Ан Мейджър
Очите на спомена (8)

Седма глава

Лейси никога не закъсняваше.

Но този път закъсня. Може би изживяваше по свой начин тази последна среща. Сигурно се страхуваше от нея. И кой би могъл да я вини за това, мислеше си с болка Миднайт. Може би той бе в по-силната позиция в случая, но едва ли притежаваше предишната сила и сигурност. Тя винаги бе живяла в приказния свят на принцеси и принцове, а не в този на някой нещастник като него, едва оцелял от автомобилна катастрофа.

Трябва да запази самообладание, докато трае срещата им.

Миднайт се приближи към огледалото и се вгледа в образа си с растящо нетърпение. Беше невероятно измършавял — изобщо не приличаше на онзи Джони преди инцидента. Тревожеше се не толкова от загубата на тегло или от белега край веждата и дясната скула. Страшното бе, ако Лейси си отидеше от живота му. Раздялата щеше да остави у него дълбоки и неизлечими рани. За цял живот.

Дочу нечии леки стъпки отвън. Фини малки пръстчета открехнаха вратата и напрежението му премина в нежна усмивка. Той остави гребена и посрещна малката осемгодишна гостенка от съседната стая, която надникна срамежливо. Забелязала усмивката му, тя се втурна към него и го прегърна.

Амелия беше красиво момиченце с дълги руси къдрици. Тя се бе оказала в центъра на престрелка, в която бе ранена. Куршумът бе предизвикал частична парализа на лицето й. Трагедията се бе разиграла няколко месеца преди инцидента с него.

Тя носеше обувките си и го погледна с подканваща усмивка — приятен ритуал, който изпълняваха всяка сутрин. Той я повдигна много внимателно и заедно с обувките, чорапите, мечето и всички останали неща, които носеше, я сложи на леглото.

— Известно ми е, че вече можеш сама да си обуваш чорапите — напомни й той за заниманието, което предстоеше.

Тя се усмихна гордо и започна да се обува.

— Мога сама да си завържа и връзките на обувките. Гледай, Миднайт. Малко ми е трудно, но се справям — задъха се тя.

— Много скоро ще можеш да го правиш без никакво усилие — каза й той и започна да развързва бавно възелчето, което тя бе направила, след което заедно направиха фльонга.

Прехапала устни, тя се опита да завърже другата обувка.

— Видя ли, почти сама го направих? — гордо го погледна тя.

— Браво, справяш се превъзходно.

— Хайде, довърши фльонгата — подкани го тя. Изгуби търпение и отмести ръката му, за да опита сама. Успя да направи двойна фльонга, въпреки непохватността си. Миднайт се засмя одобрително. Амелия обви шията му с ръце и го целуна по бузата.

— Мисля, че те обичам, Миднайт — прошепна тя в ухото му. После се изчерви от признанието си.

Той бе толкова впечатлен от думите й, че също се изчерви.

— Когато порасна, ще си намеря приятел като теб.

Колко му се искаше да има дъщеричка като Амелия.

Миднайт се зае да оправи чорапките й, понеже тя не бе успяла, въпреки старанието си. Точно в този момент до слуха му долетяха забързаните стъпки на Лейси. Момиченцето скочи и се скри зад вратата, като стискаше мечето в ръце и се усмихваше закачливо.

Лейси се заговори с дежурната медицинска сестра. Всички сестри и санитари я уважаваха и винаги очакваха посещенията й. Не защото бе известната Лейси Дъглас, а просто заради самата нея.

— Как е днес Джони? — тъкмо питаше тя.

— Нещо го измъчва от сутринта, но щом Амелия отиде при него, се успокои.

Значи нещо го терзае. Колко прозрачни са чувствата му. А той се срамува да ги признае, помисли си тя.

Миднайт отново се приближи до огледалото, като се стараеше да запази спокойствие, но потръпна, когато Лейси отвори вратата.

Амелия хвърли мечето, изскочи от скривалището и извика. Лейси се престори на изплашена и тримата избухнаха в смях.

— Ах, ти, малка немирнице! — закани се закачливо тя и й грабна мечето.

— Днес успях да завържа едната обувка съвсем сама. Миднайт ми показа. Той винаги ми помага.

— Това е чудесно — усмихна се Лейси.

— По-добре да си вървя — рече Амелия и прегърна мечето. — Скоро ще дойде мама и ще доведе Едит. А ти пак ли не си довела Джо?

— Не, и днес не съм — отвърна притеснено Лейси.

— Изобщо ще го видя ли някога?

— Може би някой ден… — Лейси пребледня.

— Винаги казваш така.

Лейси затвори вратата след момиченцето. Миднайт не трябваше да се среща с Джо. Още повече да се интересува от него.

Мисълта, че имаха дете със Сам, го вбесяваше и потискаше. Той взе отново гребена и започна да се реши, но погледите им се срещнаха в огледалото.

— Ти си толкова добър с нея — изрече Лейси.

— Обичам децата. — Миднайт се поколеба. — Е, повечето деца. Като я гледам, изпитвам увереност. Раните й бяха много по-лоши от моите. Кой знае кога ще оздравее напълно, но тя нито за миг не се е предала, дори нещо да й се отдава изключително трудно. Лекарят казва, че притежава невероятна воля. Сигурно до една година ще се възстанови напълно.

— Да, чудесна е.

И ти също, помисли си Миднайт.

Сам я е докосвал и я е обладавал в продължение на цели десет години, мъчително си помисли той. Дарила го е с дете. Той стисна юмруци — подобни мисли го влудяваха. Но желанието му да бъде с нея, бе по-силно от озлоблението.

Сам бе мъртъв, а Миднайт — жив. Дори да не му позволи да я докосне, никой не може да му забрани да я гледа — нежната й кожа, златистите й коси, огромните й очи, финото тяло. Копринената и рокля отразяваше светлината и меко очертаваше формите й. Главата му се замая от уханието на рози. Както винаги, горното й копче бе разкопчано.

— Не изглеждаш зле — прозвуча кадифеният й глас.

Той я изгледа втренчено и Лейси сведе смутено очи. Забеляза колебанието й. Тя също таеше толкова тъга и болка.

— Всъщност, изглеждаш чудесно — добави тя. Когато се наведе над нея, тя отново притвори очи — предупреждение, че няма да му позволи онова, което бе разрешавала на Сам през всичките тези години.

— Не съм толкова невъздържан, колкото си мислиш! — ядоса се той. — Може ли да повярва някой, че някога съм бил твой ангел-спасител?

— Отдавна съм престанала да мисля за това.

Защото веднъж я изоставих, упрекна се наум той.

И двамата замълчаха.

— Джони, ти наистина изглеждаш добре. Не вярвай изцяло на огледалата. Те отразяват само повърхността на нещата.

— И какво повече виждаш от огледалото?

Тя изгледа тялото му, без да се замисля, че погледът й може да го възбуди.

— Виждам мъж, който може да стои изправен, да върви без ничия помощ… Възстановил с упорит труд загубеното и научил неща, които досега е възприемал като даденост. Мъж, толкова мил към едно момиченце — великодушен, смел и решителен…

— Защо бързаш да се махнеш, щом съм такъв идеален?

— Не говори така! — Тя отклони поглед.

Миднайт, престани, за бога, изстена наум той. Но какво ли е в състояние да те спре? Особено, когато го желаеш по-силно от собствения си живот.

— Е, разбирам — рече на глас. — Не можеш да се разделиш с безценните си принципи.

— Джони, паркирах колата на Джей Кей неправилно и всеки момент…

— Хич не ме е грижа за колата му!

— Ако искаш, можеш да се разходиш с мен.

Тръгна към вратата, но той й прегради пътя.

— Да, искам, но след това. Сега искам нещо друго.

— Не, Джони…

— Цял месец чакам да кажеш да — привлече я той към себе си и я целуна.

В първия миг Лейси се ядоса, но нещо по-силно надделя. Не можеше да се съпротивлява нито на себе си, нито на него. Той отново бе станал силен и решителен и знаеше добре слабите й места. Ръцете му стиснаха страстно нейните, а после се спуснаха по тялото й.

— Джони, ти обеща — изговори тя с широко отворени очи.

— Трябва да съм бил пълен идиот! Чувствам се прекрасно с теб и много искам да разбера дали изпитваш същото към мен.

— Вече веднъж взаимно съсипахме живота си — отблъсна го тя с юмруци и неволно го натисна силно по гърдите и незарасналите съвсем ребра.

Остра болка го преряза. Той изохка и се преви. Искаше му се да закрещи от болка, да плаче като дете…

Необходими му бяха няколко минути да се успокои. Засрами се от слабостта си.

— Пусни ме да си вървя — прошепна тя. В очите й се четяха ужас и страх.

— Ако аз мога да приема всичко, защо ти да не можеш?

Бе ужасно пребледнял. Разтрепери се, без да отделя очи от нейните. Изгуби равновесие и се облегна върху стената. В този миг тя отпусна ръце и той разбра, че вече не се опитва да избяга от него. Прегърна я през раменете и я притисна към гърдите си.

— Много си твърдоглав! Причинявам ти болка и пак не се отказваш.

— Това би трябвало да ти говори нещо. Но и ти едва ли си безразлична към мен.

— Колко пъти да ти повтарям? Та ние взаимно разбихме живота си!

— Мисля, че сега е по-различно. — Той погали меките й коси и ги целуна.

— Ти ми обеща да… — Тя потръпна от допира на топлите му устни.

Целуна я по върха на носа, по скулите, по устните…

— Като си помисля, че съм се придържал към такова глупаво обещание. — Гласът му прозвуча някак грубо. — Мисля, че го изтръгна от мен в момент на слабост. Тогава все още не бях на себе си.

— Но ти ме ненавиждаше!

— Държах се глупаво — прегърна я поривисто той и отново потърси устните й.

— Аз също те ненавиждах.

— За мен е от значение само настоящето. Ти си толкова мила и очарователна!

— Утре заминавам.

— Нека да мислим за днес, само за днес… — целуна я по шията той.

— Късно е да променим нещата, Джони!

— Сигурна ли си?

Целуна я отново. Тя въздъхна, притвори очи и се отпусна в прегръдките му. Отвърна страстно на целувките и ръцете й се плъзнаха по тялото му. Изгаряше от желание. Притисна се силно към него и той й отвърна с дълга пламенна целувка. Телата им копнееха да се слеят в сладостния древен и безметежен ритъм на любовта.

— Какво ни прихваща и двамата, Джони? — изгледа го тя изплашено и се отдръпна.

— Това е неизбежно… — отговори задъхано той.

Искаше да каже още нещо, но телефонът иззвъня и тя се отскубна от обятията му. Отиде и вдигна слушалката.

Той се усмихна. Желаеше я безумно, но не трябваше да избързва. Времето беше пред него.

— Ще вдигнат колата, ако не я преместим до пет минути — каза тя и оправи якичката си.

— Не мисли повече за това.

— Винаги мисля за това. Всеки път, когато те видя, мила!

— Мисля, че трябва да се сбогуваме.

— Хей, нали обеща да се разходим с колата! Как може да пренебрегваш обещанието си?

— Ти наруши много по-важно обещание.

— Но и двамата го искахме.

— Не, не е в това въпросът. — Тя оправи косата си. — Ти не спази обещанието си. И аз следователно имам право да наруша моето.

— Но ти винаги си била много по-благородна от мен.

Погледът й блуждаеше някъде надалече с неизмерима болка.

Той осъзна колко жестоко я бе наранил някога. Може би по-жестоко, отколкото тя него. Може би тогава бе решила да го напусне? Както сега. Този път завинаги.