Джейн Ан Кренц
Кръстопът на чувствата (7)

6.

— Цин? Там ли си? Аз съм, Лио. Току-що видях вестниците. Обади ми се, голяма сестричке! Какво става? Наистина ли се срещаш с този тип Честън? Леля Уили и чичо Стенли получават пристъпи, а братовчедката Мерибет си е записала час при терапевт. Казва, че не може да понесе подобен стрес.

Циния остави писмото, което се канеше да отвори, и вдигна телефона.

— Лио? Тук съм, почакай една секунда. — Тя натисна напосоки няколко бутона, докато най-накрая телефонният секретар изщрака и изключи с едно последно протестно изсвирване. — Съжалявам. Прослушвам обажданията.

— Не те виня. За нещастие никой в семейството не успя да се свърже с теб и всички решиха да ми се обадят. Трябваше да изляза и да си купя вестник, за да разбера какво става със собствената ми сестра. Какво е това — ти и собственикът на „Честънс пелъс“ сте намерили убит човек снощи? Предполагам, че репортерите пак са прецакали всичко както обикновено?

— Не съвсем. — Циния се облегна назад в стола си и се втренчи в купчината поща, която току-що бе започнала да отваря.

Стана й приятно, като чу гласа на брат си. Лио бе единственият човек, за когото можеше да разчита, че ще запази спокойствие и здрав разум в разгара на семейната криза. Той беше абсолвент в университета в Ню Сиатъл. Психометричен талант от девета степен с интуитивно усещане за възрастта и историята на старинните предмети, той специализираше синергетичен исторически анализ.

Според Циния съдбата на Лио бе в академичната кариера. Той изпитваше страст към своите изследвания и тя беше сигурна, че ще остави забележима следа в своята област. Останалата част от семейството вече се ядосваше от подобна възможност.

От четири поколения насам членовете на семейство Спринг се крепяха здраво в света на бизнеса. Банкрутът, последвал смъртта на Едуард Спринг, изуми семейството. Всички, освен Циния бяха обсебени от идеята, че Лио трябва да поеме отговорността и да възстанови „Спринг индъстриз“. Циния бе решена да го защити от все по-засилващия се натиск.

— Един от фокусните ми клиенти беше убит вчера — обясни тя. — Намерих тялото му късно снощи. Случи се така, че мистър Честън беше там по същото време. И двамата трябваше да дадем показания пред полицията.

— Честън е бил там просто случайно, така ли? Някак си ми се струва, че това няма да мине пред семейството. Разговаряш с брат си, Цин! Кажи ми какво става.

— Сложно е. Мистър Честън водеше преговори с моя клиент, Морис Фенуик. — Тя осведоми накратко Лио за събитията. — Е, виждаш — заключи накрая. — Имахме взаимен интерес към бедния Морис.

— Хмм.

— Какво трябва да означава това?

— Не съм сигурен — призна Лио. — Но мисля, че разбирам защо леля Уили и другите са изпаднали в истерия. Особено след онова, което се случи преди осемнадесет месеца, когато онова копеле Ийтън ти погоди номер и те изкараха негова любовница.

— Уверявам те, Ник Честън и Рексфорд Ийтън нямат нищо общо помежду си.

Това си е самата истина, помисли си тя. Рексфорд Ийтън, меценат на изкуствата, спонсор на партията на Основателските ценности и изобщо много важна личност, я нае да проектира новия интериор в имението Ийтън.

По това време тя изпитваше гореща благодарност за привлекателния хонорар. Смъртта на родителите й, последвана от фалита на „Спринг индъстриз“, постави нея и Лио в много лошо финансово положение. Състоянията на останалите от голямата фамилия Спринг се изпариха заедно с бизнеса, така че нямаше към кого да се обърне за помощ.

Тя вля цялата си енергия в изграждането на Циния Спринг интериорс и в превръщането й в жизнеспособна дизайнерска фирма. Развълнува се много, когато получи проекта на Ийтън не само заради добрия хонорар, но защото това й даваше достъп до затворения свят на висшия дизайнерски пазар. Тя знаеше, че ако удовлетвори семейство Ийтън, те ще я похвалят и пред другите от своя затворен кръг.

Но по-малко от две седмици след като започна работа в имението Ийтън, тя се озова на първата страница на „Синзейшън“ и на няколко други таблоида. Когато видя своята снимка — как се измъкваше от спалнята на Ийтън и излизаше в градината рамо до рамо с Рексфорд Ийтън, тя разбра, че са й погодили номер. Никой не повярва, че тя и Ийтън са влезли в спалнята, за да оглеждат мостри за тапети.

Трябваше й малко време, за да събере парченцата от мозайката.

Рексфорд и елегантната му съпруга Бетани бяха се уговорили да я използват като прикритие за аферата, която те имали с Дария Гарднър, влиятелен политик в партията на Основателските ценности.

Следвайки посоката на слуховете, пуснати нарочно от един от политическите съперници на Гарднър, репортерите започнаха да задават неудобни въпроси. Семейство Ийтън и Дария Гарднър измислиха хитър план да хвърлят парче сурово месо на бесните кучета от пресата, за да ги накарат да загубят следата. Циния беше ястието, което те им сервираха върху сребърен поднос.

Всичко мина като по часовник. Бетани Ийтън направи страхотна сълзлива сцена, преструвайки се на измамена съпруга, когато таблоидите описаха Циния като любовница на мъжа й.

На повърхността всичко изглеждаше като поредната нещастна история за флиртуващия съпруг, хванат с поредната си изгора, която пък случайно се оказа дъщерята на едно от видните някога семейства в града-държава. Никой не заподозря нещо за тройната уговорка с Дария Гарднър.

Аферата беше неприятна, но поносима. Тройка, включваща една от най-видните двойки в обществото и важен политик, от друга страна, щеше да нанесе сериозни поражения както на семейство Ийтън, така и на Гарднър. Никой от тримата любовници нямаше да излезе невредим от подобен скандал.

Накрая Циния се оказа единствената засегната. Пресата изобщо не спомена Дария Гарднър. Имаше тихо съчувствие към Бетани Ийтън, която понесе всичко с благородство. Колкото до Рексфорд, повечето хора просто поклатиха глави, когато прочетоха за любовната му афера.

Хойкащите съпрузи не бяха нещо чак толкова необичайно, особено сред елита, където хората невинаги бяха съчетавани от агенции. Беше общоизвестна тайна, че много богатите понякога сключваха бракове по-скоро заради имоти и пари, а не с цел да изградят една щастлива, стабилна връзка. Тъй като разводът бе невъзможен, несъмнено бракът на семейство Ийтън щеше да породи много неприятни емоции.

Цялата история бе забравена от пресата за три дни.

Но се оказа, че трите дни сензационна журналистика бяха достатъчно дълго време и почти съсипаха дизайнерския бизнес на Циния, бизнес, който тя бе изградила с толкова упорит труд след фалита на „Спринг индъстриз“.

Трите дни се оказаха и достатъчно дълго време, за да разрушат нейната собствена репутация. Когато най-накрая прие факта, че не може да превъзмогне етикета „Алената дама“, тя предизвикателно прие цвета като своя запазена марка.

За ужас и огорчение на семейството си сега тя имаше гардероб, пълен с червено. Палта, костюми, панталони, сака, поли, рокли, дрехи, обхващащи червения спектър от светлия цинобър до много тъмното черешово-малиново. Има определени ограничения, заключи Циния, но положителната страна бе, че имаше големи възможности за избор на аксесоари.

След скандала тя загуби достъпа си до затворения висш пазар, но през последните осемнадесет месеца бавно започна да привлича вниманието на новозабогатялата предприемаческа класа. Беше решена да задържи новата си пазарна ниша.

— Леля Уили и братовчедката Мерибет са разгневени, та чак се пенят — довери й Лио. — Мисля, че най-много се страхуват от това, че Лътрел ще отмени следващата си среща с теб.

— Между нас да си остане, това няма да разбие сърцето ми. Дънкан е приятен мъж и аз харесвам компанията му, но това е всичко.

— Забравяш големия фактор „С“, Цин.

— Фактор „С“?

— Семейния фактор — обясни Лио. — Дънкан Лътрел удвои чистата си печалба, когато завърши последното разширение на компанията си. Когато пусне новото си поколение софтуер, той вероятно ще я утрои. Имам чувството, че леля Уили, чичо Стенли и другите скоро ще започнат да намекват, че да се влюбиш в богат мъж, е също толкова лесно, колкото и да се влюбиш в беден.

— И какво? — Циния прелисти няколко сметки и два каталога. — Ако започнат да ме притискат, просто ще изиграя асото си.

— Да, да, знам. — В гласа на Лио прозвуча комично съжаление и то заприлича на мелодраматичен хленч. — Ти не можеш и да мечтаеш да сключиш несъчетан брак, а най-добрата агенция в града, Синергетични връзки, декларира, че ти си несъчетаема.

— Улучи — отговори весело тя. — Статистически невероятно, но се случва. Хей, какво би могъл да направиш?

— Послушай ме, Цин, твоят статус на несъчетаемост няма да спре леля Уили и бандата.

— Как е възможно членовете на собственото ми семейство дори да си мечтаят да ме помолят да рискувам, сключвайки несъчетан брак? — Циния се усмихна, когато посегна към ножчето за отваряне на писма. — Освен това кой свестен, разумен мъж би искал да се ожени за жена, която е обявена за несъчетаема?

— Знаеш ли какво си мисля? — прекъсна я Лио. — Мисля, че на теб тайничко ти харесва фактът, че агенцията те обяви за несъчетаема.

— Как е възможно да предположиш нещо такова! — Циния отвори плика и намери вътре още една сметка. — Да бъдеш обявена за несъчетаема е нещо много по-лошо от самата смърт. Всеки го знае.

— Освен теб очевидно.

Циния се усмихна. Преди четири години, малко преди родителите й да се изгубят в морето, тя си мислеше, че е влюбена. Той се казваше Стърлинг Дийн. Беше красивият вицепрезидент на „Спринг индъстриз“ и изглеждаше, че имат много общи неща помежду си. И двамата се регистрираха в Синергетични връзки, за да се уверят, че взаимният им избор е добър.

За удивление на всички изключително слисаният син-психосъветник обяви, че Циния е преминала процеса на тестовете със съмнителното определение, че е една от изключително малкия брой хора, считани за несъчетаеми. Експертите казаха, че това имало нещо общо с нейните паранормални психологически особености. Тя беше различна по някакъв неуловим начин, но заради това бе невъзможно да бъде съчетана успешно със Стърлинг Дийн, както и с всеки друг, регистриран в списъка по това време.

Циния все още не бе изпитала шока от факта, че може да не се омъжи никога, когато пристигна новината за смъртта на родителите й. След това тя бе прекалено заета да се справи с тъгата, с разрушаващата се империя Спринг и с бъдещето на семейството, за да й остане време да се тревожи за своя официален статус на една вечна стара мома.

Семейството и приятелите, които научиха за резултатите й от агенцията, приеха това със смесица от шок, интерес и съжаление. Но по-късно Циния започна да вижда отчетливите предимства на своето положение. В едно общество, в което към всички се прилагаше огромен натиск за сключване на брак, тя имаше свободен пропуск.

Според общоприетите норми тя всъщност притежаваше билет за самота, но в онези дни не си мислеше много за това. Беше прекалено заета, опитвайки се да си изкара прехраната.

— Леля Уили е много доволна от факта, че харесваш компанията на Лътрел, както и това, че той има прекрасно чувство за хумор — посочи Лио.

— Аз го харесвам и той ме харесва. — Тя не добавите преди седмица Дънкан бе прекалил, намеквайки, че е склонен да приеме идеята за брак без одобрение от агенция.

Дънкан беше президент на „Синайс“, просперираща компютърна фирма. Представи се на Циния на една художествена изложба преди шест седмици. Двамата завързаха разговор, когато се озоваха, еднакво объркани, пред картина от школата на Втората неогенерация. Наблюдаваха дълго безсмислените цветни петна, спогледаха се и веднага избухнаха в смях.

Бързо се оттеглиха в кафенето на музея да изпият по чашка каф-чай и да си поговорят за изкуство.

Когато Дънкан й се обади няколко дни по-късно, за да я покани на театър, тя прие. Леля Уили изпадна в екстаз. Циния знаеше добре, че виденията как тя ще възстанови семейното състояние чрез сполучлив брак, танцуваха в главите на близките й.

— Ти винаги обръщаш внимание колко важно е чувството за хумор у един мъж — напомни й Лио.

— Абсолютно задължително — увери го тя. — След като съм израснала с татко, как бих могла да живея с някой, който не умее да се смее?

— Знам. Като бизнесмен татко беше пълен неудачник, но пък беше страхотен баща. Той и мама все още ми липсват, Цин.

— На мен също. — Пристъп на тъга премина през Циния, когато си спомни каква огромна наслада от живота изпитваше баща й.

Едуард Спринг беше човек с голямо сърце и огромен ентусиазъм. Съпругата му, Женвиев, споделяше безграничния оптимизъм и благородната натура на мъжа си. Циния и Лио израснаха в дом, пълен с топлота и смях. За нещастие никой от двамата им родители не разбираше от бизнес. Под управлението на Едуард и Женвиев „Спринг индъстриз“ бе докарана право до дъното.

— Предполагам, че не обичаш Лътрел — намеси се в мислите й Лио. — Таблоидите загатнаха, че си любовница на Ник Честън.

— До утре тази новина ще остарее — увери го Циния. Взе една химикалка и започна да си играе с нея. — Името Спринг вече не буди такъв интерес както преди година и половина.

— Може и да е така, но името на Честън със сигурност ще продаде вестниците.

Тя захвърли химикалката и се наведе напред.

— Знаеш ли какво наистина ме вбесява в цялата тази ситуация?

— Да. Фактът, че вестниците отново се опитват да разбият репутацията ти на пух и прах.

— Не, фактът, че сякаш всички са забравили за това, че бедният Морис Фенуик беше убит снощи.

— За нещастие Честън е много по-интересен от Морис Фенуик — отбеляза Лио. — Както и ти в случая.

— Това не е правилно. Вестниците и всички останали трябва да се концентрират върху залавянето на убиеца.

— Ченгетата ще го пипнат — избъбри разсеяно Лио. — Който и да е той, рано или късно вероятно ще бъде пипнат по време на наркомански купон.

— Може би. — Циния се поколеба. — Лио, ако искам да се консултирам с експерт по експедициите в Западните морета, особено за такава, проведена преди около трийсет и пет години, с кого би трябвало да се видя?

— За някоя определена експедиция ли става дума?

— Да. Не се смей, но бих искала да открия нещо повече за Третата експедиция на Честън.

— Третата? — Лио се разсмя. — Майтапиш се. Това е само една стара легенда. Тя никога не се е състояла. Университетът, който я е спонсорирал, трябвало да я отмени в последната минута. Изглежда, че ръководителят на експедицията отишъл в джунглата и се самоубил няколко дни преди тръгването на екипа.

— Намерили ли са тялото?

— Не. Ние говорим за джунглата, Циния. Обикновено не можеш да намериш тяло в джунглата, ако не знаеш къде да го търсиш. А предполагам, че в този случай никой не си е направил труда.

— Има една теория на Де Форест за съдбата на Третата — подхвърли Циния, напомняйки му и за тази възможност. — Появи се преди няколко години.

Лио избухна в смях.

— Да. И публикувана единствено в таблоидите. Никой истински учен не би й обърнал внимание. Шантавата история на Обезумелия Де Форест за инопланетяните, които отвлекли екипа на експедицията, постави в изключително неудобно положение университета в Ню Сиатъл. Това му струва поста и работата.

— Обезумелия Де Форест? — повтори Циния.

— Така го наричат в сериозните академични среди. Мисля, че малкото му име е Нютън или нещо такова. Беше професор във факултета по синергетичен исторически анализ, докато не затъна надълбоко и не започна да пише за инопланетяни и изчезнали експедиции.

— Да не искаш да ми кажеш, че няма експерти по Третата експедиция на Честън, с които бих могла да се свържа?

— Не. Както вече казах, не е имало Трета експедиция.

— Ами Бартълъмю Честън? Той е съществувал. Вероятно е водил дневник. Морис каза, че го е открил.

— О, разбира се, Честън си е бил съвсем истински и първите му две експедиции са преминали много успешно. Той вероятно е водил някакви дневници за ранните си пътувания. Професионалните изследователи винаги водят подобни дневници. Но не може да съществуват записки от Третата експедиция, защото тя никога не се е осъществила. — Лио направи пауза. — Единственото нещо, което може да съществува…

— Да?

— Предполагам, че Честън може би е започнал дневника за Третата още когато са я планирали. Може да е записал информация за подготовката и плановете, преди да се самоубие.

— Може би точно това е намерил Морис — замисли се Циния. — Какво е станало с професор Де Форест?

— Както ти казах, принудиха го да се пенсионира. Май някой спомена, че имал някакви пари от семейството. Наследил едно старо имение. Доколкото знам, все още живее там.

— И той е единственият авторитет по Третата експедиция?

— Нека да го кажем така, той е човекът, измислил легендата. Не бих го нарекъл чак авторитет.

— Разбирам. — Циния почука с молива по бюрото.

— Хей, Цин…

— Да?

Тя усети по-мрачни нотки в гласа на Лио.

— Смяташ ли, че Честън ще те притеснява?

— Какво имаш предвид — да ме притеснява?

— От онова, което съм чувал, той е доста потаен. Много саможив. Никой не знае много за него.

— Мисля, че така му харесва — поясни Циния. — Нещо повече, сигурна съм, че той възнамерява да си остане потаен и саможив, доколкото е възможно. Което означава, че ще стои далеч от мен. Последното нещо, което му се иска, е да привлече още повече внимание към себе си, продължавайки връзката си със знаменитата „Алена дама“.

— Хмм.

— Помисли си за това — настоя тя, увличайки се по собствената си логика. — Ако започне да ме притеснява, както ти се изрази, той само ще рискува още повече публичност. Ще има още спекулации. Снимката му може да се появи отново във вестниците. Това е последното нещо, което би искал.

— Да, предполагам.

— Повярвай ми, той ще остане в сянка. Знае, че ако не налива още желе-лед в огъня, историята ще се забрави.

— Ами ти? — Лио все още изглеждаше разтревожен.

— Аз мога да избягвам репортерите, докато те се откажат и изчезнат. Ще ми бъде трудно с членовете на семейството, не с мистър Честън.

— Щом казваш…

— Не се безпокой, снощи се видяхме за последен път.

Циния се сбогува и затвори телефона. Когато той звънна почти незабавно, тя подскочи в стола си. Изгледа го свирепо и изчака телефонният секретар да поеме обаждането.

Обажда се Ник Честън.

Предполагам, че си там и прослушваш обажданията, Циния. Много бих искал да говоря с теб.

Тя замръзна. Дори и през телефонния секретар гласът му изпращаше тревожен трепет, който опъваше нервите й по същия начин, както и предишната нощ. Очевидно странната й реакция спрямо него не беше предизвикана единствено от мрака и необичайните обстоятелства.

Ник замълча, но не затвори. Просто чакаше. Тя се поколеба няколко секунди, но накрая не можа да издържи.

— По дяволите! — Овладя се и посегна към слушалката толкова предпазливо, сякаш тя беше жива паяк-жаба.

— Да, мистър Честън?

— Моля те, наричай ме Ник. След всичко, което преживяхме заедно снощи, мисля, че е нормално да си говорим на малки имена, нали?

Хумористичната нотка в гласа му не напомня с нищо за спонтанния смях на Дънкан Лътрел, помисли си тя. Веселието на Ник идваше от някакво далечно, мрачно царство, място, където хуморът бе изключително рядка стока, а доколкото го имаше, той бе изкривен и осакатен от липсата на слънчева светлина.

— Каква изненада! — Тя се опита да говори спокойно. — Току-що казах на брат си, че е малко вероятно да се обадиш отново, защото сигурно ще искаш да увеличиш възможно най-много дистанцията между нас двамата. Бях останала с представата, че обичаш да стоиш в сянка, мистър Честън.

Той не обърна внимание на това.

— Предполагам, че репортерите не те оставят на мира?

— Тази сутрин имаше няколко телефонни обаждания, на които не обърнах внимание, а мисля, че и новинарският микробус на „Синзейшън“ все още е паркиран пред апартамента ми, но няма нещо, с което да не мога да се справя. Ами ти?

— Аз наемам хора, които изпълняват полезни задачи — например държат пресата далеч от мен.

— Да, разбира се. — Циния се изправи на крака. Влачейки телефонния кабел след себе си, тя отиде до прозореца и погледна надолу към микробуса на „Синзейшън“. — Колко удобно…

— Мога да изпратя някого в твоя апартамент, за да ти свърши същата работа.

Циния изведнъж си представи тромавия Федър, застанал на пост долу във фоайето. Мениджърът и съседите никога не биха й простили.

— За Бога, не го прави! — Тя се намръщи заради отчетливо доловимата паника в гласа си. Покашля се. — Искам да кажа, благодаря ти много, но няма да е необходимо. Репортерите ще си тръгнат като им писне.

— Може би. Но това може да отнеме известно време.

— Знаеш ли какво? Ако тези журналисти обръщаха толкова много внимание на убийството на Морис, полицията може би щеше да бъде малко по-мотивирана да проведе едно наистина задълбочено разследване.

— Сигурен съм, че ченгетата правят всичко, което е по силите им.

— Аз не съм чак толкова сигурна. — Циния се обърна и се върна до малкото си, леко бюро от Ранния изследователски период. — Мисля, че детектив Анселм ще се задоволи да чака, докато вероятният заподозрян влезе в офиса му и си признае.

— Анселм е добър човек. Той ще проследи всички нишки, които открие.

— Надявам се да си прав, но се боя, че ще сложи делото в папките, защото то прилича на поредния грабеж в търсене на пари за наркотици.

От другата страна на линията настъпи кратко мълчание.

— Ти все още ли вярваш, че има нещо повече? — попита най-накрая Ник без никаква промяна в гласа си.

— Останах будна с часове и си мислих за това. — Тя се отпусна бавно в стола си. — Не ти ли се струва едно ужасно съвпадение това, че бедният Морис бе убит точно когато уреждаше последните подробности по продажбата на дневника?

— Пак започваш с конспиративните си теории. Сигурна ли си, че в семейството ти няма гени от някой талант-матрица?

— Това не е смешно, мистър Честън! — Тя се намръщи. — Чудя се къде ли е скрил дневника.

— Не си единствената, която иска да узнае какво е станало с него.

Мрачната решителност в думите му изобщо не успокои нервите й.

— Той може да не се появи дълго време. Не забравяй, Морис беше матрица. Много обсебен от загадките и тайните. Никой не може да скрие нещо толкова добре, колкото една матрица.

— И никой не може да намери скритото по-лесно от друга матрица — напомни й Ник.

— Вярно. Знаеш старата поговорка, че ти трябва крадец-матрица, за да хванеш крадец-матрица. Може би ти ще наемеш някого, който да ти помогне да намериш дневника. Имам предвид талант-матрица, а не истински крадец.

— Ще обмисля тази възможност. — Ник замълча. — Ако успея да намеря талант-матрица, който би могъл да ми помогне за откриването на дневника, ще се нуждая и от призма, която да го фокусира. Ти ще се наемеш ли?

Мисълта да се забърка пак с Ник Честън, отново предизвика виденията на дълбоката, празна асансьорна шахта, която си бе представила снощи. Стомахът й се сви, сякаш бе стъпила във въздуха.

— Не знам. — Това прозвуча неубедително, дори за нея. — Ще трябва да си погледна програмата. Напоследък съм много заета с дизайнерския си бизнес. Не се занимавам много с фокусиране. Морис беше нещо като изключение. — Ставаше още по-зле. Още малко и щеше да заприлича на малоумна идиотка.

Тя се учуди какво у Ник Честън опъваше така нервите й и караше косите й да настръхват. Освен факта, че той беше опасен, мистериозен и саможив и че те двамата откриха труп, разбира се.

— Не ти ли е хрумвало, че ако догадките ти са правилни и в убийството на Фенуик има нещо повече, отколкото си мисли детектив Анселм, откриването на дневника би било основната стъпка към намирането на убиеца? — попита Ник.

Изведнъж й се прииска да види очите му. Не че ще успея да прочета много в онези зелено-златни дълбини, помисли си тя. Ник носеше загадъчната си маска толкова свободно, колкото и скъпите си, ушити по поръчка дрехи.

— Ти май каза, че никой друг, освен теб не иска дневника толкова много, че да убие заради него. — Тя опипваше почвата много предпазливо. — Променил ли си мнението си?

— Тази конспиративна теория е твоя, не моя. Аз искам единствено дневника. Просто посочих, че ако ти случайно си права, то ние имаме взаимен интерес да го открием. Със сигурност може да се каже, че полицията няма да тръгне по следите на твоята теория. Анселм изглежда убеден, че това е грабеж, мотивиран от търсене на пари за наркотици.

Циния опря лакът върху бюрото и отпусна чело на дланта си.

— Да ти кажа истината, в момента не знам какво да си мисля.

— Предлагам да не го обмисляш много дълго. Аз започвам да правя своите проучвания незабавно. Няма време за губене. Подобни следи трябва да се проверят докато са горещи, защото изстиват много бързо.

— Да, предполагам, че е така.

— Искаш ли да работим заедно, или ще трябва да се оправям сам?

Тя нави телефонния кабел около пръстите си. Той я притискаше. Това бе неуловимо, но беше сигурна.

— Предлагаш да обединим силите си?

— Защо не? И двамата имаме основателни причини да потърсим дневника. Заедно ще можем да свършим повече работа, отколкото поотделно.

Циния забарабани с пръсти по бюрото.

— Няма да е възможно да запазим сътрудничеството си в тайна.

— Вярно е. Съществува рискът, че таблоидите отново ще се заинтересуват от нас.

— Ами! — Тя се ядоса от очевидната липса на загриженост у него. — Това е последното нещо, което ти би искал, нали?

— Мога да го преживея, стига да има основателна причина да постъпя така. Ами ти?

— Няма да ми се отрази добре. — Тя се отпусна обратно в стола си и въздъхна дълбоко. — Но трябва да свикна с факта, че започнаха да мърсят името ми по първите страници толкова често, та това се превърна в рутинна процедура. Мога да се справя.

От другата страна на линията настъпи поредното неспокойно мълчание.

— Смяташ, че свързването на името ти с моето означава омърсяване?

Страхотно! Пак успя да го обиди.

— Не съм искала да намекна нещо подобно. Просто имах предвид, че не е нещо страхотно да се появиш из таблоидите. Независимо чие име е замесено.

— Няма значение — прекъсна я той. — След като не можем да избегнем неизбежното, предлагам да дадем на клюкарите логична причина за това, че ще ни виждат заедно.

Инстинктите на Циния се изостриха до краен предел.

— Каква причина?

— Ами аз случайно си търся дизайнер за интериора.

Тя стисна телефонния кабел с всички сили.

— Моля?

— Чу ме добре. Възнамерявам да се женя скоро. Искам да променя интериора.

Неизвестно защо тази новина накара Циния да стисне кабела още по-жестоко. Той щеше да се жени. Е, и какво от това? Рано или късно почти всички се женеха. Даже мистериозните собственици на казина. Тя вероятно бе единственото изключение в града, ако не се броят няколкото затворени престъпници и обитателите на някои лудници.

— Разбирам.

— Имам чувството, че бъдещата ми съпруга няма да се интересува от интериора на казиното.

— Ти живееш в казиното — възкликна с укор Циния. — Много се съмнявам, че ще успееш да скриеш за дълго този факт от нея. Звънът на игралните автомати веднага ще те издаде.

— Не очаквам съпругата ми да живее тук, над казиното. Купих къща. Голяма къща на хълма с изглед към града и към залива.

— Ооо… — Тя не знаеше какво да каже. — Кога е сватбата?

— Все още не знам. Наскоро започнах процеса с регистрацията.

— Ще минеш през агенция?

— Струваш ми се изненадана. Нима всеки човек със здрав разум не минава през агенция?

— Разбира се. Естествено. В повечето случаи. — Боже, тя отново бръщолевеше несвързано. — Но има и изключения.

— Аз не възнамерявам да бъда изключение. Сключването на брак без одобрението на агенция крие в себе си голям риск. Аз не съм хазартен тип.

Тя премигна.

— Не си ли?

— Може и да си изкарвам хляба не според синергетичните закони за вероятност и шанс, но не поемам глупави рискове. Не и с нещо толкова трайно като брака.

— Много мъдро — съгласи се припряно тя. Настъпи дискретна пауза.

— Ти регистрирана ли си? — попита нежно той.

Тя преглътна. Това бе напълно нормален въпрос, особено при нейната възраст. Тя бе съвсем близо до трийсетте.

— Бях регистрирана преди четири години. Но агенцията ме обяви за несъчетаема.

Мъртвешка тишина посрещна тази информация.

— Разбирам — обади се след малко Ник. — Необичайно.

Това бе омаловажаването на десетилетието. Циния едва не се усмихна.

— Много. Но се случва.

— Не изглеждаш много съкрушена от това.

— Животът продължава.

— Говори се, че е трудно да задоволиш пълноспектралните призми — отбеляза Ник.

— Вината не е наша — отвърна тя. — Имаме високи стандарти. Но в моя случай проблемът се усложнява от това, че аз не съм съвсем нормална пълноспектрална призма.

— А, да. Каза, че можеш да фокусираш добре само талантите-матрици.

— Ъхъ. Очевидно този факт води до особен прочит на МППО — обясни Циния.

— МППО?

— Мултипсихичния паранормален персонален опис. Това е стандартният син психотест, който използват всички брачни агенции. Ако си регистриран, рано или късно ще трябва да се явиш на изпита. Твоят съветник не ти ли е казал за това?

— Аз току-що започнах процеса по регистрирането. Все още не съм имал възможност да обсъдя всички подробности с моя съветник.

— Разбирам. Започваш с въпросника, а после минаваш през МППО. — Неизвестно защо любопитството на Циния не й позволяваше да изостави темата. — Коя агенция използваш?

— Моят съветник е от „Синергетични връзки“.

— Добра фирма. И аз бях регистрирана там. — Сега тя беше повече от убедена, че Ник притежава някакви силни психически способности. „Синергетични връзки“ бе една от малкото брачни агенции в града, които работеха с пълноспектрални призми и таланти от най-висока степен. — Много скъпа.

— Аз мога да си позволя услугите им — каза той.

Тя трепна.

— Да, предполагам, че можеш.

— Както казах, искам къщата ми да бъде декорирана за бъдещата ми булка. Мога да кажа на хората, че съм те наел да проектираш интериора. Това би било достоверна причина да ни виждат често заедно.

Поради някаква причина мозъкът й функционираше така, сякаш бе зацапан с втвърдяваща се кал.

— Ъ…

— Можем да обединим източниците си на информация. — Ник замълча. — Готов съм да ти платя обичайния хонорар, разбира се.

Тази забележка прониза втвърдяващата се кал както нищо друго не би могло да го направи. Циния побесня.

— Как смееш да намесваш пари в това нещо? Предполагам, че това може да се очаква от човек, който притежава казино. Имам една новина за теб, мистър Честън. Единственото нещо, което има значение сега, е справедливост за бедния Морис.

— Разбира се — съгласи се бързо той.

Прекалено бързо.

— Ти искаш единствено онзи дневник. Поради някаква причина си решил, че аз имам полезна информация, която ти би могъл да използваш, за да го намериш.

— Виж, Циния, аз просто направих едно разумно предложение, което би било от полза и за двама ни.

— По дяволите! Ти се опитваш да ме манипулираш, мистър Честън. А аз не обичам да ме манипулират.

— Само те моля да си помислиш за това. — Сега той бе съвършеното олицетворение на здравия разум. — Обади ми се, когато успееш да обмислиш моя план.

— Не се надявай много. — Тя тръшна слушалката, преди той да изпробва някоя нова тактика.