Джейн Ан Кренц
Кръстопът на чувствата (2)

1.

— Няма нищо сложно в нашата малка уговорка, мистър Бат. Възнамерявам да се оженя скоро. Поради това искам жена. — Ник Честън скръсти ръце върху блестящата повърхност на бюрото от масивен обсидиан. — Вие ще ми я намерите.

Хобърт Бат, натъкмен в представително вечерно облекло, беше кацнал на ръба на стола си с нервното изражение на малка невестулка.

— Боя се, че не ви разбирам добре, мистър Честън — извини се той.

Ник потисна въздишката си. Сплашването беше полезен инструмент, но трябваше да се използва с хирургическа прецизност. Ако приложиш прекалено много, пациентът изпада в бъбрива истерия. Ако използваш прекалено малко, отговорът ще бъде незадоволителен.

С интуитивните си познания, които бе натрупал от години практика и опит, той знаеше, че изчерпва лимита си с Хобърт. Знаеше също, че ако отслаби напрежението, Бат може да възстанови самообладанието си и да стане непокорен.

Решения, решения.

— Нека да ви го кажа с по-прями думи, мистър Бат. Тази вечер вие загубихте десет хиляди долара в моето казино.

— Да, сър, знам. — Хобърт разтри коленете си с длани. — Нямам представа как стана. Аз рядко играя хазарт. Дойдох тук с няколко приятели и те ме насърчиха да поиграя карти. Известно време като че ли се справях доста добре, а после, изведнъж, всичко тръгна наопаки. Опитах се да наваксам, но нещата се влошиха още повече.

— Разбирам. — Ник се опита да вложи съчувствие и дълбока загриженост в усмивката си.

Очите на Хобърт се изцъклиха. Той трепна и се сви обратно в стола си.

И това заради усмивката, помисли си Ник. Изостави усилието. Никога не беше се справял добре със съчувствието и дълбоката загриженост.

Лицето на Хобърт излъчваше настоятелна молба.

— Аз просто нямам толкова пари, мистър Честън. Аз… аз предполагам, че мога да продам къщата си, но все още дължа на банката голяма сума за ипотеката и аз…

— Няма нужда от такъв драстичен акт. Вие изглежда не схващате картината, мистър Бат. Аз ви предлагам да сключим сделка. Намерете ми подходяща съпруга и аз ще сметна дълга за платен.

— Съпруга? — Хобърт се втренчи в него. — Искате да ви намеря съпруга?

Ник положи усилия да дръпне юздите на търпението си.

— Какво странно има в това? Вие сте син-психосъветник в „Синергетични връзки“^[1], една от най-изключителните брачни агенции в Ню Сиатъл. Не ви моля да направите нещо различно от това, което ежедневно правите за вашите клиенти.

— Но… но, точно за това става дума. — Хобърт изскубна снежнобяла кърпичка от джобчето си и избърса потното си чело. — Професионалното съчетаване не струва десет хиляди долара.

— За мен струва толкова.

В игривия поглед на Хобърт блесна подозрение.

— Защо искате да ви се отплатя с професионална услуга?

— Чух, че сте много добър. — Ник не спомена, че преди няколко месеца Хобърт бе съчетал приятеля му, Лукас Трент, „необичаен талант илюзия“, с Амарилис Ларк, „пълно спектрална призма“.

Фактът, че Трент и Амарилис се намериха сами, нямаше значение за Ник. Хобърт, който бе потвърдил предполагаемото невъзможно съчетание, независимо от тях, което означаваше, че като син-психосъветник той бе един от най-добрите. Ник искаше най-доброто. В крайна сметка на Сейнт Хелънс бракът беше доживотен ангажимент. Разводът бе абсолютно невъзможен.

Институцията на брака и стойностите на здравото семейство бяха благословени от закона и подсилени с пълната тежест на социалните структури, установени от Първото поколение колонисти от Земята.

Преди двеста години Основателите били захвърлени в тучния зелен свят на Сейнт Хелънс, след като енергийната врата, известна като Завесата, се затворила. Когато станало ясно, че Завесата може би никога няма да се отвори отново и че няма надежда за спасение, колонистите събрали своите философи, религиозни авторитети, социолози и антрополози. Групата изковала законите и конвенциите на едно общество, за което те вярвали, че ще оцелее в суровите условия на изолация, в неопитомената пустош. Крайъгълният камък на тяхната грижливо изваяна цивилизация бил бракът.

Рано или късно почти всички се женеха. Макар че щастието не беше най-важната цел в брака, Основателите бяха разбрали, че добре съчетаните двойки биха допринесли още повече за стабилността на институцията. С тази цел те бяха създали агенции за съчетаване, препълнени със синергетични психолози, за да бъдат сигурни, че съюзите ще могат да устоят на изпитанията на времето.

Идеята се бе оказала толкова успешна, че днес неодобрените чрез агенции бракове бяха изключителна рядкост. Вярно, че малко от съюзите сред елита се сключваха заради старомодни причини като парите и властта, но огромното мнозинство от населението имаше достатъчно здрав разум и прибягваше до помощта на агенциите. Семействата настояваха за това.

Хобърт се втренчи объркан в Ник.

— Извинете, мистър Честън, но ако искате съпруга, защо просто не влезете през официалния вход на „Синергетични връзки“ и не се регистрирате както правят всички останали?

Ник се облегна назад в стола си и подиря лакът върху тапицираната облегалка. Опря брадичка върху дланта и позволи на тишината да се възцари в пурпурнозлатната стая, докато обмисли ситуацията.

Хобърт се оказа по-труден, отколкото очакваше. Веселото, добре облечено човече, което влезе в казиното преди три часа, сега изглеждаше пречупено и съкрушено. Но Хобърт все още имаше достатъчно здрав разум, за да подходи предпазливо към сделката, която му предлагаше Ник. Хобърт беше уплашен, но не и глупав.

Беше време да погледне матрицата по-отблизо. Ник си пое дъх и изпусна част от него сякаш се приготвяше да хвърли нож или да дръпне спусъка. Той нямаше призма, която да му помогне да фокусира психическата си енергия, но след дългите години на неумолима решителност бе постигнал достатъчна степен на контрол, за да използва суровите си паранормални способности по един груб начин, само за по няколко секунди.

Той беше талант-матрица, надарен или прокълнат, в зависимост от гледната точка, с рядка форма на психическа енергия, която му даваше възможност интуитивно да изпълнява онова, което технически бе известно като синергетичен матричен анализ. С по-ясни термини това означаваше, че той можеше да вижда връзки, да преценява възможности и вероятности, да извлича синергетични възможности от неща, в които другите виждаха само случайни събития или пълен хаос.

Талантите-матрици бяха нещо необичайно и повечето от тях не бяха особено силни. Те се нареждаха в пета степен по паранормалната скала, разработена от експертите.

Много силните таланти-матрици като Ник бяха фактически непознати — щуротии от психическите вампирски легенди.

Изследванията върху талантите-матрици бяха ограничени, не само заради малкия брой хора, които демонстрираха тази необичайна форма на паранормална енергия, но и защото много от тях отказваха да бъдат изследвани. Матричните таланти бяха подозрително племе. Някои хора твърдяха, че те са същински параноици.

Развиването на богато разнообразие от психически сили у наследниците на колонистите най-напред било наблюдавано някъде около петдесет години след затварянето на Завесата. Както и всичко друго на Сейнт Хелънс, феноменът бил подчинен на синергетичните принципи.

За да разработят таланта ефикасно, резултатно и с някаква степен на надеждност, на хората, притежаващи паранормални способности, им е необходима помощта на други индивиди, известни като призми.

Призмите са уникални с това, че техните паранормални дарби са ограничени до възможността да проектират психически кристал. Призмените кристални конструкции, които те създават върху метафизичната повърхност, се използват от онези, които притежават психически талант, за да могат те да фокусират и контролират таланта си.

Комбинираната употреба на двата типа психическа сила — на таланта и призмата, изисква доброволно съдействие от страна и на двамата. Необходимостта от взаимно съгласие между призмата и таланта се смята за естествен начин за ограничаване на възможността талантите да станат хищни. Още един пример за практическото приложение на синергетичните закони.

Нуждата от призма, за да може да използва силата си в пълна степен, дразнеше Ник и повечето силни таланти. Но законите на синергетиката надделяваха. Не можеш да се бориш с Майката Природа.

Авторите на популярни романи и преуспяващите режисьори редовно вълнуваха публиката с истории за тъй наречените психически вампири, свръхнадарени таланти, които могат да завладеят невинните призми и да впрегнат фокусиращите им способности в тъмните си замисли.

Но учените се присмиваха на идеята, че някой талант, независимо от това колко е силен, може да бъде използван дори и за миг без доброволната помощ на призмата. Дори ако, говорейки хипотетично, завладяването на призмата се окажеше възможно, казваха те, призмата можеше просто да изключи.

Призмите от ниско ниво, които се опитваха да фокусират талант с по-висока сила, подлежаха на неприятно, но временно изгаряне.

Законите за търсенето и предлагането създадоха центрове за обучение на професионални, пълно спектрални призми, които получаваха високи заплати, работейки за фирми, предлагащи услугите им на клиенти, надарени с различни видове психически таланти.

Ник не обичаше да наема професионални призми, а пък и повечето призми от своя страна не искаха да работят с таланти-матрици. В този особен тип енергия имаше нещо, което превръщаше фокусната връзка между таланта и призмата в неприятно преживяване и за двете страни. Повечето призми, а и почти всички други на планетата, смятаха талантите-матрици за доста странни.

Сред населението имаше богато разнообразие от начини, по които се демонстрираха паранормалните сили. Редовно се идентифицираха и документираха нови типове психически таланти. Но талантите-матрици си оставаха най-малко проучени.

Синергетичните психолози теоретизираха, че поради някаква неизвестна причина талантите-матрици изпитват огромни трудности да постигнат съгласие с паранормалната страна от своята природа. В едно общество, където дълго време повечето типове психически способности се приемаха като нещо нормално и естествено, тъй като те оставаха в един определен обсег на силата, талантите-матрици, даже слабите, се възприемаха като нещо различно. А една свръхсилна версия, каквато Ник знаеше, че притежава, се смяташе за нещо теоретически невъзможно.

Освен че ги определяха като странни, талантите-матрици бяха широко известни и като деликатни. Те често се оказваха в затворените светове на академичните и езотеричните мисловни институти.

Някои завършваха в институции от съвършено различен тип, а именно в заключените отделения на син-психоболниците. Способностите на талантите-матрици да виждат модели навсякъде и във всичко можеха да доведат до мании, параноя и самоубийствено отчаяние.

Ник отдавна бе стигнал до заключението, че самоконтролът е ключът към оцеляването на един силен талант-матрица. Той практикуваше самоусъвършенстване по същия начин, по който другите практикуваха ядене и дишане.

Ник се приготви да приложи енергия към метафизичната повърхност. Без помощта на призма той не беше способен на нищо друго, освен да зърне за кратко модела на матрицата. Но това му беше достатъчно, за да прецени как да приложи нужния натиск върху Бат.

Той се впусна във временното усещане на дезориентация, докато умът му инстинктивно търсеше призма, която би могла да бъде използвана за фокусиране на силата му.

Търсенето на призма се оказа безполезно, разбира се. В позлатената стая нямаше такава, а фокусните връзки действаха само отблизо.

Ник се усмихна на син-психосъветника. Хобърт никога нямаше да разбере, че е бил мишена на кратък синергетичен матричен анализ. Психическата сила не оставяше следа върху психическата повърхност. Само един талант-детектор можеше да улови енергийните вълни, а наоколо нямаше такъв.

Ник усети познатия, леко смущаващ световъртеж, който винаги придружава търсенето на призма. Той знаеше, че усещането ще изчезне, когато връзката не се осъществи. Продължи да се усмихва на неспокойния Хобърт.

Шепот от лека, ярка, странно интензивна енергия премина над метафизичната повърхност. Не от неговия талант. Отговор от призма.

Ник замръзна.

Невъзможно.

Шокът от неочаквания контакт го накара да се почувства така, сякаш бе скочил от прозореца на втория етаж на червената стая. Стомахът му се сви, сякаш студени пръсти сграбчиха вътрешностите му.

А после през него премина горещина — пламтяща, жестоко интимна, чувствена горещина.

Ник престана да диша напълно, изчаквайки няколко удара на сърцето си. Но умът му веднага се захвана за работа — той трябваше да закрепи връзката с призмата, която току-що бе открил.

Върху метафизичната повърхност започна да се оформя блестяща конструкция.

Това не може да се случи.

Ник извъртя поглед към вратата в другия край на стаята. Никой не бе влязъл. Наоколо нямаше никой, който би могъл да проектира призма, при това толкова силна.

Такава съвършена яснота. Той можеше да излива сила през тази призма вечно, без никога да я изгори.

Почувства се така, сякаш току-що бе гаврътнал цяла бутилка силно бренди от лунно дърво. Беше опиянен. Запленен. Усещаше горещината на кръвта си.

Онзи, който бе създал тази невероятна призма, притежаваше способности, преминаващи границите на всичко, с което той се беше сблъсквал до този момент. Беше нещо повече от пълен спектър. Тя можеше да се справи с таланта му, а той знаеше, че неговият талант е извън всички класификации.

Еуфорията, която го обхвана, най-накрая включи светлините за тревога. Той се опита да заглуши както бурното усещане, така и изключително болезнената възбуда.

Със сигурност знаеше едно нещо. Призмата беше жена. Усещаше субстанцията на нейната женственост чак до мозъка на костите си.

Това не е добре. Той се насили да си поеме дъх. Дълбоко. Вече се овладя напълно.

Ставаше нещо изключително странно. Връзката между таланта и призмата трябваше да бъде неутрална и безполова. Но в тази връзка нямаше нищо неутрално и безполово. Усещането за интимност заплашваше да го погълне.

Един стар, много личен демон се възбуди в дълбините на съзнанието му.

Не! Ръката му се стегна в юмрук. Той нямаше да полудее. Нямаше да се побърка. Това не приличаше на хаоса.

И още веднъж Ник си пое дълбоко дъх. Беше потресен. Имаше малко неща, от които се страхуваше, но хаосът бе на първо място в този много кратък списък. Обикновено той държеше тайния ужас заровен в бездънната бездна в най-далечните кътчета на съзнанието си. Но тази вечер усети как един филиз се измъква от дълбините, за да забие нокти в стомаха му.

— А, мистър Честън?

Той осъзнаваше смътно, че Хобърт Бат се взира в него с подновена тревога, но сега не можеше да се занимава с него. Стоеше на метафизически кръстопът, който не разбираше. Може би беше точно това. Може би беше стигнал до ръба. Може би получаваше психически халюцинации.

Болка и ярост ревнаха в него. Той нямаше да изгуби контрол над ума си. Смъртта бе за предпочитане пред безумието. Беше взел това решение много отдавна.

Всички дяволи! Той беше абсолютно сигурен, че може да контролира психическите си сили. Но може би всички таланти-матрици си казваха така, преди да потънат в дълбокото.

Може би баща му наистина се беше самоубил в онази проклета джунгла преди трийсет и пет години.

С усилие на волята Ник отпусна юмрука си. Нямаше да позволи на лудостта да излезе наяве. Поне дотолкова можеше да се контролира.

— Не. Всичко е наред — процеди през зъби той.

Не, това няма да си проличи, закле се Ник. Никой няма да разбере, че губя разсъдъка си. Може би се хвърлям в хаоса с главата надолу, но проклет да бъда, ако извадя това наяве.

Но как хаосът може да бъде толкова красив? Толкова очарователен? Толкова съвършен?

Призмата започна да изчезва от метафизичната повърхност. Онзи, който я беше създал, я разтваряше възможно най-бързо.

— Не — прошепна Ник. — Не…

Обхвана го друг ужас. Макар че се страхуваше от отделението за душевно болни, той се страхуваше още повече от перспективата да изгуби невероятната призма.

Противно на здравия разум той направи мисловен скок, за да сграбчи блестящата психическа конструкция. Опипвайки лудо, той се опита да я плени със силата на своя талант. Единствено в романите силните таланти се превръщаха в психо вампири, способни да държат в плен някоя призма. Ник искаше да опита всичко, за да задържи това удивително създание.

Напрегна всеки грам воля и психическа енергия, който притежаваше. Силата започна да приижда върху психическата повърхност като набраздени вълнички енергия, заобикалящи призмата.

Улови я.

Призмата престана да избледнява. Ник я залови с вериги от сурова енергия. Тя беше негова. Той не можеше да повярва в наградата си. През него премина вълна на страхопочитание.

— Мистър Честън? — Хобърт премигна няколко пъти и се изправи на крака. — Мистър Честън, добре ли сте?

Ник не му обърна внимание. Той бе изцяло ангажиран с това как да задържи безценната си пленничка. Призмата внезапно грейна с яростна енергия, сякаш човекът, който я беше създал, осъзна заплахата. Но не изчезна. Не можеше да изчезне. Той бързо я улови в психическите вериги.

Изля талант през кристалната конструкция, ликувайки в пристъп на сурова сила. Никога не бе успявал да използва всички възможности на таланта си, както го правеше сега. Беше невероятно хубаво, носеше му невероятно удовлетворение.

Можеше да продължи така цяла нощ, да не използва таланта си с някаква практическа цел, а просто да се наслаждава от процеса на упражняването му. Страховете му от надвисналата лудост изчезнаха. Тази връзка беше добра.

Без предупреждение фокусът се размести едва-едва. Ръбовете на призмата се изкривиха и се преподредиха. Енергийните вълни, които Ник изпращаше през нея, изведнъж се изкривиха.

Прониза го психическа болка. Той осъзна, че жената, създала призмата, сигурно е изпаднала в същата агония.

Какво ставаше, по дяволите? Най-накрая рационалната мисъл прониза водовъртежа от сексуално и психическо желание.

Той не беше вампир.

Наложи си да прекъсне притока на талант. Призмата премигна и изчезна.

Действителността на физическата повърхност се спусна около него.

— Не се притеснявайте, мистър Честън. — Хобърт почти беше стигнал до вратата. — Ще извикам помощ.

— Седнете. — Ник затвори очи и се опита да стабилизира дишането си.

— Получавате някакъв пристъп. Наистина мисля, че трябва да извикам някого.

Ник присви очи.

— Седнете!

Ръцете на Хобърт се разтрепериха. Той се върна бавно до стола и седна.

— Няма нищо нередно. — Ник се овладя и огледа стаята крадешком.

Всичко изглеждаше нормално. Той определено не се чувстваше луд. Чудеше се дали тези неща не започват с кратки проблясъци на лудостта, които бавно се влошават с времето.

Не, по дяволите, той не полудяваше! Чувстваше се добре. Всъщност никога не беше се чувствал по-добре, ако не смяташе тлеещата болка от сексуалното желание. Паметта му беше съвършено ясна. Мозъкът му бе остър. Можеше да призове матричните си сили на логиката, разума и самоконтрола без никакво усилие.

Няма проблеми…

Той бързо анализира ситуацията. Очевидно психическото му сондиране случайно се бе натъкнало на много, много мощна призма. Която и да бе, тя беше толкова силна, че успя да се свърже с него, макар да не се намираше в непосредствена близост.

Нещо повече, тя беше един от изключително редките видове призми — от онези, които можеха да се настройват съвършено към матричните енергийни вълни.

Трябва да е някъде наблизо, помисли си Ник. Точно тук, вътре в казиното. Никоя призма не беше толкова силна, че да го достигне от улицата отвън.

Ник прокара пръсти през косата си и положи усилия да анализира логиката на матрицата. Предполагаше се, че такива не съществуват, но той със сигурност знаеше, че има, макар и малко, таланти, надхвърлящи установените схеми. Той беше един от тях. Знаеше също, че съществуват призми, чиито сили отиват отвъд пълния спектър, макар че експертите отричаха това. Преди няколко месеца приятелят му Лукас Трент, супермощен талант-илюзия, си намери такава призма на име Амарилис Ларк.

И Ник разбра, че тази вечер той е открил още една. Трябваше да я намери.

Напомни си, че охранителната система в казиното е първокласна. Една от камерите сигурно е уловила мистериозната призма, когато тя е влязла в сградата. Вълна на облекчение премина през него при мисълта, че притежава лицето й на видеозапис.

— Мистър Бат, вие ме принуждавате да ви разкажа за някои подробности от моята ситуация, които бих предпочел да запазя в тайна.

Хобърт изглеждаше по-изнервен от всякога.

— Подробности?

— Вие ме попитахте защо просто не отида в центъра, в офисите на „Синергетични връзки“ и не се регистрирам като всички други хора. Има някои причини, поради които за мен няма да е много добре да използвам нормалната процедура.

— Разбирам. — Хобърт се покашля. — Какви причини, мистър Честън?

Ник се усмихна кисело.

— Като начало, може би сте забелязал, че притежавам и ръководя казино. Колко от фините, видни семейства в Ню Сиатъл биха искали дъщерите им да се омъжат за човек с моята професия?

Хобърт се изчерви.

— Признавам, че, ъъъ, изборът ви на професия не би бил приемлив в някои кръгове. Но, ъъъ, ако не възнамерявате да ограничите търсенето на булка сред дъщерите на най-видните семейства…

— Точно това възнамерявам, мистър Бат. Съвсем определено възнамерявам да се оженя за жена от най-елитните семейства в Ню Сиатъл.

— О, Боже…

— Имам и още няколко малки проблема, мистър Бат. Вярвам, че ще ги приемете като предизвикателства.

Хобърт затвори очи.

— Да, мистър Честън?

— Аз съм неизследван, некласифициран талант — заяви спокойно Ник.

Хобърт не отвори очи.

— Не смятате ли да се подложите на оценка?

— Не.

— „Синергетични връзки“ се занимава само с класифицирани таланти и призми. Съвместимостта на нивата на психическата сила между двама души е толкова важна за един успешен брак, колкото и всички други типове съвместимост.

— Ще се наложи да работите, без да ме оценявате.

Ръката на Хобърт трепна.

— Но ще бъде изключително трудно да намеря жена, която би се омъжила за неизследван талант. — Той се изчерви. — Освен ако, разбира се, не сте сигурен, че притежавате само малки количества сила.

— Боя се, че не съм слаб талант.

— Разбирам. — Хобърт стисна дръжките на стола. В погледа му се появи изражение на преследвано животно. — Какъв по-точно талант притежавате, мистър Честън?

— Аз съм матрица.

Хобърт едва не припадна от отчаяние.

— Мощен, неизследван талант-матрица, който иска да се ожени в елитните кръгове. Невъзможно. Това не може да стане. Не се обиждайте, сър, но никой от висшите социални класи няма да ви иска в семейството си.

— Открил съм, че парите често могат да изгладят пътя към тези кръгове, както и на всяко друго социално ниво. — Ник направи пауза. — А аз имам много пари, Бат.

Хобърт облиза пресъхналите си устни.

— Казахте, че има и други проблеми?

— Предизвикателства, Хобърт. Не проблеми. Един брачен съветник трябва да мисли позитивно. Последното предизвикателство, с което очаквам да се преборите, е това, че съм копеле.

— Да, осведомен съм добре… — прекъсна го внезапно Хобърт. Лицето му се оцвети в неприятен оттенък на розовото. — Разбирам. Имате предвид буквално!

— Да. Родителите ми не са се женили. Баща ми беше Честън. Починал е, преди да се родя. Имам кръвна връзка със семейство Честън от „Честън инкорпорейтид“, тук, в Ню Сиатъл, но те предпочитат да се преструват, че аз не съществувам. Нямам никакви прилични семейни връзки.

— Много печално.

Няма нужда да се казва нищо повече по въпроса, помисли си Ник. И двамата знаеха, че петното на факта, че си копеле, е сериозна спънка за всеки, който търси съпруга от почтено семейство на всяко социално ниво. Това бе почти непреодолима пречка за човек, който се надява да се ожени в най-висшите кръгове.

Но да бъдеш копеле, също така е и силно мотивиращо, помисли си мрачно Ник. Никой не можеше да прецени толкова добре стойността на уважението като онзи, който никога не беше го получавал. Той беше убеден, че бъдещите му деца никога няма да се сблъскат с незабележимите, както и с не толкова незабележимите, бариери, които обществото поставяше на пътя на онези, които не можеха да се похвалят с почтено семейно родословие. Неговите деца щяха да имат всички предимства, които той можеше да им даде, и тези предимства започваха с една подходяща женитба.

Ник се усмихна едва доловимо.

— Вие разбирате защо искам личната ви експертиза, мистър Бат.

— Вие искате невъзможното, мистър Честън. Как бих могъл да ви намеря красива млада жена от най-добрите семейства?

— Сигурен съм, че ще се справите. Имам пълно доверие във вас и в парите.

— Мислите, че можете да си купите достъп във висшето общество? — заекна Хобърт.

— Да, точно така мисля. Несъмнено ще се поразвеселите като разберете, че аз не възнамерявам да обитавам за дълго настоящата си ниша сред низшите класи. Имам план, нали разбирате. Няма да се впускам във всички подробности, но, повярвайте ми, след пет години ще бъда толкова почтен, че ще ви се завие свят.

— План — повтори предпазливо Хобърт.

— Да. И вие, Хобърт, играете много важна роля в моя план.