Джейн Ан Кренц
Кръстопът на чувствата (12)

11.

— Нарекох я Изгубената експедиция. — Нютън де Форест разлюля увисналия край на зелената лоза в дебелата си ръкавица и я клъцна с чифт градински ножици. — По-рано Бартълъмю Честън направи две експедиции, за да картографира островите в Западните морета. И двете бяха изключително успешни. Екипите открили залежи от непознати преди руди и минерали. Донесоха образци от многобройни нови представители на растителния и животинския свят. Но последната експедиция на Честън просто изчезна в джунглите на някой некартографиран остров.

— Но защо няма никакви официални документи за експедицията? — Циния погледна неспокойно към тъмночервената течност, оцеждаща се от прерязаната лоза. Подкастреното растение сякаш кървеше.

В едно отношение информацията се оказа точна, помисли си тя. Нютън де Форест определено беше странен. Покани я да разговарят в градината му и тя охотно се съгласи. Обичаше растенията и копнееше за деня, когато щеше да може да си позволи да си купи къща с достатъчно място за градина.

Но нищо в градината на Де Форест не й изглеждаше както трябва. Растенията изглеждаха гротескно. Листата бяха оформени странно. Цветовете на редките цветове не изглеждаха естествени. Лозите бяха извити нереално.

Огромната засадена площ в имението на Де Форест тънеше в постоянен мрак, създаден от дебелия балдахин от широки листа и чепати лози. След като Циния мина през обвитата с лозници врата, тя се озова обвита в изкуствен здрач.

След няколко стъпки тя разбра, че губи ориентация. Това я притесни много повече от неправилната форма и неестествените цветове на листата. Чувството й за посока обикновено бе доста надеждно. Тя знаеше, че не е далеч от голямата къща, но вече не виждаше старата, порутена каменна постройка. Не беше сигурна как би могла да се върне до нея. Вече изгуби от погледа си и обвитата с лозници градинска врата.

Беше обградена от плътни тъмнозелени стени. Те се издигаха на няколко фута над главата й. Коридорите, оформени от очевидно непроницаемите листни масиви, се извиваха към вътрешността на имението. Тя стоеше до Нютън в тясна, крива алея, оформена от дебелите, пълзящи лози. Под краката им се стелеше килим от светлозелен мъх. Той излъчваше зловещ блясък.

Нищо не е нормално в тази градина, реши тя. Включително и градинарят.

Нютън обаче изглеждаше много доволен, макар че определено беше странен. Искаше й се той да й предложи чаша каф-чай. Тази сутрин не й остана време за това. След цялото вълнение в Къртън парк през нощта тя напълно забрави за срещата си с професор Де Форест. Сети се чак когато се събуди преди час. В бързината да отиде навреме пропусна закуската, каф-чая и сутрешния вестник — всичките малки ритуали, с които започваше денят.

Нютън беше пълно, весело, червенобузесто джудже с елегантно подстригана брада и приятно закръглено коремче. Върху карираната си риза и дънките носеше кожена градинарска престилка, обсипана с джобове за инструменти. На носа му бяха кацнали мънички кръгли очила. Шапка покриваше плешивата му глава.

Той очевидно бе влюбен в темата си, легендарната Трета експедиция на Честън. От начина, по който говореше надълго и нашироко, Циния се досети, че на Нютън му липсва запленената публика от учебната зала. Тя бе подготвена да слуша.

Дневникът вече бе на сигурно място в ръцете на Ник, но убиецът на Морис Фенуик все още се скиташе на свобода. Ако останеше вярна на подозрението си, че Морис не е бил убит заради пари за дрога, тогава дневникът оставаше единствената й възможна следа. Трябваше да узнае нещо повече за Третата експедиция.

— А, да. Защо няма никакви официални документи за Изгубената експедиция? — Нютън я погледна с лукаво одобрение и окастри още една лоза. — Въпросът ви е отличен, разбира се. Дълги години търсих документи и записки, които биха могли да докажат теориите ми.

Циния гледаше замаяна как от прерязаната лоза капе още кървавочервен сок.

— Открихте ли някакво убедително доказателство?

— Нищо, което да удовлетвори отрицателите и присмехулниците. Нютън въздъхна, докато оглеждаше едно грозно алено цвете. — Имаше някои ранни документи, които показваха, че Третата експедиция на Честън е била запланувана. Но официалните документи сочат, че тя никога не се е провела, защото Честън изчезнал в джунглата и се самоубил няколко дни преди заплануваното заминаване на екипа.

— Но вие вярвате, че експедицията се състояла?

— О, да — кимна бързо Нютън. — Напълно съм сигурен. Преди двайсет години успях да намеря двама миньори, търсачи на желе-лед, които били в Серендипити през същата седмица, когато екипът се събрал там. Те си спомниха за петимата мъже от експедицията на Честън.

— Серендипити?

— Това е била стартовата точка. Последният преден пост на цивилизацията, може да се каже. Малък миньорски лагер, разположен на един от външните острови. По-късно бил изоставен от компанията. Джунглата израснала много бързо. Днес там не е останало нищо. Преди няколко години направих едно пътешествие до Западните острови и се убедих в това.

— А какво стана с вашите двама свидетели? Защо никой от тях не се появи да свидетелства?

— Още един добър въпрос. — Нютън мушна с върха на ножиците си затворените листа на лепкаво жълто цвете. Цветът изщрака и се отвори, за да разкрие гнездо с остри бодли в центъра. — Отговорът е, че до момента, когато бях готов да публикувам работата си, и двамата бяха мъртви.

— Имате предвид убити!

Нютън погледна лукаво.

— О, властите твърдяха, че смъртта на двамата не е загадъчна. Единият беше алкохолик. Свърши паднал по очи в една канавка на Фаундърс скуеър. Другият имаше проблеми с наркотиците. Беше убит от друг наркоман, когото очевидно се бе опитал да ограби. Пълна глупост.

— Какво мислите, че е станало с тях?

— Били са убити от инопланетяните. — Нютън я погледна хитро. — Не директно, разбира се. Съществата най-вероятно са поставили някоя бедна жертва под мозъчен контрол и после са му заповядали да се отърве от свидетелите.

Циния трепна.

— Разбирам. — Мислеше си да попита Нютън защо инопланетяните не са убили и него, след като именно той бе човекът, разгадал подлите им планове, но се въздържа. Може би нямаше да иска да разговаря с нея, ако тя му се противопоставеше с твърде здрава логика. — Трябва да е имало и други хора, които да си спомнят за експедицията.

— Успях да намеря няколко, които си спомниха, че тя е била планирана, но доколкото знаеха, била отменена в последната минута заради самоубийството на Честън. Всички замесени в подготовката, с които разговарях — от университетските власти до хората, живеещи по островите — смятат, че експедицията никога не е тръгнала от Серендипити.

— Ами семействата на петимата мъже от екипа на експедицията? Те сигурно са заподозрели нещо, след като роднините им не са се завърнали.

— Семейството на Честън го отписа като самоубиец. Другите четирима нямаха близки роднини. Никой не забеляза, че те просто изчезнаха.

Циния се намръщи.

— Не е ли малко странно?

— Всъщност не е. Честън сам избираше екипите си. Първото му изискване бе всеки от групата да има опит за оцеляване в джунглата. Това ограничаваше броя на потенциалните кандидати до обичайния асортимент от самотниците, копелетата и изметта, които бяха склонни да се озоват на островите и желаеха да се включат в някоя експедиция. В онези дни не бяха много хората, които се захващаха с такава работа.

— Защо не? Звучи доста вълнуващо.

Нютън се ухили.

— Не толкова вълнуващо, колкото търсенето на желе-лед. В крайна сметка човек може да забогатее, ако открие ледени залежи. Работата в експедиция, от друга страна, е на заплата. Всички ценни открития стават собственост на спонсорите.

— В този случай на университета в Ню Портланд, така ли?

— Точно така. И, както казах, техните документи показват, че те са отменили експедицията след изчезването на Честън.

— Хмм. — Циния се наведе по-близо до прерязаната лоза, за да огледа червения сок, който капеше от нея.

— Не, не, мис Спринг, не докосвайте това малко кървящо влечуго. — Нютън блъсна ръката й настрани с игриво потупване. — Не и докато раната не заздравее.

Циния го погледна озадачено.

— Раната?

— Метафора. — Веселите очи на Нютън затанцуваха зад кръглите му очила. — Както виждате, лозата сякаш кърви, когато е прерязана. Течността й е доста токсична. Оставя много гадни изгаряния.

— О… — Циния бързо пъхна ръце в джобовете на джинсите си и последва Нютън по друга зелена алея. — Значи вие сте убеден, че екипът на експедицията е бил отвлечен от инопланетяни?

— Това е единственото разумно обяснение за изчезването на тези петима мъже заедно със записките, които биха могли да докажат, че са тръгнали по график — обясни убедено Нютън. — Признавам, че през всичките тези години моята работа привлече вниманието само на един-двама ексцентрици, и то благодарение на таблоидите.

Някои глупаци излязоха със свои собствени теории, но те са пълни глупости.

— Какви са другите теории?

— Преди няколко години един таблоид публикува фантазьорска статия, в която се твърдеше, че последната експедиция на Честън открила някакво съкровище. Може би залежи на огнен кристал. Авторът предполага, че петимата членове на екипа са се договорили да скрият местонахождението на кристала и после да симулират собственото си изчезване.

— И по този начин да не им се налага да съобщят за откритието на университетските власти?

— Да. — Нютън се изкикоти. — Абсурдна теория, разбира се. Ако тези петима мъже бяха изкопали тайно големи количества кристал през всичките тези години, все някой щеше да забележи. Огненият кристал се среща толкова рядко, че ако изведнъж на пазара се появят големи количества, това би предизвикало голямо объркване.

— Вярно. — Циния не можеше да спори по този въпрос. — Все пак идеята, че екипът е открил съкровище, което си е струвало да скрие, е доста интригуваща.

— Ха. Петима мъже не могат да запазят дълго време подобна тайна. — Нютън замахна с ножиците си към нея. — Тези мъже са били отвлечени от инопланетяни, мис Спринг. И после същите тези инопланетяни са скроили заговор как да заличат всички следи от Третата експедиция, така че никой да не разбере какво се е случило.

— Това изглежда малко невероятно — подхвърли Циния колкото е възможно по-внимателно.

— Изобщо не е невероятно. Не забравяйте, ние имаме доказателство, че тези инопланетяни са посещавали планетата ни в миналото.

— Говорите за останките, които намери Лукас Трент?

— Разбира се — кимна Нютън.

— Но експертите казват, че те са изключително древни. Който ги е оставил, е изчезнал оттук преди повече от хиляда години.

— Това не означава, че те не са се върнали преди трийсет и пет години, за да отвлекат Честън и хората му.

— Но защо са избрали именно тези петима души? — попита Циния.

— Може би никога няма да узнаем отговора на този въпрос, скъпа. В крайна сметка те са инопланетяни. Кой може да каже как работят мозъците им? — Нютън се намръщи. — Може би ще трябва да стоите по-далеч от хапещия език.

— Хапещият език? — Циния погледна надолу към голям, месест лист с форма на гърло.

— Умно малко растенийце, ако мога да се изразя така. Ако не внимавате, може да ви откъсне един-два пръста. Гледайте това. — Нютън измъкна от джоба си малка найлонова торбичка и извади от нея парче сурово месо. После хвърли месото към хапещия език.

Когато парчето прелетя край листа, от него изскочи дълго, месесто, подобно на език удължение. То грабна преминаващата храна и бързо я напъха надолу в лепкавата, влакнеста сърцевина на растението.

Циния се намръщи, когато месото изчезна надолу в зеления хранопровод.

— Виждам какво имате предвид.

— Най-важното нещо, за да се оправите в моя лабиринт без някои малки инциденти, е да не докосвате нищо — възкликна щастливо Нютън.

Циния спря рязко.

— Ние сме в лабиринт?

— Разбира се. Не сте ли разбрала още? — Нютън се изкиска снизходително. — Един мой приятел, талант-матрица, ми го проектира. Конструиран е така, че всеки, който влезе в него, се насочва директно към центъра. След като веднъж е влязъл тук, посетителят не може да намери обратния път, освен ако не знае ключа.

Циния се огледа предпазливо.

— Надявам се, че вие го знаете…

— Разбира се, разбира се. В крайна сметка това си е моят лабиринт — разкиска се Нютън. — Обикновено е малко по-активен по това време на деня, но предполагам, че лекият скреж сутринта някак си го е забавил.

— Забавил го е? — Циния отстъпи назад.

— Ще демонстрирам. — Нютън още веднъж докосна безчувствената зелена стена с върха на ножиците си.

— Ако успея да го събудя. А, ето. Време беше, поспаланко.

Циния чу тихо, съскащо шумолене. В следващия миг маса от дълги, остри тръни се стрелна напред през зелените листа. Тя осъзна, че всяко същество с малко късмет, което мине наблизо край стената, ще бъде набучено.

— Интересно. — Тя преглътна с мъка.

— Вече няколко години работя върху този хибрид. — Нютън изглеждаше доволен от себе си. — В естествената си среда бодливият капан е доста малък. Тръните могат да забодат само насекоми или малки птички. Но моите експерименти създадоха тази версия, която с лекота би могла да свали заек-мишка със средни размери.

Циния погледна гъстия трънак.

— И да нарани сериозно нещо по-голямо.

— Разбира се, разбира се. — Нютън грейна. — Както казах, номерът да се наслаждавате на моята градина е да не докосвате нищо, освен ако не знаете точно какво правите.

— Ще го имам предвид. — Циния се увери, че е застанала в самата среда на зелената алея. — Чувал ли сте някакви слухове за дневника на Честън от последната му експедиция?

— Дневник? — Нютън спря и се замисли. — Трябва да е имало такъв, разбира се. Все пак Честън водеше дневници за първите си две експедиции. Беше много педантичен за подобни неща. Но дневникът за Третата несъмнено е бил загубен, когато инопланетяните са го отмъкнали.

Циния имаше чувството, че Ник няма да е доволен, ако тя информира обезумелия Де Форест, че дневникът от Третата експедиция се е появил наскоро. Трябваше да си признае с неохота, че очевидно си губи времето с професора.

— Много ми помогнахте, сър. Благодаря ви, че отговорихте на въпросите ми. Сега наистина трябва да тръгвам.

— О, не трябва да тръгвате, преди да видите сърцето на лабиринта ми, скъпа. То е много специално място, ако аз самият мога да се изразя така.

— Какво има в центъра? — попита неспокойно тя.

— Моята изкуствена пещеричка с водни растения, разбира се. — Нютън се изкикоти, докато слизаше бавно по зелената алея. — Елате, скъпа. Ще ви покажа. Много се гордея с водните си екземпляри.

Дланите на Циния изведнъж се изпотиха. Тя ги изтри в джинсите си.

— Нямам много време, професоре.

— О, за това ще имате време, скъпа. — Нютън изчезна зад ъгъла. — Обичам да показвам пещеричката си. Освен това, вие не можете да се върнете без мен.

— Професор Де Форест, чакайте…

— Насам, мис Спринг. — Гласът на Нютън се чуваше по-слабо.

Циния погледна назад към пътя, по който бяха дошли, и осъзна, че е напълно изгубена. Не можеше да разбере кой от виещите се коридори със зелен листак я бе довел до настоящото й място. Нямаше избор. Трябваше да последва Нютън.

— Професор Де Форест, наистина не мога да остана много — извика тя, надявайки се, че гласът й е достатъчно твърд и не издава страха й.

— Разбирам, скъпа. — Гласът му се чуваше още по-слабо.

Циния хвърли един последен поглед през рамо. Беше безнадеждно. Никога нямаше да успее да намери обратния път без помощта на Нютън.

— Чакайте, професоре, идвам. Нямам търпение да видя изкуствената пещеричка.

Тя изтича зад ъгъла и едва не се сблъска с Нютън.

— А, ето ви и вас. — Очите му се присвиха от весело удоволствие. — Насам. — Той се обърна и се затътрузи по друга пътека. — Не забравяйте, не трябва да докосвате нищо.

— Повярвайте ми, няма. — Циния го последва неохотно. — Как намирате пътя в този лабиринт?

— Много просто, скъпа. — Той погледна назад към нея с блещукащите си сини очички. — Познавам градината си. Внимавайте с това растение. Завеса. Сигурно няма да ви се иска стоите твърде наблизо, когато то се затвори.

Циния заобиколи тежката, увиснала каскада от листа. Стори й се, че чу бълбукане някъде в далечината. Неприятната миризма на гниещи растения прелетя покрай носа й.

— Вече сме на мястото, скъпа — обяви Нютън, след като завиха зад последния ъгъл. — Прекрасно, нали? Прекарвам толкова приятни часове, седнал на онази каменна пейка ей там.

Циния зави предпазливо зад ъгъла и видя скалистата изкуствена пещера, покрита с хлъзгав зелен мъх. Тъмната вода на басейна се завърташе около отвора на каменната пещера, а после изчезваше в черните й дълбини.

Големи зловещи растения висяха около басейна като множество гладни хищници в очакване на своята плячка. Циния предположи, че при общия вид на градината, това не е плод на въображението й.

Хлъзгави на вид лози се точеха чак до входа на изкуствената пещера. Още растения плаваха по повърхността на тъмния басейн.

Циния зърна нещо голямо и обрасло в пещерата.

— Много необикновено — отбеляза тя.

Нютън грейна от бащинска гордост.

— Благодаря ви, скъпа! Посветил съм много години на моите растения. Всички те са уникални. Толкова е хубаво, че мога да ги показвам от време на време.

Циния се готвеше да му напомни още веднъж, съвсем тактично, че трябва да си тръгва. Тя спря, когато я порази една мисъл.

— Професоре, сигурно сте си водили някои бележки в курса на вашите изследвания.

— Разбира се, разбира се. Страшно много. Не съм ги поглеждал от години. Те са складирани на специално място, където държа всички спомени от академичната си кариера.

— И къде е то?

— Под къщата, в семейната гробница, разбира се. — Нютън й се усмихна тъжно. — Най-подходящото място за такива неща. Моята академична кариера в крайна сметка е мъртва също като роднините ми. И, честно, да си остане помежду ни, скъпа, аз определено предпочитах кариерата пред семейството си. Гадно племе.

В съзнанието на Циния се появи леля Уили.

— Съчувствам ви за това отношение, професоре. Имам един последен въпрос.

— Какъв е той, мис Спринг?

— Вие казахте, че властите от университета в Ню Портланд много охотно повярвали, че Бартълъмю Честън наистина се е самоубил.

— Те приеха историята без никакви угризения.

— И защо? Честън имал ли е регистрирани някакви психологически проблеми?

— Не. Но се носеха слухове, че той е талант-матрица. Всички знаят колко странни са те.

 

 

Чак след десет Циния излезе от асансьора и тръгна по коридора към своята мансарда. Беше изтощена от умора. Последната й фокусна задача се проточи твърде дълго, както често се случва с талантите-матрици. Те бяха склонни да се изгубват в моделите, които сами създаваха върху метафизичната повърхност. Когато това се случеше, те се забавляваха толкова много, че Циния не обичаше да ги прекъсва. Но за тяхно съжаление „Псиенерджи инкорпорейтид“ ги таксуваше на час.

Тазвечерната клиентка, матрица, работеща в областта на биологичната синергетика, бе обсебена от сложната система на биосин статистиката. Когато Циния предпазливо й напомни за изминалото време, изследователката не обърна внимание на намесата й. От лабораторията й бяха обещали, че ще покрият разходите.

Клементайн щеше да остане доволна от голямата сметка, която навъртя матрицата, помисли си Циния, докато влизаше в мансардата. Но точно сега леглото й се струваше много по-привлекателно, отколкото премията в чека й. Беше изминал един много тежък ден.

Тя се прозя и посегна към ключа за осветлението.

В мрака, край камината, се размърда някаква сянка. Циния престана да се прозява и се приготви да изкрещи.

— Кажи ми — обади се Ник от тежкия стол за четене от Периода на късната експанзия. — Какво, по дяволите, те накара да си помислиш, че ще се измъкнеш след това?

— Какво? — Тя бе толкова изумена, че едва успя да проговори. Ръката й се отпусна надалеч от ключа за осветлението, оставяйки мансардата в пълен мрак. — Какво имаш предвид?

— Това е много добре изработен фалшификат, това поне ти го признавам. — Очите на Ник блеснаха в мрака. — Но е фалшив от първата до последната страница.

— За какво говориш?

— За дневника, разбира се. — Гласът му бе безкрайно нежен, безкрайно опасен. — Онзи, който ти толкова щедро ми уреди да купя от Поли и Омар снощи. Това е пълен фалшификат.

Циния направи една стъпка напред и спря. Беше твърде замаяна, за да разсъждава ясно.

— Как разбра?

По метафизичната повърхност се спусна сила, огромен, суров пристъп.

Талант-матрица търси призма. Иска призма. Преследва призма. Призовава призма.

Циния спря да диша, когато усети търсещото присъствие на психичното сондиране. Във всичко това тя усети нещо смущаващо познато. Нещо, което я призоваваше, нещо, което никой друг талант не притежаваше. Тя отговори инстинктивно с кристално ясна призма.

През нея се спусна поток от зашеметяваща сила, появяваща се на огромни вълни от контролирана психическа енергия.

Тя познаваше този талант. Тя познаваше този мъж.

— Това си бил ти — прошепна Циния. — Ти си вампирът.

Тя изключи фокуса. А после включи осветлението.

Неизвестно защо обикновената, човешка реакция свари Ник неподготвен. Той инстинктивно потисна жестоката буря на силата, насъбрала се върху метафизическата повърхност. Призмата, която Циния създаде, премигна и угасна.

— Страхотно! Направо страхотно… — Циния вдигна ръце. — Краят на един прекрасен ден. Пропуснах закуската, защото трябваше да прекарам сутринта с един налудничав професор и куп кръвожадни растения. Пропуснах вечерята, защото трябваше да се отегчавам до смърт, задържайки глупаво фокуса за една статистичка. Влизам през вратата и не искам от живота нищо повече, освен чаша вино и сандвич, а какво намирам? Психически вампир в дневната ми. Това е прекалено. Отказвам се.

Тя погледна сразяващо към Ник, докато крачеше към кухнята през отворената мансарда. Отвори охладителя и измъкна бутилка зелено вино.

Ник бързо преоцени проблемите, докато я наблюдаваше как бърка в чекмеджето и рови, търсейки тирбушона. Нещата не вървяха по начина, по който ги бе планирал. Много мразеше да става така.

От момента, в който разбра, че дневникът е фалшификат, той бе обсебен от тази конфронтация с Циния. Яростта, че го изиграха като глупак, бе достатъчно силна. Разочарованието, което изпита, след като отново се провали в търсенето си, бе още по-силно. Но осъзнаването на факта, че Циния го беше предала, направо го разяждаше отвътре.

Беше му изиграла номер. Нямаше друго логично обяснение.

Той не разбираше болката, която се натрупа в него, преди да си наложи да погледне истината право в очите днес следобед. От дълго, дълго време насам не беше позволявал на нищо и на никого да го засегне толкова силно.

Вбеси го фактът, че реагираше толкова силно на нещо, което трябваше да предвиди още от самото начало. Изобщо не трябваше да се доверява на Циния.

Независимо от това, въпреки фактите, повече от всичко на света в момента той искаше тя да започне да се защитава.

По-рано, докато размишляваше в тайния си офис, той си представи дузина различни сценарии за тази среща. Във всичките виждаше как Циния води отчаяна борба, опитвайки се да го убеди, че е била измамена от Поли и Омар. Искаше чу се тя да се моли, да декларира собствената си невинност, макар неговата логика да му подсказваше, че е затънала в мошеническата схема чак до елегантните си уши.

— Къде е истинският дневник — попита я той много спокойно. — На някой друг ли го продаде? Или го задържа за себе си? Да не би да си повярвала в онази стара таблоидна легенда, че екипът на баща ми е открил съкровище от огнен кристал? Да не си мислиш, че дневникът може да те заведе до него? Ако е така, ти наистина не си чак толкова интелигентна, колкото предполагах.

— По дяволите, хич не ми се иска да падам още по ниско в очите си, отколкото вече съм паднала.

— Никой не може да ме предаде и после да му се размине, Циния.

— Не си губи времето, опитвайки се да ме заплашваш, Честън! — Тя се появи в края на барплота с висока чаша вино в ръка, отиде до антикварния диван до прозореца и се отпусна в него с прочувствена въздишка. Настанявайки се в ъгъла, тя опъна крака върху възглавничките. — Прекалено съм уморена, за да мога да се уплаша.

— По-добре събери енергията си, защото аз не си играя.

Тя отпи бавно и замислено от виното, после го погледна над ръба на чашата.

— Ако онзи дневник, който ти купи от Поли и Омар, е фалшификат, тогава аз съм в същата неизвестност като теб.

— Ти уреди всичко за сделката. — Стабилната яснота в погледа й го накара да кипне. — Значи трябва да си замесена. Единственото, което не разбирам, е как, в името на петте ада, си сметнала, че това ще ти се размине.

Тя сви ръка зад главата си.

— Наистина ли вярваш в тези глупости, или сега говори само матричната параноя?

— Аз не съм параноик — процеди през зъби Ник. — Но съм много добър в разкриването на модели, дори и без помощта на призма. Не че ти трябва да си талант-матрица, за да направиш връзките в тази ситуация. И едно малко дете с молив може да свърже точките.

— Тогава ти предлагам да си намериш малко дете с молив, защото самият ти не се справяш твърде добре. — Тя отпи една глътка от виното, облегна глава в присвитата си ръка и затвори очи. — Боже, колко съм уморена… Мразя статистиката.

Ник побесня. Стана от стола и прекоси стаята, приближавайки се към дивана.

— Погледни ме, по дяволите!

Тя отвори очи.

— Нямам настроение за това, мистър Честън.

Той се пресегна надолу и грабна чашата от ръката й.

— Наистина ли си мислеше, че ще бъда заслепен от няколко целувки и едно обещание за добър секс?

— Какво обещание? Единственото нещо, на което се съгласих, беше да изляза на вечеря с теб. — Тя присви вежди в подигравателен въпрос. — И като стана дума за това, предполагам, че цялото представление означава, че поканата за утре вечер се отменя?

Ник чу остро пукане. Течността потече по ръката му. Той погледна надолу и с удивление видя, че е счупил крехкото столче на чашата. Втренчи се, шокиран от доказателството за това, че е загубил контрол. Пръстите му се обляха с кръв и зелено вино, които капеха по дървения под.

— О, за Бога! Виж сега какво направи… — Циния се изправи на крака и тръгна към кухнята. — Ела над мивката. Ще те почистя и после ще можеш да се върнеш в пещерата си.

Пронизаха го гняв и отчаяние.

— Циния!

Посегна към нея със съзнанието си както давещ се човек се стреми към повърхността. Усети познатото плаващо чувство за загуба на ориентация и изпрати психическата сонда. Когато усети отговора, той се изпълни с облекчение. Искаше му се да седне. Зашеметяващото въздействие от силната интимност едва не го събори на колене.

Циния не каза нищо, когато пусна кранчето, но му предложи призма върху метафизичната повърхност. Тя беше кристалночиста, много мощна. Този път му трябваха няколко секунди, за да я изследва. Усети, че тя може да фокусира таланта му в пълна степен. Никога в живота си не бе имал възможност да използва до максимум психическите си дарби.

Не можа да устои. Изпрати талант, който с нетърпение се втурна през призмата. Метафизическата конструкция не потрепна. Тя канализира пълния удар на сурова психическа мощ и я превърна във фино настроени енергийни вълни. Той можеше да използва тази енергия по същия начин, по който използваше ръцете си, ушите или очите си. Енергия, която беше толкова естествена и контролируема, колкото всичките му останали сетива.

Той вече не трябваше да напипва или да подозира какви са моделите в света около него. От малко неравните ръбове на плочките по кухненските стени до безчислените мънички искрици по повърхността на водата, изтичаща от кранчето — целият вътрешен дизайн на заобикалящата го матрица прие съвсем ново измерение върху метафизическата повърхност. Всъщност няколко измерения. Можеше да ги изследва с часове, да анализира връзките, да екстраполира възможностите, да преценява вероятностите.

Но той не се опита да използва енергийните вълни. Просто наблюдаваше огромния, блестящ водопад от психическа сила с вътрешното си зрение и се удивяваше. Беше пиян от красотата и вълнението на собствения си, напълно фокусиран талант.

— Капеш по целия ми под — предупреди го Циния.

Нормалното естество на добрата фокусна връзка бе онова, при което призмата и талантът можеха да провеждат обикновен разговор или да изпълняват рутинни задачи, докато работят с комбинираната си психическа енергия. Все едно да дъвчеш дъвка и в същото време да вървиш.

Но тази вечер Ник се концентрираше трудно върху думите на Циния. В допълнение към учудването от това, че можеше да се отдаде докрай на психическите си усещания, той бе изпаднал в хватката на сексуалното желание, толкова силно, че буквално изпитваше болка от него. Съмняваше се дали би могъл да дъвче дъвка в момента, да не говорим за ходене.

След кратка борба обаче той успя да потисне опияняващото усещане за достатъчно дълго време и да отиде до кухненската мивка на Циния.

— Не я ли усещаш? — попита той.

— Кое? Фокусната връзка? Разбира се. — Тя посегна към ръката му и я задържа под течащата вода. — Ти си много силен, нали?

— Да. — Имаше предвид усещането за силна интимност, не силата на връзката. Може би тя не усещаше връзката по същия начин като него. Мисълта, че може би разрушителното усещане за близост е само от негова страна, възбуди у него силна вълна на меланхолия. — Не знам кой клас. Официалната паранормална спектрална скала не е точна по отношение на талантите-матрици.

— Говорейки като пълноспектрална призма, която има достатъчно опит с таланти-матрици, мога да ти кажа, че си доста над десет. — Очите им се срещнаха. — Сигурна съм, че и ти го знаеш.

Нямаше смисъл да се преструва, че е нормален.

— Предполагам, че е така. — Той се облегна на барплота и докато Циния изплакваше ръката му, се наслаждаваше от потока на собствената си сила върху метафизическата повърхност.

Наблюдаваше, запленен, как тя гали пръстите му. Ръката й беше красива. Модел за изящни еволюционни сили. Можеше да проследи цялата история на човешкото развитие в модела на деликатните кости под невероятно нежната й кожа.

— Предполагам, че никога не си бил изследван? — попита решително Циния.

— Не. — Той беше замаян от модела на водата, събрала се на дъното на мивката. — Някой изследовател вероятно би издал резултатите. Не би било добре за бизнеса.

Тя се усмихна иронично.

— Не се и съмнявам в това. Само фактът, че си матрица, е достатъчно съмнителен в очите на повечето хора. Но да бъдеш матрица извън спектралната скала, е измислица от романите за психическите вампири.

— Да. — Той вкара още сила през призмата и нарочно я използва, за да изучи вътрешния модел на капките вода, които се плискаха по мивката. Можеше да види в тях една цяла математическа вселена.

— Като стана дума за това — продължи Циния, — чела съм всички романи за психически вампири, написани от Орхид Адамс, но ти си първият истински ПВ, с когото съм работила. Ако Клементайн разбере за това, ще иска да ми плати по-висок хонорар.

Той изви очи, за да срещне нейните. Не можеше да се шегува с това.

— Да четеш романи за митически чудовищните таланти-матрици и да хвърляш зарове в казино, управлявано от такъв човек, са две напълно различни неща — отбеляза хладно.

— Вярно. Повечето хора биха били изключително предпазливи и не биха играли хазарт в едно заведение, където собственикът може да се бърка в законите на късмета.

— Не е нужно да се меся в тях — промърмори той. Те съвсем естествено са в полза на заведението. Просто попитай някой теоретик по синергетични вероятности.

Той си пое дълбоко дъх и успя да възстанови част от нормалния си самоконтрол. Слава богу, лекото пиянско усещане намаляваше. Той все още прокарваше сила през призмата, но вече не беше толкова запленен от самия себе си. Смущаващото усещане за интимност обаче упорстваше. Имаше жестока ерекция.

— Вярвам ти. — Тя спря кранчето и му подаде кърпа. — Съжалявам, че дневникът е фалшификат, Ник. Но аз нямам нищо общо с това. Само се опитвах да помогна. Не ми харесва поведението ти тази вечер. Не обичам, когато някой се опитва да ме заплашва.

Призмата започна да избледнява. Ник осъзна, че тя прекъсва потока на своята сила.

— Не, почакай! — Инстинктивно се опита да обгради призмата с хаотични вълни от нефокусиран талант.

— Да не си посмял да се нахвърляш върху мен по начина, по който го направи онази вечер в казиното! — Циния го изгледа свирепо. — Не знам кой от нас е по силен, но тази вечер не съм в настроение да се опитвам да разбера.

— И казваш, че аз те заплашвам. — Той уви кърпата около ръката си и с неохота спря да проектира таланта си. Наблюдаваше с тъга как красивата призма премигва и изчезва от метафизическата повърхност. — Съжалявам за това, което стана онази нощ. Изненада ме.

— Аз съм изненадала теб? Как мислиш, че се почувствах аз?

— Това няма да се повтори — обеща той.

— Най-добре е наистина да не се повтаря.

Той я погледна.

— Какво направи с призмата, когато се опита да се освободиш?

Тя се поколеба.

— Да ти кажа истината, не съм съвсем сигурна. Беше инстинктивно. Не съм мислила за това.

— Ти някак си изкриви фокуса.

Тя сви рамене.

— Може би това е обратната страна на способността да фокусираш таланти-матрици. Изграждането на защитен механизъм.

— Защо не се боиш от мен?

Тя се усмихна и се обърна да налее още вино.

— Защото знам, че не си луд.

— Как можеш да си сигурна в това?

— Вероятно има нещо общо с факта, че моят собствен тип психическа енергия е странен. Казах ти, че не съм нормална призма. Мога да работя добре само с таланти-матрици, така че по необходимост станах нещо като експерт по тях. Може би единственият истински експерт на света. Благодарение на „Псиенерджи инкорпорейтид“ през последната година имах възможност да работя с повече таланти-матрици, отколкото повечето изследователи са виждали през целия си живот.

— Не отговори на въпроса ми. Какво те кара да мислиш, че не съм луд.

Тя му подаде чаша вино.

— Трудно е да се обясни. Усещам нещата, когато работя с матрици. Неща, които повечето призми не са способни да усетят. Веднъж се опитах да задържа фокуса за един талант-матрица, който бе освидетелстван като луд. Повярвай ми, мога да усетя разликата. Той беше едва трети клас, но ме уплаши до смърт.

— Как? Опита ли се да поеме контрола върху призмата?

— Да, но бе прекалено слаб, за да успее. Страшното беше в самия талант. Той беше… — Тя се намръщи. — Ненормален. Не знам как иначе да го опиша.

Той се втренчи в очите й.

— И ти мислиш, че аз съм нормален?

— Не знам дали бих могла да го твърдя. В теб няма нищо наистина нормално, Ник. Но определено не си смахнат.

Той отпи от слабото зелено вино.

— Ти би разбрала, а?

— О, да. Бих разбрала. — Тя го погледна съсредоточено. — Баща ти е бил матрица, нали?

— Да.

— И как стоят нещата — ти си обсебен от желанието да намериш дневника, защото искаш да разбереш дали талантът му го е довел до самоубийство?

Беше дяволски проницателна. Беше опасно да продължава каквато и да е връзка с нея, да не говорим за интимността на духовната или сексуалната връзка. Но сега тя беше част от матрицата. Той нямаше път за бягство. Даже не искаше да избяга.

Може би тя бе неговата съдба.

Но той вече не посрещаше настръхнал откровените й въпроси. Това щеше да го принуди да се изправи срещу някои неща, които предпочиташе да заобиколи.

— Как научи, че баща ми е бил матрица? — попита, вместо да отговори на въпроса й.

— Професор Смахнат спомена, че причината за това никой да не се усъмни в самоубийството на Бартълъмю Честън била, защото много хора подозирали, че той е матрица, а хората имат много погрешни представи за талантите-матрици.

— Професор Смахнат?

Циния направи гримаса.

— Нютън де Форест. Пенсиониран професор по история. Маниакален градинар.

— Ти си отишла да се видиш с Обезумелия Де Форест? — Ник беше потресен. — Защо, по дяволите, си го направила? Казах ти, че той е просто едно старо куку.

— Няма да споря с тази оценка. Де Форест е стабилен почти колкото залежите на желе-лед. Трябва да видиш градината му. — Тя сви рамене. — Той е градинарски талант, който специализира в областта на хищните растителни хибриди. Негов приятел матрица му помогнал да проектира лабиринт, пълен с такива хибриди. Определено е страховит.

— Какво, в името на петте ада, си правила в градината на Де Форест?

— Все още мисля, че убийството на Морис може да се свърже с дневника. Брат ми, Лио, учи синергетичен исторически анализ. Той ми каза, че Де Форест е единственият човек, който наистина е изследвал Третата експедиция. Днес имах среща, за да си поговоря с него.

— По дяволите… — Ник остави винената чаша върху плочките на барплота толкова силно, че тя звънна. — Трябваше да ми кажеш, че възнамеряваш да разговаряш с него.

— Ти ясно ми каза, че се интересуваш единствено от дневника. — Тя се усмихна студено. — Разбира се, това беше преди да разбереш, че аз съм мошеничка и че съм измислила дяволски план, за да те изиграя в една голяма измама.

— Престани, Циния! Моля те…

— Да разбирам ли, че любопитството ти към смъртта на бедния Морис се е подновило сега, когато разбра, че дневникът все още го няма? — попита откровено тя.

— Да. — Той пристъпи към нея. — По дяволите, можеш да кажеш със сигурност, че интересът ми към проблема се е подновил. Нещо повече, за твоя информация, аз съм водещият авторитет по Третата експедиция, а не Нютън де Форест.

— Така ли? И как стана така, че никой, включително и брат ми, който се занимава сериозно с история, не знае този интересен малък факт?

— Защото никога не съм си правил труда да правя публикации. Нямам причина да споделям онова, което съм научил, с целия свят.

— Потайността е фетиш за всяка матрица, която съм срещала.

Той реши да не обръща внимание на това. В крайна сметка тя беше права.

— През последните три години събирах всяко зрънце информация, до което успях да се докопам. Познавам всяка теория, легенда и слух. Говорил съм с всички хора, до които съм успял да се добера и които са били на Западните острови преди трийсет и пет години. Ако искаш да узнаеш нещо по темата, питай мен.

Тя го погледна и се замисли.

— Де Форест ми каза, че никой от хората в екипа на баща ти не е имал сериозни семейни връзки.

— Прав е. — Ник вдигна чашата и отпи още малко вино. — Самотници, неудачници. Но всичките с опит в джунглата. Това е едно от нещата, които ми се струват странни. Ако е станал инцидент по пътя, един-двама от тях трябваше да оцелеят.

— Приемаш, че експедицията наистина е тръгнала от стартовата точка.

— Тръгнала е — изрече спокойно той.

— Как можеш да си толкова сигурен?

— Сигурен съм.

Тя въздъхна.

— Добре, да се върнем на другия въпрос. Ти каза, че членовете на екипа са били самотници и неудачници. Но баща ти едва ли е бил сам-самичък на този свят. Той е бил наследник на бизнес империята Честън.

— Баща ми е бил изключението. — Ник се поколеба. — Анди Аоки веднъж ми каза, че според него именно семейство Честън принудило баща ми да замине за островите. Очевидно доста са го притискали да поеме юздите на „Честън инкорпорейтид“. Това било последното нещо, което е искал да направи, и поради това е решил да замине възможно най-далеч от клана.

— Анди Аоки?

— Човекът, който ме отгледа след смъртта на родителите ми.

— Ти си изгубил и майка си?

— Преди да навърша шест месеца. Един ден тя ме оставила при Анди и отишла до Серендипити, за да потърси отговорите, засягащи изчезването на баща ми. Но не се върнала. Пикапът й паднал от една скала по време на буря.

— Колко ужасно е било всичко това за теб — въздъхна много нежно Циния. — Да изгубиш и двамата си родители…

— Ако трябва да бъда откровен, аз не помня майка си. А баща ми е изчезнал още, преди да се родя. — Ник я погледна откровено. — Анди беше добър човек. За мен той бе единственият баща, когото съм познавал.

— Вярвам ти. — Циния замълча за момент. — Вероятно талантът на Бартълъмю Честън го е подтикнал да се захване с експедиционна работа. Изкушението да анализират и картографират непознатото очевидно привлича много силните матрици.

— Предполагам, че е така. — Ник се замисли върху това. — Мисля, че зависи от матрицата.

— Ти някога мислил ли си да се занимаваш с експедиционна работа?

— Не. Известно време търсих желе-лед, за да събера пари, но щом като забогатях достатъчно и можех да отворя казиното, изоставих работата в джунглата. Имах… други интереси.

— Предполагам, че към синергетичната теория за вероятностите. — Тя го погледна хитро. — Това би подхождало на професионалния ти избор.

Той я изгледа накриво.

— Не ръководя казино, защото се интересувам от теорията на игрите.

— А защо тогава?

— Защото, заедно с всичко останало, това е добър начин да печелиш много пари.

— Накратко казано. И какво възнамеряваш да си купиш с парите?

— Почтеност. — И всичко останало, което върви заедно с нея, допълни той наум.

Тя опули очи.

— Моля?

— Чу ме добре. Имам си план.

Тя го погледна с неохотен интерес.

— Удивително. Какъв е този план?

— Ще ти разкажа на вечерята.

— Чакай, Честън. — Тя вдигна ръка. — Нещата в тази малка матрица се промениха. Не можеш просто да ме обвиниш в измама в един момент, а в следващия да очакваш, че ще приема поканата ти да вечерям с теб. Имам си някаква гордост, нали разбираш… А освен това все още съм вбесена.

Телефонът на стената звънна преди Ник да успее да реши как да се справи с това. Циния грабна слушалката.

— Ало? О, здрасти, Дънкан. Не, всичко е наред. Тази вечер работих до късно.

На Ник не му хареса това, че гласът й стана по-нежен и по-сърдечен. Който и да беше този Дънкан, той не бе някакъв случаен приятел. Може би роднина, помисли си оптимистично той.

— И без това смятах да ти се обадя тази вечер. — Циния се облегна небрежно на барплота, поза, която говореше страшно много за свободното естество на връзката й с мъжа от другата страна на линията. — Исках да ти благодаря за вечерята.

Не е роднина. Ник отпи мрачно от виното си. Разпозна собственическото чувство, което се разгоря в него, но не можеше да го разбере напълно. Собственическото чувство означаваше ревност. Ревността представляваше субпродукт на едно желание, което не можеше да бъде контролирано нормално. Та той все още дори не беше спал с Циния. Как можеше да изпитва нещо толкова силно като ревността?

Все още страдам от страничните ефекти на фокусната връзка, реши той. Трябва да бъде внимателен. Много, много внимателен.

— Всъщност прекарах един наистина странен ден — съобщи му Циния по телефона. — Като се видим, ще ти разкажа всичко. Благодаря. Да, обещавам. Лека нощ, Дънкан.

Ник я наблюдаваше как затваря телефона.

— Добър приятел?

— Приятел. Казва се Дънкан Лътрел.

Ник бързо направи връзката.

— „Синайс“?

— Познаваш ли го?

— Не лично. — Ник си представи образа на едър, красив, уверен мъж. — Но знам кой е. Доста пишат за него в бизнес пресата. Виждал съм го няколко пъти в „Честънс пелъс“. Играе, за да се поотпусне. Не загазва надълбоко. — Но Лътрел обикновено печели, когато играе, спомни си Ник. Даже когато залозите са съвсем дребни.

— Дънкан никога не би играл сериозно. — Усмивката на Циния беше прекалено сладка. — Той обича парите, също като теб, но предпочита да ги печели по старомодния начин.

— Имаш предвид, че той работи, а аз не?

— Сигурна съм, че управлението на едно казино изисква всички видове администраторски умения. Но подозирам, че твоят корпоративен стил е малко по-различен от този на Дънкан.

Удивително, Ник успя да сдържи гнева си.

— Сериозна ли е връзката ти с Лътрел?

— Искаш да попиташ дали сме гаджета? Не. — Тя се намръщи. — Моите роднини дават мило и драго да станем по-близки. Днес сутринта леля Уили ми напомни, че в определени социални кръгове браковете понякога се сключват заради онова, което тя обича да нарича семейни съображения.

— Имаш предвид, че тя иска да се омъжиш заради пари и обществено положение.

— Нека да кажем просто, че тя би искала да види семейство Спринг възстановено на онова, което тя смята за неговото подходящо положение в обществото.

— Но ти се инатиш. — Ник почувства как духът му се въздига. Най-добрият му съюзник в тази нова битка бе упоритостта на самата Циния.

— С изключение на брат ми никой от моите роднини не се тревожи особено заради това дали аз и Дънкан ще бъдем щастливи заедно. Те виждат в брака с него начин да възстановя семейното състояние.

— А Лътрел как се чувства?

— Не знам — отговори тя. — Никога не съм го питала. Но той е умен човек. Никой интелигентен не би решил да сключи брак с жена, обявена за несъчетаема.

— Но вероятно с удоволствие би приел една любовна връзка — промърмори Ник.

Тя се изчерви.

— Може би. Но това не е твоя работа, нали? Сигурна съм, че не се интересуваш от личните ми планове. Пука ти единствено за дневника на Честън.

— А ти най-много от всичко искаш да откриеш убиеца на Морис Фенуик. Струва ми се, че се връщаме на план А.

— План А!

— Онзи, в който ти и аз работим заедно.

— Заедно? — Ъгълчето на устата й трепна. — Сигурно се шегуваш, мистър Честън. Мислех, че си стигнал до заключението, че аз съм мошеничка. Защо, в името на Сейнт Хелънс, би искал да работиш с мен.

Ник усети как горещината се надига към лицето му. Чудеше се дали не се изчервява.

— Промених решението си. Не мисля, че си участвала в измамата.

— Наистина ли? Кажи ми тогава, какво те доведе до това огромно просветление? Използва ли феноменалния си талант-матрица, за да стигнеш до заключението, че съм невинна? Или всичко това е заради моя наивен чар и заради големите ми сини очи?

— Сребърни — поправи я той, без да мисли.

Тя премигна.

— Какво?

Той се почувства като глупак.

— Очите ти не са сини. Те са сребърни.

Тя вдигна поглед към тавана.

— Вярвай, че една матрица ще се засуети върху подробностите…

— Виж какво, признавам, че бях ядосан, когато разбрах, че са ме измамили. Беше логично да предположа, че и ти си замесена.

— Логично, на леля ми Уили левия крак! Ти просто най-накрая се успокои и се довери на здравия си разум. Несъмнено си разбрал, че не съм толкова глупава, че да рискувам да измамя знаменития Ник Честън с петдесет хиляди долара, а после да увисна в апартамента си и да го чакам да ме намери.

— Смятам, че Поли и Орин са ни прецакали набързо. И двама ни.

— Блестящо заключение. — Тя го огледа с присвити очи. — Е, кажи ми сега защо искаш да работиш с мен?

— Много просто. Можем да си помагаме.

— Ха. Не ми ги разправяй тия. Ти не си истински заинтересован да отриеш убиеца на Морис. Искаш само дневника. — Тя се усмихна мрачно. — Много добре знам защо изведнъж поиска да станем партньори.

Той скръсти ръце.

— Така ли? Защо?

— Много просто. Боиш се, че ще ти създам проблеми, ако продължа разследването си сама. Несръчните ми действия могат да попречат на твоята стратегия. А сега, след като знам, че си талант-матрица, съм сигурна, че наистина имаш стратегия.

— Не искам да ровиш сама, защото това може да бъде опасно — обясни й търпеливо той.

— Не това те тревожи. Истинският проблем засега е, че ти се притесняваш да не би аз да действам безразсъдно. Че съм неконтролируем елемент от матрицата. Искаш да ме контролираш и си решил, че най-лесният начин за това е да се престориш, че сме партньори.

— Това няма да бъде преструвка.

— О? И какво ще спечеля аз от това, партньоре?

— Казах ти още първата вечер, имам връзки на улицата.

— Не се обиждай, Ник, но не те виждам като човек, който с готовност споделя информацията си. Не е в твоя стил.

— Защото съм матрица, а всички таланти-матрици са потайни?

Тя вдигна чашата си за наздравица.

— Това е една основателна причина.

Той потупа с пръст по рамото си, докато обмисляше предизвикателството. После посегна към телефона и набра един познат номер.

От другата страна вдигнаха на първото позвъняване.

— Ти ли си, шефе? — Федър не си падаше по учтивите встъпления.

— Да. Какво имаме за Поли Фенуик и за Омар Букър?

— Изглежда, че снощи са се изнесли много бързо. Сигурно багажът им е бил приготвен в колата, когато са се срещнали с вас в парка. Къщата е заключена. Вчера казали на съседите, че ще ходят някъде на почивка.

— Продължавай по следата. Вероятно са напуснали града-държава. Помоли нашите приятели в Ню Ванкувър и Ню Портланд да ги си отварят очите за тях.

— Добре, шефе.

Ник затвори телефона и погледна към Циния докато набираше друг номер.

— Още снощи, преди да се срещнат с нас, Поли и Омар са събрали багажа си и са били готови да напуснат града. Изглежда, че те също са имали план.

Тя се намръщи.

— Те или са знаели, че дневникът е фалшификат, или последните инструкции на Морис наистина са ги уплашили.

— Да. — Ник прекъсна разговора си с нея, когато след второто позвъняване от другата страна вдигнаха. — Стоунбрейкър? Обажда се Честън. Нуждая се от една услуга.

— Не правя услуги и ти го знаеш. — Гласът на Рейф Стоунбрейкър звучеше като глас на човек, който обича да остава в сянка. В него се усещаше открита, цинична досада. — Имам да плащам сметки както всеки друг. А ти съвсем спокойно можеш да си позволиш услугите ми. Какво търсиш?

— Името на някой много, много добър фалшификатор.

— Колко добър?

— Достатъчно добър, за да направи фалшиво копие от дневника на Бартълъмю Честън за Третата експедиция.

— Когато казваш достатъчно добър, имаш ли предвид толкова добър, че да те заблуди?

— За малко, да. Отне ми почти час подробен анализ, за да се уверя, че току-що съм платил петдесет бона за фалшификат. И се съмнявам, че щях да разбера, ако бях нещо друго… а не това, което съм.

— Матрица?

Ник знаеше, че Циния го наблюдава.

— Да.

— Прав си. — Сега Рейф изглеждаше малко по-заинтересован от проблема. — Има много малко занаятчии от такъв калибър. Още по-малко биха се заели с подобна работа. Ще ти се обадя след ден-два и ще ти кажа името.

— Благодаря. — Ник затвори и отново срещна погледа на Циния. — Това беше един приятел. Той ще намери фалшификатора. Щом узная името му, ще ти го кажа. Доволна ли си?

— Може би. — Тя се изправи срещу него с пресметливо изражение. — Какво искаш от мен?

Всичко. Дъхът му спря, когато осъзна това. Вдиша с мъка и положи всички усилия да говори спокойно и контролирано.

— Съдействие. Нищо да не започваш сама. Ще разговаряме, преди да предприемем нещо.

Тя очевидно се замисли върху това за няколко секунди. После кимна.

— Добре, договорихме се.

Той усети как нещо вътре в него се разплете и леко се отпусна.

— Както казах, връщаме се на план А. За пред всички други ти си моят нов дизайнер по интериора. И в отговор на предишния ти въпрос, да. Поканата за вечеря утре вечер си остава.

Циния се усмихна.

— При теб или при мен?

Той огледа светлата, просторна мансарда.

— При теб ми харесва повече.

— Хайде да е при теб — предложи нежно тя.

— Искаш да вечеряш над казиното? — Не му се щеше да я забавлява там. Казиното представляваше неговото минало, което той скоро възнамеряваше да изостави.

— Не в казиното — отговори Циния. — В новия ти дом. Онзи, който се предполага, че ще трябва да декорирам за бъдещата ти булка.