Ан Мейджър
Очите на спомена (3)

Втора глава

Лейси хранеше надежди, че злочестият й живот ще се промени. Ала невинното момиче, което вярваше в принцове и се бе отдало телом и духом на Джони Миднайт, беше останало безвъзвратно в миналото. Сега тя изглеждаше като чаровна принцеса, за която всички вярваха, че живее прекрасно. Макар че за нея богатството не се измерваше с щастието.

Бяха изминали десет години, откакто не бяха се виждали. Тя все още продължаваше да обвинява Джони за тяхната раздяла. Бе я изоставил в най-тежкия момент. Бе я накарал да се чувства още по-самотна от преди, лишавайки я от любовта си. Тя отдавна се бе разделила с илюзиите си, че светът е пълен с благодетели. Бе разбрала, че жените трябва да разчитат преди всичко на себе си и на собствената си смелост.

От години животът й протичаше в това студено и празно имение със съпруг, който никога не бе я обичал и никога не бе я любил истински, с дете, което й ставаше все по-чуждо с всеки изминат ден.

Сам се бе установил да спи в самостоятелна спалня на горния етаж. Постоянно я измъчваше един въпрос. Дали съпружеският й живот щеше да бъде по-щастлив, ако не бе срещнала навремето Джони Миднайт? За миг сърцето й се стопли при спомена за незабравимите мигове, прекарани с Джони. Джони, който поставяше с усмивка венец от маргаритки в косите й и я наричаше „Моята принцеса“. Джони, който й обещаваше да я обича вечно…

Но Джони упорито се бе придържал към собствените си принципи и бе останал безчувствен към страховете и отчаянието й.

Не биваше да го мрази вечно, макар да бе унищожил завинаги невинността и мечтателността й. Не биваше да го обвинява за безсмислено пропилените години. Трябваше да се примири, че любовта им се бе оказала просто едно недоразумение. Както и бракът й със Сам. Трябваше да забрави миналото и да започне живота си наново — без мъже!

Но тя имаше много по-сериозна причина, която я караше да мисли за Джони.

Лейси прибра от масичката забравения от прислугата кристален пепелник. Цяла вечер Сам бе нервничил и нито веднъж не бе я приласкал. Но това вече й беше безразлично. От известно време бе престанала да проявява към него внимание и загриженост.

Тя прекоси празния хол и се спря за миг пред пианото. Някога по време на приемите изпълняваше любимите арии на Сам от „Мадам Бътерфлай“ на Пучини. Върху пианото стояха фотографии в сребърни рамки от срещите им с президента и първата дама в Белия дом. После погледът й се спря върху снимката на един от заварените близнаци — те бяха само шест години по-малки от нея. Още преди да се омъжи, бе виждала Колийн и Коул да лудуват в басейна. Никой, освен нея, не бе успял да усети колко покрусен и изоставен от съдбата се бе почувствал Коул в деня на пожара, когато изгоря майка му.

Тя включи алармената инсталация, изгаси осветлението и се заключи в стаята си. Прислугата и синът й Джо спяха в другото крило. Винаги бе изпитвала известен страх от тъмнината и празното пространство около нея.

Утре си заминаваше. Щеше да си тръгне и по-рано, ако Сам не бе се опитвал да я спре. Тя не можеше да понася повече заплахите му, макар да го съжаляваше. Той винаги създаваше някакво напрежение и тайнственост около себе си. Често му се обаждаха през малките часове от нощта и й затваряха, ако тя вдигнеше телефона. От известно време той получаваше ненадписани пликове, изпращани тайно по нарочни куриери. Дали не го изнудваха? Лейси бе разбрала, че си има вземане-даване и със специалните служби. В какви ли афери се бе забъркал?

Тя потръпна. Опасяваше се, че той е в състояние да я задържи при себе си въпреки волята й. Но независимо от всичко, тя бе решена от утре да започне нов живот заедно със сина си Джо.

Изведнъж погледът й попадна на разкъсан плик, от който се подаваха изрезки от вестник. Едно от заглавията гласеше: „Коул Дъглас избяга от психиатрията“. Някой бе надупчил изрезките с остър предмет. По-надолу прочете, че Коул е изключително опасен за себе си и за околните и че се е отправил за Вирджиния към имението на баща си.

Дали баща му бе научил за това? Или пък близначката му Колийн, която беше обещаваща млада актриса в Лос Анджелис? Лейси си мислеше дали няма да е добре да я предупреди по телефона. Тя бе станала близка с Колийн, която изстрада неимоверно тежко смъртта на майка си и умопомрачението на брат си.

Изведнъж дочу тих приглушен шум. Светна и лампичката на вътрешния телефон. Когато Сам оставаше да спи вкъщи, в знак на внимание й се обаждаше, за да й пожелае лека нощ. Но този път вместо гласа на Сам прозвуча нечий неразбираем брътвеж:

— Трябваше вече… да си изпратил парите.

Гласът бе заплашителен. Тръпки полазиха по тялото й. Един порив на вятъра затръшна силно кепенците на прозореца.

— Вече ти ги превеждам на малки вноски. А сега се махай! — долетя до нея гърленият глас на Сам.

Нима Коул бе тук? И изнудваше Сам? Дъхът й секна. За какво ли го изнудваха? Може би за онзи отдавнашен пожар? Сам нямаше нищо общо с него… Целият й абсурден досегашен живот се бе крепил на това наивно убеждение.

Тя си спомни за онази кошмарна нощ, когато се прибраха двамата с Джони след споделеното удоволствие и обхваналото ги след това вцепенение пред високо издигащите се пламъци на пожара, ужасно обгорелия баща на Миднайт и двете изпепелени тела, измъкнати изпод тлеещите руини.

Джони постоянно твърдеше, че семейство Дъглас са скроили обвинението срещу баща му. Но тя не бе му повярвала.

— Не искам истината да излезе наяве — прозвуча гласът на Сам, сломен и отпаднал. — Коул, не мога да плащам повече…

Сърцето й се сви от болка. По-добре никога да не бе чувала тези думи. В съзнанието й изплува разгневеното лице на Джони в мига, в който тя отказа да повярва на обвиненията му.

— Въздух… — задави се Сам. Отново бе получил астматичен пристъп.

— Ще ти дам аз въздух! Ще ти отворя дупка през търбуха… — Долетя шум от падане на маса и чупене на ваза — някоя от безценните антики в къщата. Чу се боричкане и пистолетен изстрел. Лейси занемя от уплаха.

— Следващата ще бъде милата ти женичка… и онова копеле Джо, малкото ми братче… — изкикоти се сатанински гласът. — Ще падне голяма веселба.

— Психопат! — изстена Сам.

— Отдавна трябваше да го разбереш. Спи в мир, татенце.

Повторният изстрел на убиеца се сля с оглушителните гръмотевици отвън. Светлините в къщата угаснаха. Сам изхриптя задавено. Нещо тежко се удари във вратата и се строполи на пода.

Настъпи зловеща тишина. Лейси видя как нещо тъмно пълзи по пода и оцветява белия килим в преддверието. Кръвта на Сам. Втурна се към вратата. В този миг някой натисна дръжката и се опита да я отвори.

— По дяволите! Отвори, Лейси! Зная, че си вътре.

— Сам! — извика тя. — Сам!

Но чу само ударите на сърцето си. Сам беше мъртъв.

— Ще ми паднете вие двамата, ти и Джо! Рано или късно.

Джо! Лейси трябваше да спаси сина си. Хвърли се панически към прозореца, отвори го и изскочи на верандата. В същия миг онзи разби прозореца на Сам с трясък и наоколо се разхвърчаха стъкла. Една ръка с насочен към нея пистолет се показа от него. Тя изпищя и побягна.

Секунди след това проработи алармената система. Светнаха сигналните лампички и кучетата се втурнаха към къщата. Тя инстинктивно се страхуваше от доберманите, макар Сам да я бе успокоявал, че я познават и че няма да й сторят нищо лошо.

Бягаше по нощница в ледения дъжд към крилото на къщата, където бе настанен Джо заедно с гувернантката и другите прислужници. Но тежките стъпки на убиеца отекваха зад гърба й по прогизналата трева. Тя стигна до входа и отчаяно заудря по вратата. Извърна се и потърси с поглед своя преследвач. В този миг един черен силует като демон с искрящи очи и оголени зъби изскочи пред нея от мрака.

— Коул! — извика тя и стисна ужасено очи. Нищо не се случи.

Отвори очи и видя Нироу — един от големите черни добермани. Той бе клекнал смирено пред нея, като я гледаше с кафявите си очи. Само надигна муцуна и помириса треперещата й ръка. Лейси се свлече на колене и го прегърна.

Някой отвори вратата и тя се втурна вътре със своя спасител, грабна Джо и побягна. Трябваше на всяка цена да спаси живота му. Голямото черно чудовище ги последва навън в дъждовната нощ.