Ан Мейджър
Очите на спомена (4)

Трета глава

Макар да пристигна в Сан Франциско, Лейси се озова в ужасно затруднено положение.

Джей Кей се бе обадил на Джони и му бе съобщил в каква опасност се намира тя и че само той може да й помогне.

И сега Джони караше с шеметна скорост към града. Не можеше да овладее вълнението си. Отново се бе вживял в ролята си на спасител, въпреки че ставаше въпрос за жената, която преди години беше разбила сърцето му.

Джей Кей Камерън, неговият шеф и най-добър приятел, знаеше за неизживяната му слабост към Лейси. Бе му разказал за убийството на Сам и го бе предупредил, че по всяка вероятност лудият Коул е по петите й.

Миднайт напразно се опитваше да си представи как изглежда Лейси след толкова години. Дали бе все така хубава и щастлива, каквато изглеждаше на снимките във вестниците? Чувствата, които никога не бе преставал да изпитва към нея, макар да бе ги потискал дълбоко в сърцето си, отново го завладяха.

Спомни си за времето, когато Коул и Колийн — близнаците, все още бяха деца с огненочервени коси и палави сини очи. Винаги бе смятал, че Колийн е родена за лидер и че Коул просто й се подчинява. Но знае ли човек — и двамата бяха толкова непредсказуеми. Бе трудно да повярва, че Коул е действал сам при убийството на Сам.

Мислите му се върнаха към Лейси. Тя от години живееше с тези хора и се бе превърнала в част от тях. Ядоса се на Камерън. С какво право се бъркаше в живота му и отново го тласкаше към Лейси? Като че ли не знаеше, че бе съсипала живота му. Бе го изоставила заради богатството и славата на Сам и възможностите, които й предостави, като я въведе в обществото. А Миднайт можеше да й предложи единствено сърцето си.

Нейното необикновено излъчване, интелигентност и финес я правеха идеална съпруга на политик. Лейси се радваше на особено внимание и интерес сред висшите среди на Вашингтон. Джони бе чел неведнъж из пресата за изтънчения й вкус, за изискано подреденото имение, за вечерите, които даваше, и за известните й влиятелни приятели… Бе разбрал, че има син. Съжаляваше момчето. То едва ли щеше да получи повече внимание от Сам. Вероятно щеше да се чувства пренебрегнато от баща си като близнаците едно време.

От малко момиче Лейси бе мечтала да стане принцеса. А Миднайт искаше тя да има нужда единствено от него. Всичко беше наред, докато един ден тя откри, че Дъглас може да й предложи много, много повече от него. Отърва се от Миднайт с такава лекота, като че ли връзката им никога не бе имала стойност. Той се оказа само едно стъпало в подножието на големите й амбиции.

Месец след сватбата тя му се обади по телефона.

Миднайт й напомни, че е вече омъжена и грубо я отпрати. Повече не посмя да го потърси. Вече нямаха нищо общо. За нищо на света той не би се продал като нея…

Движението по това време на деня бе доста натоварено. Миднайт свърна вляво и потегли нагоре по хълма. Магистралата бе заобиколена от огромни евкалиптови дървета и високи зелени борове. От време на време се откриваше панорамна гледка към безбрежно синия океан. В далечината блестяха светлините на Сан Франциско, но Миднайт не забелязваше нищо.

Караше с шеметна скорост. Искаше да стигне колкото се може по-скоро до Стинсън, за да съзерцава хоризонта и да погледа вечната игра на вълните, дано забрави жената, без която животът му бе пуст.

Ала Джей Кей му бе казал, че тя е в смъртна опасност. Сам бе мъртъв и чудесният й живот сред елита на обществото бе приключил. Струваше ли си да й помогне?

— Нима ще я изоставиш в опасност? — бе го попитал Джей Кей.

Как, по дяволите, да я зареже в такова положение?

Натисна докрай педала на газта.

Зад него на съвсем малка дистанция го следваше синя тойота. Забеляза твърде късно жълтата кола в насрещното платно и ванета, който се опитваше да я задмине. Вдясно от пътя се бяха надвесили скали. Миднайт сви рязко вляво, за да избегне челния удар с връхлитащия върху него ванет. Изсвири клаксон. Спортната му кола се размина на милиметри с жълтия седан, удари се в страничната мантинела, след това отскочи и отново се удари.

Тъкмо си мислеше, че му се е разминало, когато синята тойота връхлетя отзад. Колата му счупи страничната мантинела и полетя в бездната.

Небето и океанът се сляха в една безкрайна синева. Забеляза само как се отдели от края на скалата. И после нищо. В съзнанието му проблеснаха мигове от онази вечер, прекарана с Лейси при басейна на Дъглас. Тя с прилепнала си от дъжда бяла рокля… Бе изпил дъждовните капки от устните й. Бе й отнел девствеността и бе й дарил безграничната си любов. Тя също му се бе врекла във вечна любов. Но всичко това се бе случило преди пожара. Преди Сам. Преди тя да разбере, че може да се възползва и от двамата. Преди да разкрие истинското си лице.

А Миднайт я обичаше безумно. Въпреки че му измени и прие парите на Сам, без да изпитва дори вина за това. Толкова години упорито се бе опитвал да я заличи от съзнанието си. Но сега, в този последен миг, преди да изгуби съзнание, се запита дали е постъпвал правилно. Дните, прекарани без нея, бяха сиви, празни и безсмислени. Тя бе единственото нещо в живота му, заради, което си струваше да живее или да умре. А той, наивникът, се бе опитвал да я забрави…

Колата се удари в скалата и отскочи, но бронята издържа на удара и не се смачка съвсем. Миднайт се блъсна във волана и главата му се удари в предното стъкло. Колата се преобърна и се закачи току на ръба на скалата, издигаща се високо над бушуващите вълни на океана.

От пътя се надвеси облечена в черно фигура, усмихна се злокобно, влезе в синята тойота и потегли.

 

 

Миднайт никога пред никого не бе признавал, че причината, поради която умее да се бие така добре, е страхът от смъртта. Той винаги бе бил борецът, спасителят, силният, и никой не би посмял да го нарече страхливец, макар че брат му Натан, любимецът на баща му, починал твърде млад при трагични обстоятелства, бе истинският герой в семейството.

Смъртта бе за него вечна тъмнина, безсилие, отчаяние, тяло, заковано в ковчег, като това на брат му, погребан и забравен завинаги. Миднайт се боеше от тъмнината и затвореното пространство. Много често сънуваше кошмари за Натан.

Но в мига на катастрофата смъртта му се стори нещо по-различно, нещо хубаво само по себе си — безметежност и покой. Миднайт не лежеше в ковчег, а в озарена от светлина тишина. Вместо тъмнина, наоколо блестеше ярко сияние, усещане за безкрайна свобода и безплътност.

Светът под него изглеждаше притихнал. Колата, която висеше застрашително на ръба на скалата, бе като счупена играчка. Безшумен бриз надипляше прозрачно лазурната повърхност на океана и караше тревата по камънаците да се снишава и издига, снишава и издига…

Той усети кръв да се процежда по черната му коса, но не почувства болка. Най-после беше свободен. Борбата беше приключила. Стори му се, че поема по безкраен завихрен в пламъци тунел, който го притегляше с невероятна скорост.

Искаше да стигне колкото се може по-скоро до края на тунела, но някакъв белокос мъж в червен халат се изпречи на пътя му. Плуваше в ореол от светлина като гигантски японски фенер. По тялото му забеляза пет ужасни черни дупки и тъмни петна около тях. Разпозна някогашния си работодател и най-голям враг Сам Дъглас. Необяснимо как, но Сам му заповяда властно да се върне назад и да спаси Лейси.

После около Миднайт затрептяха сенките на баща му, майка му и брат му Натан. Всички го молеха да се върне на земята. Някаква невидима сила го поде и го понесе назад към изхода на тунела.

Изведнъж той усети адска мъка. Тялото му бе смазано. Сякаш нагорещени до червено ножове се забиваха в плътта му, главата и най-вече челото му пулсираха в неописуеми болки. Бе дошъл отчасти в съзнание и отново се бе превърнал в обикновено човешко същество — нещастно, беззащитно и страхливо…

Не знаеше колко време бе изминало, когато дочу гласове и повдигна клепачи. Оксиженисти с прожектори се опитваха да го измъкнат от колата. С всяко откъснато парче ламарина болките му се увеличаваха. С цялата си душа пожела смъртта и отново потъна в тъмнина.

 

 

Часове по-късно дойде в съзнание. Лежеше безчувствен върху операционната маса, а от тавана блестяха силни лампи. Хора в бяло говореха бързо шепнешком.

Опита се да им каже, че не иска да живее повече. Но лицата им зад маските неочаквано изчезнаха и той отново пропадна в бездна. Когато светлината нахлу отново в съзнанието му, успя да види паниката изписана върху лицата на лекарите.

Щяха да направят всичко възможно, за да го спасят. За миг съжали младия неврохирург — висока и стройна жена, която го гледаше с ужас в очите.

После го подкараха и минаха през залата за посетители. Забеляза Лейси, цялата обляна в сълзи.

Цели десет години си бе повтарял, че сърцето й е къс лед и за нея няма никакво значение дали е жив, или мъртъв.

Пребледняла и трепереща, тя тихо мърдаше устни в отчаяна молитва. Искаше да оживее с цялото си сърце и душа.

В този миг той разбра колко е грешал.

Искаше да я успокои, да й каже, че смъртта не е чак толкова лошо нещо, да я докосне, да й каже колко съжалява, че я е оскърбил и изоставил…

Но не можеше.

 

 

В един първокласен хотел в покрайнините на града облечен в черно мъж призоваваше на помощ дявола и сипеше клетви по Джони Миднайт. Дано умре пред очите на Лейси или поне да изгуби разсъдъка си, така че Лейси да се съсипе от мъка, а той сам да пожелае края си като избавление. Нека и те да почувстват какво означава да си безсилен и ненужен. Те, които никога не са страдали, заслужават ужасни страдания!

Върху старинната масичка за чай лежаха фотографски албум и ръждясала запалка. Трофеи. Спомени. Костеливите пръсти взеха албума и разгърнаха страниците. Зацапани, огънати страници.

В началото бяха подредени снимки на „обичания и уважавания“ от всички Дъглас заедно с обаятелната чернокоса Камела, след това известният сенатор и съпругата му с двете им деца, които позираха като задружно семейство около басейна и наредената за вечеря маса — неща, които изобщо не бяха споделяли в действителност.

Следваха черно-бели фотографии на Мъфи, шпаньола на Камела. Ръката спря върху изрезка от вестник, на която Сам прегръщаше Лейси пред камината. Откъсна омразния образ от албума и го запали. Изпита опиянение от миризмата на изгоряло, която му напомни за онази нощ на големия пожар.

Джони Миднайт никога не бе повярвал, че баща му е виновен за пожара. Покрай него и други не повярваха. На всичко отгоре Лейси бе станала член на семейството им. И всички я бяха обикнали. Всъщност не всички…

Сега Лейси и Джони отново бяха заедно. Което означаваше, че и двамата трябва да загинат.

Отмъщението щеше да бъде триумфално.

Черната фигура се чувстваше като господар на вселената, повелител на съдбата, живота и смъртта.