Метаданни
Данни
- Серия
- Wilds (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Wild Midnight, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Сергей Макаринов, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,1 (× 53гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2010)
Издание:
Ан Майджър. Очите на спомена
ИК „Арлекин България“ ЕООД, София, 1994
Редактор: Саша Попова
ISBN: 954–11–0202–6
История
- —Добавяне
Четвърта глава
Миднайт дойде напълно на себе си седмица след инцидента. Главата му цялата бе бинтована. В редките мигове на просветление бегло си спомняше за едно любимо женско лице и за един нежен глас, който напевно му четеше нещо.
Нямаше фрактура на черепа, но носът му бе счупен, а левият крак — гипсиран. Нищо не си спомняше за инцидента.
Къде се намираше? Какво се бе случило с него? Ще се възстанови ли някога напълно?
Постоянно сънуваше ужасни кошмари. Виждаше се като малко момче, гонено от онова въображаемо чудовище от филма, гледан в детството му. Миднайт се криеше в килера, докато Натан се сражаваше безстрашно с него. Виждаше как малко след смъртта на Натан гангстери го хващат из тъмните паркови алеи и се гаврят с него, понеже няма вече кой да го защити.
През първия месец състоянието на Миднайт почти не се подобри. У него се загнезди едно осезаемо чувство на страх, че завинаги ще си остане слаб и беззащитен. Престанаха да му включват системи. Постепенно си възвърна паметта и способността да говори свързано, но продължи да се движи с бастун.
Един ден на вратата на стаята му се появи стройна фигура. Светлината зад нея озаряваше златистите коси като божествен ореол. Пространството около него сякаш се наелектризира.
— Съжалявам… — прозвуча тих женски глас.
Хубав глас. Някога бе го чувал постоянно около себе си. Бе чул първо него и когато дойде в съзнание. Но как болезнено го прониза. Усети нещо топло и носталгично, но същевременно потискащо и по-велико от съзнанието колко му е скъп той. Познато чувство на неудовлетворение, непреодолима загуба и разочарование от предателство се пробуди у него.
Коя беше тя?
Пожела да избяга, да изчезне завинаги от този свят, но нямаше как да го стори. Единственото, което му оставаше, бе да я съзерцава безмълвно.
Същата висока блондинка в бяла коприна и златни бижута… Заприлича му на приказна принцеса, на неговата приказна принцеса, на ангел, който си отмъщава.
Тя бе негов враг и мъчител. Не му трябваше помощта й. Коя бе тя? Защо красотата й го изпълваше със сляпа омраза и горчив копнеж? Защо се чувстваше унизен, че го вижда в подобно състояние?
Всяка сутрин тя му оставяше някакви снимки и бележки. На една видя смачканата си кола. Когато оставаше сам, внимателно ги разглеждаше и мислеше за нещата, които му бе казала.
„Ти си Джони Миднайт. Намираш се в болницата «Бел Виста». Днес е 14 октомври. Претърпя катастрофа. Докараха те тук на 19 август. Ти си тридесет и пет годишен. Работиш за Джей Кей Камерън…“ — безспир повтаряше тя.
Миднайт знаеше, че вече цели два месеца лежи в болницата. Но нищо не можеше да се сравни с ужаса, който изпитваше всеки път при мисълта, че никога няма да си възвърне изцяло паметта.
Спомни си, че някога я бе боготворил, но разочарование бе разсеяло всичките му илюзии.
Нервна конвулсия сгърчи тялото му, когато я видя да влиза в стаята.
— Махнете я оттук! — измъчено изстена той. — Не искам да я виждам!
Тя пребледня и прехапа устни.
— Излезте оттук! Веднага! — заповяда й дежурната сестра със спринцовка в ръка.
В този миг един санитар се спусна към младата жена и грубо я изведе. Тя се блъсна в рамката на вратата и изхлипа.
— По дяволите! — изсъска Миднайт и гласът му премина в неразбираемо хриптене.
Напрегна се с все сили и се опита да се освободи от коланите, които го привързваха към леглото. Какво наистина го караше да иска да се спаси от нея и същевременно така страстно да иска да я защити?
— По-спокойно, по-спокойно! — чу се властен мъжки глас.
— Охрана! — изпищя панически сестрата. Джей Кей Камерън стоеше на вратата.
Този предател Камерън се е съюзил с русокосата, мина му през ума.
— Извикайте лекуващия лекар — нареди хладно Камерън. — Искам да знам какво става тук.
— Пациентът не може да се владее — изговори кисело сестрата.
Стройната блондинка се отскубна от санитаря и се приближи до леглото на Миднайт.
— Толкова съжалявам… — прошепна му нежно още веднъж.
Всички се отдръпнаха от Миднайт, с изключение на дежурната сестра, която го пазеше като лъвица.
— Госпожо, ако сте разумна, вървете си! Той става зъл и опасен…
— Но той е вързан! А и вие сте тук. Но дори да остана сама с него, едва ли би посегнал на мен.
— Налага се да го успокоя — приближи се сестрата заплашително със спринцовка.
— Да не сте посмели да го докоснете! Искам да говоря с него.
— Ха! — изсъска сестрата. — Това хич няма да е лесно. Той вече не е човек. Дори не може да говори.
Жив труп.
— Не говорете така! — възмути се русокосата. — Ако някой е зъл и опасен, това сте вие. — Гласът й затрепери. — Джони, всичко ще се оправи, мили…
— Върви по дяволите! — задъха се той. Нямаше нужда от съжалението й.
Разбра колко е беззащитен, когато останаха сами и тя се наведе над него. Много бавно плъзна ръка и преплете пръсти с неговите.
— Джони — прошепна тя. Беше толкова близо, че той усети дъха й. — Аз съм Лейси. Ще отида да поговоря с лекаря и ще се върна.
— Лейси, скъпа… — стисна той ръката й. — Не идвай повече! Не желая да идваш…
Тя се опита да се изправи, но той не пускаше ръката й.
— Дъждовни… капки… — промълви Миднайт. — Защо винаги си спомням за капките върху лицето ти?
Една сълза се отрони от очите й и се търкулна по страната й. Тя се опита да я избърше, но сълзата падна върху лицето му.
— О, Джони! Колко трудно е да ти обясня. За мен също е мъчение да стоя тук. Някога си причинихме жестоки рани. Всичко между нас отдавна е свършено… Знаех, че не бива да идвам, но си помислих, че няма причина да се страхуваме един от друг, след като отдавна сме престанали да се обичаме — Още една сълза се отрони по тъжното й лице. Тогава защо плачеше? За него? — Джони, искам да ти помогна като приятел. Когато чух за катастрофата и че може да не оживееш, дойдох да ти кажа… „сбогом“.
Тя отново лъжеше.
— Хайде, изплюй камъчето, по дяволите! Казвай каквото има и си върви! По-добре остани с мисълта, че съм мъртъв.
— Не си прав. През първата седмица стоях денонощно при теб, четях ти и ти говорих. Но когато излезе от кома, ми забраниха да идвам. Казаха ми, че е опасно да…
Тя бе толкова близо до него, че усети уханието на парфюма й.
— Хайде върви си — промълви той.
— Джони, ти може би мислиш, че животът ми е бил идеален. — Очите й отново се напълниха със сълзи.
— Защо мислиш, че ме е грижа за живота ти? Просто излез от моя!
Тя кимна тъжно и понечи да си тръгне. Но усети остра сковаваща болка да преминава през цялото й тяло.
— Аз… Аз не съм… жив труп — прошепна той.
— Всичко ще се оправи, Джони! Аз съм последният човек, който ще ти се натрапва. Зная, че никога не сме си подхождали напълно.
В този миг той съзря объркания й поглед и страха, че ще каже нещо, с което да я нарани отново. Нещо по-дълбоко от омразата заговори в него:
— Е, всеки от нас виждаше нещо лошо в другия, мила. Но беше хубаво, нали? Толкова хубаво, че и двамата още го помним. Хубавите неща трудно се забравят…
Тя се сепна от промяната в тона му и изтегли бързо ръката си от неговата. Тръгна си тихо и безмълвно.
Самотата, страхът и тъмнината отново го обгърнаха.
Първоначално тя не смяташе да остава дълго при него, но състоянието му бе такова, че промени намеренията си. Бе решила да напусне хотела и да се настани някъде по-удобно. Колийн й предложи да се настанят с Джо в старото семейно имение на Дъглас, но Лейси предпочете да се пренесе на долния етаж в къщата на Джей Кей, тъй като там й се струваше по-сигурно. Имаше охрана. Освен това изпрати Джо в едно училище с Хедър, дъщерята на Джей Кей. Сприятели се и с приятелката му Хъни и сина й Марио. Постепенно се почувства добре в Сан Франциско, а също и Джо, който обикновено трудно привикваше към нови места и хора.
Но след като стана ясно, че скоро Джони ще се възстанови от катастрофата, се налагаше да напусне града, за да не го среща постоянно.
— Този град е цяло стълпотворение от хора — й каза Инъсънс, лекуващата лекарка на Миднайт — но ти пак трудно би се скрила, Лейси. Къде? Бих искала да ти разкрия нещо. Преди да дойде в съзнание той непрекъснато повтаряше името ти. Говореше, че Сам го е предупредил, че си в опасност.
— Но Сам бе вече мъртъв! А сега убиецът му ме преследва — сниши глас Лейси.
— Той каза Сам. Повтори го няколко пъти Джони спомена, че единствената причина, поради която се е върнал обратно по огнения тунел, е била да те спаси.
— Тунел? Какъв тунел? — Тя почти шепнеше.
— Много е просто. Мисля, че ти си единствената причина, поради която той направи такова невероятно усилие, за да се върне отново към живот.
— Може ли опитен неврохирург като теб да вярва сериозно в подобни врели-некипели? — промълви Лейси замислено.
— Аз отчитам всичко, което би повлияло положително върху пациентите ми. Дълбоко в подсъзнанието си Миднайт вярва, че се е върнал от онзи свят заради теб. Ако си тръгнеш, може би силите отново ще го напуснат. Убедена съм, че единствено ти можеш да му помогнеш да се възстанови. Особено сега, когато е толкова несигурен в себе си, толкова отчаян.
— Цял живот е изпитвал колебания. Затова и се разделихме. Аз просто дойдох да се сбогуваме.
— Ако беше дошла само затова, едва ли щеше да останеш толкова дълго.
— Трябва да си вървя — повтори Лейси с треперещ глас и отвори вратата.
— Ако останеш, ще работим и двете за възстановяването му. И ти обещавам да отстраня онази сестра от случая.
Лейси не искаше да слуша нищо повече, запуши ушите си с длани и се втурна към асансьора. Натисна припряно копчето. И двата асансьора бяха някъде нагоре по етажите.
Тя се спусна към стълбите. Нямаше кураж. Бягаше от Джони, за да запази душевния си покой. Но най-вече бягаше от самата себе си.
Стигна портала на болницата и спря. Нощната смяна застъпваше за дежурство. В този миг погледът й попадна на същата онази сестра, която се изкачваше по каменните стъпала.