Джейн Ан Кренц
Кръстопът на чувствата (13)

12.

— Сигурно се шегуваш. — Лио хвърли един разтревожен поглед из претъпканото кафене, сякаш се страхуваше, че някой от студентите или от преподавателите, струпани около малките масички, може да подслушва. После отново се обърна към Циния. — Ти каква ще му бъдеш?

— Дизайнер по интериора. — Циния се усмихна. — Не се вълнувай. Не е съвсем същото като да бъда негова любовница.

— Това не е шега, Цин!

— Не. Всъщност това е само преструвка.

— Говориш за малка игричка на преструвки с един тип, който случайно ръководи най-луксозното казино в града. Ти с всичкия ли си? Честън е опасен.

— Той може да успее да изрови информация, която да ни насочи към убиеца на Морис. Нещо, с което бих могла да привлека вниманието на ченгетата.

Циния се стегна заради негативната реакция спрямо плановете й, но Лио изглеждаше по-разтревожен от тях, отколкото бе очаквала.

Кога кльощавото ми малко братче успя да се превърне в силен, красив мъж, учуди се тя. Лио бе наследил замислените, сини очи на майка им и гъвкавата фигура на баща им. Тъмнокестенявата му коса бе сресана назад, откривайки челото му, и бе завързана с черен конец в стила, останал от изчезващата мода на Западните острови.

Циния беше благодарна, че той не си падаше по ярките цветове и странните модели на инопланетната мода като много други студенти от университета. Всъщност започваше да изглежда като начеващ млад професор по синергетичен исторически анализ в своите каки панталони, неизгладена риза и отпуснато сако от туид.

Сякаш беше вчера, когато стоеше до нея на мемориалната служба в памет на родителите им. Роднините се бяха наредили зад тях със стоически лица, а те се държаха за ръце и едва сдържаха сълзите си. Може би именно тогава Лио започна да възмъжава, помисли си Циния.

Тя определено не си остана същата след онзи мрачен ден. Напрежението при преодоляването на личната трагедия, както и пагубният и много публичен банкрут на „Спринг индъстриз“, промениха и двамата.

— Признавам, че той има лоша репутация — каза тя. — Но мисля, че е малко преувеличена. Всъщност си мисля, че той нарочно подхранва слуховете, защото смята, че това се отразява добре на бизнеса му.

— Слуховете за него не са пълна фантазия. — Лио стисна пръсти около високата чаша с каф-чай. — Слушай, след като вестниците раздухаха историята за това, че ти и Честън сте намерили тялото на Фенуик, започнах да чувам разни неща.

— Какви неща?

— Помниш ли Джон Гарет?

— Разбира се. „Гарет електроникс.“ В доброто старо време Джон ти беше приятел. — И двамата еднакво осъзнаваха, че под доброто старо време разбират ерата преди смъртта на родителите си.

— Този семестър аз и Джон отново се срещнахме в курса по история на синергетичната теория. Вчера той ме дръпна настрани. Сподели, че е видял заглавията за теб и Честън. Искаше да ме предупреди.

— За какво?

— За това какъв тип е Честън. — Лио се наведе над малката масичка. — Изглежда, че братовчедът на Джон, Ранди, преди няколко месеца е изгубил много пари в „Честънс пелъс“. Наложило се Ранди да отиде при баща си и да му поиска пари, за да си оправи дълга.

— Това трябва да е чичото на Джон?

— Точно така. Във всеки случай старият Рандолф Гарет побеснял. Най-вече защото нямал парите. Не искал никой да разбере, че има финансови проблеми. В момента вървяло някакво сливане. Е, Джон каза, че ако старецът заемел пари, за да плати дълга на Ранди, това щяло да привлече вниманието на бизнес медиите, което пък можело да застраши сделката.

— И какво е станало?

— Бащата на Ранди отишъл при Честън, който му казал как могат да уредят нещата. — Лио се огледа още веднъж и сниши глас. — Чуй това, Честън му казал, че дългът от хазарт ще бъде заличен, ако Гарет му продаде един определен имот на хълмовете над града.

— Е, и? Това ми изглежда напълно разумно. Даже щедро.

Лио я погледна, изгубил търпение.

— Имотът бил старото имение на Гарет. Онова, което било построено от самия Джон Джеръми Гарет преди три поколения. Това е част от семейната история на Гарет. Те никога не биха се разделили охотно с него. Честън сигурно е знаел това.

— Бащата на Ранди продал ли е имота на Честън?

— Не е имал избор. Джон ми каза, че другите клонове от клана Гарет направо побеснели, когато разбрали, че имението е било продадено. То е трябвало да бъде наследено от Ранди и да остане в семейството.

— Ти току-що ми каза, че бащата на Ранди изпитвал финансови затруднения. Ако това е вярно, имението най-вероятно е щяло да бъде продадено, така или иначе. Стават такива неща. — Циния се притесни от това, че се опитваше да защити Ник или поне да оправдае действията му. Това не е добър знак, помисли си тя. Изобщо не е добър.

— Джон каза, че имението Гарет щяло да бъде последното нещо за продаване. И дори при неизбежна продажба, семейството никога не би се съгласило да го продаде на човек като Честън.

Циния се изсмя. Не можа да се сдържи.

— Ужасии. Собственик на казино в махалата. Кого ли ще пуснат след това?

Лио присви уста.

— Не разбираш ли? Това е пример за начина, по който действа Честън. Той очевидно е искал имението. Знаел е, че никога няма да успее да убеди Гарет да му го продаде, така че е манипулирал Ранди да изгуби в казиното.

— Да не би да обвиняваш Ник, че мами клиентите си?

— Тук няма място за измама. — Лио се отпусна назад в стола си. — Джон каза, че Ранди бил малко див. Дай му няколко питиета, напълни му джобовете с чипове за игра и крайният резултат може да се предвиди. Честън сигурно е знаел това.

Да, помисли си Циния, Честън сигурно е знаел това.

— Той е матрица — сподели тихо тя.

— Честън? Пет ада! — Устата на Лио се изкриви от силно отвращение. — Трябваше да се досетя. Това обяснява някои неща.

— Например?

— Например това, че ти се опитваш да видиш добрата му страна, когато за всеки друг е очевидно, че той няма такава. Знаеш каква си, когато стане дума за таланти-матрици. Винаги ги съжаляваш. Бог знае защо.

— Не се безпокой, че съм започнала да съжалявам Ник Честън. Много добре знам, че той може сам да се грижи за себе си. Обещавам да внимавам.

— Цин, не искам се забъркваш в разследване за убийство.

— Ако открия нещо, отивам право при ченгетата. Е, стига толкова за това. Как вървят нещата при теб?

Лио се намръщи заради смяната на темата. После сви рамене.

— Добре.

— Това хич не ми звучи като добре.

Лио изпъшка.

— Вчера чичо Стенли дойде да ме види. Изведе ме на обяд. Каза, че иска да си поговорим по мъжки.

— О, скъпи! Старата песен на нов глас.

— Да. Попита ме кога ще зарежа академичния свят и ще започна да се концентрирам върху подготовката си за истинския свят на бизнеса. Изкара целия си обичаен репертоар.

— Искаш да кажеш, че е споменал за това, че от преподаването не се изкарват сериозни пари?

— Да. Напомни ми, че корените на семейство Спринг са в бизнеса. Каза, че ти едва ли ще изпълниш отговорностите си към клана. Че ако откажеш да сключиш подходящ брак, не остава никой, освен мен, който да възстанови семейното състояние. Дрън-дрън-дрън.

— Не го слушай, Лио. — Циния се пресегна през масата и докосна ръкава му. — Ти ще станеш блестящ синергетичен историк. За това си роден. Имаш силен психометричен талант и дарба да изследваш. Би било престъпление да се откажеш от мечтите си.

Устата на Лио се изкриви отново.

— А, освен това, и двамата знаем, че никога няма да бъда добър в света на бизнеса. Ведомости, отчети и петгодишни финансови прогнози — всичко това ме отегчава до смърт. Но семейството ще продължи да пришпорва и двама ни, Цин.

— Ще бъдем твърди.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи.

— Знам. — Циния въздъхна. — Знам. Но досега сме се справяли. Можем да упорстваме и по-нататък.

— Не разчитай на това.

Циния и Лио си размениха разтревожени погледи. Когато на Сейнт Хелънс ножът опреше в кокала, семейството почти винаги печелеше.

 

 

— Какво има, Федър? — Ник не вдигна поглед от монитора на компютъра си.

Гласът на Федър в интеркома звучеше съвсем малко по-сериозно от обикновеното.

— Хобърт Бат е тук, шефе.

Ник погледна към монитора, отрупан с финансова информация. Трябваше да е доволен от това, че Бат очевидно придвижваше нещата бързо към започване на процеса по съчетаването, но неизвестно защо усети студенина в корема си.

— По дяволите — изруга тихо той. — Забравих за него. Дай ми две минути и после го изпрати в червената стая, Федър.

— Разбира се, шефе.

— Между другото, Федър?

— Да?

— Когато приключа с Бат, помоли Ратбоун да мине да се видим за няколко минути.

— Искате да разговаряте с главния готвач, така ли, шефе? Да не би нещо да не е ред в трапезариите на Пелъс?

— Не. Проблемът е личен.

— Личен? — Федър очевидно беше объркан.

— Кажи му да донесе няколко примерни менюта за пикник за двама.

— Пикник? — Сега Федър се обърка още повече. Гласът му беше разтревожен. — Ще ходите на пикник ли, шефе?

— Класически пикник. Като онези, които си гледал по филмите. Нали знаеш, където сервират бутилка хубаво вино и мънички сандвичи с пастет.

— Никога не съм бил на такъв пикник.

— Нито пък аз. Но съм сигурен, че Ратбоун ще може да се справи. Всеки готвач, който получава наградата за съвършенство на трите града четири години поред и който може да задоволява вкусовете на членовете на Клуба на основателите в продължение на цяло десетилетие, трябва да може да спретне един свестен пикник.

— Ще му съобщя, че искате да го видите, шефе. — Интеркомът замлъкна.

Ник с неохота изключи компютъра и се изправи на крака. Отиде до стената и натисна бутона, с който се отваряше тайната плоскост. Тя се плъзна встрани с приглушеното механично бръмчене на скрития мотор, за да разкрие позлатената стая в червено и черно.

Бат все още не би могъл да намери подходящи жени, увери се Ник. Трябваше да бъдат попълнени някои формуляри. Трябваше да се подложи на цял куп син психотестове. Всички знаеха, че брачната регистрация е продължителен процес. Никой уважаван син-психосъветник не можеше да открие подходящо съчетаване само след едно обикновено събеседване.

Беше прекалено рано.

Какво, по дяволите, си мисля, учуди се той, докато приближаваше към блестящото бюро от обсидиан. Искаше Бат да действа бързо. Защо тогава го побиваха тръпки?

Не е нужно да си матрица, за да отговориш на този въпрос, реши мрачно той. Седна зад украсеното бюро. След цялото това планиране и решителни намерения не искаше да мисли за бъдещата си съпруга именно сега, когато бе във връзка с Циния, колкото и неизяснени и безперспективни да бяха отношенията им.

Вратата се отвори. Грейналото теме на Федър отрази дискретния блясък на желе-лампите. Той въведе в стаята Бат, облечен спретнато в модерен, добре скроен сив костюм и розова папийонка.

— Влезте, Хобърт. — Ник не стана. — Седнете моля. Предполагам, че сте тук по работа.

Хобърт се покашля и приближи нервно до стола пред бюрото.

— Донесох един въпросник. Ще трябва да го попълните, преди да продължим.

— Разбира се. Дайте да го видя.

Хобърт кацна превзето на ръба на стола и отвори куфарчето си.

— Тук се задават по-подробни въпроси за личните ви предпочитания, за вашите хобита и ъъъ… — Той огледа стаята със зле прикрито слисване и преглътна. — За вашите вкусове.

— Не се притеснявайте толкова, Хобърт. — Ник се усмихна, докато поемаше въпросника. — Сигурен съм, че ще ми намерите дама, която няма да има нищо против вкусовете ми. А хобита нямам.

— Нямате хобита?

— Нямам време за маловажни неща. — Ник прегледа дебелия въпросник. — Управлението на казиното отнема цялото ми време.

— Разбирам. — Хобърт се надигна. — Мистър Честън, ние наистина трябва да обсъдим въпроса за професията ви и за необичайния ви психически талант.

— Какво има за обсъждане?

— Трябва да разберете, че и двете неща представляват сериозни пречки за едно успешно съчетаване, особено след като настоявате това съчетание да се извърши в рамките на ограничения ни избор кандидатки от определени социални класи.

— Не се тревожете за това, Хобърт. — Ник затвори въпросника. — Сигурен съм, че ще намерите някоя подходяща за мен.

— Има още нещо, сър.

— Да?

Хобърт си пое дълбоко дъх.

— Вие споменахте, че сте неизследван талант.

Ник сбърчи вежди.

— И какво?

— Сър, аз работя за една много уважавана брачна агенция. Синергетични връзки се придържа към кодекса на етиката. Ние просто не можем да опитаме съчетаване, ако и двете страни не са оценени и не е определено мястото им върху паранормалния силов спектър.

— Боя се, че в този случай ще трябва да действате неофициално, Хобърт. Това ще бъде една малка тайна помежду ни.

— И как бих могъл да убедя някоя уважавана дама да приеме съчетаване с неизследван талант-матрица? Така просто не се прави. Никое семейство няма да позволи подобен брак. Никоя жена със здрав разум няма дори и да си помисли да поеме подобен риск.

— Забравяте едно мое голямо качество, Хобърт.

Хобърт го погледна предпазливо.

— Какво е то, сър?

— Аз съм богат.