Джейн Ан Кренц
Кръстопът на чувствата (24)

23.

— Ник!

Циния скочи на крака и се втурна забързано. Насочи се право към него.

— Не мърдай — заповяда Дънкан.

Тя спря. В нея се надигнаха облекчение и страх. Ник беше тук. Но сега и двамата бяха хванати в капана.

— Знаех, че ще ме намериш. Но ми се искаше да не успееш. Дънкан е полудял.

— Седни, Циния! — Гласът на Дънкан вибрираше от внезапно появила се ярост. — Веднага. Или ще убия Честън на място.

Тя се завъртя с присвити юмруци.

— Ако го направиш, никога няма да ти дам онова, което искаш.

— Да, ще ми го дадеш — усмихна се ехидно Дънкан. — Защото в противен случай ще направя всичко възможно Честън да умре много бавно. Сигурен съм, че тези растения, които дъвчат останките на Де Форест, ще са доволни, ако получат и десерт.

Ник спря до голямо, тъмно, мораво зелено растение, което зашумоля в очакване. Той не обърна внимание на храсталака и хвърли само бегъл поглед към Дънкан. Цялото му внимание беше насочено към Циния.

— Направи каквото ти казва. Седни. Вероятно ще се наложи да поостанем тук.

Тя погледна лицето му. Във вечния здрач на лабиринта бе невъзможно да прочете изражението му. Но пък и никога не ми е било лесно да разбера какво мисли Ник, спомни си тя. Той можеше да бъде загадъчен като морето. Тя бавно се отпусна обратно върху студената каменна пейка.

— Дневникът на баща ти е у него. — Тя погледна към прилежно увития пакет, оставен на каменната пейка до нея. — Откраднал е документа от бедния Морис, а после го е убил. Вече е бил наел Уилкис да изготви дубликата и фалшивата бележка до Поли и Омар. Мислел си е, че ако приемеш измамата, ще престанеш да търсиш дневника.

— Знам. — Ник погледна към Дънкан. — И си се опитал да натопиш чичо ми както за убийството на Фенуик, така и за фалшификацията.

Дънкан размаха свободната си ръка в жест, който можеше да означава: Е, какво да се прави…

— Опитах се да те отвлека от следата или поне да те разсея, като оставих едно от копчетата на чичо ти в къщата на Уилкис.

— Как се докопа до копчето? — попита Ник.

— О, това беше много просто. Ние двамата се срещахме редовно, за да обсъждаме бизнес въпроси. Направих така, че да изгуби едното копче, след като беше изпил малко повече скоч-тинита. Наистина не ми се искаше да те убивам, Честън. Боях се, че това ще привлече огромен интерес, не само от страна на полицията, но и в кръга на твоите партньори — най-долнопробните елементи в обществото.

— Неговите партньори, както ти ги наричаш, изобщо не са толкова долнопробни като теб, но ти със сигурност ще привлечеш вниманието им, ако го убиеш — отбеляза яростно Циния. — Никога няма да се измъкнеш.

— Намерил съм начин да заобиколя този малък проблем — промърмори Дънкан. — Докато някой открие тялото в тази очарователна провинциална градинка, от него ще е останало много малко. Всички ще сметнат, че той и Обезумелия Де Форест са спорили за съдбата на Третата експедиция и двамата са налетели по невнимание на тези проклети месоядни растения.

— Никога няма да стане — процеди уверено Циния. Беше пресипнала да повтаря тези думи. Изрече ги безброй пъти през последния час, докато чакаха Ник.

Също като нея и Дънкан беше напълно сигурен, че Ник ще се появи. Тя нарочно отказа да отговори на познатата сонда, изпратена от силния талант на Ник, опитвайки се да го обезсърчи, да го заблуди, че не се намира в лабиринта. Но той все пак я откри. Типична матрица.

Ник погледна към Дънкан.

— Баща ти е положил огромен труд да пренапише историята. Убил е много хора и е симулирал банкрута на собствената си компания, опитвайки се да заличи следите си. Но даже един параноичен талант-матрица не може да изтрие всяко доказателство, свързано с Третата експедиция.

Яростният блясък, който се появи в очите на Дънкан, изчезна толкова бързо, сякаш никога не беше съществувал. Той възвърна познатото си сърдечно, очарователно, открито изражение.

— Баща ми определено се е потрудил здравата. Трябва да му се признае на старото копеле. През всичките години, през които го познавах, единственото нещо, за което му пукаше, бе проклетият дневник. Даже не си направи труда да дойде на погребението на майка ми, защото бе зает с работата си по него.

— Защо не се е отървал от Де Форест още преди години? — попита Циния.

Дънкан се ухили.

— Нямаше причина. По свой странен начин Обезумелия Де Форест неволно допринесе много за изпълнението на плана.

— Помогнал му е да превърне истината в легенда — разсъди Ник.

— Точно така. — Дънкан се усмихна. — Благодарение на глупавите му теории за инопланетни отвличания никой сериозен учен не обърна внимание на темата. Тя се превърна в история, отразявана единствено от таблоидите.

— А Марсдън Лътрел е искал точно това — допълни Ник.

Дънкан кимна.

— Историята за Третата експедиция избледняваше много добре в мъглите на легендата. Но за нещастие нещата се усложниха, след като баща ми скочи от онзи прозорец преди година. Дневникът на Честън изчезна часове след смъртта му. Любовницата на баща ми го открадна. Тя очевидно се е досетила, че е ценен, и е решила да спечели състояние от него. Продала го на някакъв колекционер в Ню Портланд.

Циния повдигна брадичката си.

— Предполагам, че си убил и нея?

Дънкан се ухили добродушно.

— Тя изчезна много мъдро, преди да разбера какво е направила. Пропилях месеци и много пари да я търся, но все още не бях я намерил, когато колекционерът от Ню Портланд получи удар и умря. Семейството му извика Морис Фенуик да оцени колекцията. Фенуик намери дневника на Честън и разбра, че притежава нещо важно.

— Но не е разбрал колко важно е, нали? — попита Ник.

— Разбира се, че не е — присмя му се Дънкан. — Не успя да разгадае кода. Даже не разбра, че текстът е кодиран. Но знаеше, че Честън ще прояви огромен интерес към него заради семейния аспект.

— И се свърза с мен. — Ник се размърда, предизвиквайки още една въздишка на очакване от листата в близкия храсталак. — Уведомил е и чичо ми, Орин Честън. Веднага са тръгнали слухове.

— Да. — Дънкан присви устни в леко неодобрение. — Докато стигнат до мен, Фенуик вече беше подготвил нещата и се канеше да ти го продаде. Отказа да го предаде на мен.

Циния присви очи.

— И ти го заплаши. Принуди го да ти даде дневника, а после го уби.

— Наистина не можех да го оставя жив. — В гласа на Дънкан се усещаше сухо оправдание. — Нали разбирате, че той знаеше прекалено много.

— Имаш предвид, че бе прочел достатъчно от дневника, за да разбере, че баща ти е бил шестият член от екипа на експедицията. — Ник наблюдаваше Дънкан с безизразни очи. — И знаеше, че експедицията не е била отменена. Че е тръгнала по план.

— Значи си разбрал и това? — Дънкан го погледна с одобрение. — Много умно. Татко мислеше, че е заличил всички следи за факта, че в последната минута към експедицията се е присъединил нов член.

— Опитал се е. — Очите на Ник светеха със същото тъмнозелено като растенията в басейна. — Марсдън Лътрел е убил баща ми и другите членове от екипа на експедицията. Каква отрова е използвал?

— Знаеш ли, никога не ми е хрумвало да го попитам — усмихна се Дънкан. — Несъмнено някое от неговите собствени творения. Предполагам, че е било нещо бавнодействащо и изключително неуловимо. Той винаги човъркаше в лабораторията си.

— Отрова? — Циния зяпна от изненада. — Той е отровил екипа?

— Марсдън Лътрел е основател на Фармацевтика Огън и лед — поясни Ник. — Бил е блестящ химик. Финансирал е Третата експедиция чрез университета в Ню Портланд. Анонимно.

— О, мили Боже… — прошепна Циния.

— Юридическото споразумение било такова, че неговата компания ще добие изключителното право за разработка на търговските продукти от всички обещаващи ботанически видове, открити от експедицията — обясни Дънкан. — В споразумението няма нищо странно. Бизнес, както обикновено.

— Не съвсем — намеси се Ник. — Баща ти е бил матрица.

Циния трепна.

— Стига толкова за бизнеса като нещо обикновено. Талантите-матрици никога не правят нищо по обикновения начин.

— Това важи особено за Марсдън Лътрел. — Ник не сваляше очи от Дънкан. — Той вероятно е полудявал постепенно в продължение на много години, но трябва да е бил напълно издухан параноик, когато е финансирал Третата. Учудвам се как е успял да скрие душевното си състояние от университетските власти.

— Съмнявам се дали на тях им е пукало, дори ако са се досетили, че татко е малко странен — намеси се Дънкан. — В крайна сметка човек взема парите оттам, където ги намери, а университетът е изпитвал крайна нужда от пари за финансирането на експедицията.

Ник се замисли.

— До този момент Марсдън толкова го е стягала параноята, че си е внушил да се присъедини към експедицията, за да защити инвестицията си. Не е вярвал на никого.

— И най-малко на баща ти — отвърна рязко Дънкан. — Подозирал е, че Бартълъмю Честън е силна матрица. Преценил е, че Честън ще скрои план да открадне или да скрие всички ценни открития.

Циния се намръщи.

— Когато Лътрел се е появил в Серендипити в последната минута, Бартълъмю Честън не е имал никакъв избор, освен да го приеме в екипа.

— Никакъв избор — съгласи се Дънкан. — В крайна сметка татко е платил за цялата проклета експедиция. Той е издавал заповедите.

Циния си пое дълбоко дъх. Учуди се дали си въобразява, или въздухът в тази част от градината наистина става гъст и тежък. Хрумна й, че растенията не са единствените хищни видове наоколо. Тя седеше на една пейка между двама опасни хищници, един от които, онзи, който изглеждаше най-нормален, очевидно бе полудял.

Единственото, за което можеше да си мисли, бе как да спечели повече време. За щастие Дънкан изпитваше огромно желание да говори.

— Каква е голямата тайна? — попита тя. — Какво е открила Третата експедиция? Нима е струвало живота на толкова хора? Ботаническо откритие ли е било?

— Всъщност татко донесе със себе си някои доста интересни растителни видове — поде отново и явно с желание Дънкан. — Доста работи с тях, след като се върна. Синтезира един от активните компоненти. Беше сигурен, че той има потенциал, който може да му позволи да използва таланта си без помощта на призма.

— Но вместо това го е влудил още повече — вметна Ник.

Циния погледна към единия, после към другия.

— За какво говорите?

— Луда мъгла. — Ник не сваляше поглед от Дънкан. — Марсдън Лътрел си е играл с него, докато дрогата най-накрая го е довела до ръба. Един ден, преди около година, е взел прекалено много и е излязъл през прозореца, който случайно се е намирал на двадесет и два етажа над тротоара.

— Прозорецът в спалнята на любовницата му — обясни любезно Дънкан. — Прекарал целия ден с нея, работил по дневника и се дрогирал с мъгла. Ето защо тя е успяла да грабне проклетата книга и да се изпари, преди да науча какво е станало.

— Но Марсдън Лътрел се самоуби преди година — сети се Циния. — Полицията и вестниците твърдят, че лудата мъгла се е превърнала в проблем по улиците съвсем наскоро. Къде е била през последните трийсет и пет години?

Дънкан трепна.

— Татко изобщо не видя истинския потенциал на лудата мъгла. Лудият стар глупак я пазеше за себе си. Единственото нещо, за което можеше да мисли, бе как да декодира дневника на Честън, без да използва призма. Тогава вече параноята го переше толкова яко, че дори се боеше да осъществи фокусна връзка с друг човек.

— Но ти си видял финансовите възможности на лудата мъгла, нали? — процеди Ник. — След смъртта на баща си ти си започнал да я произвеждаш в големи количества и да я продаваш на наркодилърите.

Циния се втренчи в Дънкан.

— Ето как си финансирал последното разширение на „Синайс“ и разработването на новото си поколение софтуер, нали?

— Разбира се. — Дънкан й се усмихна бащински. — Парите в бизнеса играят същата роля, както кръвта в организма. Вземаш ги от всеки възможен източник.

— Наел си онези двамата да нападнат Ник с луда мъгла снощи — обвини го тя.

— Знаех какво направи с баща ми голяма доза от тази дрога — поясни Дънкан. — Предположих, че ще има същия интересен ефект и върху Честън. Но сигурно нещо се е объркало. Няма значение, тази вечер ще се погрижа да закърня всички дупки.

Циния стисна ръба на пейката от двете страни на бедрата си.

— Все още не разбирам. Ти каза, че баща ти е използвал лудата мъгла, за да декодира дневника на Честън. Значи дрогата не е била голямото откритие на Третата експедиция?

— Не, разбира се, че не. — Дънкан я погледна. Сега в очите му кипеше нетърпение. — Поне за баща ми мъглата бе средство към крайната цел. Той искаше да разбере истинската тайна, която Бартълъмю Честън бе скрил в дневника си. Аз също искам точно това. И много скоро ще го получа.

— Каква е била тайната? — попита Ник с най-спокойния си глас.

— Местоположението на инопланетната гробница — стрелна го с хладен поглед Дънкан.

Ник не каза нищо. Циния бе изумена.

— Инопланетна гробница? Да не искаш да кажеш, че Третата експедиция е открила гробище на инопланетяни?

— Да.

Тя разпери ръце.

— Не вярвам. Сега говориш точно като Обезумелия Де Форест.

— Защо не можеш да повярваш, Циния? — попита сериозно Ник. — Лукас Трент откри онези инопланетяни предмети, които сега стоят в музея. Съвсем логично е да има и други останки, пръснати по света. Защо не и цяла гробница?

— Всъщност — намеси се Дънкан, — баща ти не е повярвал, че постройката е била предназначена за гробница. Той го е смятал за нещо като временно складово помещение на инопланетяните за тяхното оборудване. Неговата теория била, че в миналото Завесата се е вдигала и е падала много пъти, разбирате ли?

Циния седеше съвсем неподвижно на пейката.

— И инопланетяните са дошли при едно от тези по-ранни вдигания? Когато Завесата създала врата между техния свят и Сейнт Хелънс?

— Точно така. И когато паднала отново, те били откъснати, точно както хиляда години по-късно били откъснати Основателите от Първото поколение — допълни Дънкан.

Ник се размърда. Листата до него зашумяха.

— Но вместо да се адаптират към Сейнт Хелънс и да се научат как да оцелеят на тази планета, инопланетяните решили да се опитат да заспят зимен сън, докато им се притекат на помощ.

— Но това не станало никога — заключи Дънкан. — Оборудването, което трябвало да поддържа живота на инопланетяните, се повредило. Честън предположил, че след неколкостотин години просто му е свършило горивото. Както и да е, инопланетната гробница е ценно съкровище, което очаква да бъде отворено.

— Кой знае какво може да има вътре… — Циния се опита си представи гробницата, пълна с инопланетни машини.

Дънкан се разсмя.

— Виждам, че започваш да добиваш по-цялостна представа. Оръжия, невероятно напреднали технологии, медицинска и научна информация, способна да донесе цели състояния на компанията, която я контролира. Списъкът на възможностите е безкраен.

— А може да не съдържа нищо повече от няколко мумифицирани тела и малко предмети от същата странна сплав като предметите, които намери Трент — отбеляза прозаично Ник. — Интересно, но не особено печелившо. Не струва живота на толкова хора.

Само за миг изражението на Дънкан се трансформира от добросърдечно във вбесено.

— Баща ми вярваше, че то струва несметни милиони. Аз съм по-силен от него. Аз ще направя онова, което той не успя да стори. Ще намеря гробницата.

Циния го погледна.

— Не разбирам. Защо баща ти е прахосал цели трийсет и пет години, опитвайки се да декодира дневника на Бартълъмю Честън? Марсдън Лътрел е бил член на експедицията. Той е бил там при откриването на гробницата. Знаел е къде се намира.

— А, тук лежи загадката в целия проблем. — Дънкан поклати глава. — За нещастие Бартълъмю Честън е бил сам, когато е открил гробницата. Една сутрин, рано-рано, излязъл от лагера на експедицията, за да направи някои проучвания. Трябвало да се върне до здрач. Но той се появил чак в края на следващия ден.

— Какво е станало? — попита Циния, полагайки всичките си отчаяни усилия да накара Дънкан да продължи да говори.

— Когато Честън се появил в лагера с историята си за гробницата, екипът вече бил организирал издирването му. — Дънкан стисна зъби. — Но той отказал да даде координатите й на другите. Казал, че ще предостави информацията на университетските власти и на никой друг. Твърдял, че откритието е твърде важно, за да бъде поверено в ръцете на един-единствен човек.

Ник присви вежди.

— Очевидно в този момент баща ми вече е подозирал Марсдън Лътрел.

— Очевидно. — Дънкан сви рамене. — Татко беше вбесен заради това, че Честън не го е завел до гробницата и не му е дал координатите. Татко наистина имаше проблеми с контрола над самообладанието си. В онази нощ излязла жестока буря. За известно време всичко се превърнало в хаос. Татко се възползвал от бъркотията, за да сложи отрова в част от хранителните провизии. Следващата сутрин, още на закуска, всички те били мъртви.

Ник го погледна непоколебимо.

— И докато е прикривал следите си. Лътрел е убил и майка ми.

— Както и доста други хора през всичките тези години — уточни нехайно Дънкан. — Нали знаеш, че за един добър химик е изненадващо лесно да убие някого.

— Но всички тези убийства не са му помогнали кой знае колко — напомни му Ник. — Защото Бартълъмю Честън е зашифровал информацията за местонахождението на гробницата.

Очите на Дънкан отново потъмняха от внезапно обзелата го ярост.

— Не само информацията за местонахождението на гробницата. Целият проклет дневник е кодиран.

— Типична матрица — прошепна Циния.

— Баща ми беше силна матрица — озъби се Дънкан. — Но не успя да разгадае кода на Честън цели трийсет и пет години, защото параноята не му позволяваше да наеме обучена призма, която да фокусира таланта му. Но аз няма да повторя тази грешка.

— Какво имаш предвид? — попита Циния.

Очите на Дънкан пламнаха трескаво.

— Аз си имам призма. Много специална, която може да работи добре и много дълго със силен талант-матрица.

— Няма да ти помогна — отсече решително Циния.

— Още го направиш, скъпа. Защото ако не се съгласиш, аз ще започна да пробивам дупки в Честън. Ще започна с краката, за да не може да се движи. Надявам се, че кръвта скоро ще възбуди някои от растенията. Ще бъде интересно да видим какво ще изпълзи от храстите, за да си гризне от него.

Ник изглеждаше отегчен от разговора.

— Не. — Циния скочи на крака. — Не можеш да направиш това.

— Честън ще живее, докато ти ми даваш фокус — заяви Дънкан.

Тя погледна дружелюбното му, открито лице и видя лудостта в очите му. Знаеше, че той няма да остави Ник жив докато тя го фокусира. Първо, дори една много силна матрица като Дънкан няма да успее да върши три неща едновременно. Той трябваше да поддържа психическата връзка през един доста продължителен период, да разнищва сложния код и в същото време да държи под око една друга, много умна матрица.

Не беше трудно да се досети за истинския план на Дънкан. Той възнамеряваше да опита късмета си като хазартен психически вампир. Щом тя му дадеше призмата, той щеше да се опита да скочи върху нея и да я хване в плен.

А въз основа на онова, което бе чула от приятелката си, Амарилис, за нейния собствен опит с истински психически вампир на име Айрийн Дънли, можеше да предположи, че Дънкан ще направи същото, ако имаше достатъчно сили за това.

Спомни си импулсивния опит на Ник да сграбчи призмата, която тя му създаде инстинктивно първата вечер в казиното. Психическата му сила бе почти зашеметяваща, но тя не изгоря както правеха повечето призми, изправени пред опасността от страна на някой агресивен талант.

Тя се съпротивляваше и Ник я освободи, преди те двамата да се впуснат в сериозна борба на психически сили. Той никога вече не изпробва силата си върху нея. Но тя потрепери при мисълта какво може да стане, ако Дънкан, който може би беше силен колкото Ник, направи подобен опит. Резултатът щеше да бъде нещо като умствено изнасилване, което тя не би могла да понесе.

— Сега поне знам защо беше толкова дружелюбен и загрижен през последните месец и половина, Дънкан — отбеляза Циния. — Как разбра за мен?

— Беше много просто. Направих няколко дискретни проучвания. — Дънкан се усмихна. — Открих, че „Псиенерджи инкорпорейтид“ предлага много специални услуги от призма за таланти-матрици. Естествено, аз не исках да сключа договор чрез агенцията. Но след като разбрах коя си, беше лесно да се сприятеля с теб. Знаеш ли, Циния, надявах се да станем нещо повече от приятели.

— Искаш да кажеш, че си се надявал да започна любовна връзка с теб. Мислил си, че така ще можеш да ме манипулираш по-лесно.

— Това определено би улеснило нещата — съгласи се Дънкан. — Но ти ме държеше на разстояние, даже когато ти намекнах, че съм склонен да сключа брак, неодобрен от агенция. Тогава се появи Честън, очарова те и те заведе право в леглото си.

— Не беше чак толкова просто — коригира го Ник.

Циния въздъхна.

— Благодаря…

— Все още не мога да си представя какво намираш в такова нахално парвеню, Циния — учуди се Дънкан. — Човекът си няма нищо — нито семейство, нито класа, нито вкус. Наистина си мисли, че може да си купи достъпа в уважаваното общество. Снощи разбрах, че си запленена от копелето, което означава, че той те контролира напълно.

— Не е точно така. — Ник като че ли се развесели за момент. — Съмнявам се дали някой може да контролира Циния.

Дънкан се намръщи.

— Не и когато притежаваш единствената призма в града, която може да помогне на една силна матрица да декодира дневника, Честън. В такъв случай ти никога не би се отказал да търсиш книжката. Въпреки показните ти претенции на новобогаташ ти си матрица, а това означава, че можеш да мислиш логично. Сигурен съм, че разбираш колко ограничени са моите алтернативи.

— Те наистина са ограничени — съгласи се Ник.

— Престани — извика яростно Циния. — При никакви обстоятелства няма да ти помогна да декодираш дневника, Дънкан.

Дънкан не каза нищо. Просто се усмихна, прицели се под колана на Ник и понечи да натисне спусъка.

— Не — изкрещя Циния. Хвърли се напред и застана между двамата.

Дънкан махна пръста си от спусъка.

— Промени ли решението си?

Циния искаше да изкрещи от ярост и паника.

— Копеле!

— Твоят любовник е копеле. Аз съм уважаван бизнесмен. — Лицето на Дънкан се скова. — Само ми дай призма. Това ще свърши веднага щом ме фокусираш.

— Лъжец!

— Направи го, проклета упорита кучко — изрева Дънкан.

Тя усети внезапния проблясък от сондата на психическия талант. В него имаше нещо противно, което я накара да отскочи инстинктивно от ужас. Не можеше да определи естеството на тази гадост, но тя беше толкова силна, че се процеждаше от метафизическата върху физическата повърхност. Нищо чудно, че Дънкан бе крил таланта си от нея.

— Всичко е наред, Циния — успокои я Ник. — Дай му фокус. По същия начин, по който го направи с мен онази нощ в апартамента.

— Но, Ник, той ще се опита да го овладее. Ами ако успее?

Дънкан се разсмя.

— Просто го направи, Циния — подкани я много тихо Ник. — Точно така, както го направи с мен.

Тя го погледна безпомощно, опитвайки се отчаяно да дешифрира скритото послание в думите му. Онази нощ тя даде на Ник силен, кристален фокус. Той й каза, че за пръв път вижда толкова съвършена призма. И че се е почувствал като пиян, опивайки се от удоволствието на своята собствена сила. Още хранеше жив спомен за това как той залитна, опитвайки се да запази равновесие.

Погледна към Ник и внезапно разбра всичко. Той искаше тя да използва фокусната връзка, за да разсее Дънкан. Ако можеше да го залиса и зашемети за няколко секунди с блестящата си призма, Ник щеше да успее да го атакува.

Тя трябваше да действа бързо, преди Дънкан да усети капана. Очите му вече се присвиваха.

Тя наведе глава, полагайки всички усилия да заприлича на една победена жена.

— Добре.

— Отлично решение, скъпа! — Дънкан изпрати още една унищожителна сонда от пагубна психическа енергия върху метафизичната повърхност.

Циния си спомни за онази наистина луда матрица, която бе фокусирала в началото на кариерата си в „Псиенерджи инкорпорейтид“. Никога нямаше да забрави ужасно неприятното естество на психическата енергия на клиента си. Но безцветният пулсиращ талант на Дънкан беше хиляди пъти по-противен.

Тя заби нокти в дланите си и устоя на силното си желание да издърпа обратно собствената си сила. Концентрира се отчаяно върху създаването на най-непреодолимата, най-интригуващата, най-запленяващата призма, която Дънкан бе виждал някога. Снощи тя върна Ник от ръба на пропастта, на хаоса, с такава блестяща призма. Може би тази вечер щеше да успее да блъсне Дънкан от същия този ръб.

Дънкан скочи към призмата с див, съкрушителен изблик от сурова енергия.

Циния изпищя при осъществяването на психическата връзка. Ноктите на безцветния мрак сграбчиха призмата, затваряйки я върху метафизичната повърхност.

— Направи същото, което направи с мен онази нощ в казиното, Циния. — Гласът на Ник излизаше от дълбините на нощта.

Тя искаше да му каже, че е замръзнала. Не можеше да се помръдне, да не говорим за борба. Не можеше да каже нищо.

— По дяволите, Циния, направи същото, което направи с мен!

Ник искаше тя да изкриви фокуса. Сега тя не можеше да се бори с Дънкан, който контролираше връзката, но вероятно бе способна да изкриви фокуса достатъчно, за да го разсее или дори да го нарани.

— По дяволите, но ти си страхотна. Циния! — Дънкан изглеждаше напълно зашеметен от самия себе си. Може би малко опиянен. — Това е изключително. Мога да си представя колко страхотен е сексът при подобни обстоятелства. Като свършим работата си с дневника, непременно ще опитам.

— Не се надявай — успя да изрече на глас Циния.

— Да… — Гласът на Ник отекна сякаш се намираше на цели мили разстояние. — Не се надявай, Лътрел.

Дънкан не им обърна внимание и запрати дива енергия през призмата.

— Невероятно! Абсолютно невероятно! Ще се насладя на това с по-голяма сила, отколкото бях очаквал. Но се боя, че сега ще трябва да се отърва от Честън. Вече те имам, така че не се нуждая от него, нали?

Тя разбра, че е дошъл решителният момент. Дънкан се канеше да застреля Ник. Тя трябваше да направи нещо, и то веднага.

Хвърли цялата си психическа енергия в опита си да изкриви силата на фокуса. За миг се уплаши, че изобщо не е успяла. После видя лекото изкривяване в енергийния модел.

— Какво е това? — Дънкан беше вбесен. — Какво правиш? Престани!

Циния изкриви още по-силно.

— Не! — изкрещя Дънкан.

Циния отвори очи. Дънкан подскачаше към нея, вдигнал пистолета. Лудостта и яростта се смесиха в очите му. След миг тя гледаше право в дулото на пистолета. Изливаше толкова много енергия в опита си да пречупи призмата, че не бяха й останали сили да изкрещи.

Гласът на Ник проряза спускащия се мрак.

— Убий я и никога няма да намериш друга призма, която може да се справи с таланта ти, Лътрел. Никога няма да декодираш дневника.

Дънкан зяпна. Яростта, отчаянието и следствията от мъчителното напрежение, на които бе подложена силата му, го парализираха за няколко секунди.

Циния видя как една тъмна сянка се промъква безшумно през сечището.

Ник. Трябваха му само няколко мига.

Дънкан разклати глава, сякаш искаше да я избистри. Понечи да се обърне назад, към истинската заплаха, но беше прекалено късно.

Ник се блъсна с все сила в Дънкан. Ударът просна двамата мъже върху зеления мъх. Пистолетът излетя от ръката на Дънкан и падна в езерото с едва чут плясък.

Дънкан изгуби контрол върху психическия си талант, тъй като инстинктът му за физическо оцеляване надделя. Суровата сила падаше безцелно върху метафизическата повърхност. Циния използва възможността и затвори призмата за миг.

После трепна от ударите на юмруците им. Дънкан се издигна над Ник. Тя видя как в ръката му блесна нож.

— Той има нож — изкрещя тя.

— Проклето честънско копеле. — Дънкан приближи острието до гърлото на Ник.

Ник блокира удара с ръка. Дънкан изкрещя в безумна ярост и вдигна отново ножа.

Ник се извъртя на една страна. Дънкан залитна, изгубил равновесие.

Ник вече беше на крака. Заби юмрук в гърдите на Дънкан и го запрати назад към скалите около тъмното езеро. Ник приближи бързо. Нанесе още един ужасяващ удар.

Дънкан изстена и падна върху скалите. Ник се изправи над него.

Тромавите храсталаци потрепнаха. Дебел зелен папратов лист се разгъна и се протегна любовно към крака на Ник. Циния видя скритите бодли.

— Ник, бягай далеч от езерото.

Той скочи назад точно в момента, когато листът се стрелна със скоростта на двойна змия. Бодлите се забиха дълбоко в крака на Дънкан.

Дънкан изкрещя.

Зашибаха още листи, пленявайки Дънкан в бодлите си. Изведнъж той престана да крещи. Главата му се килна назад. Страхотен трепет премина през огромното растение. Листата се свиха едновременно и захвърлиха Дънкан в езерото.

Той падна по очи до тялото на Де Форест, потрепери и утихна. Растенията като че ли въздъхнаха, когато разпериха гладните си зелени пипалца към новото си угощение.

— О, Боже… — прошепна Циния.

Ник я дръпна в прегръдките си, обръщайки я обратно, за да не вижда неприятната гледка.

— Добре ли си?

— Да. — Тя зарови лице в елегантната му черна риза. — Да, аз съм добре. А ти?

— Аз съм добре, но този фрак никога няма да бъде същият. Хайде да се махаме оттук.

Циния вдигна глава.

— Как ще го направим? Ние сме в сърцето на лабиринта. Ще трябва да изчакаме, докато някой разбере къде сме и намери начин да ни измъкне оттук.

Ник се усмихна и я пусна, за да вземе пакета с дневника на баща си.

— Спокойно, мадам. Аз съм матрица. Мога да намеря обратния път в този лабиринт със затворени очи и завързани ръце.