Ан Мейджър
Очите на спомена (7)

Шеста глава

Кой, по дяволите, можеше да е…

Миднайт опипа с ръка дългия плик. Гневното изражение издаваше намерението му да унищожи тайнствения враг, решил отново да го раздели с Лейси, като възстанови лошите спомени.

По масичката бяха разпилени пожълтели вестникарски изрезки от предишните писма. При мисълта какво може да съдържа новия плик предпочиташе амнезията пред това, което би разбрал. Лейси му бе изменила и се бе омъжила за Сам Дъглас. Обърнала му бе гръб заради богатството на сенатора, което той не можеше да й предложи. За Миднайт това бе достатъчна причина да я прокълне завинаги.

Пликът, който държеше, по нищо не се отличаваше от предишните. Той го вдигна на светлината, за да види по-добре старателно изрязаните печатни букви, с които бе изписано името му. Миднайт бе ужасен, още преди да е научил съдържанието на новите вестникарски изрезки.

Дръпна куфарчето, което стоеше под леглото и го отвори. Извади цяла купчина подобни пликове без подател. Гледа ги дълго и накрая прибави към тях и последния. Пъхна пакета обратно в куфарчето и щракна ключалките. Лейси не искаше той да си спомни докрай миналото.

И нищо чудно.

Но Миднайт си имаше таен информатор, който методично му припомняше всичко, което се бе случило между тях.

Лейси щеше да се появи след около час и той се опитваше да се отърси от мрачните си мисли и подозрения. Беше в такова настроение, че дори се подразни от картичката, която Джей Кей му бе изпратил от Хаваите. Трудно му бе да си представи идиличната картина на предстоящата сватбена церемония на Джей Кей. Почти не съжаляваше, че не се е възстановил достатъчно, за да присъства.

Болницата приличаше на курортно място с гледката към залива и парка с фонтани. Сестрите не носеха униформи, а пациентите обитаваха уютни апартаменти. Но въпреки всичко мястото миришеше на болница. Миднайт се чувстваше като в клетка.

Може би тягостното му чувство се подсилваше от това, че днес Лейси идваше за последен път. Постоянно пред очите му бе снимката й в прегръдките на Сам Дъглас от последното току-що получено писмо.

Миднайт бе сериозно разтревожен. Кой, по дяволите, искаше истината да стигне до него? Изобщо каква полза имаше някой от всичко това?

Спомни си, че от време на време, когато беше при него, очите й се разширяваха от зле прикрита уплаха. Дали тя самата не бе в опасност?

Миднайт погледна календара, на който с червено кръгче бе отбелязал датата на изписването си. Утре! Отиваше си вкъщи. Но сам.

Лейси неведнъж бе споменавала, че щом определят деня, това ще бъде последната им среща. Той потрепна нервно. Защо толкова се тревожеше? От години бяха скъсали отношенията си. Но след едномесечното й присъствие край него той искаше да продължават да се виждат. Искаше тя да е винаги с него, да я вижда всяка сутрин до себе си, да спечели отново любовта й. Онова, което изпитваше в момента, бе страх — вледеняващ страх от самотата.

През последната седмица се бе постарал да прикрие вълнението си. В края на краищата, бе му помогнала да възстанови паметта си! Но едва ли подозираше, че много неща бе узнал благодарение на тайнствения информатор.

Опита се да си припомни всеки ден, откакто Лейси бе започнала да го посещава. Възможно бе да е виновна за миналото, но през последния месец го бе дарила с толкова нежност и грижи, че щеше да ги помни до края на живота си.

Всяка сутрин го подлагаха на физиотерапия, а следобедите прекарваха заедно. Тя го разхождаше в количката, докато махнаха гипса. После се разхождаха из парка и разговаряха. Лейси повтаряше със завидно търпение някои от разказите си, когато той не можеше да си припомни детайли.

Ала мистериозните пликове с изрезки и снимки пристигаха всеки ден и възвръщаха ужасните му спомени. Така, независимо от мълчанието й по някои въпроси, той бързо успя да възстанови всички фрагменти от забравеното си минало. Макар че понякога му бяха необходими дни, докато ги подреди в паметта си.

Тук-там в съзнанието му оставаха празноти, но той вече бе сглобил спомените за страховития пожар и изпепелените тела на баща й и на Камела Дъглас, на собствения му обезобразен баща и безкрайните нощи в болницата, докато се мъчеха да го спасят и подозренията за вина, които опозориха името му. Спомняше си негодуванието, с което посрещна решението на Лейси да стане съпруга на Дъглас. После вестниците разтръбиха надълго и нашироко интелигентността й и образованието й, придобито в Станфордския университет. Възхваляваха умението й да се справи с огромно имение като това на сенатора и да посреща видни гости.

Миднайт си спомни и собствените си премеждия през всичките тези години, когато едва не се наложи да напусне факултета по право, как отношенията им окончателно рухнаха в деня на смъртта на баща му. После той се появи на коледното парти на Сам и го обвини за трагедията. Сам го изгони, а Лейси не пророни и дума в негова защита.

Преди два дни при сестрата се бе получило писмо с изцапана с кръв изрезка от съобщението за бягството на Коул от санаториума. А вчера получи друго, в което съобщаваха за обстоятелствата около убийството на Сам Дъглас, погребението и завещанието му. Полицията търсеше Коул, за да го разпита, а банковите сметки на Дъглас бяха блокирани, докато трае разследването.

Убийството на Сам хвърляше нова светлина върху отношенията между Миднайт и Лейси. Но той не смееше да й задава въпроси за станалото, за да не я изплаши. Страхуваше се да не разруши крехкото настояще, което единствено ги свързваше.

Не искаше да се влюбва отново, но не можа да го избегне. Въпреки желанието си да я намрази, през всичките тези десет години мисълта за нея го бе преследвала неотлъчно. И макар да твърдеше, че идва при него само от приятелски чувства, той усещаше, че има нещо повече, което я караше да го прави. Той не можеше да забрави как тя самоотвержено го бранеше от безсмислено строгите изисквания на дежурната сестра, как нежно го целуваше от време на време, как прелестно се обличаше заради него, как очите й го следваха навсякъде, докато бяха заедно.

Носеше семпли копринени блузи и елегантни дрехи, които съблазнително очертаваха тялото й. Оставяше разкопчани горните копчета и когато се надвесваше над него, виждаше нежната гънка между гърдите й. Идваше с поли малко над коляното, които му даваха възможност да се любува на стройните й крака. Дори когато си отидеше, в стаята оставаше уханието на рози.

Той така се възбуждаше след всяко нейно идване, че минаваха часове, докато се успокои и се върне към ежедневните си занимания — четене на статии по право, вестници, списания, все професионални издания и документи по някои от сделките на Джей Кей. Всяка вечер четеше до късно. После гледаше телевизия.

Спомни си за разговора с лекуващата му лекарка. Тя смяташе, че до заминаването на Лейси трябва да положи максимални усилия, за да възстанови паметта си.

— Но тя съвсем скоро ще си отиде — й бе казал той.

— Тя остана с теб, когато ти бе най-необходимо.

— Тревожа се за нея. Тя е толкова изплашена от нещо. А аз не знам от какво…

— Много си упорит, по-добре не говори с нея за това. Най-важното е, че вече си добре. Отсега нататък всеки може да продължи да живее самостоятелно. Тя направи каквото можа за теб.

— Мисля, че грешиш, Инъсънс. Това, че съм по-добре, може би не е достатъчно. Струва ми се, че имам още по-голяма нужда от Лейси.