Метаданни
Данни
- Серия
- Футуристичния свят на Света Елена (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Zinnia, 1997 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Димитър Добрев, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 48гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2010)
Издание:
Джейн Ан Кренц. Кръстопът на чувствата
ИК „Компас“, Варна, 2000
Редактор: Любен Любенов
Коректор: Диана Черногорова
ISBN: 954–701–098–0
История
- —Добавяне
9.
Тя най-накрая се обади.
Това е добра практическа демонстрация на старата поговорка, че трябва да бъдеш внимателен, когато поискаш нещо, защото наистина може да го получиш, помисли си Ник.
Добре, тя най-накрая се обади. Но не защото искаше помощта му, а защото Поли Фенуик я бе помолила да изиграе ролята на посредник при продажбата на дневника.
И ето го сега, най-сетне насаме с Циния Спринг. Но какво правеше с нея? Седеше в колата в един тъмен парк в един и четиридесет и шест през нощта и чакаше някаква непозната.
Ник не беше в добро настроение. Никога не беше в добро настроение, когато нещата не се развиваха по план.
— Кажи ми — той изгаси вътрешните лампи на синхрона и огледа внимателно гъсто залесения парк около колата — в кой точно момент ти хрумна, че тези уговорки за срещи са малко необичайни?
Циния го стрелна със свиреп поглед. Той осъзнаваше с напрежение присъствието й до себе си. Тя бе облечена в чифт прилепнали джинси и пуловер в наситеното черешово или малиновочервено. Косата й бе вързана набързо на опашка. Нямаше грим.
Знаеше, че тя му е ядосана. Беше я взел от входа на блока й преди по-малко от петнайсет минути и усети, че тя вече съжалява за решението си да помогне при сделката. Вината си беше негова.
Атмосферата в затвореното помещение на колата кипеше от напрежение, което се излъчваше главно от него. Не можеше да направи много по въпроса. В него се водеха две вътрешни битки едновременно и усилието да ги спре изискваше почти целия му самоконтрол.
От друга страна, той се бореше да устои на инстинктивното изкушение да използва няколко бързи изблика на таланта си, за да прецени рисковите фактори в матрицата. Знаеше, че ако не удържи юздите на силата си, Циния ще долови издайническите следи от енергията по метафизичната повърхност. Тя можеше да го разпознае като същия талант-матрица, който се бе домогнал до нея миналата вечер, докато тя вървеше през казиното. Ник все още не беше измислил приемливо обяснение за този инцидент, така че смяташе за най-добре все още да не повдига въпроса за това.
Втората схватка, която водеше, бе срещу собственото му, надигащо се разочарование. Според него, когато Циния най-накрая реши да му се обади, тя го направи изцяло поради погрешни причини. Не грижливо поставените от него примамки я бяха привлекли обратно в модела на неговата матрица. Нейното чувство за отговорност към мъртвия й клиент я беше довело обратно при него. Той изпитваше силно подозрение, че след като тя изпълнеше задължението си тази вечер, той отново щеше да изгуби изключително слабата си власт над нея.
— Това да не е някаква шега? — попита Циния.
— Не знам как е при теб, но тайните срещи с абсолютно непознати на уединени места не са обичайният начин, по който аз правя бизнес.
— Стига толкова. Писна ми от всички тези глупости. — Тя се обърна рязко в седалката си и се озова очи в очи с него. — Какво ти става? Мислех, че искаш да се сдобиеш с дневника.
— Да, искам.
— След няколко минути ще бъде твой. Но ти се държиш така, сякаш съм те измъкнала навън посред нощ без никаква основателна причина.
— Не мога да повярвам, че си се съгласила да се срещнеш с една непозната в този час.
— Тя не е съвсем непозната. Тя е вдовицата на Морис. Вече ти обясних.
— Защо, в името на петте ада, избра този парк?
Циния присви устни.
— Не съм избирала мястото. Мисис Фенуик го предложи.
Бързият й, неспокоен поглед през прозореца подсказа на Ник, че въпреки смелостта си тя също има някои опасения. Време беше, помисли си той с мрачно удовлетворение.
Къртън парк не беше привлекателно място по това време на нощта. Гъста гора и храсталаци обхващаха пространството край залива. През деня алеите бяха пълни с бегачи, хора, излезли на пикник, и туристи от Ню Ванкувър и Ню Портланд. Но през нощта беше пусто.
Най-близкият обект на интерес бе големият грозен паметник на учените от Първото поколение, открили полутечния пълно спектрален кристален кварц. Желе-лед, както обикновено наричаха тази субстанция, по-късно позволила на наследниците на загазилите колонисти да построят нови технологии, които да заместят донесените от Земята, разпаднали се няколко месеца след падането на Завесата.
Ник присви пръсти около лоста за управление.
— Кажи ми пак как така Поли Фенуик се е натъкнала на дневника тази вечер?
— Каза, че е намерила бележка, която я завела до него и я инструктирала да го продаде на теб колкото е възможно по-бързо. Морис очевидно я е посъветвал да се свърже с мен, за да уредя продажбата. Мисля, че мисис Фенуик е уплашена до смърт от теб. Бог знае защо.
Ник я погледна, но дори в мрака успя да види, че изражението на лицето й е напълно откровено.
— Добре. Тя е толкова ужасена от мен, че те моли да се срещнеш с мен в този час, в една лошо осветена част от най-големия парк в града?
Циния разпери ръце.
— Каза, че в бележката на Морис пишело да се освободи от дневника възможно най-бързо и да запази сделката в тайна. Настояваше никой да не разбере, че е намерила дневника. Виж, съжалявам, ако не одобряваш начина, по който уредих нещата. Мисис Фенуик ме събуди от дълбок сън. Бях малко объркана и неориентирана, когато тя ми предложи мястото за срещата.
— Мисля, че бих могъл да се съглася с това.
— Тя ме помоли да се свържа с теб и аз го направих. — Циния потупа с ръка по седалката. — Или предпочиташ да не бях ти се обаждала?
— Трябваше да обсъдиш ситуацията с мен, преди да вземеш решение.
— Никой не те е насилвал да идваш тук тази вечер. Ако си чак толкова уплашен и не можеш да осъществиш сделката, можем да се откажем. Поли и аз можем да се свържем с другия кандидат, който и да е той. Може би той няма да бъде такъв дяволски инат.
Ник си спомни за картичката с името на чичо си, която взе от адресника на Фенуик.
— Това заплаха ли е?
— Просто излагам твоите възможности — подхвърли тя малко лекомислено.
— Много умно от твоя страна.
— Не мога да разбера защо си толкова ядосан. Мислех, че ще останеш доволен от това, че дневникът се появи толкова бързо.
— Удивително бързо.
Тя се намръщи.
— Какво трябва да означава това?
— Няма значение. — Ник видя едва проблясващите светлини от бавно приближаващата се по тясната алея на парка кола.
— Имаме си компания.
Циния обърна глава и погледна към приближаващата кола.
— Това трябва да е Поли. Никой друг не може да се озове тук в този късен час.
— Освен няколко наркотрафиканти или серийни убийци.
— Ти винаги ли мърмориш, когато нещата не станат така, както ти искаш.
— Винаги. — Ник наблюдаваше как колата спира неуверено на известно разстояние от тях.
— Остани тук. Аз ще се оправя с това.
— Не мисля, че ще стане така. Казах ти, че Поли Фенуик ми се стори много неспокойна от факта, че ще трябва да сключи сделка с теб съвсем сама. Заради това съм тук, забрави ли?
Ник за малко не се усмихна въпреки лошото си настроение.
— Да не би да си мисли, че ще можеш да ме спреш, ако реша да взема дневника, без да платя?
Циния скръсти ръце под гърдите си.
— Морис й писал, че може да ми се довери и че аз ще се справя с това.
— Имаш предвид, че ще се справиш с мен?
Циния сви рамене и не каза нищо, но очите й дори не премигнаха.
Поради някаква причина настроението на Ник малко се подобри.
— И как възнамеряваш да се справиш с мен, ако нещата се усложнят?
Тя не му обърна внимание, а се втренчи в другата кола.
— Как можем да бъдем сигурни, че това е мисис Фенуик?
— Най-накрая един разумен, дори може да се каже проницателен въпрос. Май че е най-добре да отида и да видя.
Той открехна вратата. Тя се плъзна гладко към покрива. Още преди беше изгасил вътрешното осветление. Никаква светлина не осветяваше вътрешността на синхрона.
— Ник, почакай. — Циния се наведе през седалката. — Очите й бяха отворени широко в мрака. — Недей…
— Какво да не правя?
Тя се поколеба.
— Не прави нищо глупаво.
Той се усмихна.
— Оценявам съвета ти, но се боя, че е малко късно. Остани в колата. Ако нещо не е наред, даже не си помисляй да се намесваш. Просто изчезвай оттук.
— Сега ти започваш да ме изнервяш.
— Тъкмо навреме.
Оставяйки вратата на синхрона отворена, в случай че му се наложеше да се върне бързо в колата, той тръгна бавно към блесналата броня.
Изчака. Биваше го да чака. Чу как зад него Циния се премести през контролното табло и седна на шофьорското място.
— Какво става? — попита настойчиво тя.
— Нищо.
В този момент вратата на другата кола се отвори бавно. В блясъка на вътрешното осветление Ник видя двама души — жена и мъж на средна възраст. Даже оттук се виждаше тревогата, изписана на лицата им.
Аматьори. Това го успокои.
— Сигурна съм, че това е мисис Фенуик. — В гласа на Циния прозвуча огромно облекчение. — Виждала съм нейна снимка в магазина на Морис.
— Мистър Честън? — Гласът на Поли Фенуик беше висок и писклив от напрежението.
Ник не помръдна.
— Аз съм Честън.
— Мис Спринг трябваше да е тук. Тя ми обеща да дойде с вас. Наистина не знам дали да продължа с това, ако нея я няма.
Морис изрично го изисква в бележката си.
— Мис Спринг е в колата — увери я Ник. Циния се показа през отворената врата.
— Всичко е наред, мисис Фенуик. Аз съм Циния Спринг.
— О, слава Богу… — Поли излезе сковано от колата. Притискаше пакет до пълните си гърди. — Морис пише, че мога да ви се доверя, мис Спринг.
Мъжът, който придружаваше Поли, отвори вратата от другата страна на колата. Излезе и изгледа Ник над покрива.
— Да продължим с това. Донесохте ли парите?
— У мен са — отговори Ник. — Заключени са в багажника. Само аз знам комбинацията. Кой сте вие?
— Това е моят добър приятел Омар — поясни бързо Поли. — Омар Букър. Боях се да дойда сама през нощта.
— Донесохте ли парите? — попита строго Омар със смелост, която определено се коренеше в страха и отчаянието. — Сделката беше за пари в брой, нали знаете?
Даже без помощта на таланта си Ник усети, че тази вечер в матрицата няма истинска опасност. Отпусна се за пръв път откак Циния му се обади по телефона. Поли и Омар бяха ужасени. Те страшно много искаха парите, но бяха уплашени. Това беше добре за него. Той знаеше как да манипулира изнервени хора.
— Донесох парите — повтори той.
— Сделката беше за петдесет хиляди — напомни му пискливо Омар.
— Знам. — Той би платил сто хиляди, двеста хиляди. Би платил всякаква цена за дневника. Но не беше нужно да информира Поли и Омар за този факт.
Лунната светлина разкри подозрителното, намръщено лице на Омар.
— Как събрахте толкова много пари за толкова кратко време?
— Аз притежавам казино — напомни му спокойно Ник. — Нямам проблеми с парите в брой. Както и с много други неща.
— Ник, престани! — Гласът на Циния беше рязък и изпълнен с неодобрение. — Плашиш ги до смърт.
— Аз не правя нищо — промърмори Ник.
— Опитваш се да ги уплашиш. — Тя излезе от колата. — Елате тук, мисис Фенуик. Мистър Честън с удоволствие ще ви даде парите. Предайте му дневника, а после всички ще се приберем да си поспим.
Поли се поколеба. Погледна нервно назад към Омар. Той сви рамене, зае решителна боксьорска стойка и заобиколи колата, за да застане до нея. Включи прожектор и двойката прекоси тревата до мястото, където бе паркиран синхронът.
— Извади парите от багажника, Ник. — Циния го сбута насърчително. — Хайде. Не искаме да висим тук цяла нощ.
Ник я изгледа, докато се надигаше от бронята.
— Някой казвал ли ти е, че си много нахална?
— Споменавали са ми го.
— Обзалагам се, че е така. — Ник отиде до багажника и деактивира специално конструираната желе-лед ключалка. Никоя матрица не вярваше в стандартните ключалки. Вдигна капака и бръкна вътре, за да извади куфарчето с парите.
Циния се обърна към Поли.
— Не е нужно да се тревожите, мисис Фенуик. Мистър Честън със сигурност възнамерява да плати за дневника.
— Съжалявам за секретността — извини се Поли.
— Много се изнервих от тази бележка на Морис. Разбира се, той може да е преувеличил всичко това. Нали беше талант-матрица, а вие ги знаете какви са.
— Знам — увери я Циния. — Те са деликатни и свръхчувствителни.
Ник затръшна капака на багажника много по-силно от необходимото.
— Всеки знае, че талантите-матрици са параноици. — Омар наблюдаваше как Ник се придвижва напред с куфарчето. — Бедната Поли страда в продължение на години от странните пристъпи и страхове на Морис. Накрая се наложи да се изнесе от къщата.
— Това бе едно нещастно съществуване — обясни Поли. — Да си разделена със съпруга си означава, че не си истински свободна да се оправяш с живота си. Не знам какво бих правила без Омар. Той беше толкова мил и верен.
— Разбирам. — Циния погледна към Ник. — Сега можеш да дадеш парите на Поли.
Омар се намръщи.
— Почакайте, искаме първо да ги видим. Да се уверим, че всичките са тук.
— Както кажете. — Ник остави куфарчето на земята, отключи го и го отвори.
Омар насочи прожектора към грижливо увитите пакети с нови-новенички банкноти в тях, после зяпна от удивление.
— Мили Боже… Ще погледнеш ли това, Поли.
Поли втренчи поглед.
— Не бях разбрала… имам предвид, Морис ми каза, че ще платите толкова много, но никога не съм си мечтала… — Тя млъкна.
— Вие поискахте петдесет бона. — Ник затвори куфарчето и го заключи. — Тук са петдесет бона. А сега ми дайте дневника.
— Какво? — Поли вдигна очи към лицето му. Изглеждаше объркана.
— Дневникът на Честън — подсказа й внимателно Циния. — Сега можете да предадете дневника на Честън.
— О, да. Разбира се. — Поли мушна пакета в ръката на Ник, сякаш той бе желе-бомба със запален фитил. — Вземете го. Ваш е. На мен определено не ми трябва.
Ник стисна пакета. Дневникът на баща му. Усети формата на подвързаното с кожа томче вътре, но все още не можеше да повярва, че най-накрая е собственик на този предмет.
Осъзнаваше, че Циния го наблюдава съсредоточено, докато той бавно и внимателно разопаковаше наградата си. Омар държеше прожектора, така че всички да могат да видят дневника.
Твърдата, скъпа, призрачно зелена змийска кожа, използвана като подвързия на томчето, се бе запазила добре през годините. Беше започнала да се покрива с уникална патина, каквато кожата получава с времето, но не изглеждаше избеляла или износена. Дневникът е само на трийсет и пет години, напомни си Ник. Призрачно зелената змийска кожа може да издържи повече от век.
— Побързайте — извика Омар. — Не искаме да висим тук повече от необходимото.
Ник не му обърна внимание. Отвори дневника. Въпреки че беше подготвен за това, гледката на бащиното му име на първата страница го порази с неочаквана сила.
Записки от Третата експедиция до островите в Западните морета. Ръководител на експедицията:
Ник с огорчение осъзна, че ръката му потрепери, когато прелисти първите няколко страници. Записките в дневника бяха вписани с черно мастило, леко избеляло, но все още съвсем четливо. Почеркът беше силен, ясен и решителен.
— Е? — попита Циния. — Това ли искаше, Ник?
— Да. — Ник затвори дневника много внимателно. Почувства се малко замаян. — Да, това исках.
— Тогава, ако не възразявате, Поли и аз ще тръгваме. — Омар вдигна куфарчето с две ръце.
Поли се усмихна с облекчение на Циния.
— Благодаря ви, мис Спринг. Много мило от ваша страна, че ми помогнахте във всичко това. Чувствам се много по-добре, след като всичко приключи.
— Лека нощ — извика Циния. — И късмет!
Ник не каза нищо. Сграбчи дневника и се втренчи в Омар и Поли, които тичаха обратно към другата кола.
Циния остана безмълвна до него, докато двойката влезе в колата си и се отдалечи по алеята.
— Време е да се прибираме — предложи най-накрая тя.
С усилие на волята Ник се отърси от замайването.
— Да.
— Добре ли си?
— Добре съм. — Той й отвори вратата.
— Държиш се малко странно.
Острите нокти на паниката пронизаха сетивата му. Дали се е досетила, че той е матрица? В следващия миг той осъзна, че тя е загрижена, не изнервена.
— Не мога да повярвам, че най-накрая се сдобих с дневника. Даже не бях сигурен, че наистина съществува.
Очите на Циния проблеснаха под лунната светлина.
— Разбирам.
Той затвори вратата и заобиколи колата, за да отиде до шофьорското място. Внимателно остави дневника на задната седалка и седна зад лоста за управление. Дълго седя тихо, събирайки мислите си.
— Благодаря ти — промълви най-накрая.
Циния се усмихна.
— Кога за последен път ти се е налагало да благодариш на някого заради това, че ти е направил услуга, мистър Честън?
— Предложих награда за дневника. Ти имаш право на нея. Ще уредя нещата да я получиш.
— Наистина притежаваш талант да развалиш момента. Не ти искам парите, мистър Честън.
Той осъзна, че я е обидил. Погледна непреклонно напред през стъклото.
— Аз получих дневника. Поли и Омар получиха петдесет хиляди долара. Ти си единствената, която не получи нищо от това. Защо тогава се забърка?
— Всичко стана заради една недовършена работа. — Циния се отпусна назад в седалката си. — И тя все още не е довършена.
Нещо в тона й го накара да бъде нащрек.
— Какво означава това?
— Че убиецът на Морис все още е на свобода.
— Пет ада. Не е твоя работа да го търсиш. — Ник се обърна с лице към нея. — Остави това на ченгетата.
Тя отпусна глава на облегалката и погледна към тъмния парк.
— Ами ако полицията търси на погрешно място?
— Стой далеч от това, Циния.
— Морис беше матрица.
Той започна да свива нетърпеливо пръсти.
— Знам. То няма нищо общо с разследването на убийството му.
— Има, не виждаш ли? Хората, включително и ченгетата, са склонни да не обръщат внимание на талантите-матрици. Никой не ги разбира.
— Знам — отговори сковано той. — Но не ти ли е идвало наум, че талантите-матрици може би предпочитат нещата да си останат такива?
— Всички казват, че те са параноици, саможиви, потайни — продължи Циния, сякаш не го беше чула. — Някои хора мислят, че те са на границата на лудостта. Но аз съм работила с достатъчно от тях, за да знам, че са съвсем разумни.
Ник се втренчи упорито в осветения й от луната профил.
— Така ли?
— Да, но те живеят под постоянен и уникален вид стрес. Никой, който не е матрица или който не е фокусирал матрица, не може да разбере невероятната борба, която те водят, за да могат да контролират психическата си енергия.
— Без майтап! — Той беше отвратен от отчетливата нотка на съчувствие в гласа й.
— Това е много различна, много мощна форма на паранормална енергия. Талантите-матрици са обсебени от всякакви модели. Те могат да се изгубят в тях в продължение на часове. Проблемът е, че техният инстинкт вижда скрит проект във всичко, а нуждата да правят връзки понякога ги кара да виждат модели там, където повечето хора смятат, че подобни модели изобщо не съществуват.
— С други думи, те стават параноици.
— Кой знае… Може би те просто виждат по-надълбоко и по-ясно. — Тя сви рамене. — Или може би са склонни към параноя. Просто не са правени достатъчно изследвания върху тях и върху шепата призми като мен, които са способни да ги фокусират.
Ник се поколеба. Любопитството най-накрая надделя над здравия му разум.
— Как разбра, че можеш да фокусираш таланти-матрици?
— В колежа имах приятелка, която беше матрица. Ние двете се упражнявахме заедно в продължение на часове. Много интересно, колкото повече работехме заедно, толкова повече се успокояваше талантът й.
Ник разпери пръсти и ги заби в облегалката.
— И тя не стана суперпараноичка?
— Не. — Циния се усмихна едва-едва. — Добре де, тя беше малко по-подозрителна от другите хора. И наистина прекаляваше с анализирането на всичко, но това го правят и много хора, които не са таланти-матрици. Сега обаче тя е добре. Работи в един мисловен резервоар, където в персонала си имат призма, която може да я фокусира достатъчно добре. Омъжена е щастливо и очаква бебе.
Ник усети как го обхваща напрежение.
— Кой клас е тя?
— Линда, е четвърти или пети клас.
— Средноразрядна. — Вълнението на Ник отслабна.
— Почти не съществуват силни таланти-матрици — напомни му Циния. — Всъщност онзи, който улових за малко в твоето казино, бе единственият по-силен от Линда, на когото съм се натъквала. Между другото, хората от охраната ти откриха ли го?
— Не. Но снощи нямаше големи печалби. Който и да е той, не успя да разори банката.
— Извадил си късмет. Все пак ми се иска хората ти да го хванат.
— Защо?
Тя погледна припряно към часовника си.
— Това е най-важното — отбеляза тя с явно лъжлива незаинтересованост. — Много е късно. Най-добре е да ме закараш у дома.
— За убийството на Фенуик — напомни й решително Ник. — Обещай ми, че ще оставиш полицията да се занимава с него.
— Като че ли не остана много, което бих могла да направя.
— Не ми ги разправяй тези. Почти усещам, че кроиш някакви планове. Какво си мислиш?
— Нищо.
— Пет ада! — Ник се пресегна и я хвана за брадичката. Принуди я да го погледне право в очите.
— Кажи ми.
— Ами току-що ми хрумна, че сега, след като Морис е мъртъв, Поли и Омар са свободни да се оженят.
Ник я погледна изумен.
— Поли и Омар? Чакай една секунда. Ти всъщност не вярваш, че те имат нещо общо със смъртта на Фенуик, нали?
— Защо не? — Тя изглеждаше огорчена заради липсата на подкрепа от негова страна. — Не можеха да се оженят, докато бедният Морис беше жив.
— Поли и Омар очевидно имат дълга и сериозна връзка. Защо след толкова време изведнъж ще решат да убият Фенуик?
— Не знам. — Челюстта на Циния се стегна упорито. — Но трябва да признаеш, че съществува подобна възможност.
— Изключително далечна. Бих оценил шансовете за подобна възможност като толкова вероятни, колкото Завесата да се отвори отново по време на нашия живот. По дяволите, Циния, не искам да се бъркаш в разследването за убийство, разбираш ли?
Тя отметна глава и го погледна, сякаш в думите му нямаше нищо разумно.
— Защо се захващаш с това? Каквото и да реша да правя, то не е твоя работа.
— Искаш ли да знаеш защо бях толкова бесен, когато ми се обади преди час?
— Ти ми каза защо. Защото съм уговорила продажбата да стане в един тъмен, пуст парк.
— Това беше само върхът на айсберга — процеди през зъби той. — Бях вбесен много преди ти да вдигнеш телефона.
Тя го изгледа непоколебимо.
— Защо?
— Защото така. Защото ти не се обади.
Тя се втренчи в него.
— Но аз се обадих.
— Само защото Поли те помоли да се свържеш с мен.
— Чакай да го кажа направо. Ти си очаквал да се обадя по-рано? Преди да се чуя с Поли?
— Ние говорихме да търсим заедно дневника и убиеца, забрави ли?
— Да, по дяволите — сопна му се тя. — Ти просто се опитваше да ме манипулираш със сантиментални дрънканици за това как да обединим силите си. Искаше да получиш всяка възможна информация, която може би притежавах, отнасяща се за местонахождението на дневника, но не възнамеряваше сериозно да ми помогнеш в издирването на убиеца на Морис.
— Не е вярно! И ми говориш за подозрителност и параноя. Точно сега правиш доста добра демонстрация за това. — Щеше да я изгуби. Не можеше да използва нищо, с което да я задържи. Обзе го отчаяние.
— По дяволите, Честън, ако си искал да разговаряш с мен, защо просто не вдигна телефона?
— Вече го бях направил. — Той усети как челюстта му се стяга. — Беше твой ред.
Циния вдигна ръце.
— Не мога да повярвам, че спорим така. Звучим като двойка, която се кара след провалена среща.
— Радвам се, че най-накрая го забеляза. — Той посегна към нея. — Точно така изглежда. Като провалена среща.
— Почакай точно тук. — Тя обгърна раменете му с двете си ръце. — Какво си мислиш, че правиш?
— Ще те целуна.
— Защо?
— Проклет да съм, ако знам.
— Добре. — Тя го изгледа свирепо. — Много повече те харесвам, когато претендираш, че знаеш всички отговори.
— Повярвай ми, ако знаех всички отговори, нямаше да седя тук и да споря с теб. Щях да се върна в офиса и да правя нещо по-конструктивно.
— Например?
— Например щях да правя пари. — Той я дръпна през таблото за управление и я прегърна.