Джейн Ан Кренц
Кръстопът на чувствата (9)

8.

Циния наля каф-чай в нащърбената антикварна чаша от Периода на ранните изследвания.

— Не се безпокой, лельо Уили, микробусът на „Синзейшън“ е единственият, останал отпред. Още ден-два и ще си заминат. Подобни новини бързо губят въздействието си.

— Но това е възмутително! — Вилхелмина пое чашата и чинийката с високомерната грация, с която бе пропита до мозъка на костите си. — Човек си мисли, че полицията може да направи нещо с тези ужасни малки насекоми, които смеят да се наричат журналисти. По мое време те проявяваха по-голямо уважение към личния живот. А сега няма нищо свещено, даже личният живот на човека.

Циния възприе раздразнението й с възхищение. Вилхелмина излъчваше властно присъствие във всяка обстановка. Настанена тук, сред колекцията на Циния от лековати, капризни мебели от Ранния изследователски период, тя бе като паметник на семейния авторитет. Циния трябваше да признае, че Уили е царственият матриарх в клана Спринг.

Едра жена с пропорции на статуя, Вилхелмина надминаваше всички обичайни представи за красота. Беше надарена със силни, непреклонни черти, които биха били гордост за някоя статуя на Основател от Първото поколение.

Упадъкът и фалитът на семейната империя Спринг през последните години само укрепи излъчването на Вилхелмина — излъчване на непреклонна решителност. Тя беше жена с мисия. Нямаше да се успокои, докато не видеше основата на семейните финанси и социалното положение на Спринг възстановени на предишното им внушително ниво.

— Колкото до теб, Циния, какво си правила снощи? Как се озова в компанията на един обикновен комарджия?

— Всъщност мистър Честън е доста необикновен и аз останах с впечатлението, че той не играе хазарт. — Циния присви устни. — Обаче според мен той поема някои пресметнати рискове.

— Разбира се, че е комарджия. Та той притежава казино, за Бога!

— Да, но не мисля, че играе. — Циния отпи малко каф-чай. — Мистър Честън предпочита да контролира нещата.

— Както и да е, този мъж е нещо повече от гангстер. Едва ли някой би го нарекъл уважаван гражданин. — Вилхелмина я стрелна с поглед. — И какво те забърка в едно разследване за убийство?

— Не съм забъркана, лельо Уили. Аз просто съм един от двамата свидетели, които откриха тялото. Мистър Фенуик беше мой клиент.

— А, ето още нещо. Знаеш, че не одобрявам временната ти работа в „Псиенерджи инкорпорейтид“.

— Нуждая се от парите — сподели откровено Циния. — Вече ти обясних. Бизнесът ми с дизайн на интериора спадна доста драстично след скандала Ийтън. Едва сега започвам да го възстановявам.

Вилхелмина изглеждаше наранена.

— Изглежда трябва да понасяме една катастрофа след друга, след като изгубихме Едуард и Женвиев. И повечето ни нещастия идват от теб, млада госпожице.

Циния не каза нищо. Само сбърчи чело. Вилхелмина остави рязко чашата си в чинийката.

— Което ме води до същността на проблема. Трябва да спрем това падане надолу по спиралата на събитията. Ти си единствената, която е способна да спаси семейството.

— Семейството ще оцелее, лельо Уили. Никой не гладува. Ти и чичо Стенли се оправяте с рентата, която ви остави Големият чичо Ричмънд. Братовчедката Мерибет свързва двата края с печалбите от бутика си. Лио скоро ще се дипломира и аз съм сигурна, че ще му предложат място на асистент-изследовател в университета. Всички ще се оправим.

— Има разлика между оцеляването и получаването на подходящо място в обществото — сопна се Вилхелмина. — Като говорим за Лио. Ти му влияеш лошо, Циния. Не го насърчаваш да прояви интерес към бизнеса.

— Лио е роден за академична работа, не за света на бизнеса. — Това беше стар аргумент, който вече отегчаваше Циния, но леля й никога нямаше да признае поражението си.

Вилхелмина я погледна с онзи поглед, с който сякаш искаше да влее воля у онези, за които смяташе, че им липсва това качество.

— Някои събития изискват човек да прави жертви за семейството си. Сигурна съм, че знаеш какво имам предвид.

— Разбира се. — Циния се усмихна лъчезарно. — Ще бъдеш доволна да разбереш, че Дънкан Лътрел ми се обади малко преди да пристигнеш. Помоли ме да изляза на вечеря с него.

— Мистър Лътрел се е обадил? — Вилхелмина като че ли не вярваше на ушите си. — Въпреки онези ужасни истории в таблоидите, които свързват името ти с Честън?

— Да, прояви силно съчувствие.

— Слава Богу…

— Не храни големи надежди, лельо Уили. Не забравяй, аз съм несъчетаема.

— Нека да бъда откровена, Циния. Всички знаят, че в определени кръгове браковете понякога се сключват без помощта на брачни агенции. Особено по важни семейни съображения.

— Но ти със сигурност не би искала да поема подобен риск, лельо Уили. Дори ако приемем, че бих могла да убедя някой мъж да рискува заедно с мен. Имам предвид, че говорим за цялото ми бъдеще. Не мога да си представя нещо по-лошо от това да бъда окована до живот заедно с един мъж, когото не мога да обичам и който не ме обича. Това би било един истински ад.

— Остави мелодрамите, скъпа! Може да се заинтересуваш от факта, че преди Основателите да създадат институцията на брачните агенции, нашите прадеди на Земята редовно са се женили без ръководството от страна на син-психосъветниците.

Циния избухна в смях и едва не разля чая си.

— Това е само един стар мит, лельо Уили. И двете го знаем. Никоя цивилизация, напреднала толкова много, че да колонизира други планети, не би могла да води личния си живот по такъв примитивен начин.

 

 

Циния изчака леля й да си замине, преди да опита отново да се свърже с Нютън де Форест. Днес му звънеше за трети път. Никой не отговори на предишните й обаждания.

Тя преброи позвъняванията. След петото с неохота понечи да остави слушалката.

— Ало? — Човекът от другата страна на линията звучеше забележително весел и малко задъхан.

— Професор Де Форест?

— Да. Съжалявам, бях отвън в градината, когато телефонът звънна. Кой е?

— Казвам се Циния Спринг, сър. Съжалявам, че ви безпокоя, но правя някои изследвания на островите в Западните морета и разбрах, че вие сте единственият авторитет по Третата експедиция на Честън. Възможно ли е да си поговорим?

Настъпи пауза.

— Как беше името ви?

— Циния Спринг.

— От академичните среди ли сте, мис Спринг? — Изведнъж в гласа на Де Форест прозвуча надежда.

— Боя се, че не. Аз съм дизайнер по интериора.

— О… — Настъпи кратка пауза, докато той асимилира новината. — Защо, за Бога, една дизайнерка по интериора ще вземе да се интересува от Третата на Честън?

— Това е личен интерес, професор Де Форест. Може да се нарече хоби. Очарована съм от легендата и искам да науча всичко, което мога. — Тя направи деликатна пауза. — Казаха ми, че вие сте авторитет по Третата, сър.

— Предполагам, че утре ще мога да ви отделя малко време.

Циния стисна химикалката.

— Това е чудесно. Бихте ли ми казал адреса си?

 

 

В осем и трийсет вечерта Циния се усмихна на Дънкан Лътрел през снежнобялата покривка.

— Не мога да ти кажа колко съм ти благодарна за това. През по-голямата част от деня бях затворена в апартамента си като в капан. Излязох веднъж рано сутринта и едва не бях смачкана от екипа на един таблоид.

— Ти си на сигурно място в Клуба на Основателите. Персоналът знае как да държи репортерите надалеч. — Дънкан се усмихна. — Няма да твърдя, че храната все още е най-добрата в Ню Сиатъл, защото преди шест месеца „Честънс пелъс“ открадна главния готвач, но дискретността е на ниво.

— Оценявам това. — Циния огледа красивата ламперия в трапезарията.

Тя нарочно избра изтънчена, украсена с рози и орхидеи вечерна рокля с дискретно деколте и дълги ръкави, за да изглежда подходящо в мрачната елегантност на обстановката в заведението. Клубът на Основателите представляваше превъзходен пример за готическия стил, популярен през Периода на късната експанзия. Врати с арки, гравиран камък и усещане за спотайващата се епоха бяха ключовите елементи. Атмосферата осигуряваше подходящо място за почивка на богатите властници от Ню Сиатъл, които бяха членове на клуба.

Сърцето на Циния се изпълни с тъга.

— Баща ми беше член на този клуб…

— Знам. Моят също. — Дънкан вдигна поглед, когато сервитьорът за вината спря до масата. — Бутилка синьо Шато Секум от деветдесет и седма, моля.

— Да, мистър Лътрел. — Сервитьорът изчезна безшумно.

Циния се отпусна за пръв път през този ден. Дънкан я успокояваше. Да вечеря с него бе все едно да вечеря с брат си. Никакъв натиск, само усещане за приятна компания.

Дънкан изглеждаше красив по някакъв открит, суров начин. Имаше силна, мускулеста фигура, която не се връзваше с кариерата му във високотехнологичния свят на компютрите. Кестенявата му коса бе подстригана късо в консервативен стил, който му подхождаше като шеф на своята собствена фирма. Кафявите му очи грееха свободно, изпълнени със смях.

След като сервитьорът взе поръчката им, Дънкан се обърна към Циния със състрадателно изражение.

— Знам колко досадни могат да бъдат таблоидите — отбеляза той. — След като татко се самоуби миналата година, пресата ме преследва няколко дни. Аз отказах всякакъв коментар и по-късно те се оттеглиха.

— Точно моята техника.

Сервитьорът се върна с виното им. Циния изчака докато Дънкан завърши ритуала по опитването и одобри реколтата.

Когато отново останаха сами, Циния опита една глътка от превъзходното синьо вино. Напоследък тя рядко пиеше скъпи напитки. Бутилката, останала в охладителя й, беше евтино зелено.

— Мисля, че най-лошото свърши. Когато ме взе тази вечер, микробусът на „Синзейшън“ беше изчезнал.

— Добър знак. — Дънкан се усмихна. — Е, ако ти и Честън не подклаждате огъня на клюките, цялата работа ще се изчерпи и ще се забрави.

Циния трепна.

— Не се безпокой. Аз определено не искам да подхвърлям още кокали на репортерите от клюкарските колонки. И със сигурност може да се каже, че Ник Честън се чувства точно по същия начин.

— Разбирам как ти си се натъкнала на трупа на Морис Фенуик. Ти си човек, който би изпитал загриженост за изчезналия си клиент. Но не разбирам напълно защо Честън е бил с теб, когато си открила Фенуик. Историите във вестниците не изясняват това.

Циния се поколеба, докато реши каква част от истината да сподели с Дънкан. Поради някаква неясна причина тя се чувстваше отговорна, искаше да защити личния живот на Ник и поради това не желаеше да обсъжда въпроса за дневника на Честън.

— Няма да повярваш, но очевидно Ник Честън колекционира редки книги.

Дънкан се ухили.

— Права си. Трудно е да се повярва, че един собственик на казино има слабост към антикварни книги.

— Знам. Но той е бил клиент на Морис и аз знаех, че те двамата водят някакви преговори. Когато Морис не дойде на срещата ни, аз се свързах с Честън, за да разбера дали той знае какво се е случило с него.

Дънкан се намръщи.

— Ти наистина ли си отишла да се срещнеш с Честън?

— Не можах да измисля нищо друго. Той беше загрижен колкото мен. Двамата отидохме в книжарницата да видим какво става и заедно открихме бедния Морис. Мистър Честън се обади в полицията.

Дънкан я погледна замислено.

— Имаш ли нещо против един приятелски съвет?

Циния вдигна ръка.

— Спри. Имам чувството, че ще ми кажеш същото, което вече чух от всички останали. Искаш да ме предупредиш да стоя надалеч от Ник Честън. Права ли съм?

Дънкан се усмихна, но погледът му остана сериозен.

— Права си. Не съм експерт по въпроса, но съм чувал достатъчно, за да знам, че Честън не е от онзи тип хора, чието внимание би те си искало да привлечеш.

— Не се безпокой, ние сме постигнали пълно съгласие.

Възцари се кратко мълчание.

Дънкан вдигна чашата си с вино и разклати съдържанието със замислено изражение.

— Ти в офиса на Честън ли отиде, за да се срещнеш с него?

Циния отхапа парче бисквитка, намазана с пастет.

— Ъхъ.

Дънкан се наведе напред и снижи глас.

— Е, вярно ли е това, което разправят за невероятно лошия му вкус?

Циния се ухили, докато хрупаше бисквитката.

— Всяка дума.

 

 

Тя не го виждаше, но усещаше присъствието му. Той беше там в мрака и я чакаше. Тя знаеше, че трябва да се обърне и да избяга от него, докато все още може. Но някаква невидима сила я дърпаше, привличаше я в безкрайната нощ. Ако влезеше в този мрак с него, нямаше връщане назад. Щеше да бъде хваната в капана заедно с него, в ужасяващата празнота, която изглежда щеше да продължи завинаги.

Чу приглушения звук от биенето на собственото си сърце. Звукът се усилваше, звънеше оглушително в ушите й. Гръмотевицата на кръвта. Тя се събуди стресната и въздъхна. Нощницата й беше залепнала за потното й тяло. Само сън. Кошмар. Но гръмотевицата не преставаше. Трябваха й няколко секунди, за да разбере, че чува телефона, а не биенето на сърцето си.

Погледна към часовника до леглото. Полунощ. Никой не се обаждаше в полунощ, освен ако не беше се случило нещо ужасно. Нещо не беше наред.

— Да?

— Мис Спринг? Обажда се Поли Фенуик. Съпругата на Морис Фенуик.

— Да. Здравейте, мисис Фенуик.

— Събудих ли ви?

— Всичко е наред. — Циния се отпусна назад във възглавниците. — Толкова съжалявам за Морис…

— Точно заради това се обаждам.

Циния се намръщи, след като безпокойството на Поли Фенуик най-накрая се процеди през слушалката.

— Добре ли сте, мисис Фенуик?

— Преглеждах нещата му. Имаше една бележка. С инструкции, нали разбирате?

— Инструкции?

— Много специфични. Морис си беше такъв. Много специфичен. Изпълних инструкциите съвсем точно. Намерих книгата, която той беше скрил. Той смята, че е много опасно да я държа у себе си. Трябва да я продам на мистър Честън. Нали знаете, човекът, който притежава онова казино на Фаундърс скуеър.

— Да. Да, знам. — Циния с труд следеше трескавото обяснение. Част от съзнанието й все още бе изпълнена с образите, видени в кошмара. — Извинете ме, мисис Фенуик, но да не би да искате да ми кажете, че дневникът е у вас?

— Да. Не се ли изясних добре? Но в бележката на Морис се казва, че трябва бързо да се избавя от него. Очевидно си е мислел, че ако с него се случи нещо, някой ще дойде да го потърси.

— Какво точно, не пише ли в бележката?

— Току-що ви казах, трябва да приключа с продажбата на дневника още в момента, когато го намеря.

— Искате да продадете дневника сега? Тази вечер?

— Да. Нямам нищо против да ви кажа, че бележката на Морис ме изнерви много. Съжалявам, че ви безпокоя така, но в нея се казва определено, че трябва да се обадя именно на вас. Пише, че вие ще се свържете с мистър Честън от мое име. Ще го направите ли?

— Аз?

— Моля ви, мис Спринг! Ужасно съм разстроена. Просто не мога да се обадя лично на този ужасен човек. Самата мисъл, че ще си имам работа с него, ме ужасява. И защо не, той не е по-добър от всеки друг гангстер.

Мнението на леля Уили. Циния затвори очи.

— Добре. Ще се обадя на мистър Честън от ваше име.

— Благодаря ви много, мис Спринг. — От гласа на Поли извираха благодарност и облекчение. — Обаче не трябва да ни виждат заедно. Мислех, че бихме могли да се срещнем след час в Къртън парк.

— Сигурна ли сте, че искате да свършите всичко тази вечер?

— Определено. Няма да мога да заспя, преди да се погрижа за това, мис Спринг. Вие ще дойдете с мистър Честън, нали? Ще бъда твърде уплашена, за да приключа с продажбата, ако вие не сте там. В бележката си Морис пише, че мога да ви се доверя.

— Добре. Но не мога да гарантирам, че ще успея да се свържа с него тази вечер. Той ръководи казино. Не мога да знам какво прави по това време.

— Моля ви, опитайте! Много съм изнервена от всичко това. Морис винаги е бил параноик, но тази бележка е прекалено настойчива, дори за него.

— Ще се обадя в казиното и ще видя какво може да се направи.

Циния затвори телефона и включи лампата на нощното си шкафче. Стана от леглото и намери чантичката си. Вътре откри лъскавата визитка в червено и сребърно, която Ник й даде.

Ник Честън не е от хората, които седят до телефона и го чакат да звънне, помисли си тя, докато набираше номера на директната му линия. Чудеше се какво трябва да направи, ако не успее да се свърже с него.

Ник вдигна на първото позвъняване.

Точно така, разбира се, той е седял до телефона, помисли си Циния.