Джейн Ан Кренц
Кръстопът на чувствата (15)

14.

Желанието вътре в него заплашваше да експлодира. Той се бореше с него, желаейки самоконтролът му да спечели битката. Тревожеше се, че усещането да докосва и да бъде докосван в някакво друго измерение не стихна след пресичането на фокусната връзка. Интимността на връзката и без това бе достатъчно смущаваща. Не знаеше как да си обясни факта, че тази вечер чувствата продължаваха даже след приключването на психическото единение.

Трябва да внимавам, помисли си Ник. Той я искаше, но заради секса с нея не трябваше да жертва онази част от себе си, която управляваше неговия самоконтрол.

Добре, че едно от нещата, в които бе много добър, беше контролът. Можеше да се справи с това.

Докосна извивката на косата й и се усмихна сдържано.

— Ще ни бъде добре заедно.

— Определено се надявам да е така. — Тя сви колене и ги обви с ръце. — Имам определени очаквания, нали разбираш…

— Очаквания?

Очите й блеснаха с топлота и свенливо веселие, които го изненадаха.

— Казах ти, чела съм всички романи за психически вампири, написани от Орхид Адамс.

Ник се втренчи в нея.

— Пет ада!

— Не че искам да те притискам, разбира се.

Ник усети как някакво странно чувство премина през него. То бе огромно, мощно, всепоглъщащо. Не го разпозна, докато то едва не го задуши.

И тогава ревна смехът. Смачка го, сякаш беше гъба, накара го да се превие одве. Той ви, докато остана без дъх.

И беше сигурен, че през цялото това време Циния го наблюдаваше с огромен интерес.

Най-накрая успя да си поеме дъх. Когато непознатият смях най-после се изчерпи, той се просна по гръб върху одеялото.

— Ти си дяволски непредвидима — отбеляза.

Тя прегърна коленете си.

— Това лошо ли е?

— Не знам. Така мислех, но сега не съм толкова сигурен. — Той посегна към нея и я дръпна върху гърдите си. Полите на слънчево червената й рокля го обвиха.

Последните частици от смеха му бяха погълнати от буйния огън на желанието, който пламна в него. И нещо друго се изпари заедно с него. Нещо важно. За кратко той се разтревожи, че това е чувството му за контрол, което се бе заклел да запази на всяка цена. Но поради някаква неясна причина то вече не му се струваше чак толкова важно.

Той гушна главата й между ръцете си и я целуна със същата свирепа енергия, която бе прекарал чрез психическия си талант мигове преди това.

Тя отговори със свежа страст, която го остави без дъх. Вълнението се удари в матрицата, подпалвайки всичките му сетива.

Нямаше време за бавната еротична любовна игра, за която си бе фантазирал през целия ден.

— Искам да вляза в теб — прошепна той, притиснал устни в меката й уста.

— Това звучи… интересно. — Тя започна да си играе с копчетата на ризата му.

Той изстена, когато усети пръстите й върху голите си гърди.

— Циния…

— Толкова е приятно да те докосвам. — Тя отпусна глава и прокара устните си по голата му кожа.

Той се усмихна, когато видя, че ръцете й треперят. Зарови лице в косата й.

— Миришеш толкова хубаво…

Тя се размърда едва-едва. Нежният, настойчив товар на бедрото й се настани върху ерекцията му. Той със сигурност знаеше, че това е неволно движение. Тя нямаше представа как му влияеше.

Тогава си помисли, че ще изгуби всичко, но успя да запази самообладание. Разкопча роклята й и напипа гърдите й. Връхчетата им напъпиха, твърди и величествени, под дланите му. Чу рязкото поемане на дъх и нежния, приглушен вик. Пръстите й внезапно потънаха дълбоко в раменете му. Въпреки че бяха свързани, той можеше да се закълне, че ледените фойерверки пламнаха върху метафизическата повърхност.

Той се надигна нагоре и нежно я положи по гръб.

— Ник.

Ръцете му трепереха, докато вдигаше полите на роклята нагоре към кръста й. Бръкна между бедрата й и усети, че гащичките й вече са влажни. Успя да дръпне късчето деликатен плат надолу по дългите й крака и да го измъкне през глезените. Лежеше съвсем неподвижна.

Усмихна се и наведе глава, за да я целуне по шията. Тя въздъхна и като че ли се отпусна в него.

С удивление откри, че кожата й наистина е толкова мека, колкото изглеждаше под светлината на свещите. Тъмният къдрав триъгълник блестеше от влагата. Уханието на тялото й замъти мозъка му.

Разкопча бързо панталона си и го смъкна надолу, докато най-накрая успя да го срита настрани.

Очите на Циния се разшириха от гледката на възбуденото му тяло.

— Не знаех…

— Докосни ме — прошепна той. Хвана ръката й и я премести до твърдия си пенис.

— Толкова силен — промълви тя. После колебливо го обви с пръстите си. — Твърд и силен.

Той затвори очи, стисна зъби и задържа последните остатъци от самоконтрола си с абсолютно усилие на волята. Когато тя мръдна дланта си, стискайки по-силно, той потрепери.

— Недей — успя само да промълви. Гласът му беше пресипнал. — Няма да издържа и секунда, ако го направиш пак.

Тя бързо го пусна.

— Добре ли си?

Той отвори очи и видя, че тя е искрено загрижена.

— Да не се майтапиш? На път съм да се пръсна на милиони парченца. Предпочитам да го направя в теб, отколкото върху проклетото одеяло.

— О…

— Това ли е всичко, което можеш да кажеш? О?

Тя вдигна поглед към него с несигурност, която той не разбираше. После му се усмихна развълнувано.

— Какво би искал да кажа?

— Ами например моля те, люби ме.

Тя обви ръце около врата му.

— Моля те, люби ме, Ник…

— Така е по-добре. Много по-добре. — Той разтвори, краката й широко и се настани между тях.

Когато погледна надолу, видя розовите влажни гънки, които го очакваха. Погали силно подуто връхче, настанено в тъмните къдрици, и усети трепета, който премина през нея. И тя като него беше готова за това.

Не можеше да чака повече. Разтвори краката й, настани се и бързо се изтласка в уютната топлина на тялото й.

— Ник!

Не му беше нужно острото, шокирано възкликване, за да осъзнае изумен истината. Но вече беше твърде късно. Той се настани дълбоко в нея.

— Защо не ми каза? — Гласът му приличаше на дрезгаво грачене.

— Не повдигнахме тази тема — процеди през зъби тя. — За разлика от много други неща. — Пое си дълбоко дъх. През тялото й премина силен трепет. — Ще се оправя. Само ми дай една минута.

Той не посмя да помръдне. Усещаше потта по гърба си. Раменете му станаха хлъзгави от нея.

— По дяволите, трябваше да ми кажеш…

— Наистина ли? Ти обяви ли на всички, когато го направи за пръв път?

Той изпъшка.

— Ако отново ме разсмееш, и двамата ще съжаляваме за това.

— Мисля, че вече съм добре.

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм. Нещо такова. Ами ти?

— Аз? Чувствам се малко замаян — промърмори той. — Може да припадна преди всичко това да свърши.

— Психическите вампири, герои от романите на Орхид Адамс, никога не припадат в критичния момент.

— Разбира се, давай! Притисни още малко. — Той започна да се движи внимателно в нея.

Тя все още беше много скована, но тялото й бързо свикваше с ритъма. Той посегна надолу с една ръка и улови малкото връхче между палеца и показалеца си. Дръпна го нежно.

— О, мили Боже! — Циния се вкопчи в него. Краката й се стегнаха с непоколебима настойчивост. — О, да. Ник! О, да, моля те. Ник…

Той някак си намери сили да се сдържи, докато усети първите вълни на предстоящия й оргазъм. Деликатните потрепвания го настигнаха най-напред на физическата повърхност, а после той неволно потърси тяхното отражение в метафизичното царство. Изпрати сонда от талант, потърси я, жадуващ за нея.

И тя беше там, чакаше го. Докосна го със своята психическа енергия в момента, когато се бе вкопчила в него там долу, на пода. Призмата се появи, чиста и ослепителна.

Той изпрати съкрушителна енергия през блестящите лещи, създадени от съзнанието на Циния, и се пъхна още по-надълбоко в тялото й. Усети конвулсията й под себе си и разбра, че е загубен.

Но защо тогава се чувствам така, сякаш току-що съм открил себе си, учуди се той, докато фучеше стремглаво към кулминацията си.

 

 

Циния отвори очи много по-късно. Погледна нагоре към тъмния сводест таван. Ник я беше прегърнал и я притискаше към хълбока си. През незакритите прозорци се процеждаше лунна светлина. Лъчовете близнаци на Якима и Челън подчертаваха гладките повърхности и ъглите по якото, стройно тяло на Ник и скриваха в дълбока сянка непривлекателните черти на лицето му.

Тя осъзна, че се чувства добре. Безгрижна. Изпълнена с надежда. Щастлива. Последствията от любенето, каза си с предупреждение тя. Те нямаше да продължат много. Както и това странно, неспокойно усещане за интимна връзка с мъжа до нея. То със сигурност щеше да изчезне сега, когато фокусната и сексуалната връзка бяха прекъснати.

Тя постепенно осъзна, че огромната стая е потънала в абсолютна тишина. Ник не каза нищо, след като потрепери и промърмори нещо несвързано в пристъпите на освобождаването си. Честно да си кажа, помисли си тя, и аз самата не бях особено бъбрива. Тя бе погълната от поразителното усещане на любенето.

Опита се да измисли някаква тактика за започване на разговор, която би била подходяща за момент като този.

— Не ти ли се струва, че този под става все по-твърд? — попита тя.

— Защо?

— Вероятно защото е направен от дъждовен камък. Одеялото като че ли не го омекотява много.

Ник обърна глава. Очите му не премигваха в трептящите сенки.

— Не говорех за пода.

— В такъв случай съм изгубила нишката на разговора.

— Защо си чакала толкова дълго?

Тя усети как бузите й пламват.

— Мислех, че само жените задават подобни ненужни въпроси в такива моменти.

— Това не е ненужен въпрос — отбеляза много спокойно той.

— Няма една-единствена причина. Само множество малки. Сигурен ли си, че искаш да ги чуеш?

— Да. Всяка една от тях.

— Разбирам. — Трепетът на недоверчивост изведнъж я накара да стане по-предпазлива. — Ами предполагам, че приоритетите бяха една от причините. Преди четири години имах връзка с един мъж. Казваше се Стърлинг Дийн. Беше вицепрезидент на семейната ни компания. И се целуваше страхотно.

— Целуваше се страхотно?

Тя се покашля.

— Да, ами, имахме много общи интереси. Говорихме за брак. — Тя спря. — Но нещата не се получиха.

— Защото брачната агенция те обяви за несъчетаема?

— Подобна присъда обикновено кара мъжа да премисли отново — поясни тя. — Аз също се замислих много. В крайна сметка фактът, че си несъчетаема е нож с две остриета. Ако не съм достатъчно добра, за да бъда съчетана с някой друг, това означава, че никой не е достатъчно добър, за да бъде съчетан с мен.

Той замълча за момент.

— Разбирам какво имаш предвид.

— Във всеки случай, малко след това родителите ми изчезнаха в морето. „Спринг индъстриз“ банкрутира. После аз бях твърде заета с изграждането на собствения си бизнес, тичах насам-натам, правех всичко възможно Лио да продължи да ходи на училище. Тъкмо бях започнала да овладявам нещата, когато избухна скандалът Ийтън.

— И заедно с него си замина и твоят бизнес.

— Паднах толкова драстично, че и досега се занимавам с възстановяването. Така едно, после друго, бях прекалено заета, за да се тревожа за личния си живот.

В това има нещо повече, помисли си той, много повече, но тя не знае как да го формулира с думи. Чак сега започна да й става ясно, че решението й да изчака, до известна степен бе повлияно от естеството на психическата й енергия. Тя може би никога нямаше да узнае със сигурност, но вече подозираше, че част от нея изчакваше подходящия мъж, подходящ поне върху метафизическата повърхност.

Това беше ужасяваща мисъл, защото, какъвто и да беше той, Ник в никакъв случай не бе подходящият мъж.

— Прекалено заета. — Не изглеждаше убеден. В дълбините на гласа му отчетливо се усещаха мрачни нотки.

— Изглежда си ужасно разтревожен от това. — Тя се облегна на лакътя му. — Винаги ли печеш на шиш момичетата си след голямото събитие?

— Не. — Очите му присветнаха под дългите черни клепачи. — Просто искам да разбера защо си чакала толкова дълго, това е всичко.

Тя протегна ръка в широк, многозначителен жест.

— Какво да кажа? Животът идва, без да го искаме. Със секса нещата не стоят така.

— Скандалът Ийтън — промълви едва чуто той.

— Какво за него?

— Винаги съм знаел, че нещо в историята на таблоидите не звучи правилно.

— Не се обиждай, Ник, но не е нужно да си талант-матрица, за да разбереш, че повечето истории на таблоидите не звучат правилно.

— Защо аз?

Тя знаеше какво има предвид. Погледна към лунната светлина през прозореца.

— Тази вечер всичко ми се струваше наред. — Това беше съвсем вярно, но той никога нямаше да го разбере.

Той все още не изглеждаше доволен от отговора. Но хвана ръката й, обърна я и я целуна по китката. Тя усети топлите му устни върху кожата си.

— Толкова се радвам. — Очите му пламтяха под миглите.

Тя не можеше да реши какво да му отговори. Ник пусна ръката й и си погледна часовника.

— Почти полунощ е.

— Все още е рано за един собственик на казино.

— Но не и за една дама, която трябва да работи сутринта. Най-добре да те закарам у вас.

Не й беше нужно да е силен талант, за да разбере, че той се опитва да се отдръпне от някаква невидима стръмна пропаст. Сега, след като сексуалното желание беше заситено, неговите суперпредпазливи матрични инстинкти излизаха на преден план. Отстъпваше в онази по-независима, отдалечена сфера, където не трябваше да се справя с объркването от силните емоции.

Тази игра можеше да се играе и от двама.

С неимоверни усилия на волята тя призова онова, което с надежда очакваше да изглежда като весела усмивка.

— Прав си. Късно е. — Тя се захвана да закопчава роклята си. — Като говорим за бизнес, някакви следи от Поли и Омар?

— Не. — Той й хвърли един преценяващ поглед докато си закопчаваше ризата. — Моите хора най-накрая ще ги намерят, но се съмнявам, че ще научим нещо от тях.

— Защо мислиш така?

— Фалшифицирането на дневника е представлявало една сложна, скъпа операция. Федър на е открил нищо, което да показва, че Поли или Омар са имали възможностите или връзките, необходими за планирането на такава измама, да не говорим за финансирането. — Ник прокара пръсти през косата си, отмятайки я назад от челото си. — Много повече се интересувам от фалшификатора.

— Нямаш ли някаква информация от човека, на когото се обади?

— Стоунбрейкър? Не. — Ник се изправи на крака и си обу панталона. — Но Рейф работи нощем. С малко късмет още сутринта ще се обади с името.

Тя наблюдаваше как той закопчава колана си, очарована от силните му, грациозни ръце. В начина, по който изпълняваше една обикновена, ежедневна задача, имаше нещо изключително мъжествено. Всяко движение беше ефикасно, икономично, сигурно.

Той забеляза, че тя го наблюдава, и присви вежди.

— Нещо не е наред ли?

— Не. — Тя понечи да се изправи и усети, че краката й не са съвсем стабилни. Усети остра болка в малките мускулчета, които досега не бяха свикнали със сериозни тренировки.

— Ти добре ли си? — Ник я хвана за ръката.

— Да, разбира се. — Тя се наведе да сгъне одеялото, за да не й се налага да среща погледа му. — Само малко схваната.

— Проклетият под — промърмори той. — Следващия път ще го направим в легло.

Тя изчака няколко мига. После се изправи и бавно се обърна с лице към него.

— Следващия път?

За миг в лицето му проблесна неувереност. Тя изчезна почти веднага, но Циния изпита странно спокойствие от този блясък на уязвимост.

— Ти спомена, че не си падаш по срещите за една вечер — напомни й навъсено той.

— Вярно е. — Сега тя усети, че олеква, вече можеше да се задържи на повърхността.

— И аз не си падам по тях. — Той вдигна кошницата. — А след като ще работим като партньори по убийството на Фенуик, смятам, че ще прекарваме доста време заедно. И двамата не сме семейни. Очевидно е, че помежду ни има физическо привличане. Защо да му се противопоставяме?

Тя се ококори.

— За Бога! Толкова романтични ли са талантите-матрици, когато предлагат любовна връзка?

Той спря и се обърна толкова бързо, приковавайки я със съсредоточения си поглед, че тя едва не се сблъска с него.

— Присмиваш ли ми се? — попита той.

Тя се усмихна.

— Да. Направи всичко страхотно до този момент. Пикник на свещи. Изглед към града. Вино. Страхотен секс. Не го разваляй сега.

— Така ли беше?

— Кое?

— Страхотен секс?

— Повярвай ми, ти изпълни всичките ми очаквания, а, както ти казах в началото, те са изключително високи поради внимателното ми изучаване на всичките романи, написани от Орхид Адамс — подхвърли весело тя.

Той я докосна по бузата.

— Сигурна ли си?

— Ами признавам, че не съм в положение, в което бих могла да правя сравнения.

— Нека да си остане така. — Той коленичи на едно коляно, за да подреди кошницата.

Тя му даде няколко секунди. Когато той не изрече нищо повече, тя се покашля многозначително, постави ръце на бедрата си и потропа.

— А при теб как беше, мистър Честън?

— Какво? — Той вдигна поглед, очевидно стреснат.

— Добре ме чу.

— Не виждаш ли? — Очите му потъмняха до онова зелено, което можеше да се открие само в сърцето на джунглата. Той се изправи на крака и притисна устата си до нейната. — Все още съм шокиран.

— Добре. — Циния обмисли това няколко секунди. — Мисля, че да си шокиран е добре.

— Циния…

— Прав си — подвикна весело тя, — наистина става късно.

Завъртя се и тръгна обратно през тъмната кръгла зала.

Ник я последва с кошницата.

— Циния, не ме бива много в тези неща.

— Нали знаеш, наистина си имаш една невероятна къща тук. — Тя отвори входната врата със замах и излезе на верандата с колоните. — Ще падне доста работа, но като свършим…

— Затвори вратата — нареди рязко Ник. Гледаше през нея, право в градината. — Побързай.

Но беше твърде късно. Ослепителната светлина проблесна от близките храсти. Циния премигна.

— Какво, по дяволите…

— Фотоапарат. Проклетият фотограф трябва да ни е проследил. Чакай тук. — Ник пусна кошницата. Прескочи прага толкова бързо, че сякаш не тичаше, а летеше.

— Какво ще правиш? — извика Циния след него.

— Ще взема този филм. Ще се върна след няколко минути. Стой вътре.

— Но, Ник, не можеш просто да хванеш някой фотограф и да му вземеш филма — изкрещя тя. — Той сигурно ще те съди.

Ник не й обърна внимание. Слезе по стълбите и почти веднага изчезна в мрака.

— Точно като психически вампир. — Циния се облегна на резето и скръсти ръце. — Една нощ хубав секс и после той изчезва. — Или може би това е по-характерно за една матрица, коригира се наум тя.

В градината, там, откъдето се видя светкавицата, се чу силна врява. Тя разбра, че фотографът тича през храсталака обратно към портала. Ник не се виждаше никъде.

Миг по-късно тя видя как една фигура се стрелва през дърветата край алеята. Лунната светлина бе достатъчна, за да види множеството фотографски съоръжения, които се люлееха около тялото му, докато той тичаше към входа на имението.

Все още никаква следа от Ник.

Циния се учуди дали не е тръгнал в погрешна посока. Няма да е доволен, когато разбере, че е изпуснал неканения гост, помисли си тя. Но за всички бе по-добре, че не успя да спре фотографа.

Тичащият мъж изчезна зад завоя на алеята. Циния се ослуша за бръмченето на далечен автомобилен двигател, което щеше да сигнализира, че натрапникът е успял да се измъкне.

Не чу нищо.

Мина още една минута. Две. Три.

Тя не се притесняваше от все по-плътната тишина.

— Ник?

Още тишина.

— Къде си? — Тя отпусна ръце и тръгна надолу по предните стълби. — Ник, обади се.

Една сянка се отдели от папратта в края на двора и тръгна към нея.

— Взех филма — съобщи й Ник.

Тя се намръщи.

— Наистина се надявам, че не си направил нещо жестоко на онзи човек. Може да ти причини много неприятности.

— Не мисля, че той ще бъде проблем. — Лунната светлина блесна върху косата на Ник, докато той вървеше към нея. — Предаде ми филма без никакъв спор.

Циния въздъхна.

— Не можеш просто да ходиш насам-натам и да заплашваш хората, Ник. Не и ако искаш да бъдеш уважаван гражданин.

Зъбите му проблеснаха за миг в мрака.

— Ето на, колко много знаеш…

 

 

— Какво искаш да кажеш, как така има моя снимка в днешния брой на „Синзейшън“! — Циния затръшна вратата на „Псиенерджи инкорпорейтид“ и хукна към бюрото в приемната. — Това е невъзможно.

— Определено си ти, Цин. — Върху лицето на Байрън се появи изражение на дълбоко страхопочитание, когато погледна обложката на таблоида. — Обаче съвсем като нова. Какво стана? Ти и Честън да не сте се борили или нещо такова?

Клементайн връхлетя като фурия от офиса си и погледна през рамото му.

— Или нещо такова. — Тя вдигна мрачните си, разтревожени очи към лицето на Циния. — Толкова се вслушваш в добрите ми съвети. Не знам защо се притеснявам.

Циния наметна булото на резервираното достойнство.

— Казах ти вече, мистър Честън ме нае, за да оправя интериора в старото имение Гарет.

Стоманените пръстени на Клементайн блеснаха, когато тя посочи снимката.

— На мен ми изглежда, че той те е оправял.

— Не ставай груба! — Циния забрави за достойнството си. Грабна таблоида и се втренчи в снимката на първа страница. — О, Боже!

Снимката беше терзаещо ясна. Показваше я застанала пред прага на къщата. Ник стоеше непосредствено зад нея. Тя се ядоса като видя, че на снимката той изглежда мрачен, загадъчен и тайнствен както винаги.

За нещастие тя приличаше на жена, която току-що е правила дива, необуздана любов на пода. Слънчево червената й рокля беше закопчана накриво, разкривайки достатъчно голяма цепка, за да причини истеричен припадък на леля Вилхелмина. Косата й беше разрошена и падаше върху лицето, а изражението й можеше да бъде описано единствено като знойно. Надписът под снимката казваше всичко това.

Дали местният собственик на казино Ник Честън си пада по новата си дизайнерка по интериора, „Алената дама“?

Циния погледна към ъгълчето на снимката и видя, че името на фотографа е Седрик Декстър.

— Ник каза, че е взел филма от фотоапарата му.

— Фотографите, които работят за „Синзейшън“, са много находчиви — обясни Байрън с нотка на съчувствие в гласа си. — Предполагам, че този е имал два фотоапарата. Честън вероятно изобщо не е видял втория.

— Ник няма да бъде доволен — отбеляза Циния. — Мисля, че планът му да стане уважаван гражданин току-що пострада от още един провал.

 

 

Ник захвърли броя на „Синзейшън“ в кошчето за боклук. Погледна към Федър.

— Свържи ме веднага с редактора на този парцал.

— Разбира се, шефе. — Федър отстъпи назад към вратата. — Като говорим за телефонни обаждания, получих съобщение от някой си Стоунбрейкър. Обади се преди няколко минути, малко преди вие да пристигнете.

На мястото на кипналото раздразнение се появи очакване.

— Какво е съобщението?

— Каза да ви дам едно име и един адрес. — Федър извади бележник от джоба си. — Алфред Уилкис. Уест олд Фешън стрийт двеста двадесет и три.

Ник се поколеба, разкъсан между силното желание да се справи с редактора на „Синзейшън“ и безспорно по-важния проблем — неотложния разговор с майстора фалшификатор.

— Задръж обаждането до редактора. — Той се изправи на крака. — Ще почака. По-късно ще се оправя с него.

— Добре, шефе. — Федър замълча за миг. — На този адрес ли отивате?

— Да. — Ник заобиколи бюрото си и грабна сакото си от облегалката на стола, където го бе захвърлил преди няколко минути. — Не знам кога ще се върна. Може да ми отнеме известно време.

Федър го погледна замислено.

— Искате ли подкрепление?

— Не, този път не. — Ник метна сакото си през рамо и излезе от вътрешния офис.

Тайната плоскост се затвори. Той прекоси позлатената стая и отвори вратата, а Федър го следваше по петите.

 

 

— Съжалявам, сър, мистър Честън е зает в момента. За мен ще бъде удоволствие да ви запиша среща.

Млад мъж, облечен в пуловер и панталон каки, се наведе през бюрото в приемната. Дългата му коса бе завързана назад с кожена превръзка. Мускулите на раменете му бяха изпъкнали от сурово, агресивно напрежение.

— Кажете на Честън, че ако не ме приеме веднага, ще сляза долу в казиното и ще вдигна огромен скандал, който ще привлече ченгетата. Чувате ли ме?

— Сър, боя се, че ще се наложи да помоля охраната да ви съпроводи до изхода на казиното — повиши тон мъжът на рецепцията. После кимна на един от пазачите. — Незабавно.

— Няма да си тръгна, преди да се видя с Честън.

Ник тръгна напред.

— Какво става тук?

— Съжалявам, сър. — Мъжът от приемната се обърна към него. — Ще се оправим.

Главата на младежа се надигна рязко.

— Честън! По дяволите, за кого се мислиш, че се осмеляваш да заплашваш сестра ми, сякаш ти е последната любовница?

— Ти трябва да си Лио.

— Точно така. — Лио се надигна от бюрото, скочи на пода и се хвърли към Ник.