Ан Мейджър
Очите на спомена (10)

Девета глава

Миднайт трепереше от изтощение и от острата болка в ребрата. Най-после се добра до коридора пред апартамента си. Как не можа да види по-добре шофьора! Всъщност беше доста тъмно. Успя да зърне единствено тила му.

Глупаво беше, че се хвърли така безумно срещу колата. Онзи можеше като нищо да го смачка. Но в това състояние поне не можеше да усети докрай болката от раздялата с Лейси.

Той видя Амелия, която се повдигаше на пръсти, за да достигне телефонния автомат пред стаята му в края на коридора. Изглеждаше уплашена и плачеше. Защо е навън в коридора, след като в стаята си има телефон?

Миднайт затвори очи и си пое дъх. Как мразеше това място! Беше му тежко да я гледа как страда.

Не че самият той изглеждаше кой знае колко добре. Искаше му се да е по-силен, но беше страшно уморен и депресиран след раздялата с Лейси и удара в синята тойота. Последните три километра, които бе изминал пеша, го изтощиха до краен предел. Изпитваше огромно желание да си легне.

Очите й бяха изпълнени със страх и отчаяние. Амелия пусна слушалката и тя се удари в стената. Той отиде до нея, коленичи и помилва лицето й.

— Аз… не искам… да… ме гледаш… как плача… — Лицето й цялото бе в сълзи.

— Е, и аз плача понякога, но не казвай на никого. — Сложи ръка върху рамото й и я притегли нежно към себе си. — Аз също имах тежка нощ.

— Но ти… не плачеш…

— Ако знаеш колко ми се иска да заплача.

Тя спря да хлипа и той й даде кърпичка, за да избърше сълзите си. Изтри очите си и погледна към телефона.

— Забравих как да го използвам. Толкова съм глупава… Толкова глупава, че сигурно никога няма да поумнея.

— Хайде, хайде — успокои я Миднайт. — Не е хубаво да говориш така. Всички забравяме по нещо, Амелия. А сега ми кажи на кого искаше да се обадиш? И не ми казвай, че е някое момче, защото съм много ревнив.

Тя се усмихна през сълзи и показа листчето с телефонния номер.

— Не, глупчо! На моята най-добра приятелка Едит.

— Първо — каза той, като наблягаше на всяка дума — вдигни слушалката.

Тя слушаше с интерес.

— Виж, направих го!

Той докосна пръстите й, които се опитваха да отделят една монета.

— След това я пусни в дупката.

— О, така ли?

— А сега набери номера.

Лицето й се озари от усмивка.

— Мога ли сега да направя всичко сама? — попита го доволно.

Той разроши косата й и я свали долу. Наблюдаваше я как упорито се опитва да набере номера. В този миг телефонът в стаята му иззвъня.

— От един час все звъни — обади се един от санитарите.

Сигурно е Лейси. Миднайт изобщо не очакваше, че би променила решението си и би му се обадила след раздялата. Чувстваше се като влюбен до уши глупак, който е готов да й прости за всичко в отчаянието си. Грабна нетърпеливо слушалката.

— Мила! — Положи невероятни усилия, за да запази гласа си спокоен.

— И на мен ми се иска да е тя — прозвуча леденостуден глас от другата страна. — Наричай ме Купидон — богът на любовта.

— Ти ли си оня от тойотата?

— Не само това. Аз ти пишех и писма.

— Върви по дяволите! — Миднайт тръшна слушалката, но в следващия момент съжали за това.

Телефонът пак иззвъня. Миднайт го вдигна нервно.

— Кой си ти, по дяволите?

— Казах ти — Купидон, богът на любовта. Знаеш ли, че тя утре заминава с детето?

— Откога я следиш, мръсник такъв?

— В случая детето ме интересува повече от нея.

— Не! Това е отвратително! Ти си…

— Лейси каза ли ти?

— Да не си посмял да я докоснеш! По-добре забрави за нея — каза Миднайт.

— Джо е нейно дете. А също и твое. И на двама ви. Трябва ли да го повторя? Ти си татенцето!

— Какво?!

— ТА-ТЕН-ЦЕ-ТО.

Миднайт си пое дъх.

— В деня на сватбата толкова й прилоша, че едва успя да се съвземе. Гадеше й се и по време на приема, понеже носеше твоето дете. Наложи се да отложат сватбеното пътешествие. Но сигурно не я обвиняваш. Кой би приел дете на друг мъж? Тя постъпи хитро. Държа се блестящо — истинска звезда. Сделката й бе перфектна. Нали си, адвокат, така че няма начин да не разбираш от тези работи. Все още щеше да работиш в кантората, ако не беше катастрофирал.

— Мръсно копеле!

Линията прекъсна.

Миднайт гледаше вцепенено. Заболя го глава. Стори му се, че стените на стаята запулсираха с ускорения ритъм на сърцето му.

Щеше да се пръсне.

Като че ли наистина полудяваше.

Изтръгна телефона от стената и го запрати в ъгъла.

Отчаянието му нямаше граници. Нима Лейси толкова го презираше? Дотолкова, че да скрие истината от него и да представи Джо за дете на Сам?

Миднайт искаше да чупи и хвърля всичко наоколо. Искаше да убива. И после да умре.

Но първо трябваше да се разбере с Лейси.

 

 

Нощта беше неприветлива. Далечното небе на Оукланд бе оплетено в мрежа от мълнии. Таксиметровата кола летеше надолу по тъмните и тихи улици под жълтата улична светлина.

— Десет долара отгоре, ако побързаш. И още двеста, ако за твой късмет те глобят. — Миднайт гледаше шофьора навъсено.

— Както говориш, човек ще рече, че си адвокат или ченге. Но щом хвърляш толкова пари, значи си адвокат. Вие сте по-лакоми и от ченгетата.

— Как позна? — Миднайт отвори портфейла си.

— По всичко ти личи.

— Е, чак пък толкова.

На едно от кръстовищата изсвири клаксон. Миднайт остави парите отпред, облегна се на седалката и затегна колана.

— Май не ти е провървяло много — избъбри шофьорът. — Какво е станало с лицето ти?

— Хайде, без въпроси!

— Такива като теб все бързат и умират преждевременно.

— Е, невинаги.

Шофьорът продължи да говори, но Миднайт престана да го слуша. Мислеше за Джо. Беше ли Лейси способна на такава несправедливост към него? Вярно ли бе това? Нима го бе предала? Цялото му желание да й прости и да забрави за женитбата й със Сам се изпариха.

Спомни си как тя внимателно отклоняваше темата, когато станеше дума за Джо и рязката й реакция, когато споменаваха името му.

Каква е тази жена, която е способна да пази такива тайни?

Сега вече знаеше.

Жена, която бе готова на всичко заради пари. Която би го продала и то на човек, когото той ненавиждаше. Която го бе заслепила със смирение и нежност. Която се бе възползвала от амнезията и безсилието му, за да го нарани още по-жестоко. Която си играеше с чувствата му и го съблазняваше с предизвикателните си дрехи. Която му позволяваше да я целуне и да я задържи дотолкова, че да не забрави вкуса й, преди да напусне живота му завинаги. Какво би попречило на една такава жена да скрие истината за детето?

Но всеки път, когато си спомняше за вледеняващия телефонен разговор, той си даваше сметка за четиримата убити. Убиецът бе на свобода и заплашваше живота на още трима.

Онзи преследваше Лейси и щеше да я убие заедно с Джо. Ако Миднайт не успее да го спре.

Таксито спря пред входа на Джей Кей. Миднайт плати и нареди да го чака.

 

 

Лейси седеше отчаяна пред масичката до коженото яке на Миднайт. Огледа се и пристегна колана на копринената си рокля. Трябваше да приготви багажа.

Погледна към телефона.

Искаше да се сбогува с Колийн, преди да отпътува от Съединените щати, но постоянно се натъкваше на телефонния й секретар. След мъчителната раздяла с Джони имаше нужда от някой, с когото да сподели страданията си и да й вдъхне увереност, че решението, което бе взела, е правилно.

Лейси набра още веднъж телефона на Колийн, но никой не отговори. Постави обратно слушалката и се замисли. Възможно бе Колийн да е заминала във връзка с онази голяма роля, за която спомена на погребението.

Ръката й неволно поглади мекото кожено яке, което лежеше до нея. Но изведнъж се опомни и го хвърли настрани като че ли се бе докоснала до нещо отровно. Спомни си мъката, изписана по лицето на Миднайт. Раздялата им го бе наранила. Колко безсилен й се стори в искрения си гняв, че го напуска завинаги! Мисълта, че вече никога няма да види Джони, я изпълваше с нерешителност и страх от неизвестността. Дори не се безпокоеше толкова, че някой се опитва да посегне на живота й. Искаше да разбере защо преживява така тежко раздялата с Миднайт, след като толкова години си бе втълпявала, че го ненавижда.

Защото през всичките тези години бе продължила да го обича силно. Без да изпита никаква омраза към него.

Разбра го в момента, когато научи, че Миднайт може да умре.

След катастрофата остана в болницата, за да се грижи за него, докато дойде в съзнание. Очите й се навлажниха при спомена за онова силно и стройно тяло, което лежеше неподвижно и безпомощно. Спомни си и странното жужене на поддържащите системи, като че ли в тях имаше повече живот, отколкото в него. Колко безсънни нощи бе прекарала до леглото му в молитви да се съвземе и да оживее.

През последния месец той се възстановяваше все по-бързо. Лейси посрещаше и най-малкия му успех с тягостно чувство от наближаващата раздяла. Колко трудно й беше да се владее в негово присъствие! Изпитваше необикновено желание да го докосне и да го целуне, да му покаже колко много го обича. Да разбере, че е готова на всичко заради него. Да му прости и да забрави миналото. Да бъде завинаги при него.

И да се имат отново. Да сподели живота си с неговия.

Как можаха да се разделят по толкова жесток начин!

Покри лицето си с ръце и се разплака. Как копнееше в този миг за устните, за милувките, за тялото му! Никога не бе преставала да мисли за него. Но знаеше, че ако отново се отдаде на страстта си, никога повече не ще може да избяга от него.

Сгъна още една копринена блуза и я сложи в куфара. Молеше я за последен шанс — страстно и властно, с обич и ласка. Коя жена би устояла на горещия му порив?

Спомни си онзи негов поглед, който разпалваше страстта й, начинът, по който я докосваше със силните си ръце, желанието да се любят, начинът, по който устните му…

Господи! Лейси изпита още по-силен ужас от невъзвратимата загуба. Не е ли по-добре да престане да се измъчва? Знаеше какво щеше да си помисли за нея, след като напълно си спомни за миналото.

През всичките тези години почти не бе спала със Сам.

Нито пък с някой друг. Но той едва ли би повярвал.

Колко нощи бе прекарала в безсъние, загледана самотна и неутешима в тъмнината! Колко пъти бе жадувала за истинска мъжка прегръдка? За любов? Не я потърси в нито един от многобройните си почитатели от обществото. Макар че не липсваха предложения за любовни авантюри и дори за нещо по-сериозно.

Никой друг, освен Джони не бе обичала.

Защо го напусна тогава?

Защото нямаше друг изход.

Джони сигурно ще й прости за Сам. Но как да й прости за Джо? Как ще се отрази евентуалната му поява в живота им? Едва ли Джо е подготвен за това. Спомни си колко хладен и безразличен бе синът й към нея след смъртта на Сам. Щеше ли да понесе появата на нов родител? Как ще се почувства, ако разбере истината? Ще промени ли отношението си към нея? През живота си бе изпитала твърде малко обич — твърде малко, за да изгуби Джо.

Не, сега трябваше да потисне чувствата си и да мисли само за детето си. Да го отведе на сигурно и спокойно място и да се посвети на него. Сам се бе постарал да ограничи взаимоотношенията им. Сега трябваше да ги възстанови, да му се отдаде изцяло. Преди да сподели чувствата си с някой друг.

И отгоре на всичко този Коул… Полицията не направи нищо да я защити. Рано или късно Коул щеше да я открие. Единственото, което й оставаше, бе да напусне страната заедно с Джо.

Всичко изглеждаше логично. Откачи още една дузина дрехи от закачалките и ги разхвърли по пода. Обикновено беше подредена и организирана, но сега това нямаше особено значение.

В мивката лежаха немити съдове, а безпорядъкът в стаята на Джо бе още по-голям. Каза му да почисти и да си приготви багажа, но той сви рамене — в реакцията му имаше нещо от поведението на Джони. Промърмори в несъгласие и се качи на горния етаж, за да гледа футбол с Марио — доведения син на Хъни. Нироу, който я бе защитил в онази ужасна нощ, завъртя опашка и последва младия си господар нагоре по стълбите.

Джо трябваше отдавна да си е легнал, но Лейси не можеше да се наложи. Нямаше нужда от любовта й и не изпитваше особено уважение към нея. Пък и защо ли? Повече от времето Джо прекарваше с персонала на имението и с австрийската си възпитателка, поради, което бе свикнал да се грижат за него.

Когато Лейси отделяше време за Джо, чувстваше се толкова виновна пред него, че напълно се подчиняваше на волята му. Само веднъж се разходиха заедно из Сан Франциско, след това той тръгна на училище, а тя трябваше да ходи при Джони в болницата. Но от утре щеше изцяло да му се посвети. Въпреки че той не очакваше подобно внимание. Нито пък желаеше да напусне Сан Франциско.

Джо бе станал много самостоятелен и харесваше града. Прекарваше много време с Марио и Хедър. И нямаше нищо против безпорядъка.

— Поне сега ще се случва да те виждам — каза й една сутрин, след като Лейси се извини за трите малки стаи, в които се настаниха.

Не говореше често с нея и тези дребнави забележки силно я нараняваха.

Беше й мъчно, че предпочита да прекарва свободното си време с Джей Кей вместо с нея. Изпитваше нужда от истинско мъжко внимание и приятелство. От бащинско внимание, но всеки опит да спечели чувствата на Сам се проваляше. Това само увеличаваше естествената неприязън на Сам към момчето. Джо не знаеше, че той не е истинският му баща. Не можеше да си обясни странното му поведение и упорито продължаваше да търси така желаната взаимност.

Джони Миднайт щеше да бъде прекрасен баща. Господи! Лейси се изплаши от собствените си мисли.

Наистина щеше да бъде превъзходен баща. Джони беше изключително внимателен и търпелив с децата. Спомни си колко мило се отнасяше към Амелия, а и към децата на Дъглас. Джо, който копнееше за истински баща, щеше да благоговее пред него. А и Джони…

Но сега бе вече твърде късно. Беше поела цялата отговорност за проблемите на Джо и трябваше да търси начин да ги разреши сама.

Опита се да затвори куфара, но в този момент Нироу залая яростно от терасата на втория етаж. Беше забелязал нещо или някого на улицата.

Тя дочу стъпки, които бързо се приближаваха към входната врата. После звънецът иззвъня. Нироу се хвърли към вратата, като ръмжеше и показваше силните си зъби.

Блесна светкавица. Лейси не посмя да погледне през прозореца. Остана безмълвна в тъмнината.

Беше почти единадесет и по това време вече не очакваше никой. А и бодигардът й отсъстваше точно тази вечер.

Звънецът иззвъня отново и огласи входното антре и горните етажи, където бяха разположени удобни спални помещения. През прозорците се процеждаше призрачна лунна светлина. Картините по стените и обемистите мебели придобиваха от полусенките странни очертания.

Някой заудря с юмруци отвън. Нироу отново се хвърли разярено към вратата. Лейси трепереше от страх. Устните й пресъхнаха и не смееше да промълви нито дума.

Изведнъж ударите престанаха, Нироу спря да лае и легна на земята със заплашително ръмжене.

Джо се показа на горната площадка и погледна надолу.

— Мамо, няма ли кой да отвори вратата?

— Да, да… Разбира се… — отговори му объркано Лейси. — А сега върви да се занимаваш.

Някой почука с пръстен върху прозореца.

— Лейси. Аз съм, Джони. Отвори, моля те.

— Джони — въздъхна тя, освободена от напрежението.

Мислите й се върнаха към Джо. Дали това посещение нямаше да…

— Сядай — заповяда на кучето. Освободи вратата и покани Миднайт вътре.

Той изглеждаше добре, даже прекалено добре. С прилепнали по тялото джинси и бяла риза.

Небето отново се озари от светкавица. После долетя мощен гръм. Миднайт затвори вратата и я заключи.

Лицето му беше бледо от умора. Под очите му имаше тъмни сенки. Изглеждаше ядосан. Много, много ядосан.

Същата онази ярост, с която я беше отблъснал преди десет години.

— Май вали доста — промълви тя.

— Нали знаеш, че в Сан Франциско никога не вали.

— Освен когато сме заедно.

Очите им се срещнаха. Тя си спомни онази нощ. В онзи живот преди толкова години.

Нироу изръмжа заплашително. Лейси отново му заповяда да седне. Козината му цялата беше настръхнала.

— Няма да ми прости, ако му падна — присви очи Миднайт. — Както и ти. Обзалагам се, че е много по-лесно да се разберем с него, отколкото с теб.

Джони протегна приятелски ръка към него. Нироу я помириса и завъртя опашка.

— Ей, какво е станало с ухото ти, приятелче? Трябва да си срещнал някой звяр, по-зъл и по-грозен от теб?

Лейси бе впечатлена от начина, по който Миднайт набързо очарова Нироу. Думите му нямаха значение. Чуваше единствено гласа му — леко дрезгав, но нежен и мил. Подпря се на стената и прехапа устни.

Защо винаги така лесно я завладяваше? Прекалено лесно!

— Някое по-голямо куче. — Миднайт се изправи. Лицето му пребледня.

— Вече се сбогувахме — прошепна тя.

— Да, така е — прозвуча му гласът някак сурово. В черните му очи имаше някакъв странен блясък, а тя стоеше пред него — крехка и беззащитна в копринената си рокля. — Само че забравихме нещо.

— Аз… Тъкмо стягах багажа. — Русата й коса беше разбъркана. Оправи роклята си.

— Виждам — устните му потрепнаха нервно. — Все пак има много по-добри начини за една хубава жена да прекарва приятно вечерите си.

— Виж какво, имам доста важни неща…

— Аз също. — В погледа му искреше страст и желание.

Тънката й копринена рокля падаше нежно по стройното й тяло.

— Трябва да успея за самолета — изчерви се Лейси. Искаше й се да е облечена някак по-скромно, с нещо, което да не подчертава така тялото й.

— Никъде няма да заминаваш, мила! — прекъсна я грубо.

— Джони… — погледна го с възмущение тя. Миднайт зашари с очи по велосипеда, футболната топка и една туристическа карта на Алкатраз, които Джо бе разхвърлял наоколо.

Тя забеляза любопитството му и го погледна изпитателно.

— Къде е той? — стисна зъби Миднайт.

— За какво говориш?

— Знам всичко за Джо.

Лейси онемя. Очите й се отвориха широко, сякаш потвърждаваха откритието му.

— Кой? Как…

Миднайт се наведе и взе топката. Подхвърли я от ръка на ръка. Натисна скоростите на велосипеда.

— Просто знам и това е.

Тя се опита да каже нещо, но не можа.

— Не си прави труда да се оправдаваш — прошепна Миднайт и сви рамене по същия арогантен начин, както правеше и Джо.

— Нямаш никакви права над него. От правна гледна точка…

— Имам всички права на баща. Не давам и пукната пара за гледната ти точка. Адвокат съм и зная добре законите, много по-добре от теб. Ще използвам всеки от тях — срещу теб. Той е мой син. Заради лъжите ти изгубих девет години. И заради онзи брак по сметка, за който бе готова да пожертваш всичко. Нямам намерение да губя повече.

— Вече си имам достатъчно проблеми и без теб.

— Нищо чудно. Той се досеща за всичките ти неизказани лъжи всеки път, когато го погледнеш, или му кажеш нещо. Дълбоко в себе си той знае истината.

— Не си позволявай да говориш така! Нима си забравил, че ти ме отблъсна?

— И справедливо.

— Ако не ни позволиш да си тръгнем, скоро всички можем да умрем, дори Джо. Казах ти вече, че някой ме преследва…

— Зная всичко това, много преди да ми кажеш. Тя наблюдаваше с ужас как Миднайт разкъса пакета и извади от него няколко пожълтели изрезки.

Всичките тези спомени…

Миднайт изтърси пликовете. Снимки от пожара, известната снимка на Лейси в прегръдките на Сам по време на пожара, фотографии от дома на семейство Дъглас и сватбеното им тържество.

— През последния месец всеки ден получавах по едно.

— Защо не ми каза?

— Нали трябваше да играя според твоите правила, ако си спомняш? Както и да е, това време свърши, мила — каза й студено той.

Знаеше, че думите му ще я засегнат.

— За бога! Сам получаваше такива писма преди убийството.

— Ето защо ще останеш при мен. — Миднайт захвърли с отвращение празните пликове на масата.

— Но така и ти ще бъдеш в опасност.

— Не ме е грижа. Отсега нататък това ще бъде само моя грижа.

— Не си в състояние да ни защитиш. Все още си твърде слаб…

Това беше прекалено за него. Лейси съжали за думите си. От очите му разбра, че го е засегнала на най-уязвимото място.

Но той я хвана през кръста и я притисна силно към себе си.

— Длъжен съм да ти покажа какво мога да ти сторя дори в такова състояние — каза Миднайт заплашително. — Очевидно си мислиш, че съм много слаб и импотентен.

Ръката му се плъзна по тялото й — по гърдите, надолу, все по-надолу. Лейси потръпна от нежните му докосвания и изпита непреодолимо желание да му се отдаде.

Опита се да отстрани търсещите му пръсти, но нова тръпка на сладост премина през тялото й. Обхвана я с двете си ръце. Беше развълнуван, а тя — изплашена. Но не можеше да му се противопостави. В прегръдките му изпитваше нещо неописуемо, а чувствата й я тласкаха към нещо привидно нежелано и пагубно. Миднайт не бе забравил слабите й места.

— Пусни ме — прошепна тя.

— Бих го сторил, ако мога. Но аз съм също толкова оплетен в лъжите ти, както и самата ти — засмя се с дрезгав глас той.

Тя го гледаше с широко отворени очи. Бяха толкова близо, че виждаше всяка линия, всяка тънка синя вена по кожата му, малките белези над веждите — всичко това я възбуждаше още повече. Можеше да усеща дъха му, да чува ударите на сърцето му. Толкова силно я привличаше.

— Пусни ме — помоли се отново Лейси.

— Както казах, по-скоро бих прекарал целия си живот в пъкъла, отколкото една-единствена нощ с теб. Рискувам твърде много. — В погледа му имаше много увереност.

— Ти… видиотен адвокат! Винаги си мислил, че само ти знаеш всичко, нали? Иска ти се винаги да побеждаваш! Кажи ми, кога поне веднъж си ме изслушал докрай?

— Сигурно е имало причина.

Опита се да се изскубне от обятията му, но не успя. Държеше я здраво. Този път знаеше как да пази ребрата си. Независимо от катастрофата, след която бе отслабнал, той си спомняше добре как да я задържи, за да избегне ударите на ръцете й и дори да го превърне в предимство за себе си. Прегърна я страстно и повелително. Роклята й се разкопча под напора на пръстите му, косите й се разпиляха по раменете. Плъзна ръка под копринената рокля и поглади кожата й. Лейси почувства силна еротична тръпка. Той се изсмя.

— Престани да се съпротивляваш, ако не искаш повече — измърмори Миднайт. — Или може би точно това искаш.

— Мразя те — изхлипа Лейси, но знаеше, че това не е истина.

— Не, това не е всичко, което чувстваш към мен. — Той се изсмя някак злокобно и грозно.

— Махни ръцете си и се махай оттук!

Опита се да го удари, но той я хвана за китката. В разпрата не усетиха тихите стъпки по стълбите.

Джо надникна с любопитство отгоре и се опита да разбере какво става. Направи няколко стъпки, но в този момент застъпи връзката на една от обувките си, спъна се и полетя надолу през парапета.

Миднайт се спусна мигновено към момчето. Лейси изпищя и също се втурна към него. В този момент Миднайт го хвана. Остана за миг в ръцете му — баща и син се спогледаха в настъпилата тишина, Лейси извика плахо и покри устата си с ръка.

Лунна светлина озари черната коса на Джо.

— Ей, господине — изрече Джо с възможно най-суров и строг глас, който обикновено бе предназначен за майка му, — защо плашите майка ми?

— Мисля, че ти я изплаши много повече от мен — каза нежно Миднайт и повдигна ръце, сякаш да покаже, че няма лоши намерения. — По-добре си завържи обувката.

— И ти ли си като майка ми? Винаги ми прави забележки за това или онова.

Без да откъсва поглед от Миднайт, Джо се наведе и завърза обувката си.

После се изправи. Баща и син се спогледаха отново в тишината, занемели от откритието си. Имаха едни и същи очи!

Лейси ги наблюдаваше напрегнато, но името, което промълви Миднайт, я накара да потръпне.

Натан…