Джейн Ан Кренц
Кръстопът на чувствата (16)

15.

С периферното си зрение Ник видя как Федър се придвижва, за да пресече атаката на Лио. Пазачът заобиколи бюрото. Служителят на рецепцията се изправи на крака и понечи да натисне скрития бутон, който щеше да извика още хора на помощ.

Всичко стана за по-малко от две секунди, но в сетивата на Ник, изострени от инстинктите на неговия талант-матрица, всяко действие представляваше ясно и отчетливо събитие в цялата матрица. Той подреди всичките и взе решение.

— Не — нареди спокойно той.

С изключение на Лио всички в коридора замръзнаха, сякаш бяха хванати в капан край залежи на желе-лед.

Лио се блъсна в Ник, размахвайки диво юмрук. Силата на удара запрати и двамата върху дебелия килим на пода.

— Проклет да си! — Лио несръчно се изправи на крака. Дишайки тежко, той погледна надолу към Ник. Лицето му беше изкривено от ярост. Юмруците му бяха присвити. — Няма да ти позволя да я използваш, копеле! Тя е получила достатъчно прилепо-змийски говна от типове като теб.

Ник се надигна на лакът и докосна разсеяно ъгълчето на устата си. Когато си погледна пръстите, видя кръв. Вдигна поглед към Лио.

— Не искаш ли да си поговорим за това насаме? — попита той. — Или предпочиташ всички тези приятни хора да ни слушат, докато обсъждаме сестра ти и нейната репутация?

Лио се намръщи. Огледа се набързо и видя бдителните лица на Федър, на пазачите и на служителя от рецепцията. Почервеня и се обърна към Ник.

— Защо не насъска главорезите си срещу мен?

— Аз не наемам главорези. — Ник бавно се изправи на крака, внимавайки да запази разумна дистанция между себе си и Лио. — Тези хора са висококвалифицирани професионалисти.

— Да бе! — Сега Лио изглеждаше малко неуверен. Очевидно здравият разум бе започнал да се завръща в главата му. Беше ясно, че вече не е сигурен как да продължи. — Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш със сестра ми?

Добър въпрос, помисли си Ник. Искаше му се да знае отговора. Тази сутрин можеше да бъде сигурен само в това, че не искаше да се оправя без нея. Поне засега. Може би това нямаше да продължи много.

Изпита силно безпокойство, когато осъзна този факт. Той го тревожеше така, както нищо друго не беше го тревожило от дълго време насам. Снощи, след като се измъкна от дълбините на желанието, в които се бе потопил, той най-накрая осъзна естеството на опасността, в която се бе озовал.

Колкото до Циния, бе затънал дълбоко в една некартографирана матрица. Трябваше да внимава. Трябваше да запази контрола си върху нещата.

— Хайде да отидем в моя офис. — Той не се обърна да погледне назад, а тръгна направо към позлатената стая.

Усети как зад него Лио най-напред се поколеба, а после го последва. Федър се размърда. Ник поклати глава.

— Всичко е наред. Не мисля, че ще ме удари пак. Нали, Лио?

— Зависи — промърмори Лио. Мина през вратата и огледа изумен стаята в червено, черно и златисто. — Господи! Смятам за очевидно, че ти и Циния нямате много общи неща помежду си, когато става дума за вкус. — Той погледна свирепо към Ник. — Всъщност за каквото и да е.

— Сестра ти е зрял човек. — Ник натисна скрития бутон, за да отвори тайната плоскост. — Защо не я оставиш да взема решения сама?

— Най-често Циния е много добра в преценката си за хората. — Лио пристъпи предпазливо в тайния офис. — Но ти си матрица.

— Тя ли ти го каза? — Ник прекоси стаята, за да отвори вратата на малката лична баня.

— Да.

Ник огледа сцепената си устна в огледалото над мивката. Тънка струйка кръв се стичаше надолу по брадичката му. Пусна водата.

— Какво общо има тук моят талант-матрица?

— Сериозно ли питаш? Само това, че си матрица, е достатъчно лошо. Но отгоре на всичко друго, Циния има слабост към талантите-матрици. — Лио започна да крачи неспокойно из стаята. — Тя изпитва съжаление към тях. Мисли ги за деликатни и криво разбрани. Бог знае защо.

Ник погледна собственото си отражение. Очите, които го погледнаха от огледалото, сякаш бяха на някой призрак. Каквото и да искаше от Циния, то със сигурност не беше съжаление.

Той се наведе над мивката, за да измие кръвта от устата си.

— Сестра ти каза ли ти, че тя и аз станахме партньори?

— Партньори? Това е говняна синергетика и ти го знаеш. — Лио го посочи с пръст. — Типове като теб не си създават партньори, особено когато става дума за жени като Циния. Ти използваш хората.

Ник приключи с измиването на кръвта и грабна една кърпа.

— Какво знаеш за хората като мен?

— Ти си талант-матрица и ръководиш казино. Това ми казва всичко, което ме засяга. Виж какво, дойдох тук, за да ти кажа да оставиш сестра ми на мира.

— Защо не кажеш на нея да ме остави на мира?

— Опитах. — Лио направи гримаса. — Но тя е решила да открие убиеца на Морис Фенуик и смята, че ти можеш да й помогнеш. Проблемът е, че щом Циния веднъж си науми нещо, е почти невъзможно да я разубедиш. Тя е доста упорита.

Ник се усмихна печално.

— И аз го забелязах.

— Снощи ти я прелъсти, нали? Заведе я в старото имение Гарет и се възползва от нея.

— Заведох я в новото имение Честън, не в старото имение Гарет.

— По дяволите, не ми пука как го наричаш. Знам как си се докопал до имота. За хората в този град той винаги ще си остане старото имение Гарет. Но сега не става дума за това. Говоря за нещата, което си направил на сестра ми.

— Циния ли ти каза, че съм я прелъстил?

— Тя не искаше да обсъжда темата. — Лио крачеше напред-назад. — Каза, че не е моя работа. Мисли си, че може да се оправи с теб. Но аз видях днешния брой на „Синзейшън“. Както и почти всеки друг жител на Ню Сиатъл. Съвсем очевидно е какво си й направил.

— Съжалявам за снимката във вестника. — Ник хвърли кърпата в коша за прането. — Опитах се да го предотвратя.

— Тя ми каза, че си извадил филма от апарата на фотографа, но очевидно не си го направил. Вероятно си я излъгал.

— Че защо бих направил подобно нещо?

— Проклет да съм, ако знам. — Лио сви рамене. — Ти си матрица. Кой, по дяволите, ви знае как мислите? Може би е удобно за целите ти да свържеш името й със своето. Може би си решил, че това е начин да си осигуриш съдействието й в това тъй наречено партньорство. Предполагам, че се нуждаеш от нея, за да ти помогне да намериш дневника, който търсиш.

— Добра конспиративна теория. — Ник изгаси осветлението в банята и приближи до бюрото. — Ако не знаех, че не е така, щях да си помисля, че и ти самият имаш жилка от талант-матрица.

— Виж какво, Честън, искам да оставиш сестра ми на мира. Чуваш ли?

— Чувам те. — Ник спря пред бюрото и се облегна на ръба. Подпря ръцете си върху плота и изчака Лио да го погледне. — Но самият ти ми каза, че никой не може да спре Циния, щом си науми да прави нещо.

— Тя винаги е била независима. — Устата на Лио се стегна и на лицето му се изписа мрачна гримаса. — Но след смъртта на родителите ни волята й стана желязна. Именно тя се справи с банкрута и с напрежението покрай него. Другите ни роднини бяха напълно безполезни. Леля Уили и останалите нервничеха, ядосваха се и се държаха така, сякаш загубата на компанията бе нещо много по-ужасно, отколкото загубата на мама и тате.

— Разбирам.

— Повечето ни роднини се скриха. Твърдяха, че не могат да понесат цялото това унижение. И Циния трябваше да се оправя с кредиторите, с репортерите и с всичките хиени пред прага ни.

— Подобно изживяване може или да пречупи една личност, или да я създаде.

— Да, но това не беше краят. Преди година и половина тя бе забъркана в друга каша.

— Скандалът Ийтън.

Лио спря до стената и я удари с длан.

— Семейство Ийтън я използваха, за да скрият факта, че са забъркани в тройна сексуална връзка с една жена — политик от Партията на основателите — Дария Гарднър. Вестниците изкараха нещата да изглеждат така, сякаш Циния е имала любовна връзка с Рексфорд Ийтън. Всичко това беше лъжа.

— Семейство Ийтън в тройка с Дария Гарднър? Интересно. — Ник запомни този факт, за да го анализира по-късно. През последната избирателна кампания Гарднър се опита да използва „Честънс пелъс“ като пример за бизнес инициативите, от които възнамерявала да прочисти Ню Сиатъл.

— И сега семейството има наглостта да притиска Циния да се омъжи за пари. На тях не им пука за нейното щастие. Интересуват се само от това как да възстановят положението си в обществото.

Ник слушаше как старият гняв прелива и излиза наяве. Яростта на Лио вибрираше във въздуха. Ударът по челюстта преди няколко минути не беше резултат само от снимката в днешния брой на „Синзейшън“. Той бе кулминацията на неколкогодишния, едва сдържан гняв на брата, неспособен да защити сестра си.

— Лио, разбирам какво ми казваш. Знам, че искаш да се грижиш за Циния. Аз — също. Но както каза, тя е решена да намери убиеца на Фенуик. Това може да се окаже доста опасна работа.

Лио се завъртя.

— За Бога, не мислиш ли, че го знам?

— Ти току-що призна, че не можеш да я убедиш да се откаже от плана си. Следващото добро нещо, което би могъл да направиш, е да се увериш, че край нея има някой, който може да я наглежда. Някой, който ще следи тя да не се втурне надолу с главата в бъркотията.

Лио го стрелна с поглед, изпълнен с отвращение.

— Предполагам, че този някой си ти!

— Помисли си за това. Като неин партньор аз имам най-добрата възможност да се грижа за нея. Мога да контролирам ситуацията. Извади ме от матрицата и на главата ти ще се струпат много повече неща, за които да се тревожиш, отколкото си имаш сега.

За кратко, докато Лио обмисляше ситуацията, се възцари напрегната тишина.

— По дяволите… — Лио спря с присвити върху бедрата си юмруци. Огледа се, сякаш търсеше кого да ритне. — По дяволите!

Ник прецени различните възможности и вероятности. Имаше си достатъчно проблеми, без да прибавя към списъка и усложненията от един разярен, подозрителен Лио. Най-добрият ход бе да спечели младежа на своя страна. Трябваше да сключи съюза много бързо.

— Някой току-що ми даде името на фалшификатора, който е направил фалшивия екземпляр от дневника на баща ми — обади се тихо Ник. — Когато ти се появи, бях тръгнал към него. Искаш ли да дойдеш с мен?

Лио се завъртя кръгом.

— Сериозно ли говориш?

— Защо не? Малко подкрепление няма да е излишно. За всеки случай.

 

 

Двайсет минути по-късно Лио оглеждаше малката невзрачна къща през предното стъкло на синхрона.

— Как разбра, че именно Алфред Уилкис е фалшифицирал дневника?

— Източникът на информацията е много надежден. — Ник отвори вратата. — Идваш ли?

— Да. Идвам. — Лио изглеждаше предпазлив, но решителен. Той излезе от колата и изчака Ник да я заобиколи. — Името на пощенската кутия е Бойд, не Уилкис. Сигурен ли си, че това е мястото?

— Сигурен съм. Да вървим. — Ник тръгна по стълбите към къщата.

— Просто така ще почукаш на вратата на този тип, така ли? — попита недоверчиво Лио.

— Имаш ли по-добро предложение?

— Май че не. Но Уилкис сигурно знае кой си. Защо да ти отвори вратата?

— Може би защото ще се страхува да не я отвори.

Ник почука два пъти и зачака.

Не последва никакъв отговор.

— Виждаш ли? — Лио сякаш злорадстваше. — Казах ти, че няма да ти отвори.

— Да отидем отзад.

— Хей? Чакай! Какво смяташ да правиш?

Ник не си направи труд да отговаря. Заобиколи бързо зад ъгъла, хукна по тясната пътечка, която разделяше къщата на Уилкис от тази на съседите, и се озова в малък, подреден заден двор. Лио го последва, по-неспокоен от всякога.

Той се изправи, наблюдавайки как Ник изследва вратата.

— Виж какво, ако мислиш да влизаш с взлом, не разчитай на мен.

— Добре. Изчакай ме в колата. — Ник огледа ключалката, докато изваждаше от джоба си тънките шофьорски ръкавици. С интерес видя, че механизмът е много по-сложен, отколкото на повечето желе-лед домашни ключалки.

Но той все пак си беше детска играчка за един талант-матрица — всеки негов инстинкт го караше да търси модели. Даже без призма, която да го фокусира, Ник нямаше никакви проблеми с ключалките. Надяна ръкавиците и се захвана за работа.

Лио не помръдна обратно към колата. Стоеше и наблюдаваше, най-напред с остра загриженост и силно неодобрение, а после с все по-нарастващо любопитство и интерес как Ник се оправя набързо със секретните механизми на ключалката.

— Къде се научи да правиш това? — попита той, когато Ник отвори задната врата.

— Изживях нещо като порочна младост.

— Да бе, обзалагам се, че е така.

Ник влезе в кухнята.

— Усещаш ли?

— Какво да усещам? — Лио огледа безупречно подредения интериор. — Нещо не е наред ли?

— Още не знам. Не пипай нищо.

— Повярвай ми, нямаше да пипна нито едно от тези проклети неща.

— Добре. — Ник тръгна из къщата по същия начин, по който някога бродеше из джунглите на Западните острови — всичките му сетива бяха нащрек. Чувството, че нещо не е наред, беше силно, но нямаше външни белези, които да го подкрепят.

— Изглежда, че Уилкис е абсолютен перфекционист — отбеляза Лио с приглушен глас, докато оглеждаше малката баня. — Място за всичко и всичко си е на мястото.

Вярно е, помисли си Ник. Всички стаи в едноетажната къща бяха подредени изключително старателно. Той забеляза разсеяно, че в цялата подредба — от начина, по който бяха наредени книгите по полиците до разположението на мебелите — има някакъв модел. Взето като цяло, всичко това образуваше последователна матрица, която можеше да разкаже страшно много за самия Алфред Уилкис.

Собственикът на къщата не се виждаше никъде. Но усещането, че нещо не е наред, ставаше все по-натрапчиво.

— Може да е излязъл на пазар — предположи Лио.

— Не мисля. — Ник изпрати кратък изблик на таланта си.

Той не можеше да задържи фокуса без призма. Но можеше да използва дивата енергия достатъчно дълго, за да зърне вътрешното движение на моделите, които го заобикаляха.

За няколко секунди сцената около него влезе в изключително остър фокус. Разположението на всеки предмет в стаята придоби по-дълбоко значение.

Прекалено спретнато. Прекалено подредено. Състоянието на къщата бе прекалено съвършено, даже за един маниакално догматичен перфекционист. Това представляваше фалшификат на истинска къща.

Ник осъзна това, докато премигващият талант се разсейваше. Вдигна поглед.

— Няма таван, така че трябва да има мазе. Потърси вратата.

Лио се намръщи.

— Не виждам врата.

— Трябва да е някъде тук.

— Не всички хора си имат тайни стаи като теб, Честън.

— Собственикът на тази къща определено си има друго място, където работи и живее. — Ник тръгна бавно назад през всяка една от съвършените малки стаички.

Не откри издайнически цепнатини в стените, никакви тайни врати в гардеробите. Двамата с Лио вдигнаха всички килими, но никъде по пода не се виждаше капак.

— Стаите, в които действително живее Уилкис, трябва да са някъде тук. Стоунбрейкър никога не греши, когато става дума за такива работи. — Ник влезе в кухнята и се втренчи в различните уреди. — Не ти ли се струва, че нещо липсва?

Лио се огледа.

— Нищо. Прилича на нормална кухня.

— С изключение на едно. Охладителят не бръмчи. Лио погледна към големия бял уред в далечния ъгъл.

— Прав си. Може да го е изключил.

— Или може би го използва за нещо друго — не за да държи храната студена. — Ник прекоси кухнята и отвори вратата на охладителя.

Вътре нямаше полици и кутии с храна. Температурата беше стайна. В задната част на широкия уред имаше тънки, почти невидими очертания на врата.

Ник бръкна в охладителя и натисна силно задната плоскост. Вратата се отвори без съпротивление и разкри няколко стъпала.

Лио подсвирна едва чуто.

— Пет ада! Как се досети?

— Щом като веднъж видиш скрит вход, значи си ги видял всичките. Готов ли си?

— Да. Не ми се ще да го призная, но става все по-интересно.

— Някак си те завладява. — Ник влезе в охладителя.

Лио бързо го последва.

На средата на стълбите към мазето Ник разбра, че е открил истинската къща, мястото, където Алфред Уилкис живееше и практикуваше занаята си.

Тук имаше още един пълноценен апартамент с кухня, баня и спалня. Но по-голямата част от долното жилище бе отделена за помещението, което очевидно представляваше работилница.

И то беше обърнато надолу с главата.

Лио подсвирна тихо.

— Синергетичен ад!

Пейките, полиците с химикали, инструментите, купчините хартия и най-различните уреди бяха пръснати из стаята. Чекмеджетата бяха извадени, а съдържанието им — захвърлено в безпорядък. На пода лежеше строшена лампа.

Ник огледа внимателно сцената. Повърхностно погледнато, тя поразително приличаше на претършуваната книжарница на Морис Фенуик. Но в модела на матрицата на тази бъркотия имаше нещо различно. За разлика от другата ситуация, която го порази със своя напълно безразборен вандализъм, в тази се усещаха почти неуловимите с просто око белези на отчаяно, но целенасочено търсене.

— Някой наистина е обърнал това място надолу с главата. — Лио изглеждаше потресен.

— Въпросът е дали е намерил онова, което е търсил. — Ник се наведе да огледа някои документи, разпилени на пода.

Това бяха най-различни квитанции за скъпо офис оборудване. Фалшифицирани квитанции, заключи той след подробния си оглед. Вероятно поръчани от някой клиент на Уилкис, за да може да ги използва в някоя незаконна далавера.

— Щом Уилкис е бил професионален фалшификатор, през всичките тези години той сигурно си е създал доста врагове — отбеляза Лио.

— Да. — Ник се изправи и тръгна бавно през бъркотията, търсейки някакъв модел, който би му подсказал какъв е бил обектът на припряното търсене.

— Чудя се какво ли е станало с Уилкис.

— Не виждам следи от борба. По пода няма кръв. Не мисля, че е бил тук, когато е станало това.

Лио вдигна поглед от малката печатарска преса.

— Вероятно е решил да си вземе дълъг отпуск в някой от другите градове-държави, след като е приключил с фалшифицирането на дневника на Честън. Ако бях на негово място, щях да отида чак на Западните острови. Може би още по-далеч. Сигурно е знаел, че рано или късно ти ще се появиш.

— Да. — Ник спря до бюрото и огледа разхвърляния плот. — Сигурно е знаел. Той е бил предпазлив, внимателен тип. Сигурно е напуснал града веднага щом си е получил парите.

Блясък от златен предмет привлече погледа му, когато се отдалечи от бюрото. Той му намигна изпод масата. Наведе се и взе малкото копче за ръкавели. Върху него бяха гравирани елегантно украсено „Ч“, преплетено с по-малко „О“.

— Откри ли нещо интересно? — попита Лио от другата страна на стаята.

— Не. — Ник пусна в джоба си парченцето красиво обработено злато. Трябваше да удостои чичо си с още едно посещение и да го попита какво търси едно от копчетата му в тайната стая на майстора фалшификатор.

— Имаш ли някаква представа кой може да е направил това? — попита Лио.

Ник огледа още документи, пръснати по пода.

— Мисля, че онзи, който е преровил стаята, се е опитвал да прекъсне следата на парите.

— Какво имаш предвид?

— В документите, измъкнати от чекмеджетата и от бюрото, има модел. Повечето от тях са свързани с обичайни бизнес въпроси. Квитанции, сметки, поръчки, такива неща. Някои са истински, други са фалшиви.

Лио погледна документите.

— Е, и?

— Имам чувството, че онзи, който е преровил стаята, се е опитвал да открие всички записки, които Уилкис може да е направил във връзка с продажбата на фалшифицирания екземпляр от дневника на Честън.

— Искаш да кажеш, че човекът, поръчал фалшивия дневник, е наминал насам, защото си е помислил, че Уилкис може да си е водил някакви уличаващи записки, свързани със сделката?

— Това е една от няколкото възможности. — Ник помисли за копчето в джоба си. — Парите оставят петно, почти толкова трайно, колкото и кръвта. Много трудно се измива.

Лио го изгледа накриво.

— Говориш като специалист по въпроса.

— Всеки, който управлява голям бизнес, трябва да знае нещичко по него. Дирята на парите може да бъде опасна. — Ник изведнъж се ядоса на себе си. — Трябваше да обмисля по-внимателно този елемент от матрицата. Бях се съсредоточил върху други фактори.

— Мислиш ли, че онзи тип е намерил онова, което е търсил?

Ник огледа стаята. Вниманието му бе привлечено от счупената лампа.

— Не знам. Но е ясно, че е бил много разярен, докато е търсил.

— Как разбра?

Ник посочи към строшената лампа.

— Не е паднала случайно. Била е захвърлена към стената.

— Онзи, който е претършувал това място, наистина е бил бесен, нали?

— Да.

— Може би и уплашен — предположи Лио. — Може би, точно като фалшификатора, се е досетил, че ти ще се появиш.

 

 

Циния държеше телефонната слушалка с едната си ръка, а с другата прелистваше последния брой на „Архитектурна синергетика“, докато Вилхелмина продължаваше тирадата си.

— Цялото семейство е ужасено. — Гласът на Вилхелмина се извиси в пронизителен писък. — Абсолютно ужасено. Как можа да ни посрамиш така? Какво ще си помисли онзи приятен мъж, Дънкан Лътрел, когато види ужасната снимка в този евтин, смрадлив таблоид?

— Ще се зарадваш, като разбереш, че Дънкан се обади преди около час, лельо Уили. Побъбрихме си много приятно.

— Слава Богу! Какъв приятен мъж! Как, в името на Сейнт Хелънс, му обясни тази отвратителна снимка?

Дънкан беше мил, разбран и много й съчувстваше. Той обаче я предупреди внимателно какво безумие е да рискува репутацията си с мъж като Ник Честън. Циния устоя на почти непреодолимото си желание да го посъветва да си гледа работата. Тя знаеше, че Дънкан й мисли доброто.

— Казах му същото, което сега казвам и на теб. Мистър Честън ме нае да реставрирам интериора на новия му имот. Показваше ми къщата.

— Това не е негов имот. Това е старото имение Гарет.

Циния се усмихна.

— Най-добре е да започнеш да го наричаш новото имение Честън.

— Глупости! — изсумтя Вилхелмина. — Това би означавало, че принадлежи на законния клон от семейството, а нещата определено не стоят така.

— Някой казвал ли ти е, че си сноб, лельо Уили?

— Някой в семейството трябва да поддържа стандартите.

— Знам, че това е трудна работа, но все пак някой трябва да я върши. Виж какво, трябва да тръгвам. Имам среща след няколко минути. Довиждане, лельо Уили…

— Още не съм свършила…

Циния се престори, че не чува протестните крясъци на Вилхелмина. Затвори телефона много внимателно.

Издиша силно, захвърли списанието и се облегна назад в стола си. Погледна мрачно към тежкото преспапие, поставено върху купчина скици.

Скиците бяха нарисувани за нов клиент, който се обади преди няколко минути, за да я уволни. Клиентът бе ужасен от снимката в „Синзейшън“.

Бизнесът се съсипваше бързо. Тя се чудеше дали да не приеме офертата на Ник за истинска работа. Парите й трябваха, а дизайнерът в нея беше развълнуван от перспективата да реставрира класическия интериор в новото имение Честън.

Но онази част от нея, която се влюбваше в Ник, с мъка приемаше факта, че след като тази къща бъде завършена, в нея ще живее друга жена. По-добре да не влагам сърцето и душата си в този проект, реши тя. И без това нещата бяха достатъчно рисковани.

Тя посегна импулсивно към телефона и набра частния му номер. Вдигна Федър.

— Да?

— Много добре звучиш по телефона, мистър Федър. Толкова сърдечен и услужлив. Върна ли се мистър Честън?

— Току-що влезе през вратата заедно с брат ви.

— Лио? — Циния беше толкова изненадана, че едва не изпусна слушалката. — Той какво прави там?

— Откъде, по дяволите, да знам?

— Дай му телефона, Федър.

— На кого, на мистър Честън или на брат ви?

— На брат ми — сопна се Циния.

Последва кратка пауза, а после Лио вдигна. Стори и се развълнуван.

— Хей, Цин, никога няма да се досетиш къде бяхме двамата с Ник, когато си се обаждала преди.

— Какво става, Лио?

— Ходихме до къщата на фалшификатора.

Циния усети как долната й устна клюмва.

— Същият, който е фалшифицирал дневника на Честън?

— Точно така. Алфред Уилкис. Ник научил името му от някой си Стоунбрейкър, така че отидохме у тях. Жилището му беше претършувано. Уилкис беше изчезнал, но Ник мисли, че някой е претърсил мястото, за да намери някакви финансови документи, които биха могли да го свържат с фалшифицирането.

Циния стисна силно слушалката.

— Чакай да го кажа направо. Вие двамата сте отишли заедно да се видите със заподозрения фалшификатор?

— Да.

— Без да си направите труда да ми кажете за плановете си?

Настъпи кратка пауза, преди Лио да се впусне в обяснения.

— Тези неща стават бързо. Ник каза, че нямало време за губене. Наистина беше странно, Цин. Този тип си имаше тайна врата в охладителя. — Той прекъсна рязко. — Чакай, Ник иска да говори с теб.

— Добре — процеди през зъби Циния. — Защото и аз имам да му кажа някои неща.

— Здравей, Циния! — Гласът на Ник беше хладен и сдържан както винаги, все едно, че снощи не беше се случило нищо.

— Как смееш да отидеш в къщата на онзи фалшификатор без мен? — Гърдите й изведнъж се стегнаха от гняв. — Трябваше да бъдем партньори. Това означава да се консултираме, преди да предприемем някакви действия. Или ще работим заедно по този проект, или забрави за целия план.

— Успокой се, Циния…

— Няма да се успокоя. Бясна съм. Слушай ме, Честън, имахме споразумение. Ти обеща да споделяш информацията си с мен.

— Трябваше да действам бързо. И въпреки това Уилкис вече беше изчезнал. Ще ти разкажа всичко на вечеря.

— Забрави за вечерята. Довечера имам друга работа. — Интензивността на яростта и болката й я изумиха. Тя осъзна, че и двете са по-силни, отколкото бе оправдано за тази ситуация, но не можеше да обуздае емоциите си.

— Циния, дай ми възможност да ти обясня ситуацията.

— Единственото нещо, което искам да знам, е защо брат ми се е забъркал в това.

— Лио се появи точно когато тръгвах. Беше разтревожен от снимката в „Синзейшън“.

— О, не! — Циния подпря глава на ръката си и затвори очи. — Дошъл е да те види заради това?

— Това беше напълно нормална реакция от страна на един брат. Поговорихме и после аз му предложих да го взема с мен, когато поех към къщата на Уилкис. Което трябва да ти докаже, че не съм се опитвал да действам потайно. Просто исках да го направя бързо.

— Щеше ли да си направиш труда да ми кажеш нещо за този тип Алфред Уилкис, ако Лио случайно не се бе появил, когато си решил да си поговориш с него?

В другия край на линията настъпи многозначително мълчание.

— Оставам с впечатлението, че не ми вярваш. — Гласът на Ник се снижи до изключително опасен шепот.

— Дяволски проницателен си за матрица. — Циния затръшна слушалката.

Изведнъж й се струпа прекалено много. Представи си как напрежението се трупа постоянно в продължение на четири години. Смъртта на родителите й, банкрутът, непрестанните проблеми с парите, скандалите, присъдата от брачната агенция, която я обяви за несъчетаема, тревогите й за Лио, безкрайните изисквания на леля Уили, смъртта на Морис Фенуик.

А сега това. Единственият мъж, когото бе желала толкова силно, че си позволи да преспи с него, сега се държеше като потаен, манипулативен талант-матрица, какъвто всъщност си и беше.

Това просто беше прекалено.

Тя отпусна глава в ръцете си и се обля в сълзи.