Ан Мейджър
Очите на спомена (12)

Единадесета глава

Лейси се хвърли разплакана върху леглото. Беше силно развълнувана от преживяното и сега не можеше да се успокои. В душата й се бореха хиляди гласове и всеки един бе различен от другия. Но кой от тях да последва бе въпросът, на който едва ли можеше да си отговори в студената и неприветлива нощ. След неочакваната, прекарана с Миднайт, вечер изпитваше отново силен страх от затворени пространства, като че ли тя и Джо бяха се превърнали в негови затворници.

Така се чувстваше и сега в яхтата, закотвена в залива Саусалито, където Джони ги бе приютил след ужасното преживяване. Обгръщаше ги острият мирис на сол и море.

„Ще издържи ли яхтата му на бурята и вълните?“

Лейси се наведе през илюминатора. Посрещнаха я ярки светкавици, които озариха лицето й.

Кой е луд да стои по това време навън? Едва ли има жива душа наоколо.

Облече отново копринената си рокля и отиде да види Джо. Забеляза, че вратата на Миднайт е леко отворена. Застана пред прага.

Бе я принудил да остане тук въпреки волята й. Опитваше се да си внуши, че той не я интересува.

Но въпреки усилията си не можеше да престане да мисли за него.

Миднайт спеше отвит, с глава отметната назад върху бялата възглавница. Обувките му бяха захвърлени на пода, но бе заспал с дрехите си.

Джо също изпитваше цялото напрежение на случилото се. Все още бе възбуден от срещата си с Джони и от приятната изненада да прекара нощта на яхтата му. И още нещо — видя я как се моли на Джони за помощ, на което той й отговори с неприкрито превъзходство. Бе легнал послушно в леглото си, а Миднайт седна до него с пушка в ръка. Джо се почувства сигурно и уютно с него. Както се чувстваха повечето деца в негово присъствие.

Като си помисли, тя дори не искаше да чуе за предложението му.

Дори заспал, Джони изглеждаше напрегнат, сякаш бе готов да скочи всеки момент. Беше с бяла риза, която подчертаваше тъмната му кожа. Няколко горни копчета бяха небрежно разкопчани, въпреки пронизващия студ.

Лейси видя червеното одеяло, което бе паднало на земята и изведнъж си помисли, че той може да се простуди. Приближи се до него, вдигна одеялото и като пристъпваше на пръсти, се наведе над него. Зави го внимателно, като се опитваше да не го събуди.

Почти спря да диша, когато завиваше широките му рамене. Изпита непреодолимо желание да го докосне, да погали черните му коси, да се отпусне в обятията на силните му ръце. Независимо, че всичко между тях бе свършено.

Тя изгаси лампата и стаята потъна в тъмнина. Имаше нещо вълшебно в сребристите отблясъци на водата и непрестанния шум на вълните. В това, че беше при него…

Миднайт се размърда. Лейси замръзна на място, посребрена от лунна светлина. Едри дъждовни капки като диаманти се стичаха по прозорците. В приятната миризма на дъжда тя си спомни за онази незабравима нощ, когато му се отдаде, а той й се закле във вечна вярност.

Изведнъж усети непреодолимо влечение към това стройно и мускулесто тяло, въпреки съпротивата си. Усети бремето на дългите години, прекарани в самота.

Трябва да изляза оттук, рече си тя.

Промъкна се предпазливо към полуотворената врата, но неочаквано се спъна в една от обувките му и извика от уплаха.

Изведнъж една голяма сянка се изпречи пред прозореца и закри светлината. Една тежка ръка се протегна към нея и я хвана през устата. Усети нещо хладно до гърлото си и се оказа притисната до стената. Нападателят хвана ръцете й и ги изправи високо над главата й. Притисна я силно върху студената влажна стена, толкова силно, че Лейси усети болка в гърдите.

Усети цевта на пушката, притисната здраво към гърлото й.

— Не мърдай, докато те претърсвам!

— Джони?!

Той се отдръпна изумен.

— Кой друг да е?

Миднайт остави пушката на масата. Потърси шнура и запали лампата. В черните му очи се четеше гняв и недоумение.

— Казах ти, че някой невинен може да пострада с тази пушка! — извика ядосано Лейси. — Отначало ме принуждаваш да дойда с теб тук, на това място, уж да ме защитиш, а след това…

— Но какво, по дяволите, търсеше тук? — попита Миднайт, макар че започна да изпитва известна вина за случилото се.

Одеялото бе паднало на земята. Тя се наведе, взе го и го сгъна като грижовна съпруга.

— Тъкмо исках да проверя дали Джо вече спи.

— Но как, по дяволите, се оказа при мен?

— Аз… Аз… — Лейси остави одеялото в края на леглото.

— И не започвай пак с лъжи.

— Защо винаги мислиш така?

— Чудно защо!

Тя се изчерви при мисълта как нежно го бе завила преди малко, но той едва ли искаше да знае това. Нито пък тя щеше да му каже някога. Обърна се и тръгна да излиза.

— Извинявай! — каза той неочаквано.

— Какво? — Гласът й не беше вече толкова уверен.

— Не исках да те изплаша — прошепна той. — А и тази пушка… Беше под възглавницата.

Взе одеялото и я изгледа. Като че ли не му се вярваше, че може да е влязла в стаята заради самия него.

Изглеждаше някак странно и опасно привлекателен в мрака.

— Чух звук и… — каза тя с наведена глава. — Нищо повече. Просто исках да видя Джо.

— За трети път? — попита я учудено и настоятелно.

Значи все пак не е спал толкова дълбоко, колкото си мислеше. Лейси се опитваше да избегне изпитателния му поглед.

— Опасно бе да идваш тук.

— Разбирам.

— Можех да те нараня — каза Миднайт със загриженост в гласа.

Някаква невидима стена я отделяше от него — недоверието, с което се отнасяше към нея, невъздържания му гняв, собствената й обида, че я бе принудил насила да дойдат с него на яхтата, независимо от рисковете. И цялото това неудовлетворение, което я измъчваше. Неочакваната топлина в очите му, загрижеността, която почувства в гласа му, засилиха още повече болката от безвъзвратно изгубеното и така мечтано щастие.

Приближи се до нея. Лейси отстъпи и лампата освети червенината на врата й, където я бе притиснал с пушката.

Миднайт съжали искрено за болката, която й бе причинил. Когато се приближи съвсем, Лейси усети силните му ръце върху раменете си. Придърпа я към себе си, но без да откъсва поглед от черните му очи, тя инстинктивно го отблъсна. Но търсещите му пръсти допряха нежно червенината, причинена от оръжието. Тя извика и се дръпна рязко назад, като се опита да запази самообладание.

— Отгоре на всичко те и нараних. Утре мястото ще посинее. — Миднайт я погледна виновно. — Не те обвинявам, че се изплаши от мен. Сам съм си виновен. Просто не трябваше да те насилвам да идваш тук.

— Н-не… — отвърна му неуверено. — Не това е причината.

— Тогава?

Лейси погледна надолу и трескаво помисли.

Защото, когато съм с теб, винаги мисля за онова, което се случи между нас. Защото не мога да не мисля за теб, за кожата ти, за нежните ти докосвания, за вниманието ти, за любовта ти — всички онези безценни неща, които пропилях. Защото все още не мога да повярвам, че останах при теб тази нощ, защото толкова много те обичам!

Тръгна си, но Миднайт я спря на вратата.

— Лейси!

И у двамата имаше някаква гордост, която не им позволяваше да се държат естествено. Но тя забеляза нежността в погледа и непреодолимото му желание да я прегърне.

Той бавно смъкна роклята й и я притисна към себе си. Тръпки на жадувана сладост преминаха по тялото й. Тя извика тихо с тръпнещи устни.

Колко очарователна изглеждаше разсъблечена. В този миг Лейси не осъзнаваше това. Но за него тя бе станала същата онази нежна и мила любима. В нея нищо не напомняше за онази съпруга от висшето общество, която, както Миднайт си мислеше, го презира.

Лейси затвори очи, като че ли бе в плен на някакъв приказен сън. Миднайт я хвана през кръста и отново я притисна към себе си с властни, но нежни движения, които я възбудиха. Никога не бе чувствала така силно привлекателната топлина на тялото му.

— Лейси… — промълви той.

Допря устните си до нараненото място, усещайки нежния й мирис. Целуна я по затворените очи, по веждите, и всеки път устните му оставяха леки огнени следи по кожата й.

— Лейси — каза й смирено и я докосна, — имам да ти кажа толкова много неща.

Колко много неща имаше да му казва и тя… Изведнъж долетя изплашеният вик на Джо. Той я пусна и се огледа наоколо.

— Мамо! — долетя отново гласът. Лейси изскочи навън и той я последва.

Джо се беше изплашил от нещо.

Нироу заплашително ръмжеше до него.

— Какво ти е, момчето ми? — прегърна го Лейси и за пръв път той не се възпротиви на ласката й.

— Чух някакъв странен шум отвън! Не можах да запаля лампата — притисна се Джо към нея.

Джони се опита да я запали, но също не успя.

— Какво е станало, дявол да го вземе? Сигурен съм, че работеше. Май е от крушката. Още сега ще я сменя.

— Защо ти е оръжието? — попита Джо и посочи карабината на Миднайт.

— Откъде знаеш какво е това, момчето ми? — намръщи се Лейси.

— От татковия каталог. Освен това Джони ми я показа, като я чистеше.

Тя се извърна към Джони и видя как лицето му се изкриви в нервна гримаса само при спомена за Сам.

— Джони, казах ти да не плашиш детето с това.

— Мисля, че понякога е полезно да се погледне истината в очите — отсече Миднайт. — Та той съвсем не се изплаши от пушката, за разлика от теб. Сигурен съм, че Джо трябва да знае какво е това. Ако не му кажеш, един ден сам ще разбере — децата не понасят тайните. Те искат да знаят всичко и проникват навсякъде. Едва ли Сам е държал каталога за оръжие на масата.

— Беше на горната полица в кабинета му — поправи го Джо.

Миднайт я погледна и разтвори ръце, сякаш за да подчертае колко е прав.

— Искам да махнеш пушката оттук, Джони!

— Не ставай глупава, мамо! Сигурен съм, че онзи също е въоръжен.

— Точно затова не трябваше да идваме тук.

— Точно затова трябваше да се погрижа за вас — отговори Джони след дълга пауза.

— Не мога да споря и с двама ви — прошепна Лейси.

Те се спогледаха доволно.

— Ще донесеш ли крушка, мамо?

— В кухнята са. В долапа над печката — каза Миднайт и намигна на Джо.

На връщане от кухнята тя чу уверения глас на Джо:

— Ще ми се и аз да имам карабина като твоята. Така наистина ще бъда в безопасност.

Лейси се почувства излишна пред очевидното им разбирателство. Миднайт се бе навел над Джо и му показваше пушката. Подкани го да я пипне.

— Мисля, че те предупредих — рече строго Лейси.

— Защо не ни оставиш на мира, мила?

— Защото — преглътна тя — мразя оръжията.

— При положение, че са навсякъде, невежеството може да се окаже много опасно. Повярвай ми — каза спокойно Миднайт.

Остави ме да го науча на това, от което има нужда, сякаш я молеха очите му.

Едва ли можеше да има по-естествена молба от тази, но това я изпълни с още повече ужас и вина за пропилените години, прекарани без Джо.

Джони беше баща и мъж. Имаше неща, на които само той можеше да го научи.

Тя стана и тръгна към вратата. Излезе от стаята и се облегна на стената.

— Мислиш ли, че съм страхливец? — долетя до нея гласът на сина й.

Той почти никога не й говореше.

— Защото малко се изплаши ли? — попита Миднайт. — Не.

— Винаги ме е било страх от тъмнината.

— Аз също се страхувах като дете. Имах по-възрастен брат Натан, който никога не се страхуваше от тъмното. Но той знаеше, че се боя и винаги намираше начин да ме изплаши още повече. Опитвах се да не се издавам, но той знаеше. Братята винаги добре познават слабите си места. Измисляше какви ли не ужасни истории за праисторически чудовища, които приличаха на гигантски прилепи, връхлитащи през прозорците в стаите на малките деца.

Но как може да говори така на едно изплашено момче, помисли си Лейси възмутено.

— Ама наистина ли? — попита Джо с нескрито любопитство.

— Не, просто Натан имаше много богато въображение. Няма такива животни.

— Разбирам.

Дъждовните капки падаха тежко върху покрива на яхтата. Лейси също се увлече от разказа на Миднайт. Не беше разказвал подобни истории преди.

— И така, една нощ някой влезе в къщата. Натан взе бухалката за бейзбол, а аз… аз страхливецът се затворих в килера. Натан ме извика на помощ, но аз запуших ушите си, за да не го чувам. Онзи беше два пъти по-голям от него, но Натан познаваше апартамента, издебна го и го халоса.

— Бухалка като моята ли?

— Да. След това Натан стана героят на блока, а аз — страхливецът. Натан ме защищаваше от всички, докато накрая не го убиха. И тогава трябваше сам да се защищавам, но аз се страхувах, толкова се страхувах след смъртта му… Семейството ни вече не беше същото без него.

— Как умря той?

— Някой го блъсна с велосипед-бегач. Изобщо не намериха виновника.

— И още ли те е страх?

— Не и след катастрофата.

— Ще останеш ли с мен, докато заспя?

— Затвори си очите и не мисли за онези чудовища.

— Как разбра, че мисля за тях?

— Просто знам — отговори Джони усмихнато.

— Какви са на цвят?

— Червени дори пурпурни.

— Имат ли човки?

— Да, и дълги зъби.

— А перушина?

— Малко.

— А лепкави ли са?

— Май е време да спиш.

— Ти си истинският ми баща, нали?

Така направо, без ни най-малко да го очаква! Лейси преглътна тежко в настъпилата тишина в очакване Миднайт да каже нещо.

За известно време се чуваха само едрите дъждовни капки по покрива.

— Да — каза Джони с безкрайна обич и нежност.

Лейси онемя.

— Как така нито веднъж не дойде да ме видиш?

— Не знаех, че си мой син.

— Ще останеш ли завинаги при нас?

Лейси се изсмя истерично. Джо не можеше да предположи, че и двамата желаеха невъзможното.

Пристъпи към прозореца и подпря чело на него зашеметена.

— Трябва да попиташ майка си — долетя гласът на Миднайт.

Тя проследи с пръсти пътя на капките. Очите й се изпълниха със сълзи. Наведе глава и заплака силно и неутешимо.

— За къде бързат капките, мила? — прошепна той в тъмнината.