, многоизмерна математическа фигура и те бързо могат да ти кажат какви са приблизителните ъгли на всяка пресечна линия, както и кубатурата на всяко затворено пространство. Покажи им жена и те могат да преценят какъв е номерът на сутиена й.

Циния реши, че Ник вероятно има нейните мерки, нанесени някъде върху матрицата, скрита някъде в най-далечните кътчета на мозъка му. Изпълнена с копнеж, тя се учуди дали той я изучава от време на време през нощта, когато остане сам. Матричната мастурбация несъмнено бе един интересен феномен.

Много зле, че талантите-матрици не са толкова добри в личните връзки както в пространствените, помисли си тя.

Отиде до ръба на басейна и седна. В продължение на няколко минути наблюдава как Ник прави обиколки. Учуди се, че водата не се вълнува докато той се врязваше в нея. Енергията, която излъчваше, беше осезаема.

Гладките мускули на раменете му блестяха от водата. Мощните му удари го придвижваха напред със смъртоносната грация на убийствена акула-куда. Но той е израснал на Западните острови, спомни си Циния. Беше се научил да плува в коварното море, а не в безопасния плувен басейн в задния двор.

Насред една от обиколките си Ник промени посоката и заплува към нея. Когато стигна до стената, той се подпря с една ръка на плочката много близо до крака й. С другата ръка отметна блестящата мокра коса от високото си чело.

— Виждам, че банският ти става. — Той я огледа с неприкрито удовлетворение и с нещо, което би могло да се определи като собственическо чувство.

— Съвършено.

Той се усмихна.

— И е точно в твоя цвят.

Тя погледна надолу към лицето му и видя, че очите му все още горят с жарта от огньовете на фокусната връзка.

— Имаш ли някакви други хобита, освен плуването?

Той я погледна с изненада, леко объркан от въпроса.

— Плуването не е хоби. Плувам, защото това е ефикасен начин за трениране на тялото. Нямам никакви хобита.

— Разбирам. — Типична маниакална матрица. За тях не съществуваше никакво средно положение. Нещата или бяха достатъчно непреодолими, за да привлекат цялото им внимание и енергия, или изобщо не си струваха.

Той я погледна по-внимателно.

— А ти?

— Дали имам хоби? — Тя поклати печално глава. — Всъщност не. През последните няколко години бях прекалено заета с други неща. Някой ден бих искала да си имам градина.

— Щом искаш градина, ще трябва да се изнесеш от мансардата си.

— Знам.

— Ще ти трябва къща и малко земя.

— Да.

Той замълча за момент. После много внимателно положи ръката си върху голото й бедро. Погали го бавно надолу, обхващайки за малко коляното й. Тя трепна от капките хладна вода, които се оцеждаха от ръката му. После горещината на дланта му я стопли.

Когато той вдигна отново поглед, тя видя, че очите му още горят. Този път в дълбините на погледа му имаше още нещо, освен тлеещите въглени на фокусната връзка.

— Взе ли решение? — попита той.

Тя знаеше какво има предвид.

— Да.

— Това „да“ какво означава — че си взела решение или че искаш да имаш връзка с мен?

— И двете.

— Циния, моят талант може и да не ме подлуди, но ти със сигурност ще го направиш.

Той сякаш експлодира, изскачайки от водата. Очите му пламнаха от смях и екзалтация. Ръцете му обвиха талията й.

— Чакай — изписка тя. Но беше твърде късно. Той я дръпна от ръба и се катурна обратно в басейна заедно с нея.

— Поеми си дъх — предупреди я.

Тя се задъха от шока при удара в студената вода.

Зъбите на Ник блеснаха в широка усмивка. Той се гмурна под повърхността, повличайки и нея към дълбините. Внезапното усещане за безтегловност я замая и тя изгуби ориентация.

Той плуваше заедно с нея през тихия син воден свят, а прегръдката му беше силна и уверена. И се понесоха надолу, в най-дълбокото.

Когато стигнаха дъното, той я притисна по-силно и се извиси обратно към светлината. Точно в момента, когато тя си мислеше, че няма да успее да сдържи дъха си нито секунда повече, изскочиха заедно на повърхността.

— Звяр. — Тя се разсмя и се вкопчи в раменете му. — Ще си го върна. И изобщо няма да разбереш откъде ще ти дойде.

— Нямам търпение.

Смехът в очите му се трансформира в сексуално желание със скорост, която я шокира до мозъка на костите. Устата му се вкопчи в нейната, търсеща, искаща, вълнуваща.

Когато след цяла вечност той вдигна глава, тя усети, че пръстите му треперят. Ако ръцете му не я притискаха като котви към тялото му, тя щеше да се отдалечи.

— Искам това да бъде истинска връзка — изрече пламенно той.

— Не виждам колко по-истинска може да стане.

Устата му се присви нетърпеливо.

— Имам предвид, че повече не искам да си играем разни игрички.

— Игрички?

— Няма да се преструваме, че съм те наел като моя дизайнерка за интериора.

Тя се намръщи.

— Както и да е. Не мисля, че някой се хваща на историята за дизайнерката по интериора. Не и след онези снимки в „Синзейшън“. Но, Ник, трябва да те предупредя, че срещите ти с мен вероятно не са най-добрият начин да преследваш големия си план за спечелване на уважение в обществото.

— Не се безпокой за моята почтеност. Мога да си я купя по същия начин, по който мога да купя и всичко друго. — Очите му помръкнаха. — Освен теб. Никой не може да те купи, Циния.

Тя докосна шията му.

— Теб също.

— И двамата не сме за продан. — Той се усмихна с почти дивашко удовлетворение. — Утре вечер ще го обявим официално.

— Какво има утре вечер?

— Ще те заведа на бала в Клуба на Основателите.

Тя присви вежди.

— Ник Честън и „Алената дама“ на годишния благотворителен бал, събитието на годината? О, Боже! Това определено ще предизвика оживени разговори в някои кръгове.

— Непременно облечи нещо червено. — Той наведе глава и впи устни в нейните.

Тя разбра какво възнамерява той и успя да откъсне уста от неговите, за да изрази протеста си.

— Ник, за Бога, не тук… Сервитьорът може да се върне във всеки момент.

— Няма да се върне, докато не го повикам. — Той я задържа с едната си ръка и смъкна банския й до кръста с едно-единствено движение. Втренчи поглед в нея, сякаш никога в живота си не беше виждал друга жена. — Толкова си красива…

Тя много добре знаеше, че никой обективен наблюдател не би я нарекъл красива. Но от това думите му само ставаха още по-приятни. Той беше матрица. За него красотата бе нещо много по-сложно и многопластово, отколкото за повечето хора. Обгърна лицето му с длани.

— Ти също…

Той я вдигна над водата и наведе глава, за да захапе твърдото й зърно.

Тя потрепери. Водата се стичаше от косата й, надолу по извития й гръб. Заби нокти в Ник и изпита жестоко удоволствие от трепета, който премина през него. Във вените й потече величествено усещане за дива, опияняваща свобода. Тя се остави във властта на женската си сила.

Ник смъкна червения бански върху бедрата й. Миг по-късно той отплава далеч от погледите им. Очите му блеснаха, когато тя плъзна пръсти под колана на гащетата му.

Тя притисна длани в бедрата му и усети твърдите мускули под кожата му. После смъкна гащетата надолу, докато и те изчезнаха в дълбините. Залюля твърдата му ерекция в ръката си.

Той си пое дъх.

— Казах ти, ти си моето вдъхновение.

Тя го погали нежно, очарована от размерите му и от необичайното усещане.

— Вземам си думите назад. Може би да бъда твое вдъхновение е достатъчно за свръхамбициозна жена като мен.

— Ела по-наблизо. — Облегна се и вдигна краката й около кръста си. През нея се стрелна еротична тръпка, когато осъзна, че е напълно отворена за докосването му.

Той бръкна между бедрата й и напипа възбудения й клитор. Притисна го бавно, внимателно. Обляха я вълните на очакването.

— Искам те…

— Не знаеш какво е истинското желание — прошепна той.

— А ти?

— Да. — Той плъзна пръста си в нея. — Боже, да, знам всичко за това. Онова, което усещам винаги, когато те видя. — Натисна нагоре, чак до дъното на вагината й. — Или когато си помисля за теб. — Продължи да поддържа натиска в нея и същевременно галеше с палец малкото твърдо връхче, събиращо във фокус толкова много усещания. — Или когато се свързвам с теб.

Циния отвори очи.

— Значи и ти го усещаш?

Той се усмихна едва-едва.

— Имаш предвид това?

Върху метафизичната повърхност се стовари сила, търсеща призма. Циния отговори, както го направи още първия път, както винаги го правеше с него, инстинктивно, пламенно, с чувството, че постъпва правилно. Усещането за интимност, което беше сексуално, но съдържаше и нещо много повече от това, проблесна през фокусната връзка.

— Да — прошепна тя. — Това.

— Първия път, когато ме сполетя, имах чувството, че падам от висока скала. — Ник притисна бавно, но силно в нея. — Чудех се дали най-накрая не съм откачил, както се говори, че ставало с талантите-матрици от висок клас.

— А аз си помислих, че току-що съм попаднала на психически вампир. — Тя стаи дъх, а тялото й се протегна, за да го приеме.

— Никога не бих те наранил.

Но ще го направиш, помисли си тя. Когато Хобърт Бат ти намери съвършената съпруга, жената, която ще подхожда на великия ти план за бъдещето, ти ще се ожениш за нея. А когато го направиш, това ще ме нарани много повече, отколкото би могъл да го направиш с психическия си талант.

Ник влезе изцяло в нея. И тя знаеше, че в този момент той не мисли за безименната, безлика жена, за която някой ден щеше да се ожени. Типично за всяка матрица, той бе изцяло погълнат от настоящата си задача.

А задачата му бе да прави любов с нея.

Ще се тревожа за бъдещето чак когато то се стовари върху мен, обеща си тя.

Трептящата енергия пулсираше през кристалночистата призма върху метафизичната повърхност. Циния се опияняваше, осъзнавайки факта, че, поне за малко, независимо дали го осъзнаваше, Ник бе влюбен в нея, доколкото това бе възможно за него.

 

 

Ник анализира разсеяно модела на дъжда, докато той трополеше по стъкления покрив. Стори му се, че все още се носи във водата, но това беше илюзия. Двамата с Циния бяха увити с дебели хавлии и изтегнати един до друг в шезлонгите.

Сега всичко трябваше да е под контрол. Той бе постигнал целта си. Тя се съгласи да имат връзка. Защо тогава не можеше да се избави от студената, неспокойна тръпка, че нещо не е наред, настанила се в стомаха му.

Някакъв елемент или координата в модела все още липсваше. Но той не можеше да разбере какво му липсва, за да запълни матрицата. Знаеше само, че тя все още не е наред.

— Ник? — Циния обърна глава и му се усмихна. В глъбините на топлите й, изморени очи блестеше женствено удовлетворение. — Нещо не е наред ли?

— Просто си мислех.

— Това винаги е лош знак за една матрица.

Той не обърна внимание на забележката й.

— Защо се съгласи с връзката ни?

— Вече се оплакваш?

— Говоря сериозно.

— Ти винаги си сериозен. — Тя се поколеба. — Или почти винаги.

— Просто искам да знам защо реши да продължиш с това.

— Ник, знам, че си матрица и поради това си склонен да се задълбочаваш в детайлите, които като че ли не се вписват в модела, но просто трябва да приемаш някои неща.

Той се втренчи упорито в нея.

— Заради онова, което чувстваме, когато сме свързани?

— Не. — Тя се усмихна. — Макар да признавам, че е интересно.

— Заради това, че сексът е страхотен?

— Не, но това също е много интересно.

— Заради това, че ти писна да чакаш мистър Подходящ и реши да експериментираш с мен?

— Не.

— Защото изпитваш съжаление към всички матрици и тъй като аз съм от най-високия клас, който си срещала, ти изпитваш и най-силно съжаление?

— Започваш да се плъзгаш в дълбините на параноята, Ник.

Той се надигна и я погледна.

— Кажи ми защо се съгласи на връзката с мен.

— За Бога, не е ли очевидно? — Тя се изтърколи от шезлонга, притисна хавлията си и тръгна към съблекалнята. — Реших се на връзката с теб, защото съм влюбена в теб.

Ник престана да диша. Докато успее да напълни дробовете си с въздух, тя изчезна в съблекалнята.

А моделите на матрицата се разбиха в безпорядък.

 

 

Три часа по-късно, когато влезе в богато украсения бар в изключителния Клуб на Основателите, все още му се виеше свят от шока, причинен от думите на Циния.

Тя го обичаше.

Без да го осъзнава, тя успя да преобърне напълно целия му свят. Той полагаше невероятни усилия да нагоди простите й думи към матрицата още откак тя ги запрати към него с опустошително безгрижие.

Тя вероятно не искаше да приема думите й буквално, каза си той за седемдесет и шести път в продължение на три часа. Вероятно искаше да каже, че обича секса. В крайна сметка тя нямаше възможност да прави сравнения.

Което означаваше, че тя несъмнено е объркала страстта с любовта. Разбираема грешка за жена, която не беше имала друг любовник.

Но дори това да беше вярно, той никога нямаше да забрави любовните думи на Циния. Те стоплиха нещо у него, нещо, което много дълго бе останало студено. Не знаеше какво ще стане, ако изгаси веселия пламък. Мисълта да се изправи отново срещу студенината не му се нравеше.

Той прогони новите проблеми от съзнанието, когато забеляза Орин Честън, седнал сам в едно сепаре. Денят се изнизваше и барът на клуба започваше да се пълни с членове, облечени в скъпи костюми.

Клубът на Основателите обслужваше деловия и политическия елит в Ню Сиатъл. Величественият, тъмен декор от периода на Късната експанзия осигуряваше дискретната среда, необходима на онези, които вземаха решенията, засягащи политиката и икономиката на целия град държава.

Докато прекосяваше помещението, Ник дочу откъслеци от приглушени разговори. Те включваха широко разнообразие от теми, но той знаеше, че в основата на всеки от тях лежеше темата за парите. Винаги се стига до пари, замисли се той.

— Здравей, чичо Орин.

Орин се сепна и вдигна поглед, когато Ник спря до масата му. После се наежи.

— Какво, в името на петте ада, правиш тук?

— Искам да поговоря с теб. — Ник се промъкна в сепарето и седна срещу Орин. — Трябва да ти задам един въпрос.

— Как влезе в този клуб? — Орин хвърли недоволен поглед към входа. — Той трябва да е частен. Само за членове.

Ник се усмихна кисело.

— Влязох по същия начин, по който са влезли всички останали тук. Купих си входната карта.

Орин скръцна със зъби.

— Не вярвам.

— Искаш ли да видиш членската ми карта?

— По дяволите, след пет минути имам делова среща.

— Как вървят разговорите ти с потенциалния инвеститор?

— Нямам намерение да обсъждам с теб бъдещето на „Честън инкорпорейтид“.

Ник сви рамене.

— Както искаш. — Бръкна в джоба си и извади златното копче, което намери в работилницата на Уилкис. — Имаш ли нещо против да ми кажеш къде си изгубил това.

Веждите на Орин трепнаха от изненада.

— Това си е мое. Търсих го. Къде, по дяволите, го намери?

— Просто се търкаляше по земята.

— Дай ми го! — Орин протегна властно ръка. — Това са моите копчета за ръкавели Честън. Мислех да си поръчам дубликат.

Ник стисна копчето.

— Какво стана с чифта на баща ми?

Лицето на Орин се оцвети в неприятен нюанс на моравото.

— Не е твоя работа. Традицията засяга само законния клон на семейството. Дай ми това копче. То си е мое. Ако не ми го дадеш, значи не си по-добър от всеки крадец.

— Искам да знам къде си го изгубил.

— Нямам представа — избухна Орин, опитвайки се да не повишава тон. — Просто преди няколко дни забелязах, че го няма. Бих искал да узная как си се натъкнал на него.

— Намерих го в къщата на един човек на име Алфред Уилкис. — Ник наблюдаваше внимателно лицето на Орин, но не забеляза ни най-малка следа, че това име му е познато.

— Не познавам никакъв Уилкис. Дай ми го веднага!

Ник бавно разтвори длан. Изправи се на крака и пусна копчето в разтворената шепа на Орин.

— Благодаря, чичо. Както обикновено, ти много ми помогна. С нетърпение очаквам да се видим довечера.

Орин опули очи от ярост.

— Какво имаш предвид?

— Не ми казвай, че си забравил за годишния бал в Клуба на Основателите?

— Ти ще присъстваш и на благотворителния бал? — Орин изглеждаше шокиран. — Но това е… мероприятие на клуба.

— Както ти казах, вече съм член. — Ник се усмихна иронично. — Дръж се, Орин, моята страна от клана Честън става законна. След няколко години никой даже няма да си спомня, че в семейното дърво е имало някакво си копеле. Удивително колко лесно е да пренапишеш историята. Ако имаш достатъчно пари, разбира се.

— Не можеш просто да си купиш достъпа във висшето общество — заекна Орин.

— Само гледай.

— Защо, ти… ти…

Ник не му обърна внимание. Отправи се към изхода, без да погледне назад. Беше направил само две крачки, когато видя Дънкан Лътрел да влиза в бара. Нещо в начина, по който Лътрел огледа посетителите, позволи на Ник да направи няколко малки връзки върху една част от матрицата.

Той спря, обмисляйки набързо проблема. После се обърна и се върна до сепарето на Орин.

— Мислех, че си си тръгнал — промърмори Орин.

— Един съвет, чичо.

— Не искам проклетите ти съвети.

Ник посочи към чашата скоч-тини на масата.

— Ако смяташ да сключваш сделка с Лътрел, остави алкохола, преди да започнеш преговорите.

— За какво говориш, по дяволите?

— Лътрел може и да прилича на приятно момче, случайно извадило късмет в компютърния бизнес, но той не е изградил „Синлайс“ до сегашното й положение, действайки като добросърдечен глупак. Той е умен. Много, много умен. И никой не може да го изиграе.

— Гарантирам ти, че Лътрел е добър бизнесмен. — Орин присви очи. — Освен това е джентълмен, за разлика от други хора, които бих могъл да назова. Вземи си тъй наречения съвет и се пръждосвай оттук.

— Както кажеш, чичо. — Ник се обърна и тръгна към вратата. Не знаеше защо изобщо си направи труда да предупреди чичо си. Циния несъмнено би измислила някакво глупаво обяснение, включващо тъй наречените семейни ценности.

Дънкан се усмихна учтиво, когато се разминаваше с Ник. В очите му се четеше студена пресметливост.

— Вие сте Ник Честън, нали?

— Да.

— Никога не сме се запознавали лично, въпреки че съм идвал веднъж — два пъти във вашето казино. Интересен бизнес си имате там.

— Благодаря. От него забогатях.

Дънкан изглеждаше леко развеселен от нетактичния отговор.

— Напоследък много често се появявате в таблоидите. Мислех, че обичате да стоите в сянка.

— Така е — кимна Ник. — Но понякога човек трябва да прави жертви, за да получи онова, което иска.

— Съвършено вярно. Разбирам, че сте нов член на клуба.

— Точно така. — Ник се учуди дали Дънкан няма да направи някаква забележка за спадащите критерии на клуба.

— Смятам, че се виждате с една моя приятелка — отбеляза Дънкан. — Циния Спринг.

Ник беше изумен от прилива на усещане за защита и собственическо чувство, който се втурна през цялото му тяло. Потисна почти непреодолимото си желание да притисне Дънкан в най-близката стена и да му каже как наистина стоят нещата между него и Циния. Аз не просто се виждам с нея, аз имам връзка с нея, какво знаеш ти, изтърсак на паяк-жаба. Стой далеч от нея. Не искам да я докосваш.

Но някак си успя да запази самообладание.

— Ние с Циния сме много близки.

— Вижте какво, Честън. Тя е много мила дама и напоследък й се струпа страшно много. Не искам някой да я нарани.

— Ние с Циния се разбираме. — Ник се отдалечи, преди Дънкан да успее да му изнесе остатъка от лекцията си. И без това си имаше достатъчно проблеми. Не искаше да прибавя към матрицата и чувството за вина.

 

 

— Финансовият аспект? Не разбирам, мис Спринг. Нали споменах, че университетът в Ню Портланд е финансирал Третата експедиция…

Гласът на Нютън де Форест от другата страна на линията беше весел както винаги. Циния си го представи как подрязва пипалцата на някое от ужасните си растения, докато разговаря с нея.

— Да, знам — отговори тя. — Но се чудя за източника на фондовете, предадени после на университета. Една голяма експедиция струва много. Третата била ли е спонсорирана от някой богат донор или корпорация?

— Разбирам какво имате предвид. — Де Форест се замисли. — Много вероятно е да са използвали парите на някоя корпорация. В крайна сметка деловите среди могат да спечелят много от успешните изследователски пътешествия. Но всички материали по темата несъмнено са били унищожени, когато преди около трийсет и четири години изгоря архивът с документацията. Нали знаете, че инопланетяните са много умни. Много педантични, когато трябва да прикрият следите си.

— Смятате ли, че във вашия личен архив може да има нещо по въпроса? Онзи, който държите в семейната гробница?

— Съмнявам се — отговори Нютън. — Не съм се занимавал много с финансовата страна на историята. Винаги съм смятал парите за доста скучно нещо. Нали знаете, че инопланетяните не използват пари. Те са превъзмогнали нуждата от тях.

— Колко удобно за тях — промърмори Циния. — Професоре, не ми се иска да ви създавам още неприятности, но бихте ли имал нещо против да прегледаме старите ви архиви? Всичко, свързано с финансирането на Третата експедиция, би било от огромен интерес за мен.

— Много добре. Но не хранете празни надежди, мис Спринг. Даже да намеря името на компанията, финансирала проекта, каква полза ще имате от това?

— Не знам — призна Циния.

Тя затвори телефона, седна и дълго размишлява.

Колкото по-голяма и сложна ставаше мистерията, толкова повече се объркваха следите към истината. Или, както би казал Ник, все повече елементи от матрицата заплашваха да се разместят и да се пренаредят в безсмислени модели.

И най-смущаващият фактор бе нейната връзка с господаря на матрицата.