Джейн Ан Кренц
Кръстопът на чувствата (14)

13.

Циния застана в двора и огледа внушителната сграда пред нея.

— Както казваме ние, дизайнерите по интериора, в подобни ситуации, тук има голям кокал.

Това е домът, който Ник е избрал за булката си, помисли си тя. Мястото, където той и бъдещата мисис Честън щяха да създадат семейство. Не искаше да се възхищава от къщата. Поради някаква неясна причина копнееше да открие недостатъци в извисяващите се колони, в грациозните стъпала и в просторните градини. Но дизайнерът у нея бе твърде откровен. Старото имение Гарет беше красиво.

Къщата и добре поддържаният двор заемаха акър земя над града с първокласен изглед към него. Главната сграда представляваше голяма двуетажна къща в стила от Неоранния изследователски период. Архитектът бе уловил пълния с живот дух на ранната епоха, успявайки да избегне безсъдържателните крайности. Това е къща, напоена с усещане за бъдещето, помисли си Циния. Къща, наситена с оптимизъм и надежда.

Веранда с елегантни колони обграждаше цялата сграда. Прозорците бяха високи и съразмерни с високите тавани на стаите вътре. В дизайна се усещаше една едва забележима симетрия, която обикновено не присъстваше в оригиналните сгради от Ранния изследователски период или от Периода на късния ренесанс.

— Голям кокал? — Ник извади огромна кошница за пикник от багажника на синхрона. — Ако това е учтив начин да ми съобщиш, че сградата е малко срутена, спести си думите. Вече знам, че тук трябва да се свърши много работа. Добрата новина е, че аз имам парите да я свърша.

— За разлика от семейство Гарет?

Ник сбърчи чело, докато минаваше покрай нея с кошницата.

— Значи разпозна мястото.

— Всеки архитект или дизайнер би го разпознал. — Тя го погледна с периферното си зрение. — Знам също как си убедил семейство Гарет да ти го продадат.

— Не съм ги насилвал да продават — отговори студено той. — И платих пълната пазарна цена. Семейство Гарет приключиха сделката и им останаха достатъчно пари да финансират сливането, което по онова време беше много важно за тяхната корпорация.

— Ъхъ.

Ник тръгна по предните стълби.

— Не се заблуждавай. Старият Рандолф Гарет-старши пусна слух, че бил принуден да продава, за да спаси младия Ранди от лапите ми. Но истината беше, че Гарет тайно се радваше, че е намерил извинение, за да се отърве от къщата. Имотът се наследяваше от неговия клон в семейството. Той носеше отговорността за поддръжката. Представляваше огромна дупка във финансите му по време, когато не можеше да си го позволи.

— Разбирам. Трябва да си бил един от малкото хора в целия град държава, които са желали и са имали възможност да го купят. Повечето хора не биха могли да си позволят поддръжката, да не говорим за основния ремонт.

— Аз мога да си позволя и двете. — Ник остави кошницата, за да активира старата желе-лед ключалка на вратата. — И искам ремонтът да се направи добре.

— Изненадана съм, че Обществото за запазване на историческите ценности не се е опитало да се докопа до къщата. Мисля, че биха платили големи пари за личното имение на Джон Джеръми Гарет.

— Аз платих повече от тях. — Ник отвори вратата, за да разкрие просторна кръгла зала с плочки от бледозелен дъждовен камък. — И, за протокола, отсега нататък това е новото имение на Честън.

Никой не би пропуснал да забележи откритото собственическо чувство в гласа му, помисли си Циния. Тя огледа просторните красиви стаи, докато го следваше през празната къща.

— Това не е точно в твоя стил, Ник.

— Не се безпокой, докато позлатя колоните с някаква фалшива златиста боя, докато поставя множество червени и черни килими, докато покрия прозорците с червени кадифени завеси и налепя алени и златни тапети, това ще прилича на дом.

— Не би го направил.

Ник се обърна и я погледна през рамо. Не каза нищо, но очите му блеснаха. Циния вдигна ръце.

— Добре, добре, това беше шега. Не бива да дразниш така един професионален дизайнер по интериора.

— Мислех, че харесваш червеното. — Погледът му пътуваше бавно по тялото й, поглъщайки прозрачната й, дълга до глезените рокля в червения оттенък на изгрева.

— То е моя запазена марка. И за дрехи е добре. Но ако цялата къща се боядиса в червено, ще заприлича на бардак или на ъъъ…

— На казино? — предположи той.

— Ами да. А ти изрично ми каза, че не искаш бъдещата ти булка да живее в казино.

— Не — увери я отново той. — Не искам. — Остави кошницата на пода. — Както виждаш, наистина се нуждая от дизайнер за интериора. Някой, който познава стила на Неоранния изследователски период. Искам жилището да бъде възстановено както трябва. Като онези места в списание „Архитектурна синергетика“. Какво ще кажеш?

Тя огледа обширната, празна стая, в която бяха застанали.

— Ти наистина ли ми предлагаш работата?

— Защо не? — Ник отиде до редицата прозорци с изглед към града. Обърна гръб на Циния, докато се взираше в късното вечерно слънце, което бързо потъваше в залива. — Не е казано, че не можем да продължим сътрудничеството си, след като привършим тази работа с дневника.

— Ще помисля за това.

— Направи го.

Той говори сериозно, помисли си тя.

— Тази къща е много важна за теб, нали?

— Това е моето бъдеще — отговори просто той.

— Ами миналото ти?

— Миналото ми е казиното. Ще го продам.

Това я стресна.

— Защо?

— Това е част от моя план.

— Твоят план да си купиш почтеност, това ли имаш предвид?

— Казах ти, аз се захванах с хазартния бизнес, защото това беше начин да спечеля много пари. — Ник бавно се обърна с лице към нея. — През последните три години инвестирах печалбите на различни места. Акции и бонове. Кораби по Западните острови. Осигурих начален капитал за някои нови предприятия, които се разраснаха. Обичайните неща.

— И всичките много почтени.

Усмивката му излъчваше студено задоволство.

— Точно така. Децата ми ще се ползват от всички предимства на почтеността. Няма да им се налага да търпят клюките и потайните погледи. Дъщерите ми никога няма да се сблъскат с унижението от страна на обществото. Синовете ми няма да узнаят какво представлява това вратите на възможностите да са затворени пред теб, защото не можеш да се опреш на някое социално приемливо семейство.

— Имаш предвид, че на тях няма да им се наложи да се борят, проправяйки си път в обществото както си правил ти? — попита мило тя.

Очите му бяха свирепи, изпълнени с непоколебима решителност.

— Ще се уверя, че на тях няма да им се налага да преминат през всичко, през което преминах аз, за да постигнат успех. Моето семейство ще се радва на всяко предимство, което ще мога да му осигуря.

— Разбирам. — Тя изведнъж усети лек студ в стаята. Скръсти ръце под гърдите си. — Кажи ми, какво още включва този грандиозен план? Какво ще направиш, за да си купиш почтеност?

— Много просто. Купуваш си членство в Клуба на основателите и присъстваш на годишния благотворителен бал. — Той млъкна. Погледна я замислено. — Което може да стане само за няколко дни.

— Да, знам. Продължавай. Какво още ще направиш, за да станеш уважаван гражданин?

Той сви рамене.

— Даряваш големи кинти на художествения музей в Ню Сиатъл и на театралната гилдия. Финансираш подходящите политически кампании. Купуваш си къща като тази и плащаш на някого, който знае как да я реставрира.

— И се жениш в подходящо семейство — заключи Циния.

— Това е то. Както казах, всичко, от което се нуждаеш, са парите и планът. Аз имам и двете.

Тя дълго го гледа в очите. Той не отклони поглед.

— Желая ти късмет — изрече накрая съвсем искрено.

— Късметът няма нищо общо с това.

— Разбира се. — Тя успя да се усмихне с блестяща, професионална усмивка. — Е, това май че трябва да е делова вечеря, така че хайде да направим малко бизнес, партньоре. Исках да те попитам как разбра със сигурност, че дневникът, който Поли и Омар ти продадоха, е фалшификат?

Той дълго я гледа замислено.

— Ще ти покажа, след като се нахраним. — Отиде до кошницата за пикник и я отвори.

Тя наблюдаваше с любопитство как той постла одеялото на пода и започна да развързва множество различни пакети с лакомства. Подреди върху капака на кошницата пастет, студена макаронена салата, мънички сандвичи, плодове и торта.

— Впечатлена съм. — Тя отиде до одеялото и седна, присвивайки крака под прозрачната си рокля. — Ти ли приготви всичко това?

— Ти как мислиш? — Ник запали двете желе-лед свещи, които извади от кошницата.

Циния опита един малък сандвич и се усмихна.

— Мисля, че си наел отличен готвач.

— Най-добрия. Ратбоун. Бившият готвач от Клуба на основателите. Той наглежда работата в трапезариите на Пелъс.

— Късметлия си.

Ник вдигна поглед от бутилката вино.

— Пак ще ти кажа, късметът не е фактор.

— Говориш като истинска матрица.

 

 

Циния бе удивена от това колко бързо се изниза следващият час. Докато тя и Ник изпиха неприлично скъпата бутилка синьо вино и изядоха последното парченце от щрудела с круши и боровинки, нощта се спусна над къщата. Двете луни близначки, Якима и Челън, се издигнаха над хоризонта и хвърлиха златен блясък над залива. Светлината от двете желе-лед свещи блещукаше уютно.

— Сега ще ти покажа как разбрах, че дневникът е фалшификат. — Ник извади друг пакет от кошницата.

Циния го позна.

— Това е фалшификатът, който ти продадоха Поли и Омар.

— Да. — Той разгъна кафявата хартия и остави книжката върху одеялото. После бръкна отново в кошницата и извади избелял плик.

— Какво е това?

— Писмото, което баща ми е написал до майка ми през нощта преди Третата експедиция да потегли към некартографираните територии.

Тя го погледна със смесица от недоверие и вълнение.

— Ти имаш писмо?

— Да. След смъртта на Анди Аоки прерових стария му склад и го намерих. Сигурно майка ми го е скрила там, преди да тръгне за Серендипити. Вероятно е усетила, че това е нещо ценно. В него се говори за това, че експедицията се приготвяла да тръгне по график. Баща ми очаквал заминаването с нетърпение. Бил е концентриран върху бъдещето. Не пише нищо за самоубийство.

— Мили Боже, Ник! Сега не се учудвам на увереността ти, че експедицията наистина се е състояла. Защо не си казал на никого?

Той вдигна поглед. Очите му бяха много студени.

— Защото някой е положил адски много труд, за да изглежда така, че изобщо не се е състояла. Докато не разбера защо, няма да разкрия съществуването на това писмо. То е единственото солидно доказателство, което имам.

Тя наблюдаваше как Ник разопакова писмото внимателно, със страхопочитание. Хрумна й, че написаната на ръка бележка вероятно е единствената му връзка с майка му и баща му. През нея премина още една вълна на състрадание.

— Предполагам, че си направил анализ на почерците, нали? — попита тя, насилвайки се да говори делово. На Ник няма да му хареса, ако се разплача, помисли си изведнъж.

— Да. С помощта на таланта си. Мога да го контролирам, когато го използвам за кратко. — Той отвори дневника и го остави до писмото. — Погледни.

Тя се втренчи в смелия почерк от първата страница на дневника, после погледна към писмото.

— На мен ми се струват идентични.

— Това е много добър фалшификат. Дай ми призма и после погледни отново.

Циния се поколеба, спомняйки си силното усещане за интимност, което изпитваше винаги, когато го фокусираше. Но беше чувала, че един от страничните ефекти при фокусирането на силен талант бе този, че призмата може да наблюдава малка част от онова, което изпитва талантът. Любопитството й беше достатъчно силно, за да рискува и да осъществи връзката.

— Добре. — Тя се подготви.

Не трябваше да чака дълго. Мощните вълни се втурнаха през призмата, която тя проектира върху метафизическата повърхност. Разбиха се през блестящите лещи и се появиха от другата страна под формата на контролирана енергия.

През нея премина усещане за силна интимност. Но този път то не я разтърси. Става все по-познато, помисли си. По-приятно. По-приемливо.

Това не беше добре.

— Готова ли си? — Ник я погледна в лицето.

— Разбира се. Давай. Покажи ми. — Тя се ядоса на очевидното му безразличие към естеството на личната им връзка. Може би той не усещаше нищо.

— Погледни почерка на писмото — инструктира я Ник.

Тя погледна надолу към бележката. Светлината от свещите създаде вътрешен модел на сенките, които осветяваше върху листа хартия.

Скъпа моя Сали,

Пиша това от Серендипити, нашата стартова точка. Ние шестимата тръгваме призори. Това е последният път, когато имам възможност да ти изпратя писмо, преди да се завърнем след три месеца. Късно е, но не мога да заспя. Трябва да прегледам някои подробности от нашия план, но вместо това си мисля за теб. Ще ми липсват смехът и сърдечността ти, както и всичко онова, което открихме заедно. Не можеш да разбереш колко много означаваш за мен. Когато съм с теб, вече не съм сам. И сега, когато знам, че носиш моето бебе, усещам, че най-накрая съм намерил своето бъдеще.

Иска ми се да не беше чакала до сутринта, когато тръгнах от Порт Ла Конър, за да ми кажеш, че си бременна. Ако ми беше съобщила по-рано, щяхме да се оженим преди тази експедиция. Но в края на краищата това няма значение. Ще се върна след три месеца и тогава ще направим всичко официално.

Когато се съгласи да се омъжиш за мен, ти ми даде повече, отколкото някога ще можеш да разбереш. Планирай сватбата през следващите три месеца. Когато се върна, искам да се установя на островите с новото си семейство. Междувременно, знай, че ти си моята истинска любов. Ще те пазя завинаги в сърцето си.

С цялата ми любов,

Барт

P.S. Защо имам чувството, че ще бъде момче?

Циния премигна, за да сдържи сълзите си.

— Виждаш ли модела в думите? — попита Ник. — Формата на буквите?

Тя положи усилия да се концентрира върху почерка, а не върху мъчителното любовно послание. Разбра, че в думите има модел. Някакъв вътрешен ритъм, който й изглеждаше съвсем ясен сега, когато го гледаше с помощта на таланта-матрица. Всяка буква представляваше мъничко произведение на изкуството с уникални нюанси и характеристики. Тя никога не би усетила неуловимите различия с нормалното си зрение.

— Да — прошепна тя. — Виждам какво имаш предвид.

— А сега погледни дневника.

Тя прочете няколко изречения.

… Инструктирах Сандърфорд да държи под око капсулите с гориво от желе-лед, но вече не му вярвам. Той е нехаен. Започвам да се чудя дали няма проблеми с наркотиците…

— Виждаш ли разликите? — попита Ник.

Циния огледа думите по-внимателно.

— Да. Има малка промяна в ритъма или нещо такова.

— Моделът е погрешен. Не е синхронизиран. Небалансиран е. Връзките не са правилни.

Тя не можеше да види всички тези фини различия, но не се съмняваше, че Ник ги вижда.

— Разликите могат да се обяснят с факта, че това е записка в дневник, а не лично писмо.

Ник й отговори поклащайки решително глава.

— Отделните букви пак щяха да изглеждат еднакви. Почеркът не се променя.

— Прав си. — Тя погледна по-внимателно. Просмукването на матричния талант, който тя приемаше от фокусната връзка, беше достатъчно, за да види едва доловимите разлики между почерка в дневника и този в писмото. — Нещо в извивките не е наред, а и ъгълът на наклона не е съвсем същият.

— Точно така. — Без предупреждение Ник прекъсна притока на талант. — Без призма, която да ми помогне да се фокусирам, ми трябваше доста повече време, за да се уверя, че това е фалшификат. Но в това няма никакво съмнение.

— Колко записа има в дневника?

— Само осем. Всички са датирани преди деня, в който експедицията е трябвало да тръгне от Серендипити. Всеки един е по-кратък от предишния. Тонът на всеки следващ става все по-параноичен и отчаян. В последния запис авторът казва, че вече не издържа. Просто иска да излезе в джунглата и да бъде погълнат от онова, което той нарича великата зелена матрица.

— С други думи, ти трябва да повярваш, че баща ти наистина се е самоубил преди началото на експедицията.

— Да.

Ник заглуши страхотната си психическа мощ, но усещането за интимност не изчезна. То пулсираше в нервните окончания на Циния все по-настойчиво и по-непреодолимо. Тя протегна крака и се премести неспокойно върху одеялото.

— Някой е положил големи усилия да те измами с този фалшив дневник — отбеляза тя.

— И е направил големи разходи — допълни Ник. Той затвори томчето и го уви отново. — Този майсторлък не излиза евтино.

— Колко би взел един експерт-фалшификатор за нещо толкова подробно?

Усмивката му беше смразяваща.

— Вероятно толкова, колкото платих аз. Петдесет бона.

Циния наблюдаваше с присвито сърце как той увива отново писмото на баща си. Още веднъж се опита да се пребори със състраданието, което заплашваше да удави здравия й разум.

— Нямам нужда от повече доказателства за твоята невинност.

— Боже, благодаря… — Защо това силно чувство за интимност не заглъхваше? То объркваше синергетичния баланс на цялата й нервна система. — И къде ни оставя всичко това?

Очите на Ник приличаха на редки екзотични скъпоценни камъни в светлината на свещите.

— Тук. Заедно.

От друга страна, защо се опитвам да се преборя с това невероятно привличане, учуди се Циния. Толкова дълго бе чакала истинската страст.

— Ще ме целунеш ли пак? — попита тя с огромно любопитство.

— Искам да се любя с теб.

Тя се усмихна.

— Това също е хубаво.