Джейн Ан Кренц
Кръстопът на чувствата (17)

16.

Реагирах прекалено остро, каза си Циния по-късно вечерта, докато фокусираше един счетоводител. Всичко беше наред. Напълно разбираемо. Нямаше нужда да се измъчва заради емоционалното избухване и заради сълзите. За известно време тя бе победена от събитията. Стават такива неща. Човек невинаги може да контролира емоциите си, макар че определени хора изглежда си мислят, че могат да го постигнат.

Важното беше да не се случва отново.

Сега тя вече можеше да се контролира и нямаше да позволи на Ник Честън да разклати самообладанието й за втори път. Преспиването с него очевидно бе голяма грешка, но тя се гордееше с това, че умее да се учи от грешките си.

Положи усилия да се концентрира върху настоящата си работа. Не че изискваше голяма част от вниманието й. Тя оцени Мартин Куинтана като талант-матрица от приблизително трети клас. Той бе нает от средноразрядна производствена корпорация, за да открие доказателства за подозирана злоупотреба. През цялата вечер изучаваше внимателно огромни количества компютърни разпечатки на различни финансови трансакции и търсеше модели.

Тананикаше си. Типично за всяка матрица, той се бе изгубил в модела, който единствено той би могъл да прецени напълно. Циния успяваше да зърне някои от ритмите, които Куинтана възприемаше, защото поддържаше фокуса му. Но за нея неуловимите приливи и отливи от безбройните числа върху разпечатките бяха предмет на обикновено любопитство, а не непреодолими загадки. Само една матрица можеше да ги сметне за интересни.

Тя си погледна часовника. Ставаше късно. Клементайн я бе предупредила, че Куинтана иска да плати само за три часа фокусно време. А вече бяха навлезли в четвъртия час. Циния се схвана от дългото седене на едно място. Беше и гладна. Пак пропусна вечерята.

Покашля се учтиво.

— Мистър Куинтана?

Той като че ли не я чу. Прилежно вкарваше в компютъра си колонка с цифри.

— Извинете ме, мистър Куинтана, но времето ви свърши. Трябва да ви помоля да приключваме.

— Какво има? — Той обърна глава и я погледна над рамките на очилата си за четене. — О, да, мис Спринг. Май казах три часа.

— Да. Ако желаете да сключите договор за повече време, аз съм сигурна, че шефката ми би могла да го уреди.

— Няма нужда. Не мога да оправдая таксата пред клиента ми. — Той се облегна назад в стола си и въздъхна продължително. — Получих цялата информация, която ми трябваше, за да закова престъпника за измама. Всъщност я имах още преди час. Боя се, че просто се забавлявах.

— Разбирам. — Циния му се усмихна със съчувствие. Клементайн й се сърдеше, защото тя често позволяваше на клиентите матрици да се мотаят в модела си и след уговореното време. Беше й трудно да каже на някоя матрица, която се забавлява, че е време да спрат. — Радвам се, че намерихте онова, което търсихте в разпечатките.

— О, да, всичко е тук. В подобни моменти получавам огромно удовлетворение от работата си. — Куинтана разрови купчината хартия. — Нали разбирате, че парите винаги оставят следи. Почти е невъзможно да се скрият следите, когато човек знае къде да търси.

— Разбирам. Е, най-добре да тръгвам. — Циния стана от стола и вдигна чантичката си. — „Псиенерджи инкорпорейтид“ ще ви изпрати сметката след седмица.

— Разбира се. Ще ви изпратя до колата ви. — Куинтана стана и се протегна. — Винаги е удоволствие да се работи с вас, мис Спринг. Толкова малко призми могат да фокусират добре матриците. А още по-малко могат да го правят за дълго.

— Благодаря. Не забравяйте да го кажете на шефката ми.

— Със сигурност ще го направя.

Той я съпроводи до вратата и отиде с нея до бордюра, където бе паркирана колата й. Беше останала единствена на улицата. Циния едва я виждаше през мъглата, паднала през последните няколко часа.

Тя погледна към тъмните прозорци и входове и инстинктивно стисна чантичката си по-силно. Това бе тихо кварталче, в него се правеше дребен бизнес и след като затвореха, магазините се заключваха с по няколко резета.

— Позволете. — Куинтана отвори галантно вратата на колата. — Мъглата става все по-гъста, нали? Ще карате внимателно, нали, мис Спринг?

— Да. — Тя се вмъкна зад лоста за управление, вдигна поглед и се усмихна на счетоводителя. — Ами вие?

— Аз ще се върна вътре и ще напиша окончателния си доклад. После ще се прибера. Лека нощ, мис Спринг.

— Лека нощ, мистър Куинтана.

Циния изчака той да затвори вратата, после се увери, че всички останали врати са заключени. Активира запалителната система и се отдалечи от бордюра.

Опита се да си спомни какво има в охладителя у дома. Продължителните периоди на фокусна работа отнемаха значително количество енергия. Разбира се, това беше психическа енергия, но енергията си е енергия. Умираше от глад.

Беше стигнала на няколко преки от офиса на Куинтана, когато някакво пращене от двигателя внезапно отвлече вниманието й от проблема с храната. Стресната, тя огледа малкото датчици на таблото. Имаше много гориво и в запалителната система сякаш всичко си беше на мястото. Желе-лед двигателите бяха надеждни като изгрева.

Пращенето се усили. Тя усети, че колата й се колебае. Увеличи притока на желе-лед, но и това не помогна. С едно последно друсане и кашляне моторът замлъкна. Тя дръпна припряно лоста за управление, за да може да използва инерцията и да закара колата, до бордюра на пустата улица.

Внезапно настъпилата тишина беше много по-тревожна от всеки шум, който би могла да чуе в момента. Мъглата се въртеше като вихрушка около колата, тихо и зловещо.

Опита се да съживи мотора, но той не реагира. Докато оглеждаше околността, през нея се стрелна ужасяваща, смразяваща тръпка. С нейния късмет тя се озова в една част на града, която от известно време бе включена в плана за реконструкция. Но досега не беше направено почти нищо. Малкото прозорци, които можеше да види през мъглата, бяха обковани с дъски, а няколкото улични лампи не светеха. Не се виждаше и телефонна будка.

Единственият признак на живот бе зловещият синкав блясък в далечината. Тя дълго се взира в него. Имаше нещо смътно познато в точно този нюанс на синята светлина.

Прецени възможностите си и осъзна, че има само две. Можеше да остане в заключената кола, докато минеше някоя полицейска патрулка, което можеше да се проточи с часове, или да излезе и да потърси телефонна будка. И двете възможности не й се сториха особено привлекателни.

Тя погледна отново към блестящата синя светлина в далечината, чудейки се откъде й е позната. После разбра откъде. Светлината беше в същия нюанс на лазурно синьо, който Децата на Земята, един от най-големите култове на Завръщането, използваха, за да осветяват храмовете си.

Култът харесва точно такива квартали, помисли си тя. Беше чела в бизнес страниците, че Децата на Земята започнали да придобиват евтини недвижими имоти в западналите квартали.

Тя се поколеба още известно време и после се реши. Отвори вратата и излезе. Закопча си палтото, заключи колата и пусна ключовете в джоба си.

Тръгна бързо през мъглата, примамена от привлекателната синя светлина.

Не чу ехото от стъпките зад нея, докато не спря на кръстовището. Замръзна от приглушения звук.

Стъпките спряха.

Тя се завъртя и се втренчи в мъгливия мрак. Бледият лъч на една от малкото работещи улични лампи не освети нищо.

Стисна още по-силно ремъка на чантичката си и слезе от бордюра. Стъпките я последваха, като сега се движеха по-бързо и по-целенасочено.

Страхът едва не я задуши. Тя хукна, насочвайки се към дружелюбната синя светлина. Опита се да не мисли какво ще прави, ако светлината идваше от някакво рекламно табло.

Стъпките набраха скорост. Нещо в отчетливия звук на кожата върху камъка й подсказа, че я преследва мъж. Нещо повече, той скъсяваше разстоянието помежду им. Тя разбра, че ако остане на тротоара, той най-вероятно ще я настигне.

Завъртя се, слезе от тротоара и влезе в нещо, което й заприлича на нечий бивш преден двор. Стъпките й не отекваха върху голата земя, омекнала от скорошния дъжд. Тя се хвърли в мрака, който разделяше две полусрутени сгради.

Стъпките спряха на тротоара. Тя се молеше, надявайки се, че е объркала преследвача си.

Миг по-късно, когато се озова в обраслия с трева заден двор, с облекчение видя, че сега синята светлина е много по-наблизо. Тя осветяваше куполовиден покрив, извисил се над празните едноетажни къщи около него. Музиката от рог и арфа достигна до ушите й. Определено бяха от Децата на Земята. Монасите сигурно щяха да й позволят да ползва телефона им.

Тръгна предпазливо през двора. Последното нещо, което искаше сега, бе да се препъне в някоя стара ограда и да падне в някой изоставен басейн. Ослушваше се напрегнато, но стъпките вече не се чуваха. Нямаше как да разбере дали преследвачът й се беше отказал или, точно като нея, и той се придвижваше безшумно по влажната земя.

Страхът се вкопчи в тила й с ледени пръсти веднага щом тръгна през следващия заден двор. Когато погледна през рамо, тя различи сянката, движеща се в мъглата. Паниката заплашваше да я погълне. Хукна с всички сили, без да обръща внимание на невидимите препятствия.

Задъхана, тя се втурна зад ъгъла на друга изоставена къща. Ярките сини светлини на храма сияеха право пред нея. Видя множество хора, облечени в различни колоритни роби. Размотаваха се небрежно по стълбите пред храма.

Беше в безопасност. Преследвачът й едва ли щеше да се опита да я отвлече пред очите на толкова много свидетели.

Тя забави ход, за да си поеме дъх, докато пресичаше улицата. Група монаси от Децата на Земята, облечени в зелени роби, се обърнаха и се втренчиха в нея, докато тя тичаше към тях. Забеляза, че всички, облечени в зелено, са с бръснати глави. Облечените в черно носеха косите си на дълги опашки. Шепа хора, наконтени в жълто, носеха плитки, навити върху теметата им. Очевидно тук си имат някаква йерархия, помисли си тя. Учуди се кои са най-висшите.

Един от мъжете в зелено слезе по стълбите да я посрещне.

— Добре дошъл, търсачо. Мен ме наричат Хирам. — Той скръсти ръце и се поклони до кръста. — Ще се присъедините ли към нашето тазвечерно Призоваване на Завесата?

Циния спря, останала без дъх, и отметна косата от лицето си.

— Не, не съвсем. Колата ми се развали на няколко преки оттук. Моля ви, може ли да използвам телефона ви?

— Разбира се. Децата на Земята предлагат помощ на всеки, който я търси. Влезте вътре, моля. — Хирам посочи към широките врати на храма.

— Благодаря, Хирам. Не мога да ви обясня колко съм ви благодарна.

— Пътищата на Завесата често са неведоми. Може би сте била призована. — Хирам се изкачи по стълбите и я въведе в слабо осветеното антре на храма.

— Не мисля. — Циния сбърчи нос от миризмата на тамян. Никога не беше влизала в храм на култа на Завръщането. Всъщност малко непосветени го бяха правили.

Интелигентните хора не обръщаха внимание на култовете, доколкото това беше възможно, отхвърляха ги като финансови измами. Децата на Земята се считаха в най-добрия случай за странни, а в най-лошия за чеда на дявола. Но онези семейства, които бяха изгубили децата си в храмовете на сектата, искаха да се предприемат съдебни действия, които да лишат Децата на Земята от право за проповядване.

Странните одежди на членовете на култа, както и агресивната им просия за събиране на фондове, бяха достатъчни, за да раздразнят обикновените хора. Абсурдните им, напълно ненаучни теории за енергията, която някога Завесата осигурила като вход от Старата Земя към Сейнт Хелънс, отвращаваше учените и вбесяваше академичната тълпа. Ортодоксалните църкви бяха ужасени от онова, което виждаха като преходен флирт с окултизма.

Циния осъзна, че иска да бъде много толерантна в замяна на това, че й позволиха да използва телефона.

В далечния край на тихото антре тя видя две огромни завеси от лазурно синьо кадифе, спуснати над входа към залата на храма. Надзърна между гънките и зърна няколко реда сини седалки. Те бяха подредени в полукръг около висока сцена. Зад сцената висеше бяла кадифена завеса. Тя се спускаше около огромна картина; интерпретацията на художника, изобразяваща Старата Земя.

Като ученичка Циния бе виждала много подобни картини в учебниците. Никой не можеше да бъде абсолютно сигурен как изглежда старата планета, защото всички оригинални снимки били изгубени, когато информационните банки на Първото Поколение се разпаднали на прах. Обаче Основателите бяха оставили скици, картини и описания, интерпретирани от много поколения художници. През последните двеста години след спускането на Завесата се бяха появили множество вариации на тази тема.

Съдейки по картините и рисунките, които беше виждала, Циния предполагаше, че Земята е много красива планета, но тя се съмняваше, че може да бъде по-красива от тучния зелен свят на Сейнт Хелънс. Като повечето хора и тя не изпитваше желание да се върне в света на прадедите си. Това не беше нищо повече от легенда. Сейнт Хелънс бе нейният дом.

Само култовете на Завръщането бяха обсебени от възможността Завесата да се вдигне отново. Техните членове бяха убедени, че Старата земя е утопично място, съвършеният свят за съвършените хора.

— Трябва да обмислите възможността, че сте била избрана нарочно, за да бъдете призована тук тази вечер, мис Спринг. Повикът на Завесата често идва по неведоми пътища. — Халатът на Хирам се развя нежно, докато той крачеше до Циния по дебелия килим в коридора. — Търсещите стигат дотук по множество различни улици.

— Сигурна съм, че е така. Самата аз дойдох по Хай вю стрийт. С няколко отклонения през задните дворове.

Хирам се усмихна търпеливо.

— Може би фактът, че колата ви се е повредила в нашия квартал, ще се окаже пример за Повика на Завесата — пример в действие.

— Сигурно всичко е възможно. — Циния не искаше да го обиди. — Но в момента единствената ми спешна нужда е да се обадя на някой, който би могъл да ме закара у дома.

— Земята е нашият истински дом, мис Спринг. — Изражението на Хирам беше озарено със спокойствието на вътрешното прозрение. — Но само онези, които са чисти по сърце, ще се завърнат, когато Завесата се вдигне отново.

— Ъхъ. — Последното, което й се искаше сега, бе да води теологичен спор с Хирам. — Къде е телефонът?

— Тук вътре, мис Спринг — той я въведе през друга врата в изненадващо обикновен офис. — Заповядайте. Аз трябва да тръгвам, за да помогна при подготовката за вечерната служба.

— Благодаря ви, Хирам. Бяхте много мил.

Хирам скръсти ръце и се поклони ниско.

— Нека Завесата се вдигне за вас, мис Спринг.

Тя кимна учтиво, докато той отстъпваше назад към вратата.

Веднага щом остана сама, тя грабна телефона. Преди да осъзнае какво прави, набра първите две цифри от частния номер на Ник.

— Пет ада! — Тя затръшна слушалката. Нямаше намерение да се обажда на Ник. Беше решила да се обади за такси.

После си помисли за стъпките в мъглата. Някой определено я следеше, а беше и много вероятно този някой да знае, че тя търси информация, свързана със смъртта на Морис Фенуик. Което означаваше, че тазвечерните събития бяха свързани с дневника на Честън.

Всичко, свързано с дневника, беше свързано и с Ник.

— Пет ада — изруга отново тя. Изпъшка, вдигна телефона и набра номера.

Ник вдигна на първото позвъняване.

 

 

Опасна комбинация от гняв и облекчение къкреха в него, когато излезе от синхрона пред осветения храм. Под тези две еднакво силни усещания той усещаше и студена топка в стомаха си. Защитата на Циния бе станала най-важния елемент от матрицата и той не се справяше много добре. Пък и тя не го улесняваше.

Неблагозвучната музика от рога и арфата посрещнаха Ник, когато той тръгна нагоре по широката стълба, водеща към масивните входни врати на храма. Забеляза, че отвън няма никой. Очевидно вечерната служба бе започнала.

Денят не мина добре, помисли си той докато влизаше в мрачното антре. Досега бе изложил Циния на унижение със снимката й, отпечатана на първата страница на „Синзейшън“, получи удар в устата, откри още доказателства, че чичо му е замесен в конспирацията, заобикаляща всичко, свързано с дневника на Честън, и накрая Циния му затръшна телефона в ухото.

Сега пък това.

Матрицата на живота ми определено не беше толкова сложна преди Циния Спринг да стане фактор в нея, замисли се той.

Дълбок, звънлив глас се надигна иззад тежките сини кадифени завеси.

— Добре дошли, вие, които търсите. Добре дошли на всички онези, които се стремят да се пречистят, за да могат да се върнат в света, откъдето са дошли Основателите. Завесата ни вика и онези от вас, които тази вечер дойдоха в залата, отговориха. Земята чака своите деца.

Музиката от рога и арфата се извиси. Ник трепна.

— Мистър Честън? — Една фигура в зелена роба се отдели от сенките край коридора. — Аз съм Хирам. Предполагам, че сте дошъл, за да помогнете на мис Спринг?

— Къде е тя?

— Насам. — Халатът на Хирам се развя леко, когато той се обърна, за да тръгне по коридора. — Поканихме я да присъства на последния Повик към Завесата за тази вечер, но тя отказа.

— Не мога да проумея защо.

— На някои хора им трябва повече време, за да отговорят на Повика. — Хирам отвори една врата. — Мистър Честън е тук, мис Спринг.

— Ник! — Циния скочи от стола си и се втурна към него.

За няколко изпълнени с надежда секунди тя си помисли, че ще се хвърли в прегръдките му. Но погледът, изпълнен с ведро облекчение, който се появи в очите й, когато го видя на прага, изчезна много бързо. Когато го приближи, тя спря рязко.

Той потисна въздишката си на съжаление. Какво ли очаквах, учуди се. Фактът, че му се обади тази вечер, когато бе изпаднала в беда, не означаваше, че все още не е бясна.

— Добре ли си? — попита грубо той.

— Да, разбира се. — Усмивката на Циния беше сдържана и учтива. — Хирам беше много мил.

— Добре, Хайде да се махаме оттук.

— Добре. — Тя тръгна към вратата и след малко спря. — А, Ник?

— Какво има? — Той се намръщи, когато видя, че Хирам е препречил изхода. В ръката си монахът държеше голям метален поднос за пожертвувания. — Вероятно трябваше да съм подготвен за това. — Бръкна в джоба си, за да си извади портфейла.

— Ние, които копнеем за Завръщането в света на прадедите, се стремим да бъдем щедри — промълви угоднически Хирам. — Но имаме и някои разходи.

— Да. — Ник хвърли в подноса петдесет долара. — Сдобиването с недвижими имущества из целия град на изгодни цени изисква капитал, нали?

Хирам прибра невъзмутимо петдесетачката в джоба си.

— Децата на Земята трябва да инвестират в бъдещето.

— Защо си правите труда да инвестирате тук, на Сейнт Хелънс, щом всички възнамерявате да се върнете на Земята? — заинтересува се Ник.

Циния го изгледа с укор.

— Стига, Ник, Хирам беше много гостоприемен.

— За мен беше огромно щастие да ви помогна в час на нужда, мис Спринг. — Хирам отстъпи настрани. — Вие сте добре дошла да се присъедините в нашето Завръщане на Земята. Изисква се само чисто сърце и съзнание, отворено за истината.

— Сигурна съм, че Земята е много приятно място за посещение — отговори учтиво Циния.

— Да, но кой би искал да живее там? — допълни Ник и я хвана за ръката.

Докато съпровождаше Циния към антрето, Ник усети на гърба си погледа на монаха в зелената роба.

— Ами колата ми? — попита Циния.

— Ще изпратя Федър да се погрижи за нея. — Той я погледна, докато излизаха през внушителните порти и започнаха да слизат по предните стълби. — А сега ми кажи какво, в името на петте ада, стана тази вечер? Всъщност къде беше? И какво й се повреди на колата?

— Не знам какво стана с колата. — Тя повдигна брадичката си. — А колкото до това къде съм била, имах фокусен ангажимент.

— Не го спомена преди това. Какво си направила? Обадила си се в „Псиенерджи инкорпорейтид“ и си им казала, че изведнъж си се освободила тази вечер?

— Да, точно това направих. И, съвсем случайно, току-що им се беше обадил един клиент, търсейки призма, която може да работи с матрици.

— Да бе!

— Това е истината. — Циния се усмихна кисело. — И аз бях на разположение.

— Само защото отмени срещата ни.

— Не сме имали среща.

— Дяволски добре знаеш, че възнамерявах да се видим тази вечер.

— Така ли? Колко странно! Очевидно съм забравила да си го отбележа в календара си. Не си спомням да си ме канил на вечеря, даже не беше споменавал за това, освен когато го направи съвсем случайно днес следобед, след като разбрах, че си се измъкнал, за да намериш фалшификатора.

— Не съм се измъквал, за да се видя с Уилкис. Взех брат ти със себе си. Виж какво, не съм дошъл тук, за да споря с теб.

— Би могъл да ме заблудиш. О, не… — Циния спря на място по средата на стълбите. — Това е той.

— Кой? — Ник погледна към подножието на стълбите и съзря позната фигура. — По дяволите…

Светкавицата на фотоапарата експлодира в тъмнината.

— Страхотна снимка — извика весело Седрик Декстър. Завъртя се и изчезна в нощта. Стъпките му отекваха шумно по тротоара.

— Кълна се, че още утре сутринта този подлец ще остане без работа — зарече се Ник.

— Е, мисля, че това е отговор на най-неотложния въпрос за тази вечер. — Циния изглеждаше огорчена.

— За какво говориш?

— Преди, в мъглата, сигурно съм чула стъпките на Декстър. Той ме е проследил дотук, чак до храма. Само да бях разбрала кой е. Щях да му кажа точно какво си мисля за него и за долнопробната му фотография.

— Това нямаше да помогне. Всеки, който работи за „Синзейшън“, притежава деликатната чувствителност на носо-слон. — Ник стисна ръката й по-силно и я поведе надолу по останалите стълби.

— Всъщност изпитвам облекчение от факта, че това е бил Декстър. Поне знаем какво преследва той.

— Вярно. — Ник отвори вратата на синхрона и бутна Циния вътре. — А утре той ще си търси нова работа.

— Стига, Ник, той просто върши онова, за което му плащат. Не можеш да ходиш насам-натам и да заплашваш хората.

Той затвори вратата много бавно, преди тя да успее да свърши с лекцията си. Щеше да се погрижи за подлеца на сутринта. Тази вечер трябваше да обсъди с Циния някои други неща.

Настани се зад лоста за управление и активира двигателя. Потегли от бордюра и направи обратен завой насред улицата.

— Това май че е забранено, Ник…

— Арестувай ме тогава.

Тя хвърли гневен и многозначителен поглед.

Ник отново се учуди как се озова в тази налудничава, непредвидима матрица, където Циния изглежда определяше повечето правила.

Възцариха се няколко мига тишина.

— Благодаря, че дойде да ме вземеш — обади се след малко Циния.

Ник не каза нищо. Беше напълно убеден, че всяка негова забележка би могла да влоши положението.

— Обадих ти се, защото се уплаших, че цялата работа е свързана с дневника. Не разбрах, че онзи, който ме уплаши до смърт, е бил Декстър.

— Не можем да бъдем сигурни, че не е било свързано с дневника.

Тя го погледна стреснато.

— Какво искаш да кажеш?

— Напоследък имала ли си проблеми с колата си?

— Не.

— И тази вечер тя просто те изостави, така, без никакво предупреждение?

— Точно така. — Тя скръсти ръце. — Изпращя няколко пъти и спря на място. Насред един изоставен квартал.

— За един желе-лед двигател не е характерно да угасне без предупреждение. Утре ще накарам някой монтьор да го прегледа.

— Да не би да казваш, че някой го е повредил нарочно?

— Казвам, че автомобилът трябва да бъде прегледан от специалист. След като чуем заключението на монтьора, ще знаем откъде да започнем.

— Даже някой да го е бърникал — предположи тя, — това не означава, че този някой не е бил добрият стар Седрик, който е искал да предизвика още една сцена, която да фотографира.

— Знам. В този случай, освен че ще си загуби работата, ще трябва да плати и за ремонта.

— Ник, най-добре е да забравиш за Декстър и за „Синзейшън“. Повярвай ми. Преди съм преживявала и други скандали. Единственият начин да се измъкнеш невредим от тях е да не им обръщаш внимание. Те постепенно заглъхват. Не можеш да си купиш уважение с процес срещу един таблоиден фотограф.

— По-късно ще се оправя с Декстър. Сега трябва да поговорим.

— Добре. — Тя се втренчи право напред през прозореца. — Предполагам, че ще трябва да го направим. Какво откри днес в къщата на фалшификатора?

Той се намръщи.

— Не исках да обсъждаме точно това.

— Искаш ли партньорството ни да продължи? — попита тя прекалено сладникаво.

— По дяволите, да, искам партньорството ни да продължи. — Той осъзна, че едва успява да запази самообладание. — Но освен това ние сме и любовници и аз исках да си поговорим за това тази вечер.

— Предпочитам да не го правим — отговори превзето тя.

Обхвана го странно усещане за паника.

— Разочарована си, нали? Чакала си дълго, преди да се решиш да правиш секс, и усещането не е задоволило очакванията ти. Виж, съжалявам. Прибързах. Следващия път…

— За Бога, ще престанеш ли да говориш за секс? — Тя се обърна в седалката си. Очите й проблеснаха в мрака. — Сексът няма нищо общо с това.

Той се опита да асимилира думите й.

— Така ли?

— Не можеш ли да го побереш в дебелата си матрична глава — не съм бясна, защото съм разочарована от секса! Разстрои ме онова, което стана после.

— После? — Ник се поотпусна. Можеше да се оправи с това. — Добре. Снимката в сутрешния вестник. Много съжалявам за това. Помислих, че съм извадил филма от апарата на Декстър. Очевидно той е използвал тази ролка само за примамка. Обещавам още утре да се погрижа за него.

— За една вероятно блестяща матрица ти си тъп като купа с желе-лед, когато стане дума за някои неща. Слушай ме, Ник Честън, не съм ядосана заради снимката.

Той въздъхна.

— Ядосана си, защото отидох при фалшификатора с Лио, а не взех и теб.

— Поздравления за изумителния проблясък на проницателност.

— Обясних ти вече. Трябваше да действам бързо. Нямаше време да ти се обаждам и да уговарям среща с Уилкис.

Тя забарабани с пръсти по опънатите си джинси.

— Откри ли нещо важно?

— Може би. — Той я погледна предпазливо.

Не беше сигурен в какво настроение е тя.

— Говори, Честън!

— Казах ти, че Уилкис беше изчезнал, преди да пристигнем.

— И че някой е претършувал работилницата му?

— Да, търсил е финансови документи, свързани с фалшификацията на дневника.

Тя обърна глава и го погледна.

— Как можеш да бъдеш сигурен в това?

Той се поколеба, после бръкна в джоба на сакото си.

— Двамата с Лио не открихме кой знае каква финансова информация, но аз намерих това.

Той постави копчето за ръкавели в дланта й. То проблесна, отразявайки светлините от контролното табло.

— Не разбирам. — Циния огледа малкото златно копче. — Мислиш ли, че принадлежи на Уилкис или на човека, който е претърсил работилницата му?

— Принадлежи на чичо ми, Орин Честън.

Циния си пое дълбоко дъх.

— Шефът на „Честън инкорпорейтид“?

— Да.

— Че как се е озовало в работилницата на фалшификатора?

— Добър въпрос — отбеляза Ник. — Не съм имал възможност да го попитам. Възнамерявах да го направя утре. Не за пръв път името му се свързва с тази бъркотия.

Тя стисна копчето в шепата си.

— Не си споменавал този дребен факт.

Той внезапно изпита нужда да обясни защо е премълчал.

— Не казах нищо, защото… по дяволите, не знам защо не ти казах. Но не е поради това, че съм една параноична матрица. Просто ми трябваше малко време, за да обмисля ситуацията, това е всичко.

Тя сви рамене.

— Не си ми казал, защото това е семейна работа. Първият ти инстинкт е бил да защитиш чичо си, докато не разбереш какво става. Напълно разбираемо. На твое място аз бих постъпила по същия начин.

Той беше изумен. После стисна силно лоста.

— Не ме изкарвай светец заради това. Аз и Орин едва се понасяме. Помежду ни не съществува някаква изгубена любов.

— Но вие сте от едно семейство.

— Не и според него.

— Няма значение. Направил си каквото трябва. Уважавам това.

— Така ли?

Тя се усмихна за пръв път откак той я взе от канцеларията на храма.

— Знам, че ти е било трудно да споделиш тази информация с мен. Но след като го направи, нека да забравим миналото. Можеш да смяташ партньорството ни за възстановено.

Той си пое дълбоко дъх.

— Ами връзката ни?

— Ще трябва да си помисля за това. Ако трябва да бъда напълно откровена, не съм сигурна дали е добре за мен да се забъркам в любовна връзка с теб.

Той се почувства така, сякаш току-що бе прегазен от движещ се много бързо глетчер. Не можеше да си поеме дъх. Въздухът бе толкова студен, че замръзваше в дробовете му.

— Разбирам — успя да промълви той след цяла вечност. — Уведоми ме, когато решиш какво ще правиш.

— Ще го сторя. — Тя го погледна с неразгадаем поглед. — Но, между другото, не съм разочарована от миналата вечер.