Джейн Ан Кренц
Кръстопът на чувствата (8)

7.

Хванах я, помисли си Ник, когато затвори телефона. Сега трябваше само да я навива бързо и внимателно. Щеше да му се обади до края на деня. Нямаше да може да устои.

Вярно, тя стана малко упорита, даже му се ядоса в края на разговора, но след като се успокои и премисли, ще се обади, реши той.

Ник бе доволен от своя анализ на матрицата, която сега включваше и Циния Спринг. Тя беше лоялна по природа. Според него изпитваше чувство за вина. Беше останала с впечатлението, че е отговорна, че трябва да открие убиеца на Фенуик. Затова й предложи възможност да направи точно това.

Щеше да се обади. Скоро.

Междувременно той трябваше да реши още един проблем.

Стана и приближи до една от огледалните плоскости на стената в богато декорираната стая. Натисна скрит бутон с върха на обувката си. Плоскостта се плъзна и зад нея се разкри функционален офис, истинско произведение на изкуството, където той вършеше истинската си работа по управление на казиното и на огромните си инвестиции.

Когато секцията от огледалната стена се затвори зад него, той отиде до бюрото и отвори малко скрито чекмедже. Учуди се какво ли щеше да каже Циния, ако видеше скрития офис и тайното чекмедже. Типичен талант-матрица. Завладян от фикс идеи. Потаен. Вероятно параноик.

Но в неговия бизнес трябваше да бъде предпазлив и внимателен. Освен това в една стара поговорка се казваше, че дори параноичните таланти-матрици имат врагове.

Извади двете малки бели картички, които взе от поставката за адреси на Морис Фенуик. Предишната вечер бе изчакал докато Циния се обърне с гръб, за да ги прибере. Подозираше, че тя няма да одобри действията му — факта, че отмъква нещо от сцената на престъплението.

Огледа елегантно напечатаните адресни картички. Едната съдържаше неговото име и номера на частната му телефонна линия. Не се изненада, когато я откри в адресника на Фенуик. Самият той бе дал номера си на книжаря. Но след смъртта на Фенуик изглеждаше благоразумно да си вземе картичката оттам. Колкото по-малко хора имаха достъп до частния му телефон, толкова по-добре.

Онова, което не беше очаквал, бе името върху адресната картичка, поставена директно зад неговата. Орин Честън, президент на „Честън инкорпорейтид“. Брат на Бартълъмю Честън.

Чичото на Ник.

Със сигурност знаеше, че Орин не проявява интерес към редките книги. Съществуваше една-единствена причина името му да се намира сред документите на Фенуик. Орин търсеше дневника на Честън.

 

 

Върху дискретно гравираното име върху табелката на страхотната служителка в приемната пишеше Мисис Хелън Томсън. Тя погледна към Ник и успя да си придаде неодобрителен и учтив вид едновременно. Елегантен трик, помисли си Ник.

— Имате ли уговорена среща с мистър Честън? — попита тя, покашляйки се дискретно. — Мистър Честън?

— Не. — Ник хвърли един поглед към затворената врата пред офиса на Орин. — Но той ще ме приеме, Хелън. Не се безпокой за това.

— Боя се, че тази сутрин провежда съвещание. — Упрекът в изражението на Хелън натежаваше. — Не иска никой да го безпокои.

Ник се усмихна.

— Но аз съм от семейството, Хелън. Разбира се, че ще ме приеме.

Той заобиколи бюрото, без да дочака отговор.

— Чакайте. — Хелън скочи на крака, когато видя, че Ник приближава до затворената врата. — Върнете се тук, мистър Честън. Къде си мислите, че отивате?

— Задръж обажданията му, Хелън. Няма да се бавя много. — Ник отвори вратата и влезе в офиса на чичо си.

За разлика от „Честънс пелъс“, „Честън инкорпорейтид“ бе декориран със сдържаност и добър вкус. Всичко бе оцветено в убитите отсенки на бежовото и сивото. Всичко това представляваше модел за корпоративна елегантност. Всъщност интериорът на предприятието беше заснет за последния брой на списание „Архитектурна синергетика“. Ник прочете цялата статия. Напоследък той изучаваше добрия вкус. Това бе част от петгодишния му план да стане уважаван гражданин.

— Знаеш ли, чичо Орин, на това местенце ще му отива мъничко червено.

Орин бе седнал зад бюрото си и разговаряше по телефона.

— Обади ми се веднага щом вземеш данните от Райкър, разбра ли? Добре. — Орин пусна слушалката на мястото й и погледна свирепо към Ник. — Виждам, че успя да подхвърлиш името Честън на хиените от вестниците. Най-малкото, което можеше да направиш, бе да стоиш надалеч от „Честън инкорпорейтид“, докато мине най-силната суетня от удара. Нямаме нужда от подобна публичност.

— От кога търсиш дневника, чичо Орин? — Ник се отпусна в един от сивите кожени фотьойли. Орин мразеше да му напомнят за биологичната им връзка, така че Ник винаги намираше начин да вмъкне в разговора думата чичо и се опитваше да го прави колкото може по-често, когато посещаваше Орин.

Всъщност те нямаха голяма семейна прилика. Бяха казали на Ник, че той прилича много на баща си, Бартълъмю. Орин, от друга страна, имаше светлокестенявата коса, кафявите очи и силната фигура, характерни за повечето останали членове от генетичния фонд на Честън.

Орин си свали очилата и ги хвърли разсеяно на бюрото.

— За какво говориш, в името на петте ада?

— Имал си си работа с онзи антикварен книжар, Морис Фенуик, който бе убит снощи. Ти изобщо не проявяваш интерес към редките книги, така че трябва да си търсил дневника на Честън.

— Това е една проклета лъжа.

— Снощи намерих името ти и частния ти телефонен номер в адресника на Фенуик.

Орин изскърца със зъби.

— Преровил си адресника на един мъртвец?

— Имах малко време за убиване, докато заедно с компаньонката си чакахме ченгетата. Не се безпокой, взех картичката с телефона ти оттам.

Лицето на Орин почервеня от гняв.

— Ти си позор за името си.

— Мисля, че вече си споменавал това един-два пъти.

Младата, неомъжена майка на Ник, Сали, направила всичко възможно синът й да получи името на баща си. Този факт бе като гнойна рана за законните Честън. Те виждаха в това едно досадно посегателство от страна на Сали, опит да грабне дял от състоянието на Честън.

Грубият, мълчалив и добросърдечен Анди Аоки отгледа Ник, след като колата на Сали падна от един планински път в джунглата. Анди притежаваше механата в Порт Ла Конър, където работеше Сали. Тя бе оставила невръстния си син на Анди в деня, когато тя се отправи към Серендипити, за да разбере какво е станало с Бартълъмю Честън. И никога не се завърна.

Ник израсна в механата. Научи много от Анди, включително и това как да прекратява кръчмарски скандали, как да оцелява в джунглата и основните неща за честта и самоконтрола.

Анди беше единственият родител, който Ник бе познавал. Когато стана на тринайсет, той му каза, че иска да промени фамилията си на Аоки.

Аоки го гледа дълго и замислено, после бавно поклати глава.

— Майка ти искаше да бъдеш Честън, синко. Също и татко ти. Трябва да почетеш паметта им като уважиш желанието им.

— Предпочитам да почитам теб — каза му Ник, говорейки съвсем сериозно.

Очите на Анди грейнаха сърдечно.

— Ти вече ми даде повече, отколкото осъзнаваш, синко. Това е достатъчно. Запази името си. Анди почина преди малко повече от три години — стана жертва след акцията на Западните острови. Беше застрелян от един от пиратите нашественици, докато защитаваше механата си. По това време Ник се намираше дълбоко в джунглата заедно с Лукас Трент и Рейф Стоунбрейкър, преследвайки другите нашественици.

Анди умря зад касата си. Бе изстрелял всички патрони от пушката, която лежеше до тялото му. Ник успя да зарови скръбта си в най-тъмните ъгълчета на съзнанието си, но се съмняваше дали тя някога би могла да изчезне напълно.

След като залови убиеца на Анди, Ник най-накрая се захвана да подреди съдържанието на разхвърляния склад зад механата. Старата складова барака бе претъпкана със спомени от един живот, продължил осемдесет и една години. Ник откри избелели снимки на отдавна починалата съпруга на Анди, записки за старите му пътешествия в търсене на желе-лед, бизнес квитанции, старите си училищни бележници и детските си рисунки.

Намери и малка метална кутия, принадлежала на майка му. За него откритието бе една чудесна изненада. Анди му беше казал, че цялото й имущество било унищожено в пожара, погълнал къщата й някъде по времето на смъртта й. Но преди да тръгне на фаталното си пътешествие към Серендипити, Сали очевидно бе скрила металната кутия в задната стаичка на Анди, без да му каже какво е направила.

В кутията Ник откри само едно нещо, последното писмо, което Бартълъмю Честън бе написал до Сали, преди да тръгне на третата си експедиция.

Ник все още не можеше да реши кое дразни повече неговите роднини от семейство Честън — непокорния опит на Сали да ги накара да признаят сина й или фактът, че той сам бе направил състоянието си и не проявяваше никакъв интерес към тяхното богатство.

Семейство Честън бяха свикнали да контролират хората с пари. След като Ник не поиска нищо от тях, това го превърна в техните очи в един неконтролируем и поради това опасен човек. Ник разбра. В крайна сметка самият той беше Честън. Осъзна, че собствената му нужда да контролира всяка възможна ситуация вероятно е по-силна, отколкото у всички други членове на клана взети заедно.

— Не съм дошъл тук, за да си спомням за миналото, колкото й приятно да е било то, това поне е несъмнено — заключи Ник. — Искам да знам какъв е твоят интерес към дневника на Честън.

— Какво толкова? Ако личният дневник на брат ми съществува, той принадлежи на семейството. — Орин присви уста. — На законния клон от семейството.

— От снощи насам си мисля много за това. Не се обиждай, Орин, но ми е трудно да повярвам, че изведнъж си започнал да проявяваш интерес към семейната история, особено към тази част, в която баща ми играе някаква роля.

— Какво, по дяволите, трябва да означава това?

Ник се усмихна.

— И двамата знаем, че именно смъртта на баща ми на островите ти даде възможност да поемеш юздите на семейната империя, нали така?

— Копеле — изсъска Орин.

— Да, но това е стара история. Както казвах, ако Бартълъмю Честън беше оживял, той щеше да седи тук, където седиш ти днес. Нещо повече, той щеше да се ожени за майка ми и аз щях да стана законен наследник на „Честън инкорпорейтид“. Странно се обръщат нещата, нали?

— Бартълъмю никога нямаше да се ожени за майка ти. — По лицето на Орин се изписа ярост. — Той знаеше какъв е дългът му. Никога не би дал името Честън на някаква евтина курва, която е срещнал в долнопробен бар на Западните острови.

Изведнъж Ник усети как кръвта започна да пулсира в ушите му. Той заобиколи бюрото и сграбчи в юмрук скъпата риза на Орин.

— Майка ми не е била курва — процеди той през зъби, много, много спокойно. — Никога не я наричай така. Чуваш ли ме, чичо Орин? Никога не наричай майка ми курва, или ти и всеки друг от законния клон на семейство Честън ще си плати за това.

Устата на Орин се отвори и после отново се затвори. Той изцъкли очи.

— Ще накарам секретарката си да извика охраната.

— Родителите ми са възнамерявали да се оженят, когато баща ми се завърне от последната си експедиция. Но Бартълъмю Честън не е успял да се върне жив. — Ник се наведе по-близо. — Никой не знае какво точно се е случило, но всички знаем кой спечели от това, нали?

Устата на Орин се отвори и се затвори два пъти, преди той да успее да произнесе някакво свързано изречение.

— Как се осмеляваш да намекваш, че мога да имам нещо общо със смъртта на Барт или пък че се радвам заради това, че не се е завърнал. Това е една проклета лъжа!

— Така ли?

— Погледни фактите, Ник. Никога не се е провеждала Трета експедиция. Това е само легенда. Най-вероятното обяснение за изчезването на Барт е, че един следобед той е отишъл в джунглата и се е самоубил. Той беше матрица. Всички знаят, че те не са съвсем стабилни.

— Ако вярваш, че не е имало Трета експедиция, защо тогава търсиш дневника?

— Виж, не казвам, че Барт не е оставил някакъв личен дневник — сопна се Орин. — Бог знае, той беше направо вманиачен да си води бележки за всичко. Но това не може да бъде запис за Третата експедиция, защото тя никога не се е състояла.

Ревът в ушите на Ник отслабна. Той забеляза, че е стиснал прекалено силно финия плат на ризата на Орин. Ядосан заради това, че изгуби самообладание, той отпусна хватката си и направи крачка назад.

Блясъкът на златото привлече погледа му. Той погледна към скъпите копчета върху ръкавелите на Орин. Върху всяко от тях бе гравирано голямо „Ч“ и инициалът „О“. Всеки мъж в семейство Честън получаваше чифт златни копчета на определена възраст. Ник се учуди какво ли е станало с чифта на баща му. Проклет да съм, ако попитам Орин, каза си той.

Срещна погледа на чичо си.

— Е, значи се върнахме на основния въпрос — отбеляза спокойно той. — Защо искаш да платиш много пари за дневника на баща ми?

— Защото той е семейно наследство. — Орин стегна възела на вратовръзката си. — Ако имаш чувство за отговорност към семейството, ще го разбереш. Сега изчезвай оттук, преди да съм те изхвърлил.

— Тръгвам. — Ник се отправи към вратата. Спря за кратко точно преди да я отвори. — Едва не забравих да те попитам как вървят нещата с Глендауър?

Орин се втренчи в него изумен и шокиран. После лицето му се зачерви бавно.

— Какво знаеш за Глендауър?

Ник сви рамене.

— Знам, че „Честън инкорпорейтид“ е в много лошо състояние след овладяването на Мелтин-Лоу. Ти плати прекалено много за компанията, нали? Мелтин-Лоу се оказа една много дълбока дупка. Сега си в беда. Имаш нужда от пари, така че се домогваш до потенциални инвеститори. Доколкото знам, Глендауър е третият, с когото си разговарял през последните шест седмици.

— Не е твоя работа, по дяволите!

— Спокойно, аз съм част от семейството, забрави ли? — Ник се усмихна. — Но едно предупреждение, чичо. Знам, че имаш проблеми с оборотните пари, но ако търсиш дневника на Бартълъмю Честън, защото си повярвал в онези стари слухове за съкровището, спести си времето и енергията. Легендата, че баща ми е открил съкровище от огнени кристали, е точно това — легенда. Старият обезумял Де Форест измисли тази част от историята точно така, както и онази за инопланетяните, отвлекли екипа на експедицията.

Ник излезе от офиса, без да дочака отговор. Затвори вратата много тихо.

Хелън се наежи като го видя.

— Приятен ден! — Ник се усмихна, докато минаваше покрай бюрото й.

Тя трепна.

Той тръгна към асансьора по плюшения коридор. Когато вратите се отвориха, влезе и си погледна часовника. Може би Циния вече се беше обадила. В него пулсираха нетърпение и странно усещане за страст.

Няколко минути по-късно той излезе през внушителния вход на сградата Честън и тръгна в мъглата под лекия дъжд. Изтича бързо до бордюра, където бе паркиран тъмнозеленият му Синхрон.

Веднага щом седна зад лоста за управление, той посегна към телефона.

— Връщам се в казиното, Федър. — Ник включи лъскавия синхрон в слабото движение. — Някакви съобщения.

— Пуснах слух, че сте склонен да платите пет бона срещу всяка информация за дневника на Честън, точно както ми наредихте, шефе. Но досега няма нищо.

— Удвои наградата. — Ник изчисли разсеяно разстоянието, което отделяше синхрона от другите коли на улицата. Пресметна ефекта от страничните фактори като дъжда, мократа настилка и скоростта на синята лимузина пред него. Нещо в матрицата не беше наред. Премина в другата лента.

Шофьорът на синята лимузина изведнъж натисна спирачки, едва избягвайки удара с колата пред него. Изсвириха гуми. Писнаха клаксони. Ник ускори плавно покрай колите, спрели заради едва избягнатата катастрофа.

Той караше по един и същ път както правеше всичко друго, с инстинктивно усещане за всички елементи на матрицата, в която се движеше. Винаги знаеше къде точно е връзката му с предметите около него. Почти винаги изчисляваше времето си до съвършенство. Това бе един от страничните ефекти на психическия му талант.

— Някакви други съобщения? — попита.

— Нищо важно — информира го Федър.

Ник стисна телефона по-силно.

— Мис Спринг обаждала ли се е?

— Не, шефе.

— Пристигам след няколко минути. — И натисна бутона за прекъсване на връзката.

Ще се обади. Беше добър в тези неща. Знаеше, че тя ще се обади.

Но усещаше, че нещо в матрицата се мести. Циния се оказа непредсказуема.