Ан Мейджър
Очите на спомена (6)

Пета глава

Миднайт се събуди от тихи и нерешителни стъпки пред вратата. Дали не бе проклетата строга сестра, която непрекъснато го тормозеше? Но изведнъж усети нежно ухание на рози и видя златисти копринени коси. Целият изтръпна от вълнение. Ужасният колан, които го препасваше през кръста, бе стегнат и не му позволяваше да стане.

Беше Лейси — стройна, великолепна и влудяващо красива както винаги. Някога той изпитваше страхотно физическо удоволствие да я докосва, да бъде близо до нея. Нещо повече — обичаше я нежно и всеотдайно.

Но сега присъствието й му причиняваше само тъга. Ако можеше, би избягал, но коланите го държаха здраво прикован към леглото. Беше в ръцете й и можеше да разчита единствено на милосърдието й.

— Не се страхувай. Сега сме само двамата — прошепна тя с широко отворени в очакване очи.

— От теб ли да се страхувам? Горещо се надявах, че вече си си отишла — отвърна сухо той.

— Лекарят ме накара да остана.

— По дяволите лекарят! Аз пък казвам да си тръгнеш час по-скоро.

— Може би ще остана, но само ако… — започна нерешително Лейси.

— Защо млъкна?

— … само ако ти пожелаеш. Но трябва да знаеш, че според лекаря бих могла много да помогна за възстановяването ти.

— Случайно да съм те молил?

— Искам още да ти кажа, че ако остана, ще настоявам да те освободят от коланите, тъй като зная, че не си толкова опасен, колкото си мислят тук.

Той кипна при мисълта, че в момента тя се опитва да го изнудва с предложението си.

— Махай се!

Лейси се изправи.

Наистина ще ме остави в ръцете на онова чудовище — медицинската сестра, помисли си Миднайт.

— Не би ли могла да ме развържеш… преди да си тръгнеш?

Но вратата се захлопна след нея.

— Лейси! — извика той отчаяно. Как може да е толкова безразсъдно упорит!

— Стори ми се, че ме повика — показа се тя на вратата.

— Помислих си дали не можеш да ме развържеш… преди да си тръгнеш?

— Значи все пак искаш да ти помогна, така ли? — Тя затвори вратата и се приближи.

— Нещо такова…

— В такъв случай никак не е зле да бъдеш малко по-учтив.

— Какво?! — Внезапен пристъп на кашлица прекъсна яростта му. Остра болка премина през тялото му. Лейси се наведе да му помогне да се поизправи. Копринено меката й коса го погали по лицето и той се вгледа в очите й. Сториха му се още по-големи и светли. Тя разкопча колана на лявата му ръка.

— Толкова си твърдоглав! Винаги държиш на своето. Дори и да виждаш, че губиш.

— Хайде, развържи и другата — измърмори той.

— Само ако обещаеш, че ще се държиш добре.

— Обещавам… — В гърдите му отново се надигна ярост.

Когато докосна ръката му, той отклони поглед. Луната се очертаваше в рамката на прозореца. Усети, че нежните й пръсти треперят. Страхуваше се от него. Стоеше, прехапала устни. Спомни си, че тя правеше така някога, когато беше много изплашена. Не бе сигурна какво ще се случи, ако напълно го освободи.

Тя откопча и последния колан и той се свлече на пода. Но тъкмо когато понечи да се отдръпне, той я сграбчи здраво, независимо от болките. Искаше да я изплаши и тя сама да избяга от него. Но когато я привлече към себе си, усети непоносима болка, пребледня и се отпусна безпомощно върху възглавницата — задъхан, изтощен, унизен.

— О, Джони! — прошепна тя смирено. — Не исках да ти причиня болка.

В този миг той разбра, че състраданието и страхът й само обезсилват грубостта и озлоблението му. Не трябваше да й причинява мъка за нищо на света.

— Не биваше да идвам — тихо проговори тя.

— Вината е моя, мила. Сега всичко е наред.

— Не биваше да те развързвам — прошепна тя. — Трябва да си вървя.

— Недей… — притегни я той нежно към себе си. — Повярвай ми, ще се държа добре.

Тя се отпусна на рамото му, но бързо осъзна, че не бива да прави това. Понечи да стане, но той я хвана през кръста.

— Не трябваше да се връщам — повтори тя през сълзи. — Толкова сгрешихме един към друг.

— Така е. Ти дойде в неподходящ момент. Безпомощен съм — погали я по прекрасните коси Миднайт.

Така силно желаеше да я подържи в ръцете си, да я докосва, да я обича… Удоволствието да я гледа и да я гали бе така силно, че усети прилив на свежи сили. Мозъкът му заработи бързо. Белите петна в изтерзаното му съзнание започнаха да се попълват.

Тя също се чувстваше по-добре близо до него. Приятно й бе да усеща пръстите му, които нежно я милваха. Да остане при него беше рисковано, но трябваше да му помогне да се върне по-скоро към нормален живот.

Целуна я.

— Недей, Джони…

Целуна я отново.

Тя изхлипа тихо и тялото й се отпусна. Ръцете му погалиха шията й и се спуснаха надолу. Тя го докосна с колебание. Пръстите й се плъзнаха по гърдите му. Закопня да отвърне със същия плам на ласките му. Миднайт усети как гърдите й се стягат под копринената тъкан на роклята.

— Винаги ли си така страстна? — прошепна той.

— Само с теб. Макар че едва ли би ми повярвал.

Защо ли да й вярвам, запита се той.

В този миг тя се сепна. Бе си спомнила за миналото.

— Господи, какво правя! Не бива да започваме отново, Джони!

— Остани — горещо я помоли той.

— Надявах се всичко да е някак много по-просто, да ме отпратиш и…

— Но това, което изпитваме, е много дълбоко…

— Добре! — прекъсна го тя. — Ще остана, но само докато укрепнеш. След което ще се разделим завинаги.

Той въздъхна с непресторено облекчение. Очите му се напълниха със сълзи. Повече не можеше да се владее.

— О, Лейси, преживях истински ад — без памет с размътено съзнание… Понякога ми се искаше да умра. Мислех, че никога няма да се оправя.

Лейси докосна устните му с устни, но неусетно нежният им допир прерасна в страстна целувка. Ръцете и обвиха врата му и тя се притисна към него търсейки близост.

— Но Джони, ние не можем… Аз не мога. Не трябва да започваме отново — отдръпна се след миг тя.

— Кажи ми кое ни накара да се разделим? — Той все още не бе в състояние да си спомни всичко.

— Разделиха ни обстоятелствата. Всичко свърши, когато се омъжих за друг.

— Защо го направи?

— Ти реши, че така е по-добре. — В гласа й имаше безкрайна мъка.

— Кажи ми.

— Твърде сложно е, пък е и много късно. Може би аз направих грешка, но ти също сбърка. И двамата платихме скъпо. Но сега всичко е свършено, Джони. Не искам да говоря за нас. — В погледа й се четеше и тъга, и безсилие, и гняв… — Бог ми е свидетел, че не искам да си спомням!

— Тогава разкажи ми нещо друго.

Джони гореше от нетърпение да научи нещо повече за себе си. Искаше живота си обратно. Искаше да я задържи при себе си, колкото може по-дълго.

Хвана нежно ръката й. Лейси изпита едновременно опиянение и страх от удоволствието при допира.

— Не трябва да ме докосваш… — Устните й потрепваха от вълнение и по лицето й се застичаха сълзи.

— Както кажеш — съгласи се смирено той.

— Помниш ли — започна тя, — че когато си бил малко момче, си се боял от тъмнината?

— Познавали ли сме се тогава?

— Не, когато се запознахме, ти беше… голям.

— Голям? Искаш да кажеш шишко?!

Тя се засмя звънко. Смехът й пробуди нови спомени.

Когато се запознаха, той беше на деветнадесет, току-що завършил училище.

— Имал си брат, когото си обичал много и който е починал. Казвал се е Натан.

— Разкажи ми нещо повече за него.

Задаваше й все повече въпроси, на които тя отговаряше, докато в съзнанието му все по-ясно започна да изплува предишният му живот и връзката им.

На следващия ден въпросите му станаха още повече и тя го заплаши, че ще си тръгне. Паметта му бавно, но сигурно се възвръщаше.

Но някой бе решил да разчовърка старите рани.

Започна да получава анонимни писма.

Искаха да го накарат да я намрази до смърт.